Текст книги "Сянката на Бога"

33.

През последвалата седмица придвижването на Ласитър беше по-скоро в обратна посока.

Човекът в Огъста докладва, че няма лице на име Мари А. Уилямс, родено в Мейн на 8 март 1962.

– Може да си е сменила името – каза подизпълнителят. – Ако наистина го е направила, ние сме безсилни. Аз не мога да направя извадка на всички момичета, родени на 8 март 62-ра. Което мога – и съм го направил, – е да проверя за МериУилямс, в случай че сте сбъркали първото й име.

– И какво се разбра?

– Намерих седемнайсет от 1950 насам. При четири от тях средното име започва с „А“. Но нито една няма нищо общо с това, което търсите – рождените им дати са различни и нищо друго не съвпада.

Толкова.

Гъс Удбърн и Гари Стойкович не се обаждаха. На практика, единствената полезна информация, която се получи, му бе донесена от едно хлапе в „Проучване“, което се появи с кашон в ръце. Това беше всичко за Калиста Бейтс, допълнено с материалите от агенцията „Кац и Джама“. Съдържанието на кашона представляваше хаотична компилация от разпечатки от Интернет, изрезки от вестници и списания, касети, фотографии, сценарии и какво ли още не. Вътре бяха например дословно снетите показания на Калиста пред съда по делото за натрапника, както и интервютата й за „Ролинг Стоун“, „Премиера“ и „60 минути“.

Хлапето се извини:

– Опитахме да организираме това, но тъй като не знаехме какво точно ви интересува… – Сви рамене и допълни: – Поне ги подредихме в хронологичен ред.

– Окей – каза Ласитър, – аз самият не знам какво точно търся, но предполагам, че ще разбера, след като го видя. Така че сега просто ще трябва да седна и да почета.

Прочете всичко за Калиста Бейтс – от критиките в „Синема ожьордюи“ до задъханите репортажи за любовните й връзки в таблоидите. Научи касовите постъпления за всеки неин филм, разбра кое е любимото й цвете, коя е предпочитаната от нея благотворителна организация и какво е мнението й за домашната земеделска продукция. Прочете най-подробно и описанията на всички случаи, когато я бяха „видели“. Започваше се с едно музикално студио, за да се стигне до пушалня на опиум в Чианг Май (и навсякъде тя или умираше от обезобразяваща болест в швейцарска клиника, или живееше като Бедната Клер по улиците на Калкута). Накратко казано, макар да му оставаше още много за четене, струваше му се, че вече знае всичко за Калиста Бейтс… освен къде е родена, къде живее и как се казва днес.

Вечерите бяха запазени за видеото. Вече бе изгледал всичките й филми в компанията на Бък и Пико, седнали направо на пода в дневната. Улиците бяха погребани под сняг и лед, което правеше бягането невъзможно, така че бе започнал да се състезава с двамата си телохранители в правенето на коремни преси.

Не беше щастлив.

Забеляза нещо в играта на Калиста: тя беше същински хамелеон, което и обясняваше как бе успяла да се скрие толкова успешно. Какъвто и образ да пресъздаваше на екрана, зрителят вярваше, че тя е такава и в живота, без значение в какво е облечена или каква е ролята.

Може би това я правеше голяма актриса. А може би не… Имаше много сензационност около Калиста, но истината бе, че звездата й бе изгряла в пълния си блясък, когато тя се бе оттеглила – поредното припламване в съзвездието на преждевременно отишлите си.

Или скрилите се.

Но според Ласитър в сензацията около Калиста се съдържаше и много истина. Тя имаше страхотно присъствие като актриса. При нея не можеше да се забележи „как се въртят колелата“, зрителят никога не оставаше с чувството, че наблюдава представление, преди то да е свършило, когато изведнъж хората осъзнаваха, че не са сваляли поглед от нея цели два часа. Но не само красотата й приковаваше вниманието. Напротив, привлекателността й често отстъпваше в името на ролите, които си избираше: пънкарка и наркоманка в „Гайдаря“, свита домакиня в „Цвете“ или делова жена учен в „Метеоритен дъжд“.

Което му напомни, че трябваше да се обади на друг учен – Дейвид Торгоф. Според Дева Торгоф бил консултант, използван от компанията им като вещо лице в разследвания, свързани с улики, изискващи ДНК-анализ. Беше професор по микробиология в Масачузетския технологичен институт и бе известен със склонността си да говори на обикновен английски. Точно последното го правеше особено подходящ за Ласитър, който отчаяно имаше нужда някой да го преведе през многосричните думи в статиите на Барези, отнасящи се до генетичните му изследвания.

Потърси върху бюрото си номера на Торгоф и тъкмо го намери, когато Виктория му позвъни по интеркома:

– Обажда се някой си мистър Копи. От Рим.

Ласитър се поколеба. Кой ли може да е този Копи? Накрая въздъхна:

– Прехвърли ми го.

Миг по-късно в слушалката се разнесе мъжки глас:

– Мистър Ласитър? Мистър Джоузеф Ласитър?

– Да?

– Извинете ме, но се налага да съм сигурен, че говоря, с когото трябва. Вие ли сте мистър Джоузеф Ласитър, който неотдавна е бил гост на „Пенсионе Акила“ в Монтекастело да Пелия?

Възцари се тишина, нарушавана само от тежкото дишане на Ласитър. Адреналинът се носеше из вените му.

– Кой се обажда? – попита накрая той.

– Извинявам се, мистър Ласитър. Казвам се Марчело Копи. Аз съм адвокат в Перуджа.

– Мммм… – неангажиращо произнесе Ласитър, опитвайки се да не издава вълнението си.

– Да. И… ъ-ъ… получих телефонния ви номер от мой познат карабинер.

– Разбирам. И за какво става дума?

– Опасявам се, че имам неприятни новини.

– Мистър Копи… моля ви!

Италианецът прочисти гърлото си.

– Полицията в най-близко бъдеще ще внесе обвинение срещу вас в съда заради убийството на… момент така… Джулио Ацети и Винченцо Варезе.

Ласитър усети как дъхът му спира.

– Но това е нелепо! Ако съм смятал да убивам Ацети, щях ли да казвам на хората, че отивам да се срещна с него в църквата? Той беше мъртъв, когато го намерих!

– Не се съмнявам във вашата невинност, мистър Ласитър, но нека ви предупредя да не дискутирате подробности по телефона. Целта на обаждането ми е да ви съобщя, че е във ваш интерес да имате представител тук, в Италия, и… да ви предложа услугите си. – Ласитър дълбоко пое дъх и изпусна струята към тавана. – Мога да ви уверя, мистър Ласитър, че разполагам с възможно най-добрите препоръки. Ако се свържете с американското посолство…

– Това е невероятно… – прошепна Ласитър.

– Да, съгласен съм. Абсолютно неестествено. Нормално полицията би следвало да направи опит да бъдете разпитан във Вашингтон, но в този случай… Знам от надежден източник, че ще бъде поискана вашата екстрадиция веднага щом обвинението срещу вас бъде заведено в съда. Крайно необичайна процедура.

Ласитър се замисли за момент и попита:

– И защо според вас постъпват така?

– Не знам. Може да се предполага натиск…

– Да – замислено промълви Ласитър, – и мисля, че се досещам откъде идва. – Направи къса пауза, за да събере мислите си. – Вижте, моментът не е особено подходящ да бъда екстрадиран…

– Шегувате ли се?

– Да. Смисълът беше: ако вие ме представяте там, можете ли да забавите това нещо?

– Не знам. Възможно е по принцип, но…

– Ще имате нужда от предплата, предполагам…

– Ами… да, разбира се.

След като се споразумяха за сумата, Копи обеща да държи Ласитър в течение, а Ласитър на свой ред каза, че ще си намери адвокат във Вашингтон, който да го представя в Щатите. После остави слушалката, облегна се и изруга няколко пъти от сърце. И пак. И пак… докато на вратата почука Виктория и надникна.

– Джо?

– Да, влез.

– Пристигна току-що. – Приближи се до бюрото му и му подаде плик на „Федерал експрес“. – Идва от „Нешънъл инкуайърър“.

– О! Чудесно, благодаря.

Готвеше се вече да разпечати плика, но Виктория се обърна и спря.

– Какво? – вдигна поглед Ласитър.

– Любопитна съм.

– За какво?

– Бък.

Ласитър изсумтя:

– Всички сме любопитни по отношение на Бък. Кажи за какво точно става дума?

– Ами… – проточи Виктория, – интересно ми беше дали е… дали е женен?

Ласитър се намръщи.

– Не знам. За това просто не сме говорили. Искаш ли да го попитам?

– Не-е… – изчерви се Виктория. – Не е важно. – И излезе, като тихичко затвори зад себе си.

Ласитър подпря главата си с ръце. Истинска катастрофа! Изобщо не ставаше дума за това да се защити в съда. Беше уверен, че ще може да го направи, ако се стигнеше до дело. Само че нямаше да се стигне до там. Екстрадират ли ме, ще свърша в затвора!

Освен ако не ги изпреваря.

Огледа се, облегна се на стола и избарабани с пръсти по плота. Какво да направя? Запази хладнокръвие, отговори си той. Докато не стане напечено. Тогава… бягай презглава.

Пликът от Гъс Удбърн съдържаше бележка и уголемена снимка на смееща се жена, клекнала да завърже връзките на зимното яке на малко момченце. Двамата стояха пред Макдоналдс. Имаше преспи сняг, а в далечината се виждаха планини. Ласитър си каза: „Тя е!“. Беше много вероятно да е тя, но не можеше да бъде абсолютно сигурен. Виждаше се в три четвърти профил и не беше съвсем на фокус. Явно държеше фотоувеличение на снимка, направена с евтин фотоапарат. Можеше да е тя, а можеше да е някоя, която много прилича на нея.

И все пак, определено беше тя – или сестра й, – защото момченцето не можеше да бъде сбъркано: то стоеше пред жената със скиорска шапка в едната ръка и „Биг Мак“ в другата. Косата му бе плетеница от тъмни къдри, а очите – бездънни.

„Това е Джеси“,бе казала тя. Ласитър ясно си го спомни, а също така си спомни, че му бе казала и своето име. Стояха на няколко метра от гроба на Кати, когато тя се бе представила. Казваше се…

Изръмжавайки от безсилие, Ласитър най-сетне обърна внимание и на бележката:

Джо,

Поклонниците на Калиста смятат, че това е тя, но кой знае? Получена е преди година и писмото е изчезнало някъде по пътя между стаята, където събираме пощата, и моя кабинет. Така че не знаем кой я е снимал и къде го е направил, но ако ти свърши някаква работа… чудесно. (Изглежда тя има и дете! От любовна връзка? Или нещо по-различно? Ако научиш, разкажи ми!)

Гъс

Ласитър имаше лупа в бюрото си и я извади, за да разгледа по-подробно снимката. На преден план бяха Калиста и Джеси. Отляво имаше две паркирани коли, а в далечината – планини.

Ако ъгълът беше малко по-различен, щяха да се видят регистрационните табели на колите, което на свой ред можеше да му помогне да разбере поне в кой щат е направена снимката.

Снимката все пак даваше някакъв шанс, защото благодарение на лупата Ласитър можеше да види, че склоновете на планините отзад са насечени от ски писти. От четиридесетте човека в офиса все имаше вероятност някой да познае мястото. Обади се на Виктория по интеркома и я повика при себе си.

– Ще обявим конкурс – каза той, подавайки й снимката. – Уикенд за двама в Ню Йорк с поемане на всички разноски за онзи, който ми каже къде е направена тази снимка.

Виктория присви очи и се вгледа:

– И как ще познаят?

– Ако знаех това, Виктория, нямаше да обявявам конкурса – въздъхна Ласитър. – Все пак си мисля, че си струва да им обърнеш внимание на ски пистите. Може някой да познае, все пак.

– Какви ски писти? – изгледа го недоумяващо Виктория.

– Ето тук – показа Ласитър. – Зад ресторанта. Не виждаш ли тънките бели нишки?

– Толкова е размазано…

– Не е размазано. Един скиор като нищо ще го познае за секунди.

– Аз съм скиорка – заяви Виктория – и ти казвам, че това е размазано.

Ласитър изкриви лице.

– Виж, направи няколко копия и ги раздай насам-натам, окей? Човек не знае.

