Текст книги "Само за мъже"
Автор книги: Богомил Райнов
Жанр:
Современная проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 24 (всего у книги 27 страниц)
– В края на краищата, ако се прибереш, това още с нищо не те ангажира – пояснява Бистра. – Няма да те карам предварително да се разписваш, не бой се.
– Какво има да се боя… – промърморвам. – Като че не се познаваме…
Там е, че се познаваме. Попаднеш ли веднаж в ръчичките на Биси, ще се разписваш не, ами хоро ще играеш.
– Така че размисляй, но гледай да не я проточиш дотам, че да ме изтървеш…
Тя заголва неволно още малко краката си и ми доверява:
– За мене ти си единственият, Тони, и винаги си бил единственият… Другото са произшествия, другото не играе… Обаче аз в момента съм толкова самотна и в такава безпътица… А когато съм в безпътица, понякога от отчаяние ме хващат дяволите и в такива моменти просто не съзнавам какво правя и де да знам дали няма да се хвана наслуки за някой от тия глупаци, които ме преследват, та подир туй и аз, и ти да съжаляваме…
Този последен пасаж, призван да играе в едно и също време ролята на изповед и на заплаха, изчерпва репертоара на жена ми. Ставаме и додето я изпращам, аз отново повтарям, че ще помисля, и даже добавям, че ще се обадя в най-скоро време, но без да уточнявам дати и часове, а по лицето на Бистра вярата и недоверието отчаяно си оспорват първенството и аз просто усещам как напряга бедната си глава с надежда да измисли в последния миг нещо, което да й послужи за юзда, но не може да измисли нищо, тъй като цялата гама е вече изчерпана, включително и номерът с краката, и като не може да измисли нищо, тя се улавя за чантата си, също като удавника – за своята сламка, и изважда оттам една снимка, правена през лятото па морето, и ми казва: ето ти, да не ме забравиш, и аз прибирам снимката, като бъбря: как можеш да говориш такива неща, и ние накрая се разделяме и само дето не се разплакваме, тя – от яд, че не е постигнала незабавната си победа, а аз от някакъв едва доловим аромат па люляк, едни горчив аромат на младежка любов, толкова слаб, че навярно е съвсем въображаем, също като оня дъх на рози, вдъхвал от Жорж.
Дъх на люляк… А може би вече и дъх на пролет. Още е март, по тази година южният вятър е задухал по-рано, изобщо, както казват старите хора, сезоните така се объркаха, че вече не знаеш кога е зима и кога пролет, обаче южният вятър е налице и това води Лиза до идеята да осъществи едно свое отдавнашно намерение, а именно да превърне утъпкания мегдан на нашия двор в истинска градина. И макар да й обяснявам, че от цялата работа нищо няма да излезе, тази вироглава жена обикаля насам-натам по съседите и вербува съмишленици, и спори с този и онзи, а когато някой й казва, но къде ще играят момчетата, тя бърза да отговори, че това ли е играта им, да чупят джамове, има и други, по-умни игри и защо сте се загрижили само за момчетата, а забравяте момичетата, сякаш те не са ваши деца.
Проблемът е сложен, тъй че се налага вироглавата жена да потърси помощта на кварталната организация, понеже въпросният двор, това са всъщност разградени-те дворове на три здания. Тухлените огради са рухнали и отдавна са сведени до мизерни остатъци, колкото да се препъват хлапетиите. Туй не пречи на хлапетиите по цял ден да ритат футбол. Ударите на топката тътнат като оръдейни залпове в затвореното пространство. Понякога изтрещява джам или нечистата топка се забива в проснатото на нечий балкон пране. Тогава от прозореца закрещява някоя жена по пеньоар или на двора изскача някой навъсен мъж по пижама и разгонва децата. За половин час. После всичко започва отново.
Така или иначе, Лиза стига дотам, че следващата неделя изкарва почти всички съседи на трудов ден, като се изключат само тези, дето са препили предната вечер и още не могат да се вдигнат. В кладенеца между кооперациите и нашата къща закипява истинска трудова вакханалия и понеже мястото съвсем не е колкото стадион, до края на следобеда площите са разкопани, алеите оформени и дори тревата засадена, като остава само тук-таме да се поставят и малко цветя, за да бъде гледката по-пищна и да се докарат четири скамейки – задачи, с които се нагърбва някакъв пенсиониран лесничей.
Освен пияниците единствено старците и аз не участваме в трудовия ден. Рицаря е все тъй отпаднал, а аз съм натоварен с ролята на болногледачка, понеже Несторов не само не се оправя, а върви все по-зле, вдига температура, бълнува и лекарят се опасява от бронхопневмония.
Прибираме се горе да хапнем едва привечер, защото трудовият ентусиазъм на Лиза ни е накарал да пропуснем обеда. Имаме си и гост и това, естествено, е Владо, тъй като дружбата с Владо върви към все по-голяма близост. Друго не би могло и да се очаква. Инженерът не е човек на капризите и за него, щом нещо веднаж е решено, значи решено е, и след като връзката е успяла да превъзмогне дори кризисния момент около детето, няма никакви причини тя да не върви към брак.
Не съм твърде по семейните пиршества и Лиза го знае, тъй че, предполагам, Илиев сам се е навлякъл с привичната си непринуденост, но противно на опасенията ми той не се задържа дълго след вечерята и се връща долу, навярно за да поработи и да навакса времето, което дамата му е отнела с налудничавата си идея за градината.
– Като ви гледах днес на двора, реших, че вие с еднакво увлечение се залавяте за всяко нещо – подхвърлям, изтегнат на леглото.
– Стига да ми е приятно и стига да знам, че ще носи радост на другите – отвръща тя, разположена също на любимото си място.
– А какво остава от призванието?
– Не съм сигурна, че съм имала призвание.
– А актьорското поприще?
– За него е нужен талант. А талантът, щом не е доказан… Всички не можем да станем актьори. Няма да ни побере сцената. Особено ако и останалите са обемисти като мене. И ако всички се натискаме за сцената, кой ще ни гледа от залата. И нали ония от сцената са нищо без тия в залата. Значи и ние сме необходими.
– Доста грижливо сте си изработили оправдание за капитулацията – признавам.
– Мислила съм по тия неща наистина. Не може да останеш с пръст в устата и да не се запиташ как и защо.
– Само че оправданието, колкото и да е логично, не изменя нищо.
– Но това не е оправдание, Тони! Това е обяснение. Вие сте ходили на театър, нали?
– Придружавал съм понякога жена си.
– Е, добре: кое е театърът? Сцената ли? Но сцената без залата, това са няколко души, които разговарят по съвсем излишен начин, понеже си служат с чужди мисли и думи, а не със свои. Представете си, че тая стая с трите стени, както я наричат, бъде снабдена и с една четвърта стена. Какво ще се получи? Нещо като нашия двор, и сред тоя двор няколко души ще викат и ще кривят лица като луди. Ами че то става направо смешно. Хамлет ли е, Макбет ли е, все едно – става смешно. Но щом тая четвърта стена отново се вдигне и стаята получи излаз към една препълнена с хора зала – и всичко се променя. Това е вече театър, не сте ли съгласен?
– Мисля, че е доста очевидно.
– А не мислите ли в такъв случай, че именно малките хора правят живота – тия в залата или ония в полето, или другите в заводите…
– Живота, доколкото съм чувал, го правят не малките хора, а големите.
– Не ме разбрахте. Знам, че големите го чертаят, знам, че една нова машина трябва най-напред да се измисли, а после да се строи. Обаче именно малките хора я строят, също както мравките строят мравуняка, а пчелите – восъчната пита.
– Е, хубаво де – промърморвам. – Това и децата го знаят. Какво толкова се въодушевявате?
– Но това е именно призванието: щом си полезен, значи осъществяваш призванието си. Щом създаваш нещо хубаво и полезно, значи твориш. Ето тоя двор. Не знам колко десетки години е бил едно нищо, една грозота. А днес две дузини хора се хванаха на работа и само след месец тук ще има градина и цветя, и алеи, и децата ще седят по скамейките, ще играят на кукли или на шах и даже вашият орех ще стане по-хубав…
– С тия разсъждения вие ми напомняте разсъжденията на Петко – забелязвам.
– Какви са те? – пита Лиза без особен интерес.
– Ами веднаж, като му казах: „Боя се, че ми липсва талант“, той знаете ли какво отговори? „Това е добре – вика. – Талантът, братче, е главоболна работа. Талантът дразни и оскърбява посредствеността, около него се вият отровните изпарения на завистта, кръжат лешоядите на озлобението, неуютно е. Талантът не е лавров венец, както си мислят говедата, а изкупителен кръст.“
– Казал го е, за да ви успокои – отсъжда дамата.
– Не. Мисля, че е казал точно каквото е мислел знаете, че той не е от тия, дето утешават. И талантът наистина е главоболна работа. Но всички мечтаят за него, а не за дребната роля на дребните хорица.
– И там е грешката – кима Лиза. – Желание и за нещо, което не ти е дадено. Като вие с вашия роман.
Последната фраза тя я изтърсва с обичайната си безцеремонност и очевидно, без да си дава сметка, че ме засяга. Нейният вечен копнеж – да ти каже някоя дреболия така, между другото, също както оная вечер бе пернала небрежно по лицето левента от „Славия“ Да те перне небрежно, без дори да подозира, че може да боли.
И когато късно вечерта се въртя в леглото в очакване пред мене да се разкрие гората, и когато, за да я видя по-бързо, се старая да се измъкна от лабиринта на паразитните мисли, това неволно перване още ми пари и аз си казвам, че може би тук е цялата моя прословута и глупава драма, драмата на малкия, дето се е надявал да стане голям. И не защото е бил убеден в таланта си, а защото е вярвал в късмета си. Знаел си, че не те бива за голямото, но си отглеждал една тайна надежда, че все пак ще го постигнеш, че щом всичко друго тъй лесно ти се е отдавало, защо да не ти се отдаде и голямото. Законът на вероятностите, действащ изцяло в твоя полза. Голямата печалба за малкия Тони.
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Допотопния си отиваше.
Той лежеше върху старото легло в ъгъла па стаята, опрян на високата възглавница, за да има чувството, че не лежи, а седи. Той винаги настояваше Лиза заран да му поставя горната възглавница повдигната тъй и опряна на онази отдолу и макар повечето време да бе в унес, а понякога и да бълнуваше, но отказваше да легне като хората и по-скоро седеше, сякаш се опасяваше, че смъртта може да го завари неподготвен, рухнал и примирен, а не достойно изправен, както се полага, когато посрещаш някого лице в лице.
Навън южният вятър прииждаше на вълни и по новото синьо небе летяха бързи бели облаци, а малката вишна до прогнилата тараба вече бе цъфнала, но тук, в стаята, бе зима. Плътните керемидени завеси бяха спуснати, студът и мрачината се спотайваха из ъглите и само тънък лъч от светлината на деня проникваше през процепа на едното перде и пресичаше полумрака на стаята, за да угасне над леглото на болния.
Сега се случваше да прекарваме повече време в тази усойна тъмна стая, понеже Лиза трябваше да се грижи и за баща си, и за всички нас, и аз си мислех понякога, че това мъжете сме големи магарета и сме превърнали тая жена в прислужница и болногледачка, под предлог, че сме поели закрилата й.
Прекарвах с часове в тая стая, неуютна и почти лишена от мебели, като едно съвсем временно жилище, където само се преспива и се продължава нататък, защото какво би могло да те задържа тук. И ми се струваше, че този човек, облегнат върху високата възглавница и загърнат в сивия шинел, бе живял през цялото време, през всички тия години тук, като временно разквартируван, като във военна квартира, като човек, който днес е дошъл, за да си замине утре, за да продължи в неизвестна посока, която ще научи едва преди тръгване, когато му връчат последното назначение.
Сега вече часът на тръгването бе съвсем близо. И посоката, може би за пръв път, бе предварително известна. И посивелият борец, потънал в унеса си и загърнат в шинела, сякаш чакаше, притворил очи, да долови не острия призив на тревогата, а меланхоличния вой на отбоя.
Понякога се случваше да вдигне едва-едва натежалите си клепачи – той и когато бе здрав, по-скоро примижаваше, отколкото гледаше – и отправил ми подозрителен поглед, да запита: „А? Кой е?“. Отговарях, че е Антон, един отговор, който Неси приемаше с дълбоко недоверие, но не се заемаше да оспорва, тъй като не му достигаха сили. Имах чувството, че вече не ни разпознава – мене и Илиев. Разпознаваше само Лиза, понеже тя бе единствената жена в тоя дом и нямаше как да я сбърка и понеже тя, за разлика от нас, другите, вероятно притежаваше някакво невидимо излъчване, което успокояваше бореца.
Допотопния си отиваше. Но преди да се отиде, дойдоха ония.
Когато този следобед се позвъни, наложи се аз да отворя, понеже Лиза наглеждаше болния, Пред вратата стояха двама мъже и една жена без особени отличителни белези, ако не се брои служебният израз на лицата им, напомнящ за инкасатори или квартални дейци.
– Ние сме от учреждението – рече единият инкасатор.
– Кое учреждение?
– Идваме да видим другаря Несторов – поясни жената.
– Нещо като делегация – добави третият, когато вече ги въвеждах в хола.
Добре, че се сетихте, рекох на ума си, понеже в тоя момент още не знаех, че те съвсем не се бяха сетили, а Лиза бе изтичала същата заран до учреждението и, кой знае как, бе успяла да се добере до директора и да му каже: човекът там умира, а вие не идвате да го досетите поне от приличие, на което директорът, естества но, бе запитал: кой умира, а Лиза бе отвърнала: ами че вашият бивш шеф, другарят Несторов, на което директорът бе кимнал, а, да, Несторов, идете при секретаря на профкомитета, тук у нас той се занимава с погребенията, а Лиза бе възразила, не казвам, че трябва вече да го погребвате, но човекът умира, разбирате ли, и никой не се сеща… Да, да, идете при секретаря, той всичко ще уреди, я бе успокоил директорът и тя бе отишла при секретаря и той наистина, макар да не се бе сетил изпърво за какъв Несторов става дума, защото са мият той бе тук на работа съвсем отскоро, но все пак бе определил трима души да посетят болния и дори ги бе пратил при касиера да вземат пари за цветя, само че касиерът бе възразил, че такъв род разходи не са предвидени и че, виж, ако се касаеше за погребение, тогава е друго, но цветя за болни – това не е предвидено по никой параграф и утре, като направят една ревизия на профсъюзната каса, ще дръпнат, разбира се, не секретаря, а касиера. После обаче той си бе спомнил за нещо и бе отворил служебния шкаф. Вярно, Несторов, ето това му занесете, тоя медал е пратен за него и се въргаля тук не знам вече от колко години, и да ги пита човек защо са ги оставили при мене тия нераздадени медали, след като никъде не е писано, че трябва да се занимавам и с медали.
Прочее, макар да не носеше цветя, но делегацията не дойде съвсем с празни ръце и туй стана ясно още щом ги въведох в стаята на болния.
Те стояха на прага, леко сепнати от мрачния изглед на това пещерно помещение, полутъмно и празно, напомнящо не толкова на жилище, колкото на коридор без определено предназначение, един доста широк коридор, в дъното на който върху масивен креват се бе полуизлегнал някакъв човек, загърнат в боен шинел.
Но колкото и да бяха сепнати, единият от мъжете, изглежда, все пак се сети за церемонията, която им предстоеше, защото машинално извади от страничния си джоб червената кутия с отличието и машинално я отри в балтона си.
– Шшт, тихо! – прошепна Лиза към новодошлите.
Допотопния се бе унесъл или може би просто очакваше с притворени очи протяжния меланхоличен отбой.
– Това какво е? – запита все тъй тихо Лиза, като приближи към нас.
– Ами медал – отвърна също със заговорнически шепот онзи с кутията. – Специално за него е, само че не са му го пратили, понеже не са открили адреса му.
Доловил вероятно шушукането, Допотопния отвори очи. Погледът му, отпърво блуждаещ и инертен, стана някак напрегнат и сепнат, когато спря на нас. Предполагам, че ние, петимата, сме му се сторили като цяла навалица, една огромна и необичайна навалица в това глухо помещение.
– Какво… Какво има? – запита едва чуто той с глас, напомнящ по-скоро хъркане.
– Делегация – обяви звънко Лиза. – Дошли са да ви връчат орден.
При тия думи тя направи зад гърба си нетърпелив знак с ръка към групата, в смисъл приближете се де, и тримата неловко пристъпиха напред, тъй неловко и неохотно, та се наложи Лиза да подбутне леко този, дето носеше кутийката, за да го подсети да заеме полагащото му се при подобна церемония челно място в колоната, и той, разбрал най-сетне цялата важност на мисията, се изстъпи пред другите и вдигна с показен жест кутията, готов да я поднесе на болния, само че жестът се оказа малко преждевременен, тъй като думите, които трябваше да го придружат, засега още не бяха намислени, и човечецът, докато се мъчеше да ги намисли, стоеше вдървен в своя театрален жест, като герой на пантомима.
Болният все тъй напрегнато следеше групата ни и най-вече странната поза на тоя с кутията, като че се силеше да вникне в смисъла на пантомимата.
– Орден са ви донесли, награждават ви – опитваше се да му помогне Лиза, като за по-голяма яснота сочеше същата тая кутия, тържествено червена, макар и вече доста овехтяла от въргаляне из канцеларския прахоляк.
Подтикван от бодрите възгласи, болният накрая втренчи поглед, накъдето трябваше, сиреч към кутията, и макар точният смисъл на церемонията да му се изплъзваше, но вече бе разбрал, че се касае за нещо важно, нещо последно и съвсем заключително за целия му живот, защото се опря с две ръце на леглото и опита да се изправи.
– Чакайте, аз ще ви помогна – спусна се към него Лиза.
Но Допотопния не искаше да му помагат, особено в такъв миг, когато му предстоеше да посреща някого лице в лице. Той напрегна сили и съумя да ги събере в тия две изтощени, забити в дюшека ръце, и бавно се повдигна, опрял гръб на възглавницата и втренчил очи в протегнатата ръка на оня пред нас.
Дали този жест му се бе сторил като някакъв последен призив за тръгване, или по-скоро бе помислил, че го приканват да дава отчет – да дава отчет за какво? – за своята бойна част или за едно минало, от което не бе се отрекъл, или за верността си към онзи там, дето смътно се открояваше в полумрака върху стената, загърнат също като него в шинел – защото такава бе тая генерация – на хора в шинели, – но лицето му изведнъж доби някакъв достоен, почти тържествен израз, сякаш невидим полъх бе изличил гримасата на болестта и страданието.
Загърна се машинално с фронтовата дреха, за да си придаде подходящия за случая стегнат вид, сетне ни погледна с прояснен поглед и устните му се раздвижиха.
– Да – каза той.
Думата прозвуча достатъчно ясно и все пак новодошлите не разбраха. Сега пък те не разбираха и гледаха въпросително към Допотопния, докато Допотопния гледаше към оня с протегнатата ръка, вземайки го очевидно за пълномощник на това множество хора, на тая навалица, нахлула внезапно в стаята му.
Те се гледаха така – болният и новодошлите – в продължение на един безкраен миг напрегната тишина. Гледаха се и не разбираха, додето най-сетне Неси отново набра сили и за да разпръсне всяко недоумение, добави:
– Отговарям.
А понеже ония продължаваха да го гледат, сякаш чакаха още нещо, и понеже недоумението трябваше да се разсее докрай, болният за трети път пое дъх и поясни:
– Борис Несторов отговаря.
Краят на фразата бе произнесен с някакво върховно усилие, защото, макар Допотопния да бе поел дъх, но дъхът му не стигаше и той с някакъв мъченически израз отвори уста, за да се запаси с една последна глътка живот, колкото за да може да издържи, додето се изясни всичко, и отправи към потона лице, сякаш търсеше да се залови за нещо, и погледът му наистина успя да се хване за това единственото, което съзря в полумрака – тънкият лъч светлина, прииждащ иззад завесата, – и очите се плъзнаха по лъча, сякаш измерваха здравината му, но той бе наистина твърде тънък, тоя лъч, за да удържи това едро тяло, особено сега, когато то изведнаж бе страшно натежало, и болният, изглежда, осъзна цялата невъзможност на порива си и главата му примирено се отпусна надолу, а масивното туловище инертно се свлече върху възглавницата и аз усетих, че тишината в стаята вече е станала тишината на смъртта, докато оня пред нас продължаваше да подава кутията, вдървен в своя абсурден жест.
* * *
– Антоне, вика те главният – съобщава Янков.
– А ти?
– Ами аз току-що бях там.
Щом току-що е бил там, значи току-що ме е натопил. И даже се сещам за какво.
Тъкмо преди да вляза при главния, се сблъсквам със Стаменов, оня, холеричния, който излиза от кабинета. Той поема десницата ми и започва да я разтърсва с една енергия, значително превишаваща необходимия волтаж.
– Много, много сме ви благодарни за помощта – говори шефът, – макар че и нас малко ни понасолихте. Обаче справедливо беше и най-важното, нещата вървят към оправяне.
Той се впуска подробно да обяснява по кой точно начин нещата вървят към оправяне, но внезапно поглежда часовника си и вероятно се сеща, че трябва да бърза за другаде, защото скъсява изложението с изтъркания нищо неозначаващ въпрос:
– Кога ще наминете пак към нас? Сега настъпва най-хубавото време, пролет е…
– Бих дошъл и за по-дълго – промърморвам малко ненадейно за самия себе си. – Ако имате там някоя многотиражка…
– Какво, карат ли ви се? – поглежда ме с участие холерикът.
– Напротив, хвалят ме. Но така ми е вкиснало…
– Ами хайде де! Идвайте! И защо многотиражка? Като сме провинция, да не сме толкова загубени. Ние също имаме всекидневен печат.
Той отново ми разтърсва ръката, този път още по-силно и с възклицание като „сериозно, нали?“ и „да го смятаме за решено!“, тъй че аз даже малко се поизплашвам, като си викам: що ми трябваше и как тъй ми скимна.
– Браво бе, Павлов, ти си ми приготвил нова беля! – приветства ме радушно главният, като размахва под носа ми някакви машинописни листа, които май наистина са моя продукция.
И той се вдига от стола, убеден от дългогодишен опит, че решиш ли да кипваш, най-добре е да избереш стоящото положение.
– Само че утре, като затекат протестите и възраженията, телефонът ще задрънчи не в твоята стая, а тук, при мене! – изкрещява главният. – И ще трябва да си зарежа цялата друга работа, за да давам обяснения! Да давам обяснения вместо тебе, Павлов! Като че ли единственият отдел па тоя вестник е вашият и като че си нямам друга работа!
Той ме поглежда така, сякаш се готви да ми тегли някоя, но поема въздух и се овладява. Просто странно как умее да се овладява този избухлив човек, след като веднаж е избухнал. Навярно като си припомня съвета на лекаря:… и избягвайте вълненията, защото при вашето сърце и с това повишено кръвно…
Той се овладява, обаче прави това с усилие и едва след като бръква дълбоко с две ръце в джобовете на панталона си. Не знам дали стиска юмруци вътре в тия джобове, или търси там някакви доводи, но, изглежда, е първото, защото обикаля бюрото, приближава към мене и без да вади юмруците, запитва:
– Или може би този материал за Западния парк не е твой?
– Мой е.
– А защо не си цитирал отговора на съвета?
– Цитирал съм го.
– Взел си точно две изречения, колкото да се подиграеш. А Янков казва, че от съвета приемат критиката и дори по телефона са се обадили, че вече правят необходимото…
– Янков нищо не ми е казал за подобен разговор…
– Аз ти казвам! – извиква предизвикателно шефът, като войнствено изпъчва шкембе.
– Няма нищо по-лесно от това, да бракуваме материала и да прикрием едно безобразие – предлагам сговорчиво.
– Не ми дръж такъв тон! – изръмжава шефът. – Говори по същество.
– Какво има да се говори, когато използуват площи на парка, за да строят гаражи, складове и работилнички. Кварталът негодува. Правим запитване, а ни се отговаря, че щели да извършат оглед, като че всичко не е ясно и без оглед, и че щели да вземат мерки, като че не ги виждаме техните мерки.
– Но това са твои тълкувания, Павлов! – произнася шефът тъй заплашително, сякаш казва: пак ще кипна, внимавай!
– Няма място за тълкувания. Идете да видите, че продължават да строят.
– А ти видя ли?
– Вчера бях. Нали ви казвам: продължават да строят. И тия разговори с телефони и писма са само за да печелят време. Убедени са, че веднаж построеното няма тепърва да се събаря, и бързат да настроят възможно повече.
– Ще ме накарате сам да отида да видя! – изръмжава шефът.
– Няма да е зле.
– И един от двама ви ще изгърми! – изръмжава още по-страшно шефът. – Аз не обичам да ме подвеждат, Павлов.
Изгърмява Янков. Частично, разбира се. Допускам, че някой му е обещал някаква услуга, за да проточи работата. А Янков дори не си е дал труд да провери как вървят нещата в парка и е взел да обработва главния. Така че сега понижението не му мърда.
– Ще поемеш временно поста на Янков – нарежда ми главният на следния ден.
И за да не си въобразя нещо, добавя:
– Казвам „временно“!
– Разбирам – кимам. – Бих помолил дори да е съвсем временно.
Шефът вдига глава от бумагите и ме поглежда с любопитство.
– В смисъл?
– Бих искал да напусна редакцията, ако разрешите.
– Какво, и ти ли бягаш в телевизията?
– По-скоро – в провинцията.
– А! – Главният е явно озадачен. – На каква работа?
– На същата.
И за да не пита повече, пояснявам:
– Нали вие сам бяхте ми казали за древния Антей… Тази ваша мисъл много силно ми и подейства. Така че реших, ако ще стъпвам на земята, да стъпя с двата крака.
Главният наново ми хвърля един поглед в смисъл „ти на идиот ли ме правиш, или…“ Сетне пак се навежда над бумагите.
– Твоя работа…
Той явно недоумява. Едно властно лице на римлянин с израз на недоумение, това изглежда доста необичайно. Почти съм изненадан от туй, че скромната ми персона е могла да събуди някакъв интерес у този човек, обременен до гуша от редакционни главоболия и от грижата да отдалечи в границите на възможното неизбежния инфаркт.
– Да не си решил пак да се жениш? – запитва ненадейно шефът, без да вдига очи от бумагите.
„Тъкмо това се мъча да избягна“ – би трябвало да кажа, но вместо туй излъгвам:
– Боя се, че познахте.
– Какво има да се боиш? – изръмжава добродушно главният, все тъй наведен над ръкописите. – Мокър от дъжд се не бои. Нали веднаж вече си се давил.
Той не казва нищо повече, но явно е успокоен от откритието, че не напускам, за да му правя фасони. Не че държи бог знае колко на чувствата ми, но след, като е бил приятел на баща ми… А отчасти – и мой…
Да си тръгнеш, след като са те изгонили, това си е в реда на нещата. Какво друго ти остава, освен да си тръгнеш. Обаче да си отидеш, без да те гонят, и то в мига, когато се канят да те повишават, това е вече по-интересно. Не знам дали го правя, защото е по-интересно и защото у мене се е обадил оня налудничав каприз да сядам на паважа, когато другите крачат. Може би просто бягам от Бистра, понеже заплашва да се залови за мене, а залови ли се, изходът от борбата едва ли ще бъде в моя полза. А може би това е някакъв далечен отглас от съвета па Петко – да излезеш от консервената си кутия, да се изтръгнеш от разписанието на всекидневието. Понякога бавно загрявам, тъй че нищо чудно идеята на този откачалник едва сега да разцъфва в главата ми.
Стаичката на бившия ми шеф е празна и изцяло на мое разположение. Янков се е изнесъл и вероятно е взел отпуск, за да може насаме да си оближе раните. За него подобни неща са наистина болезнени рани, но не особено дълбоки. Пак ще изплува – въпрос на време.
Това, че ми е предоставен отделен кабинет, макар и за краткотрайно ползуване, се оказва нещо съвсем навременно. Разбирам го, когато на вратата се почуква плахо и в стаята надниква някаква дама. При дамски посещения самостоятелната стая е винаги за предпочитане.
– Другарят Павлов?… Не знам дали си спомняте за мене… Аз съм…
„… Втората съпруга на баща ви“, довършвам мислено.
– Разбира се, спомням си. Заповядайте.
Спомням си, да. Беше адски студ при това погребение и аз си мислех, че това на нищо не прилича, дето баща ми са го сложили в ковчега само по костюм. Беше адски студ и духаше леден вятър, а замръзналите буци тропаха като камъни по ковчега, сякаш баща ми го замеряха с камъни, а насреща, от другата страна на гроба, се бе свила някаква непозната повехнала жена – втората жена на баща ми.
Тя е тук сега тая, втората, седнала неловко на крайчеца на стола до бюрото. Поглежда ме бегло, сякаш да провери не съм ли прекалено смаян от нахалното й появяване, сетне произнася:
– Може би е нередно да идвам да ви безпокоя… Наистина дълго се колебах, преди да дойда… Но после си казах, че и без това толкова много време е минало и повече не бива да протакам…
Разтваря охлузената си кафява чанта, изважда някакъв плик и го поставя върху бюрото.
– Това е писмо от баща ви, писмо до вас. Открих го преди два месеца, защото допреди два месеца даже не бях се сетила да посегна към папката му с ръкописи, мислех, че са черновки на негови статии, неща без значение, пазех ги просто за спомен… И когато един ден ги разрових, открих това писмо и го прочетох, знам, че е невъзпитано да се четат чужди писма, но го прочетох, признавам.
Поемам плика. Той е съвсем нов и очевидно няма нищо общо с писмото на баща ми. Поемам плика и го поставям в джоба си, няма сега да седна да го чета на глас, още повече тя вече го е чела и едва ли ще и бъде интересно. В тоя момент се сещам, че там, в джоба, би трябвало да се намира и снимката на Бистра, истинско светотатство – снимката на една гола жена до писмото на един мъртвец, – но когато опипвам вътрешността на джоба, оказва се, че снимката я няма. Кой знае къде съм я загубил.
– Кога смятате, че е писал писмото? – питам не защото държа особено на тая подробност, а защото все пак и аз трябва да кажа нещо.
– Вероятно след като вече бе на легло. Както знаете, той пишеше винаги на машина, а писмото е писано с химикалка, драскано, задрасквано и недовършено… Вероятно го е писал с температура, иначе сам знаете, че имаше твърде гладък стил…
Тая пък: „стил“.
– Дааа… – отзовавам се – всичко се разви толкова бързо.
– Всичко беше една катастрофа – уточнява тихо жената.
Безцветна женица, неловка, свита и облечена без излишен разкош.
– Вие какво работите, ако не е съвсем нетактично…
– Машинописка съм.
Тия машинописки. Семейна орисия.
– Всичко беше една катастрофа – връща се жената към своето. – Разводът, бракът, смъртта, всичко едно подир друго, сякаш съдбата държеше час по-скоро да ни накаже.
– Да ви наказва – за какво?
– За грешката… За греха… – произнася та едва чуто.
– Какъв грях? Нали сте се обичали?
Тя ме поглежда смаяно, опитва се да каже нещо, но брадичката й се разтреперва и ето ти я, захлупила лице в ръцете си и разтърсвана от безмълвен плач.
Добре, че е безмълвен. Редакцията не е най-подходящото място за такива неща.
