Текст книги "Сянката на Бога"

Автор книги: Джон Кейс

сообщить о нарушении

Текущая страница: 28 (всего у книги 32 страниц)

Служителката на „Информационно обслужване“ му подаде плътен жълт плик. Той го отнесе до близката маса, където русо момиче с нездрав тен попълваше някакъв формуляр, използвайки химикалка, вързана с къса верижка за масата.

Разпечатката бе около десет страници и изброяваше всеки „Фолксваген Бус“ от периода 1965–1975, регистриран в Мейн. Самата информация бе сортирана по азбучен ред и включваше името на собственика, адреса и рождената му дата, регистрационния номер на возилото и годината на производство. Датата на раждане бе особено важна, защото Ласитър можеше да я използва, за да стесни допълнително кръга на интересуващите го жени.

Калиста беше родена през 1962-ра.

Очакваше работата да е бавна и досадна. Първо следваше да елиминира мъжете, после щеше да избере само жените в определена възрастова група и… накрая щеше да ги посети по домовете им лично, една по една. Движейки се по списъка, Ласитър вече бе сложил „чавки“ на седемнайсет имена, когато видя следното:

Сандерс, Мари А.

Дата на раждане: 8–3–62

П.К. 39

Къндис Харбър, Мейн

„Фолксваген“ (бус): 1968

EAW–572

Първото нещо, което привлече вниманието му, бе „–62“ и едва след това „Мари“. Загледа се в записа. 8 март… Беше ли наистина 8 март? Със сигурност.

Боже Господи, намерих я, каза си той.

Стовари юмрук върху масата, при което момичето с лошата кожа се обърна и го изгледа с такава неприязън, че той чак се изненада. Напъха списъка в джоба на якето си, изтича навън при колата и едва не се подхлъзна по леда.

Трябваше да е тя! Каква бе вероятността да има две жени на име Мари в щат Мейн, които са родени на 8 март 1962-ра и притежават стар „Фолксваген Бус“?

Отвори жабката, извади оттам картата и прегледа индекса. Къндис Харбър, квадрат К–2. Плъзна показалец върху празните пространства на Квебек, прекара го през границата в Мейн, спусна го надолу през плетеница от езера и градове, за да го спре върху малка точица на самия бряг, югоизточно от Брънсуик.

Час по-късно вече пресичаше горите на Боудойн Колидж… (Благодаря ти, Дик Бидъл!) После зави надясно при знака:

ОРС АЙЛЪНД

Дори под надвисналото небе пейзажът беше красив с пастелно сивите канари и тъмнозелените борове, подпрели като пилони небето. Имаше нещо особено и в светлината, чиято сивота подсказваше близостта на море. Ласитър подмина затворения заради зимата крайбрежен ресторант, закусвалнята с реклама за банички с пълнеж от раци, сувенирния магазин. Стигна до някакво разклонение и пое наляво. Пътят ставаше все по-тесен и се извиваше в дълга плавна дъга, за да свърши при село Къндис Харбър. Ласитър мярна американското знаме, насочи се към него и отби в малкия паркинг пред пощата, където беше и магазинът.

И тогава го видя. Нямаше нужда да гледа регистрационната табела, за да се увери, че е нейният бус.

И сега? Стоеше недалеч от малката сграда, на не повече от трийсетина метра от морето. Налагаше се изводът, че Калиста… Мари е в магазина. Тя бе достатъчно измъчена и вечно преследвана, затова не искаше да я плаши допълнително.

От друга страна, макар да не изключваше, че може да си го спомни от погребението на Кати, реакцията й не бе задължително да бъде позитивна: асоциацията можеше да не й е приятна. Ласитър отиде на самия бряг, колебаейки се как да постъпи. Толкова много нерви и енергия бе фокусирал върху това да я намери, че така и не бе помислил как ще подходи към нея. Спря до водата и измъчван от нерешителност, се загледа в морето.

Къндис Харбър бе като свален от пощенска картичка. Истинско старо рибарско селище, където мъжете продължаваха да излизат в морето. Имаше покрити с черупки дървени пристани, нагиздени с всякакво рибарско оборудване, а малкото заливче бе приютило най-разнообразни морски съдове: един ръждясал траулер, няколко странно изглеждащи стари лодки за лов на раци и дори една-две чисто нови яхти с кабини.

