Текст книги "Сянката на Бога"

Епилог

Отказа да разговаря с него дни наред след това и трябваше да мине месец, докато призна, че последният куршум е бил както необходим, така и проява на милост. Тримата вече пътуваха като семейство, а Ласитър се занимаваше с магията, която трябваше да направи от тях нови хора.

Въпросът, естествено, не опираше до проста смяна на имената, а до създаване на истинско минало с работа, медицински прегледи, вписвания в училищни регистри, фигуриране в най-различни бази данни, кредитна история, законни паспорти и номера на социални осигуровки. Целият процес отне три седмици и струваше 50 000 долара, а когато приключи, на него не му се искаше да й каже.

– Махам се от главата ти след ден-два – обеща той, – веднага след като пристигне от Лихтенщайн мострата на подписа. – Там бяха превели парите си, след като, благодарение на Макс Ланг, ги бяха прехвърляли през десетки банкови сметки.

„Двата дни“ се разтеглиха до две седмици – Ласитър бе разчитал, че ще стане така, – а после дойде пролетта и… той я целуна за пръв път.

Името върху пощенската кутия беше Шепърд.

Самата кутия стоеше – както всички свои събратя – на кол, в края на дълга алея за коли, виеща се в подножието на планините Блу Ридж, Северна Каролина. Алеята минаваше през стотици акри хълмисти пасища, за да опре в каменен хамбар, недалеч от голяма стара къща, която се нуждаеше от много труд. Около километър и половина бяла ограда опасваше имението. Покрай нея неуморно патрулираха една арабска кобила и малкото й жребче.

Местността беше много красива, но поотдалечена от Рейли. Така че повечето хора, които живееха тук, работеха за себе си.

Мистър Шепърд не правеше изключение: той търгуваше с редки книги и първи издания, вършейки бизнеса си изцяло по пощата. Това беше само една от многото странни професии тук, затова не привличаше вниманието на съседите. И наистина, само на километър-два живееха: световно известен майстор на мандолини, двойка, която отглеждаше щрауси, специалистка по екзотичната кухня, човек, който градеше каменни стени, без да използва свързващ материал.

Шепърдови я караха скромно, поне за момента, и бавно ремонтираха къщата си, вършейки по-голямата част от работата сами. Първоначалният им план беше да поживеят заедно, после да се разведат кротко и всеки да поеме пътя си. Разумен план, който би се отразил благоприятно на миналото, под чието прикритие бяха. Само че планът отпадна със засилване на обичта помежду им в това място на прости житейски удоволствия. Не беше изминало много време и сключеният по сметка брак започна да изглежда като благословен от Бога съюз.

Миналото им напомни за себе си само веднъж. Две години след като бяха напуснали Мейн, предаването „Неразрешени загадки“ излъчи мелодрамата „Обреченият остров“. Ласитър и Мари проследиха с ужас как Робърт Стек поведе зрителите през възстановка на събитията, довели до бягството им.

Филмът започна с пристигането на син таурус в мъгливия Къндис Харбър. Актьор, който изобщо не приличаше на Джо Ласитър, започна да преговаря с друг актьор, който нямаше нищо общо с Роджър Боукър, след което двамата се качиха на борда на яхта, която доста приличаше на „Go–4-It“. Интервюирана бе и истинската Мод, както и истинският началник на пристанището. „Знаехме, че наближава буря – спомни си той. – Но Роджър беше голям инат!“.

Не показаха зрелищното корабокрушение, но Стек разказа известните подробности. Последва ги бърза серия от фотоси: вашингтонският офис на „Ласитър Асошиитс“, домът на Ласитър в Маклийн („Хубава къща“, отбеляза Мари) и самият Ласитър. Последната снимка бе копие на онази, която държеше в кабинета си като шега.

– Ама това изобщо не прилича на теб – каза Мари. – Ни най-малко.

– Знам.

Разказвачът обясни, че изчезването на Ласитър съвпаднало с продажбата на компанията му, и попита:

– Защо Джо Ласитър е отишъл на острова? Разследвал ли е нещо?

Последва прекъсване от три реклами. После показаха как на пристанището на Бейли Айлънд се появява черен мерцедес и от него слизат трима мъже, които се надвесват над навигационни карти и започват да обсъждат на италиански как да стигнат до Рег Айлънд.

Следващият епизод беше заснет на самия Рег Айлънд. Разказвачът стоеше пред изгорелите останки на бунгалото. Отново последва бърза серия фотоси – стоянката за лодки, дока, скалите, в които се бе разбила „Go–4-It“, и слънцето, спускащо се в морето.

Имаше интервюта с шефа на полицията в Брънсуик, с капитан от крайбрежния патрул и аташе на италианското посолство. Стек драматично запита зрителите:

