Текст книги "Само за мъже"

Автор книги: Богомил Райнов

сообщить о нарушении

Текущая страница: 15 (всего у книги 27 страниц)

Вместо това я чувам да казва:

– Вие сте болен.

– Тъй ли?

Стаята вече тъне в здрач. Само двата прозореца с бели пердета все още светлеят като две високи и строги врати към празната белота на небитието. Двата прозореца и лицето на Лиза, невъзмутимо, като лице на антична богиня от селски тип.

– Говоря съвсем сериозно – произнася богинята. – И то е съвсем просто: вие сте болен. Само че възприемате заболяването си като разбиране за живота. Мислите, че правите разкритие, Тони, а всъщност правите температура.

* * *

„Вие сте болен“ – очевидно Илиев е успял вече да й набие в главата някои ръководни мисли. Да не повярваш просто колко научни са станали хората. Всеки е готов да ти определи диагнозата, включително и тая патка. Ето, затова на човек му идва да си дигне чуковете и да се забие някъде в Алпите.

Що се отнася до другото, не е нужно да задълбавам в диагностиката, за да видя, че инженерът е лапнал здравата. По време на скромните вечерни сеанси той дори прави опит да се долепи по-плътно до дамата, което пък кара дамата леко да се отдръпва, сиреч да се доближава към мене, за да му внуши, че всяко нещо – с времето си. Работите вече са стигнали дотам, че Владо при цялата си стиснатост извежда Лиза всяка събота вечер на кино и всяка неделя следобед на кафене.

Иначе нещата си вървят, както преди, и жената в свободното от домакинство време тропа на старата, взета не знам откъде машина и аз напразно чакам да чуя фразата: „Тони, решила съм да изпълня онова обещание и да ви освободя килера“. Макар че вероятно някой ден все пак ще я чуя. Когато една жена е в положението на Лиза и когато кандидатът е от ранга на Илиев, изходът е предварително решен.

„В един неделен ноемврийски следобед…“ Само че този път още е заран. Ранна заран, което не пречи някой вече да ми звъни двукратно на вратата. Оказва се, че възпитателката отново е довела оня пумпал и сестричето му. Нослетата и на двамата са зачервени от хладния вятър.

– Не искаме да прекаляваме, но те, горките, от толкова време настояват… – оправдава се жената. – Знам, че сте чужди хора и не сте задължени, но те…

– Как „чужди“? – прекъсвам я. – Аз съм им чичо. Кажи, Гошко, чичо ли съм ти или не?

– Чичо, чичо! – потвърждава малкият със звънливото си гласче.

– Чичо… – произнася тихо и Румяна, като докосва с ръчичка ръкава ми, сякаш за да се увери, че съм налице.

– А, ето ги и нашите дечица! – обажда се Лиза, като се показва от кухнята. – Знаех си, че точно днес ще дойдете. Друг път купувам две кифли за закуска, а днес купих четири.

Съмнявам се, че е знаела, понеже се е уговорила с Илиев да вървят следобед на кино. И една малка подробност, която доста ме обезкуражава: жената отменя киното, за да излезем с децата. Горкият инженер. Ще трябва сега да виси на студа, за да продава билетите. И горкият аз. Ще има, изглежда, още да чакам, докато чуя оная фраза за килера.

Изобщо неделният ден минава доста патриархално, а също и вечерта. Дори старците почти не се сдърпват пред телевизора, ако не смятаме отделни бележки, про-звучаващи като звън на лениви шпаги.

Затуй пък вечерта на понеделника е значително по-драматична. Още когато влизаме в хола и сядаме всеки на мястото си, и почваме да се поглеждаме с недоумение, става ясно, че нещо не е в ред. Владо очевидно го сърби пръв да вземе думата, обаче му е неловко. Тъй че все пак думата я взема Димов в правото си на баща:

– Елисавета днес не слезе долу… А май не чух и машината да тропа…

– Елисавета я няма – оповестявам, за да разпръсна недоумението.

Но вместо да го разпръсна, то още повече се сгъстява.

– Как я няма? – възкликва инженерът.

– Да не е заминала? – изръмжава Неси.

– Какво става всъщност? – поглежда ме подозрително Рицаря.

Ако трябва да бъда точен, те и тримата ме гледат подозрително, сякаш казват: „Какви си ги забъркал?“

– Не знам какво става, но тази заран е излязла съвсем рано и целия ден не се е прибирала.

Издаденото от мене комюнике се посреща с очевидна враждебност, чийто говорител съгласно бащиното право става Димов:

– Да не сте се скарали нещо?

– Я не говорете глупости – промърморвам небрежно. – За какво ще се караме…

– Трябва да се съобщи в милицията – изръмжава ненадейно Допотопния.

– Нямаме работа с милицията – възразява сухо Димов. – Ако се наложи да я търсим, ще я търсим сами.

В тая минута се обажда и гласът на разума. Естествено, чрез устата на инженера:

– Мисля, че не трябва да избързваме. Може да е имала работа… Може всеки миг да се прибере…

– Ще се прибере на върба… – забелязвам с присъщия ми скептицизъм.

– Значи сте се скарали? – пламва Димов.

– Нали ви казах да не говорите глупости – напомням. – Само че каква работа ще има тя навън? Работата й е тук – при машината. Значи щом я няма досега, няма и да се прибере.

– Трябва да съобщим в милицията – изръмжава отново Неси.

Но сега той вече е станал и войнствено придърпва нагоре каиша, като подготвя корема си за път.

– Никаква милиция! – изправя се и Димов. – Ако трябва, аз ще я търся. В края на краищата тя е моя дъщеря, не ваша.

– Сетихте се… – промърморва презрително Допотопния.

Обаче в тоя миг разумът отново се намесва и негов пратеник се оказва пак рожбата на техническия прогрес:

– Но, другари, моля ви, недейте така. Нека седнем да обсъдим спокойно положението като разумни хора. В края на краищата, ако е за милиция, винаги имаме време.

– Никаква милиция! – възразява наново Димов, обаче все пак сяда.

Сяда и Неси, като придържа с две ръце корема си, сякаш му казва: „Спокойствие, спокойствие“.

– Ако трябва да правим издирване, би следвало да почнем с майката – позволявам си да предложа.

– Това е смислено – признава Допотопния. – Но къде живее майката?

– Вероятно другарят Димов знае.

– Аз не мога да ходя при майката – дръпва се Рицаря.

– Не е нужно вие да ходите – забелязвам. – Ще ида аз… или Илиев.

– Вие по-добре недейте – спира ме с ръка Димов, като че вече съм хукнал. – Не съм ви го казвал, Павлов, но вие имате особен маниер да се шегувате с хората, като ги дразните…

– Не съм го забелязал – отвръщам.

– Аз обаче го забелязвам. И си представям отсега какво ще излезе от срещата ви с оная истерична жена.

– Тогава аз да отида – предлага услугите си Илиев.

Предлага ги, но не без уговорката да изчакаме. Изобщо пренията продължават още известно време, докато се решава все пак да изчакаме до следния ден, понеже заранта е по-мъдра от вечерта. Подир което всички се пръскат в траурно настроение, без дори да видят пиесата, чийто сгъстен драматизъм се лее пълноводно по първи канал.

Да не повярваш просто, че толкова емоции ще възникват заради една жена.

А жената не се прибира нито през нощта, нито на следния ден. Налага се Владо да отиде при майката, откъдето се връща с две оскъдни сведения – че майката припаднала и че едничката сродница, при която Лиза би могла да замине, била братовчедка й, в еди-кой си град.

– Отлично – казвам, – тъкмо се канех да ходя там по една редакционна проверка.

А Илиев обявява, че е готов да ме закара с колата си. Да закара мене – като че аз напирам да търся дамата, а не той.

Колкото до проверката, по закона на вероятностите наистина ми предстои пътуване точно в тоя град. Една дълга и заплетена история от производствен характер, с която едва ли бих имал куража да се захвана, ако върху съответното писмо не бе нанесена собственоръчната резолюция на главния: „Да се провери и да ми се докладва“.

* * *

Тръгваме рано на следната заран в едно време, което пак по закона на вероятностите е възможно най-неподходящо за пътуване, Голям дъжд и нищожна видимост. Обилни водни струи се стичат по стъклата на москвича и чистачките едва успяват да ги омитат, колкото да дадат възможност на шофьора да види малко по-далеч от носа си. Водата шумно трака по каросерията, а двата светли снопа на фаровете потъват в струите на дъжда, сякаш асфалтът ненадейно е обрасъл в буйни сребристи стебла.

Според данните на часовника ми би трябвало вече да е съмнало, но навън е почти тъмно и Владо шофира тъй напрегнато, че ми напомня за Беба. Най-после, подир един час каране, през който едва ли сме изминали повече, от четирийсет километра, дъждът като че поотслабна и пред нас се развиделява.

– Оправя се – избъбря Илиев.

Той е от хората, които обичат да формулират нещата дори когато са очевидни. По-голямата яснота никога не пречи.

– Тъкмо си мислех, че ще трябва да се върнем – подхвърлям просто за опит.

– Да се върнем? Ония старци ще ни разкъсат.

– Забавни дядки…

– Не виждам с какво са ви забавни – възразява той. – Дърлят се непрестанно като ония маниаци, дето подир края на мача цяла вечер ще спорят дали реферът е свирил правилно.

– Само че тия двамата са били участници в мача, а не зяпачи.

– И какво, като са били участници? Мачът е свършил.

– Този мач не е свършил.

– За тях е свършил – настоява Илиев.

Той забавя съвсем и превключва на втора, понеже пред нас едва се тътри някакъв потънал в кал камион.

– А нима вие не се дразните от някои неща? – запитвам.

– Разбира се, че се дразня, но в технически смисъл. Не емоционално.

– Само техническата страна ви вълнува…

– Защо трябва да ме вълнува другата?

В момента пълзим едва-едва и това дава възможност на Владо да ме погледне и да запита:

– Помните ли, когато тия дядки се скараха за ония злоупотреби?

– Е, и?

– И когато веднаж насмалко не се счепкаха по ония стопански въпроси и по вечната тема: чия е вината?

– Е, и?

– Тия неща ги дразнят. И не само тях. А мене ме успокояват.

– А! Вие сте привърженик на тезата: колкото по-зле, толкова по-добре!

– Съвсем не! Как можахте да го кажете! Успокоява ме тъкмо фактът, че въпреки всички безобразия продължаваме да се движим напред.

– Само че ние почти не се движим – забелязвам. – Защо не я задминете тая костенурка?

– Нямам видимост. Нали знаете, че така стават катастрофите…

И мисълта му наново се връща към другото:

– Точно там е работата, че въпреки невежите, некадърниците, а понякога и липсата на опит целта ще бъде постигната. Защото системата е силна. Системата е нещо много важно, Павлов. Така че не, виждам защо при всеки гаф трябва да викаме пожарната.

– Вие по-добре знаете – промърморвам. – Аз не съм по системите. Но щом е толкова силна, защо търпи негодното? Силният организъм изхвърля негодното.

– И нашият организъм го изхвърля при първа възможност. Но това е именно въпрос на възможности. Помните ли какво повтаряше оная вечер Димов: защо, вика, на Запад да има образцова организация, а у нас да няма…

– Мисля, че дъртакът беше прав.

– Мислите, но не знаете. А аз зная, че не беше прав. И въпросът не е само в това, че тяхната организация е една, а нашата – друга. Въпросът опира до по-дълбоки неща, Павлов! Ако искате, чак до гените.

– Е, чак пък до гените!

– Ами вижте бе, Павлов: ония народи са се учили на организирано производство още преди осем века, още от периода на средновековния град. Еснафи, гилдии, манифактура, да не говорим за по-късното въвеждане на машините и за капиталистическата индустрия. Ами че въпросите на колективните процеси и на организацията са им влезли в кръвта бе! Станали са унаследен опит, ако щете, биологическа наследственост. Докато нашенският байно, селяк или занаятчия, през същото това време е работил сам или най-много с по някой чирак, а потомството на тоя байно едва преди няколко десетилетия за първи път е видяло фабрична машина и ние вече искаме по всички показатели да бъде равно на оня потомствен пролетарий и дори нещо повече – на оня потомствен организатор и ръководител на производството.

– Боя се, че изпадате в биологизъм – произнасям не без известна строгост.

Илиев не отговаря, понеже тъкмо в този момент е издебнал подходящата възможност да надуе малко мотора и да префучи край костенурката. Пред костенурката обаче се тътри друга костенурка, също такава окаляна и ленива, така че ще има още да пълзим.

Операцията, изглежда, е накарала инженера да забрави темата, но аз му я напомням:

– И колко века ще са нужни според вас, за да настигнем ония, потомствените?

– Не ме разбрахте – възразява търпеливо Илиев. – Съвсем не се касае за векове. Процесите днес протичат много бързо.

– Те протичат бързо не само за нас, а и за тях – позволявам си да напомня. – Което значи, че дистанцията се запазва.

– Точно така – кима инженерът. – Дистанцията без друго се запазва, ако системите са еднакви. Обаче те не са еднакви. Затова ви казвам, че системата е нещо много важно. Системата ни спасява, Павлов, там е работата!

Когато опонентът се хване за една дума, най-добре е да прекратите дискусията, понеже той до края ще ви тика под носа все тая дума. Така че минавам на другото.

– Интересно за к’во ли се е завряла Лиза при братовчедка си.

– Още не е известно дали е там – напомня педантично Илиев. – А в случай че е там, вие по-добре би трябвало да знаете защо е там.

– Значи и вие смятате като ония старци, че съм я прогонил?

– Съвсем не. Но имате възможност да бъдете по-дълго с нея, а следователно и да научавате повече неща.

„Имате възможност“. Един вид – имате привилегията. Голямото щастие.

– Не ревнувате ли, че тя живее при мене? – решавам да го почерпя с един шоков въпрос.

Той само леко се усмихва, сякаш въпросът повече го забавлява, отколкото дразни:

– Толкова глупав ли изглеждам?

– Не съм и помислял подобно нещо.

Самата истина. Може да изглежда всякак, но не и глупав.

– Лиза не е жена, която би живяла с двама мъже едновременно – пояснява инженерът. – И в случай че живееше с вас, това би означавало, че шансовете ми са никакви. В такъв случай, защо да ревнувам напразно? А понеже усещам, че все пак имам шансове, това пък значи, че тя не живее с вас. Тогава за какво да ревнувам?

Приключил с тия разсъждения, Илиев отново се вкопчва в кормилото, завърта го и подминава втората костенурка. За да се залости зад трета. Навярно на тая третата ще има да й гледаме номера чак до местоназначението.

– Може пак да ме обвините в биологизъм, но при хората, Павлов, е също като при животните: женските си избират партньора, а не обратното. И в това е силата на тия слаби същества.

– Гените – подсказвам.

– Инстинктът – поправя той.

– И все пак туй, че живеете на различни етажи…

– Не отричам, че бих предпочел да сме заедно. Но Лиза няма да го приеме преди съответните формалности. Пък и аз не бързам. Когато си се решил на нещо сериозно, излишно е да бързаш.

– Значи?…

– А вие как мислите? Решил съм го, да. Аз не съм женкар, Павлов, но без жени не може. А тази страшно ми действа. Дори нямате представа до каква степен ми действа. И само ако дойде при мене, ще мирясам. И това ще бъде за мен идеалното решение. Вместо да губя време и да звъня на стари връзки, не защото чак толкова съм закопнял по тях, а понеже все пак без жени не може.

– Завиждам на трезвата ви мисъл – произнасям с известен респект.

– Може да се подигравате, но нещата стоят точно така. Ще призная, че и аз съм ви се подигравал, макар и наум: „Да дойде при него такава жена и да не я оцени“. Оная седмица ви видях пред „София“ с някаква красавица… Не се сърдете, но аз бих казал, че тя е нищо пред Лиза.

– Имате основание – кимам. – Тя е почти два пъти по-малка от Лиза.

Но този път инженерът не отговаря. Какво ще отговаря на такъв глупак.

* * *

Когато пристигаме, дъждът е спрял и вятърът омита тъмните като фабричен дим облаци, за да разкрие тук и там звучно синьо небе.

Владо паркира колата в една уличка до пешеходната зона, определяме си среща в пет и се разделяме. Неговата е по-лесна, понеже знае какво търси. А аз и това не знам.

Добре, че поне адресът ми е известен и че управлението се оказва на две крачки. Прочитам с уважение златните букви върху черната табелка до входа и поемам по старата каменна стълба към горния етаж. Секретарката е осведомена за пристигането ми, тъй че съм застрахован от вероятните „шефа го няма“ и „не знам кога ще се върне“.

Шефът е тук, облечен като шеф, добре избръснат и с румени бузи, странно контрастиращи с мъртвешката бледост на плешивото му теме.

– Заповядайте – обръща се той към мене, като прави широк гостоприемен жест към кожената гарнитура. – Как пътувахте в тая буря?

И преди да чуе отговора ми, нарежда на секретарката:

– Повикайте другарите!

– Какво не върви при вас? – минавам на въпроса, като оставям настрана темата за бурята.

– Нищо не върви! – отвръща шефът, като напуска стола зад бюрото, за да седне по-близо до мене. – Пълен провал.

Явен холерик, изобщо типа на „много деен другар“, особено деен в бързите остра ръкомахания и постоянното движение на главата.

– Става дума за национален обект… – започва той.

Подир което предлага:

– Запознайте се с помощниците ми.

Защото те са вече тук, единият – дребен и свит, с посивяла коса, а другият – малко по-млад, висок и мършав като върлина, но и двамата еднакво дребни пред шефа си.

Помощниците са въоръжени с папки и са дошла очевидно за да разяснят някои подробности, обаче единственият им принос по време на разговора се свежда до еднообразните възклицания „да, другарю Стаменов“ и „точно така, другарю Стаменов“. Колкото до мене, моята роля се изчерпва с това, да слушам, да сърбам донесеното от секретарката кафе, сладко като меласа и почти толкова ароматно, и понякога да задавам отделни проверовъчни въпроси.

Работата е съвършено ясна още от писмото, което управлението ни е изпратило, но все пак известни детайли трябва да се уточнят. А ако оставим настрана детайлите, всичко се свежда до следното:

Управлението отговаря за строежа на голям хидровъзел в окръга. А строежът на хидровъзела включва панцеровката на водовземен тунел. А панцеровката предполага метални тръби с определен диаметър. Но ето че тръбите ги няма, макар че предприятието, което се е нагърбило с производството и доставката им, си е налице: заводът „Ударник“ в съседния окръг.

Оттук – и провалът, за който говори Стаменов: Не може да започне изграждането на язовирната стена на изравнителя, не може да се извърши строителството на водонапорния тунел за ВЕЦ, не могат да се осъществят ред други довършителни работи на каскадата, а на всичко отгоре и колективът се разстройва, лишен не но своя вина от премиални.

Работата изглежда от ясна по-ясна: въпреки сключените черно на бяло договори, въпреки последвалите осъждания за неспазването им, въпреки десетките съвещания и планините от протоколи завод „Ударник“ проваля завършването на един национален обект.

„Да се разстрелят!“ – както би казал Допотопния. Но преди да минем към подобни строги мерки, би следвало все пак да проучим някои подробности. Дали тия от „Ударник“ нямат някакви валидни оправдания. И дали тия от управлението са чак толкова невинни като жертви. Така че формулирам някои реплики.

– Оправдания – колкото щеш! – разперва красноречиво ръце шефът. – Но ако оправданията им имаха стойност, нямаше да ги осъдят. Ето, вижте тук!…

И той нетърпеливо издърпва папката от ръцете на сивокосия, за да ми покаже заключението на арбитражната комисия.

– А вие какво сте правили оттогава насам?

– Във всеки случай не сме стояли със скръстени ръце – отвръща Стаменов. – Ето, вижте тук!…

И той издърпва този път папката на върлинестия, за да ми покаже колекцията от оплаквания и сигнали към съответните инстанции.

– Съвестта ни е чиста! – декларира шефът, като красноречиво поставя ръка на гърдите си. – Ако не беше чиста, нямаше да се обръщаме към печата.

– А защо не се обърнахте по-рано? – любопитствам. – Загубили сте близо година време.

– Ами вярвахме, че нещата все пак ще се оправят… Освен това от някои места ни съветваха да не правим тия неща обществено достояние… Провалът е от голям мащаб, нали ме разбирате? Неудобно е…

– Работата наистина е дебела – признавам. – Затова трудно мога да дам ход на писмото ви, без подробна документация.

– Документацията е налице – успокоява ме холерикът, който явно е предвидил всичко. – Костов, вземи папката от Ваня.

Чиста работа. Вместо да изпълвам цял бележник с гарванаци, шефът ми връчва въпросната папка, съдържаща извадки от всички по-важни документи. В замяна на което аз пък му връчвам ръката си, понеже няма какво повече да правя тук.

Навън хладният вятър напълно е очистил небосвода и мокрите плочи на пешеходната зона са ведро сини, с отраженията на синьото небе. Светли нови сгради, широки витрини, кафенета с експресо – живеят си тия в провинцията.

Влизам в един ресторант, за да опитам местната кухня и да убия времето. Но в един ресторант, ако не се запиеш, трудно можеш да убиеш повече от час въпреки мудността на обслужването. Така че премествам се в близкото кафене, където убивам още един час. Остават ми само два – до пет. Трябваше да поискам поне ключа от колата, можех да подремна в москвича.

И по силата на правилото „който няма акъл, има крака“, тръгвам да се шляя из търговския център. И ето я точно насреща ми блудницата, то се знае, в компанията на инженера. Само че има и трети.

– Ей, шишко! Я да те видя, можеш ли да скочиш до небето – промърморвам, като вдигам детето на главата си.

– Аз не съм шишко, аз съм Петьо – поправя ме малчуганът, като с удоволствие оглежда света отвисоко.

С такова удоволствие, че едва съм го приземил, когато казва:

– Хайде пак!

Повтарям три-четири пъти номера, докато Лиза не се скарва на хлапето:

– Е, стига де! Вече прекаляваш.

Послушно хлапе. Аз на негово място бих продължил с това „хайде пак“, колкото да проверя докъде стига търпението на майка ми. Предполагам, че му е майка. Освен ако и тук има интернат с безстопанствени деца.

– Случаен сблъсък – обяснявам по адрес на възрастните. – Не мисля да ви нарушавам разходката.

– Защо, моля ви… – избъбря Илиев.

– Отиваме до сладкарницата, елате с нас – обажда се и Лиза.

Гласът е безучастен, но в беглия поглед има нотка на молба. В края на краищата защо да не дойда, вместо да мръзна на тоя вятър, който става все по-хладен.

В сладкарницата общувам най-вече с малчугана, като му обяснявам, че произвеждам детски автомобилчета. Той, разбира се, пита вярно ли е, а аз съм принуден да му докажа, че е вярно, затуй излизам за малко от заведението – колкото да дам време на ония двамата да довършат беседата си – и прескачам до един магазин, където още одеве зоркият ми поглед на журналист е открил няколко миниатюрни моделчета на леки коли.

– Ааа, ти си ги купил – пропява недоверчиво малкият.

Което не му пречи да оцени играчките по достойнство.

– Как ще съм ги купил! Изпратиха ми ги току-що от завода.

– Как ти ги изпратиха?

– Със самолет, разбира се.

Малкият, естествено, не е вчерашен, обаче тази игра на въпроси и отговори му харесва и ние продължаваме известно време легендата за чудодейния самолет, с изясняването на такива подробности като „а как извика самолета“ и „как пристигна толкова бързо“.

Оживлението откъм нашия край на масата, уви, рязко контрастира с хладната атмосфера в другия край. Ония двамата почти не говорят, а ако говорят, това са фрази без значение от рода па „да вземем ли още по една торта?“ и „не, не, благодаря!“

– Май че трябва да потегляме – избъбря по едно време Илиев.

Съвсем колебливо предложение, с което всички бързаме да се съгласим, включително и Петьо, който копнее да отнесе час по-скоро придобивките си вкъщи.

– Нещо сте се опуйчили… – позволявам си да забележа, когато малко по-късно вече летим с москвича по обратния път.

– Вие понякога употребявате едни изрази, които съвсем не вървят за културен човек – отвръща кисело Владо.

– Прощавайте, исках просто да кажа, че нещо май не е в ред.

– Ами и на вас ако ви сервират едно дете…

– Значи детето е нейно… – подхвърлям.

И понеже не получавам отговор, продължавам:

– Стар проблем. Помня, че още навремето го използвах за първия си сценарий.

– Сценарият е едно, животът – друго – произнася с меланхолия инженерът.

– Мислех, че тия предразсъдъци отдавна не са на мода – казвам сякаш на себе си.

Той не отговаря. Значи – сбогом, скорошно избавление!

– Но вие, надявам се, не сте си въобразявали, че ще бъдете първият й мъж?

– Естествено – отвръща неохотно инженерът, като пуска дългите фарове, тъй като вече сме излезли на шосето.

– А какво повече е детето освен последица на една минала връзка? Тая жена не е знаела предварително, че ще ви срещне, та да се пази за вас.

Илиев рязко сменя дългите с къси, тъй като насреща се е задала някаква кола. Сетне, изчакал разминаването, отново пуска дългите и едва тогава казва:

– Вижте, Павлов, не ми дръжте лекция като на някакъв еснаф. Аз не съм еснаф и нямам предразсъдъци. И още сега ще ви кажа, че това дете с нищо няма да измени решението ми…

Слава богу!

– … Но това не пречи сюрпризът да бъде неприятен. Не че мразя децата, обаче ценя спокойствието си. Такава ми е работата – цифри, анализи, изчисления, – имам нужда от спокойствие. А хлапето или ще чупи, каквото му падне, или ще задава въпроси. Я си спомнете само в сладкарницата колко въпроса ви зададе.

– Не съм ги броил. Но нали някога ще имате и ваше дете?

– Моето ще го възпитавам от първия ден. Детето трябва да се възпитава от първия ден. На втория е вече късно…

– Все пак това е шик от ваша страна, че държите на думата си – решавам да го поизчеткам.

– Шик ли? Тая жена просто ми е влязла в кожа-та, какъв шик… И въпросът е за мене решен. А обещания не сме си давали.

Той млъква. Аз също съм загубил желание да бъбря. Любовта винаги респектира, дори когато е сведена до сексуално удобство. Дори когато е глупава. Като моята първа любов.

Навън е съвсем тъмно. Разораните стърнища и осланените пасбища са вече само една неясна мрачина. Една неясна мрачина, прорязана на две от светлата лента на шосето, по което лети москвичът. Но долу под таблото в краката ти не се въргаля чанта долари. Вместо долари има още едни крака. Тези на Илиев.

Първата любов. И първото страдание. Ти тъкмо бе завършил университета, а тя тъкмо бе завършила гимназия. Видя я в началото на лятото на някакъв рожден ден, съвсем случайно, защото съдбоносните неща стават винаги случайно, макар зад тази случайност да стои законът за вероятностите. Рожденият ден бе всъщност вечер, шумна и дива, като повечето подобни сборища, а тя бе седнала далеч от масата с бутилките и от хола с танцуващите идиотчета и ти дори се учуди, че такова красиво момиче може да седи съвсем само, без никой да се закачи за него, и накара домакина да те представи, за да излезе всичко по-сериозно, а не като някаква паешка история и хубавицата се усмихна едва-едва, но все пак влезе в разговор и ти се напрягаше да изцедиш някоя по-интересна тема от мозъка си, но не можеше нищо да изцедиш, понеже беше съвсем гипсиран от стеснение, не защото беше чак толкова стеснителен, а защото видът на това неземно същество ти бе подействувал като удар с манивела по темето.

Едно неземно същество, що се отнася до финото леко удължено лице и синьозелените очи с дълги меланхолични мигли, но иначе съвсем земно с тия източени и някак похотливи бедра, които се открояваха през лятната рокля, и със седефената кожа на деколтето, разкриващо ти увлекателното начало на един може би не твърде едър, но страшно съблазнителен бюст.

В погледа на неземното същество имаше нещо мечтателно и загадъчно, а от изкусителното тяло вееше някакъв горчив люляков дъх. Младата богиня се парфюмираше с люляков одеколон, един слаб одеколон и все пак достатъчно силен, за да остане докрай в спомена ти като ухание на първата любов.

Жена-картина, от тия в киносписанията, одухотворена и плътска до такава степен, че просто не ти идваше наум поне една свястна тема, защото се бе съвсем гипсирал от смущение, така че накрая темата дойде пак от нейна страна и това за твое щастие бе филмовата тема, защото, ако бе музикалната или театралната, щеше веднага да разбере, че си пълен простак.

Да, хубавицата бе решила да се посвети на филма и това ти се видя съвсем естествено, а не комично като Лиза с нейния ВИТИЗ, защото какво по-естествено от туй, момиче с външност на кинозвезда да се готви за киното.

Тя бе гледала доста филми, почти толкова, колкото и ти и почти същите, така че базата за духовно сближение бе налице и след като напразно се опитахте да танцувате сред ужасната навалица в хола, ти тръгна да я изпратиш и това бе началото на тая мъчителна връзка, която трая цели два месеца.

Връзка, да – ако могат да се смятат за връзка няколко разходки в парка и няколко срещи по кафенетата и две вечери в лятната градина на „България“. Връзка, да – ако поясним, че тя само веднъж ти позволи да я прегърнеш и само веднъж – да я целунеш и че дори не изтърпя докрай целувката ти, тъй като твоята бе твърде далеч от високия стил на целувките по екрана. Връзка, да – но главно насън, когато тя ту бягаше от тебе, а ти се мъчеше да я догониш със спънати нозе, ту ненадейно ти се отдаваше, за да се дръпне внезапно и да се разтопи в пространството, оставяйки ти като единствен знак, че все пак те е навестила, дразнещия спомен за едни похотливи голи бедра и за едни розови устни, леко разтворени в любовен екстаз.

Затова пък разговорите бяха изобилни, по-скоро монолози, отколкото разговори и по-скоро от нейна страна, отколкото от твоя. Естествено – на филмова тема. Тя бе съгласна да играе във филми. И не виждаше никакви причини другата страна да не бъде съгласна. Ти също не виждаше, но поради обичайния си скептицизъм не изключваше известни трудности. По тая точка възникваха и различията помежду ви. Тя вече имаше уверенията на някои хора, пряко свързани с кинопроизводството – засега тия хора се свеждаха до един организатор и един техник по осветлението, но те бяха на „ти“ с всички известни режисьори. Обещаваха й твърдо да кажат където трябва каквото трябва, за да стане ясно, че тя не възразява. А после се появи и някакъв значително по-солиден съюзник, един директор или почти директор на продукция, който я отведе на Черноморието за пробни снимки или нещо от тоя род. И това бе епилогът на твоята горчива любов.

Ти повече нито я видя, нито я потърси, понеже си бе казал, че няма да я търсиш, и най-вече понеже не знаеше дори адреса и, тъй като тя никога не ти позволяваше да я изпращаш по-далеч от известен ъгъл, което ти вдъхваше съмнението, че колкото и да изглежда елегантна в абитуриентската си рокля, но едва ли живее в някой дворец.

Разбира се, ти бе сигурен, че отново ще я видиш, само че на екрана, додето седиш в полутъмния салон с предателски овлажнели очи, но макар да не про-пускаше български филм и макар търпеливо да изчакваше края и на най-скучните, не успя да я видиш дори в някоя съвсем дребна роля, тъй че по някое време си бе втълпил, че тя вероятно е потънала нейде в морето по време на тия проклети пробни снимки.