В момента беше отлив и се бе показало отрупаното с камъни и пожълтели водорасли дъно. Водата се плискаше върху ледената коричка, образувала се по самата граница със сушата. Небето ставаше все по-застрашително тъмно и при всеки следващ порив на вятъра Ласитър неволно потреперваше. Налагаше се да си купи някаква връхна дреха. Или да влезе на топло.

Разположеният до пощата магазин предлагаше консерви и зеленчуци. В стария хладилен шкаф в дъното имаше мляко, яйца и бира. Когато влезе, възрастна жена с посребрена коса вдигна поглед от вестника, който четеше. „Здрасти“, поздрави го тя, произнасяйки думата с нюанс на предупреждение. Ласитър се усмихна, отиде при печката и протегна ръце, за да ги стопли. Огледа се. Магазинът беше задръстен с навигационни справочници, географски карти, рибарски такъми, джобни ножове, фенерчета, бонбонки на кило, електрически уреди, вестници и пакети със сухар. Отсреща бе самата поща с процеп за пликовете, гише и редица от петдесетина бронзови пощенски кутии.

Нямаше обаче и следа от Калиста Бейтс или Мари Сандерс.

Накрая възрастната жена не издържа и проговори с плътен местен акцент:

– Мога ли да ти помогна, миличък? Какво, по дяволите…

– Надявам се. Търся Мари Сандерс.

Жената съжалително цъкна с език.

– О, боже… – каза тя с толкова съкрушено изражение, че сърцето на Ласитър замря в тревожно очакване.

– Това отвън не е ли нейната кола? – попита той.

– А, да-а… Тя е, тя е. Но нея я няма. Ти приятел ли си й?

Ласитър кимна.

– Кога очаквате да се върне?

– След месец… Или шест седмици…

Ласитър поклати глава, объркан и разочарован.

– Мислех, че живее тук.

– Ама, разбира се, че живее тук – отговори жената. – Наблизо.

– Значи е… заминала някъде или…?

Жената разтвори широко бледосините си очи и после се изкиска – изненадващ звук, който спокойно можеше да излезе и от гърлото на тийнейджър.

– Боже, боже… – каза тя. – Сигурно си мислиш, че ти говоря с гатанки. Нека ти покажа… – Облече огромна синя жилетка, повика го с пръст да я последва навън, изчака го да излезе и с кръшна чупка затвори вратата.

Вятърът духаше достатъчно силно, за да ги накара да наведат глави. Отидоха на пристаните.

– Ето там – каза тя и му посочи към морето, където на хоризонта се виждаше верига от островчета. – Те са на последния.

Върнаха се в магазина.

– Сигурно има радио или нещо подобно – с надежда попита Ласитър.

– Клетъчен телефон.

– Аха…

– Който не работи.

– Шегувате се!

Жената поклати глава и мина зад щанда, за да включи електрическия чайник.

– Не… Джонатан се опита да се свърже с нея преди последната буря. Не се чу нищо, само пращене… Може да е изтощена батерията – случвало се е и преди. Ела да видиш… – каза тя и излезе иззад щанда, за да отиде до голямата карта на стената. Беше морска карта – сушата бе безлична маса, само очертана и забравена, докато водата бе изпъстрена с данни и подробности за течения, дълбочини и особености в профила на дъното. Жената сложи пръст върху извит като ятаган залив. – Ние сме тук – каза тя и премести пръста си върху един от трите острова навътре в морето. – А твоята приятелка е чак там.

– Сандерс Айлънд – прочете той. – Остров Сандерс?Значи това е истинската й фамилия!

– Това е името на картата, миличък, защото, когато преди време – било много отдавна – капитан Сандерс купил острова, той сам пожелал да го назове така и му разрешили. Само че… тук всички му викат Рег Айлънд, което е старото име от… и аз не знам откога.

– Защо му казват така 5151
  От rag(англ.) – „парцал“, но и „раздробявам“; има се предвид накъсаната брегова ивица. – Б.пр.


[Закрыть]?

Тя пак отиде зад щанда и изключи чайника.

– Ами виж брега. Толкова е накъсан и назъбен, че… А малко по-надолу, срещу Дъчес Айлънд крайбрежието е така гладко, че не можеш да намериш място да акостираш.

Ласитър се загледа разсеяно към стъклените купи с бонбони: „Мари Джейн“, „Тутси Рол…“

– Захар? Сметана? Наполовина и от двете?

– И двете… моля.

