Текст книги "Сянката на Бога"
Автор книги: Джон Кейс
Жанры:
Прочие детективы
,сообщить о нарушении
Текущая страница: 6 (всего у книги 32 страниц)
– Известно време ще трябва да забравя за тези неща.
Ласитър се изненада. Алкохолът изобщо не беше сред проблемите на Кати.
– Да помислим за здравето си, а?
– В известен смисъл. – Тя прекара замечтано пръст по ръба на чашата и изведнъж се разнесе остър вибриращ звук. Дръпна пръста си и се засмя. – Как ще реагираш, ако ти кажа, че съм решила да забременея? – Лицето й бе поруменяло.
Той се поколеба. Не искаше сестра му да се връща към старата си травма от времето, когато с Мъри правеха „опити“, завършващи все неуспешно. Нито му се говореше за битката й с анорексията от момичешките й години, когато се бе смалила до трийсет килограма и според лекарите бе повредила непоправимо „репродуктивната си система“.
– Какво да кажа…? Бих попитал кой е щастливият избраник. А след това бих се осведомил защо половината от „Съюза“ е била държана в неведение досега.
Кати облиза върха на вилицата си. Очите й дяволито проблеснаха:
– Ами ако няма избраник?
– Тогава бих казал, че планът страда от принципен недостатък.
Кати пак се засмя.
– Не че е някакъв проблем някой да те изчука, естествено… Но без предпазни мерки? В наши дни? При това точно в желания момент? И най-сетне, ако го направиш, той може да се захване с теб, да поиска настойничество… Може дори да реши да заживее при теб! Повярвай ми, мъжете са голямо усложнение. Но за щастие вече сме в деветдесетте. Има и по-ефикасни начини да заченеш.
– Чакай малко. Да не ми казваш, че…
– Аха – кимна тя. – Утре съм на лекар. – Усмихна се. – Този път само ще си говорим, за да ми обяснят каква е процедурата.
Тогава Ласитър не бе одобрил внезапния ентусиазъм на Кати по отношение на майчинството, макар да се опита да го скрие. Не си я представяше като майка. Но в крайна сметка инстинктите й се бяха оказали верни. И всички неприятности – защото това бе отнело четири години и създало поредица от разочарования – се оказаха за добро. Майчинството я преобрази, излекува я от онази съсредоточена вглъбеност, която я бе обхванала още като дете. Едва ли всичко това се обясняваше само с пълната и безрезервна любов на Брендън към майка му. За Джо обяснението по-скоро бе в това, че Кати за пръв път в живота си се бе влюбила – в своя син.
Седящият срещу него Риордан се изчерви. Беше явно шокиран.
– Сестра ти е отишла в… едно от онези места? Клиника? Била е… изкуствено осеменена? – Неодобрението изкриви чертите на лицето му и той поклати глава. После тревожно се огледа и се наклони към Ласитър: – Знаеш ли, отпуснем ли фронта, жените ще ни се качат на главата. Напълно съм сериозен. Ще станем като шибаните пчелички. – Ласитър осъзна, че изненадата му си е проличала, защото Риордан продължи: – Търтеите, сещаш ли се? – После решително поклати глава: – Пчелите не могат да минат без тях, но какво получават те? Ще ти кажа: дойде ли зимата, ги изхвърлят от шибания кошер, за да се побъркат от студ. – Помълча и кимна сам на себе си: – Същото може да се случи и на човешкия род. – На лицето му изплува ново изражение, този път на безпокойство, че може да е прекалил. – Нямам нищо против сестра ти – измърмори той. Въздъхна тежко и реши да сложи край. Избута със скърцане стола си назад, стана и подаде ръка: – Е, благодаря, че се отби.
– Моля ти се, аз ти благодаря за усилията. – Стиснаха си ръцете. – Извинявай, ако бях…
– Не-е, забрави – Риордан явно мислеше за друго. – И без това не ми помогна. Искам да кажа, сестра ти… – голямата му глава тъжно се заклати като панаирджийска люлка. – Жалко само, че няма за какво да се захвана, за да продължа. – Потупа го по ръката и занамества пистолета си. – Не е любов, не е пари, не е семейство… Направо не знам. Остава онзи наистина да е откачен.
– Мога ли да те попитам нещо?
Риордан облече спортното си сако и затегна вратовръзката на шията си.
– Какво?
– За „Комфорт Ин“ – той обаждал ли се е по телефона оттам?
Детективът чукна пакета с цигари в китката си, извади със зъби подалата се и потупа джобовете си за кибрит. Запали в секундата, в която излязоха от полицейското, пое дълбоко дима и издиша мощна струя към сивото небе.
Накрая проговори:
– Не знам. Не съм сигурен, че сме проверили. – Отново всмукна дълбоко и допълни: – Но ще го направим.
11.
Няколко дни след погребението Джо Ласитър започна отново да пуска радиото в колата си. Беше го държал изключено известно време, веднага след убийствата, защото, като започнеше да превключва от станция на станция, за да намери любимата си джазпрограма, по правило биваше издебван от кратките новини. Нищо особено. Най-често рекапитулация на фактите, гарнирана с изказвания на Риордан. Но имаше все пак нещо мрачно и потискащо, тревожно и обезпокоително, в това да слушаш подробностите около трагедията в семейството ти, излъчени в ефир като, да речем, трийсет и втората новина между Хауърд Стърн 1212
Скандален радиоводещ на „Инфинити Броудкастинг Корпорейшън“, прочул се със своите пълни с непристойности предавания и с книгата си „Интимни части“, по която беше направен и филм. – Б.пр.
[Закрыть]и информацията за движението по пътищата.
Ама казвам ти, Робин, толкова ми се искаше тази сутрин, че щях направо да изкукуригам… Гърлото на малкото момченце било прерязано от ухо до ухо… На околовръстното има верижна катастрофа…
Този път, докато караше по магистралата, изслуша някакъв репортаж за жена, чието тяло било намерено в багажника на кола, оставена на паркинг до националното летище. Интервюираха говорител на полицията. Той обясни, че поради необичайно топлото време вниманието към колата било привлечено от миризмата. После увери слушателите, че мъртвата е идентифицирана. Ласитър се надяваше близките й да не слушат.
После темата се премести към трафика.
„На юг по Джордж Вашингтон се кара на спирачки – увери го някакъв глас, – като се започне от Спаут Рън, та чак до Мемориал Бридж.“
Беше самата истина. Пред него, докъдето стигаше погледът му, се виеше нишка от червени стопове.
Бяха изминали около две седмици от убийствата и колкото и невероятно да му се струваше, започваше да свиква. Мозъкът му някак си се нагласи. Фактът, че сестра му и племенникът му са били заклани, беше престанал да го шокира. Бяха мъртви, просто мъртви, и това бе най-важното. Изживяваше същото като след смъртта на родителите си. В началото бе мъката, после… после му беше трудно да си ги спомни. А след няколко години му се струваше, че сякаш никога не са били живи.
Отби от магистралата при Кий Бридж и пое по Уайтхърст Фрийуей към Е-Стрийт.
Беше на работа от около час, когато му позвъни Виктория и му каза, че го търсел някакъв репортер от „Вашингтон таймс“ – било във връзка с убийството на сестра му. Стори му се иронично, че го търси репортер, особено след размишленията му на идване. Освен това беше изненадан. Интересът на пресата към случаи като този с Кати беше по принцип краткотраен, издухван от страниците на вестниците от по-свежи и по-смразяващи трагедии.
Гласът се оказа женски. На млада жена. Неспокойна. С южняшки акцент. Имаше навика да изговаря утвърдителни изречения така, че да звучат като въпросителни.
– Джонет Дейли? – каза тя. – Съжалявам, че ви безпокоя, мистър Ласитър, но ме гони краен срок. Освен това…
– С какво мога да ви помогна?
– Ами… бих желала да науча за реакцията ви… Искам да кажа, какъв е вашият коментар на случилото се?
Беше озадачен. Неговияткоментар?! На пулта на телефона му примигна нова светлинка, което означаваше, че става дума за нещо важно, иначе Виктория щеше да поеме разговора.
– Какво значи това? – попита той Джонет Дейли. – Искате да разберете как се е развил животът ми след събитието?
Настъпи пауза. После репортерката прошепна с плътния си глас:
– Господи! Нима… не знаете? – без да чака отговора му, тя продължи забързано: – Бях сигурна, че са ви се обадили веднага. Не подозирах, че…
– За какво става дума?
– Не бих искала да съм първата, която ви го съобщава, но… но в гробището Феърхейвън… Някой е изкопал племенника ви… изкопал е тялото му, нали разбирате? Вандал или… И аз…
– Какво?Това шега ли е?
– Полицията отказва да вземе отношение по инцидента, сър, и аз реших, че…
– Съжалявам – спря я той, – не мога да разговарям с вас в този момент.
Прекъсна разговора и изгледа слушалката в ръката си.
Помисли около минута и се обади на Риордан, който само дето не запълзя на колене пред него, че е научил новината от прослушваща полицейските радиочестоти репортерка.
– Аз самият разбрах преди малко – оправда се Риордан, – защото, нали знаеш, тук никой не се опитва да събере две и две и да съобрази, че гробът е на жертва. Някоя дървена глава преценила, че става дума за вандалска проява. Извинявай. Разбира се, че трябваше да ти се обадя. Издънка! – Въздъхна. – Вероятно моя.
– Кажи ми най-сетне какво, по дяволите, е станало!
– Доколкото ни е известно, случило се е между полунощ и седем сутринта. Там има денонощен пазач, само че той си стои в къщичката, нали се сещаш? Гледал е телевизия. Не е чул нищо. Не е видял нищо. Районът е голям. Както и да е, рано сутринта някакъв гражданин отишъл да посети гроба на майка си и съобщил за инцидента.
– Но какво са направили? Разбирам, че са изкопали тялото на Брендън. Защо? Да не са… Боже господи! Да не са го отнесли?
В слушалката се чу смутеното прокашляне на Риордан, който явно не бързаше да отговори. Накрая измънка:
– Мисля… Репортерката… хм… май не ти е казала цялата… цялата истина. – Говореше бавно, затрудняваше се да намери точните думи. – Тялото на племенника ти е било… ексхумирано… извадено от ковчега. А след това… според лабораторията… Чета ти буквално… „извършителят е използвал магнезиева запалка…“
– Какво?
– Чета доклада: „Извършителят е използвал магнезиева запалка, за да възпламени прахообразна смес от алуминий и железен окис, известна като…“
– Термит.
– Точно така. И, ъ-ъ… запалил останките. Отново. Изгорил ги е отново. – Риордан поспря. – Ще ти кажа, че направо кожата ми настръхва.
Ласитър обаче бе невъзмутим.
– И защо някой ще прави това?
– Е, тук ме хвана натясно. – После Риордан спомена нещо в смисъл, че бил проверил насам-натам за подобно престъпление. – Но засега не открих нищо. Е, имаме осквернявания на гробове. Най-често от омраза. Хлапашки истории. Но това?
– Магнезиева запалка? Термит?
– Знам, знам, напълно те разбирам. Има някакви налудничави идеи тук, но…
– Какви например?
– Виж, не се…
– Какви?!
– Ами например, че някой иска части от тялото му – има такива, викат им сатанисти. Но мен повече ме интересува дали това е свързано с убийството. Защото сега-засега няма никакви индикации в тази посока. – Отново се изкашля. – Е, едно знаем със сигурност.
– И какво е то?
– Нашият човек вече не е Джон Доу.
По-късно следобеда Ласитър излезе да потича с надеждата да проясни главата си, но единственият образ, който се въртеше в съзнанието му, бе овъглената маска, която само преди две седмици представляваше личицето на Брендън. Когато свърши с кроса, се върна в колата си и без да се замисля, подкара към гробището, където намери площта около гробовете заградена с лента. На близката надгробна плоча се бе подпрял униформен полицай, който пушеше цигара. Като видя Ласитър да се приближава, мъжът хвърли фаса и се изправи.
– Това е гробът на сестра ми – осведоми го той. – И на племенника ми.
Полицаят го погледна и сви рамене:
– Няма проблем, стига да не минавате зад лентата.
