Текст книги "Само за мъже"

Автор книги: Богомил Райнов

сообщить о нарушении

Текущая страница: 3 (всего у книги 27 страниц)

Отстрани на вратата са закачени с кабарчета четири визитки. Най-горната гласи лаконично: Борис Несторов. Ако съдя по беглите сведения, получени от Жорж, това трябва да е борецът. Следващата поред картичка е на самия Жорж. Откачвам я и използувам ръждивото кабарче, за да прикрепя моята. Отдолу остават Владимир Илиев – инженер, и Радко Димов – без пояснения.

Тъкмо да вляза обратно в Тъмното царство, и чувам зад гърба си глас:

– Антоне!

Не е нужно да поглеждам, за да отгатна, че е Янков, прекият ми шеф.

– Едва те открих, добре, че си оставил новия си адрес. Всъщност за това те търся, зарад новия ти адрес.

– Че какво му е на адреса? – запитвам с неволното предчувствие, че и тоя се готви да ми предложи смяна на квартирите.

– Ще ти обясня. Тук ли ще говорим?

– Ами влизай. Макар че не съм дип за гости…

Напътвам го с необходимите предупредителни възгласи нагоре към покоите си и стигаме без особени премеждия до стаята с изглед към ореха. Янков дори не забелязва ореха. Това е май единственото, което не забелязва.

– Квартирата ти не е категория лукс, но за мене е истински дюшеш. Добре, че си оставил адреса.

Той е облечен с елегантна небрежност. Синя небрежност, като че го гледам през джама на вратата към терасата. Якето, дъвките, ризата, всичко е синьо, и то с интензивен цвят, а не като воднистите му очи.

По-рано само аз в редакцията ходех с джинси, което предизвикваше недоволни гримаси у Янков, защото накърнявало сериозния тон на работното място. Тия недоволни гримаси донейде осмисляха каубойския ми шик. Какъв смисъл да се обличаш по определен начин, ако това не дразни никого. Сега вече, след като джинсите се превърнаха в баналност, Янков сам ги навлече. Той е от ония типове, чиито разсъждения започват с въпроса: какво ще кажат хората? А най-сигурният начин да не кажат нищо е да бъдеш възможно най-банален.

– Решил съм, Антоне, да напиша серия къси интервюта на тема „Как дойде Девети септември“…

Шефът ми е цар на подобни оригинални идеи, които го осеняват, додето прелиства старите течения на вестника. Да не повярваш просто колко нови идеи лежат затрупани в тия стари течения и само чакат някой да ги изрови.

– Добре, ама какви ти интервюта, когато всичко живо е на почивка. Досега съм открил само трима, и то все дребни риби.

– Че к’во мога аз да ти помогна? Знаеш, че съм в отпуск.

– Няма да ти нарушавам почивката, не бой се. Но тук в тая къща имаш двама съседи, които ми трябват. Искам само да поприказваш с тях.

– А ти защо не поприказваш?

– Какво да приказвам? Пратих им писма – въобще не отговориха. Дойдох им на крака, намерих единия и той ме изгони.

– Един такъв едър…

– Именно. Несторов.

– Че той и мене ще изгони.

– Е, как ще те изгони, когато тук си живеещ. Все пак съседи сте, отношенията ви са други.

– Никакви.

– А бе опитай все пак, за мен е важно. Единият – партизанин, другият – политзатворник… Не че са от първата редица, но ще влязат в работа.

Този Янков е такава лепка, че колкото по-дълго му отказвам, толкова по-дълго ще ми виси на главата.

– Не го смятай за служебна задача. Правиш ми просто приятелска услуга.

– Добре – промърморвам. – Ще опитам. В името на приятелството.

Той ме поглежда бегло, за да провери дали го будалкам. Сетне отдръпва погледа си, като че съм го опарил, и обхожда с него квартирата.

– Що не й теглиш една боя на тази стая?

– Сега почивам.

– Мислех, че пишеш роман.

– Какъв роман бе! Само почивам.

* * *

Пишеш роман, вика. В тоя град нищо не можеш да скриеш и никъде не можеш да се скриеш. Заври се, ако щеш, на майната си, в една стая, задънена от орехови дървета и мърляви калкани, пак някой нахалник ще те налапа.