– Също като мен: бледо и сладко. – След малко на щанда стояха две фини порцеланови чаши чай, всяка в чинийка.

Следващите петнайсет минути минаха в разговор: първо научи повече за жената („Мод Хътчинсън… но нямам нищо общо с телевизионната Мод, трябва да те предупредя“), после за всичко, което тя харесваше или не одобряваше, след това от колко време живее тук („цяла вечност, миличък“), а накрая се запозна и с местната история. Докато бъбреха, двама мъже влязоха да си купят цигари, а една жена дойде да си провери пощата. Когато реши, че е уместно да спомене името на Мари Сандерс отново, вече пиеха втората чаша чай.

– Значи Мари наистина остава сама на острова през цялата зима?

– Тя и момчето – уточни Мод и разбърка чая си. – Първата година… когато дойде, аз не си спомнях някой да е ходил на острова в продължение на двайсет и пет години. Помнех Мари от детството й, как ще я забравя, но не я познах след толкова време.

– Искаш да кажеш, че си я знаела като дете?

– О, да-а-а… Познавах и родителите й. Семейството често отиваше до острова. Дори брат й, който беше болнав. Увиваха го в одеяла и го качваха на лодката. А старият Джон Джуниър… Истински моряк, казвам ти! Помня, отиваха на острова всеки уикенд. Тя тогава беше… една клечица. Сигурно е била на пет годинки. А сега е там с детето си.

– Родителите й още ли живеят тук?

Мод поклати глава:

– Божичко, не-е-е… Умряха отдавна. Мари не ти ли е казала?

– Не.

– Е, не ме изненадва. Тя не обича да говори за себе си, Господ да я поживи. – Жената рязко въздъхна. – Един ден Джон Джуниър се запи в Портланд и Аманда отиде да си го прибере. Джон Джуниър й казал че може да кара. Вярно било… цели няколко минути. До жп линията. Адвокатите сетне разправяха, че сигнализацията била повредена, но не можаха да го докажат, а истината си беше, че… Джон Джуниър беше нетърпелив човек. Виждам го и сега с очите си… как гони влака, за да го изпревари. – Тя отново тъжно поклати глава: – Тогава сестрата на Аманда взе Мари. Преместиха се в Кънектикът. Повече не я видяхме, докато…

– Не се появи отново – подсказа й Ласитър.

– Точно така! Дойде красива като картинка и смела. Не мина много време и нае работници, които пътуваха ежедневно до острова. Изкопали там септична яма, изолирали стените, направили истинска баня, монтирали печка… какво ли не още. – Тя въздъхна: – Всички тук се занимавахме само с това какво прави и колко е безсмислено. Никога няма да си върне тези пари, ако реши да продава.

– Защо?

– Ами там няма ток и едва ли някога ще има – Мод изпи последната глътка от чая си. – Как се менят времената? Някога хората идваха тук или се отправяха към островите, за да… да се махнат от ежедневието. Да избягат някъде, където няма телефони и тостери, а само свещи и печки, и водата не е чешмяна, а изворна или дъждовна.

Ласитър спомена нещо за бойскаутите и за движението „назад към природата“.

– Някога, когато капитанът купи… – тя се усмихна и наклони глава, за да покаже, че го прави от уважение към паметта му, – СандерсАйлънд, ами тогава островите бяха много модерни. Тогава хората казваха „Колкото по-далеч, толкова по-добре“. А днес никой не иска лишенията, днес само гледат да избягат от тях. Старите места по островите вече не са модерни… защото вече никой не иска да се откъсва от обичайния си живот.

– А да го вземат със себе си?

Тя се закиска:

– Ами да… Боже опази да пропуснат „60 минути“ или мача на „Ред Сокс“.

– Значи тя прекарва цялата зима на острова… без електричество?

– Живя едно лято – от май до ноември. Тази година за пръв път ще зимува. – Жената се намръщи леко: – Е, има някои, които не го одобряват… нищо, че тук сме известни с това, че никой не се бърка на другия.

– Защо не одобряват? Защото е толкова отдалечено?

– „Отдалечено“… Не е това думата, която ги дразни. Някои – предимно мъже – направо се пенят. Защото тя сама си сече дървата, сама хвърля мрежите и изобщо сама се оправя… На мъжете хич не им харесва, когато жените могат без тях. А тукашните жени… се безпокоят за детето.

– А ти?

Тя сви рамене:

– Ами и аз бях като тях… тревожех се за Джеси, само че той е толкова сладък и толкова щастлив. Тя го обожава. И тогава започнах да си мисля: „Я чакай, от какво чак толкова го е лишила? Анимация, видео и магазини?“

– Но ако им се случи нещо…

Тя въздъхна:

– Да, съгласна съм! Говорихме с нея за това. Тя казва: „Имам ракетен пистолет. Ако се появи проблем, ще ви сигнализирам“. И толкова. Само че щеше да ми бъде по-спокойно, ако поне имаше хубава лодка.

– Няма лодка?

– О, има, има… ама не струва. Не е нещо, в което разумен човек ще се качи през зимата. Не и в това море. – Тя помълча малко. – Та, кажи сега ти откъде познаваш Мари?

Гласът й беше толкова подчертано безразличен, че Ласитър наостри уши. Запита се дали жената не го подозира, че е бащата на Джеси.

– Запознахме се на погребението на сестра ми – каза той. – Дойдох в Портланд по бизнес и реших да се отбия, за да се видим. Но тя не ми беше споменавала за остров. – Той се засмя и поклати глава. – Питам се… – каза го между другото, сякаш тази мисъл досега изобщо не му бе хрумвала, – дали не бих могъл да наема тук лодка?

– О, не, миличък. Не познавам никой, който дава под наем моторници по това време на годината.

– Така ли? Заради леда?

– Не-е… Какъв лед? Тук няма много лед. При нас замръзва веднъж на няколко години. И като замръзне, това е морски лед… по-скоро каша.

– Тогава защо не дават под наем моторници?

– Ами заради студа, миличък. Малките лодки не са надеждни. Трябва ти нещо с кабина и отопление. Иначе, за малко да угасне двигателя – дори за дреболия, – ще замръзнеш като висулка. В открита лодка е страшно студено, защото и да няма вятър, там от движението пак духа. А ако паднеш през борда… хм… това е краят. Не вярвам някой да издържи по-дълго от минута-две.

– Значи никой не излиза в морето през зимата?

– Ловците на раци и гмуркачите за таралежи са единствените луди, но и те не биха го правили, ако не беше за пари.

– Какви са тези гмуркачи?

– За морски таралежи. Те обичат студената вода, а японците пък обичат тях. Така са ми казвали. Мен да питаш… не бих ги и докоснала с вилица.

– Значи според теб някой гмуркач или ловец на раци може да се съгласи да ме вземе?

На лицето й се изписа съмнение:

– Ловците на раци?… Не-е, през зимата излизат само големите лодки. Гмурците?… Може. Но ще ти струва скъпо.

– Няма значение. Ще ми кажеш ли къде да ги намеря?

– Ами-и… провери при Ърни – това е магазин за риболовни принадлежности, кооператив на рибарите. Все там се навъртат.

Ласитър й поблагодари и я увери, че му е било приятно да разговаря с нея.

Думите му я притесниха и тя смутено заприбира чашите:

– Дано не излезете днес, миличък – беше последният й съвет. – Времето се разваля.

Ърни – собственик и началник на пристанището – потвърди тревогите й, клатейки масивната си глава. Отвсякъде ги заобикаляха части и аксесоари за лодки, карти, сигнални ракети, спасителни жилетки, макари с корди и какво ли още не. Някакво радио съскаше отзад и някакъв гъгнив глас говореше в паузите.

– Метеорологичният канал предупреждава, че откъм североизток наближава фронт. Според тях щял да ни удари чак сутринта. Но ако питаш мен… Нещо във въздуха не ми харесва. Аз не бих препоръчал никому да излиза. Не, сър!

– Надявах се само да поговоря с някой, който…

Ърни кимна към вратата:

– Опитай, щом искаш. Има там няколко момчета. Няма нищо лошо да попиташ.

– Не ме пускате, защото ви трябва четвърти за карти – каза Роджър на мъжете край масата. – Но аз и без това щях да изляза. Таралежите са по двеста долара в Токио и ако не намеря набързо някой друг килограм, ауспухът на камиона ми ще започне да събужда всички.

Беше едър разговорлив мъж с дълга черна коса, сивееща брада, тежки вежди над светли очи и снежнобели зъби. Облечен в яркожълт комбинезон и обут в ботуши с гигантски размер. Ласитър се бе съгласил да му плати 300 долара, за да го откара до Рег Айлънд и да го прибере на следващия ден.

Единият от мъжете край масата поклати глава:

– Задава се буря – каза той с глас, в който прозвуча: „После да не кажеш, че не съм те предупредил“. – Провери барометъра.

– Още не са излъчили забрана за малките лодки – възрази Роджър. – Освен това, ако утре има буря, дъното така ще се размъти, че до края на седмицата няма да мога да извадя нищо.

– На пътника ти ще му трябва неопренов костюм.

– Дай ми твоя, нали и без това няма да излизаш. – Роджър се обърна към Ласитър: – Искаш ли костюм? С него е по-топло.

– Не знам… както кажеш.

– Ами… не се нуждаеш от него, след като няма да плуваш. Там има много места, където можем да излезем на самия бряг. – Роджър обърна глава към махалото на големия стенен часовник, отмерващо времето между приливите. – Ще имаме достатъчно вода. Но от друга страна… ако вятърът се засили или ако вземеш да цопнеш – той наклони глава и преценяващо го огледа, – тогава ще станеш на буца лед и ще ми отнемат разрешителното.

– Буца лед? – повтори Ласитър.

Роджър кимна:

– Да, а ти какво си мислиш? Както и да е… Струва ми се, че ще ти стане моят стар костюм, изглеждаш ми едричък.

Един от седналите край масата се изсмя:

– Старият ти костюм? Последния път, като го видях, беше скъсан на задника. Защо изобщо го пазиш още, не мога да разбера?

– Е, има дупка, ама този човек няма да скача с него, нали така? Трябва само да го стопли, докато е в лодката. А ако падне във водата на слизане, поне няма да замръзне, нали?

– Родж е прав – каза мъжът с кепе на „Ред Сокс“. – Не ти трябва водородна бомба, за да убиеш муха, както нямаш нужда и от херметичен костюм за малка разходка с лодка.

Уговориха подробностите, докато Роджър измъкваше леководолазните костюми и специалното бельо от складовото помещение.

– Не миришат добре. Съжалявам.

Ласитър сви с безразличие рамене и се преоблече. Когато свърши, сгъна грижливо собствените си дрехи на купчинка и сложи коженото си яке върху костюма. Когато извади портфейла си от джоба на панталона и опита да го пъхне във вътрешния джоб на якето, нещо му попречи – нещо, което вече беше там.

Писмото на Барези!

– Какво има? – попита Роджър, като видя гримасата му.

– Нищо, просто непрестанно забравям. – Напъха писмото обратно, вмъкна до него и портфейла и закопча джоба. След това сложи дрехите си в пластмасова пазарска торбичка и завърза горния й край на възел. Бяха се разбрали Роджър да го закара до острова днес следобед и да се върне да го вземе утре, по време на прилива.

– Ако времето разреши, разбира се. Никога не знаеш какво може да стане.

Ласитър и сам разбираше, че планът му е рискован: да проникне насила на остров, притежаван от жена, изплашена до смърт от натрапници. Но Мари Сандерс най-вероятно щеше да си го спомни от погребението на Кати, а вече след това той беше уверен, че ще може да й обясни всичко. Невъзможността да бъде изгонен, преди Роджър да дойде пак, можеше да се обърне в плюс: тя нямаше как да му затвори вратата в лицето и щеше да се наложи да го пусне вътре.

Освен това беше немислимо да я чака още шест седмици. След като той бе успял да я намери, те също щяха да успеят. С помощта на Драбовски нямаше да им отнеме много време.

Последва Роджър на дока, който бе свързан с рампа, а тя пък се спускаше под ъгъл до плаваща платформа във водата. Това беше зимният док, както му обясни Роджър: рампата и скарата на платформата лесно можеха да бъдат издърпани в случай на силна буря. Двамата слязоха заедно до рампата, която се повдигаше при всяка вълна.

– Чакай тук – нареди му Роджър. – Веднага се връщам.

Той вдигна червената надуваема лодка, оставена наблизо, и я хвърли във водата. Скочи в нея и загреба в посока на блестяща бяла яхта с надпис: „Go–4-It“на кърмата. Качи се на борда й, изтегли лодката и я закрепи с въжета. Секунди по-късно двигателят на яхтата изръмжа и корпусът й бавно се завъртя. С измамна лекота Роджър я докара до дока, скочи на него и я задържа с ръка, така че Ласитър да се качи на борда.

Кабината бе задръстена с оборудване: бутилки за въздух, маски, въжета и какви ли не други неща, за чието предназначение Ласитър дори не можеше да се досети. Яхтата изведнъж трепна и тръгна напред, а Роджър – той я беше тласнал от дока – скочи на борда. Ласитър го последва в кабината, където малката отоплителна печка вече грееше.

Докато маневрираха, за да излязат от пристанището, Роджър разказваше за морските таралежи:

– Работата е опасна – призна той, – но в добър ден изваждам по половин тон. Половин тон таралежи, не хайвер, нали така. Таралежите вървят по два долара и половина килото.

– Защо през зимата? В този студ? – попита Ласитър, надвиквайки буботенето на двигателя. Вече бяха в открити води.

– Сега е сезонът. От септември до април. Ако ги вадиш през лятото, хайверът е само три процента от теглото. А през зимата е десет до четиринайсет процента.

– Теб само хайверът ли те интересува?

– Аха… за това плащат. Японците му викат уни.

Ласитър истински се наслаждаваше на пътуването. Яхтата бе добре конструирана и леко се плъзгаше по гребените на вълните. Къндис Харбър вече се бе смалил до размера на играчка.

– Харесва ли ти? – извика Ласитър.

– Кое?

– Хайвера…

– За ядене ли?

– Да.

– Господи, не – изкриви лице Роджър. – Японците… Внимавай! – той препречи ръката си пред Ласитър и едновременно с това рязко изви наляво. Разнесе се глух удар и палубата под краката им потрепери. – Да го… – изскърца със зъби Роджър. После изгаси двигателя и яхтата се заклати с ритъма на вълнението.

– Какво има?

– Ударихме дънер.

– Как разбра?

– Когато са отгоре, всеки ги вижда. Когато потънат, прекрасно. Но има един момент, когато се носят точно под повърхността. Тогава просто няма начин да ги видиш. – Запали двигателя и се вслуша. Звукът беше накъсан.

Роджър наклони глава.

– Изглежда съм го пернал – въздъхна той. – Сега… – Изведнъж удари с юмрук по пулта за управление точно над ключа за запалване. – Мамка му! Това ще е третият винт тази година, да-а! – През устните му се изтръгна нова мощна въздишка. Завъртя яхтата, нагласи курса и увеличи оборотите. След секунди отново се носеха по вълните. – Та, какво казвах, когато бяхме така грубо прекъснати?

– За японците… – отговори Ласитър.

– Да! Мисля, че на тях им харесва онова, което е трудно да се направи, такива са си. Вземи бонзаите. Едно дърво иска да порасне голямо, ама те не – правят какво ли не, за да ги оставят малки. Или градините им… купища камънак. Така и с хайвера на морските таралежи… И не е само това. Те ядат и риба балон. Знаеш ли как е с нея? Малко объркваме рецептата, и те е убила, преди да си преглътнал хапката! – Роджър се обърна и се смръщи: – Бурята май ще ни удари по-скоро. Я виж…

Ласитър се вгледа и забеляза, че вълните бяха станали по-големи. И вятърът явно се засилваше, защото морето бе осеяно със зайчета. Но яхтата изглеждаше напълно способна да се справи.

– Ако се влоши още, ще трябва да те хвърля и веднага да обръщам – предупреди Роджър. – Тази зима с времето няма шега.

– Ако става дума за стигането до сушата… – започна Ласитър.

– Това не е проблем – махна пренебрежително Роджър. – Има едно много добро място от подветрената страна на острова. Проблем е скачането във водата. Аз лично не бих скочил в бурно море. Ако не ме накарат насила. – Той отвори голямата метална рамка в предното стъкло и подаде глава навън. В кабината мигновено нахлу студ и влага. Секунда по-късно изтегли главата си обратно и затвори рамката. – Духа яко! – Сви огромните си рамене. – Значи те оставям и веднага обръщам. Трябва да видя какво му има на винта.

Роджър беше толкова ядосан, че бе загубил охота за приказки. Затова извади една касета и я тикна сърдито в касетофона. Беше един от старите албуми на „Литъл Фийт“ и докато слушаше, Роджър клатеше рамене в такт с мелодията. Беше висок към метър и деветдесет и пет, но движенията му бяха грациозни като на танцьор. Ласитър установи, че има и глас, и слух.

– Трябвало е да се захванеш с рокендрол – извика му той. Яхтата подскачаше по вълните с трийсет – трийсет и пет възела.