Ласитър стигна до преградата, спря се и се загледа. Гробът на Кати все още беше покрит с вече повехнали цветя. Белите панделки, с които бяха прихванати букетите, се развяваха от вятъра. Плочата на гроба на Брендън лежеше до прясно изкопаната дупка. Отстрани се виждаше купчина пръст. Стори му се, че е повече, отколкото съответства на дупката. Имаше следи от снемането на отпечатъци: прах по плочата, бели петна по вдлъбнатините от обувки в пръста и по тези от лопата. В основата на двата гроба имаше друга, по-плитка дупка, в която изглежда е било сложено тялото на Брендън. Техниците явно имаха нужда от някакви останки. Но едва ли бяха намерили такива, защото единственото останало бяха малко сажди и тъмна пепел. Пепелта му напомни за детските му години в Джорджтаун, когато бе излизал на прага на голямата къща и бе хвърлял по стълбите пепел върху снега.
Гледката го потресе. Беше съвсем ясно, че някой наистина е изгорил телцето на Брендън. Беше го изкопал и го бе извадил от ковчега. Според Риордан тялото било полято с бензин, запалено и изгорено до степен, при която по думите на Томи Труонг не бе останало нищо освен неизползваеми изгорели кости.
Когато се прибра у дома, къщата му се стори прекалено голяма и странно смълчана. Повика Клеър. Тъй като не се появи, я повика отново. Разказа й за случилото се и допълни, че може би ще е по-добре да го остави сам.
Събуди се посред нощ, опитвайки се да си спомни нещо, което му бе хрумнало насън. Сторило му се бе важно. Беше нещо, свързано с тялото на Брендън, затова искаше да се обади на Риордан, трябвашеда се обади на Риордан и да му го каже. Но не можеше да се сети какво бе това важно нещо, колкото и да се напрягаше. Беше там някъде в главата му, но колкото повече мислеше за него, толкова повече то избледняваше, за да се стигне до момента, в който усещането напълно изчезна. Накрая взе да се пита осенила ли го бе изобщо някаква мисъл, или само бе сънувал. Разсъни се напълно и така и не можа да заспи повече.
На сутринта във „Вашингтон поуст“ имаше дописка. Не искаше да я чете, дори не искаше да я вижда, но неволно зърна заглавието:
ВАНДАЛСКИ АКТ СРЕЩУ ГРОБ НА ЖЕРТВА
Следобеда проведе странен телефонен разговор с погребален дом „Евънс“, който беше поел грижите по погребенията.
– От полицейското управление ми наредиха да ви се обадя – обясни мъж, чийто глас звучеше школувано състрадателно. – След като… ъ-ъ… приключи съдебномедицинският оглед на останките… ще пожелаете ли да се погрижим да бъдат погребани повторно? – Каза им „да“. – Ще предпочетете ли да изберете нов ковчег? Полицията свърши с предишния, но… как да се изразя… малко е повреден,нали разбирате? – Поръча нов ковчег. – И последно, мистър Ласитър. Ъ-ъ… – Тук дори траурният експерт се поколеба, явно усещайки, че се движи по непознат терен: – Ще искате ли… ъ-ъ… да присъствате… ъ-ъ… когато… ъ-ъ… ще го положим в земята? – Човекът деликатно се прокашля. – Искам да кажа… ще има ли нова церемония?
Ласитър отново почувства острата болка в гърдите си.
– Без церемонии. Но аз ще дойда.
– Прекрасно – въздъхна мъжът. – Ще ви уведомим.
Два дни по-късно слънцето отново ярко грееше и той отново бе на гробището. Беше някак сюрреалистично да наблюдава повторното спускане на същия малък ковчег в същата малка дупка. Този път обаче нямаше свещеник, нито успокояващи думи, нито други опечалени освен него самия и Риордан, който се появи по средата на процедурата. Физическият труд се отрази добре на Ласитър, макар че изкопаването не му отне много време. Двамата останаха мълчаливи над дупката около минута, после Джо се извърна.
– Гадна работа – прошепна Риордан, поклащайки глава. Бръкна за цигара, но изчака да се отдалечат, преди да запали.
След второто погребение на Брендън Риордан започна да му се обажда през ден.
