Текст книги "Само за мъже"

Автор книги: Богомил Райнов

сообщить о нарушении

Текущая страница: 11 (всего у книги 27 страниц)

– Имам предвид всичко. Той беше идеалист…

– Може и сега да е. Но това нищо не значи. Моят баща също беше идеалист. И какво от туй! Един жив идеалист никога не е идеален. Особено ако живеете с него. Късметът ви е, че не сте живели с вашия.

– И вие наричате тая трагедия късмет?

– Е, чак пък „трагедия“. Случва се и в най-добрите семейства.

– Няма нищо да ви разказвам – намусва се тя като сърдито дете. – Вие ми се подигравате.

* * *

Този ден е неделя и двукратният звън, раздаващ се отдолу, донейде ме озадачава. Това не е ден за инкасатори, а освен инкасатори няма кой друг да ме търси.

Лиза, която тъкмо нарежда закуската върху новата малка масичка, ме поглежда озадачено.

– Кой ли може да е?

Макар жителството й отдавна да е легализирано, мисълта за внезапни проверки все още я безпокои.

Слизам в Тъмното царство и отварям. Пред входа е застанала възпитателната от интерната с двете деца. Възгласите им „чичо!“, „чичо!“ се смесват с думите на жената:

– Ще прощавате, че ги доведох… но само за вас говорят…

– Добре сте направили – измърморвам, като улавям децата за ръце.

– При другите идват родители, близки, извеждат ги… А за тези, горките, никой не се сеща… – продължава възпитателката.

Прекъсвам излиянията й, за да уточним кога ще дойде да ги прибере. Сетне я отпращам и повеждам децата към покоите си.

– А! Чии са тези дечица? – възкликва Лиза, когато въвеждам гостите си.

– Мои.

– Ние сме на чичо – потвърждава малкият.

– Кажете чии са де! – подканя ме Лиза.

– Ничии.

– Я ела да те видя… какъв си ми шишко… – говори тя, като притегля мъника в прегръдките си. – Как ти викат?

– Викат ми Гошко… Но аз съм Георги.

– Има време да станеш и Георги – уверява го Лиза. – А сега си бъди Гошко.

– Само да не ми станеш някой Жорж… – мърморя на себе си, като настанявам сестричето до масичката.

– А на тебе как ти казват? – пита Лиза момичето.

– Румяна.

– Много хубаво име.

Името може да е хубаво, но детето е все още някак безкръвно и апатично. Една бледа Румяна с луничаво лице и възрастни очи и която навярно ще си остане такава, с нещо счупено нейде вътре у себе си, докато малчуганът може би ще се оправи и само в сърчицето му ще остане някаква неясна боязън, колкото да го спохожда в сънищата и да му вика бау-бау.

Подир закуската излизам с децата, докато Лиза приготви нещо за обед, и ги завеждам до кварталната градина, понеже други увеселителни места не са ми известни. Денят е слънчев и хладен, октомврийски ден, и зеленината вече бие на жълтозелено, където още не е съвсем ръждива, а през нощта е валяло и по алеите се носи дъх на мокри мъртви листа, този дъх на есен и на гробища.

В градината е тихо и безлюдно, тук-там някой пенсионер и някоя майка с количка, плюс нашите двама пенсионери. Те са седнали недалеч един от друг, обаче на различни скамейки, всеки погълнат от неделния вестник. Минавам и кимам на Димов, понеже Несторов изобщо не вдига глава.

Обикаляме алеите, но и това занимание се изчерпва, защото градината не е безкрайна, и аз в прилив на находчивост пращам децата да си купят бонбони от лавката при входа. После поглеждам часовника си, за да установя, че времето едва се влачи, и тръгвам по обратния път.

Димов е изчезнал и това е леко разочарование за мене. Бих могъл да му предложа за разглеждане някой и друг въпрос, колкото да дочакам обеда. Но Рицаря си има разписание и аз виждам отдалеч сухата му висока фигура в тъмно широко пардесю да пресича булеварда и да се насочва към клуба на бойците, където се пие кафе с мирис на бакалница и се играе шах.

