Текст книги "Само за мъже"

Автор книги: Богомил Райнов

сообщить о нарушении

Текущая страница: 20 (всего у книги 27 страниц)

– Но той е приятел на бившата ти жена.

– Признателен съм му, обаче това не е причина да смятам грижите му за мои грижи.

– Жорж се готви да вазира – обявява дамата, като ми хвърля многозначителен поглед.

– Прав му път.

– И да остави Бистра на сухо.

– Нямам кураж да го съдя.

И за да не се покажа прекалено хладен към сплетническите интереси на дамата, запитвам:

– Ти откъде знаеш?

– Ха! Аз няма да знам! – възклицава тя подигравателно.

Има наистина пълно основание да ме подиграва. Някъде някой ще готви нещо и Беба няма да знае!

– Не ти ли предложи да заминете заедно? – подхвърлям, като, без да искам, й бръквам в окото.

– Хитрец! Сети се! – промърморва тя, полуодобрително, полуразочаровано, понеже съм й отнел удоволствието сама да разкрие тайната.

– Това му беше големият проект на нашия Жорж, да се свърже с Беба не защото умира за Беба, а защото тя има богата леля нейде си. „Ще заминем, Бебче, при лелка ти, та когато склопи очи, прехвърлянето на наследството да стане автоматически“.

– Умна идея.

– Неговите идеи всички са такива умни.

– Но ти не си вчерашна. Решила си да заминеш сама.

– Не. За твое сведение, решила съм да не заминавам. И имай предвид, че тия твои невинни дяволиии пред мене не важат.

– Професионална привичка – извинявам се. – Навремето един редактор ми беше казал, че за да разгалиш героя, трябва да го поставиш в шокова ситуация.

– Ти жените все така ли ги разголваш? – любопитства Беба, като ме поглежда.

– Значи не ти се сменя местожителството? – запитвам, без да я слушам.

– Ами че аз бях веднаж бе, Тони. Не помниш ли? Ако ми се сменяше местожителството, отдавна да не съм тук.

– Вярно – казвам. – Кафе ще пием ли?

– Знаеш, че вечер кафе не пия. Поръчай ми бадемов крем.

А когато кремът идва и келнерът се отдалечава, забелязвам:

– Ти наистина ме объркваш. Мислех те за западен тип.

– Западен тип съм, понеже живея на Изток – обяснява афористично дамата. – С триста долара на месец тук си живея като принцеса. Имам връзки, хората ме познават, завиждат ми… А там триста долара знаеш ли какво са? Три нощи в някой хотел. Да ти завиждат ли? Изобщо няма да те погледнат. Там не си Беба, там си никоя.

По-късно, когато вече сме в спалнята – каква спалня, не се наемам даже да я описвам, – дамата се сеща:

– Това, дето ти го споменах за Жорж, да не вземеш да го изтърсиш пред Бистра!

– Не ми говори за Бистра – мърморя, – когато съм с теб, забравям другите жени.

– Мълчи – срязва ме тя, като сваля роклята. – Всички сте многоженци.

– Само аз – не. И само с теб – не. Защото важиш за две жени. Постой така пред огледалото.

– За к’во да стоя пред огледалото? – пита Беба, вече почти в евино облекло.

– Как „за к’во“? Хем те гледам отпред, хем те виждам отзад. Нали ти казах, че важиш за две жени.

Когато на следния ден съобщавам сведенията си на познатия от милицията, той съвсем не пада от стола. Записва нещо в бележника, после забелязва равнодушно:

– Известна птица. И хитра. Дано този път се сбъдне поговорката за хитрата сврака.

– Свраката, това е ваша работа – отвръщам. – За мене е важно да не закачат момичето.

– Лапнал си, а? – пита свойски познатият.

– Никак даже. Обаче жената съвсем не е такава, каквато си мислиш.

– Нищо не си мисля. Време не ми стига…

Той се готви да добави нещо, но телефонът иззвънива. Ставам и подавам пропуска. Познатият прави сложна операция, като прехвърля слушалката от дясната ръка в лявата, избъбря, „да, аз съм“, поглежда часовника си, нанася времето и подписа върху пропуска и дори не забравя, преди да изляза, да ми махне заканително с показалец, в смисъл „и – умната!“ Уплътнява времето човекът.

Аз – също. Понеже съм обещал на мама да се отбия вкъщи, на Лиза – да купя елха, а на Янков – да водя тежък разговор с главния.

Светлината на зимния ден е жълтозелена като блед чай от лайка, но въздухът не мирише на лайка, а на сгурия от каменни въглища. Що се отнася до температурата, тя също е твърде далеч от тая на топлия чай. Крача по улицата, като се старая да дишам по-пестеливо и да мисля възможно по-малко за предстоящата визита.

Неприятното с майка ми не е, че ще давам пари – тия пари всеки месец ги давам, така че жертвата е предварително запланувана. Неприятното е, че ме вика на обед, значи решила е да ме нагости с някоя от тлъстите си яхнии, в които количеството на дафинови-те листа значително надхвърля количеството на месото.

Изкачвам се по тясното неугледно стълбище, така познато и така чуждо вече, и позвънявам на вратата, дето още личат следите на отдавна махнатата месингова табелка „Рашко Павлов – журналист“. Сетне чувам познатия звук на мудио тътрещи се чехли, превъртането на двете резета и познатия сънлив глас:

– Тони, детето ми…

Тя някак се е посмалила на ръст, но не и на ширина и сега още по-трудно мъкне тлъстините си, които са вечният кръст на нейната житейска голгота. Следвам я, за да проникна в стария и също някак смален хол, осветен в чест на специалния случай от синкавия, оплют от мухите глобус, и сядам на люлеещия се стол, оцелял и до днес поради едничката причина, че майка ми никога не сяда на него.

– Една минутка, Тони, яденето е почти готово…

– Не се притеснявай, мамо, не съм много гладен.

Вечните реплики на тия обедни гостувания, от които моята е призвана да мотивира предварително неспособността ми да се справя с цялата порция.

Всичко тук изглежда смалено, защото, когато си малък, всичко ти се струва по-голямо и защото майка ми отдавна е преградила апартамента надве, за да продаде едната част, а цялата износена и разклатена мебел, вместо да бъде изхвърлена на боклука, е складирана в тоя мизерен хол. Един малък знак за душевен финес все пак – окачената точно срещу ми репродукция „Островът на мъртвите“. Хубаво си живеят мъртвите.

Холът, когато няма гости, е съвсем тъмен, понеже е без директно осветление, и майка ми прекарва цялото си време в спалнята и аз виждам през отворената врата нейното любимо място – кушетката до прозореца, където тя денува и нощува, тъй като двойното брачно легло отдавна е качено на тавана, за да не припомня сладкото и горчиво минало.

Майка ми знае още от заранта, че ще дойда, но това не й пречи да е съвсем неподготвена както винаги, понеже тя открай време си е доста бавна в къщните работи, а сега няма и кой да й шета, ако не броим жената, идваща два пъти в месеца да изпере или да измие прозорците.

– Да ти помогна нещо… – предлагам, когато тя се задава най-сетне от кухнята, обгърната като с ореол от гъстия мирис на подправки и мъкнеща покривката и салфетките, предвидени за тържествени случаи.

Още една фраза на традиционния ритуал, защото знам отлично отговора:

– Седи си на мястото. Ти си гост.

Тъй че седя и търпеливо наблюдавам последователните етапи в подреждането на трапезата и усещам у себе си наред с гаденето при мисълта за неизбежната яхния някаква смътна болка пред самотата и сиромашията на тази жена с нейната трогателна илюзия, че ми създава един малък празник. Тази вече почти чужда жена – моята майка.

– Как е леля? – питам по време на обеда.

– Добре е. Ако не беше добре, щеше да се обади. Скоро не е идвала.

Тия реплики също са част от вечния репертоар. Отношенията между двете сестри отдавна не са блестящи и, по-точно, веднага след смъртта на баща ми. След като бе извършила непоправимото под диктовката на леля и на Цеца, майка ми постепенно бе стигнала до идеята, че те двете от завист са я тласнали към фаталната стъпка. Една идея, която не бе далеч от истината, но сега, с късна дата, не вършеше никаква работа. Разбира се, мама бе твърде мекушава, за да скъса с леля, а просто все по-рядко я търсеше. Колкото до леля, тя също престана да идва. За нея този апартамент притежаваше някаква притегателна сила, додето бе семейно гнездо, от каквото самата тя бе лишена. А когато престана да бъде семейно гнездо и се превърна в приют на самотата, квартирата вече нямаше с какво да я привлича, понеже ако е до самота, леля ми си я имаше в излишък. Тъй че живееха през един етаж, без почти да се виждат, но и без да скъсват напълно, защото ако едната сестра, не дай боже, се разболееше, кой би могъл да я гледа освен другата сестра.

Най-тежката част на обеда е последната, когато майка ми установява с укор „но ти нищо не си ял“, а аз виновно мърморя, че всичко е от тютюна, тази заран съм препушил и какво да правя, като нямам никакъв апетит.

– Оставих ти малко пари там, на етажерката – казвам преди тръгване.

– Вече два месеца подред ми пускаш парите под вратата – напомня майка ми. – Толкова ли не щеш да ме видиш?

– Така се случва, че минавам все късно – избъбрям обичайното си оправдание. – Не мога да те будя посред нощ.

В редакцията Янков е вече на линия. Спортен вид и напрегнато изражение, като състезател пред старта. Напрегнатото изражение се дължи на обстоятелството, че, както сам ме осведомява, всеки миг могат да ни викнат при главния. Не минава ден Янков да не е при главния, но колкото и привични да са тия посещения, те неизменно са свързани с напрежение. Отде да знаеш какво ще стане, щом те викат при главния.

Колкото до спортния вид, той е продиктуван от модата. Навремето, когато модата на джинсовата небрежност едва си пробиваше път, Янков с укор поглеждаше сините кюнци на панталона ми, а сега пък е озадачен от строго официалния ми вид – тъмния костъм, бялата риза, вратовръзката. Явно, че съвсем се е объркал горкият, вред общата бъркотия на вкусове и безвкусици, наричана модни тенденции. И не че толкова се тревожи за модата, колкото го измъчва вечното съображение – какво ще кажат хората.

Едно съвсем смътно петно в моя делничен пейзаж е този Янков. Като тия фигуранти във филмите, дето се явяват колкото да не е съвсем празен фонът около главните персонажи и дето едва ли някой ги забелязва. Именно, почти не го забелязвам, въпреки че всеки ден сме заедно и че служебната ми участ зависи от него. Изглежда, без да ща, съм почнал да следвам съвета на Петко, който поддържаше: трябва да свикнеш да гледаш на тия, които могат да ти причинят най-големи злини, като на хора без значение. А злините от страна на прекия ми шеф съвсем не са изключени. Не защото непременно ми желае злото, а защото всеки удар, насочен към самия него, той за удобство ще го прехвърли върху мене.

Главният удостоява влизането ни с поглед на хладно недоумение, отправен най-първо към мене, а сетне към Янков и означаващ „защо ми го мъкнеш този“.

– Дойдохме с Павлов, понеже той пряко се занимава с въпроса – бърза да обясни прекият ми шеф.

– Добре, сядайте – кима главният, като оглежда недоволно пуловера и якето на спътника ми.

Ако аз бях облечен така, навярно би казал: „Не можа ли да се облечеш по-прилично“, но понеже е Янков, не казва нищо. Не знам защо, главният не ме долюбва, докато аз самият гледам на него почти като на близък човек, понеже по дебелината си ми напомня за майка ми, а по хладната истерия – за леля ми. Човек от старата школа, но съвсем не от типа на Неси. Изправен до него, Неси би имал вид на строен левент.

– Какво става с ония тръби? – запитва главният, като се изправя пред бюрото, за да заеме фронтална позиция спрямо нас, седналите.

Някои шефове си осигуряват превъзходство, като заставят посетителя да седи на неудобен стол. Нашият, като по-хуманен, ти дава възможност да потънеш в коженото кресло, докато той самият стърчи над тебе като строг паметник. Паметник на някакъв древен и доста дебел римлянин.

– Още преди няколко седмици изпратихме Павлов за проверка на място – рапортува Янков. – Не знам дали си спомняте…

– Засега да оставим спомените – вдига меката си пълна длан главният, сякаш се предпазва от удар. – Какво установи проверката?

И понеже Янков ме подканя с поглед, позволявам си да доложа:

– Повечето факти, изнесени в писмото на управлението, се оказаха верни.

След което припомням най-важните от тия факти.

– А къде е материалът? – пита главният, след като ме изслушва.

– Кой материал? – правя се на ударен.

– Твоят, нашият, този, дето ще запознае обществеността с безобразията и ще бие тревога! – отвръща троснато шефът.

Когато говори така троснато и дори когато кипи, той не е твърде опасен. Но човек никога не знае.

– Необходими са още известни проверки – избъбрям хрисимо.

– Ами като са необходими, да си ги направил.

– Правя ги.

– И докога смяташ да ги правиш? – Той се из-връща към бюрото и улавя с късите си пълни пръсти някаква бумага, за да я размаха пред очите ми. – Хората повторно пишат и този път лично до мене: защо ни забравихте, приключваме годината с провал, това ли е отношението ви към нередностите. Какво да им отговоря?

И понеже аз самият не отговарям:

– Тебе май нещо не ти се работи…

– Казах ви, че работя. Макар да не виждам смисъла.

– Не виждаш смисъла?

– Както върви, накрая пак ще се окаже, че няма виновни.

– Тъй ли? Включително и ония от „Ударник“?

– Включително и те. Ходих при тях, събрах документация. Не казвам, че нямат никаква вина, но погледнато по същество, вината не е тяхна.

– Как така? – приготвя се да кипне главният.

– Тръбите, за които става дума, са нестандартни. За да могат да бъдат произвеждани, са необходими две нови халета. Те са били проектирани и построени, но без да бъдат съобразени с големината на тръбите, така че хем цеховете са налице, хем не влизат в работа. И туй вече не е вина на „Ударник“, а на проектантите. Не е вина на „Ударник“ и туй, че не им е доставен материалът за производство на тръбите…

– Доставен им е над петстотин тона метал – прекъсва ме грубо главният. – Само че другарите по свое усмотрение и по вътрешноведомствени съображения са го отклонили за друго производство!

И той ми отправя от висотата на своя паметник един поглед на строго превъзходство, за да ми бъде ясно, че шефът не пасе трева.

– Това е версия на управлението – забелязвам кротко. – Само че тя не се потвърждава от фактите. Металът, за който става дума, е неподходящ за въпросните тръби. И хората, вместо да стоят със скръстени ръце, са произвели от него други тръби, също важни за икономиката и също предназначени за национални обекти. За какво „отклоняване“ може да става дума?

– Имаш ли доказателства? – изръмжава шефът.

– Цяла папка.

– Разполагаме с подробна документация – обажда се и Янков, окуражен от доводите ми и решил да напомни за своето присъствие.

– И какво излиза от твоята папка? – запитва главният, без да му обръща внимание. – Че няма виновни, така ли?

И додето се колебая как да отговоря, той избухва:

– Слушай бе, Павлов! Какъв журналист си ми ти, ако не виждаш истинския смисъл на тая папка, дето я държиш в чекмеджето си? Не ти ли е ясно, че въпросът вече не се свежда до тоя двубой между управлението и завода, а опира до нещо по-важно и по-голямо? Опира до това вечно прехвърляне на вината, до това вечно бягане от отговорност, до тая вечна формула, че няма виновни, или до тезата за поделената вина, която, щом е поделена, все едно че е ничия! Ясно ли ти е това, или не ти е ясно?

Налага се да призная, че ми е ясно.

– Ами тогава не можеш ли да прецениш, че имаш в ръцете си златен материал, материал, чрез който вестникът би могъл най-после да разкъса този омагьосан кръг на ничията вина, да адресира точно обвиненията и да постави ребром въпроса за отговорностите?

– Аз съм много дребен, за да поставям такъв въпрос – произнасям скромно. – Понеже вие познавате добре цялата история, кажете ми към кого да адресирам обвиненията, и материалът за два дни ще бъде готов.

– А, така ли? – провиква се шефът. – Аз да диктувам, а ти да пишеш! Ами че аз за тая работа си имам машинописки бе, Павлов. За какво си ми ти, за какво ми е Янков, ако аз ще трябва да ви решавам проблемите?

Янков ми отправя бърз недоволен поглед, но аз мълча и се правя на три и половина.

– Ти сам не си ли в състояние да прецениш къде се крие главната вина – в завода или в управлението? – запитва главният, ядосан от мълчанието ми.

– Нито в завода, нито в управлението – отвръщам.

– Тогава къде? В проектантската организация или в тази, която не е осигурила метала?

– Отчасти и в двете. Но най-вече в друга инстанция. Малко по-горна.

– Доказателства?

– Тъкмо сега ги събирам. Макар да не виждам смисъла.

Разговорът се е върнал на изходната точка. И за да не почне шефът да ми повтаря репликите си, пояснявам:

– Материалът ще стане, другарю главен редактор, Но вие няма да го пуснете.

– Е, щом знаеш всичко отнапред…

– И вие го знаете.

– Друго знам аз – повишава наново глас шефът. – И го знам още от баба си: накарай мързеливия на работа, та на ум да те научи.

Той ме поглежда навъсено и запитва с променен тон:

– Всъщност мързи ли те, или правиш фасони?

– За какво да правя фасони?

– Де да знам. Може да си ни обиден – на мене, на вестника…

– Съвсем не. И ако ми позволите, ще ви кажа откровено, че новата работа ме задоволява повече от предишната.

Дали ми е повярвал, или дава вид, че е повярвал, но главният кима и пълните му бузи се поотпускат:

– В такъв случай остава само твоята работа да задоволява и мене. А за да не смяташ, че те карам да се трепеш на вятъра, ето…

Той отново се извръща към бюрото, взема синьо-червения дебел началнически молив и надрасква нещо върху писмото на управлението:

– Вземи! Сложил съм ти и резолюция, за да разбереш, че не мисля да давам заден ход.

И като се обръща към Янков:

– Уточнете кога ще бъде готов материалът и го предложете за плана!

Когато излизаме в коридора, хвърлям бегъл поглед на писмото. В горния ляв ъгъл на листа е нанесено с дебели сини букви: „Да се завърши проверката на фактите и да се изготви критична статия!“

Син молив и зелена улица. По-зелено от това няма да стане.

* * *

– Тони, ще бъде наистина грозно да оставим старците сами точно за празника – ми казва Лиза.

– Ами не ги оставяйте – съветвам я.

– Но хубаво ще бъде и вие да поседите с нас, поне малко.

Не знам дали ще бъде хубаво обаче това ме поставя пред задачата да посрещам Нова година на три места едновременно: с майка ми, с Беба и с нашия ма-лък колектив на корабокрушенци. Трябва да науча тайната на едновременните действия от моя познат в милицията, който по едно и също време говори, слуша, пише и прави многозначителни знаци.

В края на краищата подир мъчителни преговори със заинтересованите страни установявам програмата тъй, че да изтърпя рано вечерта една гощавка у майка си, оттам да се прехвърля в компанията на съквартирантите, а след полунощ да отида при Беба, която пък ще се весели в своя компания на еди-кой си адрес. Да не повярваш просто, че един съвсем излишен човек като мене може да се окаже нужен на толкова хора едновременно.

Пиршеството при майка ми преминава не по-вяло от обичайното, в смисъл че в него фигурират обичайните блюда и на първо място баницата, а зарад баницата на масата фигурира и леля ми, понеже само тя може да прави баница и понеже отдавна е станало традиция двете сестри да посрещат заедно големия празник.

Вдишвам масления дъх на прясна баница и поглеждам крадешком към леля, като се питам това ли е същата тази жена, играла с истериите си такава съдбоносна роля в детството ми. Тя съвсем се е смалила, а лицето й е слабо, тя винаги е била слаба – пълен антипод на майка ми – и пергаментовата кожа е обсипана с бръчки, сякаш времето е отбелязвало с по една чертичка всяка нейна истерия. Най-нагъсто са отвесните ситни бръчки по горната устна, сякаш следи от шевове, като че преди време някой й е зашил устата. Чиста илюзия. Никой не би могъл да й зашие устата.

Присъствието, на леля е доста тягостно, но то си има и добрата страна, тъй като освобождава мене и майка ми от необходимостта да си разменяме излишни фрази, защото бремето на разговора е поето изцяло от леля и това всъщност не е разговор, а тирада или ако щете, повест за това, как хората са живели някога и как, по-специално, е живяла леля на млади години, когато животът все още е струвал нещо, и как дядо ти Стефан – сиреч нейният баща – я изпратил да следва в Женева не толкова за следването, колкото за да учи език, макар че ако е за езика, най-подходящо било да я изпрати в Сорбоната, само че дядо ти Стефан държал повече от всичко на морала, а което си е право, Париж винаги е имал репутацията на един кафе-шантан, така че дядо ти Стефан и пр., и пр., включително географските и битови справки за Женева и за езерото Леман, и за пансиона, дето леля била настанена…

Всичко това съм го слушал десетки пъти, горе-долу все в същия стил, защото леля дотам е лишена от въображение, та не се сеща дори да поизлъже, за да стане по-интересно. Късметът ми е в това, че когато дошло време леля наново да замине на следната година, не щеш ли, избухнала войната и дядо ти Стефан казал: „Тя войната, дъще, е такова нещо, та не се знае накъде ще избие, ами най-добре да си останеш у дома“. Тази мъдра мисъл на дядо Стефан ме спасява от необходимостта да изтърпя втора порция сведения за забележителностите на Женева, но това съвсем не означава, че леля ми е готова да млъкне, защото тя продължава да живее все така интересно и тук, в София, ама в оная, някогашната София, с Американската сладкарница и магазините по „Леге“, и тук вече се примесва една колкото трагична, толкова и неясна история за почти сключен и все пак неосъществен брак, една история, разказана с недомлъвки и съпроводена с крадливи многозначителни погледи към майка ми, защото леля явно е наследила от дядо Стефан дълбоката привързаност към морала и не може току-така да говори открито по тая деликатна тема за почти сключения и все пак неосъществен брак.

За щастие при тая последна част на монолога вниманието на леля е насочено най-вече към мама и монологът е призван именно да понатрие носа на мама и да й покаже, че ако е до любов и до брак, тя няма никакво основание да го вири тоя нос, понеже и леля ми, въпреки моралните си устои, е изживяла нещо от любовта и даже от брака, макар и неосъществен, а ако някой би седнал нетактично да прави капитал по тая точка, то не би било зле да помисли с какво стои по-долу неосъщественият брак от разтрогнатия. Изобщо тази финална част на монолога представлява поредно разчесване на една стара рана и припомняне на една стара вина: додето леля прилежно е изучавала красотите на Леман и репертоара на галицизмите, нейната по-малка сестра си е позволила коварно да я изпревари и да си намери жених. Разбира се, много, много по-късно грешницата си е получила заслуженото, защото, както би потвърдил и дядо ти Стефан, бог забавя, но не забравя.

В интерес на истината следва все пак да се отбележи, че баницата е далеч по-поносима от яхниите на майка ми и че изобщо леля я бива в готвеното и само когато ви поднася зелена салата, не е зле да си отваряте очите, за да не налапате някое червейче.

Подир баницата и двете чашки вино стариците доста се поодрямват, тъй като – Нова година или не – те отдава са отвикнали от дълги бдения, и това е за мене подходящият момент да скъся церемонията и да извадя донесените подаръци, вечните и неизменни подаръци – пуловер за мама и дебел шал за леля. Подаръците са неравностойни, но туй също влиза в общоприетата традиция, понеже в последна сметка и двете не ми са майки. След неизбежните възклицания „колко е хубав“ и „колко е топъл“ идва и моят ред да събера парсата – една вратовръзка от страна на майка ми и едни чорапи от името на леля ми, и това е също според обичая, както е и според обичая обстоятелството, че чорапите все пак ще ги нося, докато вратовръзката ще бъде захвърлена, защото майка ми с помощта на не знам какъв нюх винаги безпогрешно ми избира такива вратовръзки, с каквито едва ли някой нормален човек би решил да се премени.

Един рискован преход по мразовитите заледени улици – и ето ме в потомствения замък на Жорж. Влизам точно когато Лиза е започнала да нарежда празничната трапеза с помощта на своя верен инженер. Хвърлям палтото и се включвам в акцията със злорадата мисъл, че всичко е почти готово и без мене. Приносът на всеки от участниците е предваритело определен още от вчера, тъй че никой да не се чувства като храненик и в същото време да не бъде въвлечен в разорителни разходи. И понеже в общежитието ни лакоми няма, ако не броим рожбата на техническата революция, Лиза е заложила не толкова на количеството, колкото на разнообразието, като се почне с колбасите и се свърши с фъстъците и портокалите, и всичко туй по стар народен обичай бива натрупано на масата с оглед на берекета, а масата е достатъчно широка за случая, тъй че гледката се получава наистина импозантна.

Щях да забравя елхата, донесена саморъчно от мене и подредена от Лиза с помощта на няколко стъклени украшения и повече памук. Елхата е поставена малко встрани, за да не затруднява циркулацията и в същото време да бъде достатъчно очевидна, та ако някой случайно влезе, тутакси да му стане ясно, че сме се събрали за Нова година, а не за квартално събрание.

Елхата е инсталирана точно под моята картина, оная със „Салът на Медуза“, и изобщо изглежда доста ни в клин, ни в ръкав сред тоя мрачен хол с наивната си прелест на детска играчка. Не знам дали Несторов не е стигнал до същото заключение, но когато приключваме с нареждането на трапезата, забелязвам, че се е изправил до дръвчето и озадачено го наблюдава:

– Навярно ви напомня за детинството – казвам.

Той ме поглежда с леко сепване, сетне промърморва неохотно:

– Напомня ми за една Нова година в Балкана… Беше мразовита зима в края на четирийсет и втора…

В тоя момент Лиза ни извиква на вечеря.

Дамата сяда между баща си и Владо, докато на мене е предоставено мястото между двамата старци, за да предотвратявам евентуалното кръстосване на шпаги. Димов за разлика от разгърдения Неси е облечен строго официално, макар че според мене старата броня и ръждивият шлем повече биха му подхождали от синия костюм и вратовръзката. Старикът съвсем е заприличал на оня измъчен Дон Кихот от гравюрите на Доре.

Вечерята не е прекалено оживена, обаче е доста непринудена, докато на Илиев не му идва наум, че все пак трябва да се вдигне тост. Вероятно закъсняла реминисценция от времето, когато е бил директор и в качеството на такъв е участвал в разни тържества. Така че инженерът извиква: „Няма ли някой да вдигне тост“, а Неси промърморва: „Може и без тостове“, но тъй, че само аз го чувам, а Лиза казва: „Вдигнете тост вие, Тони, вас, журналистите, по ви бива“.

– Съвсем не ме бива – възразявам аз, но машинално ставам и машинално се оглеждам и погледът ми естествено се закача върху оная картина.

„Да пием за корабокрушенците!“ – мисля да предложа, обаче това ми се вижда доста мрачно за една Нова година, тъй че произнасям по-неопределено:

– Да пием за тия, които са в морето!

– За тия, които са в боя! – поправя ме Допотопния с меко ръмжене.

– … На страната на правдата! – уточнява Рицаря, за да подскаже, че има разни боища.

– На нашата страна! – изръмжава отново Неси, убеден, че правдата е доста мътна работа.

Изобщо налагат се редица корекции, но все пак тостът е вдигнат и всички пием, а после пиенето и яденето продължават, все тъй без прекалено оживление, обаче в края на краищата виното си казва думата, ако се съди по това, че Рицарят ми прошепва леко разчувстван:

– Като си помисля само колко години не съм сядал така с други хора…

– Ако искаш да седнеш с други хора, върви на ресторант – съветва го Неси, дочул репликата. – Там няма да те оставят сам на маса.

– Колко години… – мърмори Димов, без да обръща внимание на вечния си опонент. – Не ми се ще дори да ги броя…

Вечерята е приключена, идва ред на телевизията и понеже празничната програма вече е в ход, не съществува особен риск за кавга. Старците се настаняват в креслата си, вперват очи в малкия екран и изрядко по-сръбват от чашите.

– Тия вече омръзнаха на народа… – забелязва полугласно Допотопния по повод някакъв роден естраден състав.

Щом и той го казва, дето едва от три месеца гледа телевизия… Но това е магичната сила на малкия екран, че мърмориш и все пак продължаваш да гледаш, тъй че и старците продължават да се взират в синкавото прозорче, също както и онези двамата, разположили се на дивана. Да, на дивана цари идилична атмосфера и отношенията между Лиза и Владо са очевидно съвсем безоблачни и аз повече не съм нужен тук. Мир вам.

Новогодишните салюти ме сварват в замръзналата улица и това е един плюс в равносметката на тая вечер, тъй като ми спестява известен брой разнежени пиянски мляскания от страна на непознати или полупознати субекти. Отправям очи към разпукващите се в ярки сияния цветя на фойерверките на фона на облачното, надвиснало като дим градско небе. Съзерцавам феерията, като внимавам да не си счупя някой крак по хлъзгавия тротоар, и си мисля колко хора в тоя момент посрещат със съгрени от надежда сърца годината, която ще им донесе смъртоносния грип или фаталния инфаркт.

Противно на очакванията ми атмосферата в апартамента, дето откривам Беба, е не толкова празнична, колкото делова. Гостите в хола и холната стая са се разделили на три тихи карета и ако не се брои домакинята, заета да допълва чиниите с мезета и чашите, аз единствен съм вън от играта в това трудово общежитие.

– Ела седни до мене, че нещо не ми върви – призовава ме Беба.

Подчинявам се с мрачното предчувствие, че щом седна, още по-малко ще й върви, но както винаги става с моите предчувствия, случва се обратното. На Беба й тръгва луда карта, после нещата малко затихват, но после отново следва луда карта и когато най-сетне към шест часа заранта се озоваваме на улицата с надути от безсъние глави и смъдящи от тютюневия дим очи, дамата, леко опиянена от печалбата и от виното, признава:

– Тони, миличък, ти си моят талисман.

– Не се гевези – усмирявам я, – не ти прилича.

И запитвам:

– А сега накъде? У вас ли, или имаш още някое каре в плана си?

– С теб отивам накрай света! – оповестява Беба, като ме улавя подръка.

– Защо толкова далече? Можем да заминем при лелка ти…

– Дадено, с теб съм готова навсякъде.

Това е една тема като всяка друга, за да извървим незабелязано километъра, който ни отделя от уютното дамско жилище, и ние известно време не без успех я разработваме.

Едва по-късно, след като отдавна сме в леглото и след като минутите на вечната гимнастика са се прибавили към сумата на похарченото време, и след като се готвя да вляза в моята глуха гора, запитвам сънливо:

– Но нали не искаше да заминаваш?

– С тебе – навсякъде – отвръща също тъй сънливо Беба. – Ти не си Жорж.

Вероятно вече съм почнал да прониквам в гората, поне в оная първа, все още рядка и нашарена с отблясъците на външния свят част, когато дочувам смътно: