Текст книги "Само за мъже"

Автор книги: Богомил Райнов

сообщить о нарушении

Текущая страница: 23 (всего у книги 27 страниц)

– Но защото това нещо зависи от майка ви. Съгласете се, че то е тайна на майка ви.

– И вие дойдохте, за да разбулите най-сетне тайната – пояснява дамата.

За да добави след миг:

– Вие сте един жалък лъжец!

Това, че е лъжец, не е чак толкова сигурно, ако разгледаме по-грижливо лицето му. Струва ми се да долавям в туй лице нещо от чертите на Лиза, може би малко по-груби и до нейде окарикатурени, но близки до нейните. Овалът, брадичката, дори леко вирнатият нос…

– Но, Лиза, как е възможно! Аз съм баща ви… – бъбри с гальовен глас гостът, сякаш не е в състояние да повярва на ушите си.

– Не е ли време да си тръгвате – решавам да се намеся. – Късничко е вече за вас.

– Я си обирайте крушите! – обажда се ненадейно и Неси. – Днес нещо съм разнебитен, обаче имам достатъчно сили да ви изхвърля на улицата.

И той се запътва с бавни стъпки към непознатия.

– Но, Лиза, как е възможно! – повтаря безпомощно гостът.

– Вървете си – съветва го жената. – Не виждате ли, че ще ви бият…

Вижда, естествено. И вече му е съвсем ясно, че мисията е стигнала до провал. Така че тъкмо преди Допотопния да го сграбчи за яката, се изнизва в антрето. Миг по-късно се чува и хлопването на външната врата.

– Но това… това е нечувано!… – бъбри несвързано Димов. Той е само на крачка от припадъка.

– Съвсем обикновено е – успокоява го Лиза. – Просто сте забравили табиетите на бившата си съпруга. Втълпи ли си нещо, готова е на всякаква простащина.

– Отвратително! – признава по-късно жената, когато вече сме се качили на горния етаж.

– Кое? Че имате двама бащи?

– Че произходът ми зависи от това, дали майка ми е спала със законния си, когото едва е понасяла, или с любовника, за когото също не е давала пет пари.

– Но двама бащи, това е все пак рядък лукс – напомням. – Двама бащи и една любеща майка… Те така са се струпали върху вас, че ще ви задушат от обич. Истинско глезене от страна на съдбата. Обичат ви, оспорват си родителството, умират за вас…

– Как няма да умират, нали са на такава възраст, че все някой трябва да ги гледа. За прислужница трябва да се плаща, а може и да краде…

Тя млъква, сякаш е изтърсила нещо неуместно.

– Това последното не биваше да го казвам, защото и аз крада.

– А нима за пръв път виждате тоя, втория си баща?

– Съвсем не е за пръв път. Знам, че е приятел на майка ми. Помня го още от детинство. И първия път, когато избягах от къщи, беше именно зарад него. Не можех да го понасям. Тъй че майка ми се принуди да си прави рандевутата в неговия апартамент, а не в нашия.

– Това, разбира се, е без значение – забелязвам, – но изглежда, че все пак той ви е баща.

– Подозирам го и без да ми го казвате – отвръща жената. – Колкото повече опознавах Димов, толкова по-ясно ми ставаше, че другият ми е баща. И навярно затуй открай време го мразя – защото ми е баща, без всякакво право да ми бъде баща.

Тя се отпуска на обичайното си място и взима цигара, но преди да запали, запитва:

– И какво значение?

– Никакво, естествено.

– Точно така: никакво. Вие сам казвате, че това е лукс, да имаш двама бащи. Тогава ще се възползувам от лукса и ще си избера този, който по ми харесва. Ще избера Димов!

– Димов е малко сприхав старец – напомням.

– Сприхав е с вас, защото го дразните.

– А другият е мек, внимателен, дори се усмихва…

– Естествено. Бивш търговец. Все едно че ви продава поплин за блуза… И вие ще го сравнявате с Димов!

– В последна сметка мисля, че имате право – отстъпвам. – Не познавам човека, но тази шапка „Идън“ наистина е много задължаваща.

После се сещам за другото:

– Вие май не четете вестници.

– Не ви е срам. Чета следобед. Знаете, че заран съм заета.

