Текст книги "Само за мъже"

Автор книги: Богомил Райнов

сообщить о нарушении

Текущая страница: 8 (всего у книги 27 страниц)

– Идвам по бърза работа, пари ти нося, а ти даже не благоволяваш да отваряш! – сърдеше се веднаж Жорж.

– Няма какво да ми идваш, щом не съм те викала – бе отвърнала невъзмутимо дамата, и то едва след като бе обявила, че прави блинд.

Жена с характер и с онова чувство за ред, дето тъй го обичам още от ранно детство.

– Къде ще ходим? – чувам зад гърба си гласа на Беба.

Тя е застанала на входа на спалнята. Пастел носилият пеньоар е сякаш специално подбран според колорита на обстановката и така аранжиран, че не забулва прекалено голотата.

– Никъде – отвръщам кисело. – Когато човек е виновен, излишно е да бъде взискателен.

– Питам, за да знам как да се облека – обяснява тя невъзмутимо.

– Като за среща в интимна обстановка.

– И не ми прави такива физиономии – забелязва все тъй невъзмутимо Беба. – Ако някой е виновен, това си само ти.

– Не се и съмнявам.

Казвам го на стената, тъй като дамата е изчезнала обратно в спалнята. Когато отново се появява, Беба е вече в къса ефирна туника и в тънки, добре изпънати чорапи, за да й топлят. Изобщо решила е за наказание да ми играе по нервите. Сяда насреща в креслото и високо кръстосва крака, за да ми даде възможност добре да я оценя и да си дам сметка, че с такава секс-бомба трябва да се държа по-любезно, ако не искам да остана на сухо.

– Да, Тони, ти си виновен и затова няма какво да ми правиш фасон. Бяхме се разбрали да играем до шест, но мене ми вървеше невероятна карта, ама нямаш представа каква карта, и те почнаха и тримата да протестират, че това било безобразие и че винаги съм се измъквала по най-подъл начин, и изобщо така ме притиснаха, че приех да продължим до девет, обаче твоето обаждане им подейства като допинг на ония двамата…

– … Бистра и Жорж…

– Е, да, Бистра и Жорж, и те почнаха с тия техни дебели подмятания, знаеш им репертоара, а когато свършихме играта, продължиха да ми досаждат и да се наливат и даже ме принудиха да им кажа: абе вие няма ли да си отивате, а Бистра вика: как ще си отиваме в тоя дъжд, макар че едва ръмеше, и чак след второто ти обаждане, изглежда, загряха, че няма да дойдеш, та най-сетне се наканиха да си тръгнат.

– Всичко ли изпиха? – питам просто така.

– При мене никой не може да изпие всичко – отговаря не без достойнство Беба.

– Тогава донеси една чаша, вместо да ме черпиш с еротични гледки.

– Толкова ли си чувствителен? – пита наивно жената.

Тя става, обръща се, за да ми покаже добре как в туниката се открояват задните й части, после тръгва да шета.

– Водка имаш ли? – извиквам подире й.

– Не щеш ли уиски?

– Предпочитам чаша водка. В памет на един покоен приятел.

– Само за покойници не ми говори – предупреждава Беба.

Но когато донася подноса, сама запитва:

– Какъв беше този твой приятел?

– Такъв като мене. С две капитални разлики все пак: голям туз по линия на идеите и пълна нула по гънката част. Може цял ден да наблюдава балкона ти, без да му дойде някаква конкретна мисъл.

– Значи хомо…

– Съвсем не. Просто интересът в едната посока го караше да забравя другата.

– Вие, учените, всичките сте малко така!… – забелязва Беба, като раздвижва белите си пръсти с розов маникюр край слепоочието. – Имах навремето един, който бе магистър на кръстословиците. От тях си вадеше хляба. И сам казваше, че докато ги намислял, в главата му се въртели все едни такива сексуални думи, дето хич не са за кръстословица. А като стигнехме до сексуалната част, изглежда, почваше да мисли за кръстословици, защото за нищо не го биваше.

– Много трудна си – казвам. – Щом даже Жорж не ти харесва.

– Жорж е опасен – отвръща тя.

– Като любовник?

– Жорж е опасен – повтаря Беба, без да слуша глупостите ми. – С два крака е в подземния свят.

– Иначе как ще пласира бонове.

– Боновете са нищо. Има други неща: валута, злато, бижута, знам ли още какво.

– Значи добра партия.

– Добро харакири. Ще хлътне, за да повлече и мене.

– Жорж е хитър.

– Глупав е. Само глупав човек може да работи с толкова комбинатори едновременно. Ами че нали първият, когото хванат, ще натопи и него.

– Сигурно има нещо наум.

– Може и да има. Но няма да го огрее.

С това темата бива изчерпана, понеже дамата млъква, а аз никак не се интересувам от плановете на Жорж. Минаваме на друго и изпиваме още по чаша, докато Беба се сеща:

– Гладен ли си?

– Не, но ще ти правя компания.

– Тогава ела в кухнята.

Сменяме местожителството и когато се озоваваме в екипираното с всички технически съоръжения помещение, сияещо с фаянсови плочки и пластмасов гланц, избъбрям с респект:

– Би трябвало тук да каниш гостите, ако искаш да им вземеш акъла.

– Никого не пускам тук. Ти си единственото изключение. Какво да те правя, като си още в програмата ми.

* * *

Размайвам се на следния ден у Беба чак до обяд. Сетне, за да покажа, че не съм съвсем лишен от кавалерско чувство, я завеждам да хапнем в „София“ под звуците на едно пиано, което никой не си дава труда да слуша. Едва сме приключили с кафето, когато дамата поглежда финото си часовниче и обявява:

– Трябва да вървя.

Излишно е да питам „къде“. Това й е хубавото на Беба, че е прекалено заета със себе си, за да й остава време да те отегчава. Изпращам я до адреса на поредния покер и тръгвам към къщи, понеже днес е почивен ден за редакцията.

Времето наново се е оправило и небето е толкова синьо, колкото може да бъде само в една хубава есен, а когато излизам на булеварда, внезапно се сещам, че онази, непознатата, дето не й знам даже името, може още да се мотае в квартирата, така че решавам да й дам известен срок, за да се измете окончателно, и поемам към парка.

Докато се движа бавно по алеите, като гледам да не се препъна в някое от бягащите насам-натам деца, сещам се за моя покоен приятел, тъй като най-вече с него обикаляхме из тия места, не за да смаляваме коремната си обиколка като Несторов, нито за да практикуваме дишанията на йогите, а за да обмисляме подробностите на поредния сценарий.

Петко бе свикнал да ми вика снизходително „брат-че“ не защото гледаше на света отвисоко, а защото бе с три-четири години по-възрастен от мене. Колкото до горната гледна точка спрямо света, тя бе тъкмо като моята, понеже и двамата бяхме върлини към един и осемдесет.

Имаше спортна фигура, искам да кажа, щеше да има, ако не бе някак сомнамбуличен в движенията, с нещо отпуснато и машинално в походката и жестовете, като че оставяше тялото си да действа, докато самият той духом се намираше на друго място.

Едно мургаво мъжествено лице с малко мрачен нюанс поради неизменната сериозност на израза и поради тъмните очила, които рядко сваляше и които му служеха, предполагам, за да крие тактично факта, че докато вие говоритет, той мисли за нещо съвсем друго.

Обличаше се с цялото разнообразие, възможно в диапазона на неговия гардероб, който се свеждаше до чифт дънки и тъмен костюм на сивочерни капки, придружен обикновено от тъмна риза.

– Носиш все тъмни ризи – забелязах веднаж.

– Няма кой да ме пере.

Фраза на кокетство, разбира се, тъй като беше учудващо чист, ако се вземе под внимание небрежността му към битовите подробности и пълното безразличие към материалното. Когато излизахме заедно, съвсем не се интересуваше накъде ще тръгнем, къде ще спрем, какви хора ще ни заобикалят, какво ще ядем и дали ще ядем.

Мрачната му фасада предполагаше и черни очи. Видях ги, когато още първия път в кръчмата свали очилата – един тъмен поглед, странно съсредоточен, или по-скоро откачен, който проникваше през вас не за да ви изследва, а за да мине оттатък и да продължи нейде в пространството.

Не искам да кажа, че беше прекалено загадъчен или напълно слънчасал. Обикновено се държеше доста нормално, с търпима безцеремонност и поносима затвореност, а разбъбреше ли се, което също му се случваше, това бе едно спонтанно бъбрене, неприсъщо на хора, дето държат да изглеждат загадъчни.

Бъбренето му понякога добиваше тона на откровение, но едно такова откровение, сякаш надзърташ в тъмна вода, без да разбираш колко е дълбока, или проникваш в някакъв душевен хаос, без да обхванеш измеренията му. И все пак имаше нещо особено в тоя човек. Разбрах го съвсем случайно, когато веднаж подхвърли с неизменното си мрачно изражение:

– Това е наистина смешно!

Едва при тая банална фраза се сетих, че никога не бях го видял да се смее, нито дори да се усмихва. А щом даже усмивката не те спохожда, значи нещо не е в ред. Знам го по себе си.

Думите „това е наистина смешно“ той ги бе подхвърлил по повод на нещо, приемано открай време не за комизъм, а за наслада, пък ако щете, дори за красота и романтика – любовта. Но за да обясня всичко, би трябвало да почна от това, че по онуй време се мъкнех с една студентка – Катя, – а понеже тя пък бе неразделна с друга студентка – Елена, – налагаше се нерядко да развеждам и двете, едно доста обременително и за щастие не всекидневно задължение.

Между нас казано, Елена далеч повече ловеше окото от Катя, тъй че, ако трябва да избързвам, би следвало да поясня, че впоследствие интимните ми отношения се пренесоха от Катя към Елена, нещо съвсем естествено, ако си спомним, че между любимките на Афродита никога не е фигурирала никаква Катя, докато Елена е била една от първите фаворитки на капризната богиня на любовта. По времето, за което говоря обаче, героинята на „Илиада“ само ме дразнеше и аз бях още доста наивен, за да се сетя, че дразни ли те една жена, това е вече сигнал да си отваряш очите с нея. Дразнеше ме най-вече с ултрамодерните си и радикални възгледи, защото и тя като Катя бе медичка, а понеже бе медичка, беше си втълпила, че трябва да оценява всичко от строго биологична гледна точка.

Елена бе ме забелязала веднаж в „България“ в компания с Петко, а навярно бе чула и от Катя нещо за дружбата ми с Петко, тъй че от известно време бе почнала да става отегчителна с рефрена си: „Кога ще ни запознаеш с твоя Петко“, и аз се принудих една вечер да уредя някакво пиршество в „Руския клуб“, едно импровизирано събиране, свързано с доста дълга предварителна подготовка, понеже приятелят ми съвсем не бе любител на тоя род сеанси.

– Имай предвид, че Елена ти е хвърлила око – сметнах за необходимо да предупредя Петко.

– Не е опасно – отвърна нехайно онзи. – Тя не ме познава, тъй че не е опасно.

– Какво значение – познава ли те или не?

– Капитално, братче. Ако вече те познава, нямаш никакъв шанс да я разочароваш.

Вечерята почна малко спънато, както се случва при среща на непознати хора, но първоначалният тласък на водката и бъбривостта на Елена бързо създадоха някаква видимост на оживление, крайно необходима, за да не си мислят околните, като ни гледат такива мълчаливи и хладни, че сме се събрали за подялба на наследство.

Дали за да блесне с ерудиция, или за да напипа темата, с която би могла да увлече приятеля ми в разговор, но жената с модерните възгледи скачаше от последните театрални премиери на последните филми, а оттам на последните открития в сферата на гените, без да пропуска и някои феномени на сексулната революция, убедена вероятно, че щом сме в „Руския клуб“, то и беседата следва да бъде пъстра като руска салата.

Петко обаче не кълвеше. И доколкото кълвеше, за обект му служеше чинията с маринованите гъби, откъдето понякога лениво набождаше някой дребен екземпляр, колкото да не поглъща водката съвсем на голо. Едва когато Елена, забравила всяка предпазливост, спомена името на Кафка, приятелят ми й отправи тъмните си очила, за да запита:

– Всъщност чели ли сте Кафка?

Не е нужно да пояснявам, че Елена не бе чела нито ред от Кафка, обаче като хитра жена, тутакси отговори на въпроса с въпрос:

– А вие обичате ли Фелини?

– Мисля, че да – отвърна след къс размисъл Петко.

– А какво ви харесва у него?

– Нищо. Не съм гледал филмите му.

– Но вие казахте, че го обичате!

– Аз обичам всички хора, мадам. Обичам цялото човечество, включително и вашия Фелини.

Без ни най-малко да се смущава от това обяснение, Елена се впусна да разправя какво прекрасно нещо бил „Сатирикон“, който тя бе успяла да види на някаква прожекция, и колко жалко, че даже да го пуснели по екраните, щели да го обезобразят с глупави съкращения поради нашенския пуританизъм. И понеже Петко продължаваше да се занимава най-вече с чашата и цигарата си, дамата реши да го нападне фронтално:

– Вие, надявам се, не сте от партията на пуританите.

– Надеждата ви е напълно оправдана – кимна приятелят ми. – Само не знам защо е нужно да правим филми, за да показваме, че не сме пуритани.

– Как така? – удиви се Елена.

– Ами така. Аз не обичам и свинско с праз лук. Предпочитам го с кисело зеле. Но не бих седнал да правя филм на тази тема.

Този път репликата постигна целта си.

– Разбирам желанието ви да блеснете като чудак – рече дамата скандализирана. – Умирам за чудаци. Но мисля, че отивате малко далече, като поставяте вашите яхнии наред с един проблем, който открай време занимава човечеството.

– Имате предвид любовта? – осведоми се Петко.

– Любовта, сексуалният проблем – наречете го, както искате.

– А! Вие говорите за половия въпрос – сети се приятелят ми. – Но щом сте медичка, би трябвало да знаете, че той се изчерпва с книжлетата на тема как да се пазим от венерически болести.

– И само това ли? – възнегодува дамата.

– Разумно погледнато, да. Останалото е митология. Като си помислиш само каква митология е създадена около тия обрасли с косми и не особено естетични части на тялото, да те хване срам за скудоумието на човеко-животното.

Той й бе лепнал една гальовна плесница, колкото да й внуши да не се занимава с него, обаче я бе и ядосал.

– Но ако у вас липсва влечение към другия пол – произнесе жената, решила да си го върне, – защо вземате себе си за единица мярка? Вашата лична… – тя може би се готвеше да каже „импотентност“ – вашата лична резервираност не изключва факта, че милиарди хора изпитват такова влечение.

– Влечение ли? – учуди се Петко. – Уловка на природата, нищо повече: човек не се чеше, ако не го сърби. Биологически сърбеж, за осигуряване на онова чесане, без което е немислимо продължаването на рода.

– Добре, че не всички оценяват сексуалните отношения единствено като средство за продължаване на рода – рече тя този път с неприкрита враждебност.

– Перверзия, нищо повече – сви рамене приятелят ми. – Едно от многото човешки израждания. Почнеш ли прекалено да се чешеш, сърбежът, вместо да изчезне, нараства. Спомням си някаква кинокомедия от епохата на немия филм, където едно светско общество бива нападнато от бълхи. Отначало гостите се чешат инцидентно и крадешком, но колкото повече сърбежът се засилва, толкова по-откровено почват да се чешат тия елегантни дами и господа, докато накрая всичко се превръща в някаква бясна вакханалия на чесането. Това е и вашата сексуална революция.

И като замълча за миг, той произнесе с мрачно лице паметната фраза:

– Но, съгласете се, това е смешно. Това е наистина смешно.

За жалост никой от нас не се засмя и вечерята заплашваше да завърши с катастрофа, тъй че се наложи да се намеся:

– Елена, не мога да разбера защо се впрягаш. Не виждаш ли, че те дразни.

Петко ме погледна неодобрително, доколкото успях да разчета погледа му през тъмните очила, обаче не възрази, а дамата съвсем по детински забеляза:

– Но какво съм му направила, за да ме дразни?

И преди приятелят ми да отговори, аз минах към нашумялата пикантна случка с една наша артистична звезда от средна величина, а оттам – към втора тема, а подир туй – към трета и така от тема на тема успяхме да стигнем до края на вечерта, все едно че скачахме от камък на камък, за да прекосим водите на някакъв заплашително необуздан поток.

– Можеше и по-тактично да й подскажеш, че не ти харесва – подхвърлих следния ден на Петко.

– Не съм подсказвал. Казах, каквото мисля – възрази той с безразличния си тон.

– Ама ти, сериозно ли?…

– Както винаги.

– И наистина живееш като аскет?

– Не твърдя, че съм аскет. Между идеала и реалността винаги съществува някаква ножица. Но не приемам механиката на лакомията. Прекомерното ядене води до разширение на стомаха, а разширеният стомах те тласка към още по-прекомерно ядене.

– Добре де, остави лакомията. Обаче човек има и нужди, съвсем нормални…

Забравих да кажа, че разговорът се водеше на площада при паметника. Няколко кротки гълъба лениво се суетяха по плочите в търсене на хипотетична храна, без да подозират, че могат да бъдат използувани като пример от нашия философ.

– Нужди? – повтори Петко. – Виж ми обувките, братче: те имат належаща нужда да бъдат изтрити. Но какво би казал, ако сграбча един гълъб и си отрия с него обувката? А жената, мисля, стои малко по-високо от птицата. Стигнали сме дотам, и жените, и мъжете, че използуваме партньора от противния пол просто като предмет, като пачавра, само защото имаме нужди. И така взаимно се преобразяваме в пачаври.

– Ти си сектант – позволих си да кажа.

– Съвсем не. Просто не приемам механиката на лакомията. И не виждам защо трябва да обявявам всеки лакомник за новатор и за герой. Казват – полов атлет. Но той не е даже атлет. Той е полов черноработник, като ония през ранното натрупване на капитала, дето затъпяваха от прекомерна работа. Предпочитам механиката на летаргията. Летаргия не значи атрофия, а сънливост. И ако някоя все пак те събуди, туй вече е признак, че си струва трудът да се събудиш. Всичко зависи от жената и от сезона – зимата е най-добра за летаргия, това го знаят и мечките. А тая, твоята, се захванала да ме буди баш пред зимата.

– Да й предложа ли да чака до пролетта?

– Искаш да кажеш – до Великден? И по-точно – до Конски великден? Не я обричай на самота. Тя не е от тия, дето чакат.

Че Елена не беше от тия, дето чакат, го разбрах само два месеца по-късно, и то на собствения си гръб. Но туй е отделна история.

По време на горния разговор изпитвах свойственото на всеки скептик подозрение, че Петко малко се докарва. По-късно обаче съм си мислил, че нямам основания за подобно недоверие, тъй като никога не ми се случи да го видя в дамска компания. Компаниите изобщо не го привличаха – женски, мъжки или смесени. Не беше от общителните, пък и не виждах с кого може да общува. Нямаше приятели, ако не броя себе си, а не знам трябва ли да се броя. Дружбата ни бе не толкова дружба, колкото стечение на обстоятелствата. След филма против тютюна шефът на студията реши, че ние с Петко сме добър екип – поотделно не ви бива за нищо, но заедно сте екстра, – така че възложи ни един подир друг няколко сценария и съвместната работа трая доста дълго.

Петко не беше от тия, дето можеш да го затвориш за цели часове в една стая, затуй творческият процес се осъществяваше главно по кафенетата и градините, и неговата задача беше да ми подхвърля купища идеи, някои находчиви, други съвсем щури, а моята мисия беше да подбирам наум това, дето можеше да се използува, и да добавям тук-таме нещичко, в случай че успея да го изровя от главата си.

Най-трудното бе да се организира целият този миш-маш в някаква последователност, да се изчука на машината и да се представи на редактора, което също бе моя тегоба, понеже Петко ненавиждаше тази втора страна на творческия процес и я третираше като канцеларщина.

– Аз, братче, имам алергия към порядъка на книжниците, учебникарите и бюрократите, защото е противоестествен.

Такива думи ми доставяха удоволствие, но пазех удоволствието си в тайна.

– Мисля, че навсякъде има ред, включително и в природата – забелязах просто за да налея малко масло в огъня.

– Мислиш неправилно. Къде ти остава диалектиката, щом не виждаш, че тоя твой ред непрекъснато експлодира в хаос… Хаос, да, който също може да е някакъв непознат за нас ред, обаче съвсем не тоя, учебникарският. В космоса засияват свръхнови само за да се разпаднат в гигантски експлозии, черни дупки зловещо всмукват звезди, за да ги превърнат в небитие, около нас вилнеят магнитни бури, живото гние, дори камъкът се руши, без да говорим за гробищата. Ред ли? А вторият закон на термодинамиката?

– Какъв беше той?

– Законът за увеличаване на ентропията.

– Ясно – кимам.

Проблемът не ме вълнува особено.

– Нищо не ти е ясно. Смисълът на втория закон е, че всяка една промяна представлява нарушение на установения ред. Изобщо удар по реда и точка в полза на хаоса. Целият Космос върви все повече към хаоса.

– Значи вървим по дявола…

– Да, според аршина на учебникарите. Само че в този хаос има някаква непонятна за нас закономерност и всеки хаос, когато стигне крайното си развитие, прераства в нов ред. Изобщо – от хаоса към нова организация на материята и обратното. Вечната пулсация. Великата пулсация.

– Ясно – повтарям. – А какъв беше първият закон?

– Първият в случая не е важен.

– Питам за самообразование.

– Бакалски закон. Топлината се превръща в работа или работата се превръща в топлина – както предпочиташ. Даваш работа в машинописна форма и стопляш джоба си с някой стотак. После използуваш потенциалната енергия на стотака, за да изчукаш следващата продукция, и можеш да караш така чак додето вторият закон реши да влезе в действие.

Той нагазваше в тресавището на философията или астрофизиката в най-различни моменти и съвсем ненадейно, което значително удължаваше работата по поредния сценарий, шляенето из парка и висенето в „България“. Но към тоя вид отклонения най-много го предразполагаше пиенето, което за щастие не бе всекидневно явление. Пиеше рядко, не толкова за да се изприказва, колкото за да разгони прилепите, както сам обичаше да се изразява.

Някои от странните му идеи си показаха рогата още когато умувахме над втория ни сценарий – оня за околната среда. Седяхме в „България“, понеже вече бе зима и времето съвсем не бе за градини и паркове, а острият вятър метеше по заледения булевард ситен снежец. Петко седеше срещу мене, пушеше съсредоточено и изхвърляше заедно със струите дим откъслечни хрумвания за визуални решения. Беше свалил тъмните очила, но тъмните му очи си бяха на мястото и както обикновено, гледаха през мене нейде към дъното на залата, сякаш самият аз бях стъклен.

После, изглежда, се умори от хрумванията, погледът дойде на фокус, угарката бе смачкана на пода при пълно пренебрежение към пепелника и приятелят ми произнесе:

– Трябваше да превърнем планетата в помийна яма, та да се сетим: брей, абе какво става с околната среда! Не знам само кога ще забележим до каква степен сме замърсили пространството с мислите си.

– И мозъчните мотори ли изпускат изгорели газове?

– Не знам дали са изгорели газове, или друга смрад, обаче опитай да си представиш какво излъчват милиони хора в тоя момент, с какви мисли насищат пространството. Мисли на ненавист, на злоба, на жестокост, на завист, на алчност, в най-добрия случай на страх, отчаяние и похот. Какви еманации, а?

– Има ли апарати за улавянето им? – продължавах с тъпите си въпроси.

– Апарати! Някой ден вероятно ще има и апарати, какво значение? Древните са разбирали силата на мълнията, без да имат нужда от лайденска стъкленица.

Той посегна машинално към смачкания пакет, извади цигара и запали, сякаш ми даваше време да смеля смисъла па елементарния пример.

– В мълнията невидимото става видимо – казах. – А мисълта, за да добие значение, трябва да породи действие. Иначе тя е някакъв паразит, който пъпли в главите на хората, без риск да проникне в околната среда.

– Грешка, братче – възрази спокойно Петко, като ми изпрати за назидание гъста струя дим. – Електричеството съществува, действа и убива дори когато е невидимо. Видимо или невидимо, това е въпрос на подробности. Също както и мисълта. Всяка веднаж произнесена дума продължава да се движи в пространството като звукова вълна дълго след като е била произнесена. Също като светлината от ония звезди, дето все още идва до нас, макар звездите да са изчезнали преди милион години. Но думата е само бледа сянка на мисълта. Толкова по-зле за нас, ако признаваме съществуването на сянката, а не виждаме онова, което я хвърля, ако трябва да ни тресне мълнията, за да се убедим, че има електричество.

Това беше неговата идея фикс – идеята, че мислите на хората се излъчват в пространството, витаят из пространството, обгръщат планетата като отровен газ, и този газ все по-заплашително се сгъстява, задавя ни, души ни…

– А хубавите мисли? – запитах. – Щом лошите замърсяват, тогава хубавите би трябвало да прочистват.

– Точно така – издиша той нова струя дим.

– Значи всичко е наред. Едните неутрализират другите – и всичко е наред.

– Наред е като в ония предприятия с пречиствателни инсталации, за които говорехме одеве. Ще намали с десет процента отровите, дето ги хвърля в реката, и ще каже също като тебе: всичко е наред – замърсяваме, но и прочистваме. А защо не направиш сметка какво е количеството на добрите мисли и какво – на лошите?

– Нямам данни.

– Какви данни бе? Подслушвателна апаратура ли ти е нужна, за да знаеш какви разговори се водят ей там, на съседните маси? – Той направи широк жест, който, макар и за късо време, привлече вниманието на двама пенсионери и на група младежи, седящи наблизо. – Не можеш ли без данни да се сетиш, че тия разговори са най-вече злословия по адрес на близки и познати, ругатни срещу тоя и оня, критики на шефа или на заместника му, мръсни вицове…

– Може и да не са мръсни.

– А пък ако чак толкова не можеш без данни, потърси ги в собствената си глава. Провери какво излъчва тази глава всеки божи ден: колко светли мисли, колко – сиви и колко – черни.

– Има и по-добри от мене.

– Обаче има и по-лоши! Не се обиждай, братче, но ти ми се струваш от средния тип, най-подходящия за статистика. По тебе спокойно може да се съди какво се пада като мисловна продукция на глава от населението.

Какво се пада ли? Ако е за тогава, в дните на младостта, не знам. Но ако е засега, май нищо не се пада, в случай че не броим сивото. Нямам черни мисли, А още по-малко – бели. И понеже съвсем без мисли не може, остават сивите. Без омраза и без обич. Без надежда и без отчаяние. Сиви. Сивички. Като мишленца. И почти толкова привлекателни.

* * *

С това съждение за „средния тип“ моят приятел май ме е засегнал, защото два дни по-късно казвам:

– Ти също не е зле да си направиш известна проверка на главата.

– Правя си я. Станало ми е дори мания – отвръща Петко.

– Не това. Имам предвид другата ти мания, тая за летящите мисли, дето се мотаят около нас като прилепи.

– Е, и?…

– Ами да си устроиш една малка психоанализа. Хващаш нишката на манията и почваш по нея да се връщаш назад, додето стигнеш до първопричината, която я е породила. Оттук нататък всичко е съвсем просто: де-мистифицираш причината – и манията изчезва.

– Няма мания – обявява той спокойно. – Има факти. Ти казваш „прилепи“, понеже думата ти е дошла случайно. И даже не съзнаваш колко си точен. Аз ги виждам тия прилепи, усещам ги, те ме връхлитат от всички страни и ако понякога изчезват, то е само за да отворят път на други. Обсебват ме мисли, дошли изневиделица, без да съм ги викал, без да съм ги търсил, без да съм ги подозирал.

– Внезапни хрумвания. Всички ги имаме.

– Колко ги имаш ти в денонощието?

– Не съм правил сметки.

– Хрумванията също не идват отникъде. Само че идват от дъжд на вятър. А моите прилепи непрестанно ме връхлитат, все нови и нови.

– И какво? Седиш и чакаш да ти се пръсне главата?

– Понякога наистина усещам, че ще се пръсне. Но само понякога. Мислите може да са ненадейни, обаче не са безразборни. Идват според нагласата ти. Закономерност. Сродното привлича сродно.

– Ясно – кимам.

– Виждам, че нищо не разбираш. А то е толкова просто. Като радиоприемника. Не можеш да го нагласиш на София, а да се обади Монте Карло. И с прилепите е същото: на каквато дължина си настроен, такива мисли улавяш.

– Аз не улавям никакви.

– Изключено. Улавяш ги едва-едва, без да си даваш сметка. Толкова ти струва приемателят. И по-добре за тебе. Защото на мене наистина понякога главата ми се пръска. В такива моменти се напивам. Идиотско е, обаче засега не съм намерил друга терапия. Алкохолът е грубо средство. Нещо като бученето, с което заглушават черните радиостанции.

– Спиртът е бил отдушник за много мислители – успокоявам го.

– Аз не съм мислител. Аз съм радиоприемник.

– Приемаш от прочетеното. Като всички ни.

– Едва ли. Казах ти вече, че малко чета. Приемам от пространството.

– Поне записвай го.

– А защо да го записвам? Достатъчно е да го пре-мислям. Толкова хора пишат, без да мислят, и това не учудва никого. А когато такъв като мене мисли, без да пише, чудят се.

Той ме поглежда по обичайния си маниер да те гледа, без да те вижда, и добавя:

– Бедата е, че имам твърде много мисли, а само две ръце. Как искаш да записвам толкова мисли. Додето започна да изразявам една, тя вече се е изменила или е преминала в друга, или е избягала толкова напред, че е изключено да я догоня с химикалката.

Да, това беше неговата идея фикс, не само философска, но и творческа.

– Спохождат ме най-различни идеи, без да съм ги викал, а главната, дето от толкова време я търся, все не идва. Как да обединя всички тези мисли в едно? Как да кажа главното и то да проникне като мълния в главите на хората, за да очистят пространството, да очистят себе си, да се изтръгнат от тая ужасна мигрена, дето им притиска главите… Ако ми дойде такава идея, може и да пропиша.

* * *

Забравих да те предупредя, че твоя. Петко Пеев както е златна мина за идеи, така може да бъде и източник на сума бели – каза ми Гаврилов един зимен следобед, по времето, когато завършвахме филма за околната среда.

Мълчах и изчаквах да мине от обобщението към конкретните факти.

– В този филм например е нанизал няколко обекта като образец на скандални замърсители. А половината от тия обекти са е висока продукция и в момента е направо абсурд да забавяме производството им. Което значи, че съответният заснет материал трябва да бъде бракуван.

– Но това не е вина на Петко – възразих.

– Остави! – махна отегчено с ръка Гаврилов. – Благородно е да го браниш, само че той вече си призна.

– Лъже. Аз лично подбрах всички обекти според документацията, която ни предоставиха.

Гаврилов ме погледна недоверчиво, обаче не прояви желание за излишни спорове.

– Добре де, оправяйте се двамата. И вече да не ми създавате подобни неприятности.

Когато по-късно запитах Петко защо е излъгал шефа, той промърмори:

– Трябва да пазя реномето ти, братче. Ти си още в началото на пътя. А за мене – пътища много.

– Не бъди толкова великодушен – отвърнах докачело. – И остави тия бащински грижи.

– Знам, че не се нуждаеш от прекалени грижи – кимна приятелят ми. – Уверен съм даже, че при тебе всичко ще върви леко. Леко и гладко, чак до кръстопътя.