Текст книги "Само за мъже"

Автор книги: Богомил Райнов

сообщить о нарушении

Текущая страница: 25 (всего у книги 27 страниц)

– Дали сме се обичали? – повтаря тя въпроса ми подир някое време, вече успокоена, но с все още потръпващ глас. – Десет години трая тази наша агония…

„Моля?“ – иде ми да запитам също като Лиза, обаче се овладявам.

– Вината е моя. Бях луда по него. Той беше за мене най-чистият човек. Вината е моя, а той си отиде.

Тая пък: била луда по него. Намерила и тя по кого.

Жената се готви да каже още нещо, но вероятно се сеща, че е неприлично да се говорят такива работи пред един син, прибира кърпичката в охлузената пластмасова чантичка и става.

– Да знаете с какъв страх идвах насам… Ще ме изгони, викам си, такива неща не се прощават…

– Избийте си тия мисли от главата – казвам, като също ставам. – Пред никого за нищо не сте виновна. Всеки има право поне на една любов. Някои си позволяват и повече от една.

Подавам й ръка и тя я поема с бледата си слаба ръчица и ми хвърля последен изпитателен поглед, сякаш иска да се увери, че говоря сериозно.

Не знам какъв е този мой личен почерк, но маса хора смятат, че ги будалкам.

Останал сам, бъркам в джоба и вадя плика, Писмото наистина няма нищо общо с тоя нов плик. То е съвсем старо и смачкано, по-скоро някаква черновка, надраскана с химикалка върху лист за заявление и съставена от едно-единствено изречение, на всичко отгоре недовършено. Прочитам го съвсем набързо, сетне се приготвям да го прибера, но вместо туй отново го разтварям и го прочитам пак. Не е чак толкова дълго, че да не мога да го прочета два пъти.

„Антоне,

Напоследък все по-често си мисля за тебе, да, не за майка ти и не за себе си, а за тебе, понеже ние с майка ти сме само едно минало, и си спомням как някога, тогава ти бе съвсем малък, едва не те изтървах в една страшна навалица при някакъв мач и как си казвах с ужас: «Ще изтърва детето, ще стане зян детето», и сега, когато си мисля за тебе, наново изпитвам някакъв подобен страх и болка, защото именно сега, подир толкова години, усещам, че съм те изтървал, че съм те оставил да си тръгнеш и да поемеш пътя си така, без нищичко, понеже нищичко не съм ти дал, и сякаш те виждам да зъзнеш само по една риза в тоя мразовит свят и си викам, че след като не ме обичаш, най-добре е поне съвсем да ме намразиш, та да си кажеш в ожесточението, че няма да станеш зян, че не само няма да станеш зян, но и ще постигнеш всичко, което аз не успях да постигна…“

Ясно е, че го е писал с повишена температура, мисля си, като прибирам писмото в джоба. При трийсет и шест и пет никога не би ми наприказвал тия неща. И може би цялата трагедия на всички ни е, че ставаме нормални и чувствителни само когато качим поне малко температура.

Телефонът зазвънява. Вдигам слушалката, за да установя, че насреща е онзи от милицията.

– Можеш да успокоиш себе си и приятелката си – чувам го. – Компанията вече е под следствие. Колкото до обезщетението за пръстена, майката ще трябва да води дело, когато му дойде времето.

Ами да го води. Ако си няма друга работа. Благодаря и затварям, без да изпитвам дори сянка на радост от победата. Победата? Чия по-точно? Във всеки случай не моята. Живей и остави другите да мрат – имаше такъв филм, но той не е по мой сценарий. Сценариите, моите и на Петко, бяха други. А сега и тях ги няма. Така че не ми остава нищо, освен да се заема с читателските писма.

* * *

Лиза изгрява от килера като истински разгул на елегантност. Тя си е купила две пролетни рокли и сега ги пробва една подир друга, за да реши коя тъкмо да сложи вечерта, когато Владо ще я води на ресторант.

– Добре ли съм? – пита дамата, като се завърта леко, за да ми предостави формите си от всички страни.

„Струва ми се, че тия големи божури твърде предизвикателно са разцъфтели върху задника ви“ – би следвало да отговоря. Но се задоволявам да кажа:

– Само махнете това невъзможно коланче.

– Но то подчертава талията – твърди Лиза, като се оглежда в сънните застинали води на олющеното огледало.

– Обаче прекалено изтъква другото, дето следва под талията.

– Каква мъка – да си нестандартна! – въздъхва леко жената, като маха коланчето.

– Така е по-добре – промърморвам.

– Но аз не съм чак толкова правоъгълна, Тони. Аз имам талия – напомня Лиза.

– Ами имайте си я.

– Да, но така не личи.

– Дайте да видим другата рокля – предлагам, за да прекъсна спора.

Тя влиза отново в килера, а след малко отново се показва, сега вече само по комбинезон.

– Другата въобще няма колан…

– Толкова по-добре. Облечете я. Макар че всъщност, ако питате мене, тъй както сте сега, е най-добре.

– Не ви е срам.

– Я чакайте – казвам. – Вдигнете ръце и ги сложете на тила.

– Защо тия фокуси?

– Сложете ги, ще ви обясня.

Тя заема позата с такова старание, че бюстът й едва не изхвръква над комбинезона.

– Да – кимам. – Така наистина сте най-добре. Напомняте ми за голите жени, които съм гледал в една книга, когато съм бил още дете. Нали знаете, че детските спомени са опасно нещо. Там е началото на сума сексуални мании.

– Но, Тони, какви ви прихващат? – вдига вежди жената, явно озадачена.

Вдига вежди и спуска ръце, като продължава да ме гледа, сякаш да провери дали не съм болен.

– Не съм болен – уверявам я. – Преценявам просто силните и слабите страни на физиката ви.

– Нямам слаби страни – промърморва Лиза. – Достатъчно съм пълна, за да имам слаби страни.

Подир което подхвърля:

– Слаби страни имат вашите любимки.

– Но вие сама казахте, че Беба приличала на вас – напомням.

– Беба ли се казва? Нямам предвид нея, а онази от снимката.

– Коя „онази“?

– Ами същата, дето снимката й се въргаля тук между старите ви вестници.

Горката Бистра. Да би знаяла, че съм оставил снимката и да се въргаля между куп стари вестници.

– Не ви ли харесва? – питам. – Е, не е като мацката от онова списание, но все пак…

– И двете са почти еднакво разголени. И почти еднакво безсрамни. Но може би такъв е вашият тип.

– Не е мой тип – пояснявам, – а е моя жена. Искам да кажа, бившата ми жена.

– В такъв случай прощавайте.

„Бившата! – не чуваш ли? – повтарям на ума си. – Какво има да прощавам“.

Лиза пак изчезва в килера, обаче това не е за дълго.

– Добре ли съм?

Тя отново е образец на елегантност, малко масивна може би, но нелишена от чар. Най-важното е, че леко деформираните от носене зимни обувки са заменени с нещо доста по-прилично, а фризурата се е разгърнала в едри тъмни къдри. Тъмни къдри, сред които звучно се обаждат зелените череши на обиците. Любовта разхубавява.

Жената повторно се позавърта леко, за да ми даде пълна представа за тоалета. Тоя път не са божури, а някакви сиви и бели орнаменти, които според мене по биха подхождали за перде.

– Не е зле – избъбрям. – Но какво значение има моето мнение? Питайте Владо.

– Защо ще питам Владо? – възразява Лиза. – Владо трябва да ме приеме такава, каквато съм.

– Ами да ви приеме. Пренасяйте се и толкова.

– Само че не преди да се разпишем.

„Това е похвално, че пазите девствеността си до брачната нощ“, окуражавам я на ума си. А гласно казвам:

– Но нали той вече ви е извадил разрешение за стаята на Несторов?

– Това никога няма да му го простя – навъсва се леко дамата. – Човекът едва се беше поминал, а той вече тръгна да му взима стаята.

– И да е избързал малко, то нищо не променя – забелязвам. – Никой покойник не може да остане в стаята си.

– Това няма да му го простя – повтаря Лиза. – И не мога даже да си представя как ще се нанеса в стаята на другаря Несторов.

– Тя вече не е негова – напомням.

А понеже жената продължава да прави пробни стъпки и да сменя позите, добавям:

– Не допусках, че сте суетна.

– Нима това е суетност – да желаеш да се харесващ?

– Мисля, че да.

– А вашето не е ли суетност, като искате на всяка цена да не се харесвате, изобщо да правите лошо впечатление?

– Не съм разсъждавал по въпроса, но допускам, че също е суетност. Мъжката суетност е по-неприятна от женската. Прикрита е.

– Владо не е суетен – забелязва Лиза, като сяда на обичайното си място.

Предполагам, че тия нови обувки доста я стягат.

– И Петко не е суетен – забелязвам на свой ред.

Подир което бързо сменям темата:

– Владо вече не се ли дразни, че все още сте при мене?

– Представете си: не! Вероятно не е ревнив.

Това, че не е ревнив, почва малко да ме ядосва. Подяжда ми самочувствието. Ако не беше Лиза, а някоя Бистра, бих му сложил такива рога, та да ме запомни.

– Наистина странно, че не се дразни – промърморвам почти на себе си.

– Дразните се вие – подхвърля дамата. – Изглежда, че този килер страшно ви е нужен.

– Напротив, съвсем излишен ми е. Смятам в най-близко време да ви го отстъпя заедно със стаята.

– Със стаята?

– Ами да. Заминавам.

– Заминавате?

Тя почва да става отегчителна с това повтаряне на собствените ми фрази. И понеже ме гледа, полуотворила пълните си устни, сякаш не вярва на ушите си, обяснявам:

– Сменям местожителството. Един покоен приятел бе казал навремето, че трябва да излезеш от консервената си кутия. Бях го забравил този мъдър съвет, но сега си го спомних и реших да го използвам.

Жената изглежда съвсем попарена. Сякаш не аз си отивам, а Владо.

– Значи няма да бъдете тук за сватбата?

– Защо? Да не сте ме готвели за кум?

– Не, но просто така…

– Ще бъда с вас мислено – уверявам я. – Смятам, че доста време прекарахме заедно, за да се съмнявате в това.

Тя не казва нищо. Става бавно и бавно се запътва към своя килер, докато аз продължавам да се изтягам на леглото, като се питам защо всичко се получи толкова тъпо с това заминаване.

* * *

В тия последни дни имам възможност все по-често да оставам сам вечер, защото Лиза и Владо все по-често излизат, за да използуват докрай ергенския си живот. А за да няма излишен разгул в тоя ергенски живот, живеят го заедно.

В тия последни дни тя сякаш се е поотчуждила от мене и дори когато сме насаме, не подхваща предишните разговори, а мълчи или се задоволява с прозаични фрази, като да спра ли радиатора и искате ли кафе. Хладината май се промъкна помежду ни в онази вечер, когато съобщих за скорошното си заминаване. Странна жена. Може би скърби, че загубва един кум. Или може би си въобразява, че ще се оженим тримата – тя, аз и Владо, – като ние с нея постарому ще си живеем горе, а Владо ще го оставяме долу да си пише домашните.

Всъщност радвам се за нея. Сега, след като Допотопния си е отишъл, а аз заминавам, този мрачен приют за корабокрушенци най-сетне ще добие приветливия вид на семейно гнездо. Ще има достатъчно място за новобрачните и за възрастния баща, и за Петьо и всички ще бъдат свои.

Да, радвам се за нея. Сега най-сетне изцяло ще осъществи своя план за малко уют и бояджиите ще влязат, за да облеят опушените стени със светлина и може би даже миризмата на свежа боя ще успее да се пребори с тоя упорит дъх на влажен мухъл.

Да, истински се радвам за нея и си казвам, че има право на малко уют и семейна топлота и чисти отнощения след всичките тези години на несрета и несполука и кал.

И ако изпитвам леко пренебрежение към бъдещия жених, поне съзнавам, че то е от чиста завист, защото той има тъкмо онуй, което липсва на самия мене – вътрешно равновесие, увереност в себе си, творческа работа, ясна цел в живота, а сега вече ще има и Лиза.

Щом им завиждаш, мисля си, значи при тях всичко с наред. Ако не беше наред, нямаше да завиждаш.

И защо всъщност завиждам?