– Обаждам ти се, Джо, да ти съобщя, че… нямаме нищо ново. Искам да кажа, че разполагаме с добра отливка на острието на лопатата и страхотни отливки от обувки… впрочем, става дума за „Найк“, модел „Чийфтън“, номер 43. При това има само един вид отпечатъци, което подсказва, че работата е свършена от един човек. И толкоз… Опряхме на камък. Никакви отпечатъци по ковчега, нищо по надгробните плочи. Който и да е той, бил е с ръкавици. – Полицаят замълча за момент. – Което е интересно само по себе си.
С изключение на зловещата ексхумация на Брендън полицейското разследване се бе развивало без прекъсвания, но и без съществени находки. Риордан се стараеше да държи Ласитър в течение, може би с надеждата, че така няма да му се бърка в работата. Тези телефонни обаждания все по-често ставаха повод да обсъдят уликите.
Отпечатъци.
– Познай чии?
– Няма нищо за познаване.
Не беше изненадващо, че пръстовите отпечатъци на Джон Доу са по целия нож, колата и портфейла, намерен в „Комфорт Ин“. Полезна улика, но и не подсказваща нищо по отношение на самоличността му: той все още си беше Джон Доу.
– Този тип го няма в компютъра – каза Риордан, имайки предвид базата данни на ФБР, където се съхраняваха повече от сто милиона отпечатъци, в това число на всички някога арестувани за каквото и да било, всички кандидатствали някога за секретни документи или за разрешение за носене на оръжие, военни, шофьори на таксита и на автобуси, държавни служители.
Кръв, коса, плът.
– Идеално съвпадение. Отпечатъците по ножа са негови. Кръвта по ножа е тяхна. Косата е, както ти каза, на Брендън. А кожата…
– Каква кожа?
– Под ноктите на сестра ти – та кожата е на Джон Доу. И това е извън всякакво съмнение. Даже и без ДНК-тест лекарят казва, че нашият човек е бил издран – четири следи по бузата, отдясно наляво. С теб не сме ги видели заради бинта.
Ножът.
– Повикахме художник в отделението. Направи човекът няколко скици, поигра си и последната стана – прекрасна е. Показва Джон Доу без изгаряния и без превръзки. С вежди и коса защото нали се сещаш, че в момента няма такива. Както и да е, ако преди не е носил зализан алаброс, значи вече знаем как изглежда.
– И какво?
– Ами показахме рисунката в двайсетина магазини за оръжие, половин дузина армейски складове, където разпродават излишъци на армията, и… Познай! Един служител в Спрингфийлд ни каза, че му е продал „Кей-бар“ нож преди три-четири седмици.
– И той го помни?!
– Като вчера.
– Откъде такава памет?
– Много просто. Каза, че онзи се откроявал. Бил облечен в един от онези развлечени вносни костюми на…
– Армани.
– Който и да е, но нямало да видиш такива на разпродажба. Онези в склада били свикнали на клиенти в работни комбинезони и анцузи, на хлапета с бръснати глави и по черни джинси… Човекът рече, цитирам: „Направо от бутика“,край на цитата. Нали ти казах, Джо. Откачен. Смятай случая за приключен.
Последва застой. В болницата, пред стаята на задържания, се сменяха отегчени полицаи и проверяваха документите на всеки влизащ или излизащ. Смисълът не беше много ясен: всички посетители бяха болнични служители, тъй като, с изключение на Джо Ласитър и пресата, никой друг не се интересуваше от състоянието на човека вътре.
В понеделника преди Деня на благодарността 1313
Последният четвъртък на ноември. – Б.пр.
[Закрыть]Риордан телефонира, за да каже, че лекарите са махнали дихателната тръба на Джон Доу и той бил достатъчно добре, за да отговаря на въпроси. Разпитът бил насрочен за сряда.
– И после? – пожела да разбере Ласитър.
– Ще го преместим във Феърфакс. Ще предявим обвинение… Дори да е в инвалидна количка.
По мнението на лекарите състоянието на пациента се подобрило изненадващо, макар че никога вече нямало да бъде „като нов“. По шията и лявата страна на лицето му имало жестоки белези, а тъканта на дробовете и ларинкса му била увредена.
– Няма да му хареса това – отбеляза Риордан.
– Кое?
– Онова, което научих от лекарите. Този тип е бил атлет. Или има физика на атлет. Казаха, че бил в страхотна форма.
– Бегач?
– Не… всъщност, кой знае. Едър е. Направо грамаден. Боксьор, може би. Или футболен защитник. Или бияч в бар. Не знам. Нещо… голямо. Почвам да си мисля, че не е изключено да е бил и… войник.
– Откъде ти хрумна пък това?
– Минал е през месомелачката. Докторите ми показаха рентгеновите му снимки. Даже и аз го видях – този се е млатил яко. Направо изглежда, сякаш е бил изтезаван.
– Не разбирам.
– Ами… има следи от стари счупвания. И втвърдени ръбове на белези по гърба… сякаш са го бичували.
– Какво?
– Не се шегувам. Трябва да го видиш сам. Освен това е бил и прострелван. Има зараснала стара рана: куршумът е влязъл отпред и е излязъл през дясното рамо. И още нещо…
– Какво?
– Мисля, че този тип… за професията му ти говоря… е фаянсаджия.
– Какво?
Риордан доволно се захили.
– Докторът казва, че имал мазоли на коленете. Големи мазоли… загрубели. И аз реших, че… слага плочки. От какво друго може да са?
Ласитър помисли. Накрая се предаде:
– Не знам.
– Аха – зарадва се Риордан. – Ами от мен толкова.
12.
В сряда сутринта – деня, когато Риордан трябваше да разпита Джон Доу, Джо Ласитър отиде в офиса си във Фоги Ботъм, седна зад бюрото си и започна да се преструва, че работи, докато всъщност чакаше обаждането на детектива.
Офисът му бе просторен и луксозен, с истинска камина, гълъбовосив мокет и изглед към Капитолия. Ореховата ламперия бе осветена с мека индиректна светлина и украсена с литографии на Хокни. В ъгъла в дъното имаше пищно резбовано бюро, а в другия – две кресла и кожен диван. Атмосферата бе едновременно на солидност и дискретност – целта бе и богати, и предпазливи, и загрижени, да се отпуснат и предразположат.
„Ласитър Асошиитс“ заемаше целия девети етаж на сградата, а това означаваше, че освен офиса на собственика на фирмата имаше още три ъглови помещения. Едното бе заседателна зала. Другите две бяха дадени на двамата управителни директори: Джуди Рифкин и Лио Болтън. Осемте останали кабинета, разположени по периферията на етажа, бяха разпределени между старшите следователи. Аналитиците, компютърните специалисти, поддържащи базата данни, секретарките и обслужващият персонал бяха разположени в средата на етажа, където пространството бе разделено с подвижни прегради на клетки. Общият брой на работещите във фирмата на Ласитър бе трийсет и шест човека в централния офис и още четиридесет по филиалите в Ню Йорк, Чикаго, Лондон и Ел Ей.
Мерките за сигурност бяха строги и впечатляващи. Те започваха още от приемната, където специално оборудване, последна дума на техниката, записваше влизането и излизането на всички, без значение дали става дума за служители, или клиенти. Достъпът до кабинетите се контролираше с биометрична заключваща система, използваща сканиране на пръстови отпечатъци. Озовал се веднъж вътре, любопитният посетител щеше да установи, че прозорците са скрити зад гумирани завеси, абсорбиращи вибрациите, срещу малко вероятната опасност някой да използва лазерно устройство за подслушване на разговори чрез анализ на трептенията по стъклата. Кантонерките бяха снабдени със солидни комбинационни ключалки, а до всяко бюро имаше машина за унищожаване на документи. Понеже „Ласитър Асошиитс“ се отчиташе основно пред изпълнителните директори и адвокатите на фирмата, вътрешните доклади нямаше нужда да се копират. Поради тази причина, компанията разпечатваше служебната документация на специална хартия, импрегнирана с фосфор, така че всеки опит да бъде копиран документ – освен на ръка, разбира се, – би завършил с получаването на черен лист.
Компютрите в офиса бяха съоръжени с ключалки, но от гледна точка на мерките за сигурност бе по-важно не какво имаха в повече, а какво нямаха. Например флопидискови устройства. Което на практика означаваше, че никой не може да копира нищо от компютъра си на дискета. Специални програми контролираха изпращането на електронната поща. А като предпазна мярка срещу проникването в системата на външен хакер – макар компютърните специалисти да се кълняха, че това било невъзможно, – всички данни бяха зашифровани със 128-битов ключ, гарантиращ, че тяхното съдържание няма да бъде разкодирано и след милион години работа с компютър, използващ най-съвременна технология.
Всичко това струваше скъпо и за някого сигурно би изглеждало прекомерно… но Ласитър добре знаеше: мерките за сигурност се изплащаха. Приходите на компанията идваха от два основни източника: съдебна практика с клиенти, все големи и богати компании, и „Сливания и Поглъщания“, наричани за кратко С&П. Залогът по правило биваше висок, независимо дали ставаше дума за съпругата на богат бизнесмен, искаща развод, или за изкупуване на фирма с цел ликвидиране на конкуренцията. Често се отнасяше до стотици милиони долари, така че висшият императив бе тайната, и то абсолютната тайна. В идеалния случай – това бе веруюто, изповядвано от Ласитър, – конкуренцията (а такава винаги съществуваше) дори не трябваше да подозира участието на неговата фирма, освен ако (както понякога, макар и рядко, се, случваше) се преценеше, че разгласяването на факта, че случаят се движи именно от „Ласитър Асошиитс“, би могло да се отрази благоприятно на крайния изход. Тогава разследването съзнателно се правеше „шумно“: намираха се начини нужната информация да стигне до пресата, лицата се следяха агресивно, даваха се интервюта.
Но най-важното за Ласитър бе, че клиентите му харесваха тези мерки за сигурност. И не само клиентите: те се харесваха на адвокатите, на продавачите на облигации, на изпълнителните директори. Камерите, паролите, заключващите системи, предпазните мерки като цяло им внушаваха чувство за безопасност и им показваха, че парите на фирмата се харчат по предназначение. А като допълнение – Ласитър съзнаваше въздействието на този психологически фактор – караше ги да се чувстват като „съиграчи“. Или както се бе изразил Лио веднъж: „Дявол да го вземе, срещу тарифа от двеста долара на час ще сложим дори тоалетната на пружини“.
Но дори да разполагаше с цялата най-съвременна техника на света, в момента Джо не можеше да накара Джими Риордан да му позвъни. Още с идването си бе предупредил своята секретарка да поеме сама всички обаждания до него, с изключение на Риордан, резултатът от което бе една съвсем нетипична тишина в югозападния ъгъл на девети етаж. Утринното слънце бавно се прехвърли на запад, а телефонът все не звънеше и не звънеше. Ласитър поръча да му донесат сандвичи от закусвалнята „Бон апети“ и ги изяде пред камината, докато прелистваше последния брой на „Информейшън уорфеър“. Все така мъчително бавно следобедът клонеше към вечерта. Ласитър започна да мисли за прибиране.
Сигурно има някакъв проблем, каза си той. Може Джон Доу да е поискал да говори в присъствие на адвокат и да са се забавили, докато му намерят. А може да е имало езикова бариера… макар че не виждаше как точно това би могло да създаде проблеми. Риордан бе казал, че ще отиде с преводач – някой, който знае италиански и испански.Може състоянието на Джон Доу внезапно да се е влошило. Може…
Телефонът иззвъня в пет и петнайсет – точно когато слънцето залязваше зад гробището Арлингтън.
– Току-що влизам – съобщи му Риордан.
– И?
Пауза.
– Какво научих ли? С две думи: абсолютно нищо.
– Какво??
– Задръж така – каза Риордан и извика встрани от слушалката: – Да, да, да, дай ми пет минути, окей? – После гласът му отново се върна: – Онзи се държа, сякаш ме нямаше. Не чух от него нито дума. Нищичко.
– А адвокат? Не го ли попита…
– Казвам ти, че не можах да изтръгна от него нито звук! Нищо! Прочетохме му правата на три езика и…
– Сигурен ли си, че те е разбрал?
– Да, разбра ме. Видях го в очите му. Разбра всяка думичка.
– Трябваше да му доведете адвокат.
– Естествено! След като изгубих два часа в монолози, се обадих да му назначат служебен адвокат. Рекох си, абе майната му, това може да го излъже да обели поне една дума. Да каже все пак нещо. Седяхме и два часа чакахме адвокатът да се появи. После излязохме и ги оставихме насаме… Не знам… може би поне половин час. Разбрах, че през цялото време е говорил само адвокатът. Джон Доу не е казал нищо. Върнах се в стаята и лично му заобяснявах.Каква велика страна сме, как всички тук сме с равни права, как няма никакво значение кой конкретно си и с какво се занимаваш, а единственото, което има значение, е какво си направил. Дали е добро, или е лошо. Обясних му, че можем да го осъдим и без да знаем името му. Защото на мен не ми пука дали ще отиде пред съда като Джон Доу, или като някой друг, в крайна сметка присъдата ще е една и съща. Ако не сътрудничи – гарантирано е мъртъв.
– Казал си му и това?
– Да, съобщих му още, че е обвинен в предумишлено убийство и палеж и че разполагаме с доказателства. Изброих му ги и му показах ножа…
– Взел си ножа в болницата?
– Занесох още няколко неща. Не се безпокой, всичко е по правилата.
– И как реагира той?
– Не реагира. Виждал ли си Сфинкса? – Риордан дрезгаво се изсмя. – Единственото, на което реагира, бе бутилката.
– Каква бутилка?
– Онази с парфюма… или каквото там има в нея. Малката бутилчица, дето я намерихме в джоба му.
– И какво, казваш, направи той?
– Не знам… Някак… Абе почувствах, че тя има значение за него. Очите му се… разшириха…
– Очите му се разшириха?
– Да.
– Хм…
Риордан игнорира сарказма.
– Сериозно ти говоря. Бутилката го изненада. Сега вече ще поискам да изследват съдържанието й. Може да ни насочи към нещо, което сме пропуснали. Примерно наркотици…
– И после?
– Та значи, седим си с адвоката при него и аз му обяснявам, че бих могъл да разговарям с прокурора за наказанието – смъртно или до живот. Има някаква тънка разлика, нали се сещаш. Разказах му, че уликите срещу него, които сме събрали, свидетелстват за подготовка, т.е. за предумишленост, наблегнах на това, че тези улики са железни и че престъплението е отвратително. Подметнах му, че от моя гледна точка бъдещето му ще се развива по низходяща спирала, защото само след няколко дни ще го преместим в строго охранявана килия в главната болница на Феърфакс. После…
– Каква килия има в болницата?
– Ами… болнична стая, но с решетки на прозорците. Знаеш ли на колко задържани им се случват „случки“ преди делото? Няма да повярваш. Всяка юрисдикция разполага с такива помещения. Струва адски скъпо, особено с денонощната охрана, ама… Практиката е, когато задържаният се пооправи, да го прехвърлят в подобна болнична килия. Както и да е, отклоних се. Та обясних му, че когато състоянието му позволи да бъде преместен и оттам, е… тогава нещата доста ще се влошат, защото следва затворническата килия. Може да има късмет да го пратят в камера за предварителен арест, но то пак си е затвор. Низходяща спирала, както му подметнах. А междувременно лекарите ще започнат да му спират успокоителните, за да можем да си говорим. Виждах по очите му, че вече му се искаше да му бият инжекцията. Понеже адвокатът му беше там, не можех да си позволя директно да го заплашвам, затова дискретно му намекнах, че медицинският персонал в окръжния затвор е ангажиран като куче с две пишки…
– Господи, Риордан…
– Ама това си е самата истина. Хората са адски заети. Така че изобщо да не си мисли, че ще се излежава на спокойствие по цял ден, както прави тук. После му разказах за един скандал. Жестока работа. Оказало се, че никой от приетите в болницата на затвора не е получавал болкоуспокояващи, защото медицинската сестра им давала плацебо 1414
Безвреден препарат, който се дава на капризни пациенти вместо лекарство, за да се успокоят, или се използва при изследвания, когато част от хората вземат истинското лекарство, а другата част – плацебо. Така се преценява обективно ефектът. – Б.пр.
[Закрыть], а истинските лекарства продавала на излежаващите присъди и прибирала парите.
– Джим…
– Та, казвам му, че може би – не, нищо не мога да обещая, – ако се опита поне малко да ни сътрудничи, може бище се намери начин да остане в болницата поне още известно време. Седмица, да кажем. Две… Да укрепне и да може да се държи на краката си.