Роман, вика, пишеш. Няма роман. Има пълен батак. И даже не батак. Батакът е драматичен – нещо се мъти, нещо става, най-малкото – давиш се. А при мене дори напрежението на давенето е минало. Какво напрежение, като си се удавил.

И за какъв бяс ми беше тоя роман? За да взема пари? За пари не съм мислил. Особено след като Бистра благоволи да ми слезе от врата, за пари съвсем не съм мислил. Тогава може би за да бъда полезен? Не ми е минавало и през ум. По-скоро търсех да се заловя за нещо, да изплувам, да докажа на себе си и на другите: даже да съм катастрофирал, това не значи, че съм загинал. Жертви няма.

Няма, ама има. Не допусках, че толкова съм залагал на тоя жалък ръкопис. Навярно все пак съм искал да кажа нещо с него. Да се мотивирам, чрез грозотата. Оня беше заявил: мисля, следователно съществувам. А аз бях решил да добавя: задъхвам се, значи живея. Ами задъхвай се, кой ти пречи? Но защо трябва да даваш изявления.

Запитайте сто души какво искат от живота, няма да ви дадат сто различни отговора. Различните ще бъдат колкото пръстите на едната ви ръка. Запитайте милион души – вариантите ще се окажат пак толкова. Успех, слава, пари, богатство, брак, любов, удоволствия – много приказки за три-четири понятия, към които някой хапльо ще прибави и последното, алтруистичното – да бъдеш полезен или нещо от тоя род.

Значи до това се свеждат разновидностите на човешките лакомства. И по всички точки аз съм пълен мат. Любов, пари, успехи, творчество – мат! И какво значение коя именно е любимата ми точка, моята точка, щом по всички съм мат. Разбира се, някой ще се обади: почвай нова игра. Само че тая игра не е като оная. И когато разбереш, че всичко е вятър, както е казал пророкът, тогава настъпва най-гадното. Нова игра ли? Готово. Но без мене.

Интересно, че докато произвеждах обичайните си литературни дреболийки, всичко бе наред: приемаха ги. Не че бях обсипвам с похвали, обаче плащаха. В културното меню на обществото има нужда и от дреболийки, а моите бяха сиви в рамките на допустимото. Сивото най-лесно се приема. Може да не е бог знае колко привлекателно, но поне не крие заплахи. Тихият монотонен ден е винаги за предпочитане пред ветровития, дето го не знаеш дали ще докара слънце или буря.

Изобщо до някое време всичко се развиваше нормално. И дори не се сещах, че нещата не могат до безкрайност да текат нормално, по простата причина, че всичко си има край. Така че ударът ме завари съвсем неподготвен. И додето се опитвах да се окопитя, светна ме вторият удар. Подир което, за разнообразие, ме връхлетя и третият.

Е, може би „удари“ е прекалено силно казано. Дребни шамари. Обичайни инфекции. Ако се усещах малко замаян, причината бе вероятно в липсата па закалка. Всичко бе вървяло твърде леко и твърде спокойно до този момент. Ако животът ме бе шамаросвал по-често и по-отрано, може би дори не бих обърнал внимание. Достатъчно е да затънееш в необходимата степен и преставаш да обръщаш внимание.

– А иначе не съм по трагедиите. И ако мразя нещо, то е да прибягвам до скубане на коси. Така че коси не хвърчаха. Изобщо нищо не стана, освен дето изключих. Също като на автомобилните надпреварвания в съботен ден по шосето. Като се хакнеш с колата в крайпътното дърво, може да оцелееш, но загубваш интерес към състезанието. Нека другите да се изпреварват и да гонят вятъра. Тяхна си работа. За тебе надбягването е свършило.

Така че изключих. Това не ми беше за пръв път да изключвам. Само че сега изключих генерално. Направих го, без да съобразявам и без да вземам специални решения, и може би затова стигнах до най-доброто решение.

– Аз май че се позаседях – казва моята мадама Скуката.

– Не се притеснявайте – отвръщам. – Чувствайте се като у дома си.

Три удара, да. Какво чудно, ударите идват винаги на серии, което не всякога важи за успехите. Между първия и втория, а също между втория и третия главата ми не можа да роди свястна мисъл – просто време нямаше, понеже съм малко бавен в мислите. И едва след третия се сетих за моя стар приятел Петко, който нейде към третата водка обичаше да казва:

– Не знам колко книги са написани от разни мъдреци на тема „Как да успеем в живота“. Щом са толкова мъдри, защо никой нищо не е написал на следващата тема: „Какво да правим, след като не сме успели“. За такова четиво вероятно ще има повече читатели.

– Тая тема са я оставили на тебе.

– Е, да, понеже не ми стига акълът. А такова-съчинение наистина може да напише само такъв като мене. Дето има достатъчно опит в неуспеха и достатъчно идеи в главата.

– Ами напиши!

– Ще напиша. Стига да набарам ръководната нишка.

Само че, вместо да напише, взе, че изчезна и отнесе тайната със себе си. А темата и до днес лежи неизползвана. Все едно че ми е оставена в наследство.

* * *

Началото бе навярно оная история. Една редакционна история, глупава до немайкъде. Бях дежурен по брой и се наложи да падне някаква статия, та трябваше да я заменим с друга и понеже главния го нямаше, обадих се по телефона на заместника и той запита какви материали имаме в резерва, а аз му ги изброих, на което пък той отговори „пусни това или онова, изобщо пусни, което пасва по размер“, и понеже „това“ не пасваше, пуснах „онова“.

Туй беше историята или поне първата й част. Защото се оказа, че „онова“, дето го бях пуснал, бе някакъв материал, спрян седмица по-рано от главния за по-основна проверка, един от тия неверни сигнали за нередности, от които произтичат сума главоболия. Така че на следния ден едва влязох в редакцията – и ме извикаха при шефа.

Беше бесен. Когато бе най-бесен, полагаше най-големи усилия да се сдържа. Фучеше ли, нямаше нищо опасно, но видиш ли го такъв леден, значи бесен е. Разбирам ги тия спокойно-бесните още от времето на леля си.

– Ти ли пусна тази дописка „За безотговорността“?

Потвърдих, че съм аз.

– Значи двойна безотговорност – кимна мрачно той. – Едната – на дописника, другата – твоя.

Мълчах. В такива случаи най-добре да си мълчиш.

– Този материал аз лично го бях спрял – поясни главният, като натърти свирепо на думата „лично“.

– Не са ми казали. Материалът беше набран.

– Долу в печатницата има сума набрани материали – и наши, и чужди – готварски рецепти, съвети за пръскане на лозята… То да беше пуснал някоя готварска рецепта май щеше да е по-добре. В готварството поне няма клевети.

Пак мълчах.

– А не ти ли е известно, че не можеш да поместваш такъв материал без мое разрешение?

– Вие бяхте на пленум…

– И какво, като съм бил на пленум? Ти от вчера ли си в тая редакция, та не знаеш кои материали могат да се пускат с лека ръка и с кои трябва да се внимава? Как пък точно за тази дописка се хвана?

Сега бе моментът да му кажа, че съм се хванал по препоръка на заместник-главния. Но защо да му казвам. За да излезе, че доноснича и се оправдавам. Да му каже заместникът.

– Наистина, как точно за тази дописка се хвана? – повтори с едва сдържано ожесточение шефът.

И понеже продължавах да мълча, добави:

– Да ти кажа ли? По същия принцип, по който шило в торба не стои. Ти имаш вкус към скандалите, към сензацията… Само че нашият печат не е сензационен печат. И такива, дето обичат сензациите, не им е мястото тук.

Пауза. Колкото да се успокои. Лекарят навярно му е внушил: не бива да пушите, не бива да се вълнувате. Пушенето го бе оставил наскоро, но с вълненията нещо не му вървеше.

– Свободен си.

Или ще ме уволни, или ще ми се размине – рекох си и за всеки случай се отбих при заместника. Нямаше го. Може и наистина да бе болен, както твърдеше секретарката, а може и да се бе направил на болен, додето шефът се успокои.

Или ще ме уволни, или ще ми се размине, казвах си, като вярвах повече на второто. Не се смятах за Богородица, обаче вината беше поделена, и моята бе най-малка. По-голямата бе на оня мухльо Янков, който беше оставил шпалтите да се въргалят между готовите за печат материали. А най-голямата бе на заместника, понеже бе дал нареждането. Пусни „това“ или „онова“. И аз бях пуснал „онова“. Точно по предписанието и без умисъл за сензации. Макар че сензацията винаги е за предпочитане пред отегчението.

Не ме уволни, но не ми се и размина. Още същия ден издаде заповед за понижение. Деградацията стана скромно и тихо, без бой на барабани и късане на пагони. Опразних самостоятелния кабинет, който заемах като шеф на културния отдел, и се пренесох при читателските писма, дето бях почнал кариерата си. Само че тук вече не бях шеф на отдел. Шефът бе Янков.

Пренесох се без коментарии. Заместникът продължаваше да боледува. Този страхливец така и ще си премълчи. Нека мълчи. Аз също не мисля да говоря. Главният закриля ония двамата, а те при случай пазят него. И като са тръгнали да вършат мерзост, от-къде-накъде аз трябва да ги спирам. Нека мерзостта си остане, щом са я изфабрикували. Така и на тебе ще ти остане една илюзия по-малко. Една от тия илюзии, дето ти ги натрапваше баща ти. Без илюзии се кара по-лесно.

Тъй свърши тая. Ако не броим едно малко продължение, което нищо не промени.

Няколко дни по-късно отново ме извикаха при главния. Сега не беше бесен. В кръглото му пълно лице дори прозираше сянка на неловкост.

Между нас казано, тази неловкост съвсем не му приличаше. Един римски император не може да изпитва неловкост. А главният с пълните си бръснати бузи, торбичките под очите и двойната брадичка напомняше донейде на тия дебели римски императори от учебника по история.

– Ти не ми каза оня ден, че си пуснал материала с разрешение на Калев…

Не „с разрешение“, а „по нареждане“, поправих го на ума си.

– Мислех, че той сам ще ви каже – смънках.

– Е, да, каза ми, но едва днес. Болен беше човекът.

– Всекиму се случва – смънках отново с нотка на участие.

– Сам дойде да ми каже! – поясни шефът, раздразнен от мънкането ми.

Кимнах с разбиране.

– Това, естествено, намалява вината ти – оповести малко неохотно главният. За да добави веднага:

– Но не я отменя. Калев не е могъл по едно изброяване на заглавия, така, по телефона, да прецени кой материал трябва да се пусне и кой – не.

„За безотговорността“ – напомних му, само че наум. Ама че безобидно заглавие!

– Въобще излиза, че контрата е у Янков от „Читателски писма“ – заговори отново шефът.

Добре, че се сети – поощрих го все тъй, наум.

– Но ето че и Янков няма вина! Оказа се, че той е наредил да се изтеглят шпалтите, обаче онова момче, помощникът му, забравило да изпълни нареждането.

За к’во ми ги разправяш тия неща? – питам все тъй наум. Разправя, защото все трябва нещо да разправя. Нещо без значение, колкото да отложи същественото. Понеже, нали, щом е допуснал грешка, следва да я поправи.

Не съм познал.

– Мисля, че е излишно да говоря за отношението си към тебе. С покойния ти баща бяхме близки още от затвора. И никак не ми беше лесно да те наказвам. Но станалото, засега поне, няма как да се измени. На мястото ти вече има нов човек, не можем да си играем с хората. Тъй че временно трябва да поработиш там, където си. Мисля, че няма да ти навреди. По-близо до читателя, това значи по-близо до земята. Като древния Антей.

– Вие най-добре знаете – рекох без излишен възторг, но и без горчивина.

– Знам, знам. Всичко знам. И че ме псуваш вътрешно, и това знам. Но ако ти пък знаеше колко ругатни съм изял тези дни за тоя ваш проклет материал… Нейсе!…

Така че накрая пак той излезе мъченикът, не аз. Всъщност и аз не бях мъченик. Изпитвах дори известна радост, искам да кажа, злорадство, като гледах колко е жалък в старанието да замаже случката. По най-простия начин: увиваш несправедливостта в малко наглост и – готово. Приятел на баща ми. И мой, разбира се.

Така бях упоен от злорадство, та дори не си давах сметка, че в края на краищата причината си е у мене. Не защото бях пуснал материала, а защото бях мълчал, когато трябваше да говоря.

По-късно, като поизтрезнях, наложи се да призная, че справедлив или не, полученият шамар не бе от най-леките. Да забравим поста, който, макар че уж не държиш на него, винаги ти дава известно самочувствие. Да забравим и тая подробност, че като шеф на културен отдел получавах престиж пред инстанциите, дето пласирах амбулантната си литературна стока. Оставаше обаче Бистра. Бистра положително ще изпадне в криза.

Тя не изпадна в криза. Даже благоволи да каже:

– Чудя ти се, защо изобщо си трепеш времето в тая редакция. Че ти тази заплата, дето я получаваш там, за три дни ще я изчукаш на машината, ако си седнеш на задника.

– Човек не работи само за пари…

Фаталната реплика, която жена ми тутакси дешифрира по своему.

– Вярно! Ами сега?… Значи край на всички покани за премиери, за филми, за изложби…

В гласа й се долавяше униние, но само в началото, колкото да се разпее. Минута по-късно в арията прозвучаха нотки на дълбок трагизъм:

– И това все на мен ще ми се случи! Все аз съм жертвата!

Неучтиво беше да й напомням, че тия думи биха звучали по-естествено в моята уста, отколкото в нейната.

– Ти и без това никъде не ме водиш. Държиш ме вкъщи като монахиня. А сега – кръст и на тия мизерни покани…

Гласът продължаваше да набира сила. Време беше да се изпарявам. Добре, че и Бистра е като шефа ми. Тия двамата, прихване ли ги, трябва просто да изчакаш. Да изчакаш търпеливо. И възможно по-далече.

Тя обаче навреме отгатна намерението ми да издимя:

– Така ли ще ме оставиш? И точно сега?…

– Добре, кажи, къде искаш да отидем? В клуба? У Беба?

Бистра избра обичайния рейс, който – макар че никъде не я извеждах – се повтаряше поне веднаж седмично. Бяхме в клуба, сетне в нощния ресторант на „София“, а когато късно през нощта се прибрахме, с нас се мъкнеха още три двойки, плюс неизбежния Жорж, който, както обикновено, беше без дама. Дамите той ги приемаше през деня у дома си, а вечер предпочиташе да се движи сам, защото това, както казваше, му давало по-голяма свобода на действие.

Повечето членове на тайфата бяха доста пияни, а които не бяха, получиха възможност да се напият у дома и това важеше най-вече за мене. Нямах никакво намерение да го правя, просто тоя род лигавене не ми е по вкуса. Но когато случайно забелязах, че Жорж е уловил под масата бедрото на Бистра на пределна височина, а тя го гледа с помътнял поглед, сякаш му се отдава, почнах да се наливам. Те и двамата бяха пияни над нормата и дори не си даваха сметка, че мога да ги видя, и навярно би било по-естествено, вместо да се наливам, да ударя два шамара на Бистра и да изхвърля Жорж на стълбището, но аз се въздържах точно тъй, както се бях въздържал и при оная жалка редакционна история.

Може би е глупаво от практична гледна точка да се въздържаш в такива моменти. Но от друга гледна точка още по-глупаво е да действаш. Това нищо не изменя. Това ти създава самочувствието, че си оправил нещата, но нищо не изменя, защото хората си остават същите. Ако сега си им попречил да извършат мръсотията, значи отложил си я за утре, нищо повече. Бистра ще изпадне в нервна криза, после ще изиграе една сцена на разкаяние с малко сълзи и с някое „не бях на себе си“ или „не знаех какво върша“, подир което ще се помирите в леглото. А един или два дни по-късно ще последва нова среща в леглото, само че не с тебе, а с нещастния Жорж, изхвърлен така вулгарно на стълбището от един болезнено ревнив съпруг.

Така че въздържах се от действие, или по-точно – сведох действието до самоналиване. А месец по-късно се сблъсках някъде с обичайния познат – тоя, дето винаги ще се намери, за да те информира. Ти да не си се развел, вика. А бе не съм, но натам отива, отвръщам, понеже подозирам какво ще ми каже. И аз така си помислих, вика. Вече два пъти я виждам да излиза от къщата на Жорж, вика, нали и аз там наблизо живея.

Съвсем не бях мислил за развод, нито пък се заех да мисля. Не се правех съвсем на балама, дори давах възможност на Бистра да разбере, че не съм балама, а също и да проумее, че не съм умрял за нея. Предполагам, че това, второто, тя отдавна го бе проумяла, и може би оттук тръгваше наклонената плоскост, водеща към Жорж, понеже Бистра никога нищо не прави без едно наум.

Работата бе там, че още много по-рано бях престанал малко по малко да играя по свирката на жена си, защото нейната свирка имаше само един мотив: „дай пари“, а парите тя не ги изразходваше, но просто ги опустошаваше за тоалети и други от тоя род, и в началото й уйдисвах на акъла, понеже парите лесно ги печелех с радиопиески, разказчета и книжки за деца. Постепенно обаче тая игра на „дай пари“ взе да ме уморява и колкото повече в главата ми назряваше идеята за романа, толкова по-тягостна ми се струваше доходната занаятчийска продукция и толкова по-вяло натисках на педала, додето от дойна крава се превърнах в ялова. Това не стана изведнъж, но стана. Въпреки протестите и сръдните на Бистра.

– И за к’во ти е тоя роман? – задаваше тя гласно въпроса, който сам си бях задавал наум. – Всеки прави това, дето не му е работа. Ти си бачкатор, а не писател. И защо да не бъдеш бачкатор? Толкова ли е срамно да се печелят пари?

Тя бе права, разбира се, както винаги. И ако бях си позволил да отговоря:

– Не е срамно, но какъв смисъл?

Тя на свой ред щеше да възрази както винаги:

– Ти във всяко нещо търсиш смисъла. Не можеш да изпиеш една чаша или да направиш две крачки, ако преди това не си им открил смисъла.

Аз обаче си замълчах и тя също млъкна. Напоследък мълчанията помежду ни ставаха все по-чести и по-дълги. А подир оная заран още по-здраво се настаниха в отношенията ни.

Оная заран мисля, че спях. Щастливец, спиш като мъртвец – казваше жена ми. Но, изглежда, мъртвецът се бе внезапно събудил, и то съвсем не навреме. Едва бях отворил очи и видях там до прозореца Бистра. Тя бе извадила портфейла от джоба на сакото ми и ровеше, вероятно за пари. И както ровеше, вдигна очи и срещна моя поглед. Дощя ми се да замижа от срам, от срам за нея, но щеше да излезе съвсем глупаво. Тъй че продължих да гледам към прозореца с неподвижен поглед, сякаш не виждах нищо или сякаш това, което виждах, не ме засягаше.

Има жени, които бъркат безцеремонно из джобовете на мъжете си, но Бистра никога не го правеше. Такива бяха отношенията ни. Бяхме се разбрали негласно, че никой от двамата не може да рови вещите на другия. А тя направо бе почнала да краде.

Естествено, това беше дреболия. Дреболията, която идва, за да прелее чашата и да изключиш. Неволно свиваш блендата, когато светлината стане прекалено остра. Казваш си, нищо не виждам. Казваш си, какво ме засяга туй, минавам и заминавам.

И когато към всичко останало се присъедини и Жорж, това вече нямаше особено значение. Една илюзия по-малко. Без илюзии по-лесно се живее.

Може би нещата не биха стигнали толкова бързо до развод, ако сам не бях ги подтикнал. В началото по навик се правех, че нищо не забелязвам. Ама съвсем нищо, дори и самия Жорж, въпреки че той не бе чак толкова незабележим, особено при широтата, с която пресушаваше алкохолните ми запаси.

– Ти май нещо се сърдиш… – рече ми веднаж с обичайното си безочие.

– Смяташ ли, че има причина?

– Предполагам, че си я намерил.

– А! Ти за онова… – смънках апатично.

И поклатих глава.

– Не. Онова не е причина.

Той мълчеше и чакаше, вероятно не съвсем уверен какво точно подразбирам под „онова“. Трябваше да се доизясня:

– Вярно, че съм опак човек и не съм стигнал до тая възраст съвсем без кавги, но ще ти призная, че никога не съм правил кавги за жена.

– Ама съвсем никога? – удиви се Жорж.

Ако нещо ме дразнеше у него, то бе, че и той също като мене си умираше по наивните роли. И понеже предпочетох да замълча, сам подхвърли:

– Че едно време хората за една жена са отивали на дуел бе, Тони!

– Етикеция, какво да правиш – свих рамене. – Народни обичаи. Хора и ръченици. Само че това е било едно време. А днес трябва хептен да си без самочувствие, за да вдигаш пушилка за една жена.

– Дори собствената?

– Е, собствената е по-друго. Все едно някой да използува собствената ти четка за зъби. И все пак няма да пропищиш орталъка за една четка.

– А какво ще правиш?

– Ще я хвърля.

И понеже този път не последва въпрос, позволих си сам да поясня:

– Аз вече я хвърлих, Жорж. Тя е изцяло на твое разположение.

Той мълчеше леко озадачен.

– Не се ли радваш? – запитах.

– За какво има да се радвам, щом четката вече не е твоя.

Да, тя вече не беше моя, ако изобщо някога е била. Тя беше изцяло на Жорж и той бе постигнал целта си. Макар че целта му, откровено казано, бе не четката, а апартаментът.

Какъв цинизъм: да сравняваш жена си с четка за зъби – казах си. Само че го казах много по-късно. А по онова време ми идеше да я сравнявам не с четка за зъби, а за дъски и дори с онова неизбежно допълнение към четката, наречено пачавра.

Тя си бе наистина една пачавричка, но едва по-късно си помислих какво съм направил, за да не бъде такава, и ако не съм могъл да направя нищо, тогава защо съм тръгнал с нея да се разписвам. Чисто и просто, защото, както винаги, си бях казал: „Какъв смисъл“. Само че не „какъв смисъл да се разписвам“, а „какъв смисъл да офейкам“. Понеже тя така се бе лепнала за мене, че единственият изход бе да избера една възможно по-тъмна нощ и един възможно по-невинен предлог, например оня, класическия, че си останал без цигари, а после да се измъкна по сако, да взема първия влак и да се преселя в провинцията. Да, но какъв смисъл?

Само недей да се гевезиш – казвам си. – Изтягай се на леглото, щом те мързи, но не се прави на мъченик. Всичките ти големи конфликти са лъжеконфликти, и всичките ти тежки драми са фарсове. Ако са ти взели мястото, то е, понеже си го похарчил заради удоволствието да видиш как твоят голям шеф ще извърши една малка мръсотия. И ако са ти отмъкнали Бистра, то е, понеже пет пари не си давал за Бистра. И ако не са ти приели романа, то е, понеже не си седнал на машината да го поправиш. Можеше спокойно да го доизкусуриш според изискванията, не си вчерашен, и да иде за печат и познатите, като те срещат, да ти казват браво бе, ти си написал цял роман и можеше да си я водиш Бистра под ръка и да си ходите на премиери с поканите, полагащи ти се като на заведущ културния отдел. И ако има все пак някаква драма, това е, че всички тия дреболии са псевдодрами и ти не държиш нито на поста, нито на съпругата, нито на романа, защото всичко е безвкусно и все от второ качество и ако ти се повдига, то не е, защото си Сократ, дето изпива отровата, а защото и сега, за кой ли път, си се налокал с тая противна чорба, която е всекидневната ти дажба. Вярно е, че на човек може да му се повдига и от буламача, но все пак буламачът не е отровата на Сократ.

* * *

Слизам в Тъмното царство и потропвам на най-близката врата, тая, дето е отляво на стълбището. Отвътре се чува някакво заглушено ръмжене, което при известна фантазия би могло да се изтълкува като „влез“.

Стаята е обширна, по-обширна от моята, но не по-приветлива. Стената срещу вратата е с два прозореца, гледащи към двора. Стопанинът се е разположил на твърд кухненски стол точно между двата прозореца и когато влизам, вдига очи от вестника, за да ми отправи въпросителния си или недоверчив поглед.

Въпросителен или недоверчив, това не е тъй лесно да се установи при тези очи, присвити тъй, сякаш светлината ги дразни.

– Ще ви отнема само две минути.

Той не отговаря, а прави нехаен жест с глава към насрещния стол, поставен до вратата. Един също тъй неудобен кухненски стол и поставен точно до вратата, за да бъде задържан посетителят до самия вход и да бъде при нужда по-бързо изгонен или да му се попречи да проникне по-навътре в битовите тайни на домакина. Не знам как е с тайните, обаче мебелите са съвсем оскъдни. Един стандартен гардероб в десния ъгъл, а до него една също тъй стандартна маса, изпълняваща ролята не само на маса, а на етажерка и библиотека, защото върху нея са натрупани съдове, книги и не знам още какво. Вляво, чак в другия край на стаята – обемисто двойно легло, заметнато с войнишки одеяла. Това е всичко, ако не броим портрета, поставен в старомодна бронзирана рамка и окачен над леглото. Голяма снимка от периода на 30-те години, в която Сталин е с още тъмни коси и мустаци.

Обяснявам на Несторов за какво се касае, като си мисля, че неговите прозорци, макар и по-светли, са далеч по-грозни от моя. Те си нямат орех, защото дървото се пада вляво от тях.

– Интервю ли? Не съм по интервютата – отвръща домакинът.

– Е, по-скоро нещо като спомен…

– Не съм по спомените.

Взирам се в унилата гледка, откриваща се през насрещния прозорец, и съобразявам откъде да го подхвана тоя възрастен борец. Неугледен двор, почти лишен от растителност, ако не смятаме бурените по кьошетата и добре трамбован от краката на кварталните хлапетии. Отвъд двора се извисява в цялата си тягост задницата на насрещната кооперация с балконите, пранетата и кухненските прозорци.

– Нали тия неща трябва да останат за историята… – подхващам.

– Историята едни я правят, други я пишат – прекъсва ме Несторов. – Ние сме я правили, вие ще я пишете. Който за каквото е учил.

Домакинът е поставил вестника върху корема си, сякаш за да даде възможност и на корема да попрочете нещо, и погледът му е отправен не към мене, а към вратата, сякаш за да ми внуши, че е време да отворя най-сетне тая врата и да изчезна.

– Нещо мирише на изгоряло – забелязвам, за да придам по-интимен тон на беседата.

– Отсреща някъде пекат чушки – обяснява борецът, но без да отмества поглед от вратата.

– Не може ли поне някои факти да споменете…

– Фактите са известни – отвръща Несторов.

И сякаш удивен от нахалството ми, най-сетне ме поглежда в лицето.

– Фактите са известни – повтаря стопанинът, този път малко по-високо. – А колкото до приказките, аз не съм по приказките. Вървете при Димов. Той е от сладкодумните професии – адвокат.

– Но доколкото знам, Димов срещу Девети е бил в затвора.

– Ако е там въпросът, той и след Девети е бил в затвора. Но щом е на свобода, значи може да дава интервюта.

И домакинът отново ми показва с поглед къде точно се намира вратата.

* * *

Не го знам колко пъти е лежал в затвора и за какво, обаче се държи по-човешки от оня дърт борец.

Едва съм влязъл, и Димов става от кушетката, дето се е поизлегнал, и ми протяга ръка.

– Павлов, нали? Прочетох картичката ви на вратата.

И като ми подава стол, добавя:

– Познавах навремето един друг Павлов, Рашко Павлов, също журналист. Но той бе много по-възрастен от вас.

– Как няма да е по-възрастен – отвръщам. – Той ми е баща.

Откритието, че съм син на негов стар познат, съвсем разтапя стопанина, така че той тутакси се натиква в насрещния ъгъл и се заема да вади от старинния бюфет някакви лакомства за почерпка. За късо време в стаята настъпва тишина, нарушена внезапно от звъна на счупено стъкло. Нещо изтрополява в нозете ми. Оказва се, че е камък от средна величина.

– Вината е моя – избъбря Димов, като извръща глава и поглежда строшеното стъкло на прозореца. – Забравих да ви кажа да не сядате там. Преместете стола си, ако обичате.