Може би бедата започва от едно калпаво убеждение. Убеждение, за което дори не си даваш сметка, но което мъкнеш нейде дълбоко у себе си, още откакто се помниш. Убеждението, че другите са ти длъжни нещо – макар да повтаряш на глас, че не са ти длъжни. Длъжни са да ти предоставят мястото, което сам смяташ, че ти се полага. Длъжни са да те оценят точно тъй, както сам се оценяваш. Длъжни са да отговарят приблизително на идеала ти, защото иначе може да загубиш вяра в идеала си.

Те обаче съвсем не те оценяват, както очакваш, в случай че изобщо те забелязват. Нито се сместват, за да ти отворят място. Нито се равняват по идеала ти.

И ето че ти им теглиш присъдата, като се ръководиш от идеала си, а след това пращаш по дяволите и идеала, понеже той е бил опроверган от живота. Изобщо слагаш кръст на всичко, разчистваш си генерално сметките и изведнъж ти става леко, като след всяко разчистване на сметки. Но това е само в началото, додето не си разбрал, че си сложил кръст на себе си.

А сега разбрал ли си го, подир онова писмо, получено от мъртвеца? И ако той нищо не ти е дал, ти сам какво си придобил? Колкото да се ровиш в паметта си, не можеш да изровиш повече от две-три добри дела. Но има и по-неприятно – че си ги извършил несъзнателно. Не си имал време да помислиш, че може и да не ги извършиш, затова си ги извършил.

Да, острото ти око за грозното. Червейчето в салатата на леля ти. Но каква полза да виждаш грозното, ако не обичаш красивото. Ако за тебе красивото не е нищо повече от салата без червейче.

Не, тук може би прекалявам. Красивото е и Беба. Наистина безупречно лице на мадона, чисто и хармонично изписано. Истинска непорочна мадона, стига да не слизаме с поглед към балкона и всичко останало.

Когато отивам да се простя с Беба, намирам я в състояние на леко оживление. Явно, че гори от желание да ми съобщи някои новини, но каквато си е методична, изчаква всяко нещо да дойде с времето си.

– Къде ще ме заведеш?

– Този път – никъде – отвръщам. – Ще заминавам, това е прощалната ни вечер и би било светотатство да я прекараме по ресторанти.

– Ще заминаваш?

И тази почва да повтаря фразите ми. И на тази трябва да обяснявам.

– Е, все пак не е далече – преценява Беба, след като изслушва обяснението ми. – Можеш всеки ден да прескачаш.

Това й е хубавото на тази, за разлика от онази, че приема всичко откъм земната и практичната страна.

– Всеки ден едва ли – възразявам. – Но достатъчно често, за да предотвратявам някои от изневерите ти. Дори само някои – това ще бъде все пак кяр.

– Знаеш, че за мене любовта идва подир покера – напомня Беба. – Така че, ако не ме забравиш съвсем, изневери не се предвиждат.

А когато един час по-късно сядаме да хапнем в кухнята – вече казах, мисля, какъв е рангът на тази кухня, – дамата изважда своя кент-флош:

– Жорж вазира!

– Сигурна ли си?

– Е, как не? Екскурзия с параход до Виена, само че параходът се върнал от Виена без Жорж.

– Ти да му мислиш. Оставаш без пласьор – забелязвам.

– Не аз, а ти да му мислиш – връща ми го Беба. – Да знаеш как ти се е заканила Бистра!

– Знам.

– А! – сеща се тя. – Значи затова бягаш?

– Донякъде.

– Бедната Бистра. Ще остане съвсем с пръст в устата.

– Няма опасност. Докато има такъв апартамент.

– Апартамент! – свива пренебрежително устни Беба, – Мъжете, Тони, сега са страшно алчни. Един апартамент не ги задоволява.

– Ако е като твоя…

– Само това няма да стане! Търтей никога няма да храня, ще видиш! От две неща най-много се боя. – от мишка и от брак.

Слушам я разсеяно и отговарям разсеяно, когато ме запита нещо, а наум разсъждавам по новината. Значи Жорж е избягал. Крайно време е в такъв случай и аз да бягам. Прощавай, Биси. Прощавай, Лиза. Колкото до Беба, нощта е достатъчно дълга, за да можем спокойно да се простим.

Трябва да бягам наистина. Мишките – как да е. Но бракът…

Началото на лятото и началото на новия живот. Всъщност вече два месеца съм тук, в тоя неголям град, чийто център е далеч по-приветлив от софийския. Особено пешеходната зона с мраморните плочи, новите магазини и онова закътано кафене, зад което са поставени няколко масички, приютени между декоративните храсти, избуяли в циментираните лехи. Само храсти. Безполезно е да ги ровите – няма да откриете чанта с долари.

Два месеца – достатъчен срок, за да си подредя бита, да свикна с работата в местния вестник, да свикнат с мене местните хора, да завъдя приятели и най-важното – врагове. Човек в краен случай може да мине без приятели, но в никакъв случай – без врагове. Без врагове се отпускаш, успокояваш се, изпадаш в летаргия. Те ти дават самочувствие, карат те да бъдеш нащрек, да работиш с пълни сили и изобщо да показваш на какво си способен, като здравата им натриваш носовете.

Всъщност истински врагове още нямам и това донейде ме тормози. Тук-там някой дребен завистник, който ще каже зад гърба ми: „тоя пък що си не седи в София“, или ще прокоментира изтупания ми вид. Материалът за тръбите ми е създал устойчива популярност, каквато, боя се, не заслужавам.

Модерният център е ведър и приятен, обаче що се отнася до квартирата, не изпитвам никакво влечение по тия нови апартаменти, към които всички напират. Може би това е и причината да нямам още врагове. Настанил съм се в една солидна стара къща, с уютен двор, ограден от светската суета с високи дувари. Плочник, цветни лехи и няколко дървета, между които един млад орех. Това не е онзи мъжествен орех, дето стърчи високо над старата къща, а е негов по-млад роднина, който сякаш нарочно ми е пратен, за да не се прекъсват връзките ми с древната орехова фамилия.

Къщата е на два етажа и изцяло на мое разположение, ако не смятаме децата. Защото децата също са тук и това е съвсем естествено – би било наистина жестоко от моя страна да ги оставя в оня интернат и когато някой път успеят да измолят едно свиждане с чичо от възпитателката и тя ги доведе до входа на старата къща, оттам да излезе Лиза и да каже: „Чичо ви го няма и няма да се върне“.

Така че децата са тук и поне този въпрос е уреден, макар и не без съответните главоболни формалности. Румяна е вече в първи клас, а Гошко ходи в детска градина, а следобед, след като Румяна си научи уроците, и двамата се преместват в двора на съседката, една немлада вдовица, която също има две деца, тъй че, където са две, там са и четири.

Изобщо децата не ми отнемат много време, а момичето дори помага в домакинството заедно с вдовицата, разбира се, която самоотвержено се справя с по-тежката работа и не застрашава репутацията ми, понеже възрастта й не го позволява.

Два месеца само, а вече битът е установен и разграфен и снабден с маса привички. Да не повярваш просто колко скоро човек, след като се е измъкнал от една консервена кутия, бърза да се напъха в друга. И все пак между едната и другата има някаква разлика, колкото да се потупаш ободрително по гърба и да си кажеш, че животът започва отначало.

Да отиваш към четирийсетте и да си казваш, че животът започва отначало, това си е, разбира се, живо мошеничество по отношение на самия тебе. Но струва ми се, че най-сетне се събуждам бавно и мъчително. Бавно и мъчително, както се случва, след като предната вечер си взел двойна доза луминал. Събуждам се, буден съм, ама съвсем съм буден – казвам си окуражително, за да ускоря процеса и за да си вдъхна радост. Макар че да се събудиш, за да отпразнуваш четирийсетгодишния си рожден ден, не е кой знае какъв успех.

И все пак фактът си е факт – буден съм. Ставам прочее, за да приготвя закуската на децата и ги вдигам от леглото с помощта на радиото, а след като ги пращам на училище, както винаги, се заемам с тая тягост – бръсненето. После слизам до центъра, за да се поразтъпча и да прегледам вестниците в оня уютен кът зад кафенето. В главата ми се мотае гузната мисъл, че трябва да пиша някакъв документален сценарий и една книжка за деца, понеже сам имам вече деца, а децата предполагат добавъчни разходи. Ще стане, успокоявам се, и това ще стане и се запътвам към стола, откъдето вземам обедните порции, а когато влизам в нашия двор, децата вече са там и Румяна бърза да ме уведоми, чичо, Гошко е научил една мръсна дума, а аз казвам: Гошко, изхвърли от психиката си този цинизъм, защото той с нищо няма да обогати литературния ти стил, изобщо свикнал съм да говоря с него като с възрастен, за да свиква и той, понеже в едно време, когато и най-простите хора подражават на телевизионните говорители, Гошко не бива да изостава от общия поток.

След обеда оставям Румяна да си учи уроците, като обещавам, че ако нещо й се опре, вечерта ще го довършим двамата, и се отправям за редакцията, а редакцията е като всяка редакция и не виждам за-що трябва да се отплесвам в подробности.

И ето че денят минава в тия дребни занимания и моето призвание, както би казала Лиза, се свежда до това, да работя там, дето са ме поставили, вместо да се натискам към сцената, и аз постепенно свиквам с усещането, че вече не се кандилкам върху оня сал на Медуза, и дори да съм още върху оня сал, но вече съм се отскубнал от редицата на апатичните, защото не може да си между апатичните, когато имаш две деца на ръцете и маса работа върху гърба.

Да, може да съм още на оня сал – нека не спорим, – но мястото ми вече е между ония, които се взират с някаква смътна надежда напред, там, към светлия кораб на живота, засиял като малко бяло зайче върху тъмния хоризонт.

И когато вечер се изтягам на леглото, а през отворения прозорец нахлуват далечните шумове на нощта, свиренето на вечерния влак и лаят на кучета, и тихото шумолене на моя орех, и когато се готвя за моето обичайно пътуване из гората, тази вечно изменлива и странна гора на съня, ненадейно виждам, че на пътеката към гората се е изправила Лиза.

– Я, ти пък отде изскочи? – питам я.

– Съвсем не съм изскочила – отвръща тя с безразличния си глас. – Разхождам се. Тебе какво те интересува?

– Как „какво ме интересува“? – дразня се аз от нейната поза на безразличие.

Тая жена нищо не разбира. И понеже не разбира, опитвам се да й обясня, че в тоя момент, именно в тоя момент повече отвсякога щастливият епилог ми е крайно необходим. Цялата тази история би могла да завърши по сто различни начина, но на мене тъкмо сега повече отвсякога ми е необходим добрият вариант не защото пиша роман, нито защото добрите варианти са винаги дефицитни в човешкия живот, а защото не може и не бива всичко винаги и непременно да свършва наопаки и защото именно епилогът на сиромашкото щастие е за мене вейката, в която съм се вкопчил, за да не рухна в празното, също както някога леля ми се вкопчваше с костеливите си пръсти в мене, за да не се сгромоляса в бездната на истерията. Истерията! Истерията е дребна работа. Има и по-дълбоки бездни.

– Станал си доста бъбрив, откак се пресели в провинцията – забелязва Лиза. – По-рано, когато живеехме заедно, не беше така бъбрив…

– Остави тия разбори – срязвам я. – Кажи какво става с тебе и Владо.

– А ти какво се интересуваш? Нали си замина?

– Заминах, да – казвам. – Да не искаш да се женя за тебе. Още повече, ти жениха вече си го имаше. И аз съвсем не ти бях необходим.

Разбира се, че вече не й бях необходим. И може би тази патка през цялото време бе по-необходима на мене, отколкото аз – на нея. Необходима, за да не мисля за себе си, за да се занимавам по-малко със себе си, за да виждам себе си не като начало и край на всичко, не като единица мярка, по която другите са длъжни да се равняват, а като съмнителна величина в едно сложно и объркано уравнение, където освен хикс, игрек и зет са напъхани буквите от цялата азбука. Това ти дава усещането, че макар да си съмнителна величина, но все пак заемаш някакво място в уравнението, че ако не си полезен за себе си, все можеш да се окажеш полезен за другиго. Макар и на дребно. Макар и временно.

Аз я виждам на пътеката така ясно, както я виждах онази вечер там, в стаята, и когато ме питаше: „добре ли съм“, без да разбира, че изглежда най-доб-ре в паузата между двете рокли. Виждам я съвсем ясно, но знам, че това е мираж, понеже отдавна съм се убедил, че миражите често са по-ясни от реалността.

Не ставай глупав, казвам си, това е Лиза-миражът, а Лиза-истинската е минала през живота ти и отминала, също както е минала и заминала през живота на някои други типове. Изпълнила си е задачата, която може би и не съзнава – да ме събуди, – и е продължила пътя си. Бе ми досаждала, защото човекът, дето ви буди, винаги е досаден и вие се мъчите да се отървете от него и му викате: разкарай се и върви по дявола. А сега, когато бях вече буден и нея я нямаше, усещах, че тази идиотка ми липсва.

И отново я виждам в оная хладна есенна вечер, застанала на тротоара пред къщата в тънката си лятна рокля – бих искала да поговоря с вас. И по-късно, седнала на любимото си място в старото кресло и гледаща ме загрижено с тъмните си очи – вие мислите, че правите разкрития, Тони, а всъщност правите температура. И друг път, когато й казвам: не е честно да се смеете само с инженера, а тя ми се бе усмихнала с бялата си лъчезарна усмивка. И по-късно, в оная нощна улица, застанала като Жана д’Арк пред Орлеан и стиснала решително пилата за нокти. И още по-късно, когато се бе разнежила зарад оня жалък пръстен – о, Тони, не съм очаквала това от вас – и когато бе ме погледнала с овлажнели очи и бе ме прегърнала с бялата си снажна ръка, а аз се взирах в балкона й, като си повтарях, че отвъд всеки балкон зее пропаст.

Мислех, че аз я спасявам, додето тя ме бе спасявала. Тя, която също като мене се нуждаеше от помощ. Защото, ако аз се люшках инертно над водата като тапа, каквато всъщност си бях, истинска тапа, Лиза се мяташе насам-натам със същия нулев резултат, без да броим случаите, когато се натапяше до врата в някоя каша. Да стигнеш дотам, такава да те спасява…

Тя ми липсва – казвам си.

На тебе винаги нещо ти липсва – казвам си.

Какво чак толкова ти липсва, жената ли? Но ти никога не си я имал като жена и ако бе поискал да я имаш, това вероятно би могло да стане още първата вечер.

Тогава какво? Лекарството? Доста нагарчаща – като всяко лекарство.

Или може би събеседникът? Нейните разсъждения не струват дори колкото тия на Петко.

И тъй – какво? Казвай де.

Лиза. Лиза ми липсва, казвам. И престани да ми надуваш главата с тези смешни въпроси.

* * *

Заранта е съботна, и най-важното слънчева. През мощта е валяло и по мраморните плочи все още тук-там има вода и в тази вода се отразява синьото небе, сякаш някой е нахвърлял по пешеходната зона изпочупени сини стъкла. Правя обичайния си рейс от будката за вестници до кафенето, когато я виждам застанала насреща ми, също като по оная пътека към гората.

Тя стои едра и все пак стройна на ъгъла пред магазина за конфекция, облечена в някаква лека черна рокля, която виждам за пръв път – гардеробът явно се обогатява, – с едрите си черни къдри, зелените обици и бялото лице, и пълните розови устни, които едва-едва се усмихват или просто ми се струва така.

– Вие пък отде изскочихте? – питам, когато я доближавам.

– Не съм изскочила – отвръща дамата. – Дойдох да видя детето си.

– Вярно – кимам, – детето.

Съвсем съм забравил, че и тя като мене си има детски проблеми.

– Всъщност дойдох и по друга работа – признава Лиза.

– По каква работа?

– Ами работа, именно работа. Мъжът на братовчедка ми отдавна е обещал едно секретарско място и сега най-после ми излиза късметът.

– Чудесно – казвам. – А Илиев?

– Какво „Илиев“? Илиев си има работа. Става дума за мене.

– Питам: разписахте ли се?

– Още не.

– Защо такова протакане?

– Тони, сляп ли сте? – произнася наскърбено жената. – Не виждате ли как съм облечена?

– Не е зле. Макар и малко траурно.

– „Малко“? А вие какво искате, и воал ли да сложа?

И възмутена от недосетливостта ми, добавя.

– Татко умря.

– Кой от двамата?

– Знаете кой.

– Бог да го прости – промърморвам. – Но вие никога не сте му викали татко.

– Да, обаче когато рухна съвсем, почнах да му викам тъй и нямате представа колко му бе драго, макар да не го казваше, и тогава си рекох, че винаги ще му викам татко, щом веднъж съм го признала за мой баща.

– Съвсем правилно – съгласявам се. – Макар че той едва ли би могъл да ви чуе.

– То не се знае – отвръща тя уклончиво.

Школата на Петко и нейното влияние.

– Не ви ли е приятно, че ме срещнахте? – пита тя ненадейно.

– Защо задавате глупави въпроси? – промърморвам.

– Защото всъщност дойдох и за вас. Може би – най-вече за вас. Исках да видя какво става с вас.

– Това няма ли да подразни Илиев?

– Не съм мислила по въпроса – отвръща сухо тя.

А сетне подхвърля:

– Машината в онова кафене не работи ли?

– Мисля, че работи.

– Тогава защо ме държите тук на ъгъла. Не виждате ли, че съм с нови обувки.

Тъй че отиваме и сядаме зад кафенето, между циментираните лехи, засадени с декоративни храсти. Само храсти. Тук вече съм свой човек и сервитьорката акуратно ни донася две двойни еспресо, направени без икономисване на материала. Лиза отпива от кафето, запалва цигара и ме осведомява:

– Аз няма да сключвам брак с Илиев, Тони.

– Значи все пак ви остави този еснаф?

– Защо той да ме е оставил? Толкова ли е невъзможно аз да оставя някого.

– А защо го оставихте?

– Защото обичам вас.

– Здрасти.

– Всъщност отдавна ви обичам, понякога дори си мисля, че съм ви обичала от самото начало, иначе как щях да ви мразя толкова.

– А, значи и мразехте ме!

– Само понякога. Чудно ли е?

– Никак. Щом идва от вас.

– Ама така е наистина: срещаш го този, единствения, човека на своя живот, срещаш го най-после след толкова чакане, а той се оказва съвсем различен от мечтата ти, и почваш да го мразиш всякога щом се окаже различен.

– Но докато мразехте мене, сприятелихте се с Владо – напомням.

– Защото бях загубила надежда във вас. Защото ме гледахте със същия интерес, с който гледате стената. И понеже Илиев беше свестен човек, рекох си, ще се свържа с него. Ако това раздвижи Тони, добре, ако не го раздвижи, значи работата е безнадеждна, тогава поне ще създам семейство за детето си.

– И какво? Престана ли Илиев да бъде свестен човек?

– Същият си е. Но ми дотегна със сметките си. Не мога да търпя тия негови сметки. И после, щом си отидохте, разбрах, че нищо няма да излезе от този брак.

– Язък за новите рокли.

– Те бяха за вас, Топи. Исках да се харесам на вас. Исках така да ме харесате, че да ми кажете: Никъде няма да ходиш, тук ще стоиш!

– Не ви ли го казах? – учудвам се. – Значи пропуснал съм. Държите ли наистина да го кажа?

– Дали държа? – тя ме поглежда с дълбок укор.

– Мисля, че ми липсвахте – промърморвам. – Даже не знам защо, но ми липсвахте.

– Тони, миличък!

– Без вълнения – спирам я. – Има още една подробност. Детският въпрос…

– Но аз мислех, че Петьо ви се харесва – произнася тя с внезапно посърнало лице.

– Разбира се. Лошото е, че и аз имам деца.

– Онези двенките ли? – сеща се Лиза. – Е, сега вече ти наистина ме събори. Не съм очаквала това от тебе. Къде са?

Трябва действително да съм я стреснал, щом из-веднаж е минала на „ти“.

– Спокойствие – съветвам я. – Всяко нещо по реда си. Най-първо да платим сметката.

– И да минем да вземем Петьо.

Петьо, да. Детето, разбира се, не е проблем, освен може би за някой тъп сценарий. Дали детето ще бъде твое или не, това зависи най-вече от самия тебе. И все пак по-добре, че е на Петко, отколкото на някой безмозъчен гамен. Макар че би трябвало именно това да ме дразни, дето ми е наследство от Петко. Защото и този път, както винаги, той ми подхвърля нещата, а на мене оставя задачата да ги довършвам. Което не изключва някой ден отново да се появи изневиделица, за да запита как е нашият син.