Текст книги "Само за мъже"

Автор книги: Богомил Райнов

сообщить о нарушении

Текущая страница: 21 (всего у книги 27 страниц)

– С тебе няма никакъв риск да замина, Тони… Ти не си от заминаващите…

* * *

Събуждам се на другия ден към обяд. Беба още спи и първата ми мисъл е да се обърна на другата страна, за да й правя компания, но после нещо ми подсказва, че не е зле да се прибера, понеже този ден не е като другите, и макар да съм скептик спрямо предчувствията, надигам се с известно усилие на волята, привеждам в ред външността си и се отправям към дома.

Пристигам тъкмо навреме, защото децата току-що са дошли. Бях забравил за тях, но те не са ни забравили. Нищо чудно, главите им не са претоварени с имена на близки хора.

Лиза също не е забравила. Във всеки случай тя или дядо Мраз, но някой е поставил под елхичката едно кафяво мече за Гошко и една кукла за Румяна.

– Тук, под елхата, виждам нещо – обажда се инженерът, който се е присъединил към нас, може ли без него. Чадото па техническия прогрес ловко се е навело, за да извади едно кокетно загърнато пакетче, върху което, естествено, пише „Лиза“ и което, естествено, съдържа шишенце одеколон, не от тия френски изгъзици, но във всеки случай – вносно.

Сетне идва празничният обед, в който освен възрастните пенсионери, взимат участие и децата, тъй че атмосферата става наистина патриархална и топла, една съвсем навременна топлота, ако се вземе под внимание фактът, че нагревателните уреди, инсталирани от Лиза и инженерът, доста трудно се справят с леденото дихание на големия хол.

А после идва и мъката на изпращането, защото всяка радост се заплаща с мъка и хората с обичаната си глупост не могат да разберат, че ако искаш да избегнеш мъката, трябва да стоиш по-далеч и от радостта.

Погълнат от подобни мисли, дремя известно време на дивана пред телевизора в компанията на Димов и Неси, понеже Лиза се е качила горе, а инженерът се е прибрал в стаята си. Доколкото разбирам от сърдечни отношения, двамата се готвят за някакво съвместно излизане вечерта.

Вероятно наистина съм задрямал. Когато отварям очи, установявам, че съм сам в тоя вече утихнал хол и старците, уморени от толкова вълнения, са се оттеглили на отдих в покоите си. Освен че съм сам, но е станало и адски студено.

Изкачвам се по стълбата с неясната мисъл, че имам да правя още нещо, и с лекото съмнение, че това нещо в момента ще прозвучи съвсем просташки. Влизам в стаята, която подир ледения полъх на хола ми се струва приветлива като Ривиерата, почуквам на вратата на килера и като чувам обичайното „Тони, вие ли сте?“, влизам, за да заваря Лиза в не твърде официален вид: загърната съвсем отчасти с хавлиената кърпа и вероятно току-що излязла от банята.

– Прощавайте – промърморвам, – бях забравил честитката си.

И подавам някакво нищо, завито с розова книжка – моите извинения, – наподобяваща тоалетна хартия.

Дамата, която трудно се изненадва, изглежда все пак изненадана както от жеста ми, така и от размерите на нищото. Без да каже думица, тя бързо развива книжката и едва тогава:

– О, Тони! – казва. – Не вярвам на очите си.

– Не е изумруд – предупреждавам я, за да си нямаме недоразумения.

– О, Тони! Не съм очаквала такова внимание от вас.

Аз също не съм очаквал, че ще се разкисне така заради някакъв си пръстен, който бях взел оная вечер във вилата от Жорж само за да ми се махне от главата. Даже тъмните очи леко са овлажнели, което при нейното равнодушие вероятно се равнява на бурен плач. И преди да успея да се оттегля, една снажна бяла ръка ме прегръща и едни пълни устни ме целуват по бузата, докато смутеният ми поглед, без да ще, е спрял върху наплива на почти оголения балкон. Внимавай, отвъд всеки балкон зее пропаст, казвам си. Не си играй, казвам си. Това е фаталният миг, казвам си. В подобни моменти важното е да бъбриш нещо и да се отвличаш. Защото съсредоточиш ли се там, където не трябва, спукана ти е работата.

Отдръпвам се с известно усилие в стаята, като оставям вратата полуотворена. Не че чакам жената да ме последва и да се търкулнем на леглото. Предстои ми просто делови разговор.

– Историята между вашето управление и „Ударник“ съвсем се обърка – подхвърлям без предисловия.

– Защо? – чувам гласа й.

Не „каква история?“, нито „кое управление?“, нито „какъв «Ударник»?“, а само едно просто и лаконично „защо?“.

– И, естествено, пак вие ме натопихте в тази история.

– Какво от това? – обажда се Лиза. – Аз не съм я изфабрикувала.

– Не, но вие ме натопихте в нея.

– Ама, Тони, нали това ви е работата? – забелязва дамата от килера. – Не знам дали ви казах, но шефът на управлението е съпруг на братовчедка ми и веднаж, когато на обеда говореше за неприятностите си, аз му казах, че моят съквартирант в София е журналист) и че тъкмо това му е работата, да оправя подобни батаци, и че достатъчно е едно писмо до редакцията…

– На всичко отгоре и кафето се е свършило – бъбря на себе си, додето отварям кутията, оставена при котлона.

– Отдолу в шкафчето има цял пакет – осведомява ме Лиза. – Бих ви сварила, но трябва да побързам. Владо ме чака долу.

Намирам кафето, отмервам три лъжички в джезвето, забърквам ги с малко захар, колкото да не е без хич, сетне наливам вода и включвам котлона.

– Странно как не се сетих веднага, че сте на дъното и на тая история – промърморвам, като се отпускам напреки на леглото.

– Не чувам какво казвате…

– Чувате, чувате.

– Ще стане страшен материал! – обажда се окуражително жената.

– Ще стане знаете ли какво? Цялата тази преписка ще отиде в една дебела папка с надпис „Без последствие“.

– Как така „без последствие“?

Този път гласът прозвучава значително по-ясен. Жената е застанала на прага на килера, не съвсем гола, но не и облечена. Напоследък тя все повече възприема обичая да се движи из покоите ми доста разопакована, било че отива в банята, било че се връща. Отпърво мислех, че го прави, за да ми демонстрира приликата си с героините на Доре – щом бащата прилича на героите му, защо пък дъщерята да не прилича на героините, – тия, с пищните щедро изваяни форми. По-късно, и особено при нарастващата близост между нея и Владо, реших, че просто вече е престанала да ме третира като материал, годен да бъде възпламенен.

Лиза ме гледа с изненада. Аз също я гледам. Колкото за да установя, че така, в късия черен комбинезон с добре открояващия се балкон и с добре открояващите се бедра в бежови чорапи, не е за изхвърляне. Стига изразът на лицето да е по-приветлив.

– Гледайте по-приветливо – препоръчвам. – На любовна среща отивате, не на бой.

– Но как така „без последствие“? – повтаря тя въпроса, сякаш нечула съвета ми.

– Ами така: вземат се с два пръста бумагите, поставят се в папката и – готово! В папката, разбирате ли, не в страниците на вестника.

– Но всичко в нашето писмо е вярно.

– Да, обаче имаме и възражение от „Ударник“. То също се оказа вярно.

– Че какво могат те да възразят?

– Много неща, представете си. Планът им е изпълнен и дори преизпълнен…

– Знаят се тия изпълнения: едно запланували, друго произвели…

– Минутка! – спирам я. – За ваше сведение не са произвеждали карфици, а пак тръби. Само че с друг размер.

– Значи вината е тяхна.

Обяснявам, че не е тяхна. Дори привеждам някакви факти, колкото да не съм голословен. Само няколко, все пак Нова година е и не се разправям с главния. Обаче и Лиза като главния:

– Значи няма виновни?

– И да има, това не са тия от „Ударник“.

– А кои са? Намерете ги.

– Най-напред вие кажете там на вашия роднина да престане да се джанка със завода. Безполезно е.

– А вие какво ще правите?

– Ще гледам да се измъкна някак си от тая история, в която ме натопихте.

– Съжалявам, че го направих – произнася тя с обичайния си безучастен глас.

– Излишно е да се извинявате.

– Не се извинявам. Яд ме е, че всичко е било напразно – произнася тя уморено, като се обръща и тръгва назад.

– Защо трябва да се ядосвате. Щом някому някъде са нужни тръби, в края на краищата ще ги намери. По-рано или по-късно…

Тя почти се е скрила от погледа ми, когато прави бавен кръгом, за да изгрее отново. Съвсем не е за изхвърляне.

– Яд ме е не за тръбите, а за вас.

– А! – сещам се. – Вие сте ме натопили с лечебна цел. За да ме събудите…

– Оставете вашите разбори! Как може да се изплъзвате от една бъркотия, която само вие сте в състояние да оправите!

– Има ли бъркотия, най-умното е да се изплъзнеш.

– Но, Тони, как може да говорите така! Нали това именно значи да живееш: да се намесваш, да участваш, да отстояваш…

– Не знам какво значи да живеещ – прекъсвам я. – Не че не съм мислил по въпроса, обаче отговорът все още ми бяга. Колкото до другото, май че не се разбрахме. Каквото съм длъжен да правя, ще го направя, не бойте се.

– Тогава?

– Дупка в морето – какво друго? – В случая е замесена по-горна инстанция. А щом това стане ясно, шефът ще каже – ресто!

– Тогава изпратете материала, където трябва.

– Къде? На същата горна инстанция?

– Има и други, по-високи места.

– Казахте, че Владо долу ви чака…

– Казах, че има и по-високи места.

Разсъжденията на тая жена започват да ме уморяват. За разлика от очертанията на формите й.

– Но, разберете – произнасям търпеливо, – това са бюрократи със стаж, те са готови да отговарят пред всички места, те предварително са се въоръжили с купища бумаги за тая цел, те познават каналния ред на проверките…

– И все пак трябва да има начин. Не може да няма начин. Иначе може да полудее човек.

– Начинът е да се тури кръст на каналния ред, да избухне скандал…

– Ами че направете го тоя скандал! Толкова ли се боите да не изгърмите?

– Не се боя. Мързи ме.

Тя наново прави кръгом към килера, но преди да си влезе, извръща глава и произнася с тоя тих глас, който понякога звучи най-силно:

– Ако не го направите, ще ви намразя.

– Най-сетне едно любовно признание – казвам. – Макар и в негативна форма.

* * *

Тропотът на дамските токчета е отзвучал по коридора и надолу по стълбата. Не оня палав лек тропот, признак на кокетство и грация и подсказван; фриволно въртене на известни части, а солидното, отчетливо тропане на една снажна импозантна дама.

Тропотът па кобилата – бих казал навярно преди четири месеца. Но четири месеца не са малък срок, и не знам защо, напоследък съм почнал да ставам нетърпимо снизходителен към тая жена, до степен да обсъждам с нея служебни въпроси и да й подарявам пръстени. Вероятно защото се грижи за раните ми, получени по нейна вина, и изобщо ме спасява.

А би трябвало да бъде обратното и аз да й кажа с нетърпящ възражение тон: престанете да ме спасявате, защото колкото повече ме спасявате, толкова повече се накисвам в глупавите ви истории. Спасявайте Владо.

Но тя знае, че Владо не се нуждае от нейните грижи. Нуждае се вероятно от заоблените й форми и от белия блясък на усмивката й, но съвсем не от назидания. Защото той си е на мястото и реализира общественополезен труд, а аз… Какво повече съм аз от един Жорж, макар и в интелектуален вариант. Някаква смътна пласьорска или инкасаторска професия, с тази разлика, че нямам хоби да търгувам с вносни стоки, а пласирам собствените си артикули и инкасирам по някой и друг хонорар. Работим на парче и взимаме кой колкото даде.

Мрачината приижда от дъното на стаята. Винаги съм се питал защо мрачината приижда от дъното на стаите, след като там няма никакъв специален източник на мрачина. Вероятно се заражда в ъглите по същия тайнствен начин, по който някога са смятали, че се зараждат мишките от непрано бельо.

Не бих казал, че съм живял без цел. Напротив, казвал съм понякога: аман от всички тия цели, свързани с апартамента, работата, парите и заминаването па жена ми за „Златни пясъци“, та да ми се махне от главата поне за един месец. Прозаични задачи, наистина, затова пък належащи. И при толкова грижи, които се възсядат една подир друга, при толкова разнообразни цели, какво чудно, че няма да ти остане време за някаква по-благородна цел, свързана с бъдещето на човечеството и изобщо с големия идеал.

Старата къща вече е стихнала и в стаята ми е мрак и изобщо съм готов за обичайното и безсмислено лутане в гората на моите сънища. Чакам прочее мига на унеса, но все още не виждам гората и умът ми продължава да шари из реалността, да наднича долу при Допотопния, който, завит в шинела си, дреме над заранния вестник, или при Димов, загърнат като мумия в леглото си – той спи изпружен като истинска мумия, сякаш репетира позата за оня едничък и нелишен от известна скръбна тържественост ден – да, Димов, разсъждаващ навярно, че толкова много е пропуснал да направи и толкова малко му остава да живее и че всичко е неимоверно сложно, обвързано в цяла паяжина на причини и следствия, на които не знаеш ни къде е началото, ни къде – краят. Сетне, без видима причина, отново се сещам за Лиза, а заедно с туй и за инженера, понеже в момента те двамата са заедно в някакъв ресторант, достатъчно подходящ, за да служи като терен за сериозен разговор на тема, как ще се наредим, като се оженим. Ще се наредите някак си, казвам, готов съм даже да ви отстъпя килера, нека в него се нанесе Петьо, с Петьо, надявам се, ще намерим общ език, само не мога да ви отстъпя и стаята, не че особено ми е притрябвала, но съгласете се, че е безчовечно да изоставям стария си приятел ореха. Не, ореха не ви го давам.

Обявете ме, ако щете, за изветрял или дори за скъперник, но орехът ми е скъп дори и сега, когато е съвсем оголял. Макар и обезлистено, дървото е запазило нещо от своята одухотвореност и от своя живот, извисяващо се мудно нагоре и разтварящо клони, сякаш прегръща небето. Не, за ореха имате много здраве.

А после по силата на алогичните асоциации мисълта ми се отплесва още по-далече към една възрастна жена, една уморена жена, задъхваща се от пълнотата си, една съвсем чужда старица – моята майка. Мисля, че грохна най-вече след развода, защото заедно със своя другар в живота изгуби и своята цел в живота – тая всекидневна яхния, която бе еднакво трудна както за приготвяне, така и за поглъщане. На всичко отгоре и аз все по-рядко се отбивам при старата жена, а предпочитам да пъхам месечния плик под вратата, макар да знам, че ме очаква укорът: „Защо не се отби през деня, щях да ти сваря нещо за обед“. На нея дори не й минава през ум, че тъкмо затова не се отбивам, понеже ме е страх да не ми свари нещо. И ето я, отдавна лишена от едничкото си призвание, самотна и забравена в неприветната саждива квартира, свила се в обичайния си ъгъл на кушетката до прозореца като стара, омърлушена и дебела котка. Това е отдавна почти главното й занимание: да седи свита до прозореца, тъй че хем да гледа какво става навън, хем да дреме. Имам чувството, че вече все по-малко гледа навън и все по-дълго дреме. Тая дрямка на умората и апатията, която предхожда оная, вечната и непробудната на смъртта. И както се е свила в ъгъла между отдавна опушената стена и немития прозорец, тя е вече готова за своя остров.

А горе, през един етаж, вероятно дреме и леля ми, и сега подир новогодишната вечер и суетнята около новогодишната баница, навярно животът й се струва съвсем изпразнен от смисъл и носталгията я води към миналото, когато се бе прилепила към семейния живот на сестра си, за да вкуси и тя нещо от тоя семеен живот, който жестоката съдба й бе отказала, да се разпорежда с мене като със свой син, а в празнични дни да демонстрира пред Рашко готварското си изкуство и изобщо да използва езика на зелената салата, на бамята и на цвеклото, така както влюбените използват езика на цветята, за да подскаже на същия този Рашко, че при избора си между двете сестри е направил фатална грешка.

