Текст книги "Само за мъже"
Автор книги: Богомил Райнов
Жанр:
Современная проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 14 (всего у книги 27 страниц)
Разказът заплашва да бъде продължителен, тъй че запалвам цигара и хвърлям пакета на масичката, но Лиза, изглежда, е така потънала в миналото си, че дори не забелязва пакета.
– Лазар бе с лек характер, такъв поне ми се видя в началото, и от тия, безгрижните, дето девизът им е да не взимат нищо навътре. Следваше някаква фармацевтика, колко я следваше, това е отделен въпрос, и получаваше от баща си в провинцията по някои лев за най-необходимото, но не виждах да се притеснява за пари и тайфата, в която ме въведе, също не се притесняваше за пари и това трая около два месеца, докато един ден ми вика: закъсал съм я здравата и ще трябва да ми помогнеш да дам транзистора в оказионния. За к’во да ти помагам, викам, знаеш адреса – върви. Неудобно е, казва, ходил съм вече неведнъж там и другаде, навсякъде ме познават и почват да гледат подозрително, броячи – нали ги знаеш, ще вземат да си въобразяват, че правя някаква контрабанда. Добре де, викам, ако ще правиш толкова истории за един пиклив транзистор, дай ще го занеса. Подир няколко дни ми даде фотоапарат, после – магнетофон, а после – не помня какво, но когато ми домъкна втори фотоапарат, дори аз, каквато съм наивна, усетих, че нещо тук не е в ред. Откъде у тебе толкова апаратура, питам. Този, вика, е на Мо-ни – Мони беше съквартирантът му, – няма как, трябва да му услужа. Само че, викам, не ти му услужваш, а аз и ако някой ден ме дръпнат да отговарям откъде съм го взела това или онова, какво ще кажа? Ами ще кажеш, вика, че като си минавала край Кореком, някакъв непознат ти го е предложил. Изобщо ще им сервираш нещо недоказуемо: място на действие – улицата, главен герой – Незнайния воин. Нека търсят и доказват.
Тя млъква и едва сега забелязва цигарите. Посяга към пакета, после щраква запалката и по навик дръпва една след друга две обилни дози дим.
– Аз обаче не отстъпих. Няма, казвам, да ставам слугиня и на приятелите ти, а не виждам защо и ти трябва да им бъдеш слуга. Притиснат съм, вика, дължа пари. Колко пари? – питам. Двеста и осемдесет лева, вика. Виж какво, казвам, аз имам малко пари в книжката и бих могла да ти услужа, но само при едно условие: да скъсаш с тая тайфа, да седнеш над учебниците и да си вземеш изпитите. Че те станаха три, вика, цели три условия за някакви си триста лева. Виж какво, казвам, такива като мене с години са мечтали да влязат в университета, а на тебе всичко наготово ти е дадено, пък отгоре на туй се и гевезиш, глезльо такъв. Ако не скъсаш с оная тайфа, няма вече да видиш нито мене, нито парите ми. Мисля, че се стресна, във всеки случай напусна компанията. Аз пък напуснах книжарницата – оня ме изгони, нали вече ви казах. Така че имахме достатъчно време с Лазар един за друг. В смисъл, да си омръзнем по-бързо и да го разбера по-бързо какъв е празен и безволев. А после отново взе да се мъкне с ония по кръчми и кафенета и мене ме търсеше само от дъжд на вятър, най-вече за да измъкне някой лев, докато още имаше нещо за измъкване. Изобщо стана ми ясно, че нищо няма да излезе от нашата връзка, и един ден му казах, че съм в пълен фалит и че ако е за пари, съвсем излишно е да ме търси, а ако е за друго, също няма смисъл, защото ми е омръзнал до немайкъде и повече не мога да го трая. Така и свърши.
Тя смачква цигарата в пепелника и бегло ме поглежда, за да провери не съм ли почнал да се прозявам.
– Но той сега пак ви търси – забелязвам.
– Допускам, че има нужда от пари.
– В такъв случай може би най-добре би било сама да му кажете да си гледа работата.
– Но той е навлек, не разбирате ли. От тия разглезени хлапета, дето не взимат от дума и дето си въобразяват, че само като ви погледнат така, знаете как, и ще ви се обърнат вътрешностите.
– Значи – непобедим… – обобщавам.
– Съвсем не. Той е толкова безхарактерен, че като види по-здраво препятствие, ще си подвие опашката. Смятам, че вече я е подвил, след като одеве го изгонихте.
– Но утре може пак да се появи, да ви причака някъде.
Тя мълчи известно време, сетне казва:
– Ще го набия! Имам чувството, че търпението ми вече се изчерпва. Чудиш се къде да се завреш, за да те остави на спокойствие, а той отново се явява и отново напира. Такъв бой ще му хвърля, че ще ме запомни.
– Това е идея! – признавам. – Не пропускайте обаче най-първо да проверите дали е сам. Изобщо не се учете от мене.
* * *
Следният ден е събота и аз излизам, въпреки че нямам работа в редакцията. Тракането на машината, долитащо от килера, така ме унася, че ако не изляза, непременно ще заспя, а един сънен следобед това означава една безсънна нощ.
Първата ми мисъл е да седна някъде и да изпия сто грама в памет на моя покоен приятел, обаче се сещам, че той вече не е покоен и че три часът е един неприлично ранен за пиене час. Шляя се из централните улици, разтоварени донейде от обичайната навалица, и зяпам безцелно по витрините, додето попадам на картината.
Тя е изложена на витрината на някаква книжарница – една от тези големи репродукции, поставени в красиви рамки и купувани без особен ентусиазъм от гражданството, просто защото все нещо трябва да се окачи на стената. Както научавам от етикетчето, прикрепено към рамката, картината се казва „Салът на Медуза“ и изобразява група корабокрушенци от потъналия кораб „Медуза“, люшкащи се по каприза на съдбата сред безбрежното море.
Но както аз обичам да поставям моите идиотски въпроси, така и художникът е поставил един въпрос, за да придаде по-голямо напрежение на ситуацията. Въпросът е изразен в един кораб, появил се далеч на хоризонта, един бял кораб, символизиращ възможното и невъзможно избавление и към който са устремени погледите и надеждите на корабокрушенците.
Впрочем не на всички. Част от нещастниците са се струпали в единия край на сала, като протягат с копнеж ръце или развяват ризите си, за да привлекат вниманието на хората от кораба. Но друга част от пасажерите са значително по-апатични и някои дори са извърнати с гръб към светлото видение на хоризонта, а трета част – проснати върху дъските на сала – вече са напълно вън от играта, мъртви или агонизиращи.
Дали понеже картината е много стара, или репродукцията не е много добра, но цветовете са мрачни и унили и изобщо това съвсем не е украшение, което човек би се решил да постави в стаята си, за да му вдъхва бодрост и добър апетит. Обаче, както казва Неси, всички филми не могат да бъдат за любов.
Чудесна картина за нашия хол, тъмнокафеникава като самия хол, без да говорим за сюжета, избран сякаш нарочно за нас. И какво друго е този разпадащ се сал, ако не нашата разпадаща се къща, и какво друго са тия корабокрушенци, ако не братя по съдба. Вярно е, че при нас корабокрушенците са само петима, докато в сала бройката е по-значителна, но колкото до типовете – грешка няма. Това сме си ние, всеки на своето място и всеки със своя хал.
Моето място на сала е също точно определено. Като ония места във влака, дето предварително са ангажирани срещу заплащане. И аз наистина съм си платил по всички правила, за да получа правото на едно място в редицата на апатията. Не сред ония, дето са устремени с цялото си същество към появилия се в далечината кораб – там е мястото на такива като Лиза и Илиев. Нито сред другите, които вече са минало – търсете между тях Димов и Несторов, а сред тия по средата, дето още не са мъртви, но и вече не са живи, тия, загърбените към видението на хоризонта, тия, другарчета на апатията.
