Текст книги "Сянката на Бога"

37.

Ласитър развързваше плоскодънката, когато Джеси извика:

– Виж, мамо – лодка!

Той се обърна натам, накъдето момчето сочеше, и вдигна поглед към хоризонта, присвил очи заради мъглата. Не забеляза обаче нищо освен все така сивото небе, скалите, боровете и тежко дишащия океан. Но… в един момент чу звук на мотор. Зрението на детето беше изумително.

– Кой е това?

Мари сложи ръка над очите си, за да види по-добре.

– Не знам – каза тя. – Не познавам тази лодка.

Ласитър изруга и отново завърза плоскодънката. Готвеха се да отидат с нея до скифа и да заминат, но сега това беше невъзможно. Непременно щяха да бъдат забелязани от хората в бялата моторница.

– Имаш ли бинокъл?

Мари кимна и взе Джеси на ръце.

– В бунгалото – каза тя и се затича. Ласитър я последва в лекия дъждец.

Бинокълът висеше на закачалка до библиотеката. Ласитър го взе и го фокусира. Лодката беше още твърде далеч, за да може да различи лицата на пътуващите в нея, но се виждаше, че са трима.

– Те ли са? – приближи се до него Мари.

– Не се вижда. – Отново се вгледа напрегнато и в следващия момент съмненията му се разсеяха. При кърмата се надигна грамада от мускули и посочи към бунгалото. Нямаше нужда да вижда лицето му, за да знае със сигурност.

– Те са – потвърди той. Вече започваше да ги различава: – Едрия, Грималди и Делла Торе.

Мари пое дълбоко въздух и притисна Джеси по-силно.

– Не можем да останем тук – каза Ласитър. – Има ли друго място?

Тя се замисли за секунда.

– Можем да отидем при стоянката за лодки. Те не познават острова.

– Добре. Вземи фенерче. – Отиде в килера, където държаха пушката. – Къде са патроните?

– В кутията за хляб.

Можеше и сам да се досети. Взе в едната ръка пушката и отвори с другата кутията. Вътре имаше парче хляб, няколко царевични курабии и, най-отзад, кутия за амуниции.

Която бе изненадващо лека.

Ласитър я отвори с неприятно чувство и простена, защото видя един-единствен патрон.

– Къде са останалите?

Мари беше съкрушена.

– Не знам… Предполагам, че съм ги използвала.

– С каква цел?

– Тренировка – обясни Мари и като видя изражението върху лицето му, побърза да добави: – Добре де, ти сам видя, че тук през зимата няма какво толкова да се прави.

– Аз обаче какво да правя сега? – въздъхна той. – Да ги помоля да застанат в колона, за да ги убия с един куршум?

Не трябваше да го казва. Мари на свой ред изкриви лице в нещастна гримаса и Джеси се хвърли да я утешава.

– Не плачи, мамо – замоли я той, – не плачи!

Ласитър вдигна ръце във въздуха:

– Извинявам се – изръмжа той. – Наистина. Моля те, отведи Джеси при стоянката… идвам след малко.

Мари кимна, обърна се, но после се спря:

– Ти… какво смяташ да правиш?

– Не знам – призна безсилието си Ласитър, – може би да им попреча да ви последват.

Избута насила Мари и Джеси от бунгалото и ги проследи с поглед до гората. После зареди единствения патрон в цевта и излезе навън. Коленичи на дясното си коляно, закрепи пушката върху парапета на верандата и замижа с лявото око. Бавно завъртя пушката, докато в прицела изплува моторницата.

На носа на лодката, без да обръща внимание на дъжда и вятъра, стоеше Делла Торе – истински Одисей в расо. Моторницата беше на около двеста метра в морето и макар изстрелът да бе труден, Ласитър знаеше, че няма начин да не улучи. Пое дълбоко въздух, бавно го изпусна и нагласи кръстчето на прицела върху гърдите на духовника.

Един изстрел и всичко ще свърши, помисли си той. Пръстът му легна плътно върху спусъка. Да убиеш Делла Торе, беше като да отсечеш главата на змия. Тялото може и да не умре веднага, но ще бъде сляпо и безпомощно и само ще се погърчи известно време в пръстта.

А може би не…

Премести цевта малко наляво и кръстчето спря под дясното око на Матрака. Италианецът викаше нещо на Делла Торе, без да съзнава, че животът му зависи от натиска на един пръст. И макар лодката да подскачаше, Ласитър отново бе сигурен, че може да го премахне.

