Текст книги "Сянката на Бога"
Автор книги: Джон Кейс
Жанры:
Прочие детективы
,сообщить о нарушении
Текущая страница: 3 (всего у книги 32 страниц)
Част втора
Ноември
5.
До 7-ми ноември „Кезуик Лейн“ бе една от онези улички, за които се казва, че на тях „никога нищо не се случва“. Лъкатушеща из един от новите квартали на Бърк, предградие на Вашингтон, окръг Колумбия, Северна Вирджиния, уличката минаваше покрай къщи за по 400 000 долара, беемвета и най-добрите скари на газ, които можеха да се купят с пари. Къщите в Кобс Кросинг, както бе известен кварталът, бяха без изключение в неоколониален стил. Различаваха се, ако не по друго, то поне по цвят и архитектурни детайли, но всички бяха горе-долу на по шест години. Строителите се бяха постарали да запазят колкото се може повече дървета, а освен това бяха вложили солидна сума в благоустройството, поради което кварталът създаваше измамното впечатление, че е стар.
Истината обаче се издаваше от пресния черен асфалт по улицата, която правеше плавен завой на запад и свършваше при една постройка. Мястото изглеждаше прекрасно за игра на децата, защото нямаше нужда да се пазят от уличното движение. Само че децата на „Кезуик Лейн“ бяха доста старички за безгрижни игри. Понеже къщите бяха скъпи, живущите в тях – адвокати, лобисти и бизнесмени – бяха все над определена възраст, както впрочем и децата им, които можеха да бъдат намерени къде ли не, само не и на улицата. Те вземаха уроци по езда или карате, играеха футбол или лакрос, или просто пръскаха на парчета домати по екраните на домашните си компютри.
Това обясняваше защо тротоарите на „Кезуик Лейн“, както впрочем и самата „Кезуик Лейн“, бяха безлюдни. Да видиш пешеходец тук – независимо от възрастта, – бе случайност.
С изключение на тези, които разхождаха кучетата си. Почти във всеки дом имаше куче. През седмицата стопаните отсъстваха по цял ден, което означаваше, че домашните любимци можеха да полудуват на чист въздух едва вечерта – нещо задължително за малкото общество от спретнатите къщурки в Кобс Кросинг.
На втори ноември все още тук-там имаше следи от празнуването на Хелоуин 77
Денят на Вси светии, празнуван в САЩ в нощта на 31 октомври. – Б.пр.
[Закрыть] – увиснала на предната веранда издълбана тиква, картонен скелет, окачен на уличната врата, фалшива паяжина на прозореца. В спокойните минути преди полунощ една жена, която току-що се бе върнала от представлението на „Тоска“ в „Кенеди Сентър“, разхождаше разкошния си лабрадор-ретривер Кофи.
Кофи и стопанката му спряха на „Кезуик Лейн“ срещу номер 207, тъй като кучето реши да помирише основата на кола, върху който бе монтирана изнесената пред входната врата пощенска кутия.
Изведнъж животното вдигна муцуна и заплашително изръмжа. Козината на гърба му настръхна. Наостри уши. Излая. В следващия момент се случи нещо странно: в къщата блесна светлина, последва трясък на счупено стъкло и през предния прозорец излетя човек.
Човекът беше в пламъци.
Той тупна като горяща факла в азалиите, залитайки, се изправи на крака, рухна отново и се затъркаля в агония по моравата. Кучето на отсрещния тротоар изпъна верижката и зави. Стопанката му стоеше безмълвно в тъмнината, напълно парализирана от ужас. Съзнанието й отказваше да възприеме онова, което очите й виждаха. Вниманието и, колкото и странно да бе, бе приковано не към горящия човек, а към прозореца, през който бе излетял.
В самия прозорец нямаше нищо необичайно: беше единичен, с вградена решетка, която го разделяше на малки квадрати. Част от нея се бе закачила за дрехите на мъжа и жената я гледаше с недоумение – боядисаната в бяло дървена решетка хвърляше искри, докато мъжът се търкаляше по моравата. Напомняше й по някакъв начин на едни фойерверки, които бе гледала в Мексико преди години. Странната асоциация я парализираше. Няколко секунди – сториха й се минути – тя се съпротивляваше безмълвно на дърпането на кучето, после мъжът се изтърколи до младите брезички и след няколко последни агонизиращи гърча застина неподвижен.
Едва тогава жената излезе от транса си. Пусна каишката на кучето и изтича при мъжа. Съблече сакото си и се опита с него да изгаси пламъците. Главата му още гореше, веждите му вече ги нямаше. Човекът крещеше. Тя се отпусна на колене, натисна сакото си върху лицето му и успя да задуши огнените езици по косата.
Буууууум!
Зад нея се разнесе глух тътен. Кучето подскочи. От къщата излетя огнена вълна. Завесите на прозорците пламнаха. Няколко секунди по-късно гореше вече цялата къща.
Тъканта на сакото й тлееше и тя го захвърли настрани. Скочи, изтича до входа на съседната къща и заудря с юмруци по вратата. Показа се смаян мъж по боксерки с бутилка „Ред Дог“ в ръката.
– Деветстотин и единадесет! Обадете се на 911!
Когато се върна пред номер 207 – този път с одеяла в ръцете няколко съседи вече се бяха събрали отпред. Повечето бяха по пижами, с наметнати палта. Човекът на моравата вече не гореше. Двама мъже, единият бос и само по долнище на пижама, отнесоха обгорелия по алеята за коли, по-далеч от жестоката горещина, която се излъчваше от пламтящата къща. Жената започна да обяснява: „Разхождах Кофи… бях точно отсреща…“
Продължи разказа си с най-големи подробности. Беше чувала от психолозите, че това е типичната реакция при посттравматичен шок. Едва когато погледът й попадна на малката детска кола „Литъл Тайк“ в жълто и червено, оставена до гаража, едва тогава помисли за хората в къщата… Жената… как й беше името… Карен? Кати? И сладкото момченце, единственото истинско дете в целия квартал – хлапето, което караше през уикендите пластмасовата си кола нагоре-надолу по алеята, бе дошло на вратата й на Хелоуин, облечено като зайче, с оранжева пластмасова тиква в ръчичката. Помнеше го много добре: момченцето от верандата и усмихнатата му майка зад него.
– Кой си ти? – попитала го бе тя, криейки зад гърба си предварително приготвената кошничка със сладкиши. – Интересно кой ли би могъл да бъдеш?
– Великденското зайче – бе казало момченцето. Майка му зад него се бе усмихнала.
Но защо не се бе сетила за тях веднага? Количката вече започваше да се топи и пластмасата изпускаше мехури. Бяха ли си у дома? Нима бяха вътре?
– О, Боже… О, Боже! – изохка тя и се втурна към огнения ад. Наближаваше вече предните стъпала, когато някой я сграбчи отзад и я спря.
Кучето продължаваше задъхано да лае.
В болницата „Феър Оукс“ сестрите от спешното отделение се подготвяха да разрежат почернелите дрехи на мъжа, когато една от тях се намръщи:
– Полиестер – каза тя и поклати глава. – Памукът гори. Полиестерът се топи. Опиташ ли се да го съблечеш, смъкваш с него и кожата.
Жертвата беше облечена с черно поло и гледайки вискозната тъкан около шията, сестрата разбираше, че свалянето на полото ще бъде крайно болезнено. Изгарянията бяха трета степен, а инфекцията бе почти сигурна. Но истинският проблем бяха белите дробове. Пациентът вече изпитваше затруднения с дишането и беше почти сигурно, че са обгорени от нажежения въздух.
Не след дълго състоянието на основните му жизнени показатели бе стабилизирано. Сложиха го на системи, качиха го на носилка и го откараха в операционната. Първо трябваше да му направят трахеотомия и да вкарат в гърлото му дихателна тръба. Дробовете му бяха в трагично състояние, а лигавицата – толкова набъбнала, че вече едва дишаше. Трахеотомията щеше да премахне проблема. Едва след това щяха да отстранят от тялото му разтопения полиестер, за да получат достъп до лишената от кожа подпухнала пулсираща плът.
Анестезиологът си помисли, че няма нищо по-болезнено от изгарянията, когато чу как пациентът бълнува. Звукът бе ужасен, защото излизащият глас не приличаше на човешки.
