Текст книги "Сянката на Бога"

29.

Тоди или Марсчиано?

Роувърът чакаше на стопа сред нищото. Надясно или наляво? На север или на юг? Импулсивно Ласитър зави наляво и се насочи към Марсчиано, където и да бе това. Беше му все едно, стига да не бе по планинския път за Сполето или още по-зле – назад към Монтекастело.

Градът бе клопка, капан – място, където може би е лесно да се защитаваш, но е трудно да избягаш. А на него му трябваше точно това: да избяга.От Матрака при всички положения, но също и от полицията. Свещеникът бе мъртъв и Ласитър предчувстваше, че на сутринта ще е пръв в списъка на заподозрените. Найджъл и Хю щяха да научат за смъртта на Ацети и щяха да си спомнят, че е имал среща с него… след което гостът им бе изчезнал, без дори да си прибере багажа.

Можеше да отиде в полицията, разбира се, и да им обясни всичко: от Бепи през Ацети до Камилата. Но да се озовеш в полицейски участък с крадена кола, окървавени дрехи и речников запас от десет италиански думи не му изглеждаше гениална идея. Най-малкото, което щеше да му се случи, бе да отговаря на въпроси дни наред.

На следващия кръстопът зави на север, към Перуджа. Далеч от Умбрия. Далеч от Рим.

Имаше нужда от телефон и място, където да се измие. В Италия обаче може и да имаше много обществени тоалетни, но колко бяха онези, в които би могъл да влезе, както изглеждаше в момента, без хората да се разкрещят ужасени? Най-добри шансове му даваха бензиностанциите, но до момента малкото, покрай които бе минал, още бяха затворени.

Стигна покрайнините на Перуджа и последва знаците към А–1 – главната автострада на Италия. Карането по нея бе платено, но без досадни ограничения на скоростта и с много отбивки, където предлагаха пълно обслужване. Единственият му проблем беше, че всички те бяха ярко осветени.

Но нямаше избор.

Носеше се със сто и петдесет километра в час, когато силен порив на вятъра разклати колата и секунди по-късно заваля. Изведнъж престана да вижда каквото и да било, но чувстваше свръхестествено спокойствие – сякаш някой бе изпомпал всичкия адреналин от кръвта му.

Погледна в огледалцето, видя, че няма никой зад него, спря на банкета и методично опита всички превключватели и бутони, докато разбере как се задействат предните чистачки. После отново потегли.

Местата за почивка не бяха толкова много, колкото в Щатите. Когато стигна първото, вече наближаваше полунощ. Намираше се на няколко километра южно от Флоренция. Отби на паркинга. Повечето коли и камиони бяха оставени по-близо до постройката, така че той откара роувъра в далечния край, където шансовете за нежелана среща с някой бяха по-малки. После запали лампата в купето и се погледна в огледалото.

Беше по-зле, отколкото очакваше. Яката на ризата му бе подгизнала в кръв, която не беше ясно негова ли е, или чужда. Бузите му бяха буквално щриховани с порезни рани и одрасквания от дългото падане по склона, а отстрани на главата му кожата бе разпорена от нещо, за което нямаше спомен. Докосна мястото с пръст и побърза да го дръпне: кръвта там още течеше и косата наоколо се бе сплъстила.

Изключи лампичката, отвори вратата и излезе под ледения дъжд. Бегъл поглед го увери, че дрехите му са в безнадеждно състояние. Якето му беше цялото в кръв. Имаше кръв и по ризата и панталоните си. Кръвта на Ацети, неговата собствена и кръвта на човека, когото беше убил.

Какво можеше да направи? Ако постоеше на дъжда достатъчно дълго, щеше ли да се измие? По-вероятно само щеше да му докара пневмония. Съблече се по тениска – тя беше останала почти чиста – и накисна дрехите си в мазна локва дъждовна вода. Макар от миризмата на масло да му се повдигаше, използва ризата си, за да избърше първо кръвта от лицето, а после и от якето си. Приключил с това, облече якето направо върху тениската и вдигна капака на колата. Двигателят беше забележително чист, но тук-там все пак се бе събрала достатъчно мръсотия, за да скрие кървавите петна по панталоните си под слой грес и масло.