Неприветливо място – би казал някой. Аз обаче не мисля така, а боя се – и художникът. Той си е направил една доста жестока шега, тоя художник, и с оптимистите на сала, и с тези – сред публиката. Защото достатъчно е да разгледате по-внимателно картината, за да разберете епилога: този бял кораб на надеждата не е никакво спасение, а само трагичен мираж. Той е толкова неизмеримо далече – една бяла точка върху бурния хоризонт, – че няма никаква надежда нещастниците да бъдат забелязани и спасени. В такъв случай защо трябва да се морим с ръкомахане, вместо да поседнем и да сведем примирено глава.
Жребият е хвърлен, казвам си и влизам в книжарницата. Продавачката е тъй доволна от възможността да се отърве от тоя рамкиран некролог, че акуратно ми го завива в двоен амбалаж, понеже навън е почнало да ръми.
Навън ръми и небето се е спуснало съвсем ниско над покривите, едно глухо оловно небе, но не бурно, а мъртво, напомнящо ми за една друга картина, Защото, без да изтъквам прекалено художествената си култура, би трябвало да уточня, че „Салът на Медуза“ съвсем не е първата, а втората ми допирна точка с живописта. Що се отнася до първата, тя виси и днес в стаята на майка ми като увехнал спомен от дядо Стефан, защото дядо Стефан на младини доста е обикалял света и е ходил чак до Виена, откъдето е донесъл тази картина заедно с вече споменатия китайски сервиз, изпочупен още навремето от леля при един малък истеричен сеанс.
Предишната ми допирна точка с изкуството се нарича „Островът на мъртвите“ и представя малък остров, съставен от отвесни скали и тъжни високи кипариси, само че в скалите са пробити прозорци, което ви внушава, че се касае всъщност за жилищни кооперации на мъртъвци. Вероятно художникът е искал да изпълни картината със скръб и затова е акцентирал на глухото оловно небе и на глухите неподвижни води, и на мрачните чернозелени кипариси. Но на мене още от детинство този остров ми се виждаше доста привлекателен – може би поради тоя мой рефлекс да бъда обратен на другите – и аз изпитвах някакво смътно влечение към тия меланхолични дървета, към сънните води и сивите мъгли на хоризонта и изобщо бях на мнение, че мъртвите доста добре си живеят.
И додето крача по улицата, завил част от покупката си с част от шлифера, споменът от оная първа картина се преплита с пресните впечатления от тази, втората, и аз си казвам, че не бива така песимистично да я тълкувам, защото не е изключено вълните в края на краищата да отнесат корабокрушенците към някоя земя. Както не е изключено и друго – тая земя да се окаже Островът на мъртвите.
– Намерих ви нещо, за да закриете онова грозно петно в хола – съобщавам на Лиза, когато привечер се прибирам с находката си.
Тя поглежда изненадано отпърво големия пакет в сива хартия, а после – мене:
– Не съм очаквала от вас подобно внимание – признава жената и почва да разопакова картината. А когато позлатената рамка блясва през амбалажа, възклицава:
– Чудесно!
За да произнесе малко по-късно:
– Ужасно!
– Чудесно или ужасно? – питам.
– Искам да кажа, че е достатъчно голяма, за да скрие петното, но не можахте ли да намерите нещо по-весело?
– Какво по-весело от разходка по море?
Така или иначе, картината още веднага е окачена в хола, не без ценното съдействие на инженера, който подир сложни математически изчисления забива гвоздея тъкмо на необходимото място, за да се скрие черното слънце на влагата.
Малко по-късно се явяват и старците и очите им, естествено, тутакси се устремяват към новия елемент в интериора.
– Вижда ми се нещо митологично – произнася дълбокомислено Димов. – Така полуголи са ходили май древните римляни.
Допотопния не се задълбава толкова:
– В наше време по стените окачваха неща, които имат някакъв смисъл – ограничава се да избъбри той.
– И аз пай-първо смятах да окачим някой календар – опитвам да се оправдая. – Само че това проклето петно е доста голямо, за да се прикрие с един календар, а два ще стоят много грозно.
С това приключва художественият анализ на картината, а също и моят скромен психологически експеримент. Подир което вниманието се насочва към информационната емисия.
Свадата този път избухва по време на някакъв репортаж за Италия. Предполагам, че ако не беше този репортаж, щеше да избухне по друг повод.
– Стигнахме вече и до такава марка комунизъм: да влизаме в коалиция с буржоазията – не се стърпява Допотопния.
– По-добре това, отколкото да се загубят завоювани позиции – обяснява Димов на дъщеря си.
– Навремето Маркс беше казал, че пролетариатът няма какво друго да губи освен веригите си – припомня Несторов.
– Само че нещата еволюират. Всичко еволюира освен някои мозъци.
Последната част на фразата – макар и отправена към Лиза – е не твърде деликатна. Във всеки случай достатъчно неделикатна, за да ядоса Допотопния.
– Е, да, някои еволюираха по-нататък от Маркс, само че не напред, а надясно. А това за веригите Маркс ненапразно го е казал. Този е силният, който няма какво да губи. Дай му карабината и го пусни напред. И ще тръгне, без да се озърта назад. Защото не е оставил нищо назад освен вериги…
Димов се опитва да каже нещо на Лиза вероятно по същия този въпрос, обаче Неси е така разлютен, че дори не му дава думата:
– … Такива, дето няма какво да губят, са страшни. И врагът го разбра. И понеже не му стискаше да ги удари фронтално, удари ги по най-подлия начин: пусна им заразата. Вие сте голи и боси? Вие си нямате нищичко? Чакайте, аз ще ви облека и обуя. Ще ви направя собственици. Ще позлатя оковите ви…
Рицаря прави нов опит да поясни на Лиза как всъщност стоят нещата, обаче Допотопния продължава:
– … И им даде хладилници на изплащане. И телевизора на изплащане. И квартири на изплащане. Изплащане – на първо число. Не стачки, не барикади, а покорство и акуратност, защото наближава първо число. Това е заразата. За нея няма фронтове. Тя е навсякъде. И тук, и там. Няма изстрели, няма взривове. Бацилът тихичко си върши работата. Проникне в здравото тяло и пролетариатът започне да се изражда, додето се превърне в еснаф И там, и тук…
– Телевизорът и хладилникът не правят работника еснаф… – започва Рицаря, обаче Неси не му дава да се доизкаже.
– „Диктатура на пролетариата“… Велик принцип. Но де го, този пролетариат? Обиколете насам-натам, чуйте ги какво приказват. Дертовете им се въртят все около жилището, мебелите, сватбата на щерката, следването на сина…
Той млъква, за да си поеме дъх и да придърпа нагоре колана си, и Димов се приготвя за насрещната тирада, обаче аз го изпреварвам:
– Може би смятате, че трябва да живеят като китайците?
Неси ме поглежда с присвитите си очи и произнася невъзмутимо:
– Не познавам китайците. Китай е далече.
Димов обаче без оглед на разстоянията познава и китайците, и много други неща и сега е дошъл неговият ред да си каже думата, което, разбира се, не пречи на Допотопния да го прекъсва тук и там, а телевизорът е отдавна забравен и поредната свада е в пълен ход.
Те враждуват, тия дъртаци, без изглед за примирие. Те се дърлят ожесточено и си разменят остри реплики, сякаш си разменят плесници, макар че по негласна традиция тия реплики се формулират в неопределено наклонение.
Това, разбира се, е най-вече старческа заядливост и старческо упорство. Патосът на склерозата. Но и нещо друго. Нещо, което ти е трудно да разбереш. Те се дърлят, като че големите проблеми на света, ама най-най-големите, са техни собствени, като че светът именно това и чака, те, тия двамата, най-сетне да решат проблемите му, като че тая тъмна и вмирисана на му-хъл къща е командното място, от което се управлява бъдещето на човечеството и където всеки от тия двамата, вкопчени в смъртна схватка, се домогва до командния лост.
Изкуфели фантазьори. Единственото реално действие, на което са способни, е не да поемат командния лост на света, а да вземат пазарската мрежа и да идат за четвърт сирене до бакалницата. Наистина необяснимо. Защото, ако става дума за сирене, и ти можеш да прескочиш до бакалницата. Но да се разкрещиш за човечеството и да се разпалиш за съдбата на света, това е напълно извън възможностите ти.
Утихват едва когато започва филмът. Може би понеже са се изтощили от приказки. А може би от старческо кавалерство към дамата, която на всяка цена държи да гледаме филма. Ана Каренина – изпитният текст на Лиза от приемния във ВИТИЗ.
– Вие пак си поплакахте – забелязвам, когато по-късно се качваме горе.
– Естествено… Но мисля, че артистката малко прекаляваше в драматизма.
– А вие как бихте се държали, ако бяхте Ана Каренина?
– Вероятно по-спокойно – отвръща тя.
За да добави тутакси:
– И във всеки случай не бих се самоубила.
– Значи вас не ви бива за корабокрушенец – произнасям сякаш на себе си.
– Затова ли я домъкнахте тази картина, за да внушавате на хората, че са корабокрушенци? – сеща се Лиза.
– Да им внушавам ли? На тия тъпи хора?
СЕДМА ГЛАВА
Ноември. Неделен следобед.
„В един ноемврийски неделен следобед…“ – Навремето, без да се замисля, бих започнал с такава фраза някой разказ или роман. И трябваше да мине време, за да разбера, че читателят пет нари не дава дали е ноември или декември, дали е заран или следобед, дали вали дъжд, или грее слънце. Читателят се интересува от друго.
„Новодошлият кимна за поздрав, приближи до домакина и като сне учтиво ръкавицата си, му залепи два шамара.“ Това е вече друго. Първо, има действие. Второ, действието е неочаквано. Трето, информацията е достатъчно интригуваща. И четвърто – достатъчно непълна, за да предизвика по-нататъшния интерес. Що за човек е новодошлият и що за птица – домакинът? Какви са мотивите за двата шамара и какви ще бъдат последствията? Четири парещи въпроса, които ще ви позволят поне до някое време да водите читателя за носа.
Да, действието. „Той е много деен човек“, казват с адмирация за някого и само един мизантроп би се сетил да запита: „А какъв е резултатът от дейността на дейния човек?“
Докато действаш, всичко е наред, понеже не ти остава много-много време да разсъждаваш. Лошото е, когато действието приключи и ти се озовеш насаме със себе си в някой тъмен ноемврийски следобед.
Изтягам се на леглото в стаята, понеже трите безсънни нощи са ме поизморили. Нощите са прекарани не с Беба, а с химикалката. Една пиеска, която отдавна ми е поръчана, но за която съм се сетил едва напоследък, понеже авоарите ми са на изчерпване. Знам предварително, че редакторът ще каже: „Ами… не е зле. Ще влезе в работа.“ И съм достатъчно отракан, за да преценя сам, че не е зле. И че не е добре. Обичайното ниво, осигуряващо обичайния хонорар.
Понякога си мисля, че бедата ми е била тъкмо в това, в което е бил и моят успех – всичко ми се е отдавало съвсем лесно. Не особено блестящо, но затова пък съвсем лесно. Изпитите в университета ги вземах без много усилия и без много зубрене, професията ми дойде сякаш от само себе си, парите идваха по същия начин, а така ме сполетя и бракът. И макар и дипломата, и професията, и доходите, и съпругата да бяха все нещо от средно ниво, не бих могъл поне да се оплача, че съм ги придобил с мъка.
Винаги съм бил разумен, макар и без да издребня-вам. Във всяко нещо съм търсел смисъла, макар и без да задълбавам. И най-важното, непрестанно съм действал, което ме е освобождавало от излишни самоанализи.
Трябваше да минат години и да стигна до онази гнетяща празнота, която се опитвам да запълням с размисли за щяло-нещяло, и да се огледам назад от нямане какво да правя, и да се озърна наоколо, за да ме осени това просто, ама съвсем просто откритие, че аз, дето във всяко отделно нещо търся смисъла, никога не съм се запитвал за смисъла на цялата тая бохча, дето е натъпкана биографията ми.
Просто невероятно: разсъждаваш върху отделните неща, а и през ум не ти минава да теглиш чертата и да направиш сбора. До такава степен си далеч от сбора, че ако някой те запита: „Хей, приятел, накъде си тръгнал?“, единственото, което можеш да отговориш, е „към гробищата“.
Причината навярно е в това, че става дума не за механичен сбор, а за нещо много сложно. Всичко е толкова сложно, както би потвърдил навярно и мислителят Димов, който навярно и когато си обува панталона, прави това, едва след като обсъди перспективата във всичките й аспекти, като например панталон ли обува наистина или пешкир и откъде именно трябва да го обуе, дали отгоре или откъм крачолите и нужно ли е всъщност изобщо да го обува, или от гледна точка на диалектиката е по-добре да излезе на улицата по бели гащи.
Но колкото и сложно да е всичко, сега поне имам възможност да го подхващам отсам и оттам, особено напоследък, когато Лиза все по-рядко ми нарушава спокойствието, защото или трака оттатък на машината, или е нейде с Илиев. Лиза и Илиев – една все по-укрепваща връзка. Те все повече свикват един с друг, а аз все повече свиквам с тяхната връзка. Може да съм егоист – има си хас да не съм егоист, – но егоизмът ми в случая се изразява не в желанието да си запазя домашната прислужница, а в надеждата тя възможно по-скоро да се пренесе у инженера.
Нямам нищо против инженера. Общителен и симпатичен, в случай че имате симпатия към такива хора. Държането му може да се изрази с една дума: непринуденост. Непринудено ще се разположи в стаята ви, непринудено ще ви запита за нещо, което не е негова работа, непринудено ще ви разкрие някоя своя слабост, от ония, които е прието да се крият.
Тая му привичка да бърка с еднаква лекота в пакета ви цигари и в душата ви, естествена, ме дразни. Но ако трябва да определя дали се касае за нахалство или за естествена простота, би следвало да призная, че е по-скоро второто. Нахален – не. Нахалният се натрапва, а тоя все пак няма да дойде, ако не го поканите, и ще дръпне ръката си от пакета или от душата ви, щом забележи, че не ви е приятно. В случай че забележи.
Само че аз толкова обичам непринудените, колкото и маниерните. И съм доволен, че когато е вкъщи, Владо рядко напуска периметъра на стаята си, зает с изчисления и анализи. Една амбициозна творческа работа, занимаваща го не само в лабораторията, но и у дома, едно изследване, в което ме посвети още след запознанството и за което не давам пет пари. Знам, че е достатъчно общителен, за да дойде при първото повикване на чаша кафе или нещо алкохолно, обаче нямам никакво желание да го черпя с кафе. Той също вари чай само за себе си, ако не броим Лиза. Не знам какви са му другите дефекти и доколко ги има, но е доста стиснат, така че съм застрахован от отегчителни покани. Невероятно стиснат. И ако посяга към цигарите ви, то не е само от непринуденост.
Предполагам, че с тая си непринуденост е съборил и Лиза. Магнетизмът на сродните души. Сигурно още при първия разговор е казал нещо в смисъл: какви разкошни гърди имате и грехота е такива прелести да се крият, подир което със същата непринуденост е преминал към разопаковането. А може и да не се е изразил точно по тоя начин. Той не е по простащините. Влече го по-скоро научната терминология. Рожба на техническата революция. Отплеснал се е в разсъждения за демитологизацията на секса и за това, че в модерното общество половите сношения най-сетне са заели естественото си място на всекидневна необходимост, някъде между миенето на зъбите и ръкостискането. И тая патка, за да покаже, че и тя е модерна, благосклонно му е отстъпила едрите си форми за временно ползване. Още повече той не е за изхвърляне като мъж. Не е атлет, но нищо не му липсва, а откритият поглед на кафявите очи, приятното лице и особено тая непринуденост…
Всичко това са догадки. И даже не догадки, а хладнокръвни лъжи. Почти съм убеден, че засега все още Лиза го държи на разстояние. Навярно го е усетила, че пада малко сметкаджия. А сметкаджията, позволиш ли му безплатно някои работи, веднага ще си направи сметката, че няма смисъл да ходи да се разписва.
На всичко отгоре и моят единствен приятел – орехът – съвсем оплешивя. Разкошните му листа окапаха и сега през рядката мрежа на клоните се вижда тъкмо тая картина, която ми рисуваше Лиза: пранета, балкони и тук-таме някое навъсено лице, надничащо от прозореца. Добре, че моята доброволна икономка е поставила освен зелените завеси и полупрозрачни бели пердета. А когато денят е такъв навъсен като днешния, полупрозрачните пердета стават почти непрозрачни, една бяла мъглявина, зад която Можеш да си представяш, че се намира всичко, каквото си пожелаеш, включително и един разкошен орех с гъста уханна листовина.
А ако ме мързи да си представям, нищо не ми пречи да затворя очи и да вляза в съня.
Влизам в съня като в някаква гора. Отначало гората е рядка и пресечена с отблясъците на външния свят, с голи места и остра дневна светлина и отгласи на звуци и човешки говор и досадни лица и аз напразно искам да се изолирам и да потъна в гъсталака, защото тия нахални отблясъци постоянно ме сепват от забравата, но постепенно те все повече оредяват и гаснат, а гората все повече се сгъстява и това е вече истинска гора, дълбока и тъмна, с маслинена листовипа и чер-по-зелен здрач и аз неусетно потъвам в пея, потъвам напълно в тая гора на мрака, на мълчанието и забравата.
Движа се тъй не знам колко време, додето усещам, че наоколо ми просветлява. Просветлява едва-едва, колкото здрачът да оредее до полуздрач, колкото да мога да разпознавам нещата около себе си, колкото да разбера, че зад дърветата се издига някаква сграда, боядисана в оня казионен жълт цвят – странно наистина, такава масивна сграда в самия център на една гъста гора, – и аз без особено желание, а просто защото приличието го изисква, приближавам до старомодната за-стъклена врата и понечвам да натисна звънеца, но вратата вече се е отворила и на прага е застанал прислужникът с безизразно лице.
– Те са още в спалнята – долага той, като ме въвежда.
„Кои – те? И защо – те?“ – питам се, но разбирам, че трябва да мълча, а също и че съм вече в спалнята и те наистина са там, всички по леглата си, защото това е една дълга стая с дузина легла, също като в болница, и на всяко легло има по една жена, по една от жените ми, и аз от пръв поглед виждам, че тук е и Бистра, и Беба, и Елена, и Катя, и още няколко съвсем случайни връзки – това е наистина цяло нахалство едно момиче да се представя за твоя жена само защото си бил веднаж или дваж насаме с него, – но което най-много ме дразни, то е, че там, в дъното, с цялата сн импозантност се е настанила и Лиза и аз предварително решавам, щом стигна до нея, да й направя един малък скандал и да я попитам на какво основание ще се представя за моя жена, само че преди да стигна до нея, трябва да мина по другите легла, все едно че съм дежурен лекар, макар че те съвсем не ме приемат като лекар, а ми правят фасони и всяка ме отпраща към следващата. Уморително. По-скоро уморителна, тая визита – мисля си, но знам, че трябва да вървя до края, още повече след като съм решил да потърся сметка от Лиза за невероятното й нахалство да се присламчва към жените ми.
– Тони, да ви завия ли?
„Какво ще ме завиваш, да не си въобразяваш, че ще легна при тебе“ – приготвям се да кажа, но нейде отдалеч в мозъка ми прониква догадката, че това е може би не гласът на Лиза от съня, а на истинската. Отварям очи и установявам, че догадката ми не е лишена от основание. Над леглото е застанала дамата с одеяло в ръка.
– Не, благодаря – промърморвам. – Не мисля да спя.
Облачният ден си отива и в оскъдната светлина на стаята лицето на жената ми изглежда странно и нереално с тъмните пълни устни и с тъмните си очи, едно бяло невъзмутимо лице, като тия на античните богини.