– Странно – обади се една от сестрите, – не ми прилича на латиноамериканец.
Дежурният лекар се приближи с ръкавици, вдигнати на нивото на раменете в поза, която сестрите шеговито наричаха „Предавам се“.
– Не беше испански, а италиански.
– И какво каза?
Докторът сви рамене:
– Не знам. Така и не научих този език. – После наклони глава преценяващо и допълни: – Струва ми се, че се моли.
6.
Когато сложиха обгорения на операционната маса, пожарът на „Кезуик Лейн“ бе овладян и двама пожарникари вече се готвеха да влязат, за да търсят жертвите. Съседите им бяха казали, че в къщата живеят двама – жената собственичка и тригодишният й син. Съпруг нямало. Била самотна майка и волвото й било в гаража.
Въпреки щипещия ноемврийски студ и късния час тълпата зяпачи бе набъбнала до към петдесетина души. Линейките, полицейските коли, пожарните и телевизионните екипи даваха своя принос в царящия хаос. По ливадата се кръстосваха маркучи и хората вече стъпваха в рядка кал.
Двата снимачни екипа и радиорепортерът живееха в собствен объркан свят, влачейки след себе си плетеница от кабели и стойки за прожектори. Съсредоточени и загрижени, те работеха от двете страни на улицата и завираха микрофони в лицата на пожарникарите и свидетелите.
– А коя е вашата къща?
– Нямам такава. Аз съм наемател. Чух по радиото… полицейското. И дойдох тук.
Всички бяха на мнение, че пожарът е бил странно интензивен и че никой не е напуснал къщата… с изключение единствено на обгорелия мъж.
При първото си влизане пожарникарите претърсиха овъглените и вече подгизнали останки по пода. Нямаше оцелели и не можеше да има. Качването на втория етаж се забави поради опасението да бъде използвана стълбата, която всеки момент щеше да рухне.
Докараха стълба отвън, двама пожарникари стъпиха в клетката и стълбата се насочи към единия от горните прозорци, разбивайки стъклото.
Всички виждаха, че спасителните опити са обречени на неуспех. Беше немислимо някой да е оцелял в огнения ад. Дори да бе избегнал по някакъв необясним начин пламъците, щеше да го довърши димът. Но все пак имаше някаква, макар и минимална възможност някой да е имал съобразителността да се скрие в банята и да нахвърли мокри кърпи по вратата. Пожарите са непредсказуеми – понякога те преследват, докато не се доберат до теб, друг път не ти обръщат никакво внимание. При пожар човек просто не знае каква ще му бъде съдбата.
По-младият от двамата пожарникари скочи през дупката на разбития прозорец и веднага опита с лост здравината на пода. След като се увери, че по него може да се върви, тръгна навътре, оставяйки колегата си в коша, готов да помогне, ако се случи нещо непредвидено.
Не след дълго намери очакваното: тяло на възрастен човек и на малко дете. Бяха в леглата си или по-скоро в онова, което беше останало от тях – матраци, изгорели до пружините, покрити с късчета почерняла тъкан. От чаршафите беше останала само овъглена материя, залепнала за кожата на жертвите. До главата на детето имаше две малки стъклени очи – тъжните останки от плюшена играчка. Момченцето и майка му все още бяха различими. Ако пожарните бяха пристигнали две минути по-късно или ако пожарният хидрант е бил по-далече, от тях и къщата нямаше да е останало нищо. Само дим и кости.
По устав заместник-началникът на пожарникарите трябваше да уведоми най-близкия родственик, и то веднага. Когато в скъп квартал като Кобс Кросинг изгаря къща за 400 000 долара и при пожара загиват хора, това си е новина, а новините се разпространяват бързо. Макар пожарът да бе избухнал късно вечерта, нямаше никакво съмнение, че щеше да намери място в сутрешните издания и ранните емисии. Затова заместник-началникът се обади където трябва и научи, че къщата е била собственост на Катлийн Ан Ласитър, която живееше – бешеживяла – в нея с малкия си син. В застраховката бе упоменато, че нейният най-близък родственик е брат й Джоузеф, жител на Маклийн.
Който точно в този момент сънуваше.
В съня си Джо Ласитър се виждаше на брега на Потомак, точно над Големите водопади, хвърлил въдица за голямоуст костур. Дръпна китка и кордата се изви над реката – перфектно замятане мечта. В следващия миг костурът клъвна и той започна да си играе, изтегляйки пръта нагоре.
Някъде зазвъня телефон. Джо се ядоса. Проклетото нещо го безпокоеше или по средата на концерт в „Кенеди Сентър“, или точно на девети ининг по време на бейзболен мач в „Камден Ярдс“, но тук!… Някакъв невидим идиот бе дошъл на риболов с мобилен телефон! Какъв е смисълът да излезеш на риболов, ако ще взимаш шибания си мобилен телефон?
Плавно изнесе пръта надясно и завъртя макарата със свободната си ръка. После с изненада чу собствения му глас да изрича: „Здрасти, аз съм Джо Ласитър. В момента не мога да отговоря, затова оставете съобщение.“
Реката, рибата, прътът и макарата… изчезнаха. Дойде на себе си. Лежеше със затворени очи, но буден, и чакаше съобщението. Само че онзи, дето бе позвънил, затвори. Естествено, каза си Джо, и намести глава върху възглавниците.
Искаше да се върне пак в съня си, душата му просто плачеше за това видение, но реката вече я нямаше. И рибата я нямаше. Единственото, което можеше ясно да си спомни, бе възмущението си от иззвъняването на телефона. Шибаният телефон. Неговияттелефон.
В този миг отново зазвъня. Реши да вдигне слушалката.
– Какво?
Гласът на мъжа отсреща бе професионално сдържан, спокоен и официален. Само че онова, което казваше, бе нелепо и абсурдно. Джо започна да осъзнава смисъла му едва десет минути по-късно, докато се носеше с колата към Феърфакс. Имало пожар. Идентификацията не била сто процента сигурна, но телата…
Не, помисли си Джо, не!
… телата отговарят на…
На какво?
… на онова, което ни е известно за живущите там. Вашата сестра…
Катлийн!
… и нейният син…
Брендън!Малкият Брендън!
Пътят следваше извивките на Потомак, недалеч от мястото, където бе сънувал, че лови риба. От другата страна на реката, зад кулите на Джорджтаунския университет, зората вече аленееше.
Бяха мъртви. Не че мъжът се бе изразил точно по този начин. „Два случая с летален изход“. Джо Ласитър стисна зъби с такава сила, че главата му забуча. Кати. В целия си объркан и скапан живот Кати най-сетне бе намерила щастието. Стабилността. Духовния мир.По някакво чудо бе станала прекрасна майка, а детето…
В съзнанието му изплува образът на Брендън и той отмести поглед. Свали прозореца и с облекчение подложи лице под хладната струя въздух. При Рослин пресече реката и излезе на 66-та магистрала. В насрещното платно вече пъплеха доста коли.
Как бе възможно къщата да пламне? Ласитър недоумяваше. Та тя беше съвсем нова и всичко в нея – готварската печка, електрическата инсталация, отоплението, разпределено в три зони… всичко, всичкобе възможно най-доброто. Лично я бе огледал, преди сестра му да се нанесе. Навсякъде бяха монтирани датчици за дим. Детектори за въглероден окис. Имаше дори автоматично задействащи се пожарогасители! След като бе станала майка, Кати бе започнала да обръща сериозно внимание на безопасността.
Знаеше, че сега не е моментът да мисли за къщата. Трябваше да мисли за сестра си. Но се опитваше да превърне катастрофата в абстрактно понятие и да гледа на случилото се като следовател, а не като брат. Може би подсъзнанието му превключваше в режим на отрицание – „не, това не може да ми се е случило“, – защото някъде дълбоко в себе си той просто не вярваше, че тя е мъртва. Не беше възможно къщата да е изгоряла до основи! Как тогава тя е мъртва? И Брендън на всичкото отгоре…
Как така не бяха избягали навън?
Мъжът по телефона не му бе дал много информация. Сега искаше да получи такава. Искаше да разбере всичко. Натисна педала, макар да знаеше, че вече е късно. „Летален изход…“Вече не можеше да я спаси.
Беше тръгнал към моргата, която се намираше в сградата на някогашното кметство, но се улови, че пътува към дома на Кати. Караше като автомат. На няколко преки от Кобс Кросинг въздухът замириса лошо. Усети дима и сърцето му замря. Осъзна, че до последния момент бе стискал сламката на отчаяната надежда – някаква нелепа грешка, друг адрес, друга Кати Ласитър.
Надежда, която се стопи. Видя фаровете на пожарните, паркира акурата на тротоара и извървя пеша останалата част от пътя.
Знаеше, че несъмнено е започнало рутинно разследване на причините за пожара. Винаги се правеше опит да се разбере какво точно е станало. Не за да бъде задоволено само нечие любопитство, нито дори с идеята да се извлекат някакви поуки. Просто отговорът на въпроса „Защо е възникнал този пожар?“ имаше важни правни и финансови последици. Беше ли причината цигара? Дефектен нагревател за вода? Неправилно построен комин?
Уточняването на вината щеше да определи кой и колко да плати, така че отговарянето на този въпрос бе първата и основна задача.
Пред къщата бяха паркирани шест коли. Ласитър ги огледа: полицейска патрулна, още две полицейски без отличителни знаци, но с „буркани“ на покривите, две пожарни и бежова „Камри“, за която можеше да се предположи, че е на застрахователния агент. Униформен мъж опъваше жълта лента, на която бе напечатано безкрайното:
Полицейско заграждение – не пресичайте Полицейско…
Във въздуха се носеше тежка миризма – смес от изгоряло дърво и пластмаса. Но къщата, по-скоро това, което бе останало от нея, го порази като боксов удар. И за пръв път след телефонното обаждане смисълът на думата „летален“ проникна в съзнанието му. Сестра му бе мъртва. Племенникът му бе мъртъв. Къщата все още димеше тук-там в центъра на изровената от гумите на колите подгизнала ливада, осеяна с овъглени парчета дърво и почернял метал. Прозорците й бяха избити и без защитата на стъклото оставяха тягостното впечатление за празен поглед на покойник. През тях се виждаха пораженията вътре. Ласитър се обърна и отиде при полицая, който вече бе изтеглил първата отсечка на заграждението.
– Какво се е случило?
Полицаят беше млад, червенокос, синеок и с лунички. Той вдигна поглед и сви рамене с младежка арогантност:
– Случи се пожар.
Ласитър не го удари, но се наложи да поеме дълбоко въздух. Когато го изпусна, дъхът му излезе като дим в студеното утро.
– Как е започнал?
Този път полицаят го изгледа, сякаш за да запомни чертите на лицето му. Поколеба се и кимна към пожарникарите:
– Според тях е палеж.
За втори път през последните две минути се почувства така, като че ли някой подло го е ударил. Беше очаквал нещо съвсем друго. Цигара може би… Кати пушеше, макар че избягваше да го прави около детето. Значи, може би все пак цигара. Или радиатор… Не, не радиатор, в къща с вградена отоплителна система нямаше никакви радиатори. По-скоро искра. Цигара, късо в домакински уред…
– Какво?
Младежът го изгледа повторно, този път с по-голям интерес.
– Кой сте вие?
Но мислите на Ласитър се носеха със свръхсветлинна скорост. Част от съзнанието му изрови факта, че подпалвачите имат навика да се връщат на мястото на престъплението. Друга част му напомни, че трябваше и сам да се сети по присъствието на полицейските коли. Защото, ако има съмнение в умишлен палеж, пожарът автоматично се превръща в местопрестъпление. А наличието на жертви е основание за завеждане на предварително следствие срещу неизвестен извършител с обвинение в убийство.
– Но защо някой ще подпалва къщата на Кати? – извика той несъзнателно.
7.
– Хей, Джо! Какво правиш тук?
Гласът бе насмешливо-обвинителен. Ласитър рязко се обърна. Мъж със здрав червен тен на лицето го гледаше усмихнато.
– Джим Риордан.
– Помня.
– И какво казваш, че правиш тук? – Детективът питаше повече заради хората зад него – трима мъже и една жена, които гледаха Ласитър със смесица от очакване и безразличие.
– Това е домът на сестра ми.
Усмивката върху лицето на Риордан помръкна. Той опипа меката част на дясното си ухо и поклати глава.
– Господи, Джо. Съжалявам. Наистина не знаех.
Седеше срещу детектива в една малка стаичка в полицейското управление и чакаше Риордан да свърши телефонния си разговор. Последния път, когато се видяха, ролите им бяха разменени: Риордан седеше срещу него в неговата стая и не правеше опит да скрие притеснението си. Тогава си бе сложил „хубавия костюм“ – вече поовехтял и видимо поотеснял.
„Ще изкарам една година – му бе казал Риордан – и напускам. Какво ще правя ли? Дали ще си седя на задника по цял ден? Не, не мисля. А щом е така, значи има смисъл да започна да се оглеждам отсега – иначе казано, да топна крак във водата и да се поподготвя. Имам усещането, че мога да скоча направо в дълбокото. Затова съм тук и затова сега говоря с теб.“
Разговори като този Ласитър бе водил поне веднъж седмично: ако не с полицай, то със служител на ФБР, Агенцията за борба с наркотиците, Пентагона или Ленгли. Всички те искаха работа, а за хора с техните умения най-логичното място, където можеха да я намерят, бе детективската агенция. Онова, което го бе накарало да погледне на Риордан като на потенциален свой служител, бяха думите му на излизане: „Е… ако нищо не се получи, няма страшно. Поне ще напиша един сценарий.“
Това вече беше интересно. Полицаите писатели бяха рядкост като снежния леопард, а в „Ласитър Асошиитс“ все търсеха детективи, които да могат да напишат поне доклад, ставащ за пред очите на клиентите, повечето от които бяха адвокати или брокери. Това обясняваше и защо бяха наели толкова много журналисти. Така че, ако Риордан наистина се справяше с писането, щяха да му намерят място.
– Добре тогава, само че внимавай – извика Риордан. Гневът в гласа му върна Ласитър към действителността. Детективът тресна слушалката върху вилката, погледна го и сви рамене: – Извинявай за последното.
После затърси нещо на бюрото си. Размести някакви документи, откри това, което му трябваше, и го бутна към Ласитър:
– Няма съмнение, че става дума за палеж. Има много огнища, от които е възникнал пожарът, освен това са открити следи от запалителна течност.
Ласитър прегледа първоначалния рапорт от пожарната, в който имаше дори груба схема на етажите в къщата. На седем места видя знак „X“, включително и в двете спални. Ласитър знаеше, че естествено възникналите пожари може и да се развиват по различен начин, но започват винаги от едно място. Погледна въпросително Риордан.
– Има още – каза детективът и избарабани с пръсти по плота на бюрото. – Установено е изтичане на газ. Не само от печката, а и в мазето. Някой си е играл с бойлера. Пожарната твърди, че колите са пристигнали само за пет минути, но къщата направо е експлодирала. Не е останало нищо. Като ти казвам нищо, разбирай нищо…
– Искаш да кажеш… – намръщи се Ласитър.
– Искам да кажа, че който го е направил, се е престарал. Явно е подпалвачество, но на извършителя не му е пукало дали ще се разбере, или не. Човекът се е престарал, разбираш ли? Там вътре е… – едрото лице на детектива се изкриви в гримаса на озадаченост. – Не знам как да ти го кажа… Пепелище. Сякаш не са искали да остане нищо освен пепел. – Облегна се на бюрото. Отвори уста, за да каже нещо, после размисли и се отказа. Поклати глава. Личеше, че му е трудно да говори: – Не би трябвало да ти описвам тези неща. Все забравям. Ти не можеш да разследваш това – ти си най-близкият родственик.
– Да – съгласи се Ласитър, сякаш ставаше дума за нещо незначително. – Ако съм те разбрал правилно, ти смяташ, че онзи, който го е направил, се е опитвал да унищожи някакви улики. И се питаш какви са тези улики. Така ли е? Какво е имала сестра ми, което…
Риордан го прекъсна:
– В момента си мисля само, че преди да правим каквото и да е, трябва да те заведа в моргата, за да идентифицираш сестра си. Нали разбираш, преди да започнем да говорим за нея, трябва да сме сигурни, че става дума за твоята сестра.
Вече бяха на прага, когато телефонът иззвъня. Риордан се поколеба за миг, после се върна и вдигна слушалката.
– Какво? – нетърпеливо настоя той, обличайки с една ръка палтото си. Гласът от другия край каза нещо и Риордан стрелна с поглед Ласитър. – Господи… Да, да… Добре.
Когато тръгнаха да излизат, Риордан запали цигара.
– Какво беше това? – подозрително го изгледа Ласитър.
– Кое? – попита Риордан и шумно изпусна струйка дим.
– Обаждането.
Но Риордан само поклати глава, сякаш искаше да каже: „Остави това сега“.
Десет минути по-късно вече бяха пред сградата на кметството. Ласитър откопча колана си и понечи да слезе от колата, но детективът сложи ръка върху неговата, за да го спре.
– Виж, Джо – каза той притеснено. – Има нещо, което… – Прочисти си гласа. Помълча, за да намери точните думи, и след малко продължи: – Съгласен ли си, че един хирург не може да оперира собственото си дете?
– Какво?
– Хирургът не може да оперира детето си, адвокатът не може да защитава себе си, а ти… ти трябва да оставиш този случай на мен.
– Ще го имам предвид.
Риордан удари волана с длани.
– Знам, че говоря на стената, но… – Погледна часовника си. – Случвало ми се е и преди. Виждал съм го с очите си: бивши полицаи, агенти, военни следователи… всякакви, все хора професионалисти. Хващат се с нещо, което лично ги засяга, и забъркват ужасна каша. Направо оплескват работата. – Понеже Ласитър не каза нищо, детективът дълбоко въздъхна: – Ще поискам някой да ти докара колата тук. И ще те помоля да се прибереш. Аз ще ти се обадя по-късно.
Ласитър беше в странно състояние – сякаш управляваше сам себе си с дистанционно. Не чувстваше нищо… нищо особено. Видя се да влиза в сградата и да намира чакалнята – безлична стая със стандартните морски пейзажи по стените. После разговаря с някаква жена с бяла престилка и табелка на гърдите, с надпис БИЙЗЛИ. Тя отбеляза името му в дневника – голяма зелена книга, – след което го придружи до хладилната зала, където телата чакаха… каквото чакаха… в подобни на ковчези чекмеджета в стените.
Идентифицира Кати. После и Брендън. Продължаваше да си остава безчувствен. Сякаш бе кукловод и дърпаше конците на куклата Ласитър, която правеше, каквото се искаше от нея, а истинският Джо Ласитър наблюдаваше отстрани.
Русата коса на сестра му се бе превърнала в почернял сплъстен скалп. Устните й бяха разтворени, а сините й очи гледаха втренчено нагоре към флуоресцентното осветление. Веждите и клепачите й бяха напълно изгорели, което придаваше на лицето й празно, дори тъпо изражение. Брендън беше още по-зле – цялата му кожа бе овъглена и покрита с мехури.
Беше виждал мъртъвци и преди, а Кати и Брендън бяха точно това – мъртъвци. Изглеждаха като кукли. Сякаш никога преди не са били живи. Жената с бялата престилка… Бийзли… стоеше до него малко вдървено, като че ли очакваше той да побеснее, готова да понесе всякакъв емоционален изблик. Вместо това куклата Ласитър кимна и със спокоен глас потвърди за протокола положителната идентификация. Напрегнатите рамене на сестрата се отпуснаха и тя записа нещо във формуляра, с който бе дошла. Чу характерното изскърцване на филцовия връх на флумастера по хартията, което необяснимо как надви равномерното бучене на хладилните агрегати. После подписа нещо, без да го чете. След това си тръгнаха.
Когато излязоха навън в коридора, жената внимателно сложи ръка върху неговата. Струваше му се, че усеща лекия натиск от докосването й, но не беше сигурен дали наистина го усеща, или си го внушава, защото вижда пръстите й върху ръкава си.
– Искате ли да поседнете? Да ви донеса ли чаша вода?
– Не, всичко е наред. Но бих искал да говоря с патолога.
– Ами-и-и… – Бийзли се намръщи, – това не е съвсем…
– Том ми е приятел – увери я той.
– Ще го потърся. – Вдигна слушалката на близкия телефон. – Може в момента да прави ау… да е зает.
В чакалнята две латиноамериканчета седяха ужасени на ръба на оранжевата пластмасова кушетка. Наблизо се въртеше униформен полицай. Когато съобщиха по уредбата имената им, хлапетата само дето не скочиха до тавана. Ласитър се загледа в един морски пейзаж на стената, неумело пресъздаващ морска буря. Мазни вълни се разбиваха в сиви скали.
После чу напевен глас зад гърба си:
– Добре-е…
Обърна се и видя жената да оставя обратно слушалката.
– Ако тръгнете по този коридор, в края му…
– Знам пътя – прекъсна я той.
Том Труонг вдигна поглед иззад бюрото си, видя го и стана:
– Чо! – каза той и подаде красивата си ръка, от която лъхаше на формалдехид. Беше способен да изглежда усмихнат и намръщен едновременно: – Какво прави за теб? Ти работи по случай?
Беше се запознал с патолога по необичаен начин. Двамата играеха футбол в отбор на ветерани – хора над трийсетте, – когато, преди около две години, Ласитър бе получил тежка травма в коляното. Макар да изглеждаше с крехко телосложение, Труонг бе жесток защитник с твърди лакти и шпагат, помитащ като сърп. За първи път отвориха дума за професиите си в заведението „При Уитни“, на халба бира след спечелване на шампионата. След това Ласитър често бе ползвал услугите на Труонг като съдебномедицински експерт и вещо лице. Той се оказа подреден човек, който не пропускаше нищо, надарен патолог и – въпреки комичния си английски – идеален свидетел. Комисиите го обожаваха.
– Не е случай. Става дума за сестра ми. – Повдигна леко брадичка, за да покаже: – Тя е там… с племенника ми.
Труонг помисли, че се шегува или че не го е разбрал.
– Какво каза, Чо? – лукаво погледна той. – Шегува ме, нали?
– Не, говоря за изгорелите.
Усмивката на Труонг помръкна.
– Лас-сит-тер – прошепна той. – О, Чо! Много съжалява. Страшно много съжалява!
– Направи ли вече аутопсията?
Той кимна сериозно:
– Чими специално помолил ме. Заради умишлен палеж. – Въздъхна. – Твоя сестра. И малко дете. – Очите му се свиха в тесни цепки. – Добре, не огън ги убил.
Ласитър кимна. И едва след това думите проникнаха в съзнанието му.
– Какво?
Голямата глава на Труонг се заклати върху тънкото стебло на шията му.
– Няма частици дим в дроб. Няма въглероден окис в кръв. Това ни казва, че жертва умира предипожар. И не само това. Видял тела?
– Да, вече ги идентифицирах. Затова съм тук.
– Не-е. Ти телавидял? Или лица?
– Лицата.
– Ако гледа тяло, две тяло, вижда кожа покрита с… сякаш ситно нарязана. Това става с човешко тяло в огън, нали разбира? Стандартно, защото… защото кожата се пука! Течност се разширява от топлина… Кожа не разширява, затова кожа се пука навсякъде… Освобождава налягане. Но в този случай, жена… твоя сестра… има малки порязвания по две ръце. Те обаче различни. Не само кожа, месо също нарязано. Рани от отбрана. Вижда тях, продължава да търси и разбира защо. Сестра ти – удар с нож в гърдите. Причина за смърт – аортна клапа. Срязана! Момче… – Труонг се наведе през бюрото си. – Гърло срязано от край до край. От ухо до ухо. – Отпусна се обратно на стола си, сякаш изтощен от монолога. После вдигна ръце във въздуха и ги остави да паднат обратно като капещи листа. – Чо… В малко момче няма кръв. Мъртви може би един час… Пожар после. – Ласитър безмълвно го гледаше. – А мъж? Какво става съпруг?
– Какъв мъж?
– Чува – обясни Труонг, – че в къща на сестра ти трети човек. Скача през прозорец, пламнал. Понеже сестра ти умира така, аз решава, че… – той притеснено сви рамене, без да довърши прозрачната си мисъл.
