Текст книги "Само за мъже"

ДЕВЕТА ГЛАВА

Класическият ад, доколкото си го спомням от гравюрите към поемата на Данте, съвсем не е лишен от колоритност и дори от известна жизнерадост. Там се вият пламъци, кипи живот и снажни жени с похотливи мускулести тела ви се представят във всички възможни пози. Това не е никакъв ад, а пир за окото, изпълнен с любопитни детайли.

Истинският ад е бял, монотонен, антисептичен и стерилизиран, заключен между четири светли стени, от които на тебе – както си омотан в бинтове – ти е съдено да се взираш в една-единствена, и то най-вече в нейния широк модерен прозорец, през който се вижда само небе, същото онова с високата облачност, приличащо не толкова на небе, колкото на безпределна празнота.

Истинският ад е тази неопределима миризма на болница, тоя казармен ритуал на прегледите, превръзките, лекарствата, това казармено съжителство с неколцина други като тебе, които не си в състояние да видиш, но затуй пък отлично ги чуваш с всевъзможните им стонове.

Колкото до собствените ти болки, те са си твои и ти знаеш, че не можеш да избягаш от тях, но това, което те мъчи добавъчно, е принудата да ги търпиш именно тук, в тоя стерилизиран ад, заобикалящ те с тягостната миризма и с бялата празнота, създаваща неуютното усещане, че висиш нейде на средата между живота и смъртта.

Именно вися. И това усещане, че вися, продължава да ме тормози дори когато се унасям. Сънят ми е тъмен, както са повечето ми сънища, но сега туй не е мрачината на гората, а мрачината на оная уличка и аз прониквам в двора и поемам край паянтовата къща, като търся входа и се мъча да заобиколя онова място, където причакват новодошлия, за да го светнат по темето с някое дърво. Изглежда, този път съм успял да избягна фаталното място и дори да открия входа, защото се виждам вече в стаята, където край някаква маса са се разположили Мони, Лазар и още един, за когото съм сигурен, че е Киро. Съумял съм някак си да вляза незабелязано и да се притая в ъгъла, но съзнавам, че тоя ъгъл не е никакво скривалище – достатъчно е някой от тримата да погледне насам, за да ме открие, – така че напрягам ума си да измисля нещо по-сигурно и внезапно си казвам, ей че проста работа, как не се сетих, трябва да се вдигна във въздуха над тях, защото хората често зяпат наляво и надясно, но рядко – нагоре. Прочее вдигам се и увисвам над тримата и само лениво подритвам с крак, колкото да се държа във въздуха, както едва-едва подритваш, когато плуваш по течението, и се старая да чуя разговора, но ония под мене говорят много тихо и съвсем неразбрано и аз се дразня, че нищо не излиза от шпионската ми мисия, когато Мони казва достатъчно високо:

– Виж к’во, Павлов! Престани да подритваш там горе и ако наистина си дошъл да говорим, слез да се разберем като хората.

Той произнася тия думи, без дори да поглежда към мене, но аз вече нямам никаква възможност да се правя на отсъстващ, тъй че се спускам засрамен на пода и приближавам към масата.

– Добре бе, Павлов – обажда се отново Мони. – Ние живеем, като че сме болни от рак. Но ти с какво стоиш по-горе от нас, дето живееш, като че си мъртъв? Изобщо какво се фукаш толкова!

Тонът е кротък, почти приятелски, но аз със свойствената ми проницателност долавям, че зад този кротък тон е скрита някаква уловка, и си казвам, че тъкмо сега е моментът да хвърля пълна светлина върху поведението си и – речено-сторено – заговорвам с една смисленост, която изненадва дори самия мене:

– Ти си прав като бог, Мони, макар и само отчасти (благосклонно оживление в залата при невинната ми шега). Прав си, в смисъл че нямам особени основания да се фукам. И все пак, вярвам, ще признаеш като честен човек (ново оживление в залата при тая нова шега), че да живееш като мъртвец е малко по-достойно. Мъртвецът не върши нищо, Мони. Значи не върши и мръсотии. Не си ли забелязал, че мъртъвците винаги имат някакъв особен израз на достойнство?

Поглеждам към тримата, сякаш ги приканвам да оценят силата на аргумента ми, но по лицата им вместо респект се чете недоумение и аз едва сега съзнавам, че съм загубил гласа си и че най-важната част от пледоарията ми те навярно изобщо не са я чули. Понечвам да я повторя, напрягам се да извикам, но от устата ми излиза само някакво глупаво бълбука-не като от чешма, когато са спрели водата.

– Този се подиграва с нас – произнася враждебно Лазар.

Колкото до Киро, той не произнася нищо, но аз виждам, че държи в една ръка нещо, което крие зад гърба си, и със свойствената ми проницателност отгатвам, че това ще е някакъв достатъчно тежък и достатъчно твърд предмет, още повече Киро прави крачка към мене, а после – още една и сетне – още една и тъкмо в този миг, понеже вече знам колко много боли, аз отчаяно опитвам да се събудя.

Буден съм. За да усещам, че наистина боли. Не от удара, дето ме е заплашвал насън, а от предишния. Все тъй боли и аз все тъй вися някъде на средата между живота и смъртта.

Не че в момента имам някакво особено предпочитание към едното или към другото, но това е действително отвратително чувство да висиш като паяк в бялата празнота и аз от три дни вече напирам да ме изпишат, а те отказват, понеже предстоели още изследвания и съществувал риск за сътресение на мозъка, без да разбират, че сътресението е опасно, когато главата ти е в ред, а когато не е в ред, последицата може да бъде само благотворна: да ти се наместят разцентрованите чаркове.

Напразно се опитвам да обясня на лекаря, че човек освен черепна кутия – пукната или здрава – има все пак и психика и че дори само присъствието на моя оголял приятел ореха, надничащ от прозореца на стаята, вече ще ме накара да се почувствам по-добре. Лекарят съвсем не се интересува от орехи и твърди, че ако съм тук, то съвсем не е за да си играем на орехи, но в края на краищата ускорява изследванията и отстъпва, понеже му е дотегнало да се разправя с луди хора.

И ето ме отново в нашия мавзолей, както би казала Лиза, в тоя тих домашен пансион за корабокрушенци. Главата ми вече е почти свободна от бинтове и аз лежа, опрян на висока възглавница, и усещам приятната топлина – далеч не прекалена, – издишвана от електрическия радиатор, и гледам таблата на кревата пред себе си, увенчана с двете месингови топки и украсена с един екзотичен пейзаж. Винаги съм знаел смътно, че тоя пейзаж съществува и се намира точно там, където му е мястото, сиреч върху таблата па кревата, но всъщност едва сега го виждам истински и едва сега установявам, че това е един малък шедьовър на креватната живопис, изобразяващ вероятно Неапол, ако се съди по трите кипариса вдясно и по широкия морски залив вляво, и по триъгълната бисквита в дъното, над която се вие кротка ивица дим, подсказваща достатъчно ясно, че се касае за вулканично явление и може би за Везувий.

Изглежда, необходимо е нещо да те тресне по главата, за да си отвориш очите и да прогледаш и едва тогава да забележиш, че креватът, на който спиш, е едно истинско бижу на изкуството. Навярно ти би оценил по достойнство неаполитанския пейзаж, ако Жорж се бе сетил да включи и него в цената, но понеже си го получил безплатно, не си даваш труд дори да го забележиш, защото ние оценяваме само тия неща, за които по-яко плащаме.

Понякога притваряш за малко очи, уж само така, за разнообразие, но дрямката те унася и когато отново се събуждаш, установяваш, че са минали два или три часа, и поглеждаш с леко безпокойство към прозореца, за да провериш там ли е вее още орехът и дали не си е отишъл на пръсти, додето си дрямал тъй лекомислено. Орехът всъщност не се вижда, понеже белите полупрозрачни пердета са спуснати, но той се отгатва достатъчно ясно, за да се увериш, че е все още на мястото си.

Всичко е на мястото си и това не може да не те радва, защото един дом е като една цигулка или една лула, изобщо нещо, което трябва да бъде добре разработено и порядъчно да остарее, за да добие душа и характер. И тия наивници, дето напускат вехтите жилища, за да се напъхат в някой нов апартамент, нямат понятие, че туй, в което се напъхват, не е никакъв дом, а кутия от вар и цимент и че истинският дом си има свои отличителни белези – дори това да са белези на износеност – и свои особени шумове – дори това да е скърцането на стария паркет, – и своя неповторима миризма – дори това да е дъхът на мухъл или, ако щете, на розово масло.

Бледата светлина, идваща от прозореца, изтръгва звучен зелен отблясък от тъмната бутилка, поставена на масичката. Една тъмнозелена бутилка, в която е потопен розов карамфил. От известно време тая бутилка постоянно се мотае тук наоколо, като те принуждава да си отваряш очите, за да не я събориш, и в нея винаги е поставено някое цвете. Личният маниер на Лиза да разхубавява интериора. Тя, слава богу, не разполага с необходимите средства да засипва стаята с цветя, но не пропуска на равни интервали да купува по един стрък и вероятно в кварталната цветарница вече е известна като „оная, дето винаги купува по едно цвете“.

Гипсовата глава е също на мястото си. Богинята на любовта. Или може би на мъдростта. А най-вероятно – на безучастието. Тя, както винаги, ми показва леката си студена усмивка, сякаш внушава: не обръщай внимание, че се усмихвам, това няма никакво значение.

Лиза прекосява на пръсти стаята, понеже съм притворил очи, а след като съм се уверил, че всичко е на мястото си, какъв смисъл да ги държа отворени. Чува се лекото съскане на завесите и под клепачите ми прониква мека зелена светлина, също като че се намирам в гора, в тая гора, отпърво рядка и пресечена от отблясъците на външния свят, но постепенно ставаща все по-гъста и глуха, с черно-зелена листовина и смътни виолетови дънери и отдавна обрасли с трева пътеки, гората на моите сънища.

– Тони, спите ли? – чувам гласа й, но туй вероятно е доста по-късно, тъй като стаята вече е осветена от розовата светлина на абажура.

– Спя, да – потвърждавам, – обаче това не е причина да спирате радиатора. Жегата не е прекалена.

– Спрях го за малко, да ви направя чай – обяснява жената. – Не можах да намеря разклонител.

– А, вие сте сложили и котлон – установявам, като виждам нововъведението, инсталирано върху шкафчето в ъгъла. – Надявам се, че няма да почнете да пържите и кюфтета.

– Какви кюфтета? Купих го, за да ви нравя чай. Не смятате ли, че е излишно да слизаме до долу за един чай или едно кафе.

– Вярно – признавам. – Макар че когато вие правите нещо, човек трябва доста да помисли, докато разбере истинските ви съображения. Да не сте се скарали с Илиев?

– Защо да се караме? – запита равнодушно жената, като приближава до котлона.

Тя вдига капачето на чайника, пуска вътре две пликчета чай, сетне го снема и изважда щепсела.

– Сега пак ще стане топло – обещава жената, като включва наново радиатора. – Тази стая е истински ветрилник с тия два прозореца.

– Не обиждайте нашия мавзолей – смъмрям я.

Подир което наново се връщам към темата:

– Илиев наистина няма основания да се сърди сега, след като е разбрал, че детето не е ваше.

– Илиев нищо не е разбрал – пояснява Лиза, като се връща към чайника.

– Но защо не сте му казали, че детето не е ваше?

– Защото исках да свикне с мисълта, че е мое. И защото… – Тя прави известна засечка: – Защото всъщност детето е мое.

– Да – казвам, – човек наистина трябва доста да си напряга ума, докато разбере съображенията ви. Значи вие всъщност излъгахте не него, а мене? Защо? Нали той ще се жени за вас, а не аз?

– Защото не той ми задава въпроси, а вие.

– Професионална привичка – пояснявам. – Ти задаваш въпроси, другият отговаря, и ето че с общи усилия репортажът е готов. И какво, като съм задавал въпроси?

Преди да отговори, тя разклаща леко чайничето, за да ускори запарката.

– Ами ако бях ви казала, че детето е мое, щяхте да запитате кой е бащата.

– Нима не знаете кой е?

– Но, Тони, една жена има право и на някакви свои малки тайни. Бях готова да ви кажа всичко, обаче не и това, защото това не е като ония, другите връзки, а нещо по-съкровено… Бих се почувствала съвсем разголена…

– Не съм имал никакво намерение да ви разголвам. И въпросите ми, ако си спомняте, са били главно от делово естество. Пазил ме бог да прониквам в душевните ви тайни. Особено когато се касае до голямата любов.

– Не съм казала, че е голямата любов – възразява тя, като вдига леко капака на чайничето, колкото да провери как е запарката.

Сетне отваря шкафчето и изважда две чаени чаши, от тия големите и дебелите, но не без известни претенции за красота с дребните си сини цветчета.

– Значи детето ви не е родено от любов? Жалко.

– Реших да го родя така, напук на сиромашията.

– Така: просто напук?

– Е, не просто напук, а защото това си е негово право, да бъде родено. Всяко дете, веднаж заченато, има право да се родя.

– От такива идеи възниква демографският взрив – забелязвам скръбно.

– Моля?

– Свръхнаселеността! Това, че утре по липса на друга храна хората ще трябва да се ядат помежду си.

– Че те и сега го правят.

Тя донася една подир друга двете чаши, понеже в ергенското ми домакинство все още липсва поднос, и ги поставя на масичката, сложена за по-голямо удобство съвсем близо до леглото. Подир туй последователно обогатява натюрморта с лъжички, захарница и чиния бисквити.

Поизправям се на възглавницата и поемам чашата. Внушителен съд, обемист и тежък като кана. Чай, бисквити и интимни разговори – съвсем като в младините на леля ми.

– Значи – казвам – голямата любов представлява отделна глава… Успокойте се, не държа да ми я разправяте.

– И да искам, не мога. Няма такава глава.

Тя отпива от своята кана, поглежда ме и внезапно запитва:

– Тони, ако срещнете на улицата една жена, която изведнаж да ви обърне сърцето, какво бихте направили?

– Нямам навик да завързвам познанства на улицата.

– Но ако срещнете жената, искам да кажа, тази жена, единствената, без която животът ви ще остане пуст, бихте ли я отминали, тази жена…

– Знаете, разликата между „тази“ и „онази“, това много не личи…

– Защо е нужно да личи? То би трябвало да се усеща.

– Как именно?

– Ами както бихте усетили, ако ви хване електрически ток.

– Като те хване електрически ток, бързаш да се дръпнеш.

– Вие при всички случаи все това правите: бързате да се дръпнете.

– Понякога съм пропускал да го сторя. За което винаги съм съжалявал.

Лиза обезсърчено замълчава и известно време двамата сме изцяло заети с каните си.

– Какво става с ония старци? – запитвам.

– Димов е малко по-добре. Понякога вечер излиза в хола.

– Още ли е сърдит на Несторов?

– Не, сдобриха се. Искам да кажа – карат се. Отначало мълчаха и не се поглеждаха, но сега пак почнаха да се карат. Снощи например цяла вечер се караха за младежта. Предаването беше такова.

– Ясно: Несторов е твърдял, че днешната младеж вятър я вее, а Димов е говорел обратното.

– Не беше точно така. Май че и двамата критикуваха, само че в различна посока.

– Старците винаги смятат, че при младежта всичко отива към провал. Склерозата гледа с подозрение на всеки здрав организъм.

– Може и тъй да е – съгласява се тя, като посяга към цигарите. – Но когато наближи да си отиваш, мисля, съвсем нормално е да се замислиш за това, което оставяш подире си. На кого го оставяш, дали ще бъде запазено…

– Именно: съмненията и подозренията на склерозата. Като се сетя, че и аз отивам към тая възраст, просто тръпки ме обземат.

Жената запалва и издишва струя дим, като ме гледа замислено.

– Вие едва ли имате причини да се боите.

– Смятате, че не ме грози склероза?