– Тогава не пропускайте утрешния. Вашият материал най-после излиза.

* * *

Материалът наистина излиза. Следващите дни, както би казал главният, беритбата на ядове е в разгара си. Но понеже фактите са силно нещо, възраженията са насочени главно по формата па информацията и по вечния въпрос – трябва ли да създаваме сензации, когато нещата биха могли да се решат и без сензации.

Не липсват и къщните грижи. Несторов, както често се случва с подобни здравеняци, дето никога не боледуват, е съборен жестоко от невинния грип и е вдигнал температура, която на неговата възраст… но да не бъдем песимисти. Във всеки случай налага се понякога, когато Лиза отива на пазар, да дежуря до леглото на Допотопния, понеже Илиев е в завода, а Димов също хич го няма.

– Тони, трябва да изляза – казва ми и тая заран жената. – Наглеждайте, ако обичате, стареца. Може да има нужда от това-онова.

Така че допивам кафето, дочитам вестника и слизам долу. Слизам безшумно, защото такъв си ми е обичаят – не обичам нито да слушам шум, нито да го произвеждам. В къщата цари полумрак и тишина и тишината или полумракът, а може би и двете едновременно, издъхват обичайния си мирис на мухъл. Или ако щете – на рози. Вратата на Допотопния е леко открехната и аз съвсем ясно долавям оттам някакъв странен звук. Нещо като леко ръмжене. Протяжно ръмжене, сякаш стопанинът се е сдобил с куче. Вслушвам се и с изненада установявам, че не е куче. По-скоро Неси е. И не ръмжи, а пее. Полугласно, но достатъчно ясно, за да разпозная известната строфа:

 
Темная ночь.
Только пули свистят по степи,
только ветер гудит в проводах.
тускло звезди мерцают…
 

Изпитвам неловко чувство, като че подслушвам чужд разговор, и понеже не знам дали да вляза в стаята, или да се върна, сядам на дивана в полутъмния хол в очакване да свърши музикалната програма. Допотопния пее… Просто да не повярваш. И не ръмжи някакъв боен марш, а „Темная ночь“. Наистина да не повярваш. Готов съм да реша, че фантазията ми нещо пак се е развинтила, ако оттатък не долитат, макар и съвсем приглушено, познатите думи:

 
Смерть не страшна,
с ней не раз мы встречались в бою.
Вот и теперь
надо мною она кружиться…
 

И макар само преди минута да съм изпитал не-ловкост, сега изведнъж ме засърбява да надникна и да подхвърля шеговито:

„Пеем, а? И то такива, военно-сантиментални…“

Тоя нелеп сърбеж – да поставиш другия в неловко положение, просто така, за да видиш какво ще се случи. Или както казваше оня, трябва да доведеш героя до крайност, за да се разкрие. Такива лафове ми правеха известно впечатление някога. По-късно станах по-скептичен. Ще му сервираш един шок и ще се разпука по шевовете. Но кое ще се разпука? Балтонът. А под балтона е сакото. А под сакото – кой знае още колко ката долно бельо. Изобщо някои хора са като кромида: белиш люспа подир люспа и когато най-сетне обелиш всичките люспи, оказва се, че не с останало нищо. Тогава какъв смисъл да ги белиш.

И все пак интересно – кое го е накарало да изрови тази песен от главата си: военната тема или сантименталната? Смъртта, която чака, или любимата, която също чака! Сигурно първото. Макар че след оная история с баща ми не можеш да бъдеш вече сигурен в нищо. Някои хора по това се различават от кромида, че когато балтонът се разпука по шевовете, а това не е чак толкова трудно, особено ако става дума за един стар и износен балтон, неугледен като болничен халат, та когато балтонът се разпука, отдолу се показва най-невероятното: едно обикновено човешко сърце.

Песента оттатък е секнала. Ставам и влизам в стаята. Тук е малко по-светло от хола, но само малко. Върху двата прозореца са спуснати плътните износени завеси с кафявокеремиден цвят. Един лъч от зимния ден минава през пролуката на по-далечната завеса и пада точно над леглото на болния. Неси лежи притворил очи, но усеща присъствието ми, макар и да го възприема по своему.

– Лиза, ти ли си?

– Не, Антон е.

Вероятно би предпочел да е Лиза, по не го казва. Приближавам до леглото.

– Да ви донеса ли нещо?

– Не, сега не. Благодаря.

Сядам за малко на близкия стол. Температурата вероятно е поспаднала, макар че песента би следвало да означава обратното. Болният се е отпуснал на високата възглавница, завит до брадата с две войнишки одеяла, над които е заметнат я шинелът.

– По-добре ли сте? – питам, за да кажа нещо.

– Ще се оправя – отвръща уклончиво Допотопния. – Какви неща са ми минали през главата, та един грип ли…

– Животът ви май не е бил лек.

– Животът, млади момко, никога не е лек, ако си решил да го живееш по мъжки. Аз моя съм го карал по мъжки… Нелегалния живот, партизанската борба, фронта, а после и другото, дето вашият Димов не може да ми го прости…

– Смятам, че отдавна ви е простил – забелязвам. – Макар че правите каквото можете, за да го ядосвате.

Несторов отваря леко очи, после пак уморено ги затваря.

– Ядосвам го с присъствието си – уточнява Допотопния.

– И с някои измислици… Това, че уж сте водили следствието му, вие го измислихте.

Старецът мълчи, притворил клепачи, сякаш се прави, че спи. Сетне леко извръща глава насам и ме поглежда.

– Не съм го измислил – казва той и вперва при-свитите си очи в потона, много висок, като във всичките тия стари къщи, и губещ се в полумрака.

– Но как, по това време вие изобщо не сте били в страната!

– Може и да не съм бил – съгласява се равнодушно Неси. – Не помня.

– Тогава значи сте го излъгали!

Допотопния отново ме поглежда, сякаш за да се увери дали съм наистина толкова тъп, колкото му се струвам, сетне леко се повдига на възглавницата, сяда и произнася:

– Не съм го излъгал, не чувате ли? Следствието му не съм водил, естествено, нито съм бил в течение, го не съм го излъгал!

И като отгатва по лицето ми, че тъпотата ми наистина не е присторена, добавя.

– Казах му, за да разбере, че поемам отговорността.

– Нима искате да оправдаете грешките и безобразията на онова минало?

– Нищо не оправдавам. Даже и собствените си грешки. Но не съм ги допускал от любов към безобразията. Времето беше такова.

– Обаче грешката с Димов не е ваша. Как ще поемате отговорност за нещо, което не сте извършили?

– Ей така: поемам я. След като толкова други си измиха ръцете, трябва да останат и някои, дето са готови да отговарят. И ако някой ми каже: готов ли си да отговаряш за всичко през оня период, ще му кажа: готов съм – за всичко! Още съм жив, значи още отговарям!

Сетне, изтощен от усилието, той се смъква надолу и отново притваря очи.

До слуха ми достига приглушен двукратен звън. Пак посещение. Да се надяваме, че не е някой нов баща. Оставям леглото на болния и отивам да отворя.

– Я – възклицавам, – ти отново възкръсна. Как ме откри?

Пред вратата стои Петко с внушителния си ръст, тъмните очила и лекото пардесю, призвано да служи през всички годишни времена.

– Открих те по най-сигурния начин – обяснява покойният ми приятел. – Без да те търся. Търся Ли-завета.

– А! – възклицавам за втори път. – Че отде я познаваш?

– Дълга история! – маха небрежно с ръка Петко. – Ще ме пуснеш ли да вляза, или ще ме държиш тука?

Изкачваме се в покоите ми, изваждам от шкафчето джезвето и се заемам да варя кафе, докато Петко, захвърлил шлифера, се отпуска на един стол и запалва цигара.

– Всъщност при кого живее тук Лизавета, при тебе ли? – пита той, като се взира през полупрозрачното перде към другия ми приятел – ореха.

– При мене, да. Но ако избързаш с изводите, ще сгрешиш – казвам, додето напразно търся захарта.

– И аз така си помислих – кима Петко. – Макар майката да ми съобщи, че ти си новият приятел.

– Майката не е в течение. Изобщо Лиза няма приятел. Обаче има почти годеник. Не мога да намеря захарта…

– Карай без захар – окуражава ме гостът. – Отдавна търся Лизавета… Още оня път, когато се видяхме с тебе във влака, бях дошъл да я търся, само че не я открих. Майка й не знаеше къде може да е отишла.

Поставям джезвето на котлона и включвам щепсела. После заемам обичайното си място на леглото.

– А какво общо имаш ти с Лиза? – питам.

– Всъщност нищо. Освен че съм баща на детето й, ако това има някакво значение.

– Ти какво? Подиграваш ли се?

– Защо да се подигравам? – отправя ми Петко невъзмутимо тъмните си очила.

– Как може да няма значение това, че си баща на детето й?

– Отде да знам? За мене, разбира се, има значение, иначе не бих я търсил. Но за Лизавета, изглежда – няма.

– Няма ли? Сигурен съм, че като те види тук, ще изпадне в стресово състояние.

– Вятър – възразява Петко. – Ти, изглежда, още не я познаваш, макар да живеете заедно. Всъщност откога живеете заедно?

И без да чака отговор, минава на друго, понеже вероятно отдавна не му е падал случай да се на-дрънка.

– Казваш „стресово състояние“… Напоследък ми втръсна да слушам тая дума. Лекари, психолози, драскачи, всичко живо се е хванало за стреса: стресът – това, стресът – онова… А в основата на всичко е страхът. Само че страх звучи съвсем елементарно, докато стрес… Мрачната роля на ужасите, настоящи и бъдещи, не се изчерпва с изтрепването на толкова хора. Тя е и е психологическия атентат срещу останалите – сковаващия страх, страха от войната.

– Това е известно – отвръщам, като се вслушвам в тихото бръмчене на джезвето.

– Да, като външен феномен. Обаче не като зареждане на пространството с психически взрив. А тоя взрив се трупа и трупа – от една страна, озлоблението, от друга – страхът, и когато тия два елемента пренаситят планетата до критичната точка, ще бъде достатъчна само една дребна искра, за да се разрази катастрофата.

– Щом си взел да мислиш за катастрофата, по-добре намисли как да я избегнем.

– Намислил го бях още навремето, още в гимназията. Бяхме решили с един приятел да основем тайна всемирна организация за ликвидиране на подпалвачите. Почваме с най-злостните и караме нататък до пълно изтребление или додето останалите се сепнат.

– Мъдър проект – признавам, като продължавам да се вслушвам в песента на джезвето, станала по-звучна.

– Не твърдя, че е мъдър, но идеята ме е занимавала. Бедата е, че тия злостните нямат брой и че премахнеш ли един, на негово място изскачат двама и насилието ражда само насилие. Там е драмата на тероризма. На психическата зараза трябва да се реагира с психическа дезинфекция.

– Че това се прави: вместо да ликвидираме злостните, разобличаваме ги.

– Но дали е достатъчно ефикасно? Не мислиш ли, че прекалено се ровим в мръсотията, полемизираме с пея, критикуваме, затъваме в подробности. Когато почнеш прекалено да се занимаваш с мръсника, ти влизащ в неговата орбита, той те обсебва, настанява се в мислите и преживяванията ти, значи постига своето…

– Тогава да се правим, че не го виждаме… – предлагам, като се отправям към котлона.

– Да не му доставяме радост, като му обръщаме прекалено внимание – уточнява Петко. – Да покажем, че той не е властен да ръководи намеренията и действията ни. Това ще го вбесява. А вбесяването е форма на саморазпадане, на самоунищожение…

– Пак обобщения и абстракции…

– А какво е според тебе конкретното в случая? – запитва гостът.

– Ами конкретното е, че си захвърлил рецептата на тероризма, но не си намерил никаква друга.

– Намерил съм. Само че ти пак ще кажеш: абстракция. Принципът винаги е абстракция, което не му пречи да бъде от съдбоносно значение.

Разбърквам с лъжичка кафето. Това за момента ми се струва по-полезно, отколкото да възразявам.

– На хората трябва да се даде една мисъл, разбираш ли? – чувам зад гърба си глухия глас на Петко. – Една мисъл, силна, проста и убедителна. Една спасителна мисъл, която да обсеби съзнанието им. А щом обсеби съзнанието им, те непрестанно ще я повтарят и непрестанно ще насищат с нея пространството. Една идея-светкавица, излъчвана едновременно от милиони хора, един ураган, който да очисти пространството и да помете силите на мрака.

– Само че идеята, естествено, още не сме я намислили…

– Напротив, съвсем ясна ми е. Но въпросът е голямото съдържание да бъде сведено до нещо крайно лаконично и пределно могъщо, кратко и силно като светкавицата, една идея-мълния, разбираш ли?

Той млъква и аз, като се обръщам към вратата, откривам причината. Лиза е влязла безшумно и гледа към госта малко изненадано, но съвсем не до степента на стрес.

– А, Лизавета! – произнася Петко, сякаш той и Лизавета са се разделили одеве на трамвайната спирка.

– Я, Петко! – отзовава се тя в почти същия тон. – Ама вие се познавате…

– Май че от доста години – промърморвам, – Не можах да намеря захарта.

– Ами че ето я под носа ви, Тони! – показва ми жената тенекиената кутийка, която действително стои на видно място върху шкафчето.

Лиза се заема да довърши сервирането, което ми дава възможност да се върна на любимото си място и да запаля.

– Не си ли забелязал – подхваща наново гостът, – че ние винаги прекалено обсъждаме поведението на другите, вместо да отделяме повече време за собственото си поведение.

Той сякаш съвсем е забравил присъствието на дамата, привлечен от нишката на мислите си.

– Ако е до критикуване, и ти критикуваш – забелязвам.

– Всички го правим – признава Петко. – Казваш си, че не бива, и докато се усетиш, отново си хлътнал в потока на общата инерция.

– Щом човек има основание да негодува…

– Това не е негодувание – прекъсва ме гостът. – Това не е отпор на злото. Това е клюкарски бъбреж, самозадоволяващо се злословие. Сърби ни и се чешем, и ни е приятно, че ни сърби, защото това ни дава възможност да се чешем. Ровим се в боклука уж от възмущение, но гнилият му дъх леко ни опиянява… И насищаме пространството с добавъчна смрад.

– Още не си влязъл и почна с разсъжденията – забелязва свойски Лиза, като му поднася кафето.

– Не почвам, а продължавам – уточнява Петко. – Продължавам един разговор отпреди доста години.

Известно време пием кафе и пушим мълчаливо. Сетне се сещам, че тия двамата навярно чакат да ги освободя от присъствието си.

– Ще изляза за малко – казвам, като ставам.

– Няма къде да излизате – възразява Лиза с доста категоричен тон, какъвто не е използувала досега спрямо мене. – Обедът е готов, а навън е студено.

– Ако го правиш от тактичност, наистина съвсем излишно е – присъединява се и гостът. – Аз наистина имам да кажа няколко думи па Лизавета, но те не са тайна. Свои хора сме.

– Най-първо да обядваме – предлага дамата.

Тя тръгва да шета, а ние продължаваме да бъбрим, в смисъл че Петко продължава излиянията си, а аз слушам. После обядваме, после пак пием кафе, додето накрая приятелят ми се сеща за какво е дошъл.

– Исках да те попитам, Лизавета, дали не си променила решението си…

– Не съм.

– Понеже мина доста време оттогава, рекох си, че може да си го променила…

– Не съм.

– Това исках да знам. Донесох ти малко пари. Не за тебе, разбира се, за детето…

– Щом са за детето, ще ги взема. Не съм в такова положение, че да откажа – произнася безучастно жената.

– Значи все пак не съм идвал напразно – заключава философски Петко и става.

– Чакай де, къде тръгна? – спирам го.

– Ще вървя. Искам да хвана по-ранен влак.

Той прави две неловки крачки към Лиза, но тя му е обърнала гръб и стои до прозореца, загледана в смътните очертания на ореха, прозиращи през бялото перде. Гостът спира колебливо, после изважда нещо, увито в евтин син плик, и го поставя върху шкафчето с котлона. Тоя евтин плик, доста измачкан и очевидно дълго въргалял се по джобовете, и тази висока самотна фигура, и тая неловкост на израза…

– Вие сте невъзпитана – казвам. – Поне изпратете човека!

Тя се обръща сепнато, сякаш съм я зашлевил, а Петко също ме поглежда, но аз не мога да различа погледа през тъмните очила и само отгатвам: „остави, братче, излишно е“. Сетне гостът леко ми махва с ръка и отваря вратата, а Лиза го сподирва.

– Вие сте груб и нищо не разбирате – казва ми малко по-късно жената, когато отново влиза в стаята. – Когато ми изкрещяхте, аз се мъчех да го изтръгна от сърцето си.

Тя ме гледа с оскърбения поглед на несправедливо ударено куче и очите й са леко овлажнели.

– Не съм ви крещял – възразявам.

И все още ядосан, добавям:

– Все пак той е баща на детето ви.

– Но аз не искам да е баща на детето ми! – извиква тя.

– Ето че сега вие крещите. И въпреки че крещите, не се чувате какво говорите: той е баща, искате или не искате!

– Само физически – отвръща Лиза вече по-спокойно.

– Ваша работа – свивам рамене. – Но доколкото имам сведения за другите ви познанства, той стои доста над тях. Може да не е съвсем в ред, обаче не е мръсник.

– Разбира се, че не е мръсник – съгласява се тя. – И за ваше сведение съвсем си е в ред. Вие не сте в ред. Аз не съм в ред. А той си е добре.

– Значи – другото – промърморвам. – Не очаквах това от вас. Вярно е, че трудно може да издържа семейство…

– Нищо не разбирате – прекъсва ме тя с досада. – Ако той не може, аз все някак си ще мога. Обаче той ще бъде толкова баща на детето, колкото и мой съпруг. Сиреч никак. Щом сте приятели, как не сте усетили, че той си е един свят сам за себе си, който няма нужда от вас, който може да живее до вас, но не с вас, и който от дъжд на вятър ще се сети за вас едва когато го затресе треската да приказва, а след като се наприказва, отново ще ви забрави не защото е безчувствен, а защото си има свой свят и вашият свят не е неговият, и изобщо за какво ми е да живея с такъв човек, с когото няма начин да живееш, а можеш само да делиш покрива, и то в случай че внезапно не го прихванат и не смени местожителството, както вече веднаж го направи.

Тя се запътва към прозореца, сетне се обръща и сяда на обичайното си място.

– Вие в стремежа си да докажете, че е в ред, го изкарахте съвсем луд – забелязвам. – Откачен и безотговорен, колкото си иска…

Лиза поклаща глава и зелените череши на обиците й се разтърсват в знак па несъгласие:

– Но, Тони, той се държи така не от безотговорност, а понеже се смята отговорен за човечеството. Нали знаете, че си е внушил да спасява човечеството. Може това да е мираж, но когато човек непрестанно мисли как да спаси милиони жени и милиони деца, получава се тъй, че не му остава време за жената, с която живее, и за детето, което е създал.

– Но все пак той се е насочил към вас – казвам. – И едва ли от чист женкарлък. Понеже, доколкото знам, Петко и женкарлъкът – това са две различни неща.

– Май че аз се насочих към него – произнася Лиза, като взема една цигара. – Стори ми се съвсем различен от ония там простаци, стори ми се, че откривам нещо съвсем ново… тия негови мисли… особено когато ги чуваш за пръв път…

– Съвсем откачени.

– За вас – положително. Обаче когато го слушах там, сред боровете, в онази гора, която прилича на храм…

– Запознали сте се с него на хижата…

– Да. Бях отишла на екскурзия със семейството на братовчедка ми и те продължиха към върха, понеже се бяха зарекли да стигнат до върха, но аз не съм амбициозна и бях капнала, затова останах при хижата.

Тя по обичая си запалва, колкото да има нещо да й дими между пръстите, и продължава да разправя как се запознала с Петко и какво запитал той, а тя какво му отговорила и какви идеи взел да й развива, идеи, които са ми твърде познати, за да поддържат вниманието ми. Обаче тя продължава да разправя, тя винаги охотно разправя, особено ако не я питаш и особено ако историята не те интересува.

– Почти през целия ден бяхме заедно, но денят свърши и трябваше да слизам с нашите, а той рече: няма ли да останете, сега небето почва да се пълни със звезди, долу в равнината никога не можете да видите такива звезди, тъй едри и толкова много, а аз викам: съжалявам за звездите, но е време да тръгваме, и си тръгнах…

Тя замълчава, като че очаква да произнеса обичайното „а после“? И понеже не произнасям нищо, сама заключава:

– След четвърт час се върнах обратно… Не знам защо го направих. Сигурно защото, както сам веднаж казахте, действията ми заместват мислите. Първо извършвам глупостта, а после я осъзнавам. Във всеки случай върнах се, така че натрапването беше от моя страна.

– Разбирам ви – кимам. – Звездите имат голяма притегателна сила. И Петко – също, предполагам, доколкото мога да давам оценка за мъже. Дори като външност да го вземете, важи повече от някои други.

– Знам за какво намеквате – поглежда ме с укор Лиза. – И съвсем ясно ми е, че правите тая реклама на Петко, за да ми внушите, че Владо е мухльо.

– Никога не съм го смятал за мухльо. И нямам намерение да се меся в сърдечните ви работи.

– Тази ваша слабост към Петко ме слисва – признава тя, като заобикаля сърдечната тема. – Вие – и дружба!

– Беше делова дружба. Той даваше идеите, аз записвах.

– Не е била само делова. Това е първият човек, за когото ви чувам да говорите добри неща, макар и с уговорката, че не бил в ред.

– За добри хора се говорят добри неща.

– Но вие не вярвате в добрите хора. И Петко е точно обратното на това, което сте вие, ако оставим настрана, че и вие ставате доста дръпнат, когато ви прихванат дяволите. Той се интересува от всичко и мисли за всичко, докато вас човек трябва с мъка да ви тътри към живота…

„Значи това ви е хобито, да ме тътрите към живота“, би следвало да кажа, но премълчавам.

* * *

Тоя ден, тъкмо преди да вляза в редакцията, срещам Бистра. Срещата би могла да мине за чиста случайност, ако Бистра не знаеше точното ми разписание.

– А, Тони! – пропява тя с най-естествения си глас. – Каква изненада.

Учтивостта изисква да призная, че изненадата е взаимна, и да спра с дамата, като я придърпвам по-встрани на тротоара, тъй като бившата ми жена е от тия персони, които, спрат ли на улицата, задръстват цялото движение.

– Добре, че те срещнах – казва Бистра. – Трябва на всяка цена да поговоря с тебе.

– Довечера няма да мога – избъбрям.

– Защо довечера? Ще поговорим сега. Да седнем някъде, дето и да е.

Качвам се за минутка горе да се обадя, сетне я отвеждам в първата попаднала на пътя ни квартална сладкарница, съвсем неугледна и само с три маси, за щастие и трите свободни, тъй като местното младо население се тълпи главно на щанда за бозата и консумира предимно на крак. Донасям два швепса и някакви вкаменени тригуни, които и двамата не удостояваме с внимание. Очаквам Бистра да сбърчи нос и да промърмори: „Тук ли намери да ме доведеш“, но тя дотам е потънала в грижите си, че дори не забелязва обстановката.

– Как е новата ти приятелка? – запитва дамата, като изважда цигари, а после ги прибира, зърнала строгия надпис „Пушенето – забранено!“.

– Мисля, че ти по-често се срещаш с нея, отколкото аз.

– Не говоря за Беба, а за другата.

– Друга няма – казах ти. А ако имаш предвид жената, дето ми води домакинството, тя е вече годена. И не за мене.

– Радвам се – признава Бистра. – Не че не вярвам в добрия ти вкус, но понякога си тъй инертен, та всяка по-нахална може да ти сложи юздата.

– Само веднаж ми се е случило подобно нещо – напомням. – Но веднаж, това може всекиму да се случи.

Тя ме поглежда, сякаш не разбира за какво става дума, сетне неочаквано сваля картите:

– Тони, ние с тебе направихме ужасна грешка…

– Не ни е за пръв път да се разминаваме. Така че трябва да свикваме.

– Колко си злопаметен! – удивява се тя. – Винаги ми припомняш за първото ни приятелство. И даже не разбираш, че ако някой има да съжалява, задето не се свързахме още първия път, това съм аз. А ако някой е виновен, това си ти. Ако не беше толкова непохватен и ако бе проявил повече характер, ако беше ме сграбчил така, както след това си ме сграбчвал… А ти се свиваше и не смееше да ме докоснеш и дори да ме докосваше, го правеше тъй, сякаш съм стъклена… Наистина, Тони, ако още тогава бяхме тръгнали заедно, всичко щеше да бъде съвсем друго, щяхме да свикнем по-лесно един с друг…

Тия работи и по-рано съм ги чувал, тъй че позволявам си да пропусна някой и друг пасаж, докато наблюдавам хлапетиите наоколо, а отчасти н краката на Бистра, които тя находчиво е предоставила на зрението ми. Удивителни крака, толкова стройни и тъй похотливо изваяни, че да ти е неловко да се движиш с пея из улицата, понеже всички мъже я гледат в краката, сякаш си излязъл не със съпругата си, а с чифт предизвикателни дамски крака.

– Но ти не ме слушаш… – чувам я да казва по някое време.

– Как да не слушам! Просто за миг се отплеснах в тия твои крака…

– Като че не си ги виждал.

Какво да й обясняваш. Вземеш ли да обясняваш, току-виж, че си въобразила бог знае що.

– Ти май си се наситила вече на Жорж – опитвам се да подгрея разговора.

– Просто не мога да го понасям. Не го интересува нищо освен паричните въпроси. И поне като печели пари, и аз да разбирам нещо. А той, което спечели, го влага в нови сделки, понеже, вика, Биси, колкото по нараства капиталът, толкова повече расте печалбата, изобщо манталитет на истински сребролюбец… И това както и да е, но постоянно треперя, че ще загази, защото сделките му, знаеш какви са… И това също както и да е, но какво да говориш, божичко, с такъв човек, дето няма тонинко културни интереси, ама тонинко, на!…

И за по-голяма нагледност дамата докосва горния ред на зъбите си с маникюрирания нокът.

– Ще трябва да го култивираш…

– Няма да го култивирам, ами ще го чупя! Така ми е дотегнал, че вече не мога да го трая.

– Аз май също бях ти дотегнал.

– Не, Тони! Ти не беше ми дотегнал, ами беше ме отчаял. Беше престанал изобщо да ме забелязваш. И ако почнах да флиртувам с тоя глупак – това никога не съм ти го казвала, – то беше, за да те предизвикам да ме забележиш.

– Средството беше доста грубо.

– Когато още не беше грубо, тн дори не виждаше, а щом стана по-грубо, като че ли това и чакаше, за да се врътнеш и да побегнеш.

– Минали работи…

– … И забравени – допълва тя. – Аз поне напълно съм ги забравила. А щом и ти си ги забравил, можем да почнем отначало!

– По-полека! – опитвам се за я усмиря. – Как така „отначало“? Да не искаш да станем за смях на хората?

– Хората, напротив, се умиляват, когато двама души отново се съберат. Ето, казват, какво нещо е любовта! Това буди симпатия, Тони.

И понеже мълча, тя по обичая си започва да кове желязото, докато е горещо.

– Мислиш случайно ли е, че толкова време не се съгласих да се омъжа за Жорж? Как ще е случайно. Предварително подозирах, че няма да го изтрая дълго. И вече почти сме се разбрали, казала съм му, че ако решиш да се върнеш при мене, това значи и той да се върне, отдето е дошъл. Всичко ще стане за една заран, като първия път, ще видиш.

– Перспективата е примамлива – признавам, като имам предвид краката й.

Но аз добре знам, че ако е за краката й, бих могъл да си ги припомня по-отблизо и без да встъпвам в повторен брак. Изобщо, колкото и да съм инертен, обаче не съм глупакът, за когото ме взема Бистра.

– Перспективата е примамлива – повтарям, – но такива неща не се решават пред един швепс. Ще трябва да поразмисля.

– Не виждам какво толкова има да размисляш – забелязва жена ми с нотка на хладина. – Но и не искам да си наумиш, че те насилвам. За какво да те насилвам? Тия работи насила не стават.

Тя млъква, като чака да кажа нещо по-определено, например място и време за нова среща. Обаче аз тъкмо туй не искам да казвам, защото почне ли веднъж…