Стреляй, каза си той. Направи го! Защо се колебаеш? Този човек се опита да те убие на два пъти. Застрелял е Ацети. Вероятно е убил и Бепи. Беше много изкушаващо, но докато тези мисли се въртяха в главата му, цевта на пушката се премести още веднъж леко наляво. И в прицела се появи Грималди.

Той седеше на кърмата, мрачен като дъжда, и гледаше право напред. Лодката вече бе на стотина метра от брега и се насочваше право към дока под бунгалото. Въпреки времето образът на Грималди в прицела беше кристално ясен и дори се виждаше, че днес не се е бръснал. Направи го, каза си Ласитър. Заради Кати и Брендън!

Джеси и Мари.

Иржи.

Заради себе си…

Ако дръпна спусъка, мислеше си той, куршумът ще мине през мозъка му като високооборотна дрелка и ще пръсне задната част на черепа му. Пръстът му за пореден път погали спусъка.

Не! Те не ме виждат. Те даже не ме търсят, защото не знаят, че съм тук. И ако намерят бунгалото празно, кой знае… може би ще си тръгнат…

Доводът беше крайно неубедителен, но имаше силата на единствената надежда. Във всеки случай нищо не губеше, ако отстъпеше в този момент. За съжаление, имаше в ръцете си карабина „Робъртс“ с един-единствен патрон, а не М–16 с цял пълнител. Възможностите му се ограничаваха с този патрон и изстреляше ли го, това щеше да бъде краят. По-добре беше да почака.

С въздишка, която приличаше повече на изръмжаване, той свали пушката и се изправи. Моторницата вече почти беше стигнала до дока и пътуващите в нея нямаха търпение да скочат на сушата. Ласитър направи крачка назад, после втора, следваща… докато не заобиколи бунгалото и не стъпи на пътеката, по която бяха тръгнали Мари и Джеси.

Гората беше притъмняла. Спускаше се здрач. Вълма от мъгла се стелеха ниско в основата на дърветата като дим. От клоните капеше дъжд. Тук-там откъм подветрената страна на камъните се виждаха снежни преспи. Миришеше на каучук.

Без да обръща внимание на всичко това, Ласитър бързо крачеше в мъртвата тишина, в която се чуваха единствено приглушените му стъпки по килима от окапали борови иглички.

Без да забележи, пътеката внезапно свърши.

Беше излязъл на гола скала, край самия бряг на морето. Ниска съборетина се бе сгушила до водата. Каменните й основи се миеха от вълните. Преди двайсетина години сигурно бе приютявала през зимата поне половин дузина лодки и канута. Днес обаче беше само сива развалина с хлътнал покрив и изпочупени прозорци.

Ласитър погледна в двете посоки по протежение на брега, надявайки се да намери някое по-подходящо скривалище, но не видя нищо. Само дъжд, който се засилваше, море, което ставаше все по-сърдито, и гора, която изглеждаше все по-мрачна.

Отиде до вратата на стоянката, отвори я и влезе.

– Мари?

Вътре вече цареше непрогледен мрак, но в следващия миг остър лъч заслепяващо се забоде в очите му.

– Джеси! – извика неволно Ласитър и сърцето му подскочи.

– Джеси! – извика и Мари. – Изгаси това веднага!

Фенерчето послушно изгасна и Ласитър отново се озова в мрак. Пред очите му плуваха светли петна. Примигваше.

– Аз му дадох фенерчето…

– Няма нищо.

Зрението му още не се бе възстановило, но малко по малко започна да различава силуети. Стойката, върху която се изтегляше лодката. Куп гърнета за лов на раци. Рибарска мрежа, окачена на стената.

– Ще се спасим ли? – загрижено попита Мари, притиснала до себе си Джеси.

– Да, мисля, че след малко всичко ще е наред – успокои я Ласитър.

– Сигурен ли си?

Защо да я лъже?

– Не. Не бих казал. Тази пътека просто няма как да се сбърка. Решат ли да тръгнат по нея… няма ли къде другаде да отидем?

Мари помисли.

– Не…

– Все трябва да има някакво място!

– Островът е малък… а и те могат да помислят, че сме заминали.

Ласитър поклати глава:

– Печката е още топла. Ще разберат, че сме тук. Или поне, че вие двамата с Джеси сте тук.