– Какво са правили тези хора тук? – На екрана последователно бяха показани снимките на Делла Торе, Грималди и Матрака. – Първият, известен католически духовник, вторият – троен убиец, третият – главорез, търсен за редица престъпления в собствената си страна. Но защо са били заедно? Какво ги е довело на този отдалечен самотен остров? Тези въпроси чакат отговори… А какво може да се каже за мистериозната жена, живяла тук с малкия си син? Колкото и да е странно, не разполагаме с техни снимки. – Камерата приближи скица на женско лице и се разнесе гласът на Мод, която се кахъреше над решението на Мари да живее „чак там“. За щастие чертите на лицето от скицата бяха толкова общи, че приликата се състоеше само в еднаквия брой очи и уши. Разказвачът завърши историята, изправен на дока: – Огънят, изпепелил бунгалото на Мари Сандерс, не е бил единственият пожар онази нощ. Свидетели съобщават, че е имало и втори. В морето. Полицията е убедена, че той е унищожил моторницата, наета от отец Делла Торе по-рано сутринта. Ако е така, експертите са единодушни, че никой не би могъл да се спаси с плуване по това време на годината. Но на острова били намерени останките само на един човек и това е Франко Грималди. Какво се е случило с останалите? – Монтаж на лица, показани с минимална задръжка: Джо, Роджър, Матрака, Джеси, Мари и Делла Торе. – Може да са потънали, а може и да са погребани на острова. Има малка вероятност Мари Сандерс и синът й да са избягали с тази лодка – кадър с плоскодънката, – намерена на следващата сутрин на сушата. – Филмът завършваше с общ план отвисоко и гласа на Робърт Стек зад кадър: – Всичко, което знаем със сигурност, е, че на Обречения остров са отишли седем души… и никой от тях повече не е видян жив.

Излъчването на филма мина без последици. Дори някой съсед да го бе гледал, изобщо не бе направил връзка с Шепърдови. Това не бе изненадващо: те бяха станали част от местното общество и имаше хора, които бяха готови да се закълнат, че винаги са живели тук. Мари започна да преподава в местния колеж, а Джо стана треньор на детския футболен отбор.

Що се отнася до Джеси, неговото име беше единственото запазено. Обикновено му викаха Джей, което приятелчетата му удвоиха на Джей Джей.

А той имаше много приятели и беше всеобщ любимец в училище. На една родителска среща класният му сподели, че имал вродени лидерски способности и бил голям помирител в по-острите спорове. „Може би някой ден ще работи в ООН“.

В настоящия момент дипломатическите му умения намираха приложение в училищния автобус, където беше охрана.

Джо обичаше да наблюдава от прозореца на кабинета си на втория етаж как Джеси върви по дългата алея към шосето, откъдето го вземаше училищният автобус – блестящата лента на човек от охраната позволяваше да го проследява дори когато върбата го скриваше. Един ден Джо се изненада, тъй като Джеси спря насред пътя, остави на земята кутията с обяда си и изтича обратно вкъщи. Момчето се втурна през входната врата.

– Какво забрави? – попита го от кухнята Мари.

– Да нахраня рибките! – извика Джеси и затропа нагоре по стълбите.

Рибките бяха само началото на онова, което Джеси бе предупредил, че ще стане цяла менажерия. Последва кутрето на Пикълс – шоколадовокафяв лабрадор, – подарено му от един приятел. Джеси вече бе намерил кучешко легло. Даде му го шофьорът на автобуса, с обяснението, че неговото куче било толкова разглезено, че можело да спи само на дивана. След това щеше да има и второ куче – „за да бъдат приятели“, – а по-нататък плановете му включваха котка и коза.

Джеси се грижеше за рибките сам и позволяваше чужда помощ единствено когато трябваше да се изпразни тежкият аквариум. Иначе старателно бършеше стените му, изплакваше камъчетата по дъното и всеки ден хранеше рибките. През зимата проверяваше температурата, за да е сигурен, че им е топло.

Джеси обожаваше рибките. Бяха седем на брой и всички си имаха имена. Извоюва си разрешение осветлението на аквариума да остава включено и през нощта, за да ги гледа от леглото си. Харесваше му начинът, по който се плъзгаха във водата, захласваше се, когато влизаха и излизаха от дупките на подводния замък или се спотайваха зад зелените водорасли. Доставяше му удоволствие даже да съзерцава мехурчетата въздух, които се издигаха от устройството за насищане с кислород.

Този ден той нахлу в стаята си малко виновен, че едва не ги бе забравил.

– Гладни ли сте, приятели? – Внимателно свали капака на аквариума, сложи го настрани и взе малката кутийка с храна от лавицата на библиотечката. Леко почуквайки с пръст, отмери необходимото в пластмасова лъжичка. Бяха му казвали много пъти колко е важно да им дава достатъчно, а не да ги прехранва. Така че разпредели внимателно многоцветните люспици по повърхността на водата и после коленичи, за да гледа. Обичаше да наблюдава как рибките се хранят, как се стрелват нагоре, отварят лакомо уста и после се гмурват надолу. Понякога им говореше, точно както сега: „Хей, я не се бийте, има предостатъчно храна!“. После се намръщи. Една от пъстрите – беше полускрита зад водораслите – не помръдваше изобщо… даже и за да яде. Стана и я погледна отгоре. Да, тази рибка изглеждаше болна. Висеше във водата, обърната на едната си страна, коремчето й бе издуто, а перката й бе прекалено бяла и някак… слузеста. И не помръдваше… Изобщо. Красивата й опашка изглеждаше… наядена. В същия момент Джеси видя една от рибките гоурами да се приближава и да отгризва мъничко от опашката!

– Хей! – възмути се Джеси, инстинктивно бръкна с две ръце в аквариума, събра ги в шепа под мъртвата рибка и я извади. Водата изтече между пръстите му. Положи я на едната си ръка и я поглади няколко пъти с върха на пръстите си. – Хайде, вече си добре! – каза Джеси, събра шепите си отново и бавно ги потопи под повърхността. После разтвори ръце и се загледа.

Рибката трепна и заплува.