Текст книги "Само за мъже"

ОСМА ГЛАВА

Посрещам декември в провинцията. Едно късо гостуване на завод „Ударник“ за обмяна на опит. Историята с тия тръби става все по-забъркана и документацията по въпроса все повече набъбва. Ръководството на „Ударник“ също добавя лептата си и додето слушам обясненията на директора, гледам разсеяно заводския двор с редицата черни дървета край зида, очертани като странни йероглифи на фона на онова белезникаво небе, определяно от синоптиците като висока облачност.

Работниците в сини комбинезони и ватенки тъкмо излизат в обедна почивка. Те вървят към стола в нестройни групи с изцапани, лъснати от пот лица и с твърди изражения – работата с метала винаги придава някаква твърдост на израза, защото металът не е шега. Нямат вид на хора, отегчени да си клатят краката. Тия тук, в кабинета на директора – също.

Резултатът от проверката е полезен, макар и доста по-различен от очаквания. А сега отново съм в столицата. И понеже минава два, излизам от къщи и взимам курс към редакцията.

По-скоро – едно добро намерение. Защото не съм направил и пет крачки, когато изтрещява джам. Едно хлапе тича с пълна пара към улицата в прохода между двете сгради. То ме забелязва и понечва да даде заден ход, но аз вече бащински съм го сграбчил. От другата страна на прохода и по-точно в нашия двор група по-малки хлапета наблюдава с интерес развоя па събитията.

Това гаменче със сплъстена сламена коса и нагло лице ми е добре познато, откакто в часовете на скука съм почнал да хвърлям по някой поглед към двора. Тоя утъпкан като селски мегдан двор, подобен на дълбок трап между околиите сгради, се е облещил в цялата си грозота, откак листата на моя орех са окапали. Една усойна арена, върху която се подвизават гладиаторите на кварталната гаменария, додето родителите са на работа, понеже гаменарията, освен че вдига шум и чупи джамове, но иска и да яде.

Повечето, разбира се, не са лоши деца, но нека не се отчайваме, налице са всички изгледи да станат лоши, тъй като, веднаж попаднали в гладиаторския състав, те попадат неизбежно и под командата на две-три полуидиотчета от типа на това, със сламените коси, особено открояващо се с дивите си крясъци и склонността към побои.

Първата ми реакция, разбира се, е да го издъня с два ритника, та да му отнема за цял живот възможността да върши зло. Но аз съм ленив човек и рядко се поддавам на първите реакции. И не защото са наказуеми, а защото обикновено са и най-глупавите.

– Защо счупи джама? – питам за справка, като държа здраво хлапака през кръста.

Той не отговаря, а прави отчаян опит да се изтръгне и дори ме халосва с юмрук по гърдите. Един доста здрав юмрук, ако се вземе под внимание, че притежателят му едва ли е надхвърлил дванайсет години.

– И не удряй – предупреждавам, като стягам малко повече хватката. – Почнем ли да удряме…

И отново се връщам на изходния въпрос:

– Защо счупи джама?

Гаменът мълчи и само ме пронизва със светлите си зли очи.

– Добре – отстъпвам. – Тогава да вървим при кварталния. На него ще кажеш.

– Чичо, не ме води при кварталния – проговаря хлапакът с дрезгав глас.

– Защото сте стари познати с него, а?

Онзи мълчи.

– Кажи, защо счупи джама? – питам за трети път.

– Ами… другите ме накараха…

– И шегобиец си… – произнасям не без респект. – Ами че тия другите нали ти ги командваш? Нали от толкова време те следя и от толкова време съм ти хвърлил мерак, защото ти си най-големият пакостник в тоя двор? От тебе идват всички бели. Само че сега ще си платиш.

– Чичо, не ме води при кварталния – повтаря гаменът, сякаш друго не знае.

Гласът е груб, прегракнал от крясъци и неспособен да изрази молба.

– Какво ви е направил старият човек? – повишавам леко тон. – Тебе питам!

– Вика по нас…

– А, и вие рекохте да го накажете. И то, така – серийно… Сега, виж какво: ако още веднаж бъде счупен джам, веднага ще те измъкна, където и да се завреш, и ще те накарам да ми платиш за всичките джамове, и то така, че да ме запомниш за цял живот. Отсега нататък ти отговаряш, разбрано ли е? Само ти!

Светлият зъл поглед потъмнява. Не знам дали гаменът скърби, че вече няма да чупи прозорци, или че не е по силите му да ми светне един, та да падна. Той наново опитва да се изтръгне, решил вероятно, че въпросът е приключен.

– Чакай, къде така? Така не дават. Най-първо ще оправиш прозореца, а после ще видим.

И като го хващам здраво за горната част на ръката с риск да я счупя, помъквам го към къщи.

Когато влизам в стаята, Лиза тъкмо смита пръснатите по пода стъкла, а Димов, легнал в кревата и въоръжен с очилата, се е вдълбочил в някакво писмо.

Рицаря е болен. Може би това е само невинен грип, но за тая хилава и изтощена физика невинни болести няма. И все пак той е неспособен да стои бездейно. Напоследък особено усърдно се занимава с писане и четене на писма.

– Дойдохме да поправим прозореца – обяснявам.

– Това момченце ли ми чупи стъклата? – запитва старецът с глас, който не изразява нищо освен отпадналост.

И понеже хлапакът мълчи, налага се да стисна по-силно ръката му:

– Говори де! Тебе питат…

– Аз…

Подозирам, че признанието ще постави начало на дълга назидателна лекция, изпълнена с може ли така и бива ли така, но за моя изненада Димов наново скрива поглед под очилата и потъва в четене.

Счупените стъкла се оказват две – външно и вътрешно, така че пада доста работа и, разбира се, половината е за мене. Бих могъл да я свърша и цялата, но с педагогическа цел оставям на гамена най-досадното – смъкването на стария маджун, докато Лиза, недоволна от грубия ми подход, се опитва да обясни меко на момчето грозотата на действията спрямо този възрастен болен човек и осъдителната реакция на кварталната общественост, защото нали ти тепърва ще живееш в тоя квартал и с тия хора и бива ли отсега те да решат, че си бандит, и пр., и пр. Все в тоя дух.

Най-после подрастващият хлапак бива отпратен и аз също се готвя да потегля за редакцията, когато чувам Димов да произнася:

– Странна работа…

– Странна ли? Най-банална гаменщина – отвръщам пренебрежително.

– Но защо е направил това? – пита наивно старикът.

– От лошотия.

– От лошотия? Вие за кого говорите?

– Ами за тоя хлапак, за кой друг?

– Значи говорим за различни неща – установя-ва Рицаря с отпаднал глас. – Аз имам предвид Несторов.

– Какво общо има тук Несторов? – обажда се учудено Лиза.

– Ами оказва се, че той не е водил следствието. Нито е наредил арестуването ми.

– Това вие не може да знаете – забелязвам скептично.

– Аз – не. Но други го знаят.

– Сигурно е така – обажда се отново Лиза, която е приключила с разтребването. – Другарят Несторов не е лош човек и вие напразно…

Погълнат от разсъжденията си, Димов изобщо не я чува.

– Фактите изглеждат неоспорими – бърбори той.

– А именно? – позволявам си да запитам, просто за да го изтръгна от бълнуването.

– А именно, че Несторов през цялото това време изобщо не е бил в България.

– Положително не е бил – потвърждава Лиза. – Другарят Несторов не е лош човек.

* * *

Не знам дали другарят Несторов е лош човек, или не, обаче един друг човек отново се е появил на следния ден на отсрещния тротоар. Млад мъж, светла коса, ръце, мушнати в джобовете на черното яке.

Виждам го от прозореца в коридора, гледащ към улицата, и тъкмо се двоумя дали да предупредя Лиза, когато тя сама се появява на тротоара в новия ся бежов шлифер, придобит вероятно с хонорарите от Миланов.

Жената не забелязва Лазар или дава вид, че не го забелязва, изобщо опитва се да го подмине, запътена навярно да купи шише мляко на Димов. Момъкът обаче я спира, като грубо я улавя за ръка. В резултат на което тя е принудена да изтръгне ръката си и – нещо малко неочаквано – с всичка сила да зашлеви светлокосия.

Неочаквано, да. Дори и за него. Главата му от-хвръква на една страна и в следния миг той е сякаш готов да се хвърли върху дамата, но нейният войнствен вид или задалият се случаен гражданин, или една ненадейна мисъл го карат да се овладее.

Следва диалог. Реплика от страна на Лазар и отрицателно поклащане на глава от страна на Лиза. Нова реплика от страна на черното яке и ново поклащане на глава от страна на бежовия шлифер. Трета реплика от страна на мъжкия пол и сега вече нещо уклончиво като движение, а вероятно и като фраза от страна на женския. Подир което действащите лица потеглят в различни посоки.

– Тони, много ми е неловко, но помогнете ми да сложа край на тази история – казва половин час по-късно Лиза, като се качва в стаята.

– Коя история?

– Ами тази, с тия гамени…

– Че аз нямам представа дори в какво се състои тая история.

– Всичко ще ви обясня, стига да не пи отегчавам, но сега трябва да сляза при Димов.

– Слизайте.

– Обаче искам най-първо да ви помоля… Трябва да се видя с тоя тип, за да се разберем веднаж завинаги. Той сам ми предложи среща довечера в „Славия“. А не смея да ида сама.

– Отидете с Илиев.

– Какво приказвате? Не виждате ли какъв му е манталитетът на Илиев. Той само като чуе за тая история, разбрал-неразбрал, и ще припадне.

– „Славия“ ли казахте!… Мястото ми се вижда съмнително.

– Ако беше в „София“, щях да отида и без вас.

– Че защо ги оставяте те да ви определят кога и къде ще се срещате?

– Но аз трябва да свърша с тази история. Какъв смисъл да протакам повече. Не мога да протакам безкрайно.

– Добре, добре. Само не ми викайте. Отивам до редакцията и подир два часа съм тук.

Така че ето ни и на ресторант. Заведението навремето, доколкото си спомням, бе доста свястно, обаче с течение на годините и в резултат на немарата рангът му е доста спаднал. Оркестърът във всеки случай е на мястото си и с помощта на усилвателната уредба прави всичко необходимо, за да прогони чувствителната публика. Но тая публика тук не е от чувствителните, нарастването на децибелите само добавъчно я опиянява и подтиква да се върти и блъска върху тесния дансинг. Голям живот.

След кратък спор с управителя, който държи на всяка цена да ни инсталира наедно с някаква друга компания, успявам да извоювам малка самостоятелна маса, уви, в опасна близост с оркестъра и потресаващата уредба. Следва втора кратка беседа, този път със сервитьора, който ни донася внушителен лист само за да ни покаже колко много неща фигурират в менюто на заведението единствено като названия. И понеже названия, не се ядат, заръчвам да донесе каквото има.

Вечерята минава в пълно безмълвие и почти пълна липса на апетит. Безмълвието се дължи на околния неистов вой, а липсата на апетит – на вкусната кухня. Беглите ориентировъчни погледи ме водят до откритието, че в заведението няма нито една позната физиономия, ако не броя един стар състудент, с когото отдалеч си кимаме. Нямам представа за точната му работа, което ме кара да подозирам, че е от милицията.

– Не искате ли да танцувате? – запитвам дамата, за да покажа, че не съм съвсем невнимателен.

– Само това ми липсва – отвръща тя, като посяга към цигарите.

– Ритъмът на рока не ви ли влече? Не разпалва ли биотоковете ви?

– Тони, защо се подигравате с мене?

Странна жена.

– Ще цъфна там и ще почна да се кълча, за да стана център на всеобщо внимание…

Значи дресировката на Миланов.

В тоя момент изниква и Лазар. Изниква иззад навалицата на дансинга, кима любезно и сяда на един от свободните столове, но само след минута се вдига под предлог, че трябвало да телефонира.

Дали телефонира, или не – въпросът остава висящ, – но фактът е, че повече не се връща.

– Няма да се върне – казвам подир половин час. – Какъв смисъл да дремем повече тук?

– Той няма да се върне – потвърждава Лиза. – Но сигурно ще дойде Мони.

И тя отново започва да ми развива познатата мисъл, че с тая история най-после трябва да се свърши. Изобщо старае се да надвика оркестъра и неспокойно шари с очи наоколо. Това, дето най го мразя.

– Гледайте си масата – казвам. – Наблюдението е моя работа.

– Но, Тони, вие не ги познавате.

– Значи има и други?

Вместо отговор пред нас щръква някакъв левент в костюм на лилаво райе и с пембена вратовръзка. Познатият тип: здрав като бик и почти толкова умен. Фамилиарен и порядъчно пиян, той кани дамата ми на танц. „За да не шариш друг път с очи“ – скастрям я на ума си.

– Сега ям! – отрязва го тя, макар да е очевидно, че не яде.

Високият поглежда колебливо, след което вероятно решава, че поканата му е малко прибързана, защото изчезва.

– Имам чувството, че ви познава – забелязвам.

– Не е изключено.

– Както и вие – него.

– Май че беше един от приятелите на Лазар.

– Значи все пак те са тук.

– Нали ви казах, положително са тук, но вашето присъствие ги смущава.

– Нищо не пречи да си отида.

– Само това остава да направите.

Вече сме на кафето, когато високият щръква отново.

– Не ми разваляйте кафето – отблъсква го дамата.

– После ще го изпиеш – отвръща свойски левентът. – Най-първо, да се пораздвижим.

– Друг път – отвръща късо жената.

– Няма друг път – упорства оня. – И не се прави на баронеса. Имам да ти говоря.

– Говоренето става тук – обаждам се най-сетне и аз. – Сядай или – чупка.

Високият ми хвърля пренебрежителен поглед и промърморва, сякаш едва сега ме вижда:

– Тоя пък кой е?

Сетне без повече излишни приказки улавя Лиза за ръката и я дръпва към дансинга, но не успява да я вдигне. В замяна па туй успява да получи един удар от остра дамска обувка по крака, там, между стъпалото и коляното, дето най боли. Високият машинално се навежда и се улавя за пищялката, а жената повторно го светва, сега вече с ръка в лицето – това небрежно и остро перване с края на пръстите, при което небосводът над тебе се изпълва с рой звезди.

Онзи отново се хваща машинално, този път за лицето. Едното му око е разплакано от удара.

– Хайде, друм! – заповядва тя. – Ако не искаш всички да видят как те бие жена.

До тоя момент никой не е видял поради общата гюрултия и блъсканицата на дансинга. И понеже не държи да става популярен, левентът решава да се отдръпне, като преди това формулира някаква заплаха, която не успявам да чуя добре.

– Какво каза?

– Че само един жилет щял да ме оправи.

И понеже в първия момент не загрявам, Лиза пояснява:

– Едно ножче, разбирате ли. Така: хърт, хърт по лицето…

– Чудесна перспектива – признавам.

– Фукльо! – произнася невъзмутимо тя.

Аз обаче не съм тъй сигурен в последното. Заведението, разбира се, е безопасно, но отвъд заведението има улици, по които всичко може да ти се случи. Потърсвам с поглед състудента, който вероятно е от милицията, обаче не го откривам.

– Сега вече и Мони няма да дойде – установява дамата.

– Добре, че се сетихте – промърморвам. – Толкова ли не ви беше ясно, че те искат разговор без свидетели.

– Не го допусках – признава тя. – Допусках по-скоро първия вариант.

Не питам кой е първият и кой – вторият. Сега не е време за приказки. Уреждам сметката, взимаме си палтата от гардероба и излизаме.

– Трамвайната спирка е най-близо – казвам. – И улицата е достатъчно осветена. Така че – напред!

Улицата наистина е осветена. И съвсем пуста. Пресичаме я и поемаме по тротоара към спирката. Тук е значително по-тъмно и също тъй пусто. Прочее нищо чудно, че пред нас ненадейно изникват три сенки. Изникват и застават заплашително-неподвижни, готови да ни пресрещнат или сподирят – според случая.

– Това за жилета май не е фукня – казвам.

– Ще ме зарежете ли? – пита жената с безучастния си глас.

– Би трябвало… – промърморвам.

Й добавям:

– Ще се справите ли с единия?

– С двама! – заявява бодро жената. – Ще станат на кайма. Вие дръжте оня, високия.

– По-кротко – съветвам я.

Но тя, вече обзета от героичен плам, обявява на вселослушание:

– Първият, който се доближи, ще отнесе тая пила в гръкляна.

– А вторият? – запитва онзи, левентът, като показва нещо блестящо и прави крачка напред.

Другите също правят крачка напред. После – още една. Изобщо дистанцията се скъсява.

Вниманието ми е приковано главно върху високия. Заради ръста. И заради жилета. Трябва да се опитам да го улуча в деликатната област, а ако не успея – почивай в мир, любими друже!

Те са вече на три крачки и Лиза ги очаква, стиснала пилата, леко разкрачена и героична като Жана д’Арк пред Орлеан, а аз крия в ръка ключа от пътната врата като едничко оръжие. Един ключ за оръжие и една жена за съюзник – перспективата е от възможно най-мрачните, тъй че решавам да използувам едничкото си реално предимство, а именно да ударя пръв. И както съм застанал неподвижно, сякаш парализиран от страх, аз ненадейно и стремглаво се спускам напред, спускам се с наведена глава право към тоя в средата, сякаш се каня да изтърбуша корема му, и това е една малка диверсия, защото копнежът ми е изцяло устремен към високия вдясно и тъкмо когато средният ме причаква с братската грижа да ми разбие черепа, аз се откланям и забивам юмрук в чатала на левента.

Вероятно съм улучил, защото оня се свива на кълбо върху тротоара. Вероятно – защото нямам време за обстойни наблюдения и доколкото ги имам, те са от астрономическо естество, понеже небосводът над мен изведнаж засиява с безброй звезди.

– Май зле са те ударили. – чувам над себе си неясен глас, сякаш човекът говори през кърпа.

Отварям очи. Няма звезди. Има мрак и две наведени над мене фигури – Лиза и познатият от университета.

– Нищо ми няма – промърморвам, като се хващам за темето и едва сподавям желанието си да изрева.

„Ония къде са?“ – готвя се да запитам, когато забелязвам, че вече ги товарят в джипката.

– Ще трябва да дойдеш, за да направим протокола – обяснява познатият, като ми помага да стана.

И като се обръща към Лиза, добавя сухо:

– Вие също.

* * *

Протоколът си е протокол. Една бумага не оправя нищо. Още повече показанията са доста противоречиви и ония тримата в хор твърдят, че аз съм ги нападнал, а те просто са се отбранявали, което, формално погледнато, не е далеч от истината. Добре, че моят познат има достатъчно данни за мене, а също и за ония тримата, така че историята спира дотук.

Остава другата. Но когато най-сетне се прибираме, вече е късно, а главата ми се пръска от болки и жената също не е в блестящо настроение, тъй че военният съвет може да почака.

– Не очаквах такова нещо от вас – казва все пак тя, преди да влезе в килера.

– Много мило от ваша страна, че сте ме смятали за плюнка – отвръщам.

– Съвсем не. Обаче вие сте такъв резервиран, инертен, това и в зодията ви го пише… Не допусках, че пръв ще се хвърлите.

– Човек понякога се хвърля и от страх – забелязвам. – Тоя жилет в ръцете на такъв юначага…

На следната заран въпреки транквиланта, а може би и благодарение на него състоянието на главата ми е още по-нещастно, тъй че излизам да взема въздух и крачките ми сами се насочват към учреждението, дето се намира бюрото на моя стар състудент. Подир безсънието онзи също не е в лъчезарно настроение.

– Трябваше още вътре да ми се обадиш, щом е станал инцидент – забелязва той, след като ме изслушва. – Сега нека те цепи главата.

– Не те видях. Беше изчезнал някъде.

– Там съм бил, може би в хола. Нали това ми е работата.

– Трябва да се притисне тоя Лазар – подхвърлям.

– Лазар нищо не знае – отвръща познатият. – И засега няма да го закачаме.

– И Мони ли нищо не знае?

– Мони е изчезнал – отвръща късо онзи.

– Има си хас да не можете да го намерите…

– И това ще стане… Когато му дойде времето. Всяко нещо – с времето си, нали знаеш?

И като вижда, че не споделям оптимизма му, допълва:

– Дай да се разберем, Павлов: аз няма да се занимавам с журналистика, а ти не се занимавай с хулиганите. Изобщо не ми взимай хляба.

– Но тази жена трябва да бъде защитена…

– Тази жена не е онази жена, за която я взимаш – произнася хладно той. – Нито е светица, нито – Богородица. Не си дете, за да те уча, но ако искаш един приятелски съвет, внимавай с нея.

– Какво имате срещу Димова?

– Ако имахме, щяхме да го предявим. Нищо нямаме, обаче ти казвам.

– Ами като казваш, казвай докрай.

– Ние не сме информационна агенция. Но понеже сме приятели, имай предвид, че не е Богородица. Безразборни връзки, викана по някаква история с продажба на крадени вещи, настанена на работа, напуснала… По-рано лъжеше нас, сега вероятно лъже тебе…

Такива работи – казвам си, като крача по обратния път. – Именно такива, каквито би трябвало да се очакват. Иначе, ако нямаше нищо, защо ще се завре в тоя килер. Завира се също като тебе – за да се спаси от затвора. Изобщо и двамата сте на едно дередже, макар и по различни причини.

Разликата е, че ти от никого не търсиш помощ. А тя ти се е обесила на шията, да я спасяваш. Ти да я спасяваш, не Илиев, понеже Илиев не бива да знае нищо, понеже за пред Илиев трябва да се прави на света вода ненапита. Това, че е живяла по възможно най-глупавия начин, си е нейна работа. Но това, че в бъркотиите на живота си въвлича и мене… Наистина почва да ме уморява с историите си. Всички си имаме по някоя и друга история, но тая дама е цяла енциклопедия от истории, коя от коя по-злополучни.

Откакто Лиза се появи, започнаха неприятностите. Съвсем по закон божи: има ли жена, има и инфекции. Подозирам дори, че тъкмо ударите, предназначени за нея, падат върху моята глава. Нейният квартирен проблем се превърна в мой проблем. Тя търсеше баща, но аз трябваше да й го осигуря. Хипарът, който гонеше нея, наскочи на мене. Тя бе заплашена от трима млади изверги, но на мен се падна честта да изляза насреща им. Изобщо тя вади лошата карта, а аз трябва да я разигравам, понеже лошата карта, предназначена за нея, идва безпогрешно у мене. Неприятности.

Именно неприятности, казвам си. Не колосални драми и критични ситуации, а дреболии, като тия камъчета, дето ти влизат в обувката, щом тръгнеш по къра. Главоболия от рода на обичайните, дето те връхлитат, щом влезеш в живота. Има си хас да се връщам наново в живота.

Само това ми липсва – да се връщам в живота, и то заради някаква Лиза. Беба е друго. При Беба отиваш като в реномиран ресторант, уверен предварително в качествата на скарата. Може да не те чакат райски блаженства, но скарата е добра и най-вече няма риск от неприятни изненади. Няма истории. И доколкото ги има, те са добре известни.

Вече е обед, а есенната мъгла по улиците още не се е вдигнала. Синкавата мъгла, която прави всичко да изглежда приблизително. Само да не дращеше така гърлото с мириса си на каменни въглища. А иначе това не е лошо, дето всичко изглежда приблизително, защото ти дава възможност да си представяш, че съвсем не е това, което е всъщност. Лошото е, когато мъглата се вдигне и разбереш, че си в грешка.

Ти се отвращаваш от реда, казвам си, като влизам в една телефонна кабина, но от време на време редът действа отморяващо. Набирам номера на Беба и както очаквам, в пълно съгласие с принципите на реда, тя тутакси се обажда. Времето около обеда е нейното време за телефонна връзка със света.

– Много мило, че се сети – приветства ме тя хладно.

Умирам за хладни жени.

– Как ти е разписанието? – питам.

– След осем съм свободна. Мини да ме вземеш от Венчето.

Естествено, редът при Беба предполага преди будоарните интимности – ресторант. И понеже тази вечер тя е с колата, изборът ни пада на „Парк-хотел“. И понеже имаме късмет, настаняват ни в зимната градина.

Но ние не сме единствената двойка с късмет. Има и други. И между тях – Владо и Лиза. Още един минус у тая жена – мене ме мъкне там, дето се очертава бой, а с инженера ходи по светски места. Всеки със службата си.

Лиза веднага ни забелязва, но от приличие се прави на разсеяна. Само че любопитството се оказва по-силно от приличието и тя от време на време хвърля крадливи погледи насам, като, разбира се, гледа не мене, а Беба. Ако аз бях на мястото на Илиев, бих й обърнал внимание да си гледа масата, но инженерът няма никакво намерение да й прави бележки, той е на седмото небе, че му се е отдало да излезе с дамата си и че одобряването вече е свършен факт.

– Онази какво ни е зяпнала? – запитва Беба някъде между филето и десерта. – Да не е някоя от бившите ти?

Опасна жена. Нищо не й убягва от погледа.

– Ти да не си въобразяваш, че съм имал цял харем? – отвръщам уклончиво, като се сещам за съня си.

Една спалня, колкото болнична стая, с не повече от дузина легла, и то заети най-вече от случайни натрапници, дето почти не ги помниш, без да говорим за Лиза, която изобщо няма никакво основание да се завира тук. Бедна работа. Като си помислиш какви вчерашни хлапета всеки ден ги сменят по една, по две, без даже да го правят на въпрос. Такива, ако ги спохождат сънища като моите, няма да им стигне нощта, за да обходят харема си.

– Ти си много ленив, Тони, за да имаш цял харем – чувам да казва Беба. – И много разглезен. Чакаш да те похищават. Бистра те похити, после аз те похитих, вероятно и оная, домашната, те е похитила…

– Ако ме беше похитила, нямаше да те търся, будала такава.

– Отде да те знам – отвръща Беба скептично. – Може да си го ударил на многоженство.

И подир къса пауза добавя:

– Само да не ми донесеш някоя болест…

* * *

Прибирам се едва на следната вечер. Бих могъл да се прибера още на обяд, но нарочно се размайвам у Беба чак додето дойде време за редакцията. Оная стая с оголеното орехово дърво не ме влече. Не заради дървото, а заради разговора. Защото няма как да мине без разговор.

Лиза, дочула, че съм се прибрал, излиза от килера и застава до вратата като наказана. Тъмната й фигура с черния пуловер, черната пола и черната разчорлена коса, в която светят двете зелени обици, се изрязва остро върху светлата стена. Една тъмна фигура и едно бяло лице с отсъстващ израз.

– Чаках ви още снощи – произнася тя тихо.

– Не съм ви казвал да чакате.

– Знам. Но все пак чаках.

Произнася го не като упрек, а като информация. И забелязва без връзка:

– Момичето ви е хубаво. Имам предвид лицето. Иначе е малко нестандартно… като мене.

„Не чак колкото тебе“, понечвам да кажа. Вместо туй промърморвам:

– Да оставим това.

– Разбира се… Щом ви е неприятно…

– И не стърчете там, а седнете. И ако смятате, че имате нещо да ми разправяте – разправяйте. А ако не, да изпушим по една цигара и да лягаме.

– Дали ще разправям или не, това зависи само от вас, Тони – произнася жената равнодушно, като прави две крачки към обичайното си място. – Готова съм да ви кажа всичко, което би ви интересувало.

– А защо лъгахте?

– Не съм лъгала. Премълчах някои работи. Не съм била длъжна да ви се изповядвам като на поп и да разказвам всичко от игла до конец.

– Нещо премълчахте, друго украсихте, трето добавихте.

– И така да е. Не съм го направила за лошо. Вие все истината ли говорите?

Тя се отпуска на стола, кръстосва бедра и ме поглежда, сякаш аз съм длъжен да отговарям, а не тя.

– Аз не ви забърквам в историите си – уточнявам студено. – А вие ме забърквате във вашите. И когато ме забърквате в нещо, би следвало поне да знам в какво точно ме забърквате.

– Прав сте – кима тя безучастно.

Това безучастие понякога почва да ми драще по нервите.

– Само че аз не искам да съм прав като вашия Миланов, разбирате ли? – подхвърлям с нотка на раздразнение.

– Не разбирам – признава тя.

– Искам да кажа, че не желая да говорите гласно, че съм прав, а в себе си да ме ругаете, задето съм прав.

– Сега разбрах.

– В такъв случай трябва да ви е ясно, че съвсем не се интересувам от любовните ви истории, както си въобразявате. Бих ви казал дори, че от нищо не се интересувам, ако не се боях, че ще ви засегна, и че нямам никакво желание да мачкам самочувствието ви, макар че не съм Илиев и няма какво толкова да се докарвате пред мене. Но все пак вие не можете да ме баламосва-те и в същото време да разчитате, че ще ви помогна. Защото, за да ви помогна, трябва да разполагам поне с някаква информация. И това е единственото, което искам от вас: дайте ми тоя минимум информация, свързана с тия там хулигани. И, разберете веднаж завинаги, че нямам никакво желание да надничам между краката ви.

– Как се изразихте! – забелязва тя, като недоволно сбърчва нос. – Мога ли да получа обещаната цигара?

Поставям на масичката пакета и запалката, после с известно облекчение се излягам напреки на леглото. Моята партия е приключена. Сега е ред на Лиза.

Жената запалва, смуква една обилна порция дим, сетне втора, а сетне отърсва цигарата в пепелника без всякаква нужда, понеже още не се е образувала чак толкова пепел.

– Ще ви кажа всичко, Тони. Това е много шик от ваша страна, че не искате да ви кажа всичко, но аз знам, че всъщност чакате да ви кажа именно всичко, и не защото то много ви интересува, а защото искате да се убедите в разкаянието на една лъжкиня. Може и да съм лъжкиня. В края на краищата има неща, от които човек се срамува, не защото са чак толкова страшни, но човек се срамува понякога и от дреболии и щом съм тръгнала да разказвам, ще разкажа всичко, макар предварително да съм убедена, че когато го разкажа, вие ще си помислите: я, това ли било то, и непременно ще решите, че крия още нещо, още маса неща…

Тя наново отърсва цигарата в пепелника, този път с известно основание, но забравя да поеме поредната порция дим.

– Нещата при мене никога не са вървели по мед и масло, обаче при кого ли пък са вървели по-добре и още когато се готвех за ВИТИЗ, трябваше да направя първия компромис, защото Лили, една моя приятелка, ми каза, че конкурс не се взимал току-така и че само Васко можел да ми помогне, така че запозна ме с тоя Васко и той същата вечер ме заведе в някаква вмирисана кръчма, за да сме обсъдели нещата, но, разбира се, нищо не обсъдихме, а само се наливахме, главно той, но и аз донякъде, за кураж, а после, едва излязохме от тоя лисичарник и Васко запита къде ще идем, у нас или у вас, а аз му викам, защо трябва да ходим ма такива скришни места, а той: ти к’во смяташ, казва, че ще ти уреждам следването за черните ти очи? Аз, вика, не съм нито по очите, нито по чувствата, а по бързите сделки: пиеш, плащаш и заминаваш. И понеже ме ядоса с простащината си, рекох му: връщай се в кръчмата – там са бързите сделки – пиеш, плащаш и заминаваш, – и свих зад първия ъгъл. А на другия ден Лили ми вика: е к’ва я свърши? Намерих човек, а ти се държиш като последна глупачка. И к’во, вика, си въобразяваш? Че той такива като тебе може с лопата да ги рине! Ами нека си ги рине, казвам, защо се е хванал за мене? Че той ли се е хванал за тебе ма, нали аз го пратих? Намерила си и ти какво да ми пратиш, викам, такъв простак не съм виждала. Ще има тепърва да ги виждаш и по-големи, казва Лили, и к’во толкова му придиряш, като че ще се разписваш с него. Не ти ли харесва, не го гледай. Ще примижиш, и толкова.

Тя смачква цигарата в пепелника, сетне добавя:

– И примижах. А той на всичко отгоре ми вика: защо не ми каза, че ти е за пръв път? Да знаех, че ти е за пръв път, хич и нямаше да се залавям. Все пак обеща да помогне и даже излъга, че бил се обадил тук и там, но сигурна съм, че никъде не се бе обадил, във всеки случай нищо не излезе, и Васко, за да си измие ръцете, взе, че ме прати при Миланов, понеже нещата трябвало да се подготвят отдалеч, а не в последния момент и понеже Миланов бил важна птица.