Сядам до Несторов подир късо колебание. Той все така е погълнат от вестника и отвръща на поздрава ми с нещо нечленоразделно. Децата са все още при лавката, дребни и някак свити в сивите си палтенца.

– Чии са тия деца? – запитва по някое време Бореца.

Той вероятно има дарбата да гледа с ухото си, защото изобщо не е вдигнал очи от вестника.

– Не са мои – отвръщам уклончиво.

– На Елисавета ли са?

– Не са и нейни.

И за да не задава повече въпроси, разказвам с няколко думи историята. Несторов продължава да седи все така, забил поглед в някаква рубрика, сетне оставя настрани вестника и промърморва сърдито:

– Всичко иде от тая безотговорност!

– Какво да се прави, прости хора. – отвръщам нехайно.

– А учените да не са по-добри? – изръмжава Бореца. – Цял живот да не види дъщеря си и пет пари да не дава за нея.

– Ако човекът е бил репресиран…

– Оставете, не обичам сплетни! – срязва ме Несторов. – И не се занимавайте с истории, които не знаете.

Мълча и се взирам в големите дървета, затулящи насрещната улица. Една хубава изолация от кварталния бит. Затуй пък дръвчетата към булеварда са съвсем хилави и редицата високи монотонни сгради се разтяга в цялата си неприветливост.

– Разхайтеност… – чувам до себе си ръмженето на Бореца.

Думата обаче, изглежда, му се струва слаба, затуй повтаря:

– Безотговорност…

– На кого се сърдите? – любопитствам.

– Какво има да се сърдя? Установявам.

– Защото, ако трябва да се сърдим, най-добре е да се сърдим на себе си – забелязвам от нямане какво да направя. Нали ние дотам сме я докарали?

– Кои „ние“? Аз или вие? – запитва Несторов.

Той е извил късия си врат и ме гледа презрително с присвитите си очи. Изпитвам подозрението, че ще ме бие.

– Страхувам се, че по-скоро вие – отвръщам. Ако ще има бой, поне да е заслужен.

И понеже той продължава да ме фиксира, допълвам:

– Аз съм дребна риба и пиша дребни неща. А вие, доколкото знам, сте се занимавали с по-едри работи.

– Когато съм се занимавал, тогава съм отговарял – изръмжава Бореца. – После дойдоха други…

– Изхвърлиха ви…

Изразът не му харесва.

– Станах неудобен.

– Уволниха ви – намирам по-прилична формула.

– За какво да ме уволняват? – отправя ми отново Несторов неприязнен поглед. – Задето съм изпълнявал нареждания? Пратиха ме на друго място.

– Но пак високо.

– Нито високо, нито ниско. Бях директор на едно предприятие. Трябваше да ме пратят там, за да видя какво е разхайтеност. Само че аз съм военен човек и не търпя разхайтеност. Поех ги изкъсо. И заваляха уволненията.

Той замълчава и разкопчава зеленикавото си пардесю, понеже му е станало горещо от приказките или му е хрумнало да понагледа корема си. Коремът е на мястото си. Несторов поглежда надолу, подръпва машинално широкия каиш и казва, сякаш разговаря с корема си:

– Така че, когато е трябвало да отговарям, отговарял съм.

– И оправихте работата…

– Щях да я оправя, ако не бяха почнали да ми се бъркат: не можело така, това били работници… Ами като са работници – да работят! Де да има и у нас барем пет процента безработица, та да видите как ще си треперят за мястото…

– Значи и там станахте неудобен?

– Удобен, неудобен, пратиха ме в пенсия.

Той отново подръпва някак недоволно каиша си и произнася сърдито:

– Разпуснали сме се, разпасали сме се… Забравили сме кои сме и какво ни заобикаля…

– Сега е мирно време. Не може навсякъде като в казармата.

– Мирно време ли? – изръмжава подигравателно Бореца. – Де го това мирно време?

– Все пак – разведряване…

– Разведряване ли? – разнася се отново ръмженето.

Той хваща с два пръста вестника като някакъв не много чист парцал и го вдига нагоре.

– Тия вестници нали вие ги пишете? Тогава за какво разведряване ми говорите? Хората непрекъснато се бият ту тук, ту там, а вие ще ми приказвате за разведряване…

– Важното е да се избегне голямата. Да оцелеем.

– За вас може да е важно – процежда пренебрежително Несторов.

– За всички ни е важно, нали…

– Ти говори от свое име, млади момко, не от мое! – прекъсва ме грубо той, преминал внезапно на „ти“. – Ако за мене това беше толкова важно, щях някога да остана да лежа на миндера, вместо да тръгна да си търся куршума по чукарите.

И сякаш за да даде знак, че разговорът е свършил, Бореца с рязко движение се загръща в пардесюто. Но понеже е рано за обяд, позволявам си да пусна още една реплика:

– Става дума не за вас и за мене, а за човечеството. Нали човечеството трябва да оцелее?

Той мълчи няколко секунди, сякаш размисля струва ли си да отговаря на такъв глупак или не. Сетне произнася:

– Задачата, млади момко, не е да оцелеем. Задачата е да победим.

– Но как можем да победим, ако не оцелеем?

– Именно – кима Несторов, като че е очаквал тъкмо това възражение. – Всички опортюнисти открай време все така са поставяли въпроса: дайте и този път да се запазим. Иначе как ще продължим борбата. Но аз ви питам: какъв смисъл да се пазим, щом няма да водим борба?

Разбира се, той не пита. Той само ми натрива носа. И сметнал, че с последната фраза достатъчно го е натрил, става бавно и с някак тържествени стъпки потегля към алеята, без да си прави труд да се сбогува.

Проследявам го с поглед, колкото да се уверя, че и Бореца се е запътил към клуба. Изглежда, те двамата с Димов се мъкнат все по едни и същи места, но спазвайки някаква определена дистанция помежду си в минутите и разстоянията.

Слънцето вече се е вдигнало високо в бялата мъглявина на небето. Едно оранжево слънце, като нажежен метален диск, започнал да изстива. То е толкова изстинало, че можеш да го гледаш без тъмни очила, сякаш вече не е нашето дневно светило, а огромна портокалова луна.

– Е, какво, наиграхте ли се? – питам децата, като ги улавям за ръце.

Въпросът е съвсем глупав, понеже те през цялото време са били пред очите ми, самотни и сякаш забравени от някого тук, до входа на градината. Но нали трябва да се говори нещо.

– Няма на какво да играем – казва малкият със звънкото си гласче.

– А в интерната има ли?

– Има – отвръща Гошко без ентусиазъм.

Обедът все пак създава известно оживление благодарение на Лиза, а също и на кюфтетата.

– Чичо, защо не пуснеш телевизора? – запитва по едно време съвсем нетактично Румяна.

Как да го пусна, след като съм излъгал съквартирантката си, че телевизорът не работи. Излъгал я бях още в началото, от страх, че ще ми виси в стаята да гледа програмата, и за по-сигурно го бях изнесъл в коридора.

– Мисля, че е развален – избъбрям.

– Чичо, опитай, може пък да не е развален – обажда се на всичко отгоре и малкият.

Няма как, налага се да го донеса и да го инсталирам на старото място върху шкафчето в ъгъла. Оказва се за всеобща изненада, че апаратът работи. Дори и аз съм учуден:

– Я виж ти! А Жорж казваше, че бил развален – мрънкам полугласно, но тъй, че Лиза да чуе.

Малките имат късмет – скоро почва някакъв детски филм, а после Лиза тръгва с тях да ги води на сладкарница, а после, уви, идва неизбежното в образа на възпитателката и ние отпращаме децата с обещанието, че пак ще се видим, и с малко гузното чувство, че не сме ги развеселили особено.

– Тъжни деца – забелязва жената, след като сме се върнали в покоите на горния етаж.

– По-добре за тях. Ще влязат в живота без илюзии.

– Значи – да влезем в живота смачкани, понеже тепърва ще има да ни мачка?

– Ами, горе-долу…

Тя се настанява на обичайното си място в креслото и заема обичайната си поза, тая с експозицията на едрите бедра.

– Не разбирам логиката ви.

– Има време да я разберете. Не твърдя, че сте цъфнали, но навярно животът още не ви е понатъртил достатъчно.

И понеже знам, че след като се е инсталирала насреща, няма бързо да се оттегли, аз също заемам обичайното си място на леглото.

Лиза взема разсеяно една цигара от пакетчето, приготвя се да запали, обаче не запалва, а ми отправя тъмния си поглед с някаква нотка на предизвикателство:

– Трябва да ви кажа, че животът доста ме е мачкал, но без голям успех.

– Например?

– Ами още от самото начало. Пък и по-късно, когато реших да следвам. Исках да постъпя във ВИТИЗ, а майка ми настояваше да съм свършела курсове за стенография и машинопис, понеже, вика, курсовете траят само шест месеца и веднага след туй секретарското място ти е в кърпа вързано и ще почнеш да печелиш, вместо да се тътриш с години из тоя ВИТИЗ…

– Умна идея – кимам одобрително.

– Практична! – поправя ме жената.

Тя отново се готви да запали, но пак оставя цигарата, за да запита:

– Ако човек на млади години не посмее да си опита късмета в любимата професия, кога ще посмее?

– И вие си рекохте: напред към ВИТИЗ?

– Ами да. И се приготвих за приемния. А когато отидох на приемния, в коридора беше такава навалица, че да ти призлее, но аз си казах кураж, щом толкова всякакви се явяват, защото пък и ти да не се явиш? Най-после успях някак си да се вредя и да вляза и като видях всички тия хора, дето се бяха наострили да ме изпитват, за малко да си глътна езика, но аз си рекох, кураж, не си дошла тук да си гълташ езика и когато един ме запита кое от трите стихотворения искам да кажа, аз му заявих, че ще кажа и трите, а той – за трите, вика, няма да ни стигне време, но кажете това на Дебелянов – и аз им го казах, без да ми мигне окото и при пълно самообладание, макар че те не толкова слушаха, колкото ме оглеждаха и даже някои нещо си шушукаха и аз знаех, че си шушукат за фигурата ми, но продължавах, без да мигна, и го издекламирах без грешка. Така че успях да се вредя за втория тур, а после за третия и там отново си казах урока като по ноти, макар че те пак си шушукаха, след което ми дадоха да прочета нещо от „Ана Каренина“, но едва бях прочела няколко реда и председателят рече достатъчно и аз разбрах, че нещо не е в ред, и му рекох, май че няма да стигна до последния тур, а той вика, така е, а аз го запитах защо, задето съм дебела ли, а той се усмихна едва-едва – габаритите, вика, не са най-важното, – а тогава какво, питам, нали си казах всичко без грешка, а той пак се подхилва и почва да ми обяснява, че грешки се нравели не само в думите и че зад думите имало преживяване, един вид изкара ме безчувствена и доста ме сърбеше да му кажа, че преживяванията не се състоят в блещене на очи и въздишки, но си замълчах и си тръгнах, защото къде ще излезеш наглава с цялата тая тайфа, все учени и все специалисти.

„Значи стигнахме и до биографията“, мисля си, докато я слушам разсеяно. Ако вчера се бях обадил на Беба, може би щях да бъда тая вечер при нея, но сега вече е късно, тъй като Беба отрано си уточнява програмата, особено за неделните дни.

– И какво? – питам, за да не излезе, че съвсем не я слушам. – Опитахте си късмета, извадихте празно и свихте знамената…

Тя наново е взела цигарата с намерение да запали, обаче при моя въпрос пак я оставя, за да възрази:

– Не беше точно така. Даже реших да упорствам, макар че всички бяха си плюли в устата да ме обезкуражават, и Вера, приятелката ми, викаше: къде си тръгнала с тоя задник да ми играеш Офелия? А ти, викам, откъде знаеш какъв е бил задникът на Офелия или смяташ, че героините трябва бездруго да бъдат кльощави само защото и ти си кльощава?

– Добре сте й го казали – промърморвам, за да не помисли, че съвсем не я слушам, като в същото време неволно си представям бледосиния хол на Беба и сред него самата Беба в ефирната туника и дългите найлонови чорапи.

– Решила бях да упорствам – продължава Лиза, – но тъкмо тогава един мой познат ми каза, че тия работи с упорство само не ставали, ами трябвало и акъл, а за него акъл означаваше да имаш някоя връзка, защото, вика, тук деветстотин будали се състезават за някакви си трийсет места и как, вика, си представяш при това положение, че можеш да се вредиш, ако нямаш връзка. Така че прати ме при някой си Миланов, който бил важна птица по културните въпроси и много сериозен човек. Оказа се наистина сериозен човек, толкова сериозен и строг, че още щом го видях, рекох си, тоя положително ще ме изгони, но той не ме изгони и дори ме изслуша, а после ме запита това-онова, в смисъл какво чета и каква ми е театралната култура, за да ми пусне накрая един студен душ. Ако държите, вика, да бъда искрен, ще ви кажа, че не сте за ВИТИЗ. Но аз искам! – рекох му. Ваше право, вика, но противно на поговорката, да искаш съвсем не значи да можеш. А защо да не съм за ВИТИЗ, питам го, заради фигурата ли? И заради фигурата, вика, и за още много други неща и така взе да ги нанизва, та съвсем ме обезкуражи. Значи, викам, Васко напразно ме е пратил при вас. Вие, вика, сте третата, дето ми я праща, другите две ги изгоних, тъй че мога да изгоня и вас. Във всеки случай, вика, по-скоро ще ви изгоня, отколкото да ви лъжа. Но ако искате действително да ви помогна…

Тук тя млъква, сякаш изтървала нишката, и взема от масичката захвърлената цигара.

„Запали я най-после тази цигара де – подканям я наум, – че почваш вече да ми играеш по нервите.“

Запалва. Вдишва два пъти дълбоко дима, сетне ме поглежда, сякаш да провери дали още съм тук.

– И какво, мислите, ми предложи тоя тип?

– Секретарство – отвръщам, без да мисля.

– Сетихте се. След като толкова време се бях въртяла насам-натам, трябваше да се върна пак там, дето ме пращаше майка ми. Е, разбира се, той не ми го предложи секретарството като нещо окончателно. Ще влезете, вика, в тия курсове на „Всестранни услуги“, ще получите професия, а ако искате да следвате в университета, трябва да се види какви са ви интересите и всичко да се обмисли добре. Той беше по доброто обмисляне и по бавните решения, затова пък вземеше ли решение, то ставаше закон. Във всичко ме командваше, като че му бях дъщеря. Съгласна съм, че имах нужда някой да ме командва, но той прекаляваше. Защо ти е този маникюр? Какво искаш да докажеш с него? Каква е тая пола? – беше времето на минижупа. – Или ще имаш пола, или няма да имаш. Ами и другите, викам, носят такива поли. А той: ти не си другите. На някое момиченце това може да върви, но ти, като се разгалиш с тая физика, все едно че се предлагаш. Както и с тоя грим и тая фризура. Какво искаш да докажеш с тоя грим и с тая фризура? Че си на разположение? Още на втората седмица ми оформи цялата външност. Както и маниерите, макар че с тях беше по-трудно. Както и езика – всеки по-такъв израз го дразнеше…

Тя млъква и смачква недопушената цигара в пепелника.

– Минали сте значи през стъргата на реда и дисциплината – забелязвам с известно злорадство.

– Какво да правя… Надявах се, че поне, като свърша курсовете, ще ме вземе при себе си за секретарка, а той, представете си, ме прати при една своя позната. Не мога, вика, отведнъж да те взема при мене, хората на втория ден ще разберат, че сме близки, трябва да си пазя авторитета. И ме прати при оная. А оная на всичко отгоре май че бе влюбена в Миланов, защото още от самото начало ме прие с дълбока вкиснатост. Първото, с което ме заяде и с което ме яде докрай, бе стенографията, защото тая проклета стенография въпреки курсовете не можах да я науча като хората. Сънувах ги и нощем тия сигли, пъплеха до мене като насекоми, но така и не успях да се преборя с тях. Стенографирах по някакъв си свой начин, къде със сигли, къде с мои си съкращения, а оная, понеже от всичко разбираше, все ме ядеше. Ако не й давах повод да ме яде, тя сама си го набавяше от склерозата: какво сте писали тук? Аз не съм ви диктувала такова нещо! Мисля, че така беше, викам. А тя: вие сте тук не да мислите, а да стенографирате.

– А следването? – питам.

– Ами че аз именно затова търпях, зарад следването. Миланов подир дълго обмисляне реши, че трябвало да запиша българска литература или история. Защо са ми? – питам го. Ами ще станеш учителка, вика. Това, вика, е възможно най-добрата професия за човек без определени наклонности. Въздържаше се да ми каже направо, че съм тъпа. Ти четеш, вика. Това е все пак качество. По липса на друго ще използваме него. Ще четеш и ще разказваш на учениците това, което си прочела, толкова ли е трудно? Само че не стигнах до университета. Оная на кръв се заяде с мене, и пак за стенографията. Нося й веднаж едно писмо, дето ми го беше продиктувала, а тя: какво сте писали тук, аз не съм казала подобна глупост! Записала съм точно, викам. А тя: значи искате да кажете, че диктувам глупости? Аз, викам, не съм тук, за да ви давам оценка на мислите. А тя: защо ли изобщо сте тук… И ми нареди да повикам другата секретарка. Реших да напусна и го казах на Миланов. А Миланов казва: в никакъв случай. Даже се разфуча, нещо, което не му беше в привичките. Разбери, вика, дебела главо, че това е в твой интерес, да останеш, защо сега накрая трябва да си разваляш атестацията, да си навреждаш на трудовия стаж, да си проваляш влизането в университета? Имаше право, както винаги. Беше от тия, които постоянно ви доказват, че имат право, те, а не вие, дето сте родени само за да грешите.

Ставам, колкото да взема цигара.

– Май че прекалих – сеща се Лиза. – Отегчих ви.

– Съвсем не – успокоявам я. – Мислите ли, че шахът е по-интересен…

„Особено както вие го играете“ – добавям на ума си, додето запалвам.

Това сравнение с шаха е съвсем просташко. Съзнавам го, когато забелязвам, че тя мълчи сконфузено, забила поглед в пълните си бедра.

– Вие май се засегнахте – промърморвам. – Не виждате ли, че ви слушам? Тогава защо тия пози: прекалих… отегчих ви…

– Ами защото вие наистина се отегчавате.

– Сега какво – ще се препираме ли?

Тя обаче все така мълчи, свела поглед.

– Толкова ли не разбирате, че единственото интересно, което можеш да чуеш от един човек, това е собствената му история! – обаждам се отново. – Та какво стана с тая ваша история?

– Ами отстъпих… – произнася тя неохотно. – Само че нещата се развиха възможно най-зле. На следния ден оная ме извика в кабинета си, нервна, настръхнала… Едва влязох и почна да диктува. Диктуваше като в скоропоговорка, дали защото бе нервна, или защото бе решила да ме мъчи, после нареди веднага да натракам писмото на машината и да го донеса за подпис. Натраках го, донесох го, но тя едва го погледна и като ме почна: не, това е вече нетърпимо, вика, вие сте неспособна за нищо, това, дето сте го написали, е истинска галиматия, опитайте се да напишете поне по-грамотно молбата си за уволнение, така ще ме освободите от задължението сама да ви уволнявам… Та-та-та-та-та-та и – край! Подадох си молбата и отидох при Миланов. Той побесня. Доколкото може да побеснее един хладилник. Бучеше отвътре и издъхваше мраз. Нали, вика, ти казах да не напускаш? Ако не бях напуснала, казвам, щеше да ме уволни. Нямаше да те уволни, вика, аз снощи говорих с нея. Значи, казвам си, затова е била толкова нервна. А Миланов: ти всичко срина, вика, сърди се на себе си. И така свърши.

– Кое? Връзката ви с Миланов?

– Аз не съм ви говорила за връзка… – произнася сухо Лиза.

– Нито аз съм ви питал. Но в края на краищата Миланов не се е грижил за вас от бащински чувства.

– Бащинските чувства не се срещат често – признава жената. – Щом даже бащите ги нямат…

Сетне добавя:

– Исках да кажа, че ако съм живяла с Миланов, то не е било зарад някаква връзка.

– Значи имате твърд характер. Да живееш с един човек, който ти е безразличен…

– Защо да ми е безразличен? Той единствен можеше да ми помогне. И сигурно щеше да ми помогне, ако бях останала.

– Тогава защо не останахте?

– Ами нали вече ви обясних, че просто ме изгони. Какво, да лазя в краката му ли? И после, такъв като него не е лесно да го понасяш. Не казвам, че не мога да живея по команда, но поне да разбирам смисъла на командите. А той даже не ти обяснява. Какво ще обяснява: щом сам го е решил, значи правилно е.

Тя замълчава, взима цигара и тоя път отведнъж запалва. После казва, вперила поглед в пространството:

– Особен тип: хем ти заповядва, хем не му стига самочувствие. Беше много нисък. За мене това нямаше значение, но него ужасно го потискаше и просто не смееше да ме изведе от страх да не го подиграват. А на всичко отгоре и ревнивец… Все пак съм му благодарна…

– За какво? За възпитанието?

– Ами и за възпитанието. Навремето учех някои хватки на джудо, да се пазя от гамени, ако ме нападнат. А Миланов ме въоръжи с по-сигурни средства: махаш грима и слагаш едни тъмни очила…

– Защо тъмни очила? – питам, като се сещам за Петко.

– Ами, вика, ти така шариш с очи нагоре-надолу, като че си търсиш мъж. Не мога, викам, да гледам в една точка като хипнотизирана. А той: щом не можеш, сложи поне едни тъмни очила, та да не виждат хората накъде гледаш. Спусни по-ниско полата… Вдигни по-високо деколтето… Не казвай майната им и пука ми…

– Само така – кимам одобрително. – Ред и дисциплина. А после?

– После работих в един магазин на щанда за грамофонни плочи, но понеже само замествах, по-късно ме прехвърлиха в една книжарница, където също замествах. Управителят ми обещаваше щатна бройка, стига, разбира се, да бъда сговорчива, обаче аз не се оказах сговорчива, понеже беше такъв отвратителен, че само като му усетех дъха, и ми призляваше… Така че изхвърли ме при първа възможност и за да плащам наема на стаята, дето я делях с една приятелка, трябваше да постъпя в завод, а това бе истинска съсипия, не че работата бе тежка, а понеже заводът бе на…

– … На майната си…

– Именно, чак зад гара Искър и само пътят до там бе час и половина, така че накрая се сдобрих с майка си и се прибрах, но това не трая дълго и се разделихме с такъв грандиозен скандал, че сигурно вече никога няма да се върна…

Тя смачква с известна нервност цигарата в пепелника и продължава:

– Оттогава съм без работа и без квартира… Надявах се, че ще ми дадат половин стая там, на предишния адрес, обаче лятото бе минало и квартирата бе вече заета… Имам няколко приятелки, какви приятелки, но така се казва, и при всяка преспах една-две вечери, за повече не те пускат и даже бързат да те предупредят, че това е за пръв и последен път и хич да не си правиш илюзии за нещо повече, така че изчерпах връзките и останах на улицата. Ужасно нещо, да нямаш повече връзки в такива моменти. Обикалях насам-натам, киснех по сладкарниците и четях вестници, дано попадна на някое обявление за работа, дето да се казва нещо и за общежитие. А една вечер дойде и краят. Седях в някаква Здрава храна, додето затвориха. Тръгнах да обикалям по-евтините хотели – вятър. Взех трамвая и отидох на гарата – там поне има чакалня. Само че аз какво чаках? Киснех и се чудех какво чакам и размислях дали да се завра в храсталака на някой парк, или да стигна до последното унижение, като потропам на вратата на Миланов, искам да кажа, до предпоследното, защото последното ще бъде, когато ми хлопне вратата под носа. И точно в тоя момент гледам – Надето, една моя колежка от щанда за плочи, пристига от не знам къде си. Убедих я да ме прибере у тях в кухнята, разбира се, пак само за една вечер, и това като че ли бе просто съдба, защото, докато лежах в кухнята и прелиствах някакъв стар вестник, изведнъж съгледах името па баща си. Е, наистина съдба, казах си, трябвало е да стигнеш до края, за да намериш изхода, трябвало е да останеш без нито един близък човек, за да откриеш баща си.

Лиза млъква, очевидно приключила с биографията, но за да бъде съвсем ясно, че е приключила, промърморва:

– Такива работи…

Тя седи замислена, като се взира пред себе си и разсеяно си играе с халките на колието-синджирче, сякаш пипнешком ги брои. Имам впечатлението, че евтините бижута й служат най-вече за тази цел – да намират работа на ръцете й, когато е замислена, Играе си със синджирчето или машинално опипва гривната на ръката си, или разглежда монетата на пръстена, сякаш едва сега открива съществуването й.

– Наистина не ви е потръгнало бог знае колко – признавам.

– Не се оплаквам – отвръща тя примирено.

– Макар че сте се трудили. Труд, труд и труд – такова е житието ви. И никакви любовни истории, ако не смятаме Миланов и оня мръсник, дето сте му отрязали квитанцията.

– Вие от любовни истории ли се интересувате? – поглежда ме тя с лека насмешка.

– Не специално. Просто ви давам да разберете защо не обичам да слушам автобиографии. Половинчатите истини не са истини.

– Казвам всичко това…

– Оставете! – спирам я. – Не сте задължена да ми казвате каквото и да било. И повярвайте, че нямам никакво намерение да ровя в душата ви.

– Напълно ви вярвам – кима тя. – Вие просто умирахте от скука, додето ви се изповядвах. И все пак слушахте. Вие сте човек с домашно възпитание, Тони.

– Не ме надценявайте – избъбрям.

И за да променя темата, подхвърлям:

– Да пусна ли телевизора?

– Предпочитам да си легна. Тия дечица май ме поразстроиха.

* * *

Следния ден Лиза ми се вижда по-мълчалива от обичайното. Нищо чудно, след като снощи се е изприказвала до насита. А когато вечерта се прибирам, оказва се, че я няма – необичайно произшествие, по това време винаги си е вкъщи.

Слизам долу, за да взема от долапа нещо за ядене, и когато прекосявам Тъмното царство, ненадейно чувам от стаята на Илиев да се разнася смях. Женски смях, но не бих могъл да твърдя, че това е непременно смехът на Лиза, понеже тя никога не се е смяла на глас пред мене. Отнасям горе последния остатък от неделния обед и пускам телевизора, за да съчетая кюфтетата с „По света и у нас“.

– Прощавайте, съвсем ви изоставих – раздава се в тоя момент зад гърба ми гласът на Лиза. – Другарят Илиев ме покани на чашка чай и просто нямаше как да изгълтам чая и веднага да хукна.

– Оправдавате се, като че сте виновна в нещо – отвръщам. – Нали вече ви казах да не се чувствате като на служба при мене.

– Защо „на служба“? Не ви ли е приятно поне малко да се грижат за вас?

– Кому не е приятно. Значи Илиев е по чая?

– Е, имаше и коняк… А също сухи сладки…

Тя е видимо оживена от първите си светски успехи в тоя дом.

– Разказа ли ви за невромедиаторите?

– Кажете го по български, за да ви разбера.

– Значи не ви е разказал.

– Тогава вие ми разкажете – предлага жената, като сяда от другата страна на масичката.

– Не мога, това е негов патент. Според него чувствата на хората са просто като болестите и също като болестите могат да се лекуват с хапове.

– Не, такива глупости не ми е говорил – признава Лиза.

– Има време.

– Вие сте пуснали телевизора – установява тя.

– Само като второ осветително тяло.

– Не се и съмнявам. Щом толкова време го държите неизползуван. И знаете ли, точно днес ми хрумна една мисъл.

– Имах един приятел, комуто хрумваха хиляди мисли на ден, без да прави от това капитал.

– Знаете ли какво представляват ония бракувани мебели, оттатък в коридора?

– Бракувани мебели.

– Това са креслата, които някога са седели в хола, а също и масата, изобщо цялата гарнитура…

– … В окаяно състояние.

– Съвсем не. Трябва само да се почистят и закърпят тук-там. Ако ги свалим долу, ако прибавим към тях телевизора и две-три лампи, представяте ли си?

– Край на тъмното царство… – известявам скръбно.

– Другарят Илиев обеща да помогне за електрическата инсталация и за свалянето на мебелите. Останалото мога да го свърша и сама.

Стара история. Ако искаш някъде нещо да се обърка, изпрати на мястото една жена.