Текст книги "Само за мъже"

Автор книги: Богомил Райнов

сообщить о нарушении

Текущая страница: 22 (всего у книги 27 страниц)

* * *

Не съм чел Кафка. И с цялата си наивност отивам при секретаря на Учреждението, натоварен да поддържа връзка с печата. Служителят ме изслушва внимателно, записва нещо в бележника и ме отпраща с уверението, че ще получим писмен отговор на поставените въпроси.

Отговор обаче не идва, поне в следващите десетина дни. И понеже главният напира, налага се отново да прескоча до Учреждението. И понеже секретарят ми се вижда съвсем необщителен, решавам да се отнеса до шефа.

Секретарката е мило момиче, но вероятно само с началството. Иначе е един малък айсберг с изрусена коса и неприветливи очи. Все пак, когато научава, че съм журналист, айсбергът изслушва какво ме води насам и влиза да докладва на шефа.

– Съжалява, но не може да ви приеме в момента – уведомява ме малко по-късно момичето. – А писмото ще ви изпратим още тия дни.

Най-сетне писмото наистина се получава. Редактирано е в образцов канцеларски вид, толкова гладко, че няма къде да се заловиш, и съвсем безсъдържателно, обаче за сметка на туй здраво армирано със съответните разпореждания, постановления, производствени програми, нормативи, корективи, спецификации и всевъзможни други от тоя род. Невралгичният въпрос е оставен изобщо без отговор. Важното е, че всичко е протекло точно по канцеларския ред, че нещата са се движили при пълно спазване на бюрократичната градация и че не съществуват никакви нарушения на бумажния ритуал.

И все пак въпросът е налице, така че се налага да го задам някому. И то не на автора на писмото, който е споменатият вече секретар. Тъй че ето ме отново при голямото началство.

– Изключено е да ви приеме – заявява айсбергът още щом ме вижда. – При него има съвещание.

– Бих могъл да почакам.

– Днес е изключено, казах ви.

– В такъв случай попитайте кога може да ме приеме.

– Сега не смея да го безпокоя.

– А кога ще смеете?

– Елате следобед.

Отивам следобед, колкото да видя на практика дали не са настъпили някакви изменения в тоя старинен обред – разтакаването. Оказва се, че всичко си върви точно по традицията.

– Няма да може да ви приеме днес.

– А утре.

– Нито утре.

– Но все пак някога ще трябва да ме приеме…

– Елате в приемния ден. Петък следобед.

Отивам в петък следобед, и то по-раничко, за да изпреваря другите посетители. В канцеларията наистина се оказва само русият айсберг.

– Ще трябва да почакате – обявява хладно айсбергът. – Не е дошъл.

– Така ли спазва приемния ден? – запитвам, колкото да се намирам на приказка.

– Може и за това да напишете във вестника – подхвърля секретарката.

– Добра идея – кимам. – Ще се възползувам от предложението ви.

– Вие какво, шегувате ли се? – поглежда ме тя неприязнено. – Има обед с чуждестранна делегация. Да не си въобразявате, че само вас чака.

Аргументът е сериозен и аз добре го запомням, понеже бива повторен пет пъти, след като на неравни интервали се явяват още петима посетители. Съвсем дребна цифра за един приемен ден. Вероятно гостоприемството на шефа отдавна е добило популярност.

Седим си прочее шестимата в топлата компания на айсберга, който закръгля бройката на нещастното число седем. На всичко отгоре айсбергът не разрешава да се пуши. Аз единствен пуша, и то – мислено. Когато пушиш мислено, това те освобождава от необходимостта да използуваш пепелник, а също и от изкушението да ругаеш мислено. Както казваше Петко, влезеш ли в кавга с противника, почнеш ли да си ядеш нервите, значи противникът вече те е победил. Аз лично съм отредактирал тая максима по-просто: защо трябва сам да се ядосваш, когато можеш да ядосаш другия. Така че седя, пуша мислено и чакам продължението.

Един час преди края на работното време Неуловимият идва. Малко по-различен е от онова, което съм си представял, но не по същество. Изобщо не е от деспотичния п високомерен тип, а от другия – учтивия и хладно-безучастния. Благоволява дори да кимне бегло в неопределена посока, сякаш казва: ето го поздрава ми, поделете си го, както намерите за добре. Сетне изчезва в кабинета, сподирен от секретарката. Айсбергът се бави вътре цяла вечност, но все пак излиза най-сет-не, понеже кабинетът няма друг изход, и извиква един от шесторката. Това не съм аз.

– Бях първият… – напомням кротко.

– Другарите са записани по-рано.

– А защо не ме записахте оня ден?

– Другарите са записани по-рано – настоява айсбергът.

– Добре – отстъпвам. – Все пак опитайте да обясните на шефа си, че този път ще го чакам докрай.

Секретарката не си дава труд да отговори, обаче след някое време намира повод да хлътне в кабинета. Това не скъсява чакането ми. Едва след като петимата един по един биват отпратени, идва и моят ред. В интерес на истината съм длъжен да отбележа, че когато най-сетне получавам разрешение да вляза в светая светих, работното време е минало.

Очаквам да ме приеме неприязнено, но той е учтив. Хладно учтив.

– С какво мога да бъда полезен?

Обяснявам с какво.

– Нали ви пратихме писмо? Защо го писахме това писмо, щом отново ще ни поставяте същия въпрос?

– Изглежда, не сте забелязали, че в писмото липсва отговор на въпроса ни.

– Не допускам – отвръща сухо шефът. – Разбира се, аз не съм го писал собственоръчно, но не допускам.

– Място за допускане няма – позволявам си да кажа. – Писмото е налице.

– Добре, да не спорим – забелязва все тъй сухо началството. – Идете утре при секретаря и с него ще изясните всичко.

– Вече бях там. И ако ви чакам цяла седмица, то не е за да ме пращате отново на същото място.

Той ме поглежда с лека изненада, сякаш учуден от арогантното ми държане.

– Вижте – казвам, – не мислете, че умирам да правя компания на секретарката ви, нито че държа на вашия отговор. Нещата са достатъчно ясни на редакцията и без вашите пояснения. Спазвам просто обичайния ред, защото утре, когато пусна материала срещу вас, може да възразите, че не съм се обърнал предварително към вас.

Усещам, че думичката „срещу“ е подразнила неприятно ухото му. Той се размърдва неудобно на стола и поглежда миниатюрното съоръжение, което нехайно държа в ръка.

– И магнетофон сте взели…

– Това е в общ интерес – обяснявам. – Иначе може да кажете, че съм изопачил някоя фраза.

– Но аз не съм готов да давам изявления пред магнетофон – произнася вече с нотка на безпокойство шефът. – Трябва да имам подръка справки, документи…

– Защо „изявления“? Това е работен запис. Проста формалност.

– Каква формалност? Че вие това може и по радиото да го пуснете, знам ли ви. Аз, драги, не говоря от свое име, а от името на цял институт и трябва да внимавам в думите си.

– Не мога да настоявам. Ваша работа. Но няма да ходя повече при секретаря ви.

– Добре, не ви пращам при него. Ще отговорим писмено. Щом искате лично аз да отговоря, ще имате отговора ми.

Когато навремето ми се е случвало да си правя насаме по някой клиничен преглед, колкото да си определя диагнозата, винаги съм установявал, че един от дефектите ми е в това, дето не мога да мразя. Изобщо в максимата „силно да любиш и мразиш“ се издънвам и по двата показателя, но най-вече по втория. Не изпитвам ненавист дори когато ме съборят с някой удар откъм гърба. Старая се само да си обясня причината. А причината е, че съм се изтикал, без да ме канят, между тия хора, които кротко си живеят, като че ли са болни от рак. Но болни или не, те са до гуша в батака, а когато човек е в батака, трудно е да изпитваш омраза към него. И мисля, че ако бях способен да мразя, по-скоро бих мразил някой такъв като тоя, дето току-що ме е изпратил с хладна учтивост и дето никога не стига до батака, защото още отрано се е научил добре да лети, може би не чак дотам, та да стигне до самите върхове, по все пак достатъчно високо, в чистите слоеве на атмосферата, до нивото па служебния кабинет с персийски килим и на мерцедеса, и па щаба от сътрудници, които отлично владеят целия регистър на канцеларското витийство, за да те предпазват от евентуални аварии. Тъй че аварии няма и дори да възникват, ловко биват заобикаляни и всичко е добре, в смисъл че нищо не е добре и че поверената ти административна машина произвежда главно никому ненужна циркулярна бумага, без да броим гафовете, но затова пък ти се крепиш в горните слоеве на атмосферата и макар че едва ли ще стигнеш до самите върхове, чието видение трови сънищата ти, но няма риск и да паднеш на дъното, дето всъщност ти е мястото. Да, такъв с удоволствие бих го мразил, стига да бях способен на подобни силни чувства.

„Ще имате отговора ми“ – бе обещал с хладно великодушие летецът. Отговор обаче не идва. Идва Ганев, един от тия познати, дето не помниш кога и как си се запознал с тях.

– Трябва да поприказваме – вика. – Много е важно.

И ме замъква в „България“. Настаняваме се до витрината и изгледът на зимния булевард, по който вятърът мете снежния прах, ми напомня за времето, когато тук, в това кафене, а може би и до тая маса, обмисляхме с Петко поредния сценарий. Сега обаче не става дума за обмисляне на сценарий. И ако има такъв, той е вече готов.

Една сервитьорка е донесла водката, и Ганев ме осведомява:

– Искам да те питам нещо по тая история с тръбите и проектирането на цеховете. Но смятай, че разговорът е съвсем личен. Наздраве!

И едва отпил от чашата, продължава:

– Кажи ми, ама така, приятелски: кой стои зад цялата тая работа бе, човек?

– Две предприятия.

– За предприятията, това го разбрах. Но обясни ми ти, кой е на дъното?

– Нередностите.

– Ти пак своето. Че къде няма нередности бе, Павлов? У вас, в редакцията, всичко ли е наред?

– Да, но тия са по-дебели. Става дума за милиони. И хората протестират.

– Да ти кажа ли защо протестират? Защото някой ги мушка отзад: протестирайте! Вдигайте пушилка! Намерете им цаката па ония от Учреждението. Кой е този „някой“, това ми кажи!

– Нямам представа.

– Нямаш представа, съгласно! Вярвам ти. Но не се ли сещаш, че такъв съществува?

– Не е изключено.

– Сигурно е, слушай мене. Чух, че си се заял с един от шефовете ни. Ако си се разлютил, задето не те е приел веднага, ще ти кажа, че това е дребнавост. А ако е за друго, просто не си прав. Парафирал бил нещо… Ами че нали специалисти му го дават за парафиране, нали е преглеждано, обсъждано? Какво е виновен той?

– Може да не е виновен. Може да е виновна текущата практика. Но ти знаеш, че който подписва, той отговаря.

– Формални неща, Павлов! – отвръща Ганев, като маха нехайно с ръка. – Работата е там, че и нашият, като всеки жив човек, си има врагове и че тия врагове точно сега са се размърдали. Защо трябва да им играете по свирката на тия типове и да създавате кахъри на човека!

– Е, чак пък „кахъри“… Такива неща с кого не се случват.

– Абе ти си прав… И ако питаш мене, шефът няма за какво толкова да се плаши. Нарушения няма. Всичко е ажур. Но представи си, че вземат, та го орезилят в печата!

– Неприятно е.

– Виждаш ли? И кой ще има полза освен завистниците? Вие например какво ще спечелите, и ти специално? Да не би орден да ти окачат? Нещо друго може да ти окачат, не орден. Нали знаеш, когато атовете се ритат, магаретата страдат.

– Какво имаш предвид? – питам колебливо.

– Нищо специално. Но ти сам знаеш, че стане ли меле, все някой го отнася. И нашите хора не са безпомощни. Има кой да ги защити, ако се наложи. Миналата година пак се бяха престарали в един вестник и някой май че изгърмя…

– Случва се – кимам. – Без гърмежи не може.

– Божа работа! – кима и Ганев. – Но защо баш ти ще се набутваш между шамарите?

– Всичко зависи от писмото – казвам, като вдигам чашата. – Чакаме да ни изпратят писмо. И ако си въобразяват, че ще се отърват с мълчание…

– За писмото не се бой – успокоява ме познатият, който е в течение и на тоя въпрос. – Ще бъде ком ил фо. Пък ако трябва, някой ще звънне и на вашия главен. Нали знаеш, главните си разбират от лафа. Само ти да кротуваш.

Отпивам от чашата, но нещо не ми върви.

– Както виждаш, не съм се разскачал – избъбрям.

– И си прав, да знаеш!

Вече сме уредили сметката, когато Ганев стига до десерта.

– Нали знаеш, Павлов: направи добро, па го фърли на пътя. А твоето няма да остане на пътя. Още наесен ще имаш една командировка до Виена. За есенния панаир. От мене ще я имаш, и то съвсем приятелски, без връзка с оная история. Да не помислиш, че те подкупвам. Ти в Австрия ходил ли си?

„Колко пъти!“ – отвръщам наум. Но гласно казвам:

– Само веднаж.

Да, повтарям си по-късно, само веднаж и много пъти, зависи какво имаш предвид. И си спомням нощта и границата и оная история с чантата и отбиването в паркинга, за да видя какво има в тая чанта и пътя натам, все натам, чак до глухата самота на Алпите. Спомням си всичко това: и истинското, и неистинското, като че действително съм го преживял, но сега то е съвсем избледняло и много далечно и напълно лишено от смисъл. Значи върнал съм се, казвам. И го забравям.

Защото в момента не ми е до спомени. Играта се е засилила и както твърди Ганев, не е изключено в мелето да отмъкнеш някой шут. И шутът – иди-дойди, божа работа, както твърди същият Ганев, но направо губиш играта.

На следния ден дългоочакваното писмо пристига. Носи ми го не нашата половин секретарка, а сам Янков.

– Хвърли един поглед!

И след като преглеждам посланието, запитва:

– Как ти се струва?

– Празна работа – отвръщам. – Както и първия път. Измиват си ръцете с формалности.

– Така е и не е така – избъбря Янков съвсем по янковски. – Формалности, формалности, но туй е всъщност редът, установената процедура. И за к’во сме се хванали точно за това Учреждение?

– … Пък и за цялата тая история… – подхвърлям.

– Ами… Ако питаш мене…

– Щом поставяш така въпроса, тогава вече работата е друга – признавам. – Но ще трябва да питаме главния.

– Абе какво ще питаме? – сепва се прекият ми шеф. – Говорим си помежду си.

– А ако е само за Учреждението, не виждам начин да го заобиколим. Не че единствено в него е вината, но без него трудно ще се обяснят някои по-късни неща и изобщо материалът ще куца яко.

– Всъщност ти си прав – забелязва Янков след къс размисъл. – Може би наистина трябва да говорим с главния. Обаче не така – ти едно, аз друго, за да реши, че отделът няма единно становище.

Той ме поглежда с очакване. Аз също чакам.

– Нищо свястно няма да излезе от тоя материал, ако питаш мене. Много звена са замесени и всички имат трески за дялане. Значи всички ще трябва да критикуваме. И какво ще се получи? Както сега са настръхнали един срещу друг, така утре ще настръхнат срещу нас. Ще се обединят за наша сметка, Антоне.

Не виждам причина да възразявам. Но мълчанието дразни Янков дори когато го взема като знак на съгласие. Той държи на всяка цена да кажеш „да“, да се заангажираш, та утре, ако се наложи, да може с чиста съвест да прехвърли върху тебе вината.

– Какво мислиш? – пита прекият ми шеф.

– Както решиш – промърморвам, макар да знам, че тия две думи най го дразнят.

– Аз питам тебе.

– На мене, знаеш, ми е все тая. Наредено ми е да готвя материал – готвя го. Ако утре ми кажат „ресто!“, ще зарежа. Все тая ми е.

Материалът всъщност е готов, но това не е нужно да се казва на Янков. Остава да нанеса само една малка подробност, за да бъде завършена панорамата.

„Бяха се престарали в един вестник и някой май че изгърмя…“ Тази случайно подхвърлена фраза не е лоша като повод за размисъл, обаче е доста бедна като информация. Налага се да прекарам известно време в отдел „Документация“ и да се поровя из старите броеве. Подир което пък се налага да се заема с издирване на съответното лице.

На следния ден се добирам до загадъчния мистър Хикс, за да установя с леко разочарование, че не е изгърмял. Странно, че не е изгърмял, защото Марков е класически тип на шило, дето в торба не стои, както би се изразил главният. Изобщо, както би се изразил главният, Марков и аз сме от един дол дренки. По-точно казано, той е мой облагороден вариант или ако щете, аз съм негова изродена разновидност, макар че, ако е до външността, моята е доста по-изтупана.

Работата е там, че Марков е от ония хора, знаете ги, нали, дето винаги воюват с някого и с нещо. Това, че някой или нещо може да не им харесва, е съвсем естествено. Но чак пък да воюваш… Неврастеници. Точно според известната диагноза: знаят много добре, че две и две прави четири, обаче това ги дразни.

На всичко отгоре Марков се смята за пълномощник на правдата. А правдата е такава клиентка, от която трудно можеш да очакван хонорар, ако не смятаме за хонорар неприятностите. Така че само фанатизирани типове биха се заели да и служат. Такива, дето са готови да вървят докрай, искам да кажа, до уволнението. Такива като Марков.

– Не ме уволниха – осведомява ме колегата, когато сядаме да хапнем в клуба. – Само ме наказаха.

– Значи все пак пострадал си…

– Да, но те съвсем произволно. Бях допуснал някой неточности. Нали знаеш: един казва едно, друг – друго…

Неврастеникът се изразява доста мъгляво и доста неохотно. Такива като него с течение на времето стават мнителни и подозрителни. Вероятно недоумява за какво е тоя разпит. Така че налага се да го информирам за намеренията си някъде между мусаката е картофите и кремпитата.

– Действай! – окуражава ме Марков. – Действай смело и се готви за наказание.

– Защо? Всичко е проверено.

– Абе колкото и да е проверено, все ще се хванат за нещо. Не си ли разбрал, че в това е силата им: виновни са по същество, но формално са оневинени. Имат за индулгенция цял куп канцеларски бумаги. А ти може да си прав като бог, но понеже не си бог, накъде ще сгрешиш нещо в някоя подробност. И те ще са хванат тъкмо за нея: защо не си казал и еди-какво си или защо, като си го казал, не си пояснил, че… и т.н., и пр., и пр., все ще ти намерят поне една-две трески за дялане, колкото да те изритат.

– Но тебе нали не те изритаха…

– Аз съм тежък случай – промърморва Марков, като отмества чинията с недоядената мусака, за да даде път на кремпитата.

Това ми напомня фразата на Петко „аз, братче, съм магнитна аномалия“.

– Вдигнали са вече ръце от мене – обяснява неврастеникът, като се опитва да забие ножа в твърдата кора на сладкиша.

Ножа не успява да забие, но затуй пък кремът изпод кората се разплесква и изскача встрани. Все пак Марков успява да се пребори с твърдото лакомство, което под неговите манипулации се превръща в някакви неугледни смачкани парчетии. Заситил по тоя начин ако не глада, то поне неврастенията си, колегата изоставя кремпитата, за да продължи мисълта си:

– Вдигнали са ръце от мене, понеже са разбрали, че не могат да ме вразумят. Обявили са ме за непоправим.

– Не си ли пренавиваш перките? – позволявам си да запитам. – В тая страна не си ти единственият, дето критикуваш.

– Абе това, че ни е казано да критикуваме, това всички го знаят, включително и вашият Янков – съгласява се неврастеникът. – Само че при критиката там е неудобството, че не знаеш как и докъде. И щом почнеш да назоваваш нещата с истинските им имена, такива като вашия Янков или нашия Станев тутакси ще се стъписат. Това не е градивна критика, ще кажат. Тоя съвсем си е разпасал пояса, ще кажат. И ще ти подпишат паспорта.

– Но твоя не са го подписали – настоявам.

– Защото знаят, че с мене ще има да берат ядове, че няма да си подвия опашката, а ще продължа от инстанция на инстанция, че даже да ми натикат главата под водата, пак няма да млъкна, а ще продължа да настоявам на своето, та макар от устата ми да излизат вместо думи въздушни мехури. А тебе ще те изритат.

Острите сиви очи на неврастеника ме следят с мрачно злорадство. У него всичко е някак си остро – и тънкият нос, и удължената брадичка, и дори ушите, щръкнали нагоре като козите уши на сатир. Той очевидно се забавлява да наблюдава реакциите ми и да поставя на проверка смелостта ми. Аз също се забавлявам. На такъв фанатик и през ум не му минава, че за да извършиш една рискована стъпка, съвсем не е необходима смелост. Изобщо не е в състояние да загрее, че ако съм решил да продължавам операцията, то не е защото чак толкова държа на правдата, а защото съвсем не държа на мястото си.

– Няма да ме уплашиш, в случай че това ти е целта – казвам, колкото да му разваля настроението.

– Драго ми е да го чуя – кима Марков, – Дотук ми е дошло от разумни хора.

И убедил се окончателно, че не спадам към разумните, той минава към някои по-конкретни бележки във връзка с Учреждението.

– И все пак продължават да карат някак си – забелязвам по едно време.

– Е, да, някак си. Нали оттам идва и проклетото ни успокоение, че нещата винаги вървят някак си и винаги се оправят някак си. Също като в шия нови блокове, дето бях вчера. Ама че сградите така са разположени, та като застанеш сред тях, да те налегне меланхолия и униние… Ама че архитектите са си оставили ръцете, като са проектирали възможно най-неугледните решения… Ама че тая или оная бригада също си е оставила ръцете, че тук е разкъртено, другаде разкривено, там недовършено… Какво значение? Нали хората все някак си ще се нанесат, все някак си ще живеят, ще тупат черги, ще готвят овнешко с картофи, ще раждат деца…

– Ти май не обичаш овнешко с картофи.

– Не обичам овните. Тая овнешка апатия… тая немара… карай как да е, карай някак си, нали формално всичко е наред: изпълнено, предадено, прието… Защото и тези, дето приемат, са също като онези, дето предават. Важното е формално всичко да е наред, бумагите да са наред. Щом за брака се дават премиални, какво има толкова да му мислиш.

– Прекалено обобщаваш – забелязвам. – Ще има пак да те сапунисват.

Неврастеникът поклаща глава, сякаш казва: имаш много здраве, сетне отмества превърнатата в развалини кремпита, до която дори не се е докоснал, и отпива от току-що донесеното кафе.

– Нищо не обобщавам, Павлов. Видял съм, установил съм, записал съм. Ще го пуснат или не, но ще мине и ще се забрави, а после ще дойде друго. И там е именно бедата, че не се решавам да тегля чертата и да обобщя. Също както и с това Учреждение. Аз съм изнесъл един гаф, и е бил забравен. Ти ще изнесеш втори и също ще бъде забравен. Но положително там има и други гафове, не може да няма и други, и ако някой се запретне да ги разрови и да тегли чертата, картината ще стане далеч по-неприятна.

– Ами нека стане.

– Да стане, само че кой ще я нарисува? Кажи де: кой? Ти или аз?

Амбицията ми не стига до големите фрески. Засега са ми достатъчни и отделни детайли. Така че връщам разговора към конкретните факти. И добре правя, защото още същия следобед ме извикват при главния. Само мене. На четири очи. А викне ли те шефът на четири очи, трябва да си готов на всичко.

– Какво става, Павлов? – запитва той, без да напуска седящото си положение и без да ми сочи с ръка креслото. – Днес трябваше да представиш материала.

– Нося го.

Главният поглежда папката в ръката ми и по лицето му се изписва разочарование. Приготвил се е човекът здраво да ме калайдиса, а сега – язък за подготовката.

– Дай го де, какво чакаш? И сядай.

– Въпросът е, че в отдела се появи известно разногласие – пояснявам, като оставям папката на бюрото. – Янков навярно ви е казал.

– Каза ми, да. Затова те извиках. Иначе щях да викна него.

И без повече обяснения главният потъва в машинописа. Това не е цял ферман. Пет странични, добре наблъскани с факти. Къси извадки, отразяващи становищата на различните страни и поставящи читателя в недоумение пред вечния въпрос – кой е виновен. А след това къси уточнения па събитията и накрая късо заключение, за да стане все пак ясно кой за какво е виновен. Сух материал. Без помен от художествени достойнства.

Главният чете внимателно – не по диагоналната система, – някъде ръмжи, другаде пухти, а тук-там и загадъчно мълчи. Накрая затваря папката, отмества я настрана и казва, сякаш на себе си:

– Крушката не пада по-далеч от дървото.

– Моля? – питам също като Лиза, макар да не се касае до чуждица.

Това за крушата ми прозвуча доста съмнително. Почне ли с поговорки, работата е ясна. Всъщност тя още от началото ми е ясна. Знам предварително, че се трудя за тоя, що духа.

– Едно време баща ти беше направил такъв материал. Остър и лют… И отнесе наказанието…

– Това е било едно време – напомням.

– Е, да, едно време – кима главният. – Но сега да не мислиш, че за тоя твой материал ще ни покрият с лаври? Ще има да се берат ядове.

– Доколкото разбрах, и Янков е на същото мнение.

Шефът ме поглежда недоволно, приготвя се да изръмжи нещо не твърде приятно, обаче се овладява и запитва:

– А защо, мислиш, Янков е на такова мнение?

– Ами… попритиснали са го.

– Кое те кара да смяташ, че са го попритиснали?

– Това, че се опитаха да притиснат и мене.

– По кой начин?

Разказвам с няколко думи, без да пояснявам, че водката е била полска, а не съветска.

– И защо не си ми казал? – изръмжава шефът.

– Какво да вя кажа? Частен разговор. Недоказуеми работи.

– Това не е частен разговор! – кипва главният. – И аз не съм следовател, за да търся доказателства. Такива неща се съобщават, ако не ти е известно…

Щом кипва, значи е в добро настроение.

Той мълчи известно време, като обмисля нещо. Сетне отново запитва:

– Всички факти точни ли са?

– Точни и доказуеми. Имам пълна документация.

– Ще ми я донесеш. И ще дадеш материала за набор – нарежда шефът.

И като тупва с пълния си юмрук по бюрото, добавя:

– Материалът ще излезе!

* * *

Старците пак са се спречкали. Между двете кресла святкат реплики като мълнии, докато ние тримата върху дивана наблюдаваме безпомощни бурята.

Те седят един срещу друг: Димов – крехък и източен, с бледо лице като пожълтяла от времето слонова кост и с хлътнали трескави очи – и Несторов, масивен и тежък, с изпечена кожа, върху която играят смътните червеникави блясъци на възбудата, едно лице с резки черти и присвити очи, бронирано сякаш в недоверие.

Вечерта е започнала съвсем патриархално, още повече Димов е твърде отпаднал, за да води сражения, а Несторов е нещо настинал – настинката сполита дори здравеняците – и за пръв път се е явил загърнат зиморничаво в някакъв стар шинел.

Изобщо всичко почва съвсем идилично и навярно би продължило така, ако по време на една съвсем безобидна престрелка Рицаря не се изтървава, като произнася думата „догматик“.

– „Догматик“ ли? – озъбва се Неси. – Вие, като кажете „догматик“, все едно че издавате смъртна присъда.

– Ние не сме по смъртните присъди – възразява Димов. – Други са по тая специалност.

– Само че за вас догма е всяка истина, щом е ясна и проста – продължава Допотопния, без да го слуша.

– Няма прости истини – поклаща глава Рицаря, като се обръща към дъщеря си. – Ако истините бяха тъй прости, „Капиталът“ на Маркс нямаше да е дебел като библия, а щеше да е от пет изречения.

– Само че марксизмът може да се каже и с пет изречения – упорства Неси. – И понякога е нужно да се каже именно с пет изречения, защото всеки не може да чете „Капиталът“. А тия пет изречения вие ги обявявате за догми.

– Видяхме какво става с марксизма, когато го събират в една червена книжка – пояснява отново Димов на Лиза. – Така са били извращавани много учения. И християнството догмата го уби.

– Пет пари не давам за християнството – изръмжава Неси. – Макар че ако е въпрос за католицизма, той затова именно завладя света: превърна всичко в няколко прости догми и завладя света.

– Истината не влиза в догми – поклаща глава към дъщеря си Рицаря. – Много голяма е, за да се събере в няколко догми.

– Глупости – отвръща грубо Допотопния. – Има висша математика и има таблица за умножение. Хайде сега да обявим, че таблицата за умножение е погрешна, понеже не била висша математика.

– Догматизмът е винаги много убедителен – промърморва този път сякаш на себе си Димов. – Ако не беше убедителен, нямаше да е дълговечен.

И те продължават да се дърлят все по-настървено, единият – в треска, а другият – обречен, обаче продължават своя изтощителен двубой в тоя хладен мрачен хол и върху въображаемия терен на историята, като че ли целият ход на историята зависи от тях двамата, продължават да си оспорват командния лост на света и да чертаят всеки по своему развитието на живота, след като животът вече ги е изхвърлил от обръщение, като двама бойци, все още вчепкани в смъртна схватка, макар пълчищата отдавна да са отминали, макар полесражението отдавна да е утихнало, макар наоколо да се простира вече глухота и нощ, нощта, която само след миг ще погълне и тях двамата. Една свирепа и безсмислена схватка, но чието отчаяно упорство прераства в нещо като подвиг, в нещо като саможертва, в нещо като трагична съдба.

И додето ги гледам така настръхнали един срещу друг, престанал вече да чувам острите фрази, из-веднаж си помислям, че може би те воюват тъй настървено, защото воюват всъщност със себе си, с нещо у себе си, нещо, което усещат, че носят нейде там, много дълбоко у себе си, и от което се боят и което се стремят да изтръгнат неумолимо, да го изличат и изпепелят по време на тоя безкраен двубой.

– Догматик ли? – проечава внезапно като грохот гласът на Допотопния. – Да, ако революционното насилие е догма, аз съм догматик! И ако класовата борба е догма, аз съм догматик! И ако диктатурата на пролетариата е догма, аз съм догматик! И за ваше сведение не се срамувам от това!

Той се е изправил, още по-едър и заплашителен, тъй както е заметнат със стария шинел. Изправил се е, сякаш очаква следващото предизвикателство. Сетне бавно се извръща и тръгва към стаята си.

Но още не е стигнал до стаята си, когато спира и се ослушва. На вратата се е позвънило един път. Един път е за Неси.

Борецът с шинела се връща мудно назад и излиза в антрето. Минута по-късно той отново е в хола, придружен от някакъв възрастен мъж, висок почти колкото Допотопния, но далеч по-фин от него: шапка „Идън“, тъмносин балтон и все още запазено лице с посивели бакенбарди.

– Мисля, че вас търсят – промърморва Неси към Лиза и отново се отправя към стаята си.

– Какво има? – пита жената с лека неприязън.

Щом е с неприязън, вероятно го познава. Тъкмо това се опитва да припомни и новодошлият:

– Но, Лиза, не ме ли познавате?

– Че кой бяхте вие?

– Но, Лиза! – възкликва с приветлива усмивка гостът. – Аз съм вашият баща!

Допотопния, който почти е стигнал до стаята, спира и с недоумение се обръща. Димов, почти задрямал в креслото, ококорва очи.

– Вие сте нейният баща? – извиква той. – А аз кой съм?

– Това не мога да знам – отвръща невъзмутимо новодошлият, като продължава да гледа към дамата.

– Майка ми ли ви прати да разигравате тук тия безвкусни сцени? – запитва с леден глас Лиза.

– Майка ви, да. Но защо – сцени? Намекна ми просто, че трябва да дойда и да разсея едно недоразумение.

– А защо чак сега? И защо точно сега? – любопитства със същия леден глас жената.