Леля ми. Все пак някога тя ми решаваше задачите и освен че ме щипеше, но ме и галеше с мършавата си валерианова ръка. И тия две действия – щипа-нето и галенето – бяха израз на едно и също чувство – обичта. Едно малко деформирано чувство, но тоя живот какво не деформира, особено когато те потапя в самотата, за да те отпрати подир туй към истерията.

Леля ми. Тя ме обичаше по своему и вероятно дори сега, когато обикаля зимните улици, за да ми избере традиционния чифт новогодишни чорапи, го прави с една свенливо спотаена обич, докато едничкото чувство, с което ти й търсиш традиционния шал, е отегчението. Казват, че даже растението линее, ако е отглеждано без топлота и симпатия, а тази жена, твоята леля, е била обречена да прекара целия си живот, без да получи от никого ни капка обич. От никого. Дори от тебе.

Да, гората на съня е още далече или аз съм още съвсем в началото й, където тя е хилава и неуютна и изпълнена с досадното ехо на деня. И мисълта ми, без да съм я карал, обхожда тия познати и далечни хора и аз усещам да ме гризе това странно чувство на жал, това идиотско чувство на жал, и тайничко им се подигравам, за да пропъдя тая тръпка на състрадание, но не успявам и ми е мъчно, кой знае защо, за всички тях, и за баща ми, дето вече го няма, и за жена му, дето я не знам къде е, и даже за Бистра, какво падение, даже за Бистра.

И може би едва тук, засрамен докрай от падението си, най-после заспивам.

ДЕСЕТА ГЛАВА

– Лиза я няма – бързам да кажа, като виждам, че Владо наднича през вратата.

Лиза наистина я няма. Тя, както няколко пъти вече се случва, е изчезнала за ден-два. Това сега никого не тревожи, тъй като знаем, че е отишла при детето си.

– Разбрах – отвръща инженерът, като влиза. – Тъкмо затова идвам.

Значи, разговор между мъже. И вероятно – на тема жена.

Илиев се настанява на един стол, без да съм го канил, взема една цигара, без да съм му предлагал, запушва и оглежда стаята.

– Тук е станало доста уютно. Извинявайте, но когато първия път влязох при вас, обстановката беше малко потискаща.

Кимам неопределено, като чакам да стигне до същественото.

– Павлов, не знам дали Лиза ви е казала, но нашите отношения вече отиват към брак…

Гостът ме поглежда, за да прецени какво впечатление ми е направила потресаващата вест, и аз кимам повторно.

– А вие знаете, че ако първата дума е брак, втората е жилище. Един труден въпрос, по който, преди да говоря с Лиза, бих искал да поговоря с вас.

– Защо „труден“? Вие имате долу най-хубавата стая.

– А детето? Една млада брачна двойка и едно вече доста голямо дете… Неудобно е, сами разбирате.

Разбирам, естествено. Не мога да разбера обаче защо ме занимава с тия неща.

– Та като мислех по тоя въпрос, хрумна ми, че бихме могли да направим с вас една смяна… в случай че сте съгласен, естествено. Пак ви казвам: не съм говорил с Лиза. Това е моя идея.

– Идеята е добра – признавам. – Но най-вече за вас. Колкото до мене, една стая наистина ми е предостатъчна. Но аз обичам уединението.

– Смятам, че и долу ще го имате. Вярно е, че ще ползувате обща баня, обаче трябва да ви уверя, че старците съвсем не киснат по цял ден в банята и при добра синхронизация можете по цели седмици да не ги виждате на пътя си. А що се отнася до стаята, съгласете се, че моята е далеч по-приятна от тоя хладилник.

„В такъв случай задръжте си я“ – би следвало да кажа. Но сякаш отгатнал намерението ми, инженерът бърза да добави:

– Всъщност всичко опира до това килерче. То решава въпроса за квартирата на детето.

– Ако е за килерчето, него вече съм го обещал на Лиза за сватбен подарък – уведомявам го.

– Тъй ли? Лиза нищо не ми е казала.

– Сега аз ви го казвам.

– Това е чудесно, разбира се – съгласява се инженерът без ентусиазъм. – Но нима едно съжителство с детето няма да ви безпокои? Влизане, излизане. Лиза също ще трябва да идва…

– Вие какво? Да не ревнувате?

– Глупости, Павлов. Нали вече говорихме по тоя въпрос. Просто не разбирам защо държите на тоя хладилник.