– Окей! – изпя Виктория, сви рамене и тръгна да прави копия.

Същата нощ Ласитър яде китайска кухня в кабинета си. Изпи доста бутилки „Цин-тао“. Гледа „Метеоритен дъжд“ за трети път и заспа, мислейки си: „Ще ми трябва адвокат“. После се коригира: „Друг адвокат“. Някой, който да се присъедини към армията адвокати, специалисти по корпоративно право на работа във фирмата, някой, който да може да действа в тандем с Марчело Копи… иначе казано, адвокат, специализиран в криминалното право. Последната му мисъл беше колко е лошо, когато броят на адвокатите в живота ти надвишава броя на приятелите ти.

На сутринта се отбиха в пункта за химическо чистене на път за работа и Ласитър си взе ризите и коженото яке. За негова изненада и огорчение, в джоба си намери плик. Там беше писмото на Барези до отец Ацети. В суматохата по бягството от Монтекастело бе напълно забравил за него. Погледна го и го пъхна във вътрешния джоб на якето.

Докато буикът се спускаше по магистрала „Джордж Вашингтон“ към Кий Бридж, Ласитър седеше на задната седалка и преглеждаше „Вашингтон поуст“. Пико и Бък разговаряха тихо отпред. В един момент обаче Бък внезапно направи обратен завой.

– Имаме проблем – каза той.

– Хайде сега – измърмори Ласитър.

– Говоря сериозно – настоя Бък. – Имаме опашка вече от два дни.

Ласитър вдигна поглед от вестника и се обърна. Отзад имаше около хиляда коли.

– Не виждам нищо. И без това е пиков час.

– Бък е прав – намеси се Пико. – Снощи пред къщата имаше кола.

– Цялата нощ – коригира го Бък.

– И защо не повикахте полиция? – остави вестника Ласитър.

– Да викам полиция ли? – сви рамене Бък. – Те са полицията.

– Какво искаш да кажеш?

– Регистрационни табели на Бюрото – обясни Пико. – Градската управа ги издава наведнъж, затова са последователни. Разпознават се отдалеч. Все едно че са си вързали тенекия.

–  Бонг! Бонг! – погрижи се за звуковите ефекти Бък.

Пико се засмя.

Ласитър пое дълбоко въздух, затвори очи и го изпусна.

– Има ли нещо, което би трябвало да знаем? – попита Бък.

Ласитър поклати глава:

– Имам проблем в Италия. Допускам, че тази история е част от другата.

Когато стигнаха в офиса, Пико паркира колата в подземния гараж, а Бък съпроводи Ласитър до деветия етаж. Вратите на асансьора се отвориха, телохранителят заглади косата си по слепоочията и ни в клин, ни в ръкав каза:

– Тази Виктория… е голяма работа, нали?

В мига, в който влязоха в кабинета, Ласитър отиде при прозореца и погледа през него. От другата страна на улицата, точно в забранената за паркиране зона, чакаше син „Таурус“ и буквално си просеше глобата. От височината на деветия етаж не можеше да се види дали в колата има някой, но от ауспуха се виеше дим. Ласитър скръцна със зъби, пусна завесите и се върна при бюрото си.

Там го чакаше пакет във восъчна хартия. Погледна обратния адрес – „Институт на вероизповеданието“ – и го разпечати.

Вътре имаше запазено – не абсолютно ново – копие на „Мощи, тотеми и божественост“. Книгата беше без обложка, а доста страници бяха с прегънати ъгълчета. И все пак… изглеждаше интересна. Вътре имаше доста черно-бели репродукции на малко известни картини като: „Пратеникът на Абгар получава от Христос покрова с неговия образ“, „Град Хиераполис“, „Мария кърми Исус“ и „Избиването на младенците“.

Последната беше част от някакъв „Ерусалимски триптих“. Според текста картината подчертавала садизма на мъчителите на Христос, илюстрирайки едновременно метафизичната му венчавка със Света Вероника.

Ласитър прелисти книгата.

Първата глава разказваше за произхода на преклонението пред мощите и за култа към иконата. В нея юдаизмът се противопоставяше на гръцката култура, която Барези характеризираше като политеистична, уседнала и образна – което според него означаваше, че гърците са организирали живота си около своите градове държави и изобразителното изкуство. Юдаизмът, от друга страна, се дефинирал като „лингвистичен монотеизъм“ – това било религията на номадите, ориентирана повече към Думата отколкото към Образа. Християнството се разглеждаше като еврейска секта, която през вековете засилила склонността си към портретизъм – през 325 година се появили първите портрети на Христос.

Втората глава имаше заглавие „Кръв и гносис“ и беше посветена на въпроса за отношението – в културологичен аспект – на християните и евреите към природата изобщо и към менструацията или „женското течение“ в частност. Ласитър беше стигнал дотук, когато му позвъни Риордан:

– Нещо изникна – започна без предисловие детективът.

Ласитър остави книгата.

– Какво? Да не е проговорила сестрата?

– Не-е, сестрата не иска да говори. Сестрата се моли.С броеница в ръка.

– Е… какво тогава? Намерил си Грималди?

– Не. Но мисля, че знам как се е измъкнал. И това никак не ми харесва.

– Какво искаш да кажеш?

– Получихме разпечатка на междуградските обаждания от онази къща в Емитсбърг за последните шест месеца. Така, да видим с кого са си бъбрили, нали разбираш? С идеята да подразберем къде е отишъл Грималди.

– Добра идея.

– Да. Та получих списъка и започнах да пускам номерата през „Крис-крос“. И познай сега?

– Джими…

– Хайде де, опитай!

– Телефонен секс.

Риордан издаде звук, напомнящ издавания от компютърните игри при получаване на грешен отговор.

– Сбърка! Грешка! Сред тях имаше куп обаждания от Емитсбърг до частен дом в Потомак. Така-а… Няма да те накарам да налучкваш чий е този дом…

– Благодаря.

– Защото така и не би се досетил. Конкретният дом принадлежи на моя и твой приятел… Томас Драбовски.

Ласитър се обърка. Остана замислен, разтривайки очите си с палец и показалец. Накрая попита, за да се увери:

– Агентът от ФБР?

– Именно!

– Значи… мислиш, че Грималди се е обаждал на Драбовски?

– Не, не, не! Обажданията, за които говоря, са от преди много време… преди Грималди да се появи на сцената. Август, септември, октомври… И се прекратяватгоре-долу по времето, когато е арестуван.

– Тогава… за какво говорим?

– Повечето обаждания са през уикендите или вечер. По тази причина реших, че конкретният човек има личен бизнес с хората в Емитсбърг. Следиш ли мисълта ми?

– Едва-едва…

– Та аз и Дерек отидохме да ги видим…

– Дерек!?

– Да… Дерек отново има отношение към случая. Та, казвам ти, отидохме там и започнах да ги разпитва поотделно. Стигам до четвъртия и онзи мушморок ми казва: „О-о-о, да-а! Аз се обаждах. Аз разговарях с Томас!“. Аз пък му викам: „А-а-а, така ли било? И ще ми кажеш ли за какво си гукахте?“. А той ми отговаря: „Ами да-а… Обсъждахме програмата за приближаване до обществото. Томас ни помага през уикендите с храната за бездомните. Томас е светец“, твърди ми оня. Аз пък му викам: „Я-я, така ли било? И кой е този момък, всъщност… Томас, де?“. А той ми казва: „О, просто член… като всички“. „На какво е член?“, интересувам се аз. „Ами на «Умбра Домини». Томас е пътеводна сила“. Аз обаче не спирам да задълбавам: „И какво прави тази сила, когато не помага на слабите?“. А той ми казва: „Ами не знам. Ние не разговаряме за мирския си живот“. – Риордан избухна в смях: – Разбираш ли, този тип обяснява на детектив от отдел „Убийства“: „Ние не говорим за мирския си живот!“. Можеш ли да повярваш?

Ласитър не отговори веднага. Помисли, после попита:

– Какво според теб се е случило?

– Знам какво се е случило. Не мога да го докажа… но го знам. Когато Грималди попаднал в болницата, веднага се разчуло. Първият ход бил да вкарат Джулиет като медицинска сестра в отделение „Изгаряния“. След това идва моментът на прехвърлянето, при което тя подпомага бягството му, за да го скрият в Емитсбърг.