Фенерчето светна за миг и изгасна веднага.

– Джеси – прошепна Ласитър, – недей!

– Съжалявам – изчурулика момченцето.

Ласитър седна под един от счупените прозорци, недалеч от вратата, без да изпуска пушката. Мислеше за тримата мъже, които бе държал на прицел. Трябваше да убия един от тях, съжали той. Делла Торе или Грималди, Грималди или Матрака.

– Какво ще правим? – попита Мари.

– Не съм сигурен – поклати глава Ласитър.

Минутите бавно се точеха. Вятърът свистеше и под напора му гредите под покрива стенеха. Нямаше да бъде лесно да ги намерят в такава нощ, прецени Ласитър. Времето поне беше на тяхна страна. Ако Делла Торе е умен човек, щеше да се върне на сушата и да дойде пак утре. Това е единствената разумна алтернатива. После въздъхна. Може и да беше разумна, но на него самия му беше трудно да повярва в нея.

Надяваме се противно на всяка логика, помисли си той. Усещаше го, а в следващата секунда чу и гласове. Тогава разбра, че е бил прав. Първо не долови думите, а после не можа да разбере какво си казват:

–  Franco? Dove sta?

Чакаше с пушката в ръка. Мари тихо седеше отсреща, притиснала Джеси.

– Не се безпокойте – прошепна Ласитър.

По покрива трополеше дъжд, а вятърът свиреше в гредите.

Мъжете вече обикаляха стоянката. Сърцето на Ласитър биеше до пръсване.

Изведнъж тъмнината бе прорязана от лъч на фенерче, който се плъзна по стените наляво и надясно, хвърляйки огромни сенки. Идваше през прозореца над главата на Ласитър. Като подплашени сърни Мари и Джеси стояха вцепенени в примката на лъча.

–  Ecco!

Вратата с трясък изхвръкна от пантите си и на прага се изпречи грамадна фигура, която разчисти с небрежно замахване висящите останки. После направи крачка напред. Ласитър прошепна:

– Ей… голямо момче!

Италианецът се извърна с изръмжаване и в същия миг се чу изстрел. Куршумът се заби в лицето, удари в скулата, стрелна се хаотично през мозъка и излетя през темето. Мари неволно извика. Матрака рухна на пода и раздруса постройката.

Ласитър пусна пушката и пролази на четири крака до трупа на италианеца. Докато търсеше из джобовете му пистолета, който просто трябваше да бъде някъде там, той хвърли поглед върху лицето на мъртвеца. Там бе застинало изражение на безкрайна изненада. И точно в този момент беше ред на Ласитър да бъде изненадан.

–  Ciao!

Гласът като че ли нямаше тембър. Идваше отгоре и отляво. Без да го е видял, знаеше кой е това, но все пак обърна глава. Пред прага на избитата врата стоеше Грималди и гледаше надолу. В ръката си държеше „Берета“, а на лицето му нямаше и капка състрадание.

Сега е мой ред, мина през ума на Ласитър. На всички ни. Ето така се умирало…

Грималди каза нещо на италиански през рамо и до него изникна Делла Торе с фенерче в ръката.

– Е, Джо – каза той и светна в очите на американеца, – какъв късмет да те намерим тук. – Лъчът бавно изпълзя по пода до тялото на Матрака, плувнало в кръв и парчета мозък. Делла Торе направи кръстен знак, влезе в стоянката и описа бавна дъга с лъча, докато не намери Мари и Джеси. – Знаеш ли кои са те? – попита той и понеже Ласитър не каза нищо, си отговори сам: – Това са хора, с които не би искал да имаш нищо общо, Джо. Добре, всички да станат. Ще се върнем в бунгалото, където поне е топло.

Джеси и Мари тръгнаха напред, съпровождани по целия път от призрачната светлина на фенерчето в ръката на Делла Торе. Следваше ги Ласитър. Накрая бяха Грималди и духовникът. Макар убиецът да беше на метър и половина от него, Ласитър усещаше с цялото си тяло насочената право в гръбнака му „Берета“. Ако се хвърля в гората, мислеше си той, ще ме убие на място. Ако не го направя, ще ме убият по-късно. Така или иначе, Мари и Джеси са мъртви. Няма изход.

Освен ако не допуснеха грешка.

Което, колкото и малко вероятно да бе, беше единствената им надежда, така че той реши да заложи на нея и продължи да върви напред.

Когато стигнаха при бунгалото, вече бяха вир вода. Грималди ги смушка към масата и им направи знак с пистолета да седнат, а Делла Торе запали газената лампа и стъкми огъня в печката. След малко и той дойде при масата, за да седне на стола от другата страна на Джеси и Мари.

– Е – леко плесна с ръце, – ето ни най-сетне заедно! – Обърна се към Грималди, каза му нещо на италиански и кимна към стената, където на кука висеше навито въже. После погледна Мари, която продължаваше да стиска Джеси, право в очите и проговори: – Кажи ми нещо, Джо… Знаеш ли коя е била Лилит?

– Не – поклати глава Ласитър, – никога не съм чувал за нея.

Грималди донесе въжето и даде „Берета“-та на Делла Торе, който насочи оръжието срещу Ласитър. После Грималди се обърна към Мари, омота няколко пъти въжето около кръста й и започна да я завързва за стола. Тя инстинктивно понечи да стане, но Грималди я хвана за китката и с леко извиване я принуди да седне отново. Прошепна й нещо на италиански, което нямаше нужда от превод.

Когато приключи със завързването, Джеси отново се изкатери в скута на майка си.

– Всичко е наред, мамо – прошепна момченцето, – всичко е наред.

Делла Торе прочисти гърло.

– Лилит е била жената на Адам… преди Ева.

– Вижте – обади се неочаквано Мари, – ако пуснете Джеси, готова съм да направя, каквото пожелаете.

Делла Торе се обърна към нея:

– Защо не ме изслушаш – каза той, – това пряко те засяга. – После пак насочи вниманието си към Ласитър: – Когато Лилит напуснала Адам – това сигурно ще те развесели, Джо, защото те не могли да се споразумеят кой да командва, – ангелите започнали да я уговарят да се върне.

Ласитър си мислеше, че газената лампа…

– И тя съгласила ли се е? – попита той.

Делла Торе поклати глава със съжаление:

– Не. Не го е направила. Толкова била нещастна от живота си с Адам и толкова била недоволна от Бог, че отишла да живее при Сатаната. И след време, естествено, му родила деца. – Духовникът се пресегна и усмихнато разроши косата на Джеси. – Демони, разбира се.

Ласитър кимна:

– В наше време това става често. Според мен виновна е MTV.

Делла Торе цъкна няколко пъти неодобрително с език, наведе се напред и каза:

– „А десетте рога на Звяра ще намразят блудницата, ще я превърнат в гола пустош, плътта й ще изядат, а самата нея на огън ще изгорят“ – той се облегна на стола си и поясни: – Откровение на Свети Йоан.

После се обърна към Грималди и заговори с него на италиански. Грималди разпери ръце и сви рамене.

– Не им стига въжето – преведе Мари.

Делла Торе се изненада:

– Говориш италиански?

–  Chi lasci andare, Padre.

Делла Торе се престори, че обмисля идеята.

– Не мога да направя това – каза след малко той и направи знак на Грималди. После му зашепна нещо в ухото. Грималди кимна и отиде в кухнята. Разрови из чекмеджетата и намери два кухненски ножа. Върна се при масата и ги даде на духовника, който му върна пистолета.

Мари трепна и Джеси се притисна още по-силно в нея.

Делла Торе се обърна към Ласитър:

– Подай ми ръката си – заповяда той и взе първия нож с петнайсетсантиметрово острие.

Ласитър го погледна, неспособен да повярва на очите си. След безкрайна тишина каза:

– Ъ-ъ… няма да стане.

Делла Торе кимна на Грималди, който пристъпи зад Ласитър.

Очакваше да го удари, но вместо това усети възможно най-лекото докосване с длан върху тила си, малко вдясно от центъра. След това чу щракване и веднага се досети защо Грималди държи ръката си там – човекът просто искаше да се запази да не бъде изпръскан с кръв, когато стреля.

Ласитър въздъхна дълбоко, изруга шепнешком и подаде ръката си на Делла Торе. Духовникът я взе в своята и я обърна с дланта към себе си. После я сложи внимателно на масата, взе кухненския нож и постави върха му в центъра й.

– Гледали ли са ти някога на ръка, Джо?

Ласитър разтърси глава и с дрезгав глас отговори:

– Не, никога. – Опитваше се да контролира дишането си, но нищо не се получаваше.

– Виждаш ли тази линия? – попита риторично Делла Торе. – Ето тази, късата? Това е линията на живота ти! – С тези думи духовникът вдигна ножа и го заби с всичка сила в дланта.

Болката беше толкова внезапна и пронизваща, че главата на Ласитър се отметна назад, а от устата му се изтръгна стон. Чу Мари някъде в далечината да изпищява, но нямаше време да се замисли над това, защото в същия миг Грималди сложи със сила и другата му ръка върху масата. Някой изправи пръстите му и в следващата секунда отново беше пронизан. Този път не издържа и изкрещя нещо, което прозвуча като низ от гласни и завърши със стон.

Отпусна глава на масата и изохка през зъби. Остана дълго така. Когато отново вдигна глава, Делла Торе го наблюдаваше с възбуден поглед, а Джеси странно плачеше. Мари беше призрачно бяла.

Погледна прикованите си ръце. Имаше изненадващо малко кръв, но въпреки това коремът му конвулсивно се надигна. Пое дълбоко въздух и се наведе към Делла Торе:

– Побъркан нещастник… Какво ти има?

– Налагаше се да импровизираме.

Грималди чу думата и се захили. Коремът му направи нов опит да се обърне, при което Ласитър изстина. Изпадам в шок,разбра той и си заповяда: Недей!

– Ти не разбираш какъв е залогът – обади се духовникът.

– Знам прекрасно какъв е – възрази Ласитър.

– Съмнявам се – отговори Делла Торе и в същия момент навън проблесна светкавица. Последвалата гръмотевица изтрещя като граната и по прозорците зачатка дъжд. Делла Торе обезпокоено се огледа: – При този дъжд… – прошепна той. Но Ласитър не го слушаше, а гледаше ръцете си и се питаше дали ще събере куража да надигне масата. Ако го направеше, гравитацията щеше да изтръгне ножовете от дланите му. – Не внимаваш – укори го Делла Торе.

– Малко съм разсеян – погледна го Ласитър.

Духовникът кимна:

– Не трябваше да питам теб – каза той и се обърна към Грималди. Нареди му нещо на италиански, убиецът кимна, вдигна ципа на якето си и излезе навън в дъжда. Делла Торе отново се обърна към Ласитър: – Мислиш си, че знаеш какъв е залогът, но не знаеш нищо, Джо. Защото е невъзможно да знаеш, ако не вярваш в Бог толкова силно, колкото вярваш и в науката, а за да разбереш, трябва да вярваш и в двете!

– Знам кой си мислиш, че е той – каза Ласитър.

Духовникът наклони любопитно глава:

– Така ли? И кой е според теб?

– Мислиш си, че е Исус Христос.

Делла Торе сви критично устни и след малко поклати отрицателно глава:

– Не-е… Не мисля така, защото, ако го мислех, щях да съм на колене пред него. Естествено.Само че той не е. Не може да бъде!

– Сигурен ли си в това?

Делла Торе направи неопределен жест.

– Сигурен съм, че Бог е създал човек по Свой образ и подобие, а не обратно. Това дете е изчадие. А изчадието има име.

– Името му – обади се Мари – е Джеси.

– Името му е Антихрист! – яростно я погледна духовникът, но гневът му бързо стихна. – Знаете ли – замислено каза той, – постижението на Барези наистина е значително. За няколко години този човек постигна онова, което всички магьосници не успяха да направят за векове.

– И какво е то? – попита Ласитър, мислейки: „Трябва само да се хвърля напред. Ще отнеме секунда… Масата ще падне и… Не… не мога… няма начин.“

Делла Торе го гледаше така, сякаш се досещаше какво планира. След кратка пауза отговори на въпроса му:

– Той създаде демони от кръвта.

Вратата се отвори и следван от студения порив на вятъра, на прага се показа Грималди с туба бензин. Влезе, попита нещо Делла Торе и духовникът кимна.

Изведнъж Делла Торе се развълнува, дишането му се учести, на челото му изби пот.

– Малко съм неспокоен – призна той, забелязвайки погледа на Ласитър. – Досега не съм правил нищо подобно.

– Хайде… хайде… хайде… – зашепна си Ласитър, призовавайки онази сила на волята, която му бе нужна, за да обърне масата. Мозъкът му крещеше команди на краката да се изправят, но ръцете не им позволяваха.

– За тях нямаме избор – каза Делла Торе и кимна към Мари и Джеси, – но при теб бихме могли да го направим по бързия начин.