Текст книги "Само за мъже"

Автор книги: Богомил Райнов

сообщить о нарушении

Текущая страница: 5 (всего у книги 27 страниц)

– Гледах, просто как сте го разкрасили.

– Ами елате вие се разправяйте с тоя ревльо, че да ви видя. Ти му викаш млъкни, той по-силно надува гайдата.

Мъжът сваля каскета и сърдито го запраща в тъмния ъгъл, дето вероятно се намира леглото.

– Остави ми ги на ръцете тая стерва и се пръждоса – изръмжава той сякаш на себе си. – Съпруга Майка!

– Ако и за нея така сте се грижили…

– Басма ще й цепя! С една заплата като моята, с какво да я черпя освен е шамари.

– Тя не работеше ли?

– Работеше. По тънката част, Само че късно го разбрах.

– И кога замина?

Кога замина, с кого замина, не се ли е обаждала, защо не храните децата, нямат ли други дрехи – задавам автоматично въпросите, като карам по обичайния конспект. Онзи отговаря грубо, понякога ръмжи, но отговаря. Изглежда, почнал е да свиква с интервютата.

– Какво смятате да правите? – питам, за да свърша.

– Че к’во да правя? Правете вие, като сте учени! Приберете ги тия деца и ми се махайте от главата.

– Май така ще стане. Ще ги приберем.

– Чичо, сега ли ще ни вземеш? – запитва малкият, изтълкувал по своему отговора ми.

Детето ме е уловило за ръкава и напрегнато ме гледа с тия стреснати черни очи. Момичето също ме поглежда, но без видимо оживление. То знае, че чудеса не стават.

Лично аз нямам намерение да ги вземам нито сега, нито после. Не съм квартална организация или детска градина. Затова с известна изненада чувам собствения си глас:

– Хайде, пригответе се.

* * *

Една седмица вкъщи бе весело. Началото бе малко трудно, краят също, но една седмица бе весело.

Началото бе къпането и малкият плачеше, понеже не бе свикнал с подобна игра и сапунът го щипеше по очите и най-вече по пресните драскотини от боя. Но като изплакнах сапуна и го пуснах да пляска из ваната, престана да плаче и склони да излезе на сушата едва когато обявих, че ще вечеряме.

Вечерята бе истинско пиршество за тях, понеже извадих всичките си хранителни запаси, доста скромни, между нас казано, и свеждащи се до салам, сирене, конфитюр и домати, но децата, изглежда не бяха виждали отдавна такъв разкош и по едно време се уплаших, че както се тъпчат, може да им прилошее, та се наложи да обяснявам, че и утре е ден.

Следната заран бе използувана за покупки на дрехи, без излишен лукс и в рамките на най-необходимото, а малките се радваха на всяка дреболия и бяха на седмото небе, докато аз вкусвах скришом удоволствието на този своеобразен егоизъм, който величаем като грижа към ближния.

Следобеда възникнаха известни затруднения, понеже трябваше да вървя в редакцията, а не можех да помъкна със себе си децата като веществено доказателство за снощната мисия. Заведох ги в кварталната градина, като им оставих ключа от квартирата, стотинки за сладолед и указания за примерно държание.

– Направи ли проверка? – запита Янков. Уведомих го с няколко думи за фактите, без да казвам какво е станало с децата. Това едва ли би го интересувало.

– Грозно наистина – рече шефът. – Хич не върви да се изнася в печата. Но виж какво реших: ще изпратим писмо до съответната инстанция и ще предложим детската педагогическа стая в квартала да се занимае с въпроса. Така никой не може да ни обвини, че сме оставили сигнала без внимание.

– Щом си решил…

Привърших набързо текущата работа и поисках разрешение да изляза по-рано. Като не си се занимавал с деца, в главата ти почват да витаят всякакви бръмбари – че махленските гамени са ги набили, че са откарани в милицията или ги е прегазила кола.

Намерих двете деца там, дето ги бях оставил. Само че сега не стояха на алеята, а бяха седнали на скамейка уловени ръка за ръка, сякаш се бояха да не се загубят, и наблюдаваха хлапаците, които малко по-далеч се редуваха да карат едно колело.

– Защо не си играете? – запитах.

– Как да си играем? – запита на свой ред момичето.

– Не знаем игри – уточни малкият със звънливото си гласче.

– Тогава купете си по един геврек – рекох, като забелязах, че лавкаджията на входа на градината разпродава току-що получените гевреци.

Връчих им необходимите средства и те се втурнаха към лавката. В тоя момент забелязах, че Димов, разположен на отсрещната скамейка, ме наблюдава над очилата си. Усмихна се и кимна, сякаш ме канеше при себе си.

– Ваши ли са тия деца? – запита съседът, след като се преместих при него.

– Не се безпокойте, само временно са при мене – рекох.

– За какво да се безпокоя? – вдигна той вежди.

Сиви ъгловати вежди, изразяващи леко недоумение дори когато не бяха вдигнати.

– За шума – поясних, като си спомнях историята с гамените от двора.

– Шумът ли? Шумът е най-дребното. Други грижи има с децата, но това са родителски грижи.

– Вероятно и вие сте имали деца – подхвърлих напосоки.

– Опазил ме бог! – възрази рязко Рицаря. – Жена съм имал. Колко съм имал, колко съм нямал, това е отделен въпрос. Но деца, опазил ме бог!

– Че нали децата са нашето щастие…

– Да. Ако вярвате на вестниците. Или ако разполагате с време наистина да се посветите на възпитанието им. Но, кажете, кой разполага в наши дни с такова време?

– Тогава да се върнем към рецептата на цар Ирод.

– Има и други рецепти, ако въпросът изобщо ви интересува.

– Защо не? – отвръщам, като се уверявам с поглед, че децата, застанали край насрещната скамейка, тепърва има да гризат гевреците.

– Какво е според вас това, което се нарича родителска любов? – запитва Димов, като ме поглежда над очилата си.

– Ами… родителска любов.

– Дребнособственическо чувство! – поправя ме Рицаря.

И започва да обяснява, че щом възпитанието не може да се осигури от родителите, значи то трябва да се поеме от държавата. Обяснява тия елементарни неща с такова достойнство, сякаш той ги е открил.

– Разбирам, вие сте за нивелация на индивида – позволявам си да забележа по едно време.

Той ми хвърля остър поглед над очилата, сетне промърморва:

– Няма що, добре ме разбрахте!

Съседът явно съжалява, че се е заловил с тъпак като мене, но оттук нататък идва моят ред да съжалявам, защото Димов се впуска в многословна апология на общественото възпитание, но онова, истинското, възпитанието на бъдещето, което щяло да осигурява пълен простор за индивидуалните склонности и дарования.

Изслушвам го докрай. Няма как – съсед ми е. Сетне благодаря любезно за беседата и повеждам децата към къщи.

Смятах, че вечерите ще бъдат най-тягостни, защото просто не знаех как и с какво да занимавам питомците си, но тук на помощ ми дойде телевизорът. Бях забравил съвсем за него, пък и бях почти убеден, че не работи, тъй като ми бе наследство от Жорж, обаче оказа се, че телевизорът си работи, и това бе истинско щастие за децата, а отчасти и за мене, понеже ме освобождаваше от непосилната задача да им измислям забавления.

Изобщо всичко се нареди някак си и дори по-до-бре, отколкото го бях очаквал, с изключение може би на спането, защото трябваше да спим на едно легло, а леглото, колкото и да беше широко, все пак не бе разтегателно и малкият, за разлика от сестра си, спеше доста бурно, като се въртеше, риташе и дори хленчеше насън, преживявайки вероятно все още някои епизоди на топлите бащини грижи.

А подир седмица една непозната гражданка се яви да ми съобщи, че идва от интерната, за да прибере малките. Изобщо писмото на редакцията беше дало резултат и аз нямах никакви основания да възразявам. Това бе краят. И той бе отбелязан също като началото с плач.

– Не искам да си ходя… – хленчеше малчуганът, като размазваше сълзите по кръглото си вече понапълняло личице.

– Чичо, защо ни взимат? – недоумяваше сестричето с потреперващо гласче. – Ти нали не ни пъдиш?

– Как ще ви пъдя! Но това не зависи от мене. Такъв е редът.

– Такъв е редът, деца – потвърждаваше и жената. – Ще бъдете там с други дечица, ще учите и ще играете… Хайде сега, приберете си дрешките…

Те обаче пет пари не даваха за другите дечица, нито за образователния процес, те искаха да си стоят тук, в тая усойна стая, където никой не ги закачаше и където имаше телевизор, и малкият продължаваше да хленчи, а сините очи на сестра му също почваха застрашително да овлажняват и аз се опитвах да ги успокоявам, като повтарях, че такъв е редът и че ще ми идват често на гости, без, разбира се, да го вярвам.

Така че всичко свърши с плач и с неловки прегръдки, понеже хич не ме бива в прегръдките, додето накрая тропотът на малките крачета се пренесе към стълбището, а оттам към Тъмното царство, а после вратата хлопна и всичко затихна и аз бях отново сам в опустялата стая, като си казвах, че всичко е било сантиментална глупост от моя страна и че подир веселото безредие в квартирата ми децата още по-трудно ще свикнат с реда, който ги чака. А няма как, ще трябва да свикват с мисълта, че има ред. За добро и за лошо. Ще се грижат за тях, но строго по реда и никой никога няма да ги глези. А толкова приятно е да те глезят.

* * *

Все по-рано се мръква. Когато напускам редакцията, вече е съвсем тъмно и додето пресичам градината, усещам оня лек дъх на влажна пръст и на хризантеми, който напомня за есен и за гробища. Това ме подсеща, че бих могъл да си позволя една скромна панихида в памет на покойния приятел, така че неволно поемам курс към площада с паметника.

Обичаен рефлекс – да загръщаш прозаичния порив е наметалото на нещо по-възвишено. Истината е, че ако се насочвам към „София“, то не е зарад мъртвия приятел, а зарад все още живата за щастие Беба.

Беба, да… Знаете тоя тип жени е пълни цица и мършави задници. Беба е нещо подобно, само че в обратния вариант: фино лице и обилна плът. Скроена съм по два различни журнала – както сама казваше. Физиономия на мадона и физика на кабаретна звезда, това бе една дисхармония, предизвикваща интереса на някои мъже. Защото колкото и да възпяваме хармонията, ние най-често сме убедени, че тя е доста скучно нещо.

Житейска среда, бит, интереси – по тия точки характеристиката на Беба би могла да се препише направо от досието на жена ми. С една разлика все пак, в полза на Беба. Бистра е леко и фино същество с тежък нрав, докато Беба е с малко по-тежка плът и с доста по-лек характер. Може би защото не взема нищо на сериозно, включително и загубите на покер, каквито се случват понякога допи и на нея. Не вярвам да има бог знае какви амбиции, а дори да ги е имала, отдавна се е простила с тях. Оставя живота да си тече, уверена, че и да кроиш планове и да не кроиш, каквото ти е писано, това ще стане. Затуй се опитва да надзърта в тайните на съдбата посредством гледането на кафе и пасиансите, но не й минава и през ум да бъде творец на съдбата си. Такива високи фрази звучат смешно за фаталиста, а Беба като всеки солиден играч е фаталист по призвание. Използувай доколкото можеш картите си, но не забравяй, че не ти, а съдбата ги нарежда.

Какво още? Професията. Само че Беба няма професия. Би могло да се каже рентиерство, обаче в нашенските формуляри такава графа не е предвидена. Получава някаква месечна сума от леля си, преселена в Щатите. Лелята бе извадила късмета да се омъжи за богат задокеански хапльо, който преждевременно или навреме бе починал. А Беба беше останала едничка сродница на щастливата старица.

Изобщо темата за късмета е широка тема и ако трябва да я продължим, би следвало да споменем и Жорж, който получава срещу заплащане бонове за Кореком от Беба, купува вносни стоки и ги пласира на местни завишени цени. Защото почне ли съдбата да пуска добра карта, това може да трае доста време.

