Текст книги "Сянката на Бога"

19.

По пътя към хотела Ласитър бе толкова изморен, че беше готов да легне на седалката и да заспи, вместо това седеше, вкопчен в излъскания кожен колан, докато колата подскачаше покрай Театро Сан Карло в посока към пристанището. Изтощението му отчасти се дължеше на стреса от необходимостта да играе роля – лъжата винаги го бе измъчвала. Най-много се ядосваше обаче на невъзможността да бъде на две места едновременно: Грималди беше в Америка, а отговорите – в Европа, при това заровени в средновековната помия на водената от „Умбра Домини“ политика.

И точно тогава, докато пътуваше с таксито, внезапно осъзна, че не Кати е била основната цел в нападението на Грималди… а Брендън. Кати беше убита, защото се бе опитала да защити живота на сина си. Закланият обаче беше Брендън! Гърлото му бе прерязано от ухо до ухо, почти ритуално. После пак Брендън бе изпепелен и кремиран за втори път. Брендън.А не Кати.

При това не от Грималди, който по това време вече е бил в болницата.

Някой друг си бе направил труда да ексхумира детето и да изгори останките му. Което със сигурност означаваше, че Грималди е бил част от конспирация. Което пък на свой ред изключваше теорията на Риордан, че е откачен. Ласитър от опит знаеше, че лудите не влизат в конспиративни заговори. Лудите просто действат. И когато си наумят да направят нещо, вършат го сами.

Започваше да го боли главата. Ако убийствата бяха елемент от план на заговорници, това ги правеше по-странни и от преди, отдалечавайки разрешаването им. Но какво общо имаха те с „Умбра Домини“? Защото беше извън съмнение, че точно „Умбра Домини“ дърпа конците на Грималди. Да, главата наистина го болеше.

Стаята му бе в малък хотел с изглед към пристанището Санта Лучия. Ласитър излезе на балкона с телефона в едната си ръка и слушалката в другата. Позвъни на Бепи, за да му предложи да вечерят заедно утре. Докато чакаше да му отговори, слънцето бавно се плъзна в Средиземно море като жена, влизаща във вана, нежно потъвайки под повърхността, без да я докосва, за да изчезне напълно…

Никой не отговаряше. Позвъни на пейджъра на Бепи и въведе телефонния номер на хотела си, за да може той да го потърси. Нищо повече не можеше да направи. И тогава си спомни за материалите, предоставени му от Данте.

В специално подготвения за представителите на медиите комплект имаше книжле, което по високопрофесионален начин представяше организацията във възможно най-благовидна светлина, едва ли не като някакъв клуб, където душата може да намери разтуха и отмора. Следваше списък на сродните на „Умбра“ организации и благотворителни общества. Ласитър забеляза, че „Салве Каело“ е сред тях. Всички възможни различия и противопоставяния бяха умело туширани. Нямаше и намек за екстремистка позиция.

Вместо това материалите наблягаха на добрите дела на „Умбра“, както и на нарастващата членска маса: имаше много снимки на ококорили очички деца, играещи на открито или седнали на чиновете си в енорийските училища, които „Умбра Домини“ спонсорираше, както и снимки на младежи, помагащи на възрастните хора. Най-сетне имаше снимки и на ремонтирани църкви (преди и след ремонта), а също и на мисионери в саваната. Илюстративният материал завършваше с фотография на млади мюсюлмани, работещи в зеленчуковата градина на един от „бежанските“ лагери на „Салве Каело“ в Босна.

Комплектът съдържаше още няколко вече публикувани статии за добрините, сътворени от организацията, както и два отделни репортажа за самия Делла Торе, които специално отбелязваха полиглотските му способности (той говореше шест езика според единия и девет – според другия), както и резултатите му като кикбоксьор. В единия от материалите се казваше: „Отец Делла Торе може да се състезава наравно с най-добрите. Така че… внимавай Жан-Клод!“

Последно сред документите бе писмото за „намеренията на мисията“. То бе образец на словесната еквилибристика: в него нямаше нито дума за ритуалните изгаряния, „ислямския империализъм“ или хомосексуалистите. Вместо това писмото подчертаваше важността на „семейните ценности“, „културата на християнството“ и „основните постулати на католицизма“.

Като цяло комплектът бе превъзходно приспивателно и Ласитър се отпусна в креслото.