– А орехът?

– Орехът ли? – поглежда ме с искрено учудване Владо. – Че този орех просто ви запушва прозореца. Стаята става още по-мрачна.

– Може би по-здрачна, но съвсем не по-мрачна. Особено когато дървото се раззелени. Представете си, че влизате в една разкошна гора. Че влизате все по-навътре и по-навътре. Нима една зелена гора е мрачна? Аз падам донякъде горски човек, Илиев.

– Не знаех това – отвръща инженерът. – Мислех, че сте софиянец.

– Добре, ще обсъдя въпроса – обещавам му, за да сложа край на тоя разговор. – Моралното предимство е на ваша страна. Едно младо семейство, една млада клетка на нашето общество…

– Не знам уместно ли е да се иронизира – произнася спокойно инженерът. – Проблемът не е само до семейството, а и до работата ми. Не искам да се хваля, но работата ми е в доста напреднал етап.

– Това е похвално – признавам. – Обаче не забравяйте, че всички работят.

– Всички не работят. Има ги и такива, дето в приказките по им върви. Особено с някоя и друга дума от кибернетичната терминология. Излиза модерно, в духа на техническия прогрес. Заседания, съвещания, протоколи – ксероксите бълват реки от бумага. Всичко е планирано, програмирано, гарантирано, а на края – този не изпълнил, понеже онзи не доставил, а онзи не доставил, понеже еди-кой си не внесъл суровина, а еди-кой си не внесъл суровина, понеже…

– Кибернетика.

– Не казвам, че не се работи, обаче не винаги се работи с акъл, искам да кажа, с необходимата организация. Нужно е не суетене, а система.

– Предполагам, че на вас това не ви липсва. Изобщо не се съмнявам, че ще изплувате.

– Ако смятате, че само това ми е целта… – промърморва докачено инженерът.

– Може би неправилно се изразих…

– Просто обичам работата си, Павлов. И като казвам, че обичам работата си, не мислете, че ви се докарвам за интервю. Какво по увлекателно от работата, когато имаш вярна система. Също като партия шах…

– Вероятно малко по-трудно.

– Също като трудна партия шах. Вие знаете, че трудните най увличат.

– А системата ви не се ли сблъсква с такива, дето мразят да работят по система?

– Неизбежно.

– И няма ли риск някой да ви изхвърли заедно със системата ви?

Инженерът снизходително се усмихва.

– Тя не е само моя. И изхвърлянето при това положение не е много лесно. Вместо мене може да изхвърчи другият. Икономиката, Павлов, в края на краищата опира до политиката. А ако някой се опитва да си прави шеги с политиката… Нали вече ви казах: нашата сила е в тая основна целесъобразност, наричана строй.

– Съвършено вярно – кимам, – макар и много абстрактно. Позволете да приземя малко бъбренето ни, като ви поставя една гатанка.

– В нашата работа гатанки няма – възразява инженерът. – Ние решаваме задачи, не гатанки.

– Добре, наречете го задача.

И му излагам за справка част от историята, над която се блъскам. Той слуша внимателно, сетне за да си помогне, запалва още една цигара и отсъжда:

– Допуснати са грешки от всички звена, но те не са равностойни. Една пирамида от грешки, Павлов, основни и второстепенни, първоначални и производни. Да почнем с първоначалните: Некачествено проектиране на новите халета с допускане на груба грешка в проекта, лекомислено одобряване на тоя погрешен проект от експертния съвет и формално утвърждаване от съответната инстанция. Така провалът е предварително програмиран. Не стига това, но когато истината излиза наяве, вместо радикална корекция се търси коригиране на грешката чрез компромисно решение, изобщо проектира се „на коляно“ – или както вие казвате „кибернетика“… Следват закъснения в изпълнение на строителството, недостатъци в предварителната спецификация, предоверяване на договорите, изобщо осланянето на преписки вместо своевременно да се отиде на място и да се види как стоят нещата…

Той допушва мълчаливо цигарата, после забелязва:

– Изобщо вашата гатанка илюстрира моята тема: хората не са стояли със скръстени ръце, маса труд е хвърлен, а вместо успех налице е провал. Защото е липсвало достатъчно компетентното предварително обмисляне, защото е липсвала синхронизация на целия процес… Прав ли съм?

– Предполагам, че да. Аз, знаете, не съм специалист.

И добавям наум:

„За ореха обаче имаш много здраве“.

* * *

Жената, застанала на пътната врата, вече не е млада, но очевидно много държи да изглежда млада. Черна коса, поддържана с помощта на оцветителната техника, щедро гримирано лице, пъстра вълнена кърпа на главата и манто от лама върху едрата снага. Нещо познато има у тая жена, но не мога да разбера какво, додето тя сама не обяснява:

– Аз съм майката на Лиза.

И без да дочака реакцията ми, добавя:

– Вие сте нейният приятел, нали?

– Тук всички сме нейни приятели – отвръщам уклончиво.

– Но тя живее при вас.

– Да, ако имате предвид, че е на същия етаж. Всъщност живее при баща си.

– Баща й не ме интересува – бърза да заяви жената. – Искам да поговоря с вас.

И тая – същото. Не знам защо всички, които имат работа с Лиза, неизменно опират до мене.

Въвеждам я в хола с надеждата, че суровият климат на помещението ще окаже благоприятно въздействие върху краткостта на визитата.

– Тук не е ли неудобно? – запитва посетителката, като се оглежда.

– Напротив, съвсем удобно е.

Тя приема доста скептично уверението ми, озърта се наново към четирите врати, но сяда без повече възражения в едното кресло, без даже да подозира, че това е креслото на бившия й съпруг, докато аз заемам мястото на Неси.

– Навярно Лиза ви е говорила за мене…

– Казвала ми е, че има майка, нищо повече.

Жената приема и тази информация все тъй скептично, разкопчава палтото си, сякаш печели време, после внезапно минава към откровенията:

– Да знаете само какви грижи ми създава това дете!…

Дете ли? Естествено – при такава млада майка.

Младата майка освобождава главата си от кърпата, сгъва я грижливо и започва малко разпокъсано и с доста вметнати изречения да ме въвежда в проблемите си, произтичащи от трудния характер на това иначе добро по душа, обаче страшно вироглаво, странно, непрактично същество – нейната дъщеря.

Слушам търпеливо, но по едно време си позволявам да хвърля бегъл поглед върху ръчния часовник. Все пак трябва да ходя и в редакцията.

– Съчувствам ви – казвам, – само не разбирам какво очаквате от мене.

– Ами да я вразумите! Да й обясните, че трябва да се върне вкъщи.

– Но ако тя предпочита да живее при баща си…

– Че какъв баща й е той? Толкова време не се е сетил да я потърси. А сега, на стари години, понеже му трябва прислужница или болногледачка…

„Защо не обсъдите тия въпроси с годеника й“ – готвя се да кажа, но се сещам, че това намирисва на предателство. Тая наистина може да се изтърси при Илиев с всичкия си акъл и да почне да му доверява тайните на Лиза. Дребни тайни, като историята за някакво семейно бижу и за някакви връзки с изтървани типове, но все пак тайни.

– Ще поговоря с дъщеря ви – обещавам.

– Поговорете, но сериозно – напътва ме майката. – Вярвам, че поне вас ще послуша. Щом сте й приятел…

Вечерта Лиза се прибира. Както винаги при подобно завръщане, настроението й е доста потиснато.

– Аз съм лоша майка, Тони – доверява ми тя, след като оставя палтото и чантата си в килера.

– Добре, че ме подсетихте – промърморвам. – Одеве тук беше още една лоша майка – вашата.

И верен на обещанието си, предавам накъсо разговора.

– Как е посмяла! – възкликва дамата. – Не искам да я видя!

– Имах и още една визита – осведомявам я. – Вашият годеник дойде за размяната на квартирите.

– Каква размяна?

Наново се налага да я информирам. И тя наново кипва:

– Но това е нахалство. Той не може да ви прави такива предложения без мое съгласие.

– Почакайте – казвам. – В предложението му няма нищо такова, което…

– Смятайте, че не е имало такъв разговор, Тони. Аз ще се разбера с него.

– В никакъв случай! – предупреждавам я. – Това беше разговор между мъже.

– Мъже… – промърморил тя. – Ако не беше де-дето…

– Хайде, хайде! – ободрявам я. – Животът не е толкова лош. И Владо – също.

– Не съм казала, че е лош. Хората поначало са добри. Но това нищо не решава…

– Как ще решава, когато не са добри.

– Вие просто не разбирате…

– А вие кога го разбрахте това, че хората са добри? Тогава ли, когато оня там ви вкара в леглото си, вместо да ви вкара в института? Или по-късно, когато Миланов ви изгони? Или още по-късно, когато Лазар ви ограби? Или оная вечер, когато…

– Но не виждате ли, че това са налепи, външно загрубяване, ако щете, защитно загрубяване… А гласът на доброто е заложен у всекиго от нас…

– Ако имате предвид инстинкта…

– Инстинктът е в корема. И в подкоремната област. А другото е тук! – обяснява тя, като поставя ръка върху балкона си.

– Да, но вие забравяте най-горната етажерка, която разваля всичко – напомням, като почуквам леко черепната си кутия.

– Зависи – поклаща глава Лиза. – Зависи дали тази ваша етажерка е свързана със сърцето, или с ония, по-долните неща. Но сърцето всеки го има, Тони, и всеки чува гласа му.

– Говорите също като един мой приятел – забелязвам.

– Какъв приятел?

– Един покоен приятел.

Тя наистина ми напомня с тия свои наивни разсъждения за Петко и за един отдавнашен разговор, когато, не помня по какъв повод, бях казал, че не знам как да постъпя.

– Човек винаги знае как да постъпи – бе възразил спокойно Петко.

– Кой човек? Ти или аз?

– И ти, и аз. Нещо тук, в тебе, не ти ли казва: направи това или недей прави онова…

– Да де: вътрешният глас. Слушай вътрешния си глас и всичко ще е наред.

– „Всичко“ е силно казано – възразил бе Петко. – Аз най-често ги правя гафовете, когато слушам вътрешния си глас. Правдив, но непрактичен.

– Тогава защо ще го слушам?

– Ако щеш, го слушай. Твоя работа. Обаче щом трябва да избираш между два гафа, логично е да избереш по-дребния. Ние винаги мислим какво впечатление ще направим на другите. Но човек не е непрекъснато с другите и накрая винаги остава пак сам със себе си. И лоша ти е работата, ако вътрешният глас почне да те ругае.

– Като почне да ругае, ще го накараш да млъкне.

– Да. Стискаш го за гърлото и го задушаваш. И повтаряш отново и отново номера, докато млъкне завинаги. Това е то истинското самоубийство.

– А да скочиш от някой шести етаж какво е?

– Тия, дето са стигнали до истинското самоубийство, не скачат от никакви етажи. Говедата не се самоубиват.

– Самоубийци, но живи и здрави…

– Напълно. И обикновено – с добро самочувствие.

– Дори и когато са насаме със себе си?

– Как искаш да бъдат насаме със себе си, когато са убили себе си. Могат да бъдат най-много насаме със стомаха или с половия си орган.

Да, вътрешният глас. Интересно, че свидетелствата на добролюбците са все едни такива вътрешни и не-доказуеми, докато мизантропията борави с очевидни факти и брутални аргументи. Но да спориш с добролюбеца е загубена работа, тъй че вместо да споря, запитвам Лиза:

– Говорихте ли с вашия роднина?

– Да, разбира се. Казах му с какви трудности се сблъсквате и как сте решили да доведете нещата докрай.

Представям си какви глупости му е надрънкала.

– Нямате представа, Тони, колко разчитат хората на вас.

Въпросът е аз на кого да разчитам. Засега – най-вече на краката си. Последните дни съм обиколил всички учреждения, свързани в една или друга степен с тия легендарни тръби, и съм направил всички възможни справки. Не бих казал, че ме посрещат с отворени обятия, но когато поставям въпроси, все пак отговарят. Всички инстанции, с изключение на една – нека я наречем Учреждението, за да си нямаме усложнения. А влезеш ли в допир с тая инстанция, усложненията идват от само себе си. Както викаше Петко – чел ли си Кафка?

Назад к карточке книги "Само за мъже"