– Вие тези нощи доста работихте – забелязва тя.
– Следвам вашия пример – промърморвам, като сядам на леглото и посягам към цигарите. – Не се ли отегчавате да преписвате толкова?
– Защо да се отегчавам? – поглежда ме тя с недоумение. – Нали това, което пиша, има смисъл. Следиш смисъла и страниците сами се трупат. Все едно че четеш с десетте си пръста.
Тя току-що се е върнала от разходката с Илиев и още е в официалната си рокля. Официална, в смисъл че това не е поизносената лятна рокля, служеща вече само за домашна употреба, а другата, вълнената, купена с хонорарите от домакинската работа. Един тоалет в пепеляв сиромашки цвят, който тя добре изпълва с масивните си форми.
Все пак роклята не е чак толкова тясна, че да не осигурява известно поле за действие, и жената ми доказва това, като сяда насреща ми и високо кръстосва бедра.
– Няма ли да ви отегча, като изпуша една цигара?
– Изглежда, вас всяка работа ви увлича – подхвърлям, докато Лиза запушва.
– Всяка – не. Страшно отегчително ми е да мия прозорци. Но когато седях на щанда за плочи, бях доволна. Дори хлътнах по музиката. И когато работех в книжарницата – също. Разговаряш с хората, ще услужиш на тоя, ще се скараш с оня, но усещаш, че вършиш нещо. За две минути да се отделиш, и пред щанда става опашка, значи си необходима.
– Но това е мизерабилизъм.
– Моля?
– Философия на мизерията, примирение с нищетата. Какво щастие – да сте необходима на щанда. И то само додето друга не ви е изместила.
– Ами че то навсякъде е така. Да си търсиш място в живота, все едно да търсиш квартира в тая жилищна криза.
Тя дръпва замислено от цигарата, сетне отново се окуражава:
– Добре, че светът е разтегателен, за всеки се намира по едно кътче.
– Е, да – съгласявам се. – Все ще се завреш някъде. Но това някъде е винаги по-мърляво от мечтаното. И ето го началото на злополуката. Гадното усещане, че си ощетен, че другите имат, а ти нямаш.
– Нима вие нямате? Нима работата не ви задоволява?
– Не говоря за себе си – уточнявам. – Говоря изобщо.
– Но аз не ви питам изобщо. Каква е всъщност работата ви?
Обяснявам й за самообразование каква е работата ми.
– И през ум не ми е минавало, че вършите такива важни неща – произнася тя с цялата си наивност. – Мислех, че пишете някакви статийки… Значи помагате на хората. Може да не държите много на тях, но все пак им помагате.
– Помага инстанцията, не аз.
– Да, но работата пак вие я вършите.
– Също както и вие – на щанда.
– Толкова ли е важно мястото?
– Мене ли питате, или поставяте въпроса изобщо?
– Вас питам.
– Абсолютно без значение е. Само че трябва да мине време, докато го разбереш. Ако изобщо го разбереш. На мене лично ми стига една барака нейде сред бурените.
– Как го казахте? Ми-зе-ра-би-ли-зъм – срича Лиза.
– Именно. Важното е да преживееш някак.
– Без значение как?
– Абсолютно без значение.
– Тогава защо се морим да живеем?
– Уместно запитване – кимам. – Само че доста закъсняло. Сума самоубийци вече са дали отговора.
– И вие ли вървите натам? – вдига тя тъмните си вежди.
– Не. Не мисля. Самоубийците са дейни хора – вземат решение, изпълняват го. А аз трудно вземам решения и още по-трудно ги изпълнявам. Почвам да се питам: какъв смисъл? А вземеш ли да се питаш какъв смисъл, всичко пропада, защото смисъл няма.
Настъпва мълчание. Паузата, която й е необходима, за да ми сервира своето „има смисъл!“, съпроводено с два-три изтъркани аргумента. Бих могъл предварително да ги отгатна, като знам колко й е акълът. И все пак изчаквам с едва осъзната надежда да срещна някакво възражение, за което не съм се сетил.
