Текст книги "Сянката на Бога"

32.

Мъжът, който влезе през вратата, беше висок към метър и шейсет и пет и гонеше четиридесетте. Косата му бе събрана назад в плитка, а кожата му бе с цвета на химически обработен бронз. Нямаше врат. Онова, което го заместваше, изглеждаше естествено продължение на плещите му. Приличаше на лошия герой от слаб трилър.

– Аз съм Бък – представи се той и протегна ръка.

– Благодаря, че дойде – отговори Ласитър, докато се опитваше да изтръгне дланта си от смазващата десница.

– Имаш ли нещо против да поогледам?

– Прави, каквото трябва.

Почти лениво бодигардът се разходи из офиса, като въртеше глава и попиваше всичко с поглед, без да проявява дразнещо любопитство.

– Какво има там? – поинтересува се той.

– Баня.

Бък отвори вратата и надникна.

– Приятно – беше единственият му коментар. После отиде до прозореца и дълго оглежда улицата, след което пусна щорите. Обърна се обратно към вътрешността на стаята и я огледа още веднъж с неспокойния си леко нефокусиран поглед, забележителен със своята неутралност.

Накрая седна до камината на ръба на стола в стил „Барселона“ и изпука с пръсти.

– Тери вече ме инструктира, така че си вършете работата. Аз ще… понаблюдавам. – И с тези думи Бък извади една книга от куфарчето си и зачете. Ласитър хвърли поглед на заглавието: „Разговорен японски“.

После се върна към документите на бюрото си и продължи сортирането им в две купчини: едната, представяща Барези учения, а другата – Барези теолога. След това помоли Виктория да му намери момичето от „Проучване“.

– Мислиш ли, че още е тук?

– Сигурна съм, че е, но…

– Какво?

– Кой е този мъж?

– За Бък ли говориш? Бък ми е гледачката.

Бък продължаваше невъзмутимо да си чете.

– О… – Виктория замлъкна. – Искаш да кажеш „бодигард“? – Гласът й беше необичайно възбуден. – Веднага ще потърся Дева Колинс.

След малко в телефонната слушалка се разнесе гласът на момичето. Питаше с какво може да му помогне.

– Нуждая се от гуру – обясни лаконично Ласитър.

– Моля?

Дева явно не беше запозната с вътрешнофирмения жаргон. „Гуру“ бе термин, измислен от Джуди, за хората, с които се правят консултации на ранната фаза от дадено разследване. Обикновено журналист, понякога университетски преподавател, гуруто действаше като екскурзовод през терен, който формира общия план. В този случай Ласитър търсеше някой, който да говори за молекулярна биология на разбираем английски. Обясни това на Дева.

– О… – замисли се тя. – Ясно. Ще намеря.

– Добре. Надявам се ти пък да ми помогнеш с религиозния аспект. Има много за четене. Дали не би могла да ме осветлиш „Кой кой е“?

Дева нервно се засмя.

– Не знам, аз не съм експерт…

– Не ми трябва експерт.

– Добре тогава… Ще опитам, щом настоявате. Искате ли резюме?

– Предпочитам да поговорим.

– О, не – неочаквано енергично възрази тя. – Свикнала съм да подреждам мислите си на лист хартия. – Ласитър я успокои и й нареди да намери някой в отдела, който да състави профил на Калиста Бейтс. – Добре – с подозрение в гласа каза Дева. Помълча, но не успя да сдържи любопитството си: – Това във връзка с друг случай ли е?

Директният въпрос го накара да се поколебае.

– Не – отговори й накрая.

– О… добре… ще ви приготвя резюмето до утре вечер. Така добре ли е?

Каза й, че е страхотно. Когато остави слушалката, Бък прелисти една страница и направи коментар, без да вдига поглед от учебника:

– Калиста Бейтс… Каква лисица 4343
  Игра на думи: на английски „fox“ означава освен „лисица“ и „лукав човек“, освен това е и сленг за „сексуално привлекателна жена“. – Б.пр.


[Закрыть]!

Час по-късно Ласитър седеше на тясната седалка на сив буик, който чакаше пред „Ласитър Асошиитс“.

– Тази вечер е изключение. От утре шофьор ще е Пико – обясни Бък, докато маневрираше по заледените улици. – Пико обожава тази машина. Мен ме е страх да стъпя на педала… може би защото знам какво чудо дреме отдолу. – Скоро вече караха по Мемориал Бридж над замръзналата Потомак. После се понесоха покрай Пентагона, южно по магистралата „Шърли“. Бък не спираше да му разказва за колата: – Хората обичат да говорят за бронеустойчивите стъкла, само че не знаят за какво става дума. Това тук е дебел един сантиметър „Лексан“ – и той почука по страничното стъкло. – Хубаво нещо. Спира всичко… Е, почти. Но ако са решили на всяка цена да те премахнат… тогава ще използват С–4.

Макар вътре да бе малко тясна, отвън колата изглеждаше съвсем обикновена. Беше толкова добре изолирана, че когато затвориха вратите, ушите на Ласитър изпукаха. Причината за необичайната теснотия, както я обясни Бък, бе, че пространството на стандартния модел било пожертвано за броня, за подмяна на резервоара с по-голям и за монтиране на хидравлична система, която повдигала шасито за каране по труднопроходим терен.

– Чувствам се като Джеймс Бонд – отбеляза в един момент Ласитър.

– Всички го казват – усмихна се Бък.

Спряха в магазин на „Севън-Илевън“, за да купят опаковка с 12 кутии „Будвайзер“, а след това се отбиха в „Блокбъстър“, за да вземат за гледане две касети с Калиста Бейтс. Когато пристигнаха в „Комфорт Ин“, Ласитър изчака в колата, а регистрацията направи Бък. Усещаше се като в банково хранилище.

След малко Бък излезе и пазейки равновесие, се приближи по заледения паркинг.

– Взех съседни стаи – обясни той – и поисках видеокасетофон.

После влезе в колата, зави зад хотела и повлече Ласитър по стълбището към третия етаж.

– Можехме да отидем в „Уилърд“ – подхвърли той. – Щях да платя.

Но Бък поклати глава:

– Тук е по-добре. Ако някой тръгне да търси Джо Ласитър, няма да започне с „Комфорт Ин“ в предградията.

Стаите им бяха в края на коридора, точно на стълбищната площадка, и бяха свързани с врата в общата стена. Бяха относително големи и приятно обзаведени, с широки легла и панорамен изглед към междущатска магистрала 95.

– Взех ги с тройна отстъпка! – похвали се Бък. – Шейсет и четири долара на нощ… с данъка и закуската. – Отиде до прозореца и пусна завесите. – В хотел като този охраната е добра. В полунощ заключват и трябва да позвъниш, за да ти отворят, ако си закъснял навън. Освен това във фоайето стои въоръжен пазач. В голям хотел като „Уилърд“ разчитат само на портиера. Бодигардът поклати глава: – Сякаш той може нещо да направи.

Ласитър се просна на леглото и се зачете в текста върху кутията на едната касета.

Бързака,комедия, 114 минути, 1987. Калиста Бейтс, Дейв Голдман. Харвардски випускници замислят удар на фондовата борса.

„Калиста Бейтс е точна като «Ролекс» – четири звезди!“ – „Ню Йорк таймс“

„Паднахме от смях!“ – „Сискел & Еберт“

„Блокбъстър“ ви съветва: „Ако този филм ви е харесал, гледайте и «Риба, наречена Уанда». Достъпна във всичките ни видеотеки“.

Вторият филм беше фантастика.

Гайдаря,научна фантастика, 127 минути, 1986. Пресъздава по нов начин легендата за гайдаря от Хамелн този път в Хамлин, Охайо. Номинираната за Оскар Калиста Бейтс играе ролята на просякиня, чиято хармоника спасява града от нашествието на плъхове, заразени със смъртоносен вирус.

„Изумителен!“ – „Ню Йорк дейли нюз“

„Ужасяващ.“ – „Премиера“

„Калиста е неустоима. И вие ще поискате да я последвате, където и да е!“ – „Ролинг Стоун“

Спомняше си възторга по „Гайдаря“ и намерението си да види този филм. Помнеше дори че бе гледал връчването на Оскарите с… коя беше? Джилиан! В паметта му изплува Джилиан… усмивката с трапчинките и млечнобелите й гърди. Какво ли стана с нея?

Връчването на наградите на Академията беше невероятна скука, но Джилиан бе настояла. Беше отстъпил, без да скрива неудоволствието си, и в резултат изтърпя нощ на тъпи шеги, декори за хокейно игрище и аранжирана музика – всичко двойно по-нетърпимо заради досадата, с която Джилиан се бе съпротивлявала на опитите му да я съблазни. Седеше на дивана като залепена, скачаше възбудено от време на време и свиркаше в полза на своите фаворити. Когато обявиха връчването на Оскар за най-добра актриса, камерата бе проследила победителката по пътя й към сцената, а след това се бе върнала на Калиста Бейтс. Джилиан бе възмутена, че не печели Калиста, но и тя, и Ласитър, и всички в залата онемяха от възторг, когато актрисата непринудено извади хармониката и я вдигна до устните си с онзи неповторим закачлив поглед, напомнил на всички, че „Пени“ знае как да постъпи, когато я прекарат.

Така и не видя филма, а 1986-та му се губеше. Това беше годината, когато бе основал фирмата. Година на търсене на хора, наемане на помещения и на справяне с цял куп работа. Помнеше дни с по шестнайсет часа в офиса, но самата година – и Джилиан – не беше оставила следи в него.

Бък вдигна телефона и поръча пица от местен ресторант, който се рекламираше с тухлената си пещ и безплатната си доставка.

– Повикайте ме отдолу. Ще сляза да я взема… и не забравяйте салатите.

После Бък се обади на Пико и Чаз – останалите от „екипа“. Те в момента проверяваха дома на Ласитър в Маклийн. След кратък разговор Бък се изсмя с изненадващо тънък глас:

– Не – каза той, – няма такова нещо. Добре, момчета… ще ви звънна след полунощ. – Сложи обратно слушалката и се обърна към Ласитър. – Къщата ти в провинцията ли е?

Ласитър поклати глава.

– Повечето хора не възприемат Маклийн като провинция.

– Пико видял елен. Изплашил се до смърт. – Засмя се отново. – Знаеш ли какво ме попита? – Ласитър го погледна изчаквателно. – Дали хапят.

Седяха на дивана, гледаха „Бързака“ и ядяха пица. Бирата беше студена, салатата – свежа, а пицата – по-добра, отколкото можеше да се очаква.

Филмът беше забавен, много забавен, но от време на време Ласитър усещаше, че е на ръба. Малко по-тежка режисьорска ръка, малко по-слаби артисти и резултатът щеше да е катастрофален.

Всъщност нещата се крепяха единствено на Калиста. Тя беше направо гений на комедията и играеше блестящо роля, изтъкана от клишета. Не беше тъпата блондинка, а по-скоро коварната жена, умееща да се прави на глупава, когато това й носи изгода.

Бък знаеше филма наизуст и подсказваше на Ласитър по-интересните моменти, като го смушкваше с лакът.

– Ето тук ще отидат в Световния търговски център… Обърни внимание на дребния отзад!

По средата на филма дори го плесна по ръката.

– Ама виж бе, човече, виж какво правят!

Облечена в тъмен костюм и с огромна шапка, Калиста се представя за опечалена в погребален дом. Затрупан с цветя, партньорът й в престъпните комбинации лежи в ковчег и се преструва на умрял. Калиста бавно пристъпва напред, коленичи отстрани и започва да се моли. Или поне така изглежда, докато камерата не се приближава. Тогава става ясно, че тя и „трупът“ спорят един с друг през зъби:

– Дай ми ключа – настоява тя.

– Не мога! Ще ме видят, че мърдам.

– В кой джоб е? Ще си го взема сама!

– И ще ме оставиш тук? Няма да я бъде!

За ужас на погребалния уредник и пред погледите на вцепенените опечалени Калиста започва да рови в джобовете на трупа.

– Кълна се в Бога, Уолтър, че ако не ми дадеш шибания ключ, ще те убия!

– Не можеш да ме убиеш – надига се на лакът покойникът, – защото вече съм умрял. Нали това беше номерът!

Уредникът припада, Калиста сграбчва ключа и…

–  Стоп! – каза Ласитър. Взе бързо дистанционното, спря филма и натисна бутона за пренавиване.

– О, човече! – оплака се Бък. – Какво правиш? Това беше един от най-смешните моменти! – Ласитър вдигна ръка във въздуха и му даде знак да мълчи. Бък веднага схвана, че интересът на Ласитър към Калиста Бейтс няма нищо общо със забавленията, и примирено кимна. – Добре, отивам в кенефа – каза той с нацупено лице. – После ще потърся лед.

Ласитър кимна, без да го слуша. Върна филма минута-две назад и го пусна бавно до кадъра, който така го бе поразил: когато камерата бе дала в едър план забуленото лице на Калиста. Натисна бутон „Пауза“ и кадърът затрептя на екрана.

Не, нямаше грешка. Това бе жената, дошла на погребението на Кати и Брендън.

Калиста Бейтс.

Впил поглед в екрана, Ласитър си припомни погребението, сякаш и то беше филм.

Лакираните дървени ковчези, малък и голям, са спуснати в правоъгълните гробове, прясно изкопани, за да ги приемат. Всеки ковчег е посипан с бели рози, донесени от опечалените. Една последна роза пада бавно в кинематографичен каданс и леко отскача при докосването до капака.

Един мъж – това е самият Ласитър – стои на дискретно разстояние и чака надошлите да му поднесат съболезнованията си. Първа сред тях е непозната привлекателна блондинка – всъщност много от присъстващите тук са му непознати, – облечена в черно, със старомодна шапка и полупрозрачен воал.

За момент Ласитър се изтръгна от спомена и се вгледа в екрана. После пак затвори очи.

Жената му се струва позната, но не може да се сети откъде. Съседка на Кати? Или майка от забавачката? Момченцето е на възрастта на Брендън, с тъмна къдрава коса и смугла кожа. Притеснен е, че не може да си спомни името на жената. Вижда се как се навежда напред: „Срещали ли сме се?“, но тя поклаща глава. „Запознахме се със сестра ви в Европа.“

Изведнъж телевизорът оживя едновременно със звук и образ – предпазният механизъм, свързан с бутона „Пауза“, освободи жената на екрана, която прибра ключа в джоба си, проби си път между опечалените и…

Звукът беше прекалено силен. Ласитър изключи телевизора и се опита да помисли. Тя сигурно му се беше представила на погребението на Кати и Брендън, но той не можеше да си спомни името й. За нищо на света.

Въздъхна, седна обратно на дивана и си отвори бира. Калиста Бейтс, Мари Уилямс, която и да бе… тя и синът й бяха живи през ноември. Но дали ощеса? И ако да, то къде се намираха?

Появи се Бък с пластмасова купа лед в ръка. Погледна тъмния екран и се зарадва:

– Ей, благодаря, че ме изчака. Наистина…

Довършиха пицата, почти доизпиха бирата и доизгледаха филма. Известно време Ласитър виждаше само лицето й, после обаче действието го погълна и той започна да се смее и да чака Бък да го смушка.

Когато свърши, Ласитър отиде да си вземе душ, а Бък завъртя няколко телефона. Изгледаха новините заедно, после проследиха как „Никс“ размазват „Булетс“. Накрая Бък се надигна:

– Аз – каза той – отивам да нюням. Но съм наблизо, така че, ако има нещо, свиркай.

Свиркай.Уди използваше този израз, което напомни на Ласитър нещо друго… или почти му го напомни. Изпита мъчителното усещане за спомен на границата между съзнанието и подсъзнанието, но покрай него имаше и още нещо. Нещо за истинската самоличност на Калиста – Мари Уилямс. Изведнъж се сети: Ами ако е Грималди?Ако Грималди е направил запитването за кредитната история на Мари Уилямс?

Стана от леглото и отвори куфарчето си. Извади от него папка, отвори я на отчета за Мари Уилямс и погледна страницата:

Запитвания: 10.19.95, „Обединени национални продукти“ (Чикаго).

Чикаго – старата база на Джон Доу.

Без обаждането на Грималди до „Ембаси Суитс“, където бе наел стая, представяйки се за Хуан Гутиерез, самоличността на италианеца така и щеше да си остане загадка. Ласитър погледна датата на запитването и видя, че е направено две седмици преди смъртта на Кати и Брендън.

Което не доказваше, че зад него стои Грималди. В крайна сметка, информационните брокери са за всички – самият той използваше фирма в Маями. И все пак… Ако някой търси Мари Уилямс и единственото, е което разполага, е стар, вече невалиден адрес, кредитната проверка е добра първа стъпка. При повече късмет така може да се научи новият адрес или най-малкото да се разберат номерата на кредитните карти. А с тяхна помощ Грималди можеше да следи придвижванията й… стига, разбира се, тя да не се криеше. А явно тя правеше точно това. Затова и беше забравила за кредитните си карти… което може би й бе спасило живота.

Шофьорът, Пико, се оказа немногословен кубинец, който ги откара в „Ласитър Асошиитс“ за рекордно време, сновейки по заледените улици из центъра с ловкостта, с която Майкъл Джордан се провира към коша на противника.

Бък остана в приемната, притеснявайки Виктория с присъствието си, а Ласитър нареди на отдел „Проучване“ да извършат кредитна проверка на Катлийн Ан Ласитър, „Кезуик Лейн“ 132, Бърк.

В слушалката настъпи моментна тишина, после гласът неуверено попита:

– Това не е ли…

– Да.

– Окей… веднага.

После позвъни на Уди.

По някое време през нощта си бе спомнил какво го бе накарало да се сети за него. Всъщност не беше Уди, а един от братята му… Анди, Гъс… или Оливър.

Семейството на Ник Удбърн – съвипускника на Джо Ласитър в „Сейнт Олбънс“ – бе знаменито. Не по начина, по който бе известно семейството на Ласитър. А заради числеността си.

Децата в него бяха единайсет – седем момичета и четири момчета, – число, толкова необичайно за стандартите на Вашингтон, че където и да отидеха Удбърнови, славата ги съпътстваше. Всички говореха едно и също като мантра: „Имат единайсет деца… а даже не са католици… даже не са католици… даже не са католици!“.

Приятелите на Ник обичаха да се майтапят с постоянната бременност на мисис Удбърн и да сумират таксите, когато поредният Удбърн постъпваше в забавачката в Сидуел или в „Сейнт Олбънс“. Ласитър бе прекарал половината си детство в дома на Удбърнови в Джорджтаун – къща, която си имаше име, имаше си свои игрища и достатъчно деца и приятели по тях поне за няколко отбора.

Когато Ласитър му телефонира в Държавния департамент, Уди вдигна слушалката, колкото да предупреди:

– Не мога да говоря, в съвещание съм.

– Не искам да говоря с теб – успокои го Ласитър, – а с един от братята ти.

– Би ми било много забавно да се опитам да позная, но в момента…

– Онзи в таблоида.

– Гъс? Гъс щеше да бъде последният, за когото щях да помисля. Чакай малко… Ето телефона.

Оказа се по-трудно да се свърже с Огъстъс Удбърн, главен редактор на „Нешънъл инкуайърър“, отколкото с брат му, който просто оглавяваше един от най-тайните отдели на американското правителство. Накрая Ласитър просто трябваше да се примири с обещанието на секретарката му, че ще му каже за обаждането.

Гъс винаги бе обичал журналистиката. В „Сейнт Олбънс“ бе списвал „Булдог“, бе стажувал в „Поуст“ и бе репортерствал за вестника в Йейл… до последната година, когато си бе провалил следването с женитба за професионална състезателка по водни ски. Беше се преместил във Флорида, където жена му работеше в „Сайпръс гардън“, и там бе намерил работа в „Инкуайърър“.

Във всяко друго семейство при подобна „кариера“ щеше да се превърне в черната овца. Но кланът Удбърн бе достатъчно голям, за да прощава, а и Уди веднъж бе подметнал: „Нямаш представа на какво е способно това хлапе, като хване телефонната слушалка!“.

Онова, което бе накарало Ласитър да се сети точно за Гъс, бе, че го бе зърнал на екрана, докато превърташе каналите. Беше едно от онези предавания на кръгла маса с много говорене, при които безкомпромисно настроен водещ се опитва да въведе някакво подобие на ред, докато група репортери и доморасли експерти се опитват да се надкрещят. Ласитър беше готов да премести на следващия канал, когато насмешливият водещ обяви: „Мистър Огъстъс Удбърн, главен редактор на «Нешънъл инкуайърър», тема: медийна етика“.

Очевидно някому бе хрумнала гениалната идея да подхвърлят в шоуто Гъс сред корифеите от „Харпърс“, „Вашингтон поуст“, „Таймс“ и „Нешънъл пъблик рейдио“. Но стана така, че точно Гъс – симпатичен мъж към трийсетте, с изваяна челюст и пронизващи сини очи – бе размазал звездите. Бъзикнат на тема „гадостта на таблоидния журнализъм“, той бе подхванал фронтална атака срещу обществените порядки.

С точно балансирана смес от изненада и злорадство, Гъс бе напомнил на колегите си, че „Инкуайърър“ заработва приходите си по традиционния начин – чрез продажба на вестници, а не от скъпите реклами на големите компании, производители на алкохол и цигари. По отношение съдържанието на вестника бе признал, че „Инкуайърър“ наистина още не е спечелвал наградата „Пулицър“, но от друга страна, самата награда се е обезценила в резултат на скандала около Джанет Кук. Което на свой ред повдига въпроса за журналистическата етика. Споменавайки невъзмутимо имената на водещи и техните благодетели, Гъс бе поставил под съмнение възможността един журналист да отрази с еднакво безпристрастие дадена тема – примерно контрола над оръжията или системата за здравеопазване, – ако му плащат, да кажем, 30 000 долара за слово от Националната оръжейна асоциация или от Американската медицинска асоциация. „Ние в «Инкуайърър» не произнасяме речи – бе казал той, – всъщност даже не ги и коментираме“.

В края на шоуто публиката в студиото бе станала на крака и бе изпратила Гъс с аплодисменти.

Когато Гъс му се обади, вече беше два следобед. Ласитър понечи да обясни кой е, но Гъс го прекъсна:

– Помня те. Елизабет Гуд ме заряза заради теб, когато бях втора година, а ти вече завършваше.

– Съжалявам.

– Преживях го. – Гъс премина по същество: – Кажи за какво става дума? Не мога да си представя…

Ласитър се чувстваше малко неудобно и отбеляза, че разчита на дискретност.

Гъс се засмя:

– Знаеш ли, този разговор го водя по десет пъти на ден. Отговорът е стандартен: да. Можеш да разчиташ.

– Става дума за Калиста Бейтс.

– Любимата ми филмова звезда. Та какво за нея.

– Търся я.

– Ти и всички останали. За Калиста Бейтс получаваме почти толкова обаждания, колкото за Елвис. Лично аз бих предпочел да си остане в неизвестност. Защото, ако се появи, вестниците ще гръмнат за седмица, а после тя ще бъде поредната кинозвезда, която си търси работа.

Ласитър се пошегува, че ако я намери, ще запази новината за себе си. Обясни донякъде защо се интересува от актрисата, спомена, че въпросът е личен и че наистина не може да разкаже всичко, но че ако вестникът знае нещо за нейното местонахождение, дори ако разполага само с непроверени сведения…

– Поласкан съм. Следовател се обръща към мен. – Гъс въздъхна: – Но Калиста Бейтс? Честно ти казвам, за нея не се чува почти нищо. Много пъти са я „виждали“, нали ме разбираш, но… вече изминаха… колко?… почти шест години оттогава.

– Добре, ако все пак чуеш нещо…

– Възможно е. От друга страна, има при нас един репортер, който направи кариера покрай Калиста…