Текст книги "Сянката на Бога"

15.

Познатата тъпа музика в слушалката.

Ласитър крачеше напред-назад пред прозореца в офиса. Мъчеше се да игнорира лепкавия звук в ухото си. Риордан му бе казал да изчака и…

Изведнъж музиката спря.

– Намерихме я – съобщи Риордан.

– Коя?

– Сестрата. Джулиет… как й беше името?

–  Мъртва?

– Не-е, не е мъртва. Само е разтърсена. Трепери като лист.

– Какво се е случило?

– Казва, че той прошепнал нещо… Нещо в смисъл, че не можел да ходи. Охраняващият полицай се приближил, защото не го чувал добре. Само дето такъв е бил замисълът – да не го чува. В следващия миг Грималди го сграбчва за вратовръзката, дръпва го напред и… на пода шурва кръв. Дуейн пада с химикалка в окото, а Грималди му взема пистолета. Така твърди Джулиет.

– Откъде е взел химикалката?

– Никой не знае. Това е болница. Химикалки се търкалят навсякъде.

– И после?

– После тя го извежда с количката.

– Защо, по дяволите?

– Ами защото държи в ръката си „Глок“, нали се сещаш. Коленете му са завити с одеяло, а под него държи пистолета! Ти би ли спорил? Не ми се вярва. И тя не е имала друг избор, освен да прави, каквото й нареди. Затова натиска бутона за спиране на асансьора, после отиват на трети етаж. След това го избутва с количката по коридора до другия асансьор. Никой не им обръща внимание – просто сестра с пациент. Та качват се в асансьора и слизат в сутерена. Горе-долу по това време първият асансьор стига най-сетне до партера и Писарчик удря глава в плочките. Секунди по-късно Грималди е на паркинга.

– Толкова просто?

– Да, намерихме количката.

Ласитър седна на дивана пред камината.

– Нататък?

– Нататък, питаш? Тя го откарва, където й е заповядал. Престъплението вече става с федерален характер: въоръжено отвличане на кола. Което дава формален повод на Бюрото да се намеси.

– Ами… по-голяма компания, значи по-весело. Къде са отишли?

– Към Балтимор. Не по магистралата, а по обиколните пътища. Само че така и не стигнали дотам. Свалил я на един черен път, на около осем километра преди Олни. Намерил я шерифът, докато вървяла по банкета. Колата още се издирва.

– Значи той може да шофира.

– Явно. Ако се вярва на думите й, можел дори да върви, при това доста чевръсто.

– А количката?

– Вътрешни правила на болницата: вкарват те на количка, напускаш с количка. – Ласитър нищо не каза. – Знам, че си забелязал – продължи Риордан, – и дори не те питам какво си правил там.

Ласитър изсумтя неопределено.

– А твоят партньор… Писаро?

– Писарчик? Ха! Нямаш представа колко е засрамен. Не стига, че има сътресение, ами всички го смятат за женчо. Само че знаеш ли какво? Той е свястно хлапе. Ще се оправи. – Риордан поспря и макар да не го виждаше, Ласитър буквално си представи как моторът в главата му сменя предавката: – Да те попитам нещо, а?

– Питай?

– Наистина ли нямаш какво да ми кажеш? Не знам дали ме разбираш… може би случайно си вметнал нещо… изтървал си се, ей така, без зла умисъл, пред някого… че местим задържания?

– Нямам намерение да отговарям на подобен въпрос.

– Виж, не искам да изкарвам, че преместването му е било едва ли не държавна тайна – примирително каза Риордан. – Все пак са намесени хора от полицията, от болницата, от Феърфакс. Много са. Може някой от тях да е казал някому нещо. А може и да си ти.

– Така де – подметна Ласитър със сарказъм.

– Както и да е… докторите твърдят, че нашият човек ще има нужда от помощ.

– Каква помощ?

– От лечение. От антибиотици. От специални мехлеми за обработка на изгарянията… от маса подобни неща. Така че ще предупредим, където трябва. Може да ни излезе късметът.

– Само че той кой знае къде е вече. В Ню Йорк например или…

– Няма значение къде е. Когато е убит полицай, подкрепата, която получаваме, е на съвсем различно ниво. Освен това не забравяй за федералните. А и нашият човек не може лесно да се изгуби в тълпата.

– Че защо не?

– Защото е италианец… истински италианец, а не натурализиран. И освен това с тези белези по лицето… Неизлечими белези, дето ще ги има, докато е жив. Нали се сещаш какво става: хората го поглеждат, после отместват поглед. Само че вече са се загледали веднъж в него. Ясно ли ти е?

– Да… като при нещастен случай. – Двамата замълчаха едновременно. Имаше нещо, което измъчваше подсъзнанието на Ласитър, но му беше трудно да го формулира. Изведнъж се сети: – А как така ключовете на колата са били в нея?

– Какво? Кой? Какви ги разправяш?

– Говоря за сестрата. Защо е носила със себе си ключовете за колата? Жените, които познавам, не държат ключовете в джобовете си. Освен това тя… разбирам, че е била дежурна, нали така? Жените държат ключовете от колата в чантичките си, в чекмедже на бюрото или каквото там имат в болницата…

– Може смяната й да е свършила или да е отивала към колата си, за да вземе нещо от нея. А може и просто да е от онези жени, които държат ключовете в себе си.

– Ще се поинтересуваш ли?

– Да, разбира се.

– Мен ако питаш, една сестра няма да носи връзка ключове със себе си през целия ден.

Риордан не отговори нищо в продължение на няколко секунди, после каза:

– Не знам. Въпросът е интересен. Ще я попитаме, но… тя просто може да ни каже, че ги е носила в себе си и толкова.

– Да, знам. Просто… това е едно от онези неща… Не забравяй да я попиташ! Защото вероятно се сещаш, но твоят случай от решен се превърна отново в нерешен.

Същата нощ Ласитър остана в офиса до късно. Изяде поръчаната тайландска вечеря направо от кутията, както си седеше зад бюрото. До коляното му имаше бутон, управляващ плъзгащия се капак пред трите телевизора в шкафа – архитектурна модификация на предишните обитатели на тези помещения, които бяха правили реклами за изборната кампания на Дан Куейл. Ласитър натисна бутона с коляно и панелът безшумно се плъзна встрани.

Новините в единайсет започнаха с бравурна музика. На екрана се появи снимка на Грималди и водещият съобщи за „дръзкото бягство, довело до скръб в семейството на един полицай и появата на още един убиец на свобода сред нас“. Последва реклама на „Вашингтон поуст“ („Ако не си го купите, няма да го имате!“) и едва след това дойде ред на „водещата новина“.

Самата тя беше представена от няколко души. Първо наперена блондинка (някоя си Рипси) изрецитира какво е видяла на паркинга пред болницата на фона на прекатурената количка. Последва „Ти си, Бил“ и камерата се премести върху човек от бялата раса на средна възраст с кръвясали очи и безсмислено много коса, който стоеше на чезнещ в мрака път, „недалеч от Олни“. Човекът разказа за „травмиращото изживяване на сестрата“, след което дойде ред на Мишел – чернокожа с тих глас, – седнала в кметството на Рестън заедно със съкрушената майка на Дуейн. Жената гледаше в камерата с празен поглед, неспособна да промълви дори една дума.

Ласитър проследи репортажа с клечки за ядене в едната ръка и бира в другата. Беше му трудно да следи внимателно какво се приказва. Имаше някаква истина в твърдението, че телевизията е способна да изцеди драмата от чуждото нещастие, правейки го по този начин поносимо дори по време на вечеря. Смъртта на сестра му, последователните „кремации“ на племенника му, бягството на Грималди… Телевизията бе успяла да поднесе тези трагедии под формата на нещо забавно. Или ако не чак „забавно“, то поне като „зрелище за масите“… фонов шум, нещо по-различно от онова, което е всъщност… а именно личнонещастие.

Мислеше си за тези неща малко отнесено и без да внимава в картината, когато му направи впечатление, че и тримата репортери носеха един и същи шал в черно и бежово, който тушираше индивидуалностите им. Правеше ги да изглеждат като членове на едно и също племе…

Усмихна се на тази си мисъл, но усмивката му бързо посърна, когато се сети, че точно Кати бе имала навика да прави подобни язвителни забележки. Раздразнен, Ласитър изключи телевизорите, а после и осветлението, след което си тръгна, успокоявайки се с: „Поне Риордан отново пое случая“. Което го депресира още повече. „Господи – каза си той, – в какви неща се опитваме да намерим утеха“.

Не можеше да заспи. Беше му трудно да забрави кухото изкънтяване на главата на Писарчик в пода, а още повече гледката на стърчащата от окото на полицая химикалка.

Въртеше се в леглото с мисълта, че може и да не намерят Грималди втори път, което означаваше не само че може да отърве наказанието, но и че никога нямаше да се разбере защо сестра му и племенникът му са били убити.

Чао.

Накрая все пак се унесе в неспокоен сън, измъчван от образа на Кати и картината на нещо, случило се, когато бяха деца.

Тогава Кати беше може би на дванайсет, а той – на седем. Бяха в Кентъки, на езерото, в гребна лодка, не по някаква специална причина, а по-скоро за да бъдат далеч от Джоуси. Кати бе легнала на носа и четеше някакво списание. Носеше новите си слънчеви очила, направени по специална поръчка и с рамки, избрани две седмици преди рождения й ден. Бяха й ги донесли като подарък на самата дата. Обичаше тези слънчеви очила, носеше ги през цялото време, дори вкъщи и даже вечер.

Беше ги вдигнала на челото си, докато четеше. В един момент тя внезапно стана и те паднаха зад борда. Още чуваше в главата си писъка й и още виждаше как очилата бавно потъват към дъното. Изглеждаше толкова лесно да се извадят. Кати веднага скочи, без да се замисля. Гмурна се и ги затърси. Напразно! После дойдоха с маски и шнорхели и прекараха часове наред без никакъв резултат. Очилата просто бяха изчезнали.

В съня си се виждаше как плува под водата и зърва очилата на дъното – кой знае защо бяха с кръстосани дръжки, сякаш Кати ги бе оставила на масата. Гмурваше се отново и отново, но блясъкът все се оказваше или парче кварц, или кутия „Будвайзер“, или игра на светлината. Накрая изплува на повърхността с празни ръце. Стресна се и се събуди с все същото чувство… че е предал сестра си.

Когато на следващата сутрин отиде на работа, Фреди Декстър украсяваше коледното дърво във фоайето. Щом видя Ласитър, той бутна кутията с украшения в ръцете на секретарката от рецепцията и го догони.

– Какво има?

– Стъкло – отговори Фреди, явно доволен от себе си.

– Моля?

– Малката бутилка – напомни му Фреди.

– А, да… Можем да поговорим в кабинета ми. – Влязоха един подир друг и Ласитър му направи знак да седне. Самият той се настани зад бюрото си и вдигна телефона: – Кафе?

Фреди поклати глава. Ласитър върна слушалката, облегна се на стола и зачака. Фреди прочисти гърло:

– Оказва се – започна той, – че бутилката е по-интересна, отколкото би могъл да предположи човек.

– Така ли?

– Да… Искам да кажа, че можеш да я гледаш, дори да пиеш от нея… но това е само привидното, зад което се крие много повече.

– Добре. Честно казано, надявах се да се окаже така.

– Ако искаш, ще ти разкажа маса интересни подробности от рода на „качеството на духане“, самата тръба…

– Каква тръба?

– Тръбата, с която става духането. Измислена е в Месопотамия. Говоря напълно сериозно… нямаш представа колко трудно е било да се създаде прозрачно стъкло.

– Прав си, нямам представа.

Фреди се засмя.

– Няма страшно, никой не е могъл да го прави до около 1400–1450-та година. А ако някой е успявал все пак, ставало е напълно случайно. Можем да сме благодарни, че е било така, защото точно по тази причина имаме оцветеното стъкло. Вместо прозрачното, разбира се. Твоята бутилка…

– Аха! – оживи се Ласитър.

Фреди игнорира сарказма.

– Та, казвам, твоята бутилка е била истинско произведение на изкуството. За времето си, естествено.

Ласитър помълча, осмисляйки чутото. След това попита:

– Искаш да кажеш, че е толкова стара?

Фреди поклати отрицателно глава:

– Не-е… Всъщност, може би. Не сме сигурни, защото разполагаме само със снимките. А без самата бутилка не може да се прецени дали не е фалшификат – добърфалшификат. Или е истинска. Защото в началото на този век италианците се заловили да фалшифицират всичко, до което се докопат – статуи, реликви, облекло, стъклария… всичко, за което можеш да се сетиш. Това било времето на бум в туризма. Американците плъзнали по местата на древните култури и изведнъж се появил пазарът на антики.

– Значи бутилката…

– Е антика или е копие на онова, което свещениците са използвали през Средновековието…

–  Какво?

– … за светена вода. Говорих с половин дузина експерти и с някаква жена от „Кристис“. Всички са единодушни. Бутилки като намерената в твоя човек са били изработвани от стъкларната „Мурано“. Това е във Венеция. Някои детайли по малката метална корона на капачката позволяват да свържем тази бутилка с рицарите тамплиери. Те са носели такива неща със себе си по време на кръстоносните походи. – Фреди се облегна, явно доволен от впечатлението, което виждаше, че е направил.

Ласитър го изгледа.

– Кръстоносните походи? – повтори той недоверчиво.

– Да, срещу исляма.

– И са носели в тях светена вода?

– Аха… Като стана дума за стари бутилки – продължи Фреди, – светената вода е нещо много важно. За обикновените течности хората тогава са използвали грънци. Мога да ти разкажа всичко за бутилките, предназначени да съхраняват светена вода. Например Марко Поло е носил със себе си няколко по време на пътешествията си до Китай. Ако приемем, че изобщо е стигнал дотам… което обаче е друга тема. Както и да е, обясниха ми, че…

– Всичко това има ли го написано? – прекъсна го Ласитър.

Фреди потупа репортерския бележник в предния си джоб.

– Естествено. Ще ти приготвя резюме. Но сметнах, че ще искаш да научиш веднага. С две думи: това е древна бутилка за светена вода.

– Благодаря – измърмори Ласитър, който не знаеше какво да мисли. – Мисля, че си се справил добре.

– Е, да… за теб всичко!

Същия следобед от Вашингтон пристигна куриер, пристегнал дипломатическо куфарче за китката си с гривна. Той първо пожела Ласитър да му се идентифицира, сравни снимката от шофьорската му книжка с лицето пред себе си, бръкна в джоба си, извади ключ и откопча гривната.

После му показа обикновен жълт плик и го помоли да се подпише в малко черно бележниче. След като приключиха с официалната част, куриерът му подаде плика, щракна ключалките на вече празното куфарче и си тръгна, без да каже нито една излишна дума. Ласитър изчака вратата да се затвори зад него, разпечати плика и извади от него тъничка папка, на корицата на която бе залепен жълт стикер:

Да потичаме утре около Грейт Фолс

Среща в 6:00 при Овърлук

Ще попълня празнините

Уди

Върху папката стоеше името: ГРИМАЛДИ, ФРАНКО. Носеше дата 29–1–89 и бе маркирана с разни класификатори и указания за разпространение, както и с гриф NOFORN, което, поне доколкото Ласитър си спомняше от дните си в армията, се дешифрираше като „Да не се изнася зад граница“. На първата страница от досието пишеше:

Известен като: Франко Гриджио, Франк Гудман,

СИН Гутиерез

Е, поне със СИН можеше да им помогне, помисли си Ласитър. Акронимът означаваше „Собственото име неизвестно“. Щеше да разкрие на Уди: ХуанГутиерез.

Роден: 17–3–55, Розарно, Калабрия

Майка: Виторина Патуци

Баща: Джовани Грималди (починал)

Братя и сестри:

Джовани 12–2–53 (починал)

Ернесто 27 1–54 (починал)

Джанполо 31–3 57

Лука 10–2–61

Анджела (Букио) 7–2–62

Данте 17–5–64

Адреси:

Виа Дженова 114, Рим

Виа Барберини 237, Рим

Хайлещрасе 49, Цуоз (Швейцария)

Военна служба:

Карабинер: 20–1–73

СИСМИ: 15–11–73 (напуснал 12–4–86)

Препратки:

Л’Онда

89 МАПУТО 008041-МЪЛНИЯ

Текстовата част не бе толкова мистериозна. В нея се обясняваше, че Грималди е привлякъл за пръв път вниманието на Държавния департамент на 5 януари 1989 година, когато резидентурата на ЦРУ в Мапуто (столицата на Мозамбик) изпратила телеграма с гриф „мълния“. Тя съобщавала за убийството на „едностранно контролиран информатор в Секретариата на Африканския национален конгрес“. Местната полиция търсела италиански „наемник“, пристигнал предната нощ в Мапуто от Йоханесбург. Поради важността на убития информатор за защитата на американските ценности в региона ЦРУ проявило интерес към развоя на събитията.

Започвайки с този епизод, авторът на досието се връщаше към самото начало. Обясняваше, че Розарно е малък пристанищен град на „пръста на Ботуша“. Син на местен рибар, Грималди бил едно от седемте деца. Семейството му го прокудило. Поддържал връзка само със сестра си Анджела, живуща в Рим.

Според досието обектът започнал военната си служба през 1973-та, след което веднага бил прехвърлен в италианската Служба за военно разузнаване – СИСМИ. Освен с контраразузнаване и антитероризъм до 1993-та, когато претърпяла реорганизация, СИСМИ се занимавала още и с външно разузнаване, операции срещу мафията и електронно проследяване.

Грималди бил прехвърлен към Л’Онда (Вълната). Това била създадена по модела на британската Специална служба елитна десантна част с щаб-квартира в Милано. Основните й задължения били свързани с вътрешния тероризъм, но – отбелязваше досието – постиженията й в тази сфера били „с колеблив успех“. Репутацията на Л’Онда като звено за противодействие на градския тероризъм била сериозно помрачена през 1986-та година в резултат на разкрития за собствената й роля във верига от убийства и бомбени експлозии. Инцидентите, които включвали удари срещу гари и супермаркети, довели до смъртта на 102 невинни жертви сред гражданите за период от осем години. Приписвани първоначално на крайната левица, за бомбените атентати впоследствие се разбрало, че са организирани от агенти провокатори на Л’Онда. Те били част от стратегията на СИСМИ за „засилване на напрежението“, която – ако била успяла в намеренията си – щяла да доведе до военна диктатура. Схемата била разкрита през 1986-та и малко след това Л’Онда била разформирована (или преименувана, в зависимост от гледната точка). През следващите години се появили разкрития за корупция в голям мащаб и за тайно сътрудничество със сицилианската мафия, което довело до реорганизирането на цялата СИСМИ. Но Грималди по това време вече го нямало.

Към досието имаше прикрепени и няколко снимки. Едната бе на военна карта за самоличност и показваше симпатичен млад мъж с тъмни искрящи очи. Втората и третата бяха направени отдалеч с телеобектив и по тази причина бяха зърнести. Те показваха Грималди да слиза от ролс-ройс на някакво тропическо летище. В дъното се виждаха палми, а върху лицето на Грималди – вече не толкова млад – беше застинало жестоко изражение.

Чао.

Ласитър се сети за коментара на Джими Риордан относно физическата кондиция на Грималди и как, макар по тялото му да личало, че е преживял страховити неща, още бил във великолепна форма. „Войник“, бе предположил Риордан. И се бе оказал прав. Поне донякъде.

Към досието имаше лист хартия с написано на ръка в горната му част: Собственост.Следваше къс списък:

1. Мансарден апартамент на Виа Барберини в Рим (модния квартал Париоли);

2. Втори апартамент на същия адрес (бележка под линия поясняваше, че бил даден под наем на сестрата на Грималди, Анджела);

3. Вила в Цуоз, Швейцария (в село, недалеч от курорта Сен Мориц).

Освен недвижимата собственост Грималди притежаваше сметка в Банко Лаворо със среден баланс по нея $26 000. В досието се отбелязваше, че той най-вероятно има още сметки в Швейцария, по-конкретно в „Креди Сюис“, но нямаше доказателства.

Под надпис: Коли,следваше друг списък: „Джип Чероки“ (в Рим) и „Рейндж Роувър“ (в Цуоз). Освен текущата сметка за пазаруване в един универсален магазин Грималди изобщо нямаше кредитна история. „Обектът“ явно предпочиташе да плаща в брой, когато ставаше дума за храна и забавления, дрехи и случайни покупки.

Ласитър се замисли върху последното, защото като „Хуан Гутиерез“ Грималди се бе погрижил да си извади визи. Разумна постъпка, тъй като наличните може и да бяха добре приемани в Европа, но в САЩ на този вид плащания се гледаше с подозрителност. Да извадиш хиляда долара в банкноти и да купиш самолетен билет или да уредиш сметката си в хотел, означаваше само да привлечеш към себе си ненужно внимание. Изключено бе да не те запомнят.

Ласитър се облегна на стола. Досието наистина бе дало на Грималди самоличност, но първо, това бе самоличността на мистериозен човек, и второ, информацията в него вече бе остаряла. Всъщност, с изключение на „случката“ в Мозамбик, в него нямаше нищо за живота му след 1986-та година. Къде, освен в Мапуто, бе ходил Грималди през последните десет години? Какво бе правил? Бяха ли адресите в досието му все още актуални, или се бе преместил да живее другаде?

Ласитър докосна с връхчетата на пръстите си стикера. Не бе имал намерение да тича утре сутринта. Още по-малко в шест часа. Но щеше да го направи.

Грейт Фолс.

Макар да бе все още тъмно, нощта отстъпваше, когато Ласитър мина с колата си покрай затворената будка на входа на парка. Мястото се намираше на около три километра от дома му в Маклийн и той идваше тук поне два-три пъти седмично, макар и не толкова рано. Но Уди бе маратонец, който имаше навика да бъде на работното си място в осем сутринта, така че по правило дните му започваха преди изгрев слънце. Най-често бягаше по протежение на Канала, който започваше на няколко преки от дома му в Джорджтаун. От време на време обаче отиваше с кола до Грейт Фолс, където теренът бе много по-равен и мек, околният пейзаж – страхотен, а хълмовете – прекрасни.

Дори от паркинга Ласитър чуваше бученето на водопада в далечината. Температурата бе малко над нулата, но той се бе облякъл като за студено време с два пуловера. По яката и ръкавите им имаше скреж. Тръгна към Овърлук. На изток вече просветляваше и меката розова светлина галеше върховете на дърветата из Мериленд. Мина покрай стар наблюдателен пост. По стените му добре личеше докъде стигаха водите при прилив. Тези следи винаги го изненадваха, защото малката къщичка бе построена на нос, издигащ се на двайсетина метра над коритото на реката. Имаше възпоменателна табела и снимка от наводнението през 32-ра година, качило тогава нивото няколко стъпки над главата му. Осъзна, че главата му бе пълна с факти, които бе възнамерявал някога да сподели с Брендън. Когато пораснеше. Което… сега… вече… никога нямаше да стане.

Стигна до Овърлук, облегна се на перилата и се загледа в бушуващата под краката му тъмна вода. Тук грохотът беше оглушителен, а гледката – невероятна. Сякаш самите камъни, блъскани й лъскани от векове насам, бяха омекнали до точката на разтопяване. И тогава видя през дърветата да приближава подскачаща светлинка. Беше Уди, който тичаше с лампа на челото. Като миньор, излязъл на повърхността да се разведри с малко тичане.

– Ей – извика той, като го видя, – мой човек! – Стиснаха си ръцете и шпионинът от Държавния департамент се наведе напред, за да изпъне мускулите на прасците си.

– Благодаря за досието.

– Изгори ли го?

– Да, точно както искаше.

– Добре, да почваме тогава.

Двамата затичаха през поляната за пикник към пътеката за езда, виеща се през горичката.

– Единственият проблем – започна Ласитър – е, че е…

– Знам, остаряло.

Тичаха леко, един до друг, като прескачаха камъните по пътеката. Уди заговори:

– Твоят човек е главорез.

– Без майтап.

– След като напуснал СИСМИ, подхванал частен бизнес.

– С какво?

– Това-онова. Най-вече с лов на баски по поръчка на Мадрид.

–  Моля?!

– Говоря за баските сепаратисти. Преследва ги… В Испания… Франция… Навсякъде. Плащат му на глава.

– И как, по дяволите, е възможно това?

– Просто се прехранва като „ловец на глави“. Само че… някои от тези хора са онова, на което казваме „меки цели“… Хора, потърсили политическо убежище в места като Стокхолм. Адвокати, учени… После… през 89-та… отива в Мозамбик… по друг договор. Но на същата работа. Премахва някакъв на име Мтетва… старши служител в АНК… Стогодишен старец… Което навява на размисъл. Грималди не е знаел, че Мтетва е от нашите. На Агенцията никак не й допаднало, дето са го убили.

– По-бавно…

– Излезли сме да тичаме!

– Ти спринтираш!

– Така че му спретнали набързо едно малко досие.

Ласитър дишаше тежко. Минаха по мост в основата на хълм. Отне им две минути да стигнат до билото. Тениската на Ласитър бе подгизнала от пот въпреки ниската температура. Спряха за малко с ръце на хълбоците, навели глави и запъхтени. От гърбовете им се вдигаше пара.

– Защо е напуснал СИСМИ?

– Кой би могъл да каже? Много хора са напуснали СИСМИ.

– Не разбрах…

– Ами приказката за потъващия кораб. СИСМИ е безнадеждно компрометирана, пропита с корупция… не можеш да се ориентираш кой кой е там. Давай – подкани го Уди, – става ми студено. – Продължиха да тичат, като междувременно Уди обясняваше: – Те имат хора в мафията, при масоните, комунистите, „Червените бригади“… А може само така да се говори. Би могло и да е точно обратното. Ние поне не сме в състояние да преценим кое от двете е. Никакъв шанс. Тук става дума за тайни схеми, свързани с политика, пари, религия… абе всичко.

Замълчаха отново. Развиделяваше се. Стигнаха до едно възвишение над реката, спряха там и потичаха на място, наблюдавайки как някакъв каякар се провира между камъните. Жълтата лодка подскачаше, скриваше се от погледа им и отново се появяваше.

Уди се обърна към Ласитър.

– Проблемът е, че нищо от това няма отношение към сестра ти.

Ласитър кимна:

– Знам.

– Значи си ти.

– Какво искаш да кажеш?

Уди разпери ръце и обърна длани към небето:

– Ами всички тези години в Брюксел. А после и тук… с твоята компания. Нали не смяташ, че нямаш врагове?

–  Врагове? – пренебрежително изсумтя Ласитър. – Може би. Но не чак такива.

– Сигурен ли си?

– Да. Освен това, ако някой е искал да ми навреди… не мислиш ли, че щеше да го направи така, че да схвана за какво става дума? А иначе… какъв е смисълът? – Продължаваха да гледат каякаря. После отново затичаха. – Това ли е цялата история? – обади се Ласитър.

– В общи линии – задъхано потвърди Уди. – След Мозамбик си е подвил опашката. Като стар войник. Траел си е известно време… После изведнъж убива сестра ти и племенника ти. – Тичаха по склона на хълм над Потомак. Навсякъде стърчаха корени на дървета и трябваше много да внимават, за да не се спънат в някой от тях. Накрая Уди попита: – Сега какво?

Преди да успее да отговори, Ласитър, без да нарушава ритъма, прескочи едно паднало дърво. Уди го следваше по петите.

– Не знам – призна той. – Може би трябва да посетя туристическо бюро. Да се махна някъде. Да опитам да престана да мисля за тези неща.

– Добра идея. Нека полицаите си блъскат главата.

– Именно.

Потичаха още малко и скоро излязоха от горичката.

– Та… какво ще правиш?

– Наистина не знам – сви рамене Ласитър. – Дали да не отскоча… до Италия?

Уди взе правилното решение да не спори – познаваха се много добре.

– Внимавай – бе единственото, което му каза той.