Текст книги "Сянката на Бога"
Автор книги: Джон Кейс
Жанры:
Прочие детективы
,сообщить о нарушении
Текущая страница: 18 (всего у книги 32 страниц)
Площадката опираше с единия си край в склона, а другият стърчеше в пространството на система от подпори. Цялото поле бе заградено от черна мрежа, окачена на метални стълбове – иначе момчетата щяха да гонят топките по склоновете.
Искаше му се да остане и да погледа, защото гледката бе неповторима, но спускащият се мрак го подсети, че е по-добре да отиде в пансиона по светло.
Явно движението с коли в града беше забранено и когато мина под арката на портала, разбра причината. Просто нямаше място и за коли. Влезе през късия тунел и се озова от другата страна на стената. Тунелът опираше във „Виа Майоре“ – стръмно каменно стълбище, извеждащо до средновековна „улица“, толкова тясна, че без затруднение можеше да докосне едновременно стените на сградите от двете й страни. Малко по-нататък уличката минаваше през тунел в основата на сива каменна постройка и излизаше на каменно площадче.
Всичко беше под наклон и Ласитър вече дишаше тежко, когато видя ярко боядисания овален знак, закрепен в камъка до масивната дървена врата.
Изненада се. Пансионите обикновено са скромни места, но „Акила“ беше много елегантна сграда.
На старата врата стоеше табела: „Влез“. Ласитър прие поканата и се озова в малък мраморен салон, където мебелите почти отсъстваха, но имаше черен роял. Подът беше частично застлан с ориенталски килими. Зад голямото дървено писалище – на него нямаше нищо освен въртяща се поставка за картички и подвързана с кожа регистрационна книга – седеше мъж на около петдесет години. Беше къдрокос, облечен в тъмносин блейзер със златна катарама. Имаше хубостта на театрален актьор.
– Prego?
Ласитър се приближи до писалището, все още задъхан от изкачването. Ребрата му пулсираха от болка.
– Джо Ласитър – каза той. Вече се запъваше да си спомни италианската дума за „резервация“, когато мъжът го изненада, проговаряйки на английски.
– О, да. Добре дошли в „Акила“! Имате ли багаж? Мога да изпратя Тонио.
– Говорите английски? – запъна се Ласитър.
– Ами… да. Всъщност аз съм англичанин. Бях.
– О, изненадахте ме.
– Повечето хора се изненадват. Човек не очаква да чуе майчиния си език в място като Монтекастело, макар че през лятото ни нападат част от дошлите в страна на киантито.
– Тоскана ли? – засмя се Ласитър.
– Ммм… Там можете да се наслушате на английски… Е, поне през август. – Мъжът се усмихна. – Тук обикновено не идват много туристи… особено през януари. – Той се поколеба, оставяйки деликатна пауза, за да даде възможност на Ласитър да обясни какво го е довело в Монтекастело по толкова необичайно време на годината. Ласитър отвърна на усмивката му, но не каза нищо. – Е, добре! Впишете данните си в книгата и ми дайте паспорта си за няколко часа. Ще ви покажа стаята. – Той обърна регистрационната книга към Ласитър, отвори я на текущата страница и му предложи химикалка.
Фактът, че този човек говореше английски, бе добре дошъл. Той можеше да знае нещо за клиниката и лекаря, който я бе ръководил. Но засега Ласитър имаше нужда само от душ и време за размисъл.
Последва мъжа, който настоя да носи куфарчето му, по широкия коридор. Стените бяха украсени със свещници от ковано желязо във формата на орли, събрали нокти около дебели бели свещи.
Стаята беше голяма, с висок таван и обзаведена с антики. Мъжът посочи прояден от дървояди шкаф.
– Телевизорът е там.
Колкото и старо да изглеждаше, мястото разполагаше с нови радиатори, а мраморната баня беше съвсем модерна. Имаше дори такива екстри като закачалка за подгрети кърпи, а на вратата висеше чисто бяла хавлия.
– Отново изглеждате изненадан – отбеляза мъжът.
– Бих казал щастлив – отговори Ласитър.
Мъжът наклони глава и отвори скритата зад завеса френска врата. Двамата излязоха на малкия балкон. Небето бе потъмняло, с изключение на малкото виолетово петно ниско над хоризонта.
– Ако е ясно, ще можете да видите Перуджа. – Мъжът направи жест към неясното сияние в далечината: – Ето там. – Върнаха се обратно в стаята и англичанинът се отправи към вратата. На излизане се обърна и го погледна. – Ако ви потрябва факс или копирна машина, ние имаме, разбира се. А ако в тази голяма чанта носите компютър, в контакта до бюрото има защитно устройство срещу пренапрежение. Освен това… ще вечеряте ли? Честно казано, ако не ви се ходи до Тоди или чак до Перуджа, едва ли ще намерите по-добро място от тук. Сервираме в осем.
– Звучи примамливо.
Още преди да приключат с ньокито 3131
Малки, различно оформени топчета от брашно или картофи, сервирани със сос. – Б.пр.
[Закрыть], Ласитър вече знаеше доста неща за Найджъл Бърлингейм, симпатягата, който го бе регистрирал, и за компаньона му, Хю Кокейн. Хю също бе около петдесетте, но колкото Найджъл бе красив, толкова той бе обикновен. Висок и длъгнест, целият сякаш само нос, уши и оредяла коса.
Както скоро разбра, двамата бяха гейове, приятели от Оксфорд, дошли в Италия през 60-те да рисуват.
– Е, естествено – разказваше безгрижно Хю, – бяхме ужасни като художници, нали, Найдж?
– Направо невъзможни.
– Хубавото е, че се намерихме.
Известно време бяха живели в Рим, а след като бащата на Найджъл починал („от апоплексия, предполагам“), си купили лозе в Тоскана.
– Звучи прекрасно – отбеляза Ласитър.
– Беше по-лошо от рисуването – оплака се Найджъл.
– Прашно… – допълни Хю.
– Потно…
– А помниш ли комарите?
Найджъл се засмя:
– Със зъби от натрошено стъкло.
– А усойниците?
– Усойници? – на Ласитър му се стори, че не е чул добре.
– Мммм… – отговори Хю. – Смъртоносни, макар че всички държаха антивенин в хладилниците си. И не бяха само по земята. Увиваха се и по лозите. Берачите треска ги тресеше, нали, Найдж?
– Мммм…
– Помня, веднъж развеждах туристи. Представяте си: „А това са нашите лози със санджиовезе.Това грозде е пренесено… и така нататък. Посадили сме го през… и така нататък“. Вдигам значи един грозд и… Боже Господи!… озовавам се лице в лице… Не, как се казва, „лице в глава“… – Хю се обърна към по-красивия си приятел: – Има ли змията лице? – Тук се започна дискусия за дефиницията на „лице“, в края на която Хю въздъхна: – Та, така беше в лозето.
– С работниците също беше трудно – обясни Найджъл. – Не знам дали си представяте ситуацията. В Тоскана и без това е пълно с експатриати, така че лозето…
– Абе работата си беше тежка – изкриви лице Хю и погледна приятеля си. – А ние не си падаме по тежката работа, нали, Найдж? Изобщо!
Разговорът продължи в този тон, като Хю отсервираше, а Найджъл сервираше. След ньокито последваха агнешки котлети на грил, които отстъпиха на зелена салата, последвана от купичка плодове, за да се стигне до неизбежното „диджестиво 3232
Букв. „за подобряване на храносмилането“ (във Франция и Италия) – глътка силен алкохол в края на вечерята. – Б.пр.
[Закрыть]“.
Ласитър слушаше с удоволствие. Не искаше да разваля вечерта с разказа за своята трагедия, но накрая забеляза, че Найджъл и Хю го гледат очаквателно.
– Сигурно се питате какво ме е довело тук?
Найджъл хвърли поглед на Хю.
– Е, ние, естествено, сме професионално излекувани от любопитство, но… да. Чудим се, разбира се.
– Малко – уточни Хю.
Ласитър отпи от чашката „Фернет Бранка“.
– Ако избирате недвижим имот – каза Найджъл, – бих ви предупредил, че ще си загубите парите.
Ласитър поклати отрицателно глава.
– Всъщност – призна той – надявах се да посетя клиника „Барези“.
Найджъл примигна.
– Уви, лош късмет!
– Знам – въздъхна Ласитър, – видях какво има там днес следобед. – Помълча секунда-две и попита: – Кога се е случило?
– Беше… Кога беше, Хю? Август или края на юли? Помня, че беше в туристическия сезон.
– А как стана? – продължи да пита Ласитър, макар че вече се досещаше.
– Умишлен палеж, нали така, Хю?
– Не беше игра – намеси се Хю. – Никакви деца със свещи, фойерверки или други такива. Сградата беше стара – от шестнайсети век, поне по-голямата част от нея. В миналото е била манастир.
– Беше понесла всички сюрпризи на вековете и ето на… – Найджъл щракна с пръсти, – изгоря до основи.
– Професионална работа – намеси се Хю. – Не остана нищо. Само камъни! Вие всъщност сам сте видели. Дори хоросанът се изпари!Пламъците бяха толкова горещи, че камъните се пукаха. Пожарникарите изобщо не успяха да се доближат.
– Имаше ли някой вътре?
– Не, голям късмет, ако може да се нарече така. Клиниката вече беше затворена – уточни Хю и запали цигара от свещта.
– Как така?
– Барези, докторът, който я управляваше, се разболя. Когато разбра, че няма повече сили, просто си събра нещата. Така че беше затворена месеци, преди да изгори.
– Дали не бих могъл да се срещна с този… доктор Барези?
Найджъл и Хю едновременно поклатиха глави.
– Малко е късничко – каза Найджъл.
– Помина се – обясни Хю.
– Рак на белите дробове – продължи Найджъл и отвя встрани с красиво оформената си ръка дима от цигарата на Хю. – Клиниката ни липсва, макар че, след като Тоди става толкова популярен, можем някой ден да сменим бизнеса.
– Какъв „бизнес“? – не разбра Ласитър.
– Ами в клиниката нямаше къде да се живее – отговори Найджъл, – така че някои от жените, които отиваха там, се настаняваха при нас.
Изненадата на Ласитър бе очевидна.
– Не, това не е случайност – засмя се Хю, – все пак ние сме единствените хотелиери в града.
– Имахме уговорка – допълни Найджъл.
– Пациентите на доктор Барези получаваха специална отстъпка – продължи Хю, – а ние се грижехме за тях. Поемахме ги от летището, организирахме транспорта до тук… Ей такива неща.
– Това не бяха болни хора – отбеляза Найджъл. – Те не се нуждаеха от болнични грижи. Искам да кажа… бяха си напълно здрави жени.
– И познавахте доктора? – поиска да се увери Ласитър.
Найджъл и Хю се спогледаха. Найджъл поклати глава:
– Познавахме се… Но не бих казал, че бяхме приятели. Просто не мога да използвам тази дума.
Хю се облегна на стола.
– Найджъл иска да каже, че добрият доктор си падаше малко хомофоб.
– Но пациентите му отсядаха във вашия пансион?
– Да, но нали ви казах – ние сме единствените в Монтекастело. Предполагам, че е могъл да им осигури нещо в Тоди… но при нас бе несравнимо по-удобно. Що се отнася до самия Барези – него го виждахме съвсем рядко.
Хю започна да събира чиниите върху поднос, балансирайки го на една ръка и обикаляйки масата. Правеше го с подчертани движения на балетист. След малко спря, без да оставя подноса:
– Според мен великият dottoreси беше един от нас – каза той с лека усмивка и подчерта казаното с движение на брадичката. – Не се беше женил. Не бе допуснал жена в живота си. Обличаше се превъзходно. Разбираше от антики. Имаше мъничкокученце. И… подчертано странеше от нас. За мен работата е повече от ясна. Само че такива като него са най-яростните хомофоби.
– Какво значи „такива като него“?
– Затворените – обясни Хю. После се извъртя на пети и се отправи към кухнята.
Найджъл го проследи с поглед, а след това се обърна към Ласитър.
– Съжалявам, че сте дошли за клиниката – замислено каза той. – Сигурно сте страшно разочарован. Беше ли… – Поколеба се, размисли и поклати глава. – Не, не би трябвало да питам.
– Да питате какво?
– Е, исках да попитам… има ли нещо общо с жена ви? Говоря за причината да дойдете тук. Искам да кажа, сигурно имате проблеми със зачеването? – Той скри с ръка очите си. – Извинете ме!
– Не – отговори му Ласитър, – не е това. Аз нямам съпруга.
Найджъл изпусна дълбока въздишка на облекчение.
– Доволен съм. Искам да кажа… поне не сте изживели разочарование.
Но Ласитър полюбопитства:
– Беше ли клиниката на Барези… Как да се изразя, последен шанс? Говоря за повечето хора.
Найджъл се облегна назад.
– Хм… честно казано, познанията ми в мистерията на възпроизводството по неизбежност са ограничени от липсата на какъвто и да е личен опит. Но не, не бих казал, че клиниката беше място на последния шанс. Като „Тихуана“ например. Точно обратното, говореше се, че старият бил гений. Несравним. Затова имаше пациенти от къде ли не: Япония, Южна Америка… от четирите краища на света. И… повечето от тях напускаха щастливи.
– Така ли? Кое беше… по-особеното в метода на доктора?
Найджъл се смръщи:
– О, не знам. Както казах, естественият ми интерес е нулев. Но жените не спираха да говорят на тази тема, от което подразбрах, че при Барези няма провал. Имало някакви технически особености. С яйцата… – Найджъл се смръщи още повече. – Хванахте ме! Аз съм безнадежден случай.
– Мразя думата „яйце“ – намеси се Хю, който се бе върнал от кухнята. – Какъв ужас! Да мислиш за себе си като за яйцеклетка! – Лицето му се изкриви от отвращение. – Сякаш си пиле. Пиле с нищожен мозък в курник. – Замълча. После отново изкриви лице. – Всъщност, Найдж, не му казват „яйце“, а ооцита.
– Така ли? – искрено се изненада Найджъл.
– Покрай другите неща, il dottoreбил измислил метод, позволяващ на ооцитатада си създаде… броня… която обикновено се създава само след като сперматозоидът проникне през стената. Така не се позволява на другите сперматозоиди да проникнат, тъй като вече няма нужда от тях. Защото… – Хю вдигна ръце като победител в състезание – печелившият вече е избран! – Найджъл изглеждаше отвратен. – Та – продължаваше Хю, – тази броняне само задържала навън ненужните сперматозоиди, но и вдигала оборотите на механизма на оплождане до максимум, така че работата непременно да стане.
– Не съм предполагал, че си толкова добре информиран по тези въпроси – намеси се Найджъл. После се обърна към Ласитър: – Макар че той по правило е много търсен да утешава и все държеше някоя за ръката.
Хю кимна и запали поредната цигара:
– Най-вече Хана.
– Една чехкиня – обясни Найджъл.
– Беше толкова изплашена и толкова сладка.Споделяше с мен всичко, абсолютно всичко.
– Хана Райнер – промълви Ласитър. – От Прага.
– Какво? Нима я познавате?
– Не – отговори той. – Не можах да се запозная с нея. Тя умря.
26.
– Не мога да повярвам! – изрече Хю, когато Ласитър приключи разказа си. Англичанинът смукна дълбоко от цигарата си и бавно поклати глава.
Напълно поразен от чутото, Найджъл премести поглед от единия на другия и извъртя очи нагоре:
– Дявол да го вземе!
– Надявах се да намеря нещо в клиниката, което… Даже и сам не знам… Нещо, което да обясни случилото се – завърши Ласитър. – Но сега се сещам, че не съм питал за дома на Барези. Може да е имал кабинет там и…
Хю поклати глава и го разочарова, като обясни, че Барези е живял в пристройка към клиниката. Така че, когато тя пламнала, изгорели както стаите му, така и всичките му вещи.
– Опасявам се, че нищо не е останало. Абсолютно нищо.
– Pas des cartes, pas des phones, et pas des souvenirs – допълни Найджъл.
– А сестрите, персоналът? – попита Ласитър. – Може би те…
– Нямаше сестри – попари надеждите му Хю и загаси цигарата си. – Само няколко лаборантки… Но не ми се вярва, че има смисъл да се разговаря с тях.
– Лаборантки ли? Този човек е имал клиника… а не е наел нито една медицинска сестра?
– Той беше изключително потайна личност. А и клиниката беше по-различна от другите. Не беше едно от онези места, обсадени от орди пациенти, с лекари, които ги приемат в кабинетите си. Не беше и болница. Беше по-скоро… изследователски център, нали така, Найджъл?
– Мммм…
– Старият дявол не приемаше повече от петдесет-шейсет души годишно… макар че от това, което са ми казвали, ако е имал желание, е могъл да обработва пет пъти повече.
– Добре де, какви са тия лаборантки? – не се предаваше Ласитър.
– Едната беше по-скоро нещо като чистачка. Другата бе в малко по-голяма степен corpos mentis…но не си спомням да сме я виждали след пожара, нали, Найджъл?
– Не, струва ми се, че пожарът я бе изплашил до смърт. Някой, не помня кой, каза, че заминала за Милано.
Ласитър се намръщи и се замисли. После попита:
– Друг? Приятели… роднини?
Хю погледна Найджъл.
– Няма. Наистина. Макар че… Защо не поговорите със свещеника?
– Ами да – възкликна Найджъл, – свещеникът!
– Не бих казал, че бяха точно приятели…
– Ама играеха шах, нали? На площада! – настоя Найджъл. – Пиеха заедно по чаша…
Хю се съгласи:
– Вярно, отец Ацети може да ви каже нещо…
– Що за човек е той? – поинтересува се Ласитър.
Хю сви рамене:
– Преселник. Местните много не го обичат.
– Говори се, че бил нещо като болшевик – допълни Найджъл и потисна прозявката си. – Което, предполагам, обяснява защо са го изпратили тук.
– Както и да е – заключи Хю, – определено си струва да опитате да говорите с падрето. Освен това… той знае английски. И то доста добре.
– Ще го потърся утре сутринта – реши Ласитър. – Къде бих могъл да го намеря?
– В църквата. На площада. Ще ви обясня пътя – обади се Найджъл, – защото иначе има да се лутате. Макар че, както и да ходите, накрая все там ще излезете. Неизбежно е.
Тримата станаха едновременно и Хю предложи да приключи с почистването. Найджъл направи знак на Ласитър и тръгна през салона, гасейки свещите по пътя си. Когато излязоха във фоайето, англичанинът отиде при гишето за регистрация и попита Ласитър дали ще иска да го събудят.
– Нося си часовник, благодаря.
– Почакайте малко – спря го Найджъл, – има нещо, което искам да ви покажа. – Той отвори тежката книга за регистриране, прелисти няколко страници, спря и вдигна поглед. – Тук записваме всички гости на пансиона от деня, в който го отворихме… макар тогава да бяхме ремонтирали само три стаи. Хю специално поръча книгата в Губио. – Той я затвори, за да може Ласитър да види фината кожена подвързия, фризовете в златно и зелено, корицата с величествения орел, понесъл в ноктите си табела с надпис: „Акила“. После прекара пръсти по повърхността и отвори на първа страница. – 19 юни 1987 година… Първият ни гост – мистър Базари. Остана два дни.
– Красива книга – призна Ласитър.
– Нали? Но аз ви я показвам, защото всичките ни гости са тук, вътре. Име, адрес, телефонен номер, дати на престоя. Потърсих сестра ви преди малко, намерих името й и си я спомних. Беше от тихите. Много четеше. Поиска ми рецептата за кейка. – Тъжно поклати глава. – Ето вижте сам.
Ласитър го направи и наистина видя записа за Катлийн Ласитър:
Катлийн Ласитър – КБ
„Кезуик Лейн“ 204
Бърк, Вирджиния, САЩ
703–347–2122
Пр.: 21–4–91
Зам.: 23–5–91
Беше останала 32 дни. Не помнеше, че е било толкова дълго. Трябва да е съвпаднало с период, когато е бил много зает… всъщност кога ли не беше много зает.
– Какво е това? – попита той и посочи съкращението „КБ“.
– Клиника „Барези“. Заради отстъпката. Използваме и други обозначения: „ТБ“ – е за туристическото бюро в Тоди, „АВМ“ – за агенция „Виадже мундиал“. – Ласитър кимна механично. Найджъл елегантно сви рамене: – Всички пациенти на клиниката са били и наши гости. Можете да разгледате, ако желаете…
Ласитър изведнъж схвана.
– Значи Хана Райнер…
– Хана, сестра ви… всички, нали ви казах.
Ласитър се замисли дали ще може да намери нещо, което да свърже сестра му с другите жертви. Може би са били в клиниката по едно и също време?
– Скучна работа, но мисля, че бихте могли да съставите списък на всичкиклиенти на клиниката – продължи Найджъл. – Ако имате желание, естествено. – Ласитър си представяше какъв труд би коствало прелистването на половин книга в търсене на съкращението „КБ“. Изморяваше се само при мисълта за това. Но нямаше избор. – Е… – каза Найджъл, обърна се и се предаде пред дълго потисканата прозявка, която само напомни на Ласитър за собствената му умора.
– Само още нещо… Ще ми кажете ли кога е била открита клиниката?
Въпросът му затрудни Найджъл, който се намръщи от усилието да си спомни.
– О-о-о… не знам… деветдесета… или може би деветдесет и първа. Горе-долу тогава – и с тези думи Найджъл завъртя неопределено пръсти във въздуха, обърна се и излезе.
Ласитър намери по датите „януари 1990 година“ и запрелиства, докато не попадна на първата пациентка. Беше някоя си Ана Вакаро от Верона, регистрирала се на трети май. Беше останала в „Акила“ седем дни.
Няколко минути по-късно Ласитър спря, отиде в стаята си, взе преносимия си компютър и се върна във фоайето. Отвори файл cbguest.lstи започна да записва в него имената, адресите и датите. Не след дълго се натъкна не на една, а на цяла група пациентки. Повечето жени оставаха по пет-шест дни. Само няколко, в това число и сестра му, се бяха задържали в „Акила“ много по-дълго – над трийсет дни.
Първият подобен случай бе Ланиел Жило от Антверпен, пристигнала в хотела на тридесети септември 1990 и напуснала месец по-късно. Така беше и със сестра му, а несъмнено имаше и други подобни случаи.
Ласитър тъкмо въвеждаше данните на Жило в компютъра си, когато във фоайето се появи Хю с чаша бренди. Изглеждаше изненадан, докато не разбра идеята. Ласитър го попита защо някои жени са оставали за кратко, а други – за по-дълго.
– Различни процедури – каза Хю и се подпря на колоната. Беше леко пиян.
– Какво означава това?
Хю се намръщи, вдигна поглед към тавана, сякаш разчиташе да намери отговора там, после го свали обратно върху Ласитър. Не беше на фокус. Лицето му изглеждаше като лицето на дете, което усилено се труди.
– Различни процедури – повтори той. – Оплождането „ин витро“ е най-бързият начин. И много ефективен. Изваждат една яйцеклетка и… до каква степен ви интересуват подробностите? Жените ми разказваха всичко…
– Не знам – сви рамене Ласитър.
– Добре… Както казах, оплождането „ин витро“ означава кратък престой. Дамите идват и си отиват след няколко дни. – Той затвори очи, завъртя глава, за да намести прешлените си и се замисли. – След това идват различните… прехвърляния.Прехвърляне на гамета. Прехвърляне на зигота. – Поусмихна се. – Странен лексикон за правене на деца, не мислите ли? Наистина… – Той направи пауза и издекламира: – „Интрафалопиално прехвърляне на гамета“. Опитайте се да го кажете, ако носът ви е запушен. – Погледна Ласитър с крива усмивка. – Какво, по дяволите, изобщо е „гамета“? Човек има право да знае все пак…
– А Хана Райнер? – попита Ласитър, чукайки с пръст по страницата, която обработваше. – Не съм стигнал още до нея, но тя… от кои беше?
Хю разтри уморените си очи.
– От друг вид – каза той. – Донорство на ооцита. Отнема месец. Вашата сестра не беше ли от същите?
– Мисля, че да. Всъщност знам само, че е стояла доста. – Замълча и го погледна: – Защо според вас е отнемало толкова време?
Хю сви рамене.
– А… – изненада се сам той, – всъщност мисля, че знам. Знам! Хана ми го обясни. Първо, самият Барези настоявал за дългия престой. Хана ми каза, че в друга клиника, където била ходила, я задържали само първия ден, за поставянето, а после й дали инжекции и хапчета за вкъщи.
– Инжекции и хапчета?
– Трябвало да синхронизират тялото й с това на донора.
– Какъв донор?
– Донора на яйцеклетката. Нали така се нарича методът: „донорство на ооцита“ – Ласитър изглеждаше напълно озадачен. Хю въздъхна: – Понякога дадена жена… като Хана… не може да забременее. Защото яйцеклетките й са… твърде стари.
– Какво означава това?
– Ами… те ги получават наведнъж… говоря за жените… когато се родят. Знаете това, разбира се.
– Разбира се – излъга Ласитър.
– Та, от самото начало разполагат с всички яйцеклетки, които им е писано да имат. Само че с остаряване на жените, остаряват и яйцеклетките. И понякога се получават усложнения. Хромозомите се разиграват, появяват се генетични увреждания или яйцеклетките не могат да бъдат лесно оплодени. Методът е разработен за такива случаи. Защото жените като Хана могат да раждат, т.е. могат да износят дете. Някой като Барези взема яйцеклетка от млада жена – донора, – която после оплождат с… хм… със спермата на съпруга на Хана… и слагат така оплодената яйцеклетка в по-възрастната жена. – Изтощен от обяснението, Хю отпи дълга глътка, изплакна с питието устата си и с наслада преглътна.
– Значи… биологически казано… това дете не е на тази жена.
Хю забарабани с нокти по ръба на тумбестата чаша.
– Позволявам си да не се съглася. Биологически погледнато детето е нейно. Тя го износва, ражда го и започва да го гледа. Но в генетичен аспект те нямат нищо общо, защото цялата ДНК е дошла от съпруга и донора. Струва ми се, че Хана се безпокоеше от това.
– Защо ми го казвате?
– Ами хлапето не е приличало много на Иржи, нали?
– Не знам – призна Ласитър. – Аз видях само снимка, на която детето беше още бебе. Вие двамата, предполагам… сте поддържали контакт.
– О, да. Цели две години си пишехме всяка седмица. После… престанахме. Тя ми изпрати снимка на малкия и… ами… предполагам, че е имал нещо общо с донора, защото не приличаше много на Иржи… не че той може да спечели конкурс за красота.
– И все пак не разбирам… защо е необходим цял месец…
– Заради инжектирането на хормони. Нали ви разказах. Жената, получила яйцеклетката… – обясни Хю с нежелание, – трябва да синхронизира, в смисъл, да промени своя месечен цикъл в съответствие с този на донора. А Барези имаше свои виждания за това.
– Ясно.
– Той настояваше да са му тук под ръка през целия месец… макар в другите клиники да не е така. Той задържаше дори местните пациенти. Обичаше да следи хормоните им изкъсо. Освен това не му харесваше, че някои от тях летят със самолет – твърдеше, че това било грешка, тъй като имало нещо, свързано с въздушното налягане.
Ласитър слушаше намръщен. Значи през това бе минала Кати? Беше изтърпяла всичко, без да спомене за хормоналните инжекции, ооцитите и донорството на яйцеклетки. От друга страна, Кати никога не бе обичала да говори за толкова интимни неща. Дори с него. Може би… точно с него.
– Мога ли да ви запитам нещо? – обади се Хю.
– Разбира се.
– Ще ни се обадите ли? Имам предвид за убийствата. Не знам дали разбирате… Найджъл ме подмята за Хана, но аз много я харесвах. – Направи безпомощен жест, погледна Ласитър и се прозя: – О, Боже, скапан съм. Май е най-добре да лягам. – И леко залитайки, тръгна през фоайето.
Ласитър върна вниманието си към книгата за регистрация. Прекарваше пръст по десетките страници, плътно изписани с имена, и търсеше с поглед издайническите букви „КБ“. Беше механична работа и докато я вършеше, му хрумна нещо.
Дали убийствата нямаха нещо общо с донорите? Донорите на яйцеклетки или сперма? Намери поредното име и го въведе в компютъра. Имаше случаи, когато хора започваха да преследват генетичните си наследници: мъже, неинформирани за бащинството си, научават по-късно, че са имали дете, дадено за осиновяване. Беше гледал подобен репортаж по „60 минути 3333
Популярно ежедневно предаване на CBS с водещ Дан Райдър. – Б.пр.
[Закрыть]“ преди много време.
Късно е, каза си Ласитър, изморен си. Хм… Грималди в самоубийствена мисия, имаща за цел да бъдат премахнати потомците му? Спомни си, че вече бе отхвърлил тази идея, и то с основание. Нямаше никакви индикации, че Грималди е бил донор на сперма, а и дори да е бил, защо ще преследва „своите“ деца? Освен ако е побъркан, а Ласитър бе отхвърлил тази хипотеза още в началото.
Намери ново „КБ“ и вписа името.
Ами ако… ако имаше голямо наследство? И ако наследникът на състоянието е знаел, че покойният е бил донор на сперма? И започва да се страхува, че един ден заченатите със спермата деца ще дойдат и ще предявят претенциите си за своя дял от наследството.
Измислена история, скептично прецени Ласитър. Колко по-просто би било да се унищожи архивата на клиниката… което, впрочем, също беше направено.
Пръстът му спря на следващия запис – жена, която бе останала трийсет и пет дни в пансиона. Четвъртата. Още не бе стигнал до името на Хана Райнер. Понеже и Хана, и Кати бяха от подложените на процедурата с донорство на ооцита, той бе маркирал имената им с двойна звездичка.
Следващата: Мари Уилямс от Минеаполис, Минесота. Беше се регистрирала в пансиона на 26 март 1991 и беше напуснала на 28 април. Двете с Кати бяха един и същи случай и престоите им се застъпваха с една седмица. Сигурно са се познавали, помисли си Ласитър.
Продължи да прелиства страниците на регистъра и да записва имената на пациентите на клиниката. Не след дълго намери следващата клиентка от категорията „донорство на ооцита“:
Марион Кер – К.Б.
„Еджър Лейн“ 17
Бресингам, Б.К.
Пр.: 17–11–92
Зам.: 19–12–92
Беше вече въвел името в компютъра и бе започнал да търси следващия случай, когато осъзна за какво става дума! Бресингам, Британска Колумбия, Канада. Беше забравил името й, защото не му се бе сторило съществено. Но сега… седеше изумен. Онова търсене в „Нексис“… в Прага… точно преди посещението в болницата при Иржи Райнер… „палеж И дете И убийство“ или нещо такова… и извадката с единствения интересен случай… беше разказ за семейство Кер.
Не си спомняше подробностите, с изключение на това, че детето на Марион бе убито точно когато Грималди е бил в болницата. Ако беше така, този случай нямаше нищо общо със смъртта на Кати и Брендън. Ако пък имаше, значи убиецът не беше един, следователно ставаше дума за конспирация. Конспирация, поставила си за цел да избива деца!
Самата мисъл за нещо такова тогава му се бе сторила абсурдна, но онова, което собствените му очи виждаха, бе:
Марион Кер – К.Б.
Бресингам, Б.К.
Имаше нужда от чаша кафе, затова се върна в стаята, извади пликчето нескафе от барчето и кипна чаша вода, използвайки нагревателя, предвидливо предоставен от управата на пансиона.
Не знаеше какво да мисли. Името на Кер подсказваше… Не, доказваше… че има повече от един убиец и вече нямаше как да се прави, че „Умбра Домини“, смъртта на Бепи и пребиването му в Неапол не са част от една и съща мрежа. Но когато си зададеше въпроса „защо“… мозъкът му блокираше.
С чашата нескафе в ръка той се върна във фоайето, където го чакаха разтворената в началото книга за регистриране и включеният компютър.
Следващите три часа минаха в затъпяващ труд. Усещаше, че е изморен и концентрацията му изневерява, така че си наложи да проверява по два пъти всяка страница. Вниманието му обаче все се раздвояваше и в един момент се усети, че прелиства страница, без да е сигурен дали я е прегледал.
Беше три и половина сутринта, когато реши, че е напипал някаква логика. Но си забрани да мисли за нея, преди да е приключил. Смяташе, че това ще му позволи да се концентрира само върху случаите, които се вписват в схемата. Когато най-сетне стигна до края, небето бе започнало да порозовява.
Беше смачкан. Затвори с отвращение кожената корица на дебелата книга и се протегна с такава сила, че ребрата му изпукаха. Изгаси осветлението и се върна в стаята си.
Едва там си позволи да направи онова, което досега си бе забранявал – да отдели процедурите с ооцитата, т.е. жените, стояли в пансиона месец и повече. Двойните звездички ги открояваха, така че с помощта на компютъра след няколко секунди имаше списък от осемнайсет имена:
Катлийн Ласитър
Хана Райнер
Матилда Хендерсън
Адриана Пеня
Марион Кер…
Първите пет бяха мъртви. И децата им също. И всички бяха загинали в пламъци.
Затвори очи. В съзнанието му изплува образът на Брендън. „Чичо Джо! Чичо Джо! Гледай ме! Мога да правя кълбо. Виж!“,при което хлапето неумело се преобръща. Изобщо не беше кълбо, а по-скоро търкаляне по пода, но Брендън скача като олимпийски гимнастик, вдигнал победоносно ръце с горда усмивка.
