Текст книги "Само за мъже"

ШЕСТА ГЛАВА

Есенният ден е спокоен и безцветен, с онова синьо небе, определяно от синоптиците като висока облачност и което ти прилича не толкова на небе, колкото на някакъв чаршаф, с който сводът временно е скрит от публиката, докато бъде пребоядисан.

Излизам от старата жълта постройка на гарата и се запътвам към града, макар да ме тегли повече към гората на хълма, бакърена и златна над околната сивота. Само че аз не съм тръгнал за гъби. Продължавам към града, спирам първия срещнат пешеходец и запитвам за завода „Червена звезда“.

Преди известно време в редакцията се бе получило писмо, критикуващо остро произволите и бита на директора на завода. Посланието не бе подписано, тъй че го препратих, дето му бе мястото – в папката за анонимките. Скоро обаче пристигна второ писмо, този път подписано „група работнички“ и засягащо не само личността на директора, но и провалите в производството. Подир което, за да не се забърка някоя каша, Янков нареди:

– Абе, Антоне, я прескочи да видиш каква е работата.

Заводът отвън поне не подсказва нищо нередно. Обичайният портал с обичайната будка на пропуска и с голям лозунг, останал от Девети септември и потвърждаващ, че ще изпълним плана по всички показатели.

Добирам се без особени формалности до бюрото на секретарката, която също без формалности ме пуска при началството.

Кабинетът е неприветлив и гол, ако не смятаме портретите и един календар с репродукция на промишлена тема. Мястото на шефа е празно, тъй като шефът стърчи до телефонния апарат със слушалка в ръка. Бегъл поглед по мой адрес и вяло мъмрене по адрес на слушалката:

– Разбрах.

Той е престанал да ми обръща внимание, но все още държи слушалката.

– Да де, разбрах.

Сивият му тергален костюм е призван да придава представителен вид, обаче както е измачкан в лактите и в колената, трудно може да постигне целта си. Лицето па директора е небръснато и уморено. Изпитвам подозрението, че на излизане от къщи е забравил да се наплиска на чешмата.

Той оставя най-сетне телефона, изслушва с без-участие късото ми обяснение и вяло посочва едно кресло до прозореца.

– Кафе и коняк не мога да ви предложа. Ако искате един швепс…

Вероятно е натиснал звънеца на бюрото. В кабинета влиза секретарката.

– Донесете швепс – нарежда шефът.

И като се обръща към мене, пояснява:

– Това е любовницата ми.

Жената ме поглежда сконфузено и побързва да излезе. Невзрачна женица на средна възраст, с бледо лице и излинели сини очи.

– Предполагам, че в писмото се говори и за любовница – забелязва равнодушно директорът. – В по-раншните се говореше.

– Кои „по-раншни“?

– Ами, най-различни. До местния вестник, до други инстанции…

Телефонът иззвънява. Небръснатият, който се е приготвил да седне в насрещното кресло, отново се връща към бюрото и вдига слушалката.

– Аз съм, да… Слушам…

Секретарката внася цинкова табличка с бутилки тоник и чашка, напомняща бурканче за конфитюр. Оставя лакомството на масичката пред мене с едно неловко „заповядайте“ и излиза. Съвсем невзрачна. Безцветна като изгледа от прозореца. И като любовницата на баща ми.

Онзи до бюрото продължава да държи вяло слушалката нейде в съседство с ухото си. Имам чувството, че само я държи, а всъщност си доспива, додето не произнася апатично:

– Как „нищо не правим“? Хората се съдират от работа…

Той замълчава, вероятно прекъснат от насрещния словесен поток, сетне наново се обажда малко по-разсънено:

– За което са ни дали суровина, него произвеждаме… Ами че щом другото е по-важно, да ни осигурят памук. С трици не се ловят маймуни… Какво?… Че как да не сме настоявали? Един тон хартия сме изписали, преписката е налице… А защо вие не опитате?… Добре, опитайте, за да видите как се пробива стена с гола глава…

Разговорът продължава още някое време, додето накрая небръснатият измърморва едно „за какво ще се сърдя, свикнал съм“ и оставя слушалката. Сетне сяда в креслото насреща ми, но гледа не към мене, а нейде встрани, сякаш продължава спора наум и сякаш именно там, встрани, е застанал невидимият му опонент.