Роджър се усмихна и махна с ръка наляво:

– Пайн Айлънд. – Приклекна, завъртя се и плесна с ръце: – „If you’ll be my Dixie chicken…“ – изтананика той без никакво притеснение.

Ласитър се загледа към водната повърхност през замъгленото стъкло и се замисли какво щеше да й каже. Например: „Не стреляй! Запознахме се на погребението на сестра ми.“

– Дъчес Айлънд! – извика Роджър и направи знак към морето.

Ласитър кимна и реши, че все нещо ще измисли.

От касетофона прозвуча друга песен: „Дайър Стрейтс“ изпълняваха „Султаните на суинга“. Още с първите акорди на китарата Роджър го почука по рамото и му посочи напред и наляво.

– Там е Рег Айлънд. Виждаш ли го?

Ласитър проследи посоката, в която гледаше Роджър, и видя тъмна маса от скали и дървета. Кимна и се усмихна.

Роджър отново потъна в музиката и запя с Марк Нопфлер, затворил огромните си очи. Това би трябвало да обезпокои Ласитър, ако изобщо се бе замислил. Но той не го направи.

Вместо това се вслуша в мощния звук на баскитарата и в трелите на солокитарата, за да попие момента с цялата му първична възбуда. Яхтата беше чудо на технологията. Просто физически усещаше с тялото си пръските от разпорените вълни. Роджър, неговият екзотичен спътник с прекрасен глас, могъщо тяло и безпрекословни мнения за японците и тяхната култура, беше на руля и насочваше яхтата към…

Стена от скали!

Островът пред тях изникна внезапно и докато се носеха устремно към него, Ласитър погледна въпросително новия си приятел, очаквайки някоя шега, но пребледня, тъй като видя паниката върху лицето на кормчията, който безполезно въртеше руля.

– Мамка му! – изкрещя Роджър и гласът му се пречупи. Той удари с длан върху лоста за скоростта, надявайки се поне да забави, преди да се разбият.

Последното нещо, което Ласитър чу, преди да връхлетят върху скалите, бе гласът на Марк Нопфлер, който пееше: „The band plays Dixie, double-for time“…

А последната му мисъл, колкото и невероятна да му се стори, бе удивлението, че в две последователни песни има думата „Дикси“.

Следващият момент избухна във времето, защото корпусът на „Go–4-It“ се заби в покритите с водорасли скали, при което дъното й се разпори с дълъг стържещ писък на фибростъкло, който хвърли Ласитър върху пулта. Изведнъж отвсякъде се заизливаха водопади. Кабината се пръсна оглушително на парчета и във въздуха се разлетяха части от нея.

Осветлението изчезна. Спусна се мрак. Водата се издигна. Някаква ръка се протегна към него в нощта и го хвана. Палубата се наклони, когато следващата вълна подхвана изхвърлената върху скалите яхта. Светът увисна във въздуха и също така внезапно пропадна надолу, при което се стовари за втори път върху скалите.

Главата му се удари в нещо твърдо. За секунда зад клепачите му припламна яркочервена светкавица. Ръката, която го държеше, се отскубна и той отново се озова в замайващия вихър на водата.

В главата му ставаше нещо. Чуваше странни звуци… далечни, бълбукащи, шумящи…

За миг почувства под себе си твърда земя, която изчезна така бързо, както се бе и появила. Инстинктивно започна да блъска с крака във водата. А тя беше студена. Леденостудена… И режеше тялото му през дупката в костюма като с нож. Усещаше как жизнената топлина се изцежда някъде, и разбра, че след по-малко от минута ще се разбие върху скалите, ще потъне или ще се превърне в буца лед. Ужасяващата мисъл го накара да изохка. Отвори очи и през жилещата сол видя искрящ пръстен от червени пламъци.

„We are the sultans…“

Стена от блестящи черни камъни изникна неизвестно откъде, докато вледеняващият студ изтръгваше последния въздух от гърдите му. За секунда почувства нещо под ходилата си. Направи една, а след нея и втора неуверена крачка. Неочаквано водата пропадна надолу – до кръста, коленете, глезените. Разнесе се чаткане на камъни, увлечени от изтеглящата се вълна обратно в морето. В мрака наоколо пяната зловещо фосфоресцираше. За миг остана прикован на място, след което се обърна ужасен, за да види стоварващата се върху него вълна като тъмна бездна.