Текст книги "Сянката на Бога"

34.

Регистрира се в „Мариот“ под името Джо Кели, плати авансово с налични и остави петдесет долара депозит за телефонните разговори, които щеше да проведе. Не възприемаше ситуацията като бягство, но технически погледнато не беше и разходка. Ако „Умбра Домини“ искаше да бъде съден в Италия, Ласитър нямаше никакви съмнения, че те щяха да го уредят… ако вече не го бяха уредили. Единственото обяснение на това, че във фирмата дойде щатски шериф, придружаван от представител на италианското посолство, беше, че италианската полиция желае да го разпита… и че го възприемаха като опасен индивид.

При тези обстоятелства, инстинктът за самосъхранение диктуваше известна дискретност поне докато не откриеше Мари Уилямс.

Разполагаше с един ден свободно време до срещата с Торгоф. Тръгна из заснежените улици на Бостън, докато не попадна на закусвалня, където продаваха сандвичи с фалафел 4747
  Крокети от смлян нахут със зеленчуково пюре, обилно подправени и препържени в олио. – Б.пр.


[Закрыть]. Десет минути по-късно беше в хотелската си стая, седнал на дивана с крака върху масичката за кафе и зачетен в изрезките за Калиста Бейтс.

Не попадна на нищо ново. Лишена от свеж материал, пресата бе зациклила в стари истории, поднасяйки ги под нови заглавия и с различни снимки. Прегледа близо дузина репортажи, без да попадне на нещо, което вече да не е чел на друго място. Работата бе скучна, но поради липсата на друга беше единственият начин да убие цял следобед.

Взе от купа пълния текст на интервюто, дадено за вече свалено от екран предаване. Спомни си, че в края на 80-те то бе имало репутацията на умерено, макар в крайна сметка да се бе оказало прекалено интелектуално, за да има успех. Помнеше го доста добре. Почти без декори, разговори на четири очи с актьори, режисьори, сценаристи и критици.

Датата на интервюто беше 27 април 1988 – веднага след участието на Калиста в промоцията на черния трилър „Червена роза“. Интервюиращата се казваше Валери Файн, и тя определено бе решила да рекламира новия филм на Калиста.

ВФ: Е, с Оскар в джоба за „Загубени хоризонти“ вероятно се чувстваш на гребена на вълната? Разкажи ни за това усещане.

КБ: Усещането ли?… Не знам… (смее се) Гребена на вълната? По-скоро като в топъл въздух, който леко се издига нагоре.

ВФ: Изглеждаш… безразлична…Това ли е думата? Искам да кажа, животът ти е доста бурен, а ти си някак… съсредоточена.Избираш ролите си внимателно, отказваш много филми… изглеждаш имунизирана срещу блясъка.

КБ: Не бих казала.

ВФ: Аз бих. Ти си удивително… земна.Успехът не е способен да ти замае главата. Питам се, правила ли си някога нещо наистина… глупаво?

КБ: (смее се) Естествено. Господи… земна.Колко скучно звучи това…

ВФ: Да, „земна“, като се има предвид, че си богиня на любовта за всички. Искам да кажа, че… ето те, седиш пред мен, но… си Калиста Бейтс! И едновременно с това си… съседското момиче.

КБ: (смее се) Не знам накъде отива този разговор. Ще ме изкараш Бети Крокер 4848
  Образ, създаден от големия производител на консервирани продукти „Дженерал милс, Инк.“, представляващ консултантка (зад която не стои реално лице), избираща продукти от асортимента на компанията. – Б.пр.


[Закрыть]… с цици!

ВФ: Е, едва ли. За разлика от Бети Крокер ти си направо недостъпна. Разкажи ни за себе си… за истинската Калиста Бейтс.

КБ: Няма.

ВФ: „Няма“?

КБ: Искам да си остана недостъпна.

ВФ: Но защо? Знам правилото: няма да говорим за семейството ти, за детството и така нататък. Но защо поставяш бариера между хората и себе си? Ти си умна и интелигентна. Четеш, имаш интереси. Защо да не разкажеш на другите за това. То би ти дало… ново измерение.

КБ: Но аз не искам хората да знаят тези неща за мен.

ВФ: Защо?

КБ: (въздъхва) Ами, общо взето, става дума за следното… Нали знаеш, че винаги когато има камера – да речем, когато се прави репортаж за някакво събитие или спортен коментатор интервюира победителя след състезание, – винаги отзад има тълпа, която подскача, маха в камерата и се опитва по някакъв начин да се види по телевизията?