– Както виждате, проверките и без вас ми ги правят – промърморва директорът и поглажда с ръка брадата си, за да се увери, че наистина е небръснат. – От най-различни места. И по десет пъти на ден. А вие за вашата проверка не е зле да се поразходите. Отбийте се при партийния, при профсъюзния, идете оттатък при работничките – изобщо чувствайте се у дома си. А като се уморите, върнете се тук. Ще се поразходим, ще ви покажа вилата си. Нали в писмото пише и за вилата?

Така че шляя се известно време из завода, придружен от партийния секретар. „Директорът и партийният секретар са си плюли в устата“ – предупреждаваше писмото. Изглежда, тук всички са си плюли в устата, защото навсякъде е едно и също – всеки е потънал до гуша в работата си и никой не ми обръща внимание.

– Свикнали са – пояснява партийният. – Омръзнало им е от проверки.

– Все пак доносите трябва да имат някаква причина.

– Причини – много.

– Например?

– Абе например, че директорът не е тукашен. Има местни, които смятат, че този пост си е техен. „Абдали ли сме, та да ни пращат човек от София.“

– А „човекът от София“ как е?

– Ами като жив човек. Има ли човек без кусури. По-остър е от необходимото, запънал се е да намали щата и да увеличи заплатите, а отгоре не дават, създаде се известно текучество…

– А няма ли недоволни работнички? – питам по едно време.

– Намират се. От уволнените. В другия завод работата е по-добре платена, но по-тежка. Работливите бягат от нас, а ленивите гледат да си седят тука. Изгониш ли някоя, става ти враг за цял живот.

– Иначе всичко е наред…

– Нищо не е наред. И с асортимента сме зле. Само че причината не е в директора. Ако беше в директора, работничките първи щяха да скочат, нали губят премиални…

Всичко това ми е познато. В едни или други варианти. Но познато или – не, длъжен съм да го установя. Тъй че продължавам до пълно изчерпване на въпросите.

Обедната почивка вече е започнала, когато се настаняваме с директора в раздрънканата черна волта.

– Накъде, другарю директор? – пита шофьорът, едва седнал зад кормилото.

Шофьорът от младата генерация: с дълги коси и увиснали мустаци, като участник в джазов състав.

– Карай на вилата.

Момъкът следва до някое време асфалтираното шосе, после отбива в някакъв мек път. Наблюдавам през прозореца ръждивата шума на храсталака по липса на друго занимание. Директорът мълчи. Няма начин човек да говори, додето дреме.

Ненадейно шофьорът спира без видима причина. Резкият тласък принуждава шефа да се върне към реалността. Той слиза от колата и аз следвам примера му. Провираме се през ръждивия лещак, съпровождани от сухо шумолене и от същия оня дъх на есен и на гробища, за който мисля, че споменах.

– Ето я и вилата! – обявява директорът, когато излизаме на открито.

Една барака сред изсъхналите буренаци, строена отдавна, защото дъските отдавна са посивели от дъжда и снега. И вероятно отдавна необитавана, ако изобщо някога е била обитавана. За вила очевидно не става. Става за мене. Понеже е втората ми мечта – мечтата минимум: да се забия в някоя ей такава отстранена местност, да се излегна сред буренака, да втренча очи в небето и да си мисля какво ли би станало, ако гравитацията бъде внезапно отменена и аз започна да падам в тая необятна бездна, разтворена над главата ми.

– Не я ли продавате? – питам.

– На кого? – поглежда ме недоверчиво директорът.

„На мене“, мисля да кажа, но се сещам навреме, че Лиза с преустройствата си доста е накърнила авоарите ми.

* * *

Все пак просторът си е простор – викам си, додето зяпам през прозореца на влака, а седалката с равномерното си поклащане уведомява задните ми части, че наистина се движим. Не е излишно понякога да се измъкнеш от оная усойна уличка и от оня тъмен дом, колкото да разбереш, че светът не свършва с тях.

Да, наистина, просторът си е простор и реалността си е реалност и колкото да са неоспорими законите на термодинамиката и на астрофизиката, проповядвани от моя покоен приятел, все пак друго е, когато ги провериш в личния си опит. И додето гледам през прозореца, аз мислено отбелязвам как хоризонтът бавно се отмества встрани, безспорен признак за въртенето на земята, и как линиите на телеграфните жици плавно се изгъват, сигурно доказателство на Айнщайновата теория за изкривяване на пространството, и как облаците стремително бягат от нас към дъното на хоризонта, очевидна илюстрация на хипотезата, че вселената се разширява.

Сетне погледът ми се спуска по-надолу, за да спре съвсем случайно – но все пак според закона за вероятностите – върху едно ярко петно, откроило се на тъмния фон на разораните стърнища, – една възрастна циганка с черен елек и зелени шалвари – и аз усещам, че ще я запомня тази циганка така, без смисъл, колкото да ми се яви някога насън и да си кажа: виждал съм я нейде, но къде, а тя да ми прошепне дрезгаво: лошо ти се пише, момко, и по тоя начин да ми се от-благодари, задето съм я запомнил.

Продължавам да гледам навън, но вече без да търся потвърждения па основните закони, защото мисълта ми внезапно се е отплеснала към одевешния завод и към директора.

За какво всъщност работи тоя човек? За какво продължава да се трепе въпреки всякакви доноси? За хляба? За поста? Или защото всички така правят, защото така трябва, така е прието. Също както ходим на училище. Най-първо ходим на училище, после ходим па работа, изобщо движим се послушно в редицата подир тия, дето са преди нас. Движим се послушно в редицата и само някой съвсем слънчасал като тебе може би ще реши: аз пък няма да се движа, и ще се курдисам на паважа.

А в началото с каква радост тръгваш на училище. Новата престилка и новата чанта и новият трепет пред онова, дето те чака тепърва. Първият ден. Само първият. И само защото взимаш мечтата си за реалност. А после… каква тягост, господи, каква тягост…

За какво всъщност работи оня човек? Може би просто от инат. Искате да се махна, но няма да се махна. Искате да не правя промени, но аз ще ги правя. Ще седя докрай, додето ме уволнят. И не е изключено да го уволнят. А може и да остане. И какво, ако остане? Оставаш или не оставаш, какъв е смисълът?

Известно време си представям живота му, като заменям едни хипотези с други, колкото да се убедя, че и така, и инак е все същото. Домашните неприятности, които следват подир служебните. Жена му, с която споделя ядовете си или с която нищо не споделя, понеже какво разбира тя от тия работи. Да, жена му, която вика: що не се махнем оттук, или която настоява: няма да отстъпваш, или която му опява: знам я аз оная твоя любовница, хората всичко ми носят. И децата…

До децата не стигам. Прекалено потискащо е, за да се заема и с децата. Сещам се, че мога да изпия нещо във вагон-ресторанта. Не знам какъв влак съм хванал, но купетата са обнадеждаващо полупразни. Дано да е така и с вагон-ресторанта.

Само че преди да хлътна в него, хлътвам в някакво съседно купе, дето не съм и мислил да влизам. Законът за вероятностите, потвърден от аномалиите на случайността.

– „Аз съм беглец“… Имаше такъв филм – напомням.

Мъжът в тъмния костюм и с тъмните очила, облегнал се до вратата, вдига глава и произнася невъзмутимо, сякаш преди малко сме се разделили:

– А, Тони… Влизай, братче.

Не знам какъв влак съм взел, но и в това купе освен Петко седят само двама старци, мъж и жена, разположени до прозореца. Те почти едновременно ми отправят по един поглед, лишен от любопитство, сетне отново се насочват към гледката, прелитаща навън.

– Значи още си жив? – питам глупаво, като сядам срещу приятеля си.

– Мисля, че е доста очевидно – отвръща той.

Срещата, изглежда, никак не го е разнежила, а още по-малко го е учудила. Като че наистина допреди малко сме били заедно.

– А ти не усети ли, че преди малко бяхме заедно? – отправя ми Петко тъмните си очила, сякаш са от тия, несъществуващите, дето четат мислите ти.

– Вярно, че преди малко се сетих за тебе и за законите ти…

Той кима, като че казва: ето виждаш ли, макар нищо да не казва. Аз обаче навярно съм отвикнал от мълчанията му, защото запитвам с нотка на раздразнение:

– Е, какво мълчиш като риба! Кажи поне – откъде, закъде?…

– Ще ти кажа, разбира се – произнася той с безучастния си глас. – Не за да го записваш в биографията ми, а защото може да ти потрябва за твоята биография.

Старците с безразличие слушат, додето наричам приятеля си риба, но когато в разговора се промъкват такива думи като биография, това ги кара да ни погледнат недоволно: и тия са от ония, учените.

Биографията ми… Трябваше да я произнесе тая дума, за да се сетя, че всъщност подир толкова среши, шляене и бъбрене не знам нищичко за биографията му. Запомнил бях, че е изчезнал наникъде, но не бях обърнал внимание, че е дошъл отникъде. Не бе споменавал за баща, за майка, не бе давал примери с покойния си вуйчо, ако имаше такъв, не бе изричал името на приятелката си, ако подобна персона съществуваше, в което силно се съмнявам. Интересуваше се от всичко, а не живееше с никого, сякаш си бе достатъчен сам на себе си или сякаш, в съгласие с щурите си теории, общуваше с хората и света мислено, само мислено, но така непрестанно и напрегнато, та се налагаше понякога да дръпне спирачката и да мине към алкохолната терапия.

– Заминах, братче, само защото един ден се озовах на гарата – говореше Петко. – А се озовах само за-щото ми бяха казали да намисля нещо за един документален филм за софийската гара. И докато зяпах в чакалнята и всички наоколо бързаха насам-натам и навън пристигаха и заминаваха влакове, изведнъж си казах, абе как може хората да пътуват, а аз да стоя на едно място, когато това е в пълен разрез с втория закон на термодинамиката. И додето си говорех тия неща, изведнъж забелязах, че вече вървя към гишето. Така стана тя.

– И закъде пое? – питам, защото ми вкисва от паузите му.

– Мислех да поема за къде да е, да дам възможност на случайността да се изяви с пълна сила, да се впусна по въртопите на хаоса. Но къде си видял гише без опашка. Трябваше да се чака. И додето чаках, рекох си, я да ида най-първо при стария, да му съобщя, че съм жив, това може да го зарадва.

Той продължава така още известно време, без бързане и с неизбежните паузи, по време на които сякаш разгонва прилепите, за да не му пречат да следва разказа си.

– И къде си сега?

– Какво значение къде? На многотиражка.

– Значи прописа?

– Колкото за многотиражка…

– И по-интересно ли е?

– Ами, естествено, че ще е по-интересно, щом е по-друго. Хората са се натикали в консервата на всекидневието си и чакат интересното да им падне от небето. Е, няма да падне. Заживяваш с делничното, свикваш с делничното. Какво чудно, че и ти сам ставаш делничен. Не търсиш промяната, даже я избягваш. Страх те е от нея, защото отдавна си престанал да вярваш, че ще е към по-добро. Така, в консервата, си е по-сигурно. Нека всичко върви по обичайното разписание. Нека си върви съвсем делнично. А накъде точно? И какво всъщност върви? Във всеки случай – не ти. Ти не вървиш, а се носиш. Носиш се накъдето те мъкне течението и дори не мислиш за посоката. Посока като посока. След понеделник идва вторник. А след вторник какво друго може да дойде освен сряда.

– Тия неща и друг път си ги казвал – промърморвам, колкото да го измъкна от абстракциите.

– Но само като хипотеза. А сега съм ги проверил на практика. Интересното, братче, трябва сам да го потърсиш. И първото условие да го намериш, това е да се измъкнеш от консервената си кутия…

– За да се натикаш в друга. – Туй вече зависи от тебе.

– А от тебе? Намери ли нещо по-добро, като пое из въртопите?

– Абе братче, става дума за хората, не за мене. Мене ме отпиши, аз съм частен случай, магнитна аномалия. Мене навсякъде ми е добре.

– Цъфнал си.

– Непрестанно цъфтя. Само дето не връзвам плод. И за какво да го връзвам, като не знам при тая моя аномалия плод ли ще е, или тумор.

– Опитай. Нали сам казваш…

– Моят опит е в чакането – прекъсва ме той. – Опитвам, като чакам. Ако ми дойде оная идея… А иначе съм добре.

– Дай поне рецептата.

– Няма да ти влезе в работа. Ти гледай принципа, рецептата я остави. Преди многотиражката бях в планината пазач на хижа. Утре, ако ми омръзне, не знам къде ще бъда. Промяната ме освежава, но мога и без нея. Външен феномен. Хоризонт на събития. А какво има отвъд хоризонта? Тайна. Черна дупка. Поглъщам тия рояци мисли, долитащи от пространството, и ги превръщам в небитие. А може и да се трупат някъде у мене. Може да изчакват оная ръководна идея, която ще се превърне в основно ядро, в гръбнак на голямата конструкция…

Слушам го и си мисля, че всъщност рецептата, ако поставим в скоби откачената му теория се свежда до това, че е доволен от нищо. Когато се задоволяваш с нищо или с почти нищо, рискът да стигнеш де разочарование спада до нулата. Щастието на сиромашията, философията на стоицизма с малко петковска гарнитура.

Додето пристигнем в София, той е изприказвал такъв куп приказки с равния си монотонен глас, че напълно е приспал старците до прозореца. Един куп приказки без почти нищо конкретно – такъв си му е обичаят. Важен е, вика, законът, подробностите са без значение.

Когато слизаме на гарата, вече е мръкнало и пероните са ярко осветени от флуоресцента. Това ми напомня някакво видение за някаква граница, някога през нощта, но само за миг.

– Ще изпием ли по една доза? – запитвам, напълно уверен в неговото да.

– Не, братче, не ми се пие. И най-важното – късно е. Имам да свърша тая вечер една работа, а утре трябва да се връщам. Не мисли, че само столичната преса държи да излиза редовно.

Той вдига вяло ръка за поздрав и тръгва към изхода, като че трябва да се разделим непременно още тук, на перона.

– Да ти дам поне адреса си… – извиквам подире му.

– Не е нужно, ще те потърся в редакцията… ако стане нужда…

И потъва в навалицата.

Щур човек.

* * *

Вкъщи ме очакват големи промени.

Властта на Тъмното царство е срината. Светлината е победила мрака. Лиза само това е чакала, да изчезна за един ден от къщи, та да приведе в действие операцията. Не е успяла да я завърши напълно, но непоправимото е налице.

Пусни една жена някъде и си гледай работата. Всичко ще обърне наопаки.

Жената обаче не е сама. С нея е Илиев. Заварвам ги в драматичен момент: Лиза се е качила на стълбата, за да бърше праха на високата ламперия, а инженерът отдолу придържа стълбата. Изобщо безвкусната ситуация от някогашните илюстровани картички – момата, която бере ябълки, и момъкът, който отдолу гледа… е, гледа, каквото се вижда. Не искам да кажа, че Илиев надзърта под полата й, но все пак мизансценът е доста просташки.

На всичко отгоре двамата се заливат в смях, защото се оказва, че Лиза е забравила да вземе със себе си специалната паста за лъскане на дървото, така че инженерът трябва да остави стълбата, за да донесе пастата, но ако остави стълбата, дамата може да падне, изобщо глупости.

Накрая намират изход, сиреч жената слиза на земята и едва тогава ме вижда.

– Сварихте ни съвсем не навреме – казва тя с все още засмяно лице.

А понеже фразата звучи някак двусмислено, пояснява:

– Още малко ни трябваше, за да приключим.

Но усмивката вече е залязла. Изобщо с мене не се усмихва. И до тоя момент дори не съм подозирал, че когато се смее, лицето й става хубаво. Една бяла усмивка с едни чисти равни зъби, плюс червените пълни устни – това прави впечатление на хората, обичащи ефектното.

– Всичко ли искахте да свършите сами двамата? – питам добродушно.

– Ами мислехме да ви изненадаме – признава Лиза.

– Успяхте – кимам.

И за да не си помисли бог знае какво, уточнявам:

– Промяната е наистина потресаваща.

Може да не е потресаваща, но за добро или зло, промяна има. Вечно тъмният до вчера хол в момента е осветен не само с голямата лампа, спускаща се от потона, но и с четири стенни. Това ни води до една находка, която в миналото би могла само да се подозира: стените на хола са облицовани с доста добре запазена дъбова ламперия, а една част от нея под грижите на Лиза вече е добила лек приятен блясък. Паркетът също е чист, а както свидетелствува острата воня на смазка – и обилно намазан. Двете кресла и огромното канапе вероятно също са намазани, защото изглеждат ако не нови, то поне прилични. Изобщо при известна доза твърдост на характера можеш смело да седнеш върху раздрънканите им пружини. А като капак на всичко точно насреща върху някакво ожулено скрин-че се мъдри моят телевизор.

– Мога ли да помогна с нещо? – питам, след като един бегъл поглед ме е убедил, че работата е към края си.

– Защо трябва и вие да се цапате… – възразява великодушно инженерът.

– И навярно сте уморен – приглася дамата. – Приготвила съм ви горе за вечеря.

Благодаря й прочее и се качвам горе. Това, че телевизора вече го няма тук, е все пак един плюс. Колкото до останалото, убеден съм, че всичко ще свърши не както трябва. Аз и Илиев едва ли ще седим на дивана прегърнати братски, а ония двамата старци, дето трудно се понасят, положително ще се изпокарат още на първата седянка, ако изобщо благоволят да се явят. Или пък ще мълчат като пукали, за да развалят настроението на останалите. Изобщо пълно разочарование за Лиза.

Впрочем съвсем не пълно. Ако вземем под внимание засилващата се близост между двамата млади, навярно заели отново в тоя момент ролите на момъка и момата от ония просташки картички. Тая близост, защо да крия, донякъде ме обнадеждава. Ако дамата в един от следващите дни се прехвърли при инженера, това ще ме облекчи значително повече от махането на телевизора.

Наистина един блед лъч на надежда върху моя тъмен хоризонт. Но и някакво леко, съвсем лекичко раздразнение. Не че държа като някои скъперници на излишните вещи, но откъде-накъде този Илиев ще посяга на съквартирантката ми. Да си я беше прибрал още от самото начало, тогава нямаше да има проблеми. А сега тя прогони чистачката, инженерът отмъква нея и излиза, че сам ще трябва да се впрегна в домакинска работа.

Вкусно приготвената салата с домати, маслини и лук, сварените, макар, уви, не топли кренвирши, парчето рокфорд – не знам отде го е намерила – и чинията грозде засилват горчивината ми. Храня се, естествено, но със скръбната мисъл, че това е може би за пред-предпоследен път. И нека после Петко ми пее псалми за промяната.

Когато тя най-сетне се прибира, вече съм приключил с вечерята, а отчасти и с горчивите мисли.

– Нали не ми се сърдите за телевизора? – пита жената.

– Вие имате хубава усмивка – промърморвам. – Досега не бях го забелязал.

– Не сте ме карали да се усмихвам – отвръща тя, като леко поруменява от смущение.

Такава голяма жена – и да поруменява.

– Ако чакате аз да ви разсмивам, рискувате да си умрете при пълна сериозност.

– Кажете, не се ли сърдите за телевизора? – под-хваща отново дамата.

– Няма да се сърдя, ако ми се усмихнете.

Лиза се засмива. Тя има наистина лъчезарна усмивка, тзя патка.

– Защото – казвам – не е честно да се смеете само с инженера. Одеве, като ви гледах, усетих, че ще потна да ревнувам.

– Ами почнете де!

– Не, нека бъдем разумни. Още повече Илиев е чудесен момък.

– Не съм ви възложила да ме сватосвате – подхвърля вече с друг тон жената.

– Да ви сватосвам, това би значело да се обричам на самота.

– Имам чувството, че самотата съвсем не ви тежи, дори – напротив!

– Нека не прекаляваме: „дори – напротив“ е много силно казано. Просто от опит знам, че излезеш ли от самотата, първата ти работа е да се скараш с тоя, дето те е отървал от нея.

– Ние е вас още не сме се карали.

– Още не – признавам. – Но има време. Що са дни – занапред са.

* * *

Тържественото откриване на заведението се извършва следната вечер. И най-важното – при пълен състав.

Присъствието на Илиев, а донейде и моето, е естествено – при нашите дружески връзки с виновницата на тържеството. Но как е успяла да кандърдиса старците, това си остава загадка. Във всеки случай те и двамата се изтъпанчват в хола напук на прозвучалата точно в тоя момент телевизионна песничка „Лека нощ, деца“. Димов е дори изключително официален в тъмносиния си костюм на бели райета, един великолепен костюм, вероятно обличан твърде рядко, защото кога и закъде ли ще го облича, един костюм за възрастен франт, който обаче виси върху него като върху закачалка, дали защото още навремето е бил купен със затворени очи, или защото с течение на годините собственикът му е здравата изтънял. Колкото до Несторов, какво друго може да се очаква от един борец, освен да ви дойде в зелена риза със запретнати ръкави, вероятно тъй здраво запретнати, за да може по-свободно да повдига каиша върху немирния си корем.

Така или иначе, всички сме налице и Лиза любезно предлага на старците двете огромни кресла, напомнящи на погребални ковчези, една твърде находчива идея от нейна страна – нека дъртаците отсега свикват с онуй, дето ги чака. Що се отнася до нас, по-младите, ние се настаняваме не тъй удобно, но затова пък по-задружно и задушевно върху люшкащата се палуба на кораба-диван – Лиза, като дама, в средата, а ние като кавалери, в двата края, макар че ако трябва да бъдем дребнаво точни, инженерът седи не толкова към края, колкото към дамата.

Изобщо всичко почва много, много възпитано и продължава в същия дух чак до края на информационната емисия, а навярно би продължило и по-нататък, ако примерно даваха някоя от тия мили семейни серии, дето ти е тъй мило да ги гледаш, та просто се унасяш в дрямка, само че за беда този път не дават семейна серия, а нещо на тема човекът и законът и поводът са разни злоупотреби с продукти на някакви началник-складове, а тия началници са свързани с такова множество от експедитори, шофьори и търговски работници, че тяхното име е легион. Разбира се, като се изключат две-три акули на корупцията, останалите са повече или по-малко дребни риби, с повече или по-малко дребна плячка и когато почват да се назовават разни незначителни суми, аз по липса на друга работа подхвърлям:

– Защо занимават целия народ с тия дреболии…

– Дреболии ли? – изръмжава Бореца.

– Не са дреболии – приглася му и Рицаря с по-кротък глас.

Те ненадейно са се съюзили срещу мене и това ме успокоява, обаче не за дълго.

– Такива трябва да ги… – заръмжава наново Несторов.

– … Да ги разстрелват! – помагам му.

Той се поколебава, сетне казва:

– … Да ги пращат да чукат камъни!

– Все ще ги пратят някъде – обажда се хладно Димов. – Но какво ще промени това… Ще дойдат други…

– И тях да пратят, където им е мястото! – упорства Бореца.

– За съжаление нещата са по-сложни, доста по-сложни – поглежда Рицаря Лиза не защото говори на Лиза, а защото иска да покаже, че не говори на Несторов.

– Сложни! Сложни! – повтаря подигравателно Бореца. – Нали по това си личат умните хора, че могат да сведат сложното до най-простото.

– То ако караме така, ще се върнем до теорията на Сталин – обръща се отново Димов към Лиза.

– И няма да сбъркаме! – поема рицарската ръкавица Несторов.

– Става дума за човека и закона – напомням аз, понеже дамата ми отправя умолителен поглед.

– Човекът трябва да се подчинява на закона – произнася сърдито Бореца. – Какво има тук да се умува.

– Ами ето че не се подчинява – пояснява отново Димов на Лиза. – Привидно се подчинява, а скрито краде. Значи не можем да разчитаме само на принудата.

– Как ще разчитаме, когато нашата принуда е да ги галим с паче перо – упорства Несторов. – Такива трябва…

– … Да ги разстрелват – подсказвам.

– Абе на мен да ми е, някои бих ги и разстрелял! – не се стърпява този път Бореца.

– Много хуманно! – поглежда Димов към дъщеря си.

– Именно: хуманно! – потвърждава опонентът. – Защото, като растрелям пет души, това ще послужи за акъл на останалите и ще им спести затвора.

– На Запад само това чакат: да почнем да разстрелваме – избъбря Рицаря към щерка си.

– Щом врагът те ругае, значи на прав път си – не му остава длъжен Несторов.

И двубоят продължава. Един или два пъти, по-бутван от Лиза, Илиев се опитва да каже нещо помирително, обаче противниците изобщо не го слушат, като му дават ясно да разбере, че те с малолетни не раз-товарят. Предаването отдавна е забравено и служи са-мо като миньорен звуков фон на домашната кавга. Жената се мъчи да каже нещо на татко си, но оня не я вижда, макар погледът му да е насочен именно към нея. Най-сетне в една от редките паузи, траещи секунда две, Лиза успява да отправи към баща си репликата:

– Няма ли да изиграем един шах? Чух, че сте много силен в шаха.

Старият я поглежда остро, сякаш се готви да я среже, но след миг лицето му се отпуска.

– Защо не… Вместо да приказваме на вятъра…

– А вие не искате ли да играем? – обръща се Илиев към Несторов.

Тонът му обаче е прекалено подсладен за вкуса на Бореца.

– Друг път – отвръща студено здравенякът.

И за да покаже, че той също не мисли да приказва на вятъра, става, дръпва сърдито нагоре дебелия каиш и се отправя към стаята си.

Партията баща-дъщеря е съвсем безинтересна, но за щастие – къса. Въпреки че Димов предупреждава великодушно Лиза за лекомислието на ходовете й, тя бързо загубва играта. Налага се аз да седна срещу Рицаря, за да му покажа, че не всички живущи на горния етаж са толкова слаби шахматисти. Старецът не е лишен от известен опит, натрупан в кварталния клуб, но още в началото допуска една грешка, която определя и края.

– Тая вечер нещо не съм във форма – признава той.

– Изглежда, че другарят Несторов успя да ви ядоса – подхвърлям.

– Несторов е без значение в случая – отвръща пренебрежително Димов. – Става въпрос не за даден човек, Несторов или не знам кой си, а за даден маниер на мислене: догматизмът, допотопният марксизъм. Не го ли чухте тоя допотопен философ: ще ги разстрелвам, вика, ще ги пращам да чукат камъни…

Той е на път отново да се разпали, обаче навреме се овладява и избъбря: