Текст книги "Сянката на Бога"

30.

– Ужасно време, сър! Много лошо… Истинска снежна буря!

– Да, виждам – каза Ласитър, надявайки се Фреди да не е забравил да разчисти алеята за коли. – Явно е било нещо изключително.

– О, да, сър! Мога да ви кажа, че пиша у дома есе на тема „Бурята от 96-та“.

– И къде е това? – поинтересува се Ласитър, загледан през прозореца към снежните преспи, светещи под лунната светлина.

– Кое, сър?

– „Домът“.

– О… Пинди, сър. По-важното е, че така я нарекоха по телевизията: „Бурята от 96-та“… Много драматично!

– На следващата наляво.

– Мога ли да попитам, сър? От далеч ли се връщате?

– Италия.

Шофьорът кимна.

– Обраха ли ви?

Ласитър поклати глава:

– Не, направиха всичко останало, но не ме обраха.

– Поздравявам ви.

– За какво?

– Че пътувате така леко. Като имигрант аз…

– Наляво.

– Добре-е… Аз като имигрант донесох много повече неща в Америка. Виждам, че вие сте привърженик на пътуването без багаж, сър… Само допълнително яке. Нищо повече! Много разумно.

– Благодаря, аз наистина не обичам багажа.

– Виждам, сър.

– Пред алеята отдясно.

– Тази голяма къща?

– Точно пред нея.

– Боже мой! Толкова е модерна…

– Благодаря.

– Напомня ми за Леонард Нимой 3434
  Артистът, изиграл в „Стар Трек“ ролята на м-р Спок. – Б.пр.


[Закрыть].

Ласитър даде на шофьора две банкноти по двайсет долара и му каза да задържи рестото. Махна леко с ръка, обърна се и изкачи стъпалата до входната врата.

И се поколеба. Къщата беше тъмна… напълно тъмна, а той не я бе оставил такава. Винаги, когато заминаваше някъде, не забравяше да запали една-две лампи, не толкова да сплашват евентуалните крадци, колкото да е по-приветливо, когато се върне у дома. А сега единствената светлинка вътре беше червеният светодиод на алармената инсталация, който мигаше равномерно на алуминиевия пулт до самата врата.

Поне инсталацията работи, помисли си Ласитър, спомняйки си, че беше снабдена с акумулаторна батерия, която се включваше автоматично при спиране на захранването.

След като домът и офиса му бяха охранявани от възможно най-съвременната алармена система, Ласитър знаеше, че е глупаво да оставя навън ключа. „Нямаш представа колко лесно ги намират – бяха му казвали поне няколко пъти. – Използват металотърсачи, проверяват в най-невероятни места…“.

По тази причина не го бе признал пред никого, но сега бе доволен, че е оставил ключа там. Според него той беше напълно безполезен без кода за деактивиране на алармената система. Тръгна през снега, затъвайки до кръста, и бръкна под терасата. Държеше го върху една от подпорните греди, така че да не може да се види, а само да се напипа. Беше си на мястото. Влезе в антрето, напипа клавиатурата на алармената система и набра кода, който я изключваше.

Едва сега затвори вратата зад себе си и застана в мрака, вслушвайки се в звуците на дома. След Неапол бе станал особено чувствителен към влизанията. Нямаше никой и нищо обезпокоително. Само меката светлина, отразявана от снега, проникваше през прозорците. Опита ключа за осветлението на стената, но без ефект. Не работеха и останалите ключове. Едва сега забеляза, че и отоплението е изключено.

Въздъхна. Температурата в стаята беше не повече от седем-осем градуса, но изобщо не му се ходеше в хотел. В кабинета трябваше да го чака стъкмен огън и кожен диван, който се разтваряше. Щеше да спи там, а ако и на сутринта нямаше ток, щеше да отиде при Уилърд, докато отстранят повредата.

Телефонът поне работеше и Ласитър го използва, за да съобщи за прекъсването на тока. Дежурната, която пое обаждането му, се засмя:

– Къде сте били? В Маклийн вече трети ден няма ток. Скоро ще го пуснем…

Така и се оказа.

Когато се събуди, огънят беше изгаснал, но отоплението вече работеше и температурата се бе покачила от „студено“ на „хладно“. Тръгна бос към банята и установи, че водата е достатъчно топла, за да вземе душ, след което се наложи бързо да се облече. Мислеше си, че в офиса го чака много работа, когато чу нещо и спря… Беше шумът на компютъра в кабинета му.

Включен! Явно по някое време през нощта, когато бяха пуснали захранването, компютърът се бе включил и заредил операционната система. Ласитър отиде при бюрото си и посегна да го изключи. После се замисли.

Ако компютърът е презаредил, значи е бил включен преди три дни, когато е спрял токът. Което можеше да означава едното от следните две неща: или той бе забравил да го изключи на тръгване за Италия, почти преди месец, или някой бе влизал в дома му.

– Не съм оставил компютъра включен – промърмори Ласитър, – никога не го забравям.

Следователно някой бе влизал тук, докато не го бе имало. Но и това изглеждаше съмнително. Алармената система бе включена, а тя бе наистина добра. Ако някой бе съумял да я заобиколи, това би трябвало да е професионалист. Ласитър внимателно се огледа. Нищо не бе взето. На шкафа за дрехи лежеше ръчен часовник „Брайтлинг“, струващ две хиляди долара. Стереото беше непокътнато, спиртните напитки не бяха докосвани. В ъгъла на кабинета имаше малка библиотека със стъклени вратички, зад които стояха първи издания на стойност над двайсет и пет хиляди долара. Литографиите в дневната сигурно струваха още повече.

Но нищо не изглеждаше докосвано. Освен компютъра.

Ласитър седна пред машината и натисна клавиша Enter няколко пъти. Започна изпълнение на файла autoexec.bat,което нормално ставаше при първоначално зареждане на операционната система. В един момент в средата на екрана се появи искане да въведе паролата. Това не беше дума, а комбинация от големи и малки букви, цифри и специални символи, която просто не можеше да бъде налучкана от друг, защото не беше нито дума, нито фраза, а най-вече защото в нея нямаше никаква логика. Без да бъде въведена паролата, компютърът и съдържанието на твърдия му диск оставаха недостъпни: никакви операции не бяха възможни и никаква информация не можеше да бъде извлечена. И все пак… Някой особено талантлив беше заобиколил алармената му система и без никакво колебание се бе насочил право към компютъра му. Доколко вероятно бе незнанието на паролата да го е спряло? Ласитър не можеше да прецени. Нали за това са паролите, казваше си той, да държат другите настрана. Да, възразяваше си сам, такова е предназначението и на алармената система.

Ласитър посегна, без да гледа, към стоящия на пода компютър, търсейки ключа на захранването. Не го намери веднага и като погледна надолу, видя причината: компютърът бе преместван, не много, но забележимо. Виждаше се следата в килима на старото място, където тежката метална кутия бе стояла повече от година. Сега бе изместена на един пръст встрани.

Халюцинираш, каза си Ласитър. Сигурно си го забравил включен, преди да тръгнеш за Италия. Това обясняваше всичко.

Само дето не беше истина. И той го знаеше.

– Ей, Джо!

– Какво се е случило с теб?

– Добре дошли обратно, мистър Ласитър!

– Радвам се да те видя пак.

Възклицания и поздрави, усмивки и погледи, докато Ласитър вървеше към убежището на собствения си кабинет. Щом се добра до него, хвърли палтото и бастуна си на дивана, взе слушалката на интеркома и каза на секретарката си:

– Виж дали Мъри Фримо е тук.

– Компютърният специалист ли?

– Да.

– Ще проверя, но имате към петдесет обаждания и…

– Хубаво… Първо ми докарай тук Мъри.

Две минути по-късно Мъри влезе в офиса му с чаша кафе в ръката и разтревожен поглед в очите.

– Какво има? – попита го Ласитър.

– Никога досега не съм идвал в кабинета ви.

– Така ли? Седни…

– Окей, но…

– Какво?

– Не знам… Ще ме уволнявате ли?

– Не.

– Добре – каза Мъри и се стовари успокоено на стола. – Защото съвсем наскоро си купих „Камри“.

– Поздравления. Сега ме чуй: опасявам се, че някой е влизал у дома, докато бях извън страната.

Мъри се намръщи:

– Мислех, че имате алармена система.

– Имам. Някак са я заобиколили.

–  Заобиколили? – възкликна Мъри.

– Да.

Мъри помисли и попита:

– Взели ли са нещо?

– Не. Поне не съм забелязал. Но… предполагам, целта им е била да проникнат в компютъра ми.

– Така-а – кимна Мъри.

– Проблемът е… Не виждам как би могло да стане. Нали използвам парола…

– Паролите са слаба работа.

– … и освен това всичко, което искам да остане тайна, е зашифровано.

– Какво използвате? – скептично попита Мъри.

– N-cipher.

– Добра програма.

– Значи… не са успели да прочетат нищо, така ли?

Мъри сви рамене.

– Не знам. Забелязахте ли нещо друго?

Ласитър помисли.

– Не бих казал, че… – започна неуверено той. – Всъщност…

– Какво?

– Мисля… че компютърът ми е преместван.

– Защо мислите така?

– Защото… Ами просто защото не беше на същото място… Наведох се да го изключа и установих, че е на един-два пръста от мястото, където е стоял преди.

Мъри отново кимна и каза:

– Възможно е да е носен на чистачи.

– Какво!?

– Предполагам, че са демонтирали харддиска от кутията. Копирали са съдържанието и са го върнали обратно. Ако са направили така, паролата е безполезна, защото е в сектора за начално зареждане.

– А зашифрованите файлове?

Без да скрива съжалението си, Мъри каза:

– Зависи. Къде криете паролата си: на дискета или на харддиска?

– На харддиска.

– Голяма грешка – примижа Мъри.

– Значи са извлекли всичко?

– Вероятно.

Ласитър простена. Мислеше си за всички съобщения, които бе изпратил на себе си като електронна поща, списъците с жените, подложени на различните процедури в клиника „Барези“, поръчките за Джуди и така нататък. За щастие тези съобщения бяха изпратени от преносимия му компютър и понеже още не ги бе изтеглил, значи все пак бяха съхранени.

– Изпитвате облекчение? – изненада се Мъри.

Ласитър кимна:

– Изпратих електронна поща от Италия. Ставаше дума за деликатни неща. – Мъри отклони поглед. – Какво!? – стресна се Ласитър. – Какво има?

Мъри поклати глава.

– Вероятно са се добрали и до тях.

– Какво?! Как?! Това е невъзможно!

– Не съвсем. Нека си изясня нещо. Когато се включвате в Интернет, какво правите?

Ласитър сви рамене:

– Нищо особено. Става автоматично. Всъщност натискам Alt-E и компютърът сам прави останалото.

Мъри кимна:

– Така си и мислех. Използвате процедура за автоматично регистриране. Макро, нали? В нея е включена и паролата ви.

– И какво?

– Онзи, който е проникнал у дома ви, е получил и нея.

Ласитър сви рамене:

– Тогава ще я сменя.

– Добра идея – позволи си да отбележи Мъри и веднага съжали за опасния сарказъм. – Само че малко късно. Те вече са изтеглили натрупаната ви поща, без значение кой компютър използвате. – Понеже Ласитър го гледаше с нямо изумление, Мъри сметна за нужно да поясни: – Нормално пощата ви се архивира на локалния ви Интернет-сървър. Всеки, който има паролата, може да изтегли вместо вас съобщенията, изпратени на вашия адрес.

Ласитър се отпусна на стола и затвори очи. Значи така бяха разбрали, досети се той. Така са разбрали къде точно се намира. След малко отвори очи.

– Благодаря – въздъхна той, – оказа ми безценна помощ.

Мъри се надигна и сви рамене:

– Съжалявам – каза той и се обърна да излезе.

– Не е твоя вината. Но, Мъри…

– Да, сър?

– Когато минеш покрай офиса на Джуди, помоли я от мое име да отскочи при мен за секунда, моля.

Мъри се спря на прага:

– Джуди? – безпомощно попита той.

Ласитър вдигна поглед от бюрото си:

– Да, Джуди Рифкин. Тя ти е началник.

Мъри конвулсивно преглътна:

– Опасявам се, че не е на работа.

– Защо? – озадачено попита Ласитър. Погледна часовника си: беше десет и половина.

– Мисля, че ще я изпишат от болницата чак следобеда.

– Каква болница?

– Според мен „Сибли“. – Понеже видя, че Ласитър нищо не разбира, Мъри поясни: – Нещастен случай.

– Какъв нещастен случай?

Мъри извъртя очи към тавана:

– Имало някакво празнуване… Не знам за какво точно става дума. Но, както се разбра, тя отворила бутилка шампанско… и… се простреляла в окото.

Ласитър бе смаян:

– С какво?

– С тапата.

– Ти се шегуваш!

– Знам какво си мислите: такова нещо може да се случи само на юпи 3535
  Жаргон за млад професионалист от края на този век, за който обикновено се смята, че е кариерист, амбициозен, материалист и т.н. – Б.пр.


[Закрыть], но… според мен работата е доста сериозна. Майк каза, че е трябвало да й сложат упойка, за да не си мърда окото. Безпокоят се за ретината.

– Кога се случи това? – невъзмутимо се осведоми Ласитър.

– Петък вечерта – отговори Мъри, махна отчаяно с ръка и затвори вратата зад себе си.

Ласитър остана на мястото си, разглеждайки предметите по бюрото си в търсене на нещо подходящо, което да хвърли. Не нецукето 3636
  Украсено копче или фигурка от слонова кост, дърво и т.н., използвано за закрепване на портмоне, кесия или друг атрибут на женското облекло към пояса на кимоното. – Б.пр.


[Закрыть], не и скарабеите – с тях не можеше да се раздели. Може би телбода или ролката скоч. Или ножиците! Ножиците щяха да свършат добра работа.

Не хвърли нищо. Стана и забравил за бастуна, закуцука към стаичката на Фреди – кутийка два на два метра, където първото нещо, което се забелязваше, бе огромен плакат обява на „Метрополис“ на Фриц Ланг.

– Шефе!… Добре дошъл обратно!

– Благодаря – изсумтя Ласитър и дръпна един стол. – Разполагаш ли с минутка? – Когато Фреди се облегна, скръсти ръце и демонстративно зачака, Ласитър продължи: – Имам нещо, което трябва да свършиш днес. Веднага!

– Чу ли за Джуди?

Ласитър кимна:

– Да, и по тази причина съм тук. Изпратих й бележка през уикенда. Предполагам, не я е получила.

– Мисля, че си прав.

– Мъри знае как да се добере до всичко. Кажи му, че искам да изтегли писмо от две страници, което съм й изпратил на… – Ласитър пресметна наум: – Трябва да е било петък вечерта.

– Окей.

– Когато го вземеш в ръцете си, искам да забравиш за всичко останало, което са ти възложили! Задачата ти се състои от две части: там има списък от женски имена… мисля тринайсет на брой… с които трябва незабавно да се свържем, и второ, искам пълна справка за учен на име Барези – книги, статии, до каквото се добереш.

Фреди кимна:

– Разбрах. Но… кое от двете е по-важно?

– Жените.

– Тогава ще възложа на момчетата от архива да започнат работа по справката, а с жените ще се заловя сам.

Ласитър му благодари и се върна в кабинета си. Искаше да се обади на Джуди, но преди това трябваше да се чуе с Риордан. И да позвъни в „Акила“.

Остави съобщение на телефонния секретар на детектива, молейки го да му позвъни при първа възможност, и след това набра номера на пансиона.

–  Pronto?

– Хю?

– Не, Найджъл е.

– Найджъл, обажда се Джо Ласитър.

– О… – дълга пауза. – Как си?

– Малко посмачкан.

– И при нас имаше вълнения.

– Знам.

– Научи ли за отец Ацети?

Ласитър кимна, забравяйки, че Найджъл не го вижда.

– Аз го намерих в църквата.

– Откриха… и втора жертва…

– В горичката. Под града.

Паузата беше още по-дълга. Накрая Найджъл проговори:

– Точно така.

– Той не е жертва – каза Ласитър. – Искаше да ме убие. Но, виж какво… аз ще се опитам да се свържа с италианското посолство тук и ще депозирам при тях заявление…

– Преди да направиш това… мисля, че не е зле да се посъветваш с адвокат.

– Защо?

– Ами защото… когато намериха онзи в гората… Хю и аз бяхме сигурни, че си ти. Нали каза, че отиваш да се срещнеш с Ацети? Пък и не се върна в пансиона… Страхувам се, че… се обадихме в полицията.

– Не се безпокой за това.

– Не мога да ти опиша какво облекчение изпитахме… когато се разбра, че трупът бил на друг. Но сега… мисля, че полицията се нуждае от теб, за да им помогнеш в следствието.

– Не съм изненадан – отговори Ласитър и в същия миг линия две на апарата му замига. Той натисна бутона Hold и превключи за момент на две: – Ласитър.

– Джо, Джек се обажда!

– Изчакай така – каза му Ласитър и се превключи отново на линия едно: – Виж, Найджъл, имам друг разговор и става дума за нещо важно. Трябва да свършваме. Кажи на полицията, че ще се свържа с посолството във Вашингтон. А вие можете да им дадете регистъра на гостите.

– Регистъра? Но защо?

– Защото убийците на Ацети вероятно ще се върнат за него.

– Добре, ще последвам съвета ти.

– Трябва да свършваме – каза Ласитър и превключи на линия две: – Здрасти.

– Имам новини – съобщи Риордан.

– Добри или лоши?

– Добри. Хванахме твоя човек.

– Кой е „моят човек“?

– Грималди.

– Какво?!

– Прибираме го до един час. Искаш ли да дойдеш?

Двайсет минути по-късно Ласитър седеше в колата на Риордан – лишена от специална маркировка „Краун Виктория“. Движеха се на север по околовръстния път, в посока към Мериленд. На таблото светеше предупредителна червена светлина, защото пътуваха с около сто и четиридесет километра в час.

– Когато се приберем – каза Ласитър, – ще ти дам списък с имена.

– Така ли? Какъв списък?

– На бъдещите жертви – жени и деца. Предполагам, че ще трябва да се свържеш с местната полиция и да поискаш да им обезпечат нужната защита.

Риордан бръкна в задния си джоб и извади оттам снимка.

– Я погледни това.

Беше Грималди, седнал на верандата на стара къща във викториански стил. Макар едната страна на лицето му да представляваше едва зараснала рана, нямаше съмнение, че е той.

– Откъде я имаш?

– Наблюдаваме го. Това е снимка с телеобектив. Забелязва се, че е силно увеличена. Направена е от ФБР… онзи ден.

– Как го открихте?

– Помниш ли сестрата?

– Да.

– Оказа се… Разбрахме къде живее. В една къща северно от Фредерик, недалеч от Емитсбърг.

– Нека опитам да се досетя…

– Няма нужда, просто вметни „нали ти казвах“.

– И какво? Това манастир ли е?

– Не знам как го наричат помежду си. Нещо като място за отдих. А иначе си е голяма къща в глухата провинция.

– И е на „Умбра Домини“?

– Да, според местната земеразделна служба мястото е собственост на „Умбра Домини“.

Ласитър се облегна с въздишка и следващите десетина километра никой не проговори. Накрая не издържа:

– Ами нали ти казвах!

Двайсет минути по-късно завиха на ъгъла на пищно озеленена улица в западния край на Емитсбърг, където пет немаркирани коли, линейка и микробус с телекомуникационно оборудване чакаха до отцепен с жълта полицейска лента район. Втори микробус, матовочерен и тежко брониран, беше паркиран по средата на улицата, а във въздуха кръжеше хеликоптер. Наблизо двама полицаи от Емитсбърг се шегуваха с групичка колоездачи.

Фокусът на вниманието на всички беше голяма къща във викториански стил, издигната насред полянка със зимни градини и дъбове с окапали листа. На моравата пред къщата, сред снежните преспи се издигаше статуя на Дева Мария с малкия Исус.

Риордан паркира до тротоара и следван от Ласитър, отиде при микробуса за свръзка. Сериозно изглеждащ мъж в синьо зимно яке седеше на предната седалка. Вратата до него беше отворена. Мъжът говореше по мобилен телефон. Като видя Риордан, той вдигна брадичка за поздрав. Дузина други мъже, събрани в няколко групи около микробуса, чакаха нещо да се случи. Всички бяха в подплатени якета с надпис „ФБР“ на гърба.

– Това е Драбовски – каза Риордан. – Той, така да се каже, е номер две във вашингтонското управление на ФБР.

– А какво стана с Дерек?

Риордан присви очи и се престори, че въпросът го е изненадал.

– Добра памет!

– Та…?

– Не знам. Прехвърлили са го на друго място, предполагам. Сега си имам Драбовски. Той е доста по-старши.

– Сигурен съм, че е, но какво прави тук?

– Ами… ще ти го кажа под секрет: ръководи операцията.

– Виждам, но защо?

– Въоръжено отвличане на кола. Този вид престъпления са под юрисдикцията на Бюрото.

– Нямах предвид това. Интересувах се от кога хора от неговия ранг участват пряко в задържане на престъпници?

Преди Риордан да може да отговори, Драбовски хвърли телефона на седалката до себе си и скочи от микробуса.

– Окей, слушайте всички! – извика той и плесна с ръце, за да привлече вниманието на агентите. – Излизат след три минути! Осем души! Един по един! Осем! Разбрахте ли? – Агентите се раздвижиха, за да покажат, че им е ясно. – След като излязат, Лабраска и Селдес ще ги вкарат в микробуса и ще установят кой кой е. Когато дам знак, специалното звено ще влезе вътре и ще провери помещенията едно по едно. Щом приключат, влизаме ние и претърсваме. Въпроси? – Драбовски се огледа. – Окей… още нещо! Запомнете! Това не е свърталище. Това е религиозно общество. Само един от хората вътре е уличен в престъпление… така че запазете хладнокръвие, господа! Окей? Ясно ли е? Да вървим! – Агентите се оживиха и заеха позиции зад прикритието на колите, а Драбовски дойде при Риордан, за да се здрависа с него. – Добре е, че се отби!

Риордан сви скромно рамене.

– Бях наблизо. Искам да ти представя един човек. Джо Ласитър. Том Драбовски.

Драбовски се намръщи, но все пак подаде ръка.

– Сестрата на Джо беше… – заобяснява Риордан.

– Знам – прекъсна го Драбовски. – Надявам се да не предприемете нещо, което да направи новините, нали ме разбирате?

– Не – поклати глава Ласитър. – Исках само да видя кучия син.

– Добре, защото…

– Охо… – извика Риордан. – Излизат…

Вратата на къщата се отвори и на прага се появи жена на средна възраст, с ръце на тила. Последва я хлапе, което не можеше да сдържи усмивката си, после се показа възрастен мъж, едва пристъпващ с помощта на онези алуминиеви приспособления, които старците слагат пред себе си, за да направят една крачка, и после ги преместват напред за следваща. Един по един живущите в къщата излизаха на улицата, където агентите на ФБР ги хващаха за ръка и ги отвеждаха за идентифициране в микробуса.

– Ето я – прошепна Риордан, когато се показа сестрата. Тя гледаше в земята. Последваха я здрав кореец, униформен пощенски служител, добре облечен латиноамериканец и една млада жена.

И толкова.

– Къде е той? – попита Ласитър след минута напрегнато мълчание.

Риордан пристъпи от крак на крак, за да се стопли, и поклати глава:

– Не знам. – Хвърли страничен поглед към Драбовски, който тихо шепнеше нещо в радиотелефона. Изведнъж тримата агенти до къщата се затичаха приведени напред и минаха под прозорците. Един по един те влязоха вътре, което накара всички отвън да замълчат.

Ласитър очакваше да чуе изстрели. Мина минута, след това втора. После трета. Накрая агентите излязоха, свиха извинително рамене, поклатиха глави и прибраха пистолетите в кобурите си.

– Окей – извика Драбовски, – да огледаме.

Следван от двама други агенти, той тръгна по пътеката към дома.

Ласитър се обърна към Риордан:

– Останах с впечатлението, че Грималди е вътре.

– И аз – чистосърдечно призна Риордан.

– Нали са го снимали? Бил е тук…

– Знам.

– И как, по дяволите…

– Не знам!

Ласитър и Риордан последваха Драбовски и придружителите му. Когато стъпиха на стъпалата пред входа, един агент застана на пътя им.

– Не можете да влезете – заяви той.

Риордан невъзмутимо мина покрай него, показвайки му полицейската си значка:

– Полиция на Феърфакс. Случаят е наш. – Агентът неохотно отстъпи встрани.

Обстановката вътре бе подчертано семпла. Стените бяха белосани и голи, дюшемето – излъскано до блясък. Нямаше телевизор или стерео, мебелировката беше оскъдна и стара. Единствените „украшения“ бяха разпятията над всяка врата и големите, поставени в рамка, фотографии на Силвио делла Торе, усмихващ се благо.

Общите помещения бяха спартански и не представляваха интерес. В трапезарията имаше дълга чамова маса със скамейки от двете страни… и нищо повече. Зелева супа къкреше на видялата далеч по-добри дни порцеланова печка в кухнята. В дневната имаше осем стола с прави облегалки, подредени в кръг, сякаш стаята бе подготвена за групова дискусия, което сигурно беше точно така.

Повечето ФБР-агенти бяха по спалните и пребъркваха чекмеджетата. Ласитър и Риордан минаха през стаите, търсейки Драбовски. Накрая го намериха.

Той разглеждаше съдържанието на едно чекмедже в стая, чиято единствена мебелировка бе матрак и лампион. До матрака се мъдреше буркан „Силвадин“, а кошчето за боклук бе пълно с бинт.

– Това е стаята му – позна веднага Ласитър.

Драбовски погледна през рамо:

– Изпуснахме го – каза той.

– Малшанс – обади се Риордан.

– Трябва да видите банята от другата страна на хола – въздъхна Драбовски. – Истинска полева болница. Тя изглежда добре се е грижила за него.

– Мога ли да задам един въпрос? – проговори Ласитър.

Драбовски го погледна и сви рамене.

– Как този шибаняк се е измъкнал?

Драбовски поклати неодобрително глава:

– Подобен речник е неуместен – троснато отбеляза той.

– Нали е бил под наблюдение? – нападна го Ласитър. – Как, по дяволите, е успял да се измъкне, след като вашите хора са седели едва ли не на прага?

– Не е бил под наблюдение! – отговори Драбовски.

– Глупости! – не се сдържа Риордан.

– Видяхме снимка с телеобектив – напомни Ласитър.

– Снехме наблюдението снощи.

– Какво? – ахна Риордан.

– И чий гениален мозък го измисли? – попита Ласитър.

– Моят – отговори Драбовски.

Ласитър и Риордан се спогледаха.

– Том, за Бога – поклати глава Риордан, – защо си решил, че това е добър ход?

– Защото това тук е село! – изкрещя Драбовски. – Ако изобщо сте забелязали тази подробност! Половин дузина хора непрестанно влизаха и излизаха от къщата, а микробусът отсреща беше като… звездолет! Не исках да го изплаша, окей?

– Окей… Не, не е „окей“. Кучият син пак се измъкна – напомни Ласитър.

– Така изглежда – изсумтя Драбовски.

Ласитър се извърна на пети и се отправи към вратата. Риордан го последва без колебание.

– Нещо не е наред – промърмори Ласитър. – Има нещо гнило!

– Разбирам те…

– Няма логика!

– Знам.

– Какво от това, че Грималди щял да забележи, че го следят? Какво би могъл да направи? Да прокопае тунел?

– Не знам. Как бих могъл да предположа какво са мислели?

Излязоха и тръгнаха по пътеката към колите и микробусите. Ласитър видя сестрата да говори с един от агентите. Ръцете й бяха в белезници, но тя се усмихваше… мило… докато отговаряше на въпросите му.

Ласитър се поколеба.

– Недей – усети намеренията му Риордан.

Но Ласитър не можа да се сдържи. Отиде при нея, сграбчи я за лакътя и я извъртя към себе си.

– Приятелят ти изби семейството ми. Знаела си това, нали? Уби ги, докато спяха. Голям пич…

– Ей – извика агентът и на свой ред дръпна ръката на Ласитър. – Ей, ей, ей…! Я стига!

Джулиет го погледна с насълзени очи.

– Съжалявам… – каза тя. – Но… какво друго очаквахте?

Изведнъж Риордан се вмъкна между двамата като ирландска версия на Махатма Ганди с високо вдигнати ръце.

– Хайде, хайде! Да си вървим! Няма проблем! – Прихвана Ласитър подръка, издърпа го и го поведе към колата си.

– Какво съм очаквал? – изумено прошепна Ласитър. – Какво, по дяволите, бих могъл да очаквам?

Джуди дойде на работа едва в четвъртък. Под лявото й око имаше тъмно петно.

– Край – обяви тя, като затвори вратата зад себе си.

– На кое? – вдигна поглед Ласитър. – На кариерата ти като бейзболен съдия?

Джуди спря и го погледна с наклонена встрани глава.

– Не, на твоята като частен детектив.

Ласитър се облегна на стола си.

– О-о, я виж… – каза той, мразейки се за безразличието в гласа си.

– Да, това празнувах, когато ми се случи случката. Защото стигнахме до споразумение. – Тя се отпусна на стола пред бюрото му и кръстоса крака. – Щом адвокатите им подготвят документите и след като нашите ги прегледат внимателно… ти се изнасяш оттук.

– Добре. Как е окото?

– Окото ще се оправи. Сигурно те интересува колко ще получиш? А дали да не ти дам онова, което заслужаваш, и да задържа останалото?

– Не-е – засмя се Ласитър. – Парите доста ме интересуват.

– Така и предполагах. Пълната сума, значи? Осемнайсет и половина.

– Наистина!?

– От която за теб остават дванайсет, а останалите се разпределят между дребните акционери.

– Като теб.

– Като мен. И като Лио. И като Дънуолд. И като всички останали. Даже Фреди има една-две акции. Предостатъчни, за да си купи кола.

– На това му казват „разпределение на печалбата“.

– Знам какво му казват…

Телефонът иззвъня.

– Да – каза Ласитър в слушалката. Остана така, без да проговаря близо минута, после погледна Джуди: – Говорим си за дявола и… Добре, пусни го. – Джуди въпросително го изгледа. – Фреди… Нали нямаш нищо против?

– Не – каза Джуди и стана. – Ще дойда пак.

– Остани – нареди й Ласитър. – Ще отнеме секунда. После искам да обсъдим с теб как да поднесем новината.

На вратата леко се почука и влезе Фреди. Изглеждаше потиснат. Видя Джуди и каза:

– Хей, Джуд… чух за инцидента. Радвам се, че си окей. – После се обърна към Ласитър: – Поработих върху имената, които ми даде…

– Приключвай вече. Дадох списъка на Риордан.

– Че аз съм приключил – сви рамене Фреди.

– С всичко?

– Ами да, почти.

– И…?

– Мъртви са.

Ласитър го гледаше безмълвно, докато Джуди местеше погледа си от единия мъж върху другия. Накрая Ласитър прошепна:

– Какво каза?

Фреди преглътна е усилие.

– Съжалявам, но… казах, че всички са мъртви.