– Не. Смятам, че нямате какво толкова да завещавате… нито на кого…

– Съвършено вярно – кимам. – И нямате представа колко това ме успокоява.

Да, тя обича да ме успокоява понякога с подобни бележки, казвам си по-късно, след като вече се е оттеглила в килера си. И на всичко отгоре ме принуждава да мисля доколко е права и едва подир дълъг размисъл да установявам, че е права само наполовина. Само не знам дали това, да си наполовина безчувствен и мизантроп и свободен от принципи, е много или малко. И защо всичко трябва да бъде наполовина. Все ми се струва, че има нещо мижитурско в туй „наполовина“.

* * *

Следващият ден започва с едно посещение от страна на моя стар познат, оня от милицията. Всъщност това е второто му посещение, но първото, в болницата, бе съвсем късо, понеже бях още съвсем замаян, и се бе ограничило с няколко бегли реплики за имена и адреси.

– Разкажи сега всичко отначало и по възможност по-подробно – предлага познатият, след като Лиза изчезва.

Разказвам. Той мълчи и продължава да мълчи, дори след като съм свършил, сякаш се скъпи да про-рони една одобрителна дума. Най-сетне признава:

– Доста труд си хвърлил, за да си осигуриш боя. Ако те бяха пребили още на първия адрес, всичко щеше да мине с по-малко усилия от твоя страна.

– Това ли е, което имаш да ми кажеш? – промърморвам със сянка на укор.

– А какво друго?

– Например дали сте хванали Киро…

– Няма никакъв Киро…

– Но той живее именно в къщата, до която бях паднал.

– Не са те намерили до къща, а насред улицата. И на адреса, дето ти ми го съобщи, не живее никакъв Киро, нито нейде в съседство.

– Значи Мони ме е пратил за зелен хайвер… И все пак Мони трябва да знае нещо…

– Обаче ние не знаем къде е този твой Мони. Гаражът се оказа на негов братовчед, а Мони го няма в гаража.

Познатият ме поглежда недоволно:

– Нали ти казах да не се бъркаш, дето не ти е работа. Само ни усложняваш задачата с тая твоя самодейност. Сега всички се изпокриха.

– Няма къде да избягат – подхвърлям, за да го ободря.

– Ако питаш мене, няма и защо да бягат.

– Но това са мошеници и побойници.

– Ти го казваш. А къде са ти фактите?

– Ето един – промърморвам, като се улавям за превързаната глава.

– Тогава посочи ми нападателя!

– А тая история с пръстените?

– А тая е като оная. Ако почнем да задълбаваме и ако някой все пак трябва да опере пешкира, това ще бъде твоята приятелка.

– Но те просто са я ограбили.

– Кои „те“? Кога? Как?

Той отново ме поглежда недоволно:

– При вас, журналистите, голите приказки може да вършат някаква работа, при нас – не. За да поставиш някого на мястото му, необходими са улики, веществени доказателства, свидетелски показания, а засега ги нямаме.

– Ще ги имате – казвам.

Той, изглежда, е уловил някакъв подтекст в късата ми фраза, защото вдига показалец в назидателен жест:

– Ще ги имаме, ако не ни се пречкаш в краката. Считай го за предупреждение.

Сух човек. Можеше поне да попита как е главата.

Главата е някак си. Във всеки случай усещам, че имам глава. „Много ми е мъчно, че пострадахте за мене“ – бе казала Лиза, когато бе дошла да ме види в болницата. Отговорих й, че съвсем не съм пострадал заради нея, което е самата истина. Колкото и да си изключил, когато някой те халоса здравата, не може да не включиш отново. Поне за малко. Поне за да си изпросиш някой добавъчен удар. Което и стана.

Следобедът ми донася още едно посещение. Почукването на вратата не ме изненадва – така спокойно и отчетливо чука инженерът. Само че не е инженерът, а Димов:

– Надзърнах да ви видя… Не преча ли?…

Отговарям, че напротив, и го каня да седне. Той се отпуска на креслото, което е любимото място на дъщеря му. Забелязал съм, че предпочита да стои прав, но при сегашното му състояние тая привичка навярно вече е лукс. Снагата му се е попрегърбила, синият халат е станал още по-широк за мършавото тяло, а гласът е загубил младежката си интонация и е доста по-глух.

– Разбрах, че доблестно сте защитили Елисавета от банда пияни злосторници – произнася не без известна тържественост Рицаря, сякаш връчва акредитивните си писма. – Искрено съм ви благодарен.

Новините от външния свят пристигат малко деформирани в нашия дом, особено когато това става чрез посредничеството на Лиза. Промърморвам нещо в смисъл „дребна работа“ и „случва се“, като си мисля, че старецът все повече заприличва на своя литературен първообраз, и то точно от оня период, когато Дон Кихот поради прекалено четене на рицарски романи почва солидно да откача. Не казвам, че Димов откача, а още по-малко, че предизвиква смях. Обаче у мене и първообразът никога не е предизвиквал смях и когато бях малък, по-скоро ми се плачеше за тоя герой, върху чиято бедна глава винаги се струпваха всевъзможни нещастия. Но нека не говорим за глави.

– Да, наистина Димов доста е заприличал на Дон Кихот от гравюрите на Доре и видът му е някак призрачен и само в кафявите очи има живот, един трескав и патетичен блясък, сякаш тия очи викат: не гледайте, че приличам на привидение, още съм жив, още съм жив.

– Доколкото разбрах, онази вечер пак сте воювали с догматизма – подхвърлям, за да насоча разговора към нещо по-делнично.

– Аз цял живот воювам с догматизма, Павлов, без дори да се надявам на победа.

Той ме поглежда с трескавите си очи, сетне насочва към потопа костеливия показалец и произнася драматично:

– Догматизма ще го срази това!

– Не допусках, че сте религиозен – казвам, като проследявам с поглед показалеца.

– Имам предвид не бога, а космоса – пояснява Димов. – Или, ако щете, науката. Новите знания, които неотвратимо се превръщат в нови истини. И които неизбежно доказват целия анахронизъм на допотопните схеми.

– Какво пречи на догматика да отхвърли и новите истини.

– Няма как! – усмихва се с тънките си устни Рицаря. – Понеже са практически необходими. Включително и за производството. Включително и за създаването на нови оръжия. Няма как!

– Значи освен от другите неприятности ще освободим потомците и от догматизма?

– А защо да не ги освободим? – вдига ъгловатите си вежди Димов.

– Ами че това щастливо утре ще бъде истинско царство на скуката.

– Оставете тая грижа на потомците – съветва ме Рицаря.

Очевидно в момента той не е настроен за спорове. Не вярвам, че ще мога да го съживя, но все пак опитвам:

– А нали потомците трябва да бъдат освободени от всякакви грижи? Нали, както бе казал някой, досегашните генерации са призвани да страдат и мрат зарад онова бъдещо поколение, което ще дойде само за да консумира създаденото от други благоденствие?

– Изопачавате, драги – промърморва снизходително Рицаря. – Никой не е давал такива постановки.

– Как да не е? Нали някога крилатата фраза беше „те умряха, за да живеем ние“. Уточни се и за какво ще живеем. Ние ще строим основите на комунизма, други подир нас ще се заемат с тавана и стените, трети ще мажат и боядисват, додето накрая дойдат щастливците, за да се разположат наготово в изградения комунизъм.

– Изопачавате, драги – повтаря Димов.

– Някога поповете обещаваха на простолюдието задгробен рай. Ние и толкова не обещаваме, защото рая го пазим за търтеите на бъдещето.

– А вие какво искате? Да почнем да лъжем като поповете?

– Нямам позитивна програма. Но тая програма за щастливото бъдеще ми се вижда неморална.

– Неморална? – вдига отново вежди Рицаря. – А морално ли е да си осветявате стаята о електричество така, наготово, след като за това електричество са се трепали хора като Ампер, Фарадей, Едисон? А думите, с които си служите, а обувките, които са на краката ви, а животът, който живеете или прахосвате, всичко това не го ли дължите на хората преди вас?

– Разговорът става малко елементарен – позволявам си да забележа.

– Ами естествено, че ще е елементарен, щом се запретвате да оспорвате елементарни истини – изрича вече с раздразнение Димов. – Елементарен бил! А вие какво толкова сложно ми поднасяте? Яд ви е, че трябва да се поблъскате мъничко за тия, дето идват след вас, вместо да се грижите само за себе си – до това се свежда цялата ви теза.

– Щом така сте го разбрали…

– А как да го разбирам? – избухва той.

– Но какво толкова се палите? – запитвам. – Няма да живеем по сто години, за да дочакаме без-класовото общество.

– Вижте, драги, аз няма да живея даже десет години, нито пет…

– Нека не се месим в божиите работи – произнасям небрежно.

– Те не са божии, а медицински. И аз точно знам колко ми остава в най-добрия случай. Толкова ми остава, че ако трябваше тепърва да карам войниклъка, не бих могъл да го изкарам.

– И на всичко отгоре се дразните.

– Да, представете си. И знаете ли какво най-много ме дразни? Това, че не съм направил малко повече за ония, следващите, които така дразнят вас. Нима има нещо по-хубаво от туй, да си отидеш с мисълта „направих, каквото можах“?

– Предполагам, че имате основание за подобна утеха – казвам, като в същата минута забелязвам с облекчение, че Лиза отваря вратата.

– Не, нямам – поклаща глава Димов. – Непредвидени обстоятелства, които ви са частично известни, ме отклониха от пътя ми и ме изхвърлиха от активния живот. Аз отдавна вече не съм деец, Павлов. Аз съм наблюдател и резоньор…

– Е, какво искате? – обажда се успокоително дъщеря му. – На вашата възраст не можете да строите заводи.

– Има неща, които могат да се строят на всяка възраст – отвръща замислено Димов. – И комунизмът е едно от тях.

– Да ви направя ли чай? – запитва Лиза.

Тая пък – „чай“.

* * *

Най-сетне идва денят, когато свалям медицинската чалма и когато наново се озовавам в оная редакционна стая с двете бюра, и когато се обаждам на Беба, без голяма надежда да я завари вкъщи, понеже за нея тия следобедни часове са часовете на покера. За мой късмет покерът в момента се разиграва у самата Беба.

– Къде пропадна? Помислих, че си ме напуснал – чувам в слушалката любимия хладен глас.

– Да те напусна? Тебе? Кога си свободна?

Оказва се, че Беба е свободна същата вечер.

– Само че бих искал да видя у вас и Жорж.

– Слушай – прозвучава гласът още по-хладно. – Аз не съм по груповия секс и това на нищо не прилича да ме караш да се занимавам с телефони точно сега, когато трима души чакат.

– Много е важно, разбери.

– Добре, ще видя какво мога да направя, ела след осем.

Отивам в определеното време. Беба е сама.

– За к’во ти е дотрябвал Жорж?

– Една история с бижута, после ще ти обясня.

– Не искам да ме забърквате в никакви истории, И тебе също не те съветвам.

– Не се безпокой. А ако държиш да бъдеш съвсем вън от играта, можеш да прескочиш до кухнята, когато дойде Жорж. Приказна кухня!

– Само че тази вечер няма да вечеряме в кухнята. Ще ме водиш на ресторант.

Жорж се изтърсва пет минути по-късно и Беба според уговорката ни оставя сами.

– Не се сети да донесе поне нещо за пиене – промърморва недоволно Жорж. – Тони, я бръкни в бюфета, ти си вътрешен.

Намирам шише водка и две чаши и сервирам на госта в качеството си на вътрешен.

– Трябва ми една малка услуга – обяснявам. – И се сетих за тебе, нали си по бижутата…

– Свършиха – заявява лаконично Жорж. – Когато ти ги предлагах на безценица, се дърпаше. Сега свършиха.

– Не са ми нужни бижутата, а бижутерът – уточнявам. – Онзи, възрастният, със сивите бръснати му-стачки…

Той ми хвърля бърз поглед и промърморва:

– Тони, да си имаме уважението, аз не съм доносчик.

– Чакай – казвам, – не бързай. Ще ти обясня каква е работата. Ако исках да действам по другия начин, щях да търся милицията, не тебе.

Жорж отново ме поглежда за справка, сетне отпива съсредоточено глътка водка и запалва:

– Чакам.

– Става дума за едно семейно бижу, пръстен някакъв. Дъщерята го е заложила или продала, а старите искат да си го откупят. Хората сами са теглили от милицията, така че и не мислят да се разправят с милиция. Въпросът е да се видят с човека и да се разберат по човешки. И са готови да платят за тоя пиклив пръстен доста повече, отколкото струва, просто защото е семеен спомен.

Жорж пийва скъпернически още глътка. Той не е толкова по пиенето, колкото по дегустацията. Дългата и съсредоточена дегустация. Сетне дръпва замислено от цигарата.

– Ако е така, пречки няма – избъбря той. – Само да не ме замотаеш в някакви следствени процедури.

– Какви процедури бе? И защо баш тебе? Че тоя човек го знае половин София, да не си ти единственият!

– Не го знае половин София. Нейсе, ще ти дам информацията. Само че при едно условие: и ти ще ми направиш една услуга. Ако се наложи, разбира се.

– Стига да мога.

– Можеш, можеш. Към пролетта мисля да се включа в една екскурзия по Средиземноморието. Предполагам, че ще уредя въпроса за визата, но ако се появи засечка, тебе ще търся.

– Готово – кимам. – Стига да мога.

– Можеш, можеш.

Подир което той съобщава името и адреса на оня е мустачките и дори ме инструктира по какъв начин да звъня, ако искам да ми се отвори.

Записвам данните, обладан от известно недоумение. Недоумение не спрямо данните, а спрямо самия мене. Не ми е ясно защо още продължавам да се занимавам с тая тайфа. Може би от инат. Или от обичайната инерция, която ни подтиква да довеждаме нещата докрай. Само не от жажда за мъст. Отвратително просто, че нямаш даже капчица жажда за мъст. Също като Петко, когато налагаше с пълно безучастие онези хулигани на скамейката.

– Каква е тази бижутерна история? – пита по-късно Беба, след като вече сме седнали в ресторанта.

– Защо ме питаш, щом си чула…

– Защото беше много къс в изложението. Предполагам, че тая глупачка, дъщерята, е някоя от новия ти харем.

– Какво нещо е техниката – промърморвам. – Чак от кухнята ни чу! Вероятно имаш приспособление?

– Понеже си мой човек, ще ти кажа, че имам.

Тя ме поглежда заговорнически и добавя:.

– Налага се, Тони. Хората взеха да стават непочтени, даже и играчите на покер. Затова, ако се случи да седна с не много близки хора, прескачам за малко в кухнята, да чуя какво ще заговорничат в мое отсъствие. И трябва да ти кажа, че тоя пейзански номер вече на два пъти ми помага.

Този път сме в „България“. Червеният салон. Отморяваща тишина, тъй като грохотът на оркестъра в голямата зала долита съвсем заглушен, колкото да ни напомни, че не всички са щастливи като нас. Нещо патриархално има в тоя салон. Нещо аристократично, ако не смятаме кухнята, която и тук е, както навсякъде. Но кухнята, това е прозата, а поезията е в изгледа към насрещната градина с високите дървета, загадъчно осветени тук-там от флуоресцента. Наблюдавам прочее изгледа през широката витрина, докато келнерът не се приближава, за да дръпне върху нея кадифените червени завеси, сякаш иска да ми каже „гледай си масата“.

– Не държа да те лаская, но при тебе в кухнята яденето е по-вкусно – подхвърлям, като режа добре изстиналото филе.

– Само че там, в кухнята, аз сама трябва да го приготвям – напомня дамата, докато се бори със своето парче месо.

Подир което Беба се връща на темата, понеже умира да обсъжда къде какво е станало или предстои да става:

– Разбра ли каква я крои Жорж?

– Каква я крои? Готви се за екскурзия човекът.

– Вярваш ли го, или по навик се правиш на бу-дала?

– Искрено казано, проблемите на Жорж не ме занимават.