ВФ: „Здрасти, мамо! Ето ме-е…“

КБ: Точно това имам предвид. И ако вземат че ги покажат наистина, ах колко вълнуващо! Това ги променя по някакъв начин… Прави ги част от друг свят… света на Телевизията… а те кой знае защо си мислят, че той е по-истински.

ВФ: Знаеш ли кое е най-странното в това, което разказваш? С мен се случи същото. Не, на мен не ми се налага да карам някого да ме гледа, защото и без това всички вече само това правят (смее се). Но да се върнем на думите ти… Мои приятелки ми казват нещо такова: „Ей, Вал… ако гледаш мача на «Лейкърс», ще ме видиш и мен! Аз съм на шестия ред зад скамейката с баскетболистите, малко вдясно!“.

КБ: Да! Макар че това е твоя приятелка, с която се виждате всеки ден. В живота. Така че няма какво да я гледаш по телевизията. Но тя държида я видиш именно по телевизията.

ВФ: Говорех за приятел.

КБ: (смее се) Както и да е… това е обичайната хорска реакция пред камерата, но има и друга. Има хора, които не искат да се гледат по телевизията, които не искат да бъдат снимани, защото това ги прави по-малкоистински. Сещаш ли се за онова клише… за дивака, който не искал да го снимат, защото се страхувал, че фотоапаратът ще му отнеме душата?

ВФ: Да, но… Чакай малко! Трябваше да говорим за теб!

КБ: (смее се) Ще стигнем и до мен! Исках да кажа, че съм по малко и от двете. Когато играя, аз подскачам като луда и държа всички по света да ме видят. Но в истинския живот моето истинско аз не иска това. Тогава се превръщам в онзи дивак от Борнео и не желая да говоря за личния си живот. Това ме кара да се чувствам ограбена.

ВФ: Е-е-е, хайде сега… Струва ми се малко пресилено.Не искам част от душата ти! Искам да разкажа за теб. Да покажа Калиста човека, а не Калиста звездата.

КБ: (въздъхва) Не разбираш, защото не си… защото тизадаваш въпросите…

ВФ: Окей. Мисля, че е справедливо. Задай ми въпрос. Какъвто и да е.

КБ: Окей (смее се) Кажи ми… колко често мастурбираш?

ВФ: (смее се лудешки) Не, не е честно!Аз не те питам такива неща.

КБ: Ти не, но един радиоводещ ще ме попита.

ВФ: Но ти ще откажеш да му отговориш, нали?

КБ: Да, но хората ще решат, че съм затворена.Или че не съм готина. Виж… не се опитвам да те затруднявам. Истината е, че не спирам да дърдоря какво ли не за себе си.

ВФ: Не бих казала.

КБ: Добре де, може би малко пресилих. Но онова, което действително съм казала… понякога страх ме хваща.

ВФ: Не разбрах какво имаш предвид.

КБ: Ами срещам се с някой. Той знае всичко за мен – или си мисли, че знае… само че всъщност представата му е… превратна, изкривена. И след известно време човек просто спира да говори за себе си, за голяма част от своя живот, защото, след като го споделиш, той вече не е твой. Изчезва. Искам да кажа… Май не мога да го обясня добре.

ВФ: Но това е цената на славата, нали така? Ако държиш хората да бръкнат в джоба си, да извадят шест долара за билет и да влязат да те гледат… Не смяташ ли, че им дължиш поне нещо?

КБ: Не. Те плащат, за да гледат филма, а не за да разберат кой е любимият ми играч от „Лейкърс“ или как съм изглеждала на пет години.

ВФ: Значи отказваш да ми помогнеш?

КБ: Ти си неуморима!

ВФ: Моля те! Само едно нещо… най-тъпото!

КБ: (въздъхва) Добре. Но само за да попреча на някой друг да направи същата грешка. Не че това ще го възпре. Глупаво е да се самозаблуждавам.

ВФ: Хайде, хайде… всички чакаме.

КБ: Окей… но това е наистина глупаво. Не е забавно… просто е тъпо… (въздъхва). Когато някога дойдох на Западното крайбрежие, бях на деветнайсет години, почти нямах пари и пристигнах, карайки сама един гюнтер…

ВФ: Какво е „гюнтер“?

КБ: Микробус на „Фолксваген“. Стармикробус с износени гуми, скапани спирачки и проблемно охлаждане. Постоянно прегряваше. Из Скалистите планини само дето не се наложи да го бутам. Не бих го нарекла безопасна кола. За да пестя пари, спях в него… понякога на банкета край пътя, понякога по паркингите. Сега като се замисля… не мога да повярвам, че съм го правила…

ВФ: И… случи ли ти се нещо… ужасно?

КБ: Не, но не това е важното. Много хора бяха невероятно добри с мен, но… имаше и случаи, когато беше… страшничко.

ВФ: Кажи де?

КБ: Ами веднъж някакъв тип се опита да ме набута в колата си. Друг се качи на покрива и отказа да слезе… Беше дрогиран.

ВФ: Но ти все пак успя. Дойде в Калифорния? Постигна мечтата си? Не е ли това най-важното?

КБ: Не… Аз имах късмет. Друг можеше да го няма.

ВФ: Правилно… И все пак… Трябва да те попитам: Кой е любимият ти играч на „Лейкърс“?

Имаше още две страници от интервюто. Когато го прочете, Ласитър сложи материала настрани и посегна към следващия. После се замисли. Тази история с микробуса… нещо в нея я свързваше с… С какво всъщност?

И тогава се сети. Имаше в „Ел Ей стайл“ статия във връзка с изчезването й. Заглавието беше „Това е, приятели. Последен поклон на Калиста!“.

Беше ли я взел? По-голямата част от статиите бяха останали в офиса, защото бе грабнал само онези, които не бе прочел, и няколко изрезки, в които се съдържаха основните факти за Калиста. Материалът от „Ел Ей стайл“ трябваше да е сред тях… Така се и оказа. Издърпа го изпод другите и прелисти страниците, търсейки онова, за което се бе сетил.

Това беше интервю в Бевърли Хилс Хотел, където Калиста бе отседнала след продажбата на дома си. Материалът бе стилно написан и правеше чест на автора. Във всеки абзац можеха да се намерят разпокъсани, но точни факти за актрисата. Очите й бяха „болезнено тъмносини“. Отговаряше на въпросите с „цинизма на наранен влюбен“. Какво означава това, за Бога,питаше се Ласитър.

Текстът бе подреден около фотография на звездата. Тя беше по къси панталонки и блузка, седнала и кръстосала голите си крака („… единственият признак на обхваналото я напрежение бе нетърпеливото помръдване на палеца на крака й“).

Вече беше взела решение да загърби града. Това бе повече от ясно. Къщата я нямаше, мебелите бяха продадени, бентлито бе върнато на студиото, откъдето бе дошло. В коридора на апартамента й, до вратата, самотно чакаше един-единствен куфар.

Попитах я какво смята да прави оттук нататък. Поседя смълчана, което, впрочем, бе нормалното й състояние след делото, после разтърси великолепната си грива:

– Ще измисля нещо – каза тя и размърда сламката в чашата си, наблюдавайки как кондензираната по външната страна на стъклото влага се стича върху масата.

– Задържа ли нещо? – Тя мълчаливо поклати глава. – Дрехи? Снимки? А мерцедеса?

– Продадох го. – Зад нея, по стената на обляното в слънчева светлина бунгало, се стрелна гущерче – толкова бързо, сякаш беше халюцинация. Калиста се усмихна. Сложи си слънчевите очила и стана. Беше ясно, че това е краят на интервюто. – Реших, че мога да си отида, яхнала коня, на който дойдох – каза тя. После се обърна и… си тръгна.

Ласитър остави материала и се намръщи. Беше разочарован. Замисли се. „Коня, на който дойдох…“ Дали беше „гюнтер“? Ако се възприемеха думите й буквално, конят, на който бе дошла, бе микробуса на „Фолксваген“. „Гюнтер“!

Вдигна телефона и позвъни на Гари Стойкович в Минеаполис.

– Имаш ли нещо за мен?

– Не.

– Добре. Можеш ли да разбереш каква кола е карала Уилямс, докато е живяла там?

– Знам това – каза детективът. – Става дума за две коли, не една. Имала е купена от местен дилър „Хонда Акорд“ и „Фолксваген Бус“.

– „Бръмбар“?

– Не, микробус.

– Така ли!?

– Да… и най-странното е, че когато си е тръгнала, е взела точно него. Разбираш ли, захвърлилае хондата! Просто я е оставила на паркинга и се е качила на проклетия бус. Но може да е имала повече багаж и бусът да й е бил по-полезен. Така поне мисли Финли.

– Значи Финли знае, че тя е имала бус?

Беше по-скоро констатация отколкото въпрос. Ласитър вече имаше усещането, че и тази нишка няма да помогне да се разплете кълбото. Ако Финли е знаел, че тя е имала бус, той несъмнено е направил всичко възможно да го проследи.

– О, да – потвърди Стойкович. – Финли е пробвал името на Мари Уилямс и номера на социалната й осигуровка в практически всички бази данни, даже и в тази с притежателите на моторни превозни средства в целите Щати, включително и Аляска.

– И не е намерил нищо?

– Мисля, че се е натъкнал на много „Мари Уилямс“, но никоя от тях не е притежавала „Фолксваген Бус“. А сред притежателите на такава кола не се е намерила Мари Уилямс… Да не ти развалих настроението?

– Не – излъга Ласитър, благодари и затвори.

Всъщност Гари направо се беше изпикал върху настроението му. Простата истина бе, че Грималди и приятелите му имаха три-четири месеца аванс в опитите си да открият Калиста. От друга страна, помисли си Ласитър, аз вероятно съм по-добър в тази работа от тях. И щом азсе затруднявам, то такъв като Грималди сигурно вече е бесен.

Освен ако не му помага Драбовски, ползвайки ресурсите на ФБР. В такъв случай…

Ласитър се разходи по навик до прозореца и се загледа в сивия градски пейзаж. По перваза се трупаше мокър сняг, а вятърът хвърляше снежинки по стъклото.

Разтри очи и седна. Опита се да си представи „Мари Уилямс“ – или както там се наричаше в момента – да откарва буса някъде из пущинаците. И да го оставя да изгние там. А може да го е зарязала на някоя улица с ключовете на него и просто да си е отишла, както се бе простила с толкова много други неща.

Не! Ако бе искала да остави колата, щеше да го направи без усложнения. Само че не го бе направила. Беше изчезнала с него и със сигурност още го караше. Какво означаваше това, по дяволите?

Ако все още притежаваше буса, регистрацията вероятно беше на нейно име. Каквото и да е то… Където и да е тя…

Пое дълбоко въздух и бавно го изпусна. Осъзна, че е действал, воден от инстинктите си. Само защото жената е родена в Мейн и снимката е направена в Мейн – или поне снимката на жената, която прилича на нея и за която Дик Бидъл твърди, че е в Мейн, – изобщо не означава, че в момента тя живее там.

От друга страна, защо не? Тя все трябва някъде да живее и макар свидетелствата в полза на подобно твърдение да не са особено надеждни… все пак по-вероятно е да живее в Мейн отколкото във… Финландия.

Ласитър посегна към телефона. В Мейн живееха около един милион души, така че колко ли буса от този модел можеше да има там? И колко от тях бяха собственост на жени? Поиска номера на Управлението за контрол на моторните превозни средства в Огъста и го избра. Естествено, не работеха. Дежурният го посъветва да позвъни отново в понеделник сутринта.

С въздишка Ласитър премина на следващата статия от купа. Беше разказ за хиромантията в женско списание, където екип от хироманти анализираше дланите на четири знаменитости. Според тях Калиста страдала от „прекомерна меланхолия“.

На следващата сутрин взе метрото за Кеймбридж и слезе на спирката за Масачузетския технологичен институт. Веднага съжали, че не бе дошъл с такси. Улиците бяха непроходими. Тоновете разпръсната сол бяха разтопили леда, но водата нямаше къде да се оттече, образуваше лагуни по кръстовищата и принуждаваше нещастните пешеходци да предприемат досадни обиколки и да се решават на отчаяни скокове.

Кабинетът на Торгоф беше в Катедрата по биология на Факултета по здраве, наука и технология, носещ името на Уитакър. Торгоф го очакваше – стегнат млад мъж с черна коса и радостна усмивка. Беше облечен неофициално – дънки, високи туристически обувки и червена тениска с двоен образ на Рой Орбисън под надпис: „Only the Clonely 4949
  Игра на думи, свързана с популярната през 60-те години песен на Рой Орбисън „Only the Lonely“ („Само самотните“); „Only the Clonely“ може свободно да се преведе „Само клонираните“. – Б.пр.


[Закрыть]“.

– Извинявам се, че съм в такъв вид – каза Торгоф и се надигна да му подаде ръка, – но… аз никога не се обличам иначе.

Кабинетът му бе малък и затрупан от книги и списания. Стените бяха покрити с таблици и списъци, тибетски календар, жълти стикери за напомняне, карикатури на побъркани учени. От тавана като мухоловка висеше прашен обемен модел на двойната спирала, изработен от парчета бял картон и градинска тел. До бюрото имаше молберт 5050
  Молберт – опънато върху рамка платно за рисуване. – Бел.Dave


[Закрыть], а на самото бюро, сред купищата листа, се мъдреше куб на Рубик – нещо, което Ласитър не бе виждал от години. Торгоф му посочи стол за сядане и се отпусна на своя – ергономичен шедьовър в зелено.

– Какво ви е известно за генетиката? – попита го той. Ласитър го погледна и сви рамене. – Въпросът не е подвеждащ – опита се да обясни Торгоф: – Ако започна да говоря за „локус оперони“ и „транскрипция на РНК полимеразата“… може да загубите интерес. Което няма да е добре. Така че защо просто не ми… – почука се с пръст по главата – кажете какво знаете?

Ласитър се замисли за момент.

– Мендел. Имало някой си на име Мендел. Свързан по някакъв начин с наследствеността…

– Добре! Наследствеността е важно нещо!

– Доминантни и рецесивни гени…

– Можете ли да обясните по-подробно?

– Не, но… някога можех. – Обърна очи към тавана, загледа се в молекулата на ДНК и каза: – Двойната спирала.

– Знаете ли какво е това?

– ДНК – просто каза Ласитър. – Макар че, като се замисля, май повече знам за ДНК-анализа отколкото за самата ДНК… като такава.

– Опитайте все пак.

– Добре… всяка от нашите клетки съдържа нещо, което се нарича ДНК. Самата ДНК е уникална за всеки индивид. По някакъв начин. Като пръстовите отпечатъци.

– Благодаря, О Джей! Нещо друго?

– Горе-долу това е всичко. Не бих могъл да направя разлика между хромозома и понтиак.

– Аха, аха, аха – Торгоф клатеше глава като професионален голф играч, помолен да си каже мнението за няколко аматьорски удара и внезапно осъзнал след ударите, че урокът трябва да започне с думите: „Това е голф стик и…“ – Окей – събра той мислите си след малко, – установихме, че в главата ви има бъркотия по отношение на думата „генетика“. Което е чудесно… Хм… няма проблем – Торгоф замислено издаде няколко странни звука с езика си в задната част на небцето и притисна пръстите на ръцете си един в друг. – Следващият въпрос: вашата сътрудничка ми каза, че се интересувате от Барези.

– Да.

– За кое от двете става дума: генетиката ли ви интересува, или Барези?

– Най-вече ме интересуват неговите научни изследвания.

– Окей! Тогава забравете за Мендел. Всъщност… Недейте! Защото между Мендел и Барези има много общо. И двамата са задавали основни въпроси. Освен това и двамата са изпреварили времето си.

– По-конкретно?

– Ами… когато Мендел е стоял в градината си и е записвал своите наблюдения над растежа на граха, всички са се кълнели в Дарвин. Който, както може би сте чули, е твърдял, че организмите еволюират като реакция на промените в околната среда, само че не е могъл да обясни механизма.

– А Мендел е успял?

Торгоф сви рамене.

– Не съвсем. Но се е досетил за две важни неща. Като например това, че унаследените характеристики се предават от поколение на поколение, независимо една от друга. Затова някои синеоки хора са далтонисти, но други не са. Това се нарича „принцип за независимост на асоциативността“. Освен това разбрал е и за доминантността. Видял е, че когато комбинирате високи с ниски растения, получавате високи… а не средни. Едва когато комбинирате хибридите един с друг, влизат в действие рецесивните гени и тогава се получават високи и ниски растения. Следите ли мисълта ми?

– Засега.

– Добре, защото това е важен момент. Заслугата на Мендел е в постулирането на някои от правилата, определящи наследствеността. На практика той разгадал една от най-старите мистерии на вселената… не че някой го е забелязал. Тогава всички се били вторачили в Дарвин и продължили да гледат само в него в продължение на още трийсет години. Така било, докато някои учени не провели някои експерименти и не попрочели насам-натам това-онова, за да открият, че всъщност са изобретили повторно колелото. Мендел бил минал по тези пътеки далеч преди тях… В голяма степен същото се получило и с Барези – продължаваше Торгоф. – Докато Барези вършел най-добрата си работа, всички гледали към Уотсън и Крик. – Професорът взе кубчето на Рубик и започна да го нарежда. – Той получил докторат по биохимия, когато бил… на колко… на двайсет и две години. През 1953-та, която за генетиците е нещо като 1776-та. Велика година! Научната общност се вълнувала, че някои основни проблеми са пред решаване. А ДНК – тази огромна молекула, присъстваща в клетките на всеки жив организъм – била в сърцето на всичко… По това време вече било общоизвестна истина, че ДНК е ключът към наследствеността. Но точно какъв е механизмът? Как регулира той химическите реакции в клетките? Защото всичко опира до това. До синтеза на протеини. – Торгоф поспря. – Дотук как е?