След като се събуди, се чувстваше много по-добре, но настроението му се развали, когато спря за сутрешното си капучино в кафето до хотела. От малката тонколона се разнасяха досадните и уморително жизнени звуци на така наречения „европоп“. Не можеше да разбере какво всъщност харесваха хората в този боклук. Поне кафето беше както винаги превъзходно.

Църквата на Сан Еуфемио беше малка и стара. И наклонена застрашително. Нито един от заложените в архитектурния й проект ъгли не изглеждаше нормален. На всичкото отгоре беше притисната в сандвича на две нови и много по-големи сгради. Изглеждаше така, сякаш съседите й се опитват да я изтласкат.

Късата алея извеждаше право пред огромна, обкована с метал врата, чиито крила бяха от дърво, толкова старо, че повърхността му бе замрежена от пукнатини, а меката част на дървесината отдавна се бе изтрила. Вече беше виждал тази врата на предоставените му снимки – широко разтворена, през нея излизаха двама младоженци – и помнеше, че е от осми век. Докосна предпазливо дървото – твърдо като камък.

Но днес крилата не бяха гостоприемно разтворени, а на всичкото отгоре не се виждаше чукче или поне дръжка. Имаше само голяма, старомодна ключалка. Ласитър обиколи сградата, търсейки друго място за влизане, и скоро го намери – по-малка, странична врата. Спря пред нея и набързо преговори ролята си: Джек Дилейни, CNN, „Нови насоки в католицизма“.

Почука на вратата и Делла Торе го изненада, като му отвори лично. Водачът на „Умбра“ беше облечен в черен пуловер с висока яка, кафяви панталони и мокасини. Ласитър отбеляза, че отблизо Силвио делла Торе изглежда още по-добре отколкото на снимките. За разлика от актьорите, с които се бе срещал – и които по правило в действителност изглеждаха по-дребни, – Делла Торе се оказа по-едър. Беше поне с неговия ръст, широкоплещест и като цяло имаше атлетичен вид. Изобщо не покриваше представата на Ласитър за човек на религията – шейсетгодишен, сивокос и с расо.

– Вие сигурно сте Джек Дилейни – проговори мъжът пред него с усмивка. – Данте ме предупреди, че ще дойдете. Моля, заповядайте. – Английският му бе превъзходен и без акцент.

– Благодаря.

Двамата минаха през втора врата и се озоваха в малък, но елегантно обзаведен кабинет. Ласитър седна на тапициран в червена кожа стол, а Делла Торе се намести отсреща, зад старата библиотечна маса. Помнейки думите на Масина за триковете със светлината, Ласитър не пропусна да забележи умело скритите под стария гипсов таван индиректни осветителни тела, разположени така, че да осветяват по поразителен начин изсечените черти на Делла Торе.

– Разбрах, че работите върху репортаж за CNN…

– По-скоро още сме на идейната фаза.

– Добре… Отлично! Понякога си мисля, че големите медии полагат специални усилия да не ни забелязват.

Ласитър се засмя, както се очакваше от него.

– Е, сигурен съм, че не е чак така.

Делла Торе сви рамене:

– Така мисля. Но това няма никакво значение. Нали вече сте тук – Делла Торе вплете пръсти, постави лакти на масата и подпря брадичка върху ръцете си. – С какво ще започнем?

– Ами… – проточи Ласитър – идеята е да добия представа в каква степен ще ви хареса камерата, както и да ми разкажете малко история. Интересува ме например създаването на „Умбра Домини“…

– Разбира се – веднага реагира Делла Торе и отново се отпусна на стола. – Предполагам, известно ви е, че сме продукт – някои хора не биха пропуснали да ме поправят „вторичен продукт“ – на Ватикана–2… – И през следващите десет минути шефът на „Умбра Домини“ подаваше с усмивка на Ласитър само леки топки за загряване.

– В каква насока се промени организацията ви през последните години?

– Джек, обществена тайна е, че ние се разраснахме.

– Ако трябва да споменете една ваша програма, с която особено се гордеете, коя би била тя?

– Без никакво съмнение „Приближаване към обществото“. Гордея се с нея…

– Според вас кое е най-голямото предизвикателство в наше време пред Църквата?

– Не е едно. Много са. Настанаха трудни времена! Но ако трябва да бъда конкретен, най-голямото предизвикателство пред католицизма е „изкушението на модернизма“…

Ласитър кимаше замислено при всеки отговор и прилежно си водеше записки. Започваше да усеща противника – нещо като тефлон, но много по-тежко. Тефлон и стомана. Реши да смени тактиката.

– Говори се, че „Умбра“ има политически амбиции.

– О? – Делла Торе мигновено схвана промяната и наклони глава. – И кой го казва?

Ласитър сви рамене:

– В хотела имам папка, пълна с вестникарски изрезки. Разпечатки на файлове, които съм изтеглил от „Нексис“. Някои от тях са доста критични. Там се споменава, че „Умбра Домини“ е тясно свързана с крайно десни групировки като „Националния фронт“…

– Това е нелепо. Наистина сред нашите членове има такива, които са загрижени за имиграцията, но това е политически въпрос, не теологически. Ние сме пъстра организация и хората ни споделят разнообразни гледни точки.

– Носят се слухове, че „Умбра“ изповядва хомофобия.

– Ами…

– И че настоявате гейовете да бъдат татуирани.

– Прекрасно! Доволен съм, че повдигнахте този въпрос, понеже така ми давате възможност да изясня проблема. Истина е, че за нас хомосексуалността е грях – нещо, което, нека си признаем, сме заявявали най-недвусмислено. В тази връзка допускам, че ще се намерят хора, които биха ни нарекли – Делла Торе отвори кавички с пръст във въздуха – „хомофоби“. Но е истина също така, че „Умбра Домини“ изпълнява и педагогическа функция. Ние сме учители, а като такива, понякога ни е разрешено да хиперболизираме, за да подчертаем нещо. Но само толкова. Каквото и да се твърди, никой в „Умбра Домини“ не смята сериозно, че хомосексуалните трябва да бъдат татуирани. Макар според мен да е разумно да се поиска поне да се регистрират от полицията.

– Интересно – отбеляза Ласитър. – Има и нещо друго, за което бих искал да ви попитам. В една вестникарска изрезка става дума за благотворителна организация… „Салве…“

– Каело.

– Именно. „Салве Каело“. Споменава се за тяхната работа в Босна. Казва се, че…

– Знам какво се казва. Твърди се, че сме създали концентрационен лагер. И че сме го направили под прикритието на възстановителна дейност.

– Мммм…

– Запознат съм с това обвинение. Разследвахме го много внимателно. Нищо не се доказа.

– А истина ли е?

Делла Торе погледна към тавана, сякаш търсеше разрешение свише. После свали погледа си върху Ласитър.

– Да те попитам ли нещо, Джек?

– Давай – Ласитър усети, че моментът е подходящ да премине и той на „ти“.

– Не е ли удивително, че вярата и отдадеността с еднаква сила предизвикват атака и възхищение? Историите, за които ми спомена, не са нищо повече от завист, маскирана като клюка.

– Завист? Нещо не разбирам…

Делла Торе въздъхна и когато заговори отново, гласът му бе нисък и затрогващ, думите му – перфектно модулирани, а тембърът – дълбок и богат на нюанси:

– Защо не погледнеш на „Умбра Домини“ като на красива девственица – започна той, наведе се напред и прониза Ласитър с изумително сините си очи. Последва реч, съвсем различна от всичко, което Ласитър някога бе чувал – перфектно структурирани звуци, унасящи вълни от плавни думи. Ласитър почувства, че изпада в транс. Или по-скоро започва да потъва в него. А после по съвсем обикновен начин се случи нещо необикновено: слънцето се скри зад облак, някаква странна двуизмерна светлина обгърна лицето на духовника за миг и Ласитър прозря човешката му суета. Силата беше в очите му – това бяха очи, които те всмукваха в себе си, не точно сини, а по-скоро в нюанс на аквамарина, който сигурно е бил взет от самото сърце на Големия бариерен риф. Прекрасни очи, но неистински. Благодарение на странната светлина, Ласитър успя да зърне влажния блясък на контактните лещи. Не бяха обикновени лещи, а оцветени. И цветът в тях бе… същият като в очите на Моника.

Запита се дали Делла Торе също като Моника се е измъчвал при избора между лазурния аквамарин и сапфирено синьото. Но независимо дали бе имал душевни терзания, или не, и двамата бяха избрали един и същи нюанс. Вероятно поради една и съща причина – това бе прелъстително син цвят.

Делла Торе се усмихна и поклати глава. Явно беше, че не е доловил превключването в съсредоточеността на Ласитър.

– … Така че, когато науча за атаки срещу „Умбра Домини“, когато чуя слухове и недоизказани съмнения относно намеренията на ордена… Не, това не ме разгневява. Наскърбява ме. Кара ме да изпитвам съжаление. Хората, които говорят по този начин, които измислят тези истории, тези хора са пленници на тъмнината в своите души.

Делла Торе завърши речта си по същия начин, по който я бе започнал – с лакти на масата и брадичка, подпряна на преплетените пръсти.

Ласитър не проговори веднага. Слънцето излезе иззад облака и стаята запулсира в светлина. Той прочисти гърло и без да се замисля над думите си, попита:

– А Франко Грималди?

Делла Торе се облегна на стола и го изгледа с непроницаемия си поглед.

– Грималди?

– Един от твоите хора…

– Да?

– Търсен е за убийство.

Делла Торе замислено кимна.

– Разбирам.

– В Щатите.

– Хмммм – Делла Торе се заклати напред-назад. – Ти си тук, за да ми зададеш именно този въпрос, нали?

– Да – кимна Ласитър.

– Ами… – сви рамене духовникът.

– Искам да разбера защо го е направил – настоя Ласитър.

– И мислиш, че аз знам отговора?

– Мислех, че е възможно да го знаеш.

– Ясно… И все пак защо мислиш така?

Искаш да те подбутна, помисли си Ласитър. Е, добре.

– Защото си му платил доста пари.

– Аз ли? И кога съм го направил?

– През август.

– Аха – Делла Торе се завъртя със стола си и се обърна към прозореца. Веждите му бяха сключени. – Кога казваш съм му платил?

– Платила му е „Умбра Домини“. В него беше намерен чек от вашата банка до неговата – Креди Сюис.

Делла Торе изсумтя неопределено все така с гръб към Ласитър, фиксирал поглед върху прозореца. Накрая се обърна отново с лице към него.

– Ще проверя как стоят нещата. – После тихо попита: – Ти не си репортер, нали… Джек?

– Не съм.

– А онези, които този човек е убил… са твои близки?

– Да, много близки. – Още докато отговаряше, Ласитър се замисли над странния избор на думите. Откъде Делла Торе знаеше, че убитите са повече от един?

Делла Торе помълча, после каза:

– Знаеш ли, Джо… – направи пауза, за да разбере Ласитър, че театърът с Джек Дилейни е приключил, – знаеш ли – повтори той, – че не можеш да направиш нищо, за да ги върнеш?

– Осъзнавам го – призна Ласитър – и все пак…

– Нека не се лъжем повече. Знам за посещението ти в Цуоз… Гюнтер ми позвъни. В течение съм и на делата ти в Рим. Знам каква мъка носиш в сърцето си и повярвай, не те обвинявам в нищо.

Ласитър изведнъж осъзна, че буквално плува в адреналин.

– И? – изграчи той.

– Нека те попитам нещо. – Ласитър кимна. – Вярваш ли в Бог?

Въпросът го накара да се замисли.

– Да, предполагам, че вярвам.

– Вярваш ли тогава, че доброто в този свят идва от Бог?

Ласитър отново се замисли.

– Предполагам…

– А дяволът?

– Какво за него?

– Вярваш ли в дявола?

– Не – отсече Ласитър.

– Добре, нека да е злото. Вярваш ли в злото?

– Абсолютно. Сблъсквал съм се с него.

– Добре… Откъде тогава идва злото, ако не от дявола?

– Не знам – каза Ласитър, който започваше да губи търпение. – Никога не съм се замислял. Но познавам злото, когато го видя. А съм го виждал нееднократно.

– Всички сме го виждали. Но това не е достатъчно. Трябва да мислиш за него.

– Защо?

– Защото това е причината да бъдат убити сестра ти и сина й.

В стаята се възцари тишина и Ласитър се опита да вникне в смисъла на последните думи. Накрая попита:

– Какво означава всичко това?

– Само онова, което ти казах. Че трябва да мислиш за първопричината на злото.

Ласитър разтърси глава, за да я прочисти.

– Искаш да кажеш, че… Грималди е зло… Знам го. Видях с очите си какво направи той.

– Не, не исках да кажа това.

– А какво? Че Кати е олицетворение на злото? Или Брендън?

Делла Торе го погледна мълчаливо. Паузата се проточи и едва след няколко минути той смени темата:

– Нека ти покажа църквата.

Ласитър го последва по тесния коридор в тъмното помещение. Делла Торе поспря, за да включи осветлението, и стаята, в която се намираха, изведнъж се разшири, макар точните й размери все още да оставаха неясни. През редицата тесни прозорци високо горе до тавана проникваше странна синкава светлина и обгръщаше Делла Торе в ефирен облак. За миг той му се стори привидение, игра на въображението, замръзнал дим.

– Помоли се с мен, Джо. – Проповедникът застана до амвона – античен подиум от дърво, осветен отдолу, – и сякаш увисна във въздуха. Ласитър седна. Чувстваше се неловко. Не се бе молил от много време и не му се искаше да го прави точно сега, а най-малкото пред Делла Торе. Струваше му се опасно да падне на колене пред този човек.

И въпреки това… Чувстваше се толкова самотен, а присъствието му в тази църква му напомняше за по-добрите дни в миналото, когато двамата с Кати седяха един до друг в Националната катедрала… „седмата по големина в света“. Колко пъти им бяха повтаряли това. Стотици, ако не и повече. Обичаха да ходят там, харесваха им стъклописите, затрогващата музика, страшните подземия на криптата, чезнещия високо горе таван, готическата атмосфера, страховитите, макар и глупави статуи по стените. Отдавна загубеното минало.

Никога повече нямаше да стъпи там.

Делла Торе се извисяваше високо пред него на амвона, озарен и все пак материален… като статуя, застинала със събрани за молитва ръце и смирено наведена глава. Светлината рикошираше от скулите му и трептеше в ореол около гъстата му къдрава коса. Беше перфектен.

– Край на болката… – шепнеше Делла Торе с умоляващ глас, със зов, който резонираше така, че Ласитър имаше усещането, че се говори в главата му. – Край на болката… – той притисна ръце до гърдите си и вдигна глава. Ласитър беше като хипнотизиран. – Дойдохме пред теб в твоя дом, за да видиш, Господи, че едно от чедата ти страда. Изличи отмъстителността от сърцето му, Господи, вземи го отново в стадото си, защото само ти имаш право да мъстиш. Прибери го в сърцето си, Господи. Освободи го от омразата!Спаси го от злото! – Думите отекваха отвсякъде. – Дойдохме пред теб в твоя дом…

–  Scussi!

Делла Торе замръзна с отворена уста като риба на сухо.

–  Scussi, Papa… – Някакъв олюляващ се пияница бе застанал на пътеката между редиците седалки. За момент изглеждаше, че ще падне, но запази равновесие. С простодушна усмивка човекът се отпусна на колене, погледна нагоре към амвона и… заби лице в каменния под.

Делла Торе беше като парализиран. После… побесня! Размаха ръце и закрещя към просналия се човек:

–  Vafancullo! Vafancullo! – и макар Ласитър да не говореше италиански, по тона разбра какво искаше да каже духовникът. Звучеше му като „Напусни“ или по-скоро „Пръждосвай се!“. Лицето на Делла Торе се бе преобразило, красивата и състрадателна маска се бе отлепила, за да разкрие яростта. После, все така внезапно, както бе изчезнала, маската отново се появи. И когато слезе от амвона, за да помогне на мъжа да се изправи, Делла Торе отново изглеждаше олицетворение на състраданието.

Ласитър отиде при тях на пътеката.

– Нека опитаме да го отнесем в кабинета – каза Делла Торе. – Познавам го. Мога да се обадя на жена му.

Прихванаха пияния и го повлякоха по коридора. Но човекът отново размаха ръце:

–  Papa! – извика той и неволно удари духовника. Делла Торе залитна и нещо изпадна от джоба му.

Малка бутилка. Ласитър я видя да подскача по плочките… По някакво чудо не се счупи. Наведе се и я взе. И се вгледа в нея.

Беше същата или най-малкото бе точно копие на бутилката, която полицията бе иззела от Грималди. Спомни си първия път, когато я бе видял: седеше с Риордан в кабинета на доктора, в болницата на Феърфакс. А на подноса пред него бе бутилката. И ножът… Ножът със засъхналата кръв и с нежното русо косъмче, залепнало за кръвта. Косата на Брендън. В съзнанието му блесна полицейската снимка: грубото стъкло, кръстовете от двете страни, металната капачка във форма на кръст.

– Благодаря ти – каза Делла Торе и протегна ръка. – Удивително е, че не се счупи.

Ласитър наведе глава.

– Мисля, че е време да си ходя – каза той. – Имам да хващам полет.

И преди духовникът да му е отговорил, тръгна към вратата. Делла Торе го последва по пътеката.

– Джо – умолително каза той, – какво има? Моля те… върни се. Чувствам, че между нас остана нещо… недовършено.

Но Ласитър не се обърна. Просто вървеше напред. Само устните му се мърдаха. И онова, което казваше, учудваше и него самия:

– Дяволски си прав… Наистина остана.