След това, куцукайки, тръгна през паркинга под дъжда към ресторанта над магистралата. Идващият насреща му бизнесмен го изгледа странно, но не каза нищо. Което беше окуражителен знак.

Влезе в заведението и се озова пред стотици символи на различни видове услуги. Един от знаците изобразяваше фигури на жена и мъж и той тръгна в указаната посока.

Мъжката тоалетна бе огромна и – mirabile dictu – снабдена с душове. Когато го видя да влиза, служителят го изгледа изумено и само му кимна към задната част на помещението. После вдигна ръка над главата си, за да изобрази душ и нагледно му показа как пада струята.

Сигурно беше турчин, а може би българин, но кърпите явно му се свидеха. Ласитър искаше шест, той му предлагаше две. Накрая се намръщи и му написа на един лист няколко числа: толкова за душа, толкова за всяка кърпа. Вдигна вежди, погледна го и изигра пантомима на бръснене, посочвайки му поднос с нужното: сапун в опаковка, самобръсначки за еднократна употреба, афтършейв и дори нещо за коса. Ласитър взе нужното и зачака сметката. После плати двойно и дори каза grazie.

Душът му се стори дар от Бога, докато не започна да мие раните си със сапуна. Заболя адски. Изстърга съсиреците от косата си и изпра панталоните си, колкото можа, после ги обви в една кърпа, втора, трета… за да ги изсуши. Онова, което получи накрая, бяха панталони с петна, но поне вече не бе очевидно, че петната са от кръв.

Когато излезе от тоалетната, събра кураж и се погледна в огледалото. Боже Господи, помисли си той, изглеждам като човек, който е загубил войната.

Беше след полунощ и ако Рой си бе у дома, сигурно спеше, защото телефонният секретар се включи след петото позвъняване. Ласитър вкара отново фонокартата си в автомата и опита втори път. А след това и трети. В слушалката се чу изщракване.

– Дънуолд.

– Рой, Джо Ласитър се обажда. Буден ли си?

– Ммммм…

– Имам проблем.

– Хм…?

– Рой… сериозно, събуди се.

– Мммм… Добре, буден съм вече. Какъв проблем?

– Няколко души са… мъртви. Не мога да си прибера паспорта. Имам контузии. И…

– „И“? Има и „и“?

– Карам открадната кола.

– Иначе?

– Всичко е наред.

Добре. И къде се намираш?

На автострадата, точно преди Флоренция. В крайпътно заведение. Пребит съм и… трябва спешно да се измъкна. Във Франция или Швейцария… Някъде, където мога да отида в посолството и да си извадя нов паспорт. Кой ден сме, впрочем?

Пауза.

– Неделя. В момента сме неделя сутрин.

– Окей… Значи понеделник, вторник най-късно трябва да изчезна.

– Спомена, че някои хора са пострадали…

– Казах, че са мъртви.

– Да, добре, значи лошопострадали. И караш кола… назаем?

– Точно.

– Не искам да ти звуча безразличен, но… не мислиш ли, че идеята с посолството не е много добра? Сигурен съм, че ще мога да ти уредя документи под чуждо име… не по-рано от вторник. Не знам…

– Ще рискувам с посолството. Важното сега е да се измъкна от Италия. Бързо.

– Добре. Дай ми… час-два ще бъде по-добре… и ми звънни отново. Ако не ти се обадя, звъни на всеки кръгъл час, докато ме намериш. Ще пратя някой с кола да те вземе.

– Още нещо.

– Дънуолд слуша с химикалка в ръка.

– Имам нужда от дрехи.

– Мили Боже, да не си гол?

– Не, не съм чисто гол. Панталоните ми са мокри.

– Тц-тц… Позабавлявал си се добре, а?

– Рой… просто ми намери някакви шибани дрехи, окей?

– Слушам. Ще видя какво мога да направя.

Реши да не чака в заведението, а да продължи на север. Натам бяха границите, а ако останеше на място, щеше да привлече ненужно внимание. Върна се на магистралата и включи отоплението на роувъра на максимум, надявайки се панталоните му да изсъхнат.

Беше на осем километра от Болоня и пътуваше със сто и трийсет в час, когато бяла алфа ромео се изравни с него. После забави. Продължиха по този начин няколко километра и най-сетне раздразнен, Ласитър погледна водача. Оказа се полицай. Ласитър забави, същото направи и полицаят, който след това вдигна показалец и с мрачна сериозност му посочи да спре край пътя.

Не му и хрумна да се опитва да бяга. Беше скапан, не познаваше пътната мрежа и имаше сериозна опасност да бъде убит. Така че се подчини, отби на банкета и спря, готов да се предаде.

Алфата спря зад него и полицаят излезе с ръка върху кобура. Ласитър сложи ръцете си върху волана, за да се виждат, и впери поглед право напред, докато полицаят не почука на стъклото откъм неговата страна. Чак тогава го свали.

Полицаят го погледна безизразно, обходи с очи насеченото му лице, раната в челото и спуканото предно стъкло. Накрая каза „Patente“и подаде изразително ръка.

Ласитър машинално бръкна за портфейла си, извади от него шофьорската си книжка и я подаде, без да проговаря.

–  Grazie – благодари полицаят и погледна книжката: – Inglese?

– Американец – поклати глава Ласитър.

Полицаят кимна, сякаш това обясняваше всичко.

–  Momento – нареди той и бавно заобиколи колата отпред. Клекна за няколко секунди, огледа простреляния фар, изправи се и прекара длан по капака, спирайки на всяка дупка от куршум. После дълго разглежда натрошеното предно стъкло и едва тогава се върна при неговия прозорец. Край, помисли си Ласитър и посегна към дръжката на вратата, очаквайки, че ще му наредят да излезе, да сложи ръце върху капака и да разтвори крака.

Но за негово пълно изумление, полицаят извади кочана с квитанциите и започна да пише. Когато приключи, откъсна страничката и му я подаде.

–  Parle italiano?

Ласитър поклати глава, неспособен да повярва.

– Съжалявам – каза само той.

Полицаят отново кимна. Посочи счупения фар, напуканото предно стъкло и числото в квитанцията. Там пишеше 90 000 лирети или около шейсет долара.

Ласитър извади банкнота от 100 000 лирети и я бутна в ръцете му, казвайки:

–  Grazie! Grazie!

–  Per favore – отговори полицаят, извади голям портфейл от вътрешния си джоб и прибра банкнотата на Ласитър в него. После все така методично извади банкнота от 10 000 лири и му я подаде.

–  Ecco la sue cambia, signore.

Ласитър кимна, питайки се дали е шега.

Полицаят докосна козирката си.

–  Buon viaggio – пожела му той и се върна при колата си.

И това ако не е велика страна, каза си Ласитър.

Стигна до поредното крайпътно заведение десет минути по-късно. Рой отговори на третото позвъняване.

– Задръж така, Джо, ако обичаш. Говоря на другата линия… – гласът му изчезна и след малко се чу отново: – Добре, значи така… – започна той. – Току-що организирах нещо, сега ти ми кажи устройва ли те. Свързах се с един приятел във внос-износа. Работи за себе си. Изнася зехтин в Словения, внася оттам цигари. Всичко напълно законно, с изключение на митническите такси. Тях не плаща. Следователно има някакъв начин да пресича границата, нали така? Както и да е, няма да ти излезе евтино, но ако искаш, можеш да го използваш. Като свръхбагаж, така да се каже. Интересува ли те?

– Да… Не! Искам да кажа… къде, по дяволите, се намира Словения?

– Последния път, когато погледнах, беше в Югославия – горния ляв ъгъл.

– И колко иска?

– Два бона… в долари. И никакви чекове.

– Без проблем. Освен че… нямам толкова в себе си.

– Не се безпокой, аз ще го уредя оттук.

Ласитър въздъхна с облекчение.

– Рой, ако някога има нещо, което…

– О?

– Да!

– Ами има нещо…

– Само кажи!

– Защо не ми дадеш да отворя офис в Париж?

– Шегуваш се – засмя се Ласитър.

– Нищо подобно, бизнесът е там.

– Добре, ще говорим, като се прибера.

Инструкциите на Рой бяха пределно прости. Вземи А–13 на север към Падуа, прехвърли се на А–4. Срещата ще бъде на километър 56, между Венеция и Триест, в единствения автосервиз в този участък от пътя. Трябваше да търси човек в син работен комбинезон с извезано „Марио“ над джоба. Щяха да се видят в кафето, където Ласитър трябваше да чака прав, с брой на „Оджи“ в ръка. „Има го навсякъде“, увери го Рой.

Само че не се оказа точно така. Лавката за вестници отваряше чак в седем, а срещата им беше за шест.

Ласитър провери дискретно контейнерите за боклуци, но те вече бяха обработени и празни. Ако не отскочеше набързо до града, нямаше какво друго да направи, освен да стои прав в бара, да чете менюто и да се надява, че Марио не си пада по стриктното придържане към уговорката.

Беше на четвъртото си капучино, когато в бара с разкрачена походка влезе посивял дребосък в син работен комбинезон. Държеше някакъв пакет в едната си ръка и цигара в другата. На гърдите му пишеше: „Марио“. Той се приближи до бара, хвърли бегъл поглед на Ласитър, поръча си еспресо и отмести незаинтересовано очи встрани.

Ласитър изчака минута и се обърна към него.

–  Scusi – започна той и изчерпи италианския си. – Scusi! – Марио се обърна към него и му махна с ръка, сякаш казваше: „Я ме остави на мира“. Ласитър помисли малко и го потупа по рамото. – Да знаете къде мога да си купя „Оджи“? – попита той. Марио завъртя глава. – Защото търся точно това – каза той, – „Оджи“! Сещате ли се, италиански вестник… „Оджи“ – натърти той. – Да сте чували за него?

Този път Марио бавно се извъртя към него с израз на гневно изумление и въпрос в очите, който не се нуждаеше от превод: „Ти луд ли си?“.

– Много е рано, signore – погледна го барманът предупредително. – Ще се наложи да почакате.

Ласитър сви рамене. Марио хвърли няколко банкноти на бара, взе си пакета и без да поглежда назад, се отправи към мъжката тоалетна. Ласитър изчака на мястото си цяла минута, после го последва. Марио му бутна пакета в ръцете и му направи знак да влезе в някоя от кабинките.

– Говорите ли английски? – попита го с надежда Ласитър.

– Не.

Интересно!

Пакетът беше опакован с кафява хартия и грижливо пристегнат. Вътре имаше работен комбинезон, досущ като този на Марио, с единствената разлика, че над джоба му пишеше: „Чезаре“. Ласитър си събу панталоните, навлече комбинезона и огледа резултата. Краката му бяха със седем-осем сантиметра по-дълги, плетените му мокасини подхождаха на костюма колкото миньорска каска в опера. И все пак, това си беше униформа, а униформата винаги е добро прикритие. Служител на FedEx, санитар, полицай… е, в този случай смърф. Хората се заглеждат в униформата и не обръщат внимание на лицето. Освен това, осъзна Ласитър, работният комбинезон беше много по-удобен от панталоните, които вече беше натикал в кошчето. Поне беше сух…

Камионът на Марио беше нещо средно между пикап и микробус, но по-малко от всичко в тази категория, което Ласитър бе виждал някога по американските пътища. Виж, що се отнасяше до озвучаването, тук едва ли можеше да се отправят критики към двете петдесетватови тонколони, монтирани във вратите.

За нещастие вкусът на Марио се ограничаваше до „европопа“ и допотопния рокендрол. Най-лошото бе, че се оказа певец, макар че според Ласитър пееше абсолютно фалшиво.

– „All the little birds on Jay-bird street…“

Някой го дърпаше за ръката. Дойде в полусъзнание и разбра, че седи на предната седалка на камиона, стиснал коженото си яке в скута. Чувстваше лицето си като нажилено, глезенът му пулсираше, главата го болеше, а ребрата му бяха смазани. Иначе беше добре, с изключение на мъглата, в която пребиваваше.