Но в момента съм тръгнал да търся не Жорж, а Беба, Не защото държа кой знае колко на тази дама, а понеже не ми се прибира в оная пуста квартира и след като си прекарал доста време в ергенска самота, мисълта за някоя Беба неизбежно почва да дразни въображението ти.

И както винаги се случва, когато не държиш особено на нещо, то само ти се навира в ръцете, така че и Беба ми се навира в ръцете и по-точно сблъскваме се с нея пред кафенето също както и първия път.

– Подозирам, че мене търсиш – подхвърля дамата, без да играе на излишна скромност.

– Естествено.

– В такъв случай навярно вече си намислил и къде ще ме заведеш.

– Виж какво – казвам. – Друг път ще дразним Бистра. Тая вечер не ми се ходи по заведения.

– А къде?

– Ами у нас.

– Няма да стане – отвръща Беба. – Не обичам ергенски квартири.

– Мислех те за по-романтична.

– Не съм романтична и не обичам мръсотията, непраните чаршафи, миризмата на нечисто бельо и изобщо целия този мъжкарски бит.

– Тогава да вървим у вас.

Тя ме поглежда сурово, готова да ме прати по дявола, и произнася твърдо:

– Добре. За един път ще отстъпя само защото си ми в програмата. Но да знаеш, че това е изключение, а не правило.

Обстановката у Беба не е за мене новост, но едва когато половин час по-късно съм се настанил в нейния хол, за пръв път се сещам на какво ми напомня тази обстановка. Трябвало е да напусна апартамента си, за да си дам сметка, че той е бил нареден от Бистра точно според интериора на Беба. Една наистина героична, макар и непосилна амбиция от страна на моята бивша съпруга. Защото у Беба всичко е другоземско.

Дамата е хвърлила виолетовото сако на своя джинсов костюм и останала по също тъй виолетова риза, се е заела с неизбежните бутилки и ядки.

Пуша, отпуснат в мекото кресло, и се мъча да не надзъртам през леко разтворените виолетови кулиси на ризата. Още е рано.

– Тук е доста уютно – разсъждавам гласно. – Далеч по-уютно, отколкото в кой да е ресторант.

– Само че на мене ми е омръзнало от домашни рандевута – възразява Беба, като оставя подноса г, чашите върху ниската масичка. – Не знам какъв е тоя мой късмет, но все на женени магарета ми върви. И този, мистериозния, както ти го наричаш, именно затова го чупих. Ще развежда жена си насам и натам, а аз ще го чакам у дома и ще играя ролята на секретен харем. Писна ми вече от прелюбодейци!

Изказала тия съображения, тя отива да донесе леда. А когато и тази работа е свършена и дамата най-сетне сяда в креслото насреща ми, отново чувам нежния глас:

– Така че да знаеш: ако ти трябвам за в бъдеще хич не ми идвай по чехли.

– Но нали в края на краищата пак ще трябва да останем насаме. Защо да не скъсим процедурата.

– Абе, Тони, не се прави на глупак, аз не съм Бистра! Нали ако вземем да скъсяваме процедурата, трябва отсега да се преселим на гробищата. Ами на процедурата това й е хубавото, че трае. Настройваш се, навиваш се, въобразяваш си. А другото като мине, ще ми дадеш гръб и ще захъркаш.

– Не хъркам.

– Отначало всички така казват… Наливай де!

Наливам. Изпиваме по две чаши в продължение на два часа. Беба е по бавното пиене. Изобщо – да трае. Процедурата. Процедурата се изразява най-вече в бъбрене. А съдържанието на бъбренето са сплетните. Напоследък не съм чувал нищо за нашите общи познати, което в очите на дамата е мой дефект, но и мое качество. Защото какъв смисъл да ми разправя клюки, ако вече ги знам.

Информацията е обилна, обаче еднообразна. Кой с коя се среща и коя на кого слага рога. Вечните карамболи.

– Бистра се хвали, че доста си преживявал… – подхвърля Беба, изчерпила репертоара си.

– Напротив, щастлив съм.

– Е, чак пък щастлив!

– А защо не? Направих добро на двама души, без да броя себе си.

– Сигурен ли си?

– Човек в нищо не може да бъде сигурен. Боя се, че Жорж не е чак толкова доволен.

– Защо мислиш така? – пита тя, като ме поглежда изпитателно.

– Ами защото той към тебе напираше, а не към Бистра.

– Хитрец такъв! – замахва тя заканително с пръст. – Правиш се на разсеян, а всичко виждаш.

– Ако виждах всичко, щях да знам защо си го отрязала. Ти не си меркантилна жена.

– Аз не съм меркантилна, Тони, но си имам принцип: да не бъркам работата с удоволствието. То пък Жорж е едно удоволствие…

– Много си шик с тая виолетова блуза – забелязвам без видима връзка. – Едно само не мога да разбера…

– Пак нещо ще изтърсиш…

– … Дали балконът ти наистина е така препълнен, или това е само зрителна измама.

– Аз не съм по фокусите, момчето ми. При мене всичко е истинско – отвръща Беба с присъщата й скромност.

* * *

„Ще ми дадеш гръб и ще захъркаш“… Е, не е чак така. Даже ако трябва да бъда точен, Беба първа заспива. Още една точка в нейна полза – че не е от тия, прекалено горещите, като Бистра. Тия горещите на първо време някак се изтрайват, даже можеш да хлътнеш по тях, но после стават уморителни. Също като горещия ден. Заран си казваш „какъв хубав ден“, обаче засили ли се жегата, виждаш, че и хубавото си има лошата страна. Зноят трудно се издържа на по-дълъг път.

Антоний и Клеопатра… Тони и Беба… Не, такава опасност няма. Това й е доброто на тая жена, че не висне над тебе като заплаха. Има си достатъчно занимания, за да държи прекалено на този или онзи. И когато заранта след кафето ме изпраща, не пита кога ще се видим, а само казва: ако някой ден се сетиш, обади се пак. Изобщо здравей и довиждане, както става между възпитани хора.

Прибирам се вкъщи, за да установя, че усамотената квартира е почнала да ми действа потискащо. Не защото правя сравнение с пердетата и вносните тапети на Беба. Не бих разменил моя орех за никакви пердета и дамаски, макар да предчувствам, че тъмната му зеленина отива към есенния си заник. Потиска ме отсъствието на децата. Струва ми се да ги виждам, поставени на номерираните си места в оня там регулиран бит и се чувствам гузен. Това неопределено чувство за неустановена вина, изпитано още в годините на детството.

Когато се обръщам понякога назад към миналото и се опитвам да го сумирам, просто така за да видя какво ще излезе, оказва се, че не излиза нищо. Един миш-маш от дреболии. Една купчина от случайни мигове, изплували в безреда от спомена. Трябва да се върна по-назад, мисля си. Трябва да се върна съвсем назад към най-ранното, от което започва всичко, за щото в него е може би обяснението на всичко.

Но най-ранното не съдържа никакво обяснение, защото то е хаосът. Виждам се в някакво тъмно, ниско, тясно пространство, сгънат на четири и сякаш притиснат от всички страни, сякаш споменът ме е върнал чак в утробата на майка ми, но не съм в утробата на майка си, а в нейната прегръдка и в противовъздушното скривалище и тясното пространство наоколо се тресе, а нейде над главите ни експлодират самолетни бомби. Обладан съм от страх и от дивия порив да из бягам, обаче няма къде да избягам и всичко наоколо ме притиска тъй, че опитвам да се спася, като се гуша в майчината прегръдка. Обладан съм от страх, но не понеже над главите ни избухват бомби, а понеже у мене се е пренесъл страхът на мама, която повтаря несвързано и полугласно ту „свърши се“, ту „боже, спаси ни“, докато изведнъж чувам почти до ухото си сухия съскащ шепот на леля „недей дава акъл на господа какво да прави, ами кажи: господи, да бъде волята ти“.

Един миг, без преди и после, такъв е тоя далечен спомен за хаоса. А подир туй следва втори, по-късен хаос и аз се виждам в ръцете на баща си и сигурно сме били на мач или на някакво зрелище, а сега тълпата се е юрнала към изхода и ние се намираме в средата на тази необятна тълпа, която с такава ужасна сила ни притиска, та ми се струва да чувам дори пращенето на човешки кости, а баща ми ме е вдигнал нависоко с две ръце, за да ме спаси от премазването, но той е нисък и слабоват и навярно ръцете му вече съвсем са отмалели, защото вика безпомощно: „другари, недейте така, ще смажете детето“, обаче никой нищо не чува и никой нищо не може да направи, понеже всеки е блъскан и носен от ония отдире и аз усещам как ръцете, които ме държат, потреперват в отмала и очаквам всеки миг да ме изтърват в това ужасно човешко море, за да стана на каша, додето внезапно усещам как ме улавят едни други ръце, едни дълги и здрави ръце и някакъв млад гигант спокойно и уверено ме понася към изхода.

Един млад гигант, за когото някога и понякога, преди да заспя, се молех, защото бях още малък и леля скришно ме учеше да се моля, и който по-късно ми е идвало да проклинам, защото вече не бях малък и не се молех, а си казвах, че ако не бе ме поел на ръце, животът би свършил в един миг още тогава и всичко по-сетнешно просто не би го имало.

Скривалището е хаосът на далечното минало и навалицата е хаосът на външния свят, а вкъщи е редът. Но този ред е създаден от възрастните и не всякога ми е понятен и случва се даже в него, колкото да е строг и устойчив, да проникне нещо от хаоса. Така преди много години майка ми пусна голям корем и отпърво това не личеше, защото нейният корем никога не е бил малък и изобщо тя бе доста над нормата в килограмите, но после коремът надмина всичко обичайно и аз почнах да задавам въпроси, а леля ми викаше: ти си още малък да разбереш, но трябва да се радваш, защото щъркелът скоро ще ти донесе братче.

Новината предизвика у мене добавъчна лавина от въпроси, на които възрастните не си даваха труд да отговорят, и аз заживях с мисълта за близката поява на едно усмихнато човече, представящо ми се като хубава жива кукла, и вече виждах как водя усмихнатото човече за ръчичка и как му показвам двора и тайния проход през оградата на съседите, и дребните си съкровища.

После мама внезапно изчезна, за да дойде съобщението, че щъркелът наистина е донесъл братчето, или по-точно сестричето, защото в последния момент, вероятно поради бързината и суматохата, бяха ми пратили не братче, а сестриче. В момента това нямаше голямо значение за мене, но когато най-сетне един ден ме пуснаха в спалнята, дето мама отново се бе появила, и ми разрешиха да се приближа до панерчето, за да видя малкото хубаво човече, и аз се приближих тръпен и плах, единственото, което можах да направя, бе да заплача:

– Но то е грозно…

То бе наистина неимоверно грозно, това тъй дълго очаквано сестриче и лицето му още отсега бе сбръчкано като на старец, едно неприятно червеникаво лице с морави устни и морави клепачи. Да, детето имаше морави устни и клепачи и дишаше с труд и с някакво едва забележимо хъркане и не можа да живее дори месец и когато научих, че вече го няма, това бе още една от тия необясними прояви на хаоса сред строгия домашен ред.

– Защо умря? – запитах леля си.

– Заради тебе… Понеже не го искаше… – отвърна тя.

Така към разочарованието се прибави и чувството за вина. Това е една голяма вина – да виждаш грозното. Една вина и едно страдание.

Въпреки отделни изблици на хаоса домашният свят бе свят на реда, поддържан по различен начин от семейната света троица – мама, леля и татко. Струва ми се, че мама и леля са съществували открай време, но за баща си помня, че се появи едва по-късно, понеже, както после разбрах, бе лежал в затвора и бе излязъл чак на Девети и доста ясно си спомням появата му – как ме извикаха от двора и как в хола на люлеещия се стол седеше непознат мъж с не твърде приветливо слабо лице и как аз дори не му обърнах внимание, тъй като смятах, че е някакъв гост без значение, и сигурно до края не бих му обърнал внимание, ако мама не бе казала:

– Че иди при баща си де! Не разбра ли, че това е баща ти!

А гостът ме гледаше и леко се усмихваше, но аз се дърпах и не исках да ида при него, така че усмивката постепенно угасна върху слабото лице и вече не се появи дори когато мама успя най-сетне да ме за-тътри до люлеещия се стол.

Не ми потръгна с него още от самото начало дали защото се стеснявах, или ми се виждаше съвсем чужд и съвсем различен от оная снимка, на която ми го бяха показвали – хубав мъж в тъмен костюм, уловил подръка засмяно и хубаво момиче в булчинска рокля – майка ми. Майка ми, истинската, с пълното си лице и тежкото туловище също бе далеч от ретуширания фотографски образ, но с нея бях свикнал. А този внезапно появил се човек ми бе чужд и не виждах за какво трябва да го обичам, такъв мълчалив и хладен и с една навъсена физиономия, сякаш страдаше от зъбобол, не много силен, но постоянен.

В ранните години с мене се занимаваха майка ми и леля ми. Майка ми бе добрата фея, а леля ми – лошата. За жалост грижите на мама бяха насочени значително повече към кухненската тенджера, отколкото към мене. Дали защото си бе внушила, че дарованията й са най-вече в кулинарното изкуство, или защото държеше да убеди в това баща ми и леля ми, но мама започваше кухненската врътня още щом прислужницата се върнеше от пазара, и с охкане и пъшкане се заемаше за тенджерата, а понеже готварските й таланти бяха чиста илюзия, компенсираше ги с разгула на ароматите и блъскаше в яхнията всевъзможни подправки и най-вече бахар и дафинови листа и от техния упойващ мирис главата ти така се замайваше, че можеше да изядеш цялата порция, без да си дадеш ясна сметка какъв буламач си погълнал.

Дебелата добра фея бе с разклатено здраве, страдаше от разстройство на метаболизма или както тя твърдеше за по-деликатно – от нервно сърце, – така че вечно гълташе разни таблетки и съсредоточено отброяваше валерианови капки в чашата, а след тежката заранна операция на готвенето и не по-малко уморителната процедура на самото ядене се свиваше на кушетката в хола, неспособна за каквато и да било работа чак до следната заран.

И все пак тя си оставаше добрата фея, понеже въпреки изричната забрана на татко понякога ми пъхаше в ръката дребни пари и понеже, когато бях уязвен или огорчен, все още намирах подслон в меките й скути.

Леля ми бе също надарена жена. Имаше добри данни за истеричка – вродени или придобити, това е отделен въпрос, – но поне го съзнаваше и държеше страшно много да се крепи върху ръба на спокойствието, защото загубеше ли равновесие, рухването в бездната не й мърдаше, а навремето само при едно такова рухване бе изпочупила целия семеен сервиз от китайски порцелан, от оня стар китайски порцелан, дето го фабрикуваха във Виена и струваше сума пари.

По време на мирното детство – без сам да разбирам – аз бях главният дразнител на леля си, понеже тя главно с мене се занимаваше. Повечето време това бе само една досада от непрестанни команди: изрежи си ноктите, смени си чорапите, сядай да учиш, а в случай че се държах добре, следваше не по-приятната награда на прегръдките и милувките на една мършава нервна ръка, ухаеща на същия този противен валериан. Така че човек не знаеше кое е за предпочитане, да се държи добре или обратното. Единственото, което знаех, бе, че не бива да я изкарвам от търпение и да правя големи бели, защото направех ли голяма беля, леля ми се приближаваше с оня напрегнат израз, който всички придобиваме, когато си повтаряме наум „спокойно, спокойно“, а тя го повтаряше не само наум, но и на глас, като се обръщаше, разбира се, към майка ми: „Спокойно, Веске, защо да се дразним“, макар че майка ми, каквато си бе летаргична, едва ли мислеше да се дразни. „Не бива да се дразним, Веске“, повтаряше леля, като ме притегляше към себе си, за да ме предпази от майчиното раздразнение, и като ми се усмихваше по оня зловещ начин, напомнящ не толкова усмивка, колкото зъбене. „Какъв смисъл да се дразним“, настояваше леля и в тоя миг уж неволно ме ощипваше по някоя част на тялото – в това отношение тя нямаше предпочитания, – но така зверски, че изпищявах. Костеливите й дълги пръсти бяха като клещи и когато ме стиснеше с тях, тя ги и по-завърташе насам-натам, тъй че свитки ми излизаха от очите, изпищявах и блъскайки я с юмруци, се изтръгвах с риск да оставя част от месото си между тия безпощадни мършави пръсти.

Иначе публично поддържаше мнението, че децата не трябва да се бият и че изобщо не бива да се дразним, на което аз с целия си наивитет възразявах плачливо „а ти като ме щипеш“, без да разбирам, че от нейна страна това не бе щипане, а отчаян опит да се хване за нещо, да се задържи по-здраво за нещо, за да не рухне в ненадейно разкрилата се бездна на истерията.

Би могло да се запита защо семейните тегоби не се разпределяха в обратен ред, сиреч леля ми да се заеме с готвенето, а майка ми – с мене. Но това е съвсем реторичен въпрос, понеже майка ми се нуждаеше именно от тенджерата си и понеже леля ми се нуждаеше именно от мене. За тая стара мома аз бях единствената възможност да се разпорежда с някакъв мъж, макар и още невръстен, да го командува и инквизира и по тоя начин да доказва на себе си и света, че женският й инстинкт, също както и майчинският, не е отишъл съвсем на вятъра.

По-късно на педагогическата вахта застана баща ми. Не че имаше излишно време за мене, но, изглежда, се дразнеше, задето леля тъпче главата ми с всевъзможни глупости – както сам се изразяваше – включително и религиозни. Това бе добре за мене, понеже ме отдалечаваше донейде от лелините истерии, но и зле, понеже едва оттук нататък започнах да усещам реда в цялата му неумолимост. Редът, който той бе установил, трябваше да бъде закон и за мене, привичките, които беше придобил, трябваше да станат и мои привични, идеите, принципите – всичко ми се даваше наготово, за да не си блъскам напразно главата или да кривна, не дай си боже, от правия път.

Спомням си как веднаж подир класното по литература се осмелих да кажа на учителя:

– Сложили сте ми тройка…

– Че колко да ти сложа? – погледна ме той недоволно. – Аз тук си хабя слюнката да говоря едно, а ти пишеш каквото ти дойде.

– Опитвам се да мисля с главата си…

– Не личи.

– … Да дам своя оценка…

– Ти си дал твоята, аз – моята. Ако на алгебра отговориш не според учебника, а както ти скимне, колко ще ти пишат? Решения – много, но вярното е само едно.

– Обаче това е литература, а не алгебра.

– И какво като е литература? Да не би литературата да е произвол?

Разказах вкъщи по време на обеда за случилото се.

– Ти винаги вършиш нещата наопаки, Тони – забеляза добродушно мама.

Баща ми мълчеше, от което можеше да се съди, че едва ли е съгласен с учителя. Но вместо да каже, че не е съгласен, той само рече сухо:

– Докато си в училище, ще правиш каквото ти нареждат. А като свършиш – тогава карай по своему.

Долавях, че не е съгласен с учителя, макар че той самият ми харизваше своите решения, все едно че ми даваше да износвам старите му дрехи. Удобно наистина. Но понякога ми писваше от удобство. Също като тия деца, дето намразват яденето, понеже постоянно ги тъпчат.

Улавях се, че колкото повече ми втълпяват едно нещо, толкова повече ме тегли към обратното. И не защото обратното е кой знае какъв келепир, а просто защото беше обратното. Ти винаги правиш нещата наопаки – както казваше мама. Така започнах и да чета.

Почнах не от ученолюбив. Даже както вече споменах, тъкмо обратното. Татко следобед ме затваряше в стаичката, величана от мама като „татковия ти кабинет“. Затваряше ме, за да попречи на леля да решава задачите вместо мене и изобщо за да свикна да работя сам. Скучаех адски и чаках кога най-сетне ще тръгне за редакцията. И понеже се случваше дълго да чакам, започнах да вземам тая или оная книга от етажерката, колкото за да убия времето. Тъй че не свикнах да уча сам, но свикнах да чета.