Текст книги "Само за мъже"

Автор книги: Богомил Райнов

сообщить о нарушении

Текущая страница: 18 (всего у книги 27 страниц)

– За Миланов вече ми казахте – позволявам си да напомня, уплашен, че както е почнала, ще кара до заранта.

– Ама да, казах ви. После пък дойде връзката с Чавдар, когато оная усойница ме изгони. Чавдар работеше в същия институт и понякога ми ги плещеше разни по коридора, но аз се правех на важна, изобщо следвах инструкциите на Миланов. Само че сега, след като оная змия ме беше изгонила и след като Миланов ми каза сбогом, Чавдар единствен се зае да помогне и даже известно време живях в тавана му, той имаше някакъв таван-ателие, а иначе живееше при родителите си, и в тоя таван се събираха още двама-трима маниаци като него, дето все за оратории и контрапункта говореха и слушаха плочи, и аз прекарах известно време там, колкото да ми писне от маниащината им, и щом Чавдар успя да ме назначи в магазина за плочи, побързах да си намеря квартира – една обща стая с друго момиче от щанда, Надето, мисля вече ви казах за нея, и тя тъкмо се бе сдърпала със своите, така че наехме си обща стая и Чавдар повече не го видях.

Тя млъква и се замисля, сякаш съобразява има ли нещо, което да не е казала и какво точно, като разсеяно си играе с халките на синджирчето-колие. Сетне вдига очи да провери слушам ли още, или само се правя, че слушам. Слушам, да. Еднотипни истории от познатия десен; дай, за да ти се даде, услуга за услуга. Странно, по, изглежда, че във века на техническия прогрес породата на мъжа-любовник все повече върви към израждане. Относителният дял на расовия самец, на изкусителя, събарящ жените с външността си или интелекта, все повече намалява, за да отстъпи място на прелъстителя-чиновник, на мъжа-плюнка, който при обикновени обстоятелства би трябвало до края на живота да се задоволява с оскъдните прелести на собствената си съпруга, но веднаж въоръжен с мъничко власт и надарен с повечко цинизъм, успешно мърсува под лозунга „дай, за да ти се даде“.

– Какво проклятие да си жена, а? – подхвърлям.

Лиза ми отправя изпитателен поглед, за да провери подигравам ли се и до каква степен, сетне забелязва:

– Същото го казах оная вечер пред кръчмата на Васко. Трябва да съм била още много наивна, но го казах, а той се изсмя. Това ли ви е проклятието на вас, жените, вика, дето хем давате, хем не давате. Че мъжът, за да получи нещо, трябва да похарчи пари, връзки, време, да напира с нокти и зъби, а жената, какво? Прави алъш-вериш с нещо, което не се изтърква от употреба и си остава при нея, готово за следващия сеанс. Изобщо наговори ми такива простащини, та аз с цялата си наивност му викам, а не мислиш ли, че този твой кодекс важи за минало време, а Васко направо ми се смее в очите и, вика, слушай, мойто момиче, само в тая област няма минало и сегашно и доколкото разбирам от медицина, не знам да са настъпили някакви изменения от доста време насам.

– Ясно – кимам, за да й подскажа да не се връща назад, а да кара напред.

– Щом тръгнах на работа, нещата се пооправиха, почнах дори да се готвя за приемните в университета. Ще му покажа на гоя Миланов, мислех си, че и без петли съмва. Само че нищо не можах да му покажа, защото не успях да се класирам зарад някакви си мизерни стотни, но тоя път го преглътнах по-леко, понеже това, да следвам славянска, не ми говореше нещо особено и знаех, че не е като да четеш романи. Щом няма да стана артистка, викам си, какво значение дали ще стана учителка, или ще продавам плочи на щанда. С На-дето се разбирахме, понеже тя пък бе изтървала Музикалната академия. Така че тя ме мъкнеше по концерти, а аз нея – но театри, и на първо време бях спокойна, защото школовката на Миланов вършеше работа, а На-дето, горката, бе тъй анемична, че около квартирата ни нямаше никаква навалица… Навалица нямаше, но един ден в магазина влезе майка ми. Майка ми и Бах, представяте ли си! Както скоро се изясни, тя не бе дошла точно за Бах, а за някакви религиозни песни, тя е от тия, религиозните, и някой й казал за тия песни, а понеже грамофонът вкъщи бездействаше, решила да му намери работа. Огледа се като попаднала в небрано лозе и като се огледа, ме видя и като ме видя… то бяха прегръдки, то беше плач, то беше подсмърчане, на резил ме направи. Нямаше как, върнах се вкъщи. И пак почнаха нервите и кавгите, добре, че сега само вечерни, понеже през деня работех. Работих ден до пладне, кажи-речи, шест месеца, а после трябваше да си вървя, защото тая, дето я замествах, се върна, но понеже бяха доволни от мене, не ме изгониха на улицата, а ме преместиха в една книжарница, дето пак трябваше да замествам. А там пък цъфна Лазар…

Лиза млъква и взема една цигара, но не я запалва, а я върти между пръстите си, сякаш я разглежда, сякаш нещо във формата, големината или цвета на тая цигара я озадачава.

– За Лазар вече ви казах, но истината е, че след ония продажби в оказионния един ден ме викнаха в милицията и нещата съвсем не се разиграха така леко, както си ги представяше Лазар с неговия Незнаен воин. Добре, че стана въпрос само за някакъв транзистор. Откъде го имате? – пита човекът, дето това му е работата. Мой си е – викам. Как така – ваш си е, с него ли се родихте? Изтърсвам му версията за Кореком, а той: само че този транзистор е краден! Откъде, викам, е краден? Това, вика, вие ще кажете. Казах ви всичко, какво повече? Повечето беше, че ми направиха обиск. Майка ми едва не припадна, но, разбира се, нищо не намериха. Накараха ме да изпиша една химикалка показания и ме пуснаха. Мислех да ида веднага при Лазар, обаче се сетих, че може да ме броят, и се прибрах вкъщи. На следния ден той сам ме намери в книжарницата. Разказах му с две думи къде съм била, а той: язък, вика, тъкмо мислех да им пробутам един „Грундиг“ за два бона. Домъкна се късно вечерта у нас за повече подробности, и тоя път, като му разказах всичко, стана по-сериозен. Седеше умърлушен, когато седеше така умърлушен, приличаше съвсем на малолетен хлапак, какъвто си беше по акъл, а аз му викам: няма какво да мислиш, защото пак ще измислиш някаква идиотщина, ама кажи откъде си крал тия неща. Ти за какъв ме вземаш, пита. Че за какъв мога да те вземам, след като ми пробутваш крадени вещи. Само че, вика, те не са мои, а на Мони. А Мони откъде ги е крал? Отде да знам, казва – от коли или от квартири, какво значение. Трябва веднага да прекъснеш всякакви комбини с тоя твой Мони, викам, ако не искаш да те спипат. А той: отдавна да съм го направил, ама няма как. Дължа му сума пари, и не само на него, изобщо дотук съм затънал в дългове, а свободата, Лизи, е скъпо нещо и не е за бедна фирма като моята. После почна да фантазира, както си му бе обичаят, какво би станало, ако можел да се откупи от ония, защото сега вече приказваше не само за Мони, а за ония, и как бил намерил в Лозенец някаква си гарсониера на някакво таванче, и как щял най-после да се насили и да си вземе изпитите, а баща му за награда щял да му купи кола, и как сме щели хубаво да си заживеем и всякакви такива неща, дето могат да ти размекнат сърцето. И понеже успя да ми размекне сърцето, аз му викам, имам към триста лева в книжката, а ще потърся и нещо за преписване, ще почна вечер да преписвам след работа, а той се смее с глас: ти к’во си въобразяваш, вика, че става въпрос за някакви си пет-шестстотин лева? Че да не става дума за милиони? – питам. Може да не е за милиони, но за четиричислени числа, и то не с единица отпред, а с тройка. Четиричислено число с тройка, на мене през целия живот не ми е попадала такава сума в ръцете, така че замълчах попарена, додето той сам не запита, а майка ти няма ли някое бижу, нали е от буржоазен сой, все трябва да има някое бижу.

Лиза отново взема цигарата, която е оставила на масичката, и запалва. Сетне изхвърля от устата си малко дим и повече думи:

– Интересно, че до тоя момент въобще не се сещах за това. Вярно, викам, въобще не бях се сетила за това, но какво, като има, да не си въобразяваш, че ще ни го хариже. А защо да ни харизва, ти, вика, малка ли си сама да го вземеш. Имаш предвид да го открадна? Не казах да го откраднеш, а да го вземеш, ти с тоя твой речник можеш да качиш човека на бесилото – да го вземеш назаем. Ще го дам, вика, на ония за залог, да ме оставят на мира, а после ще го откупим. С какви пари ще го откупиш? Това е най-лесно, вика, но да видим най-първо дали семейното ти бижу въобще влиза в работа. Майка ми наистина имаше няколко пръстена, от които половината ги носеше на ръцете си, обаче най-скъпия не го носеше, а си го държеше завит в копринена хартия и скрит в една голяма кутия, под разни писма и стари снимки. И тоя най-скъпият бе с един изумруд, за който майка ми казваше, че струвал цяло състояние, понеже баща й така бил казал, да го пазиш, вика, че струва цяло състояние, макар че, ако питате мене, беше пръстен като пръстен, само че с един много красив и голям зелен камък. Обясних на Лазар какво е бижуто и че положително е по-скъпо от три хилядарки, а той вика: добре, донеси да го видя. Ти акъл имаш ли, казвам, ами че това нещо е в стаята на майка ми, пък и да беше в кухнята в кутията с чер пипер, пак не бих го донесла, докато не разбера как смяташ, че можеш да го откупиш. Проста работа, вика, нали ти казах, че старият ми е обещал пари за москвич, ако си взема изпитите. Тогава вземай си изпитите – и толкова. Но за това е нужно време, казва, нужни са ми три месеца, а ония ме държат и аз съм длъжен да скачам по свирката им и да служа за пласьор, а както нещата се сгъстяват, хлътването ми е сигурно, и то не след три месеца, а може би след три дни. Е, мисля си, до три месеца майка ми едва ли ще открие нещо, понеже тоя пръстен тя изобщо не го слага, нали струва цяло състояние. А защо не кажеш за Мони в милицията? – питам го, без да си правя много илюзии. Аз, вика, не съм предател. И после, хлътне ли Мони, значи хлътвам и аз, да не мислиш, че за пласьорството ще получа премия. А каква е гаранцията, викам, че след като върнеш парите, ония ще върнат пръстена? За това, казва, не се грижи, работата ще бъде опечена по табиет, ти само донеси бижуто, за да видя струва ли си изобщо тоя куп приказки, дето ги изприказвахме. Така че измъкнах на другия ден пръстена и му го показах, а Лазар вече навярно беше се информирал за цената на изумрудите, защото ококори очи и реши, че това бижу май щяло да свърши работа, но трябвало специалист да си каже думата и всичко щяло да стане по табиет и при пълна гаранция. Ще те свържем, вика, с човек и ти сама ще го занесеш, за да знаеш, че отива в сигурни ръце и че ще можем да го вземем обратно.

Тя поглежда цигарата, която е изгоряла на пълен зян между белите й заоблени пръсти, бели и заоблени, по малко занемарени от къщната работа. После хвърля угарката в пепелника и ми отправя за справка тъмните си очи, колкото да провери дали следя нишката. Няма начин да не я следя. Ако има нещо да ме интересува между различните й истории, то е най-вече тази.

– Срещата стана на другия ден заранта в Докторската градина. Бях сама и в градината в тоя час имаше малко хора и човекът, както ми го бяха описали, дойде и седна до мене на скамейката, възрастен мъж с прилична външност и сиви мустачки, от тия, демодираните, и с кафяв шлифер, преметнат през ръката. Хубав ден, каза, макар времето да отиваше на дъжд, но това бе паролата и аз отговорих хубав наистина и той рече: дайте да видим какво носите и не го демонстрирайте много, а така леко ми го подайте, и аз му го подадох, а той го разгледа, като го закриваше с шлифера и, изглежда, го одобри, защото каза, мисля, че ще мога да ви бъда полезен, а такава беше уговорката, ако каже, че може да ми бъде полезен, да му оставя пръстена и да заминавам. Така че заминах и за известно време нещата вървяха добре, а после Лазар отново тръгна с ония и отново се разхайти, а изпитите, дето уж щеше да ги взема, ги остави за наесен и най-важното дума не отваряше за пръстена, а аз само треперех и чаках кога майка ми ще открие липсата. Беше ме изиграл тоя хлапак, но н аз реших да го изиграя и един ден му викам: май че глупаво постъпихме с тоя пръстен, майка ми, като тръгне след седмица на бани, ще открие липсата и всичко ще иде по дявола, а ако всичко трябва да иде по дявола, по-добре да бяхме взели огърлицата. Каква огърлица? – пита ме Лазар. Ами тая, дето е в комплект с пръстена, казвам. Дванайсет камъка, също такива, но каква полза, като е заключена. Ами ще я отключиш, вика, голяма работа. Като не е голяма работа казвам, отключи я ти и защо се правиш на идиот, на ли за да я отключа, майка ми трябва да замине на ба ни, а преди да замине, тя, както си е свикнала, ще из покрие другите бижута и, естествено, ще види, че пръстенът липсва, така че най-първо ще ме изгони, а после ще замине. Права си, вика, тази работа не е шега и трябва да се обмисли добре. И май че същата вечер я обмисли, с помощта на ония, разбира се, защото на другия ден се срещаме в онази сладкарница при шапките и нашия се мъкне с Мони и едва седнаха, вика, виж Мони к’во ти е донесъл, мисля, че ще свърши работа като камуфлаж. А Мони носеше един пръстен, един боклук, по-точно казано, и съвсем различен от оня, но донейде подобен по форма, тъй че, като го завиех в книжката, майка ми едва ли щеше да надуши нещо. Аз, разбира се, очаквах да върне оня пръстен, истинския, и в това бе смисълът на целия ми план, обаче Лазар каза, че това било изключено, откъде у тях толкова пари, за да върнат борча, и че изобщо в момента това няма значение, понеже с огърлицата се откриват нови възможности и ти само я набарай, Лиза, пък ще видиш как ще си заживеем.

– Тъй че задигнахте и огърлицата? – решавам да й помогна, когато жената млъква.

– Може би и тази глупост щях да направя… ако беше възможно.

– Майка ви взе да си отваря очите на четири…

– Не, но тази огърлица чисто и просто не съществуваше.

– Ясно.

– Ами да. Откъде у майка ми такива съкровища? Извадих я тази лъжа само за да накарам Лазар да върне пръстена. Но вместо да получа пръстена, още повече се натопих, понеже той почна всеки ден да настоява, че трябва час по-скоро да задигна огърлицата. Изобщо напираше, а аз отлагах, под предлог че чакам да замине майка ми, само че в това време и тя напря, понеже внезапно беше открила липсата. Не знам как я беше открила, но каквато си е припряна, веднага бе съобщила в милицията, понеже била сигурна, че жената, дето идваше да пере, била свършила тая работа. Нямаше как, трябваше да спасявам жената. Излъгах, че съм взела веднаж пръстена да го понося, но съм го загубила, а майка ми, разбира се, изпадна в истерия и взе да се хваща за сърцето и се свлече на дивана, вечните й номера, а аз донесох чаша вода и валериан и тръгнах, където ми видят очите, тъй както си бях по лятна рокля. Върнах се подир няколко дни, за да си взема поне малко бельо, но майка ми вместо бельо ми даде една призовка. Върви сега, вика, сама се оправяй, да видим ще ти повярват ли, че си загубила пръстена, както аз се преструвам, че вярвам. Нямаше как, отидох и много-много не ме разпитваха за пръстена, само че извадиха и предишната история и почнаха пак с ония въпроси, къде работя и защо не работя и откога и как смятам да я карам. Ама че, викам, намерете ми работа и ще работя. И те ми намериха, но на другия край на света – нали вече ви казах – и аз не можах дълго да издържа и напуснах и майка ми отново взе да припада, тъй че донесох й валериана и си тръгнах.

– Тоя номер, изглежда, често сте го правили…

– Доста често – признава Лиза.

– И каква беше ползата от тия бягства?

– Не съм мислила за полза. Защо непременно трябва да има полза.

– Ами ако от едно нещо няма полза, какъв смисъл да го повтаряте постоянно.

– Все имаше някаква полза – промърморва тя, като свива нехайно облите си рамене. – Ако не друго, поне това, че подир всяко мое бягство тя съвсем се размекваше. Детето ми… Скъпото ми дете… От ден до пладне, разбира се, но все пак се размекваше.

Да се отърве по най-лекия и най-несигурния начин. Да избяга. Това вероятно е станало нейна привичка още от детинство, още от първите домашни конфликти. Примитивен рефлекс, който може би е от полза за подгонения заек, но не върши много работа в едно общество дето съществуват документи за самоличност и адресна регистрация. Бягаш само до известен момент, и по точно, докато те налапа.

– Това ли е всичко? – питам.

– Почти. Имах още едно приятелство, но за него в момента не ми се разказва То е съвсем друга история.

– Не ви питам за приятелствата. Знаете какво имам предвид.

– Ами това е всичко.

– И какво искат в момента от вас?

– В момента искат пръстена, оня, дето ми го бе дал Мони. Но сигурна съм че искат да ме впримчат за огърлицата.

– Ами кажете, че няма огърлица.

– Казах го, но не вярват. Убедени са, че искам само да се измъкна.

– Изглежда, че лъжите ви са по-убедителни от признанията.

– Това вие ще решите – произнася тя равнодушно.

– Тогава предложете замяна: да върнат вашия пръстен и да си получат техния.

– Предложих, но не са толкова балами. Тяхната версия е, че нямат нищо общо с моя пръстен. Въобще нямат представа кому съм го дала и срещу какво. И най-лошото е, че наистина е така, защото те нарочно я бяха скроили така тая комбинация от самото начало.

– В такъв случай ще им платим пръстена и – точка.

– И това не щат. Семейно бижу било, не знам какво било… Нали ви казвам, искат да стигнат до огърлицата.

– А не се ли боят, че ще стигнат до милицията?

– Точно от това не се боят. Знаят, че няма да се оплача. Тоя, дето е минал през стъргата, не се оплаква. И ако бях от тия, дето се оплакват, сигурно нямаше да мина през стъргата.

– И държите на всяка цена да ви смятат за глупачка?

Тя ме поглежда, но премълчава, сякаш преглъща комплимента. И едва след минута забелязва с уморен глас:

– Ако тук-там нямаше глупави хора, Тони, на тоя свят не би останала и капка почтеност.

– Сетне отново замълчава, за да заключи малко по-късно с нотка на оптимизъм.

– Ще се оправя някак си.

* * *

Има нещо все пак симпатично у тая патка. Не толкова в глупавите й истории, колкото в начина, по който се отнася към тях. Може би защото се отнася към тях именно като патка. Излиза от блатото, отърсва си перушината и казва, сякаш нищо не е било: а сега да продължим.

Ти също не обичаш да вземаш нещата много навътре, нито имаш навика да се смяташ за мъченик. Ако не друго, поне това си разбрал, че никой за нищо не ти е виновен, защото никой нищо не ти е обещавал и ако ти не си длъжник на тоя свят, то и той не ти е длъжник, изобщо пълен квит в това отношение.

И все пак някъде ей там, в самото дъно на дълбинната ти психика, мъждее смътното усещане, че си жертва. Неизвестно кому и защо, но жертва. Макар че драмите ти, взети накуп, едва ли могат да се сравняват с туй, което е изживяла за пет години тая патка. И това съвсем не я кара да се смята за жертва. Нито да се муси на живота. Напротив. С невъзмутимостта на истинска патка тя изпълнява поредното си излизане от блатото, отърсва си перушината и произнася бодро: а сега да продължим пътя си. И може би дори не се пита – накъде. Вероятно – до следващото блато.

Няма как, трябва да се намеся в тази изумрудена афера. Всъщност има как. Бих могъл да кажа: не ме забърквайте в тия ваши истории, не съм настроен за глупости. Но няма да го кажа. Навярно защото съм почнал да се събуждам. Не може да те светнат с дърво по главата и да не се събудиш, освен ако си вече мъртъв.

Едничката диря, до която съм се добрал чрез Лиза, е адресът на Лазар. Но за какво ми е този адрес? Да, за какъв дявол ми е този адрес – повтарям си на следния ден, додето обмислям насаме предстоящото. Хората си живеят, като че са болни от рак. Ти пък си живееш, като че си вече умрял. Всеки – с номера си. Защо трябва да им пречиш?

Труден въпрос. Пречиш на тях, понеже искаш да помогнеш на нея. Но това не е отговор. Понеже веднага възниква следващият въпрос: а защо трябва да помагащ? Къде е казано, че трябва да помагаш? В Библията? И ако веднаж са те ударили, това причина ли е да се навираш за нови удари?

Изобщо – въпроси. От тия, дето вяло и по инерция се мотаят в главата, без да ти пречат особено, понеже решението вече си го взел. Взел съм го още преди да се запитам по навик: какъв смисъл? И понеже съм го взел, вечерта потеглям направо от редакцията към тавана на Лазар в Лозенец.

Къщата се оказва двуетажна сграда без особени белези. Два осветени прозореца в партера. Останалото – мрак. Външната врата е отворена по стар софийски обичай, а стълбището – мръсно и занемарено, по силата на същия обичай. На тавана се озовавам в някакво тясно коридорче с три врати. Джобната запалка ми позволява да различа върху една от тях дискретна картичка: Лазар Симов, студент. Студентът не е налице.

Другите две врати вероятно водят до тавански килери. От долния етаж долитат пукотевици – по телевизията дават филм и както би въздъхнал Илиев – пак военен. Това е досадно. Нямам нищо против тематиката, но грохотът ми пречи да следя за евентуалните стъпки по стълбите.

Приютявам се в най-далечния ъгъл на коридорчето и примирено зачаквам в мрака. Баща ми казваше, че ако не съм надарен с воля, то поне имам инат.

Едва съм се подготвил психически за продължително бдение, когато вратата към стълбището се отваря и върху циментовия под на коридорчето се изписва дълъг светъл правоъгълник. Един шанс, че правоъгълникът не стига до краката ми. Миг по-късно се очертава и тънка дълга сянка. Сянката се раздвижва, чува се превъртането на ключ.

– Ще влезем заедно – пояснявам на стопанина, като се озовавам зад гърба му. – И без излишен шум. Хората слушат телевизия.

Лицето на светлокосия е контражур, тъй че не успявам да разчета израза му, но допускам, че не е много приветлив.

– Запалете и затворете вратата – нареждам.

Онзи автоматично изпълнява указанието и в момента, в който се готви да формулира въпрос, аз грубо го сграбчвам за врата.

– Без въпроси! Въпросите аз ще ги задавам. Нямам никакво намерение да го душа, само това ми липсваше – да душа хората, – но оскъдната практика ме е научила, че не можеш да разговаряш човешки с подобни лекета, преди да си им взел страха. Така че взимам му страха и минавам към разпита. Резултатът е мизерен. Лазар не знае нищо за нападателите край „Славия“, нито дори за нападението.

– А на кого отидохте да телефонирате?

– На Мони. Бяхме се разбрали, ако Лизи дойде, да му телефонирам.

– И какво ви каза Мони?

– Щом е с онзи, казва, изпарявай се. За другото, вика, аз ще имам грижата.

– А къде телефонирахте на Мони? – питам.

– У дома му.

– Значи лъжете.

Подир известен добавъчен натиск върху психиката и ларинкса на събеседника успявам да установя, че Мони е чакал в една уличка, недалеч от „Славия“, и че от известно време насам обитава един гараж.

– Само не се опитвайте да се свързвате с него – предупреждавам. – Изобщо от този момент нататък всяко своеволие ще ви струва много скъпо, ако разбирате какво имам предвид.

Безхарактерно момче. По челото и горната устна са избили дребни капчици пот, очите са загубили безочливия си поглед, а ниският хъркащ глас леко потреперва. От целия му героичен изглед не е останало нищо героично освен коженото яке.

Гаражът е само през две улици – ниска пристройка в двора на някаква също ниска къща. В задната част на пристройката свети малко прозорче, затулено с пергаментова хартия. Потропвам леко с пръсти по прозорчето, сякаш бия дайре – точно според инструкцията на Лазар, – и заставам край вратата на гаража. В мига, когато вратата предпазливо се отваря, протягам ръка и улавям домакина за гушата.

– Връщам ти номера – казвам вместо обяснение.

– Е, колко пъти? – запитва не без основание Мони. – Веднаж вече ми разби носа.

Подир което разговорът се пренася в стаичката зад гаража, не много по-голяма от клозет, по все пак достатъчна за един служебен диалог. Мони, макар и по-хилав от Лазар, е далеч по-хладнокръвен от него, а вероятно и по-разумен.

– Знам достатъчно неща за тебе, а съм на път да науча и някои добавъчни, така че пет години не ти мърдат – обяснявам. – Но понеже не съм от милицията, всичко би могло да си остане и съвсем домашна работа. При едно условие. Искам веднаж завинаги да оставите на спокойствие тази жена.

– Това е най-лесното – успокоява ме чорлавият.

– Обаче не зависи само от тебе.

– Е, колкото зависи…

– Половинчати неща не ме устройват – обяснявам. – Искам разговор с другите.

Мони от началото се опитва да ме убеждава, че „другите“, това нищо не му говорело, че не знаел за никакви „други“, но като разбира, че с подобни увъртания няма да спечели нищо освен известни телесни повреди, признава, че всичко зависело от Киро.

– Къде е тоя Киро?

Мрачният израз на рошавия се смекчава от някаква доброжелателна полуусмивка:

– Абе, Павлов, ти си уж културен човек… Защо се тикаш баш между шамарите? Че аз ако исках да ти се реванширам за тия номера, сам бих те пратил при Киро да ти вземе мярката. Но ти си приятел на Жорж, имаме общи познати, затова казвам ти арабийски: седи мирен бе, човек, не си търси белята!

– Трогнат съм – кимам, – обаче все пак дай адреса. И по възможност – истинския.

Мони неохотно съобщава адреса.

– Кой от ония тримата е Киро? – питам за всеки случай.

Полуусмивката на рошавия добива подигравателен оттенък:

– Ти си културен човек бе, Павлов… Как не загряваш, че ония тримата са фигуранти…

– А сега сядай и пиши! – нареждам.

Той ме поглежда сепнато.

– Какво да пиша?

– Разписка. В смисъл че другарката Елисавета Димова ти се е издължила за пръстена.

Лицето му отново добива обичайния си израз.

– За к’во да пиша разписка? Прощавам й го.

– Прощаваш… намерили сте глупачка… Сядай и пиши, казах!

Прибирам парчето хартия с надрасканата върху него декларация, сетне предупреждавам Мони да не прави опити за контакт с Киро и потеглям към посочения адрес.

Уличката е малка и тъмна, с една-единствена лампа на ъгъла. По-нататък – мрак. Поемам бавно в мрака, като се опасявам не толкова от засада, колкото от изкълчване на крака. По стара софийска традиция тротоарът е доста разбит. Търсеният номер е закачен върху ниска тараба. Паянтовата къща е вътре в двора – едноетажна постройка с два тъмни прозореца. Входът вероятно е нейде отзад.

Отварям безшумно дървената вратичка и поемам по неравната калдъръмена пътека. Задминавам фасадата и продължавам край къщурката. Още два прозореца – също тъмни. Входът наистина е нейде отзад. Само че не успявам да го открия. Едва съм стигнал до ъгъла на постройката, когато главата ми експлодира. Обзема ме странно чувство на безтегловност и пред погледа ми на звездоброец ненадейно се разкриват неизброимите разкошни сияния на нашата родна галактика.