–  Attenzione! – Гласът го накара да подскочи. Обърна се.

Ах, да! Марио. Дребосъкът го погледна сериозно и сложи пръст върху устните си.

–  Niente! – каза той, в случай че Ласитър не бе схванал.

От радиото се чуваше „The Wanderer“: „Go ’round and ’round and ’round…“.

Пътна табела ги извести, че наближават Гориция, където и да бе това. След малко спряха на граничен контролно-пропускателен пункт, където нов знак казваше: „Сант Андреа Есте“. Мъж в униформа излезе от малка дървена къщичка, усмихна се и им махна с ръка да минават.

Караха бавно. Марио потупа ръката му отново, прихвана волана с колене, наклони глава, събра длани и затвори очи. После изхърка, поизправи се на седалката и решително посочи Ласитър.

Ясно!

Ласитър се облегна на вратата, отпусна мускулите на лицето си и притвори очи. Почти напълно. Така успя да види, че минават покрай табела, на която пишеше: „С. Горица“. След малко стигнаха и до нова сграда. Не дървена, а зидана.

Приближи се мъж в сива униформа и направи знак на Марио да го последва. Беше ясно, че всъщност очаква това и от двамата, но Марио поклати глава и със съжаление кимна към „спящия“ Ласитър. Размениха се няколко фрази на италиански, после граничният служител поклати глава и сви рамене. Марио каза: „Grazie“,скочи от камиончето и последва мъжа. Ласитър видя през леко отворените си клепачи, че Марио влиза в стая, където няколко мъже седяха и играеха карти.

Чувстваше се странно да ги слуша, без да разбира нито дума… това го караше да обръща особено внимание на най-малките подробности, от което не съвсем ясно видимата сцена ставаше особено жива и добиваше сложен смисъл… Какво ли означава това? Ами това!

Всичко продължи четири минути, през които Марио изпи чаша кафе и изяде нещо.

Ласитър скърцаше със зъби, докато мъжете се шегуваха и пушеха. От време на време откъм сградата се разнасяше гръмогласен групов смях. Накрая всички станаха и един по един се прегърнаха. Малко след това Марио излезе, качи се на камиона, намигна и потегли.

Следващият знак по пътя им съобщаваше, че вече са в Словения. Когато го видя, Ласитър поздрави Марио с вдигнат палец. Марио се засмя и сви скромно рамене: „Е, какво пък толкова.“

Пътят се виеше успоредно с малка река, която бе прорязала долина в планините. От двете страни имаше лозя и овощни градини, а над главите им бяха надвиснали варовикови скали. Беше навалял около пръст пресен сняг. Околността създаваше впечатлението за просперитет. На кръстопътищата имаше указателни табели с надписи на латиница, но имената бяха непроизносими: Ajdovscina, Postojna, Vrhnika, Kranj. Единственият град, който беше чувал, бе столицата, в която отиваха – Любляна.

Отне им час и половина да стигнат дотам и то стана някак си изведнъж. Нямаше никакви предградия, само един красив град в центъра на прекрасна страна. Марио спря пред някаква жп гара и се обърна към Ласитър: „Лууб-яна“. За пръв път чуваше как се произнася името.

Ласитър стисна ръката му и вече се готвеше да слиза, когато италианецът го докосна по ръкава. Хвана материята на работния комбинезон между палеца и показалеца си и каза нещо, което сигурно се превеждаше като „Искам си го обратно“. Силно изненадан, Ласитър обърна длани към покрива. После кръстоса ръце в скута си и трескаво погледна на едната и на другата страна.

Стана ясно – нямаше панталони. Марио се засмя, включи на скорост и го откара на нещо, което приличаше на неделен пазар в Стария град. Макар на повечето сергии да се предлагаха храни и зеленчуци, имаше и няколко, на които бяха подредени дрехи. Ласитър си избра чифт джинси с неговия размер и тениска, на която пишеше: „I love Ljubljana“.

Преоблече се в задната част на камиона. И след като се сбогува с Марио, слезе пред Гранд Хотел.

–  Arrivederci! – каза Ласитър.

– Бай, бейби – отговори Марио и ухилен до уши, потегли.

Администраторът на рецепцията беше плешив мъж с тънки мустачки и яркочервен нос. Ласитър поиска стая, при което мъжът отривисто кимна.

– Паспорт?

– Съжалявам. Утре ще си извадя нов.

Служителят го погледна в лицето и загрижено се намръщи.

– Катастрофа? – попита той и потупа собствените си бузи с пръсти. – С вашата кола?

Версията се стори приемлива за Ласитър.

– Да-а…

– О-о-о… – завайка се мъжът. – Страшно съжалявам. Ще искате ли лекар?

– Не. Утре се връщам в Щатите. Всичко, от което имам нужда сега, е малко почивка.

– Разбира се – каза администраторът и му даде картончето за регистриране.

На сутринта Ласитър намери магазин за мъжка мода в старата част на града, откъдето си купи италиански костюм и всичко останало. Докато оправяха дължината на крачолите, той закуси с кафе и кроасани, прочете „Хералд трибюн“ и си купи бастун от съседната аптека. После се върна за костюма и останалите дрехи, които бе напазарувал.

Беше едва обед, когато се прибра в хотела. Преоблече се набързо и излезе пак, за да си направи снимки за паспорт. После отиде в американското посолство и започна да лъже най-безсрамно. Разказа, че снощи бил в казино. Започнал спор за момиче с някакъв местен. Събудил се в хотела, но паспорта му липсвал и… както изглежда, сбиването не завършило в негова полза (макар да нямал никакъв спомен).

Служителката изглеждаше на около двайсет и три и по лицето й само дето не беше изписано: „Колеж Бенингтън“.

– Мислите ли, че е откраднат? – попита тя.

– Ъ-ъ… не знам… нощта малко ми се губи.

– Добре… а съобщихте ли в полицията?

– Не.

– И защо?

– Защото не съм сигурен, че жена ми ще ме разбере.

– О-о…

За негова изненада, обяснението му бе намерено за задоволително. А за негово облекчение, се оказа, че в компютъра на посолството не фигурира издирване от страна на италианците на убиец турист на име Джоузеф Ласитър. Изобщо, оказа се, че скромната му особа не задейства алармени системи. Бюрокрацията около издаването на нов паспорт се оказа поносима. Само след час вече държеше временен документ, валиден за една година.

И това беше всичко.

Взе полет на „Еър Адриа“, който го отнесе в Париж още същия следобед. Там автобус го прехвърли от летище „Орли“ на „Шарл де Гол“, където взе самолет на „Юнайтед Еърлайнс“ за Вашингтон. Отпусна се предпазливо на мястото си в салона за първа класа, поиска „Блъди Мери“ от стюардесата и затвори очи.

Заслуша се в звуците наоколо, които създаваха измамното впечатление, че вече си е в милите Съединени американски щати. Стюардесите бяха с такъв сладък западняшки акцент, че Ласитър искаше да им дава бакшиши само за да му говорят.

Накрая боингът излезе на позиция, форсира двигателите и с грохот се понесе към хоризонта. След секунди вече бяха във въздуха и се издигаха над Булонския лес. Колесниците се прибраха с глухо тропване. Знакът за поставяне на коланите изгасна. И една симпатична стюардеса му донесе „Блъди Мери“-то.

– Божичко! – възкликна момичето, докато оставяше чашата. – Какво ви се е случило?

– Честно казано – отговори Ласитър, – паднах от една скала.

Тя го погледна лъчезарно, даде му пликче с ядки и игриво го плесна по ръката:

– Ах, вие!

– Наистина.

– Добре, разкажете ми как точно стана – каза тя, седна на свободната седалка до него и кръстоса крака с пукот на статично електричество от чорапогащника си.

Ласитър сви рамене:

– Ами беше много лесно. Просто разтворих пръсти. – После чукна ръба на чашата си в пластмасовия прозорец и вдигна наум тост за Рой Дънуолд: – За безкрайната синева!

– Чин-чин – каза момичето.