Текст книги "Само за мъже"

Автор книги: Богомил Райнов

сообщить о нарушении

Текущая страница: 10 (всего у книги 27 страниц)

– Как ще простиш ма! – бе възкликнала Цеца. – Такива неща не се прощават.

– Накарай го поне да се разкае! Да пълзи за прошка в краката ти! – добавила бе леля. – Иначе утре ще повтори.

Изобщо здраво я бяха напомпали. Разбрах го, когато една вечер след прибирането на стария оттатък избухна скандал. Отначало само си говореха и аз не давах ухо. Сетне обаче тонът на майка ми непривично се повиши;.

– На тая възраст!… Женено магаре! И дърто, на всичко отгоре!

Баща ми опитваше нещо да я уговаря, но майка ми неумолимо засилваше ритъма. Пискливите тонове нарастваха:

– Няма к’во да ми обясняваш! Върви при нея! Поне детето да не бере срама ти!

Детето, сиреч аз, бе вече двайсетгодишен дангалак, който без особен срам се вслушваше в кавгата, носеща се от хола, додето тя не приключи с финалния трясък на пътната врата. И едва тогава, когато надзърнах оттатък, майка ми произнесе паметната фраза:

– Баща ти ни поднесе хубав новогодишен подарък!

– Какъв подарък? – запитах невинно.

– Ами тръгнал е с някаква…

– Не е възможно – рекох. – Ти, както винаги, го ласкаеш.

Предполагам, че грешката на майка ми бе именно този скандал. И онази, другата, веднага се възползува от погрешния ход, като прибра окончателно бездомника. И окончателно го впримчи.

Всъщност той направи един последен опит. Една истинска саможертва, защото вероятно мисълта да се върне при майка ми не го блазнеше особено. Но той бе прекарал цял живот като човек на дълга и нищо чудно, че все пак събра кураж да се покаже и тоя път верен на дълга.

Така че цъфна повторно. И то навръх Бъдни вечер. С два големи пакета под двете мишници. В единия бе завита пуйка. Пуйката я видях, защото вестникът се бе прокъсал, но в другата хартия така и не можах да разбера какво е завито. Защото майка ми дори не го пусна да влезе. Решила да съблюдава точно инструкциите на Цеца и на леля ми, тя го изгони навън заедно с пуйката и с втория мистериозен пакет. И това бе последната й грешка. Фаталната.

Както винаги, за всичко бяха виновни военните съветници. Двете душеприказчици, които дълбокомислено обсъждаха тактиката на бойните действия и внушаваха на майка ми възможно най-глупавите ходове. Тъй че старият, вместо да лази в краката й, поиска развод.

Не ме потърси нито преди, нито след развода. Вероятно бе забравил, че съществувам, или просто му бе неловко. Все пак случи се да се видим. Дори на три пъти се случи – какво чудно, когато моят път до университета и неговият – до редакцията, се падаха на една ос. Опитваше се да заеме обичайната достойна поза от миналото, но вече не се получаваше. Беше се някак посвил, като че искаше да потъне в балтона си от не-ловкост, тоя отколешен сив балтон, охлузен и безформен като болничен халат, а погледът му само крадешком се плъзгаше върху лицето ми, за да прескочи отвъд рамото ми към дъното на булеварда. Даваше вид, че не ме забелязва. Аз – също.

След развода майка ми безвъзвратно бе минала от сляпата обич към сляпата омраза. А аз точно сега и едва сега изпитвах към него нещо като симпатия. Нещо като бледо съчувствие, не повече, но което все пак беше плюс в негова полза, ако се има предвид предишната ми хладна неприязън. Улавях се вътрешно, че му прощавам, и това ме караше да се чувствувам великодушен. По-късно разбрах, че великодушието ми е било съвсем естествено. Ние често прощаваме прегрешенията на ближния, но никога – добродетелите му.

Той беше спечелил съчувствието ми, а аз бях загубил всяка увереност в устойчивостта на този свят, дето ме заобикаляше. Сега вече всичко ми изглеждаше възможно и всичко ми се струваше нетрайно, след като тоя непоклатим човек, иззидан от краката до главата от принципи и правила, този невероятен сухар, определен ми от съдбата за баща, бе загубил равновесие пред, някаква си минижупка.

Обичайният ефект иа падането. Трябва да паднеш, за да разбереш, че и това е възможно. Макар че в случая не бях паднал аз. Моето падане дойде доста по-късно. Затова пък бе нееднократно. Може би поради присъщата ми недоверчивост. Трябваше да падам не-веднаж, за да се убедя, че умея да го правя.

Винаги, когато ме срещаше, даваше вид, че не ме забелязва. И едва на третия път се сетих, че може би чака аз да се обадя, че му е толкова неловко, та чака аз да го спра.

Спрях го. Той придаде на лицето си израз на изненада и някак срамежливо се усмихна. Никак не го биваше в номерата, тъй че изненадата се получи съвсем фалшива, но усмивката бе истинска. Каза, че се радвал да ме види, и вероятно бе доволен, задето не бях го отминал. Очаквах да се заинтересува за майка ми, обаче той странеше от главната тема и късите му въпроси бяха само за мене и за следването ми.

– Няма ли да се върнеш? – запитах най-сетне с привичната си безцеремонност. – Мисля, че този път едва ли ще те изгони.

Той трепна, като че го бях шамаросал, сетне поклати глава:

– Късно е. Сега и да се прибера, вече нищо няма да се оправи.

– Ще й мине – рекох.

– Нищо няма да се оправи – повтори баща ми. – И след като съм наранил един човек, ще нараня и втори.

– Ти по-добре знаеш – отвърнах, за да не помисли, че съм натоварен с мисията да го кандърдисвам.

Само това ми липсваше – да го кандърдисвам. Така си ми беше най-добре. Даже не разбирам защо изобщо заговорих за връщането. Може би поради страстта да създавам шокови ситуации. А може би и поради тая симпатия, която смътно изпитвах, кой знае защо. Обичайна мъжка солидарност. Или съчувствие към един баща, който вече не изглеждаше тъй студен и така здраво брониран с принципи.

Не, той съвсем не изглеждаше брониран. Особено когато накрая промърмори без връзка:

– И аз излязох един баща…

Погледна ме някак виновно, но бързо сведе очи, сетне ме потупа неловко по рамото за прощаване и свърна по пътя.

„И аз излязох един баща…“ – навярно тази фраза неведнъж я беше повтарял на себе си, а сега просто я бе изтървал и това неволно признание за виновност изведнъж ме накара сам да се усетя виновен.

Смятал го бях за студен човек, а той просто бе искал да бъде добър баща, за да не стане синът му хаймана като някои други. И хладината може би се бе пренесла у него от самия мене, защото винаги, когато бе слагал ръка на рамото ми, бях отблъсвал ръката му. Винаги освен този единствен и последен път на булеварда.

Съчувствах и на двамата. Съчувствието е онова съвсем дребно и евтино подаяние, с което си измиваме ръцете от грижите на околните. Умиляваме се до сълзи и отминаваме доволни от добротата си, без да помисляме дали на другия му е станало по-леко от нашето съчувствие. Нека сам се отправя в батака си – това си е негова работа. Важното е, че ние му съчувстваме, без да сме задължени да го правим.

Отиде си съвсем ненадейно към края на зимата. Цеца съседката поддържаше, че това е логичният край на всеки дъртак, който се е хванал с млада развратница, нещо, с което леля бе напълно съгласна. Майка ми също бе съгласна, макар да не вземаше пряко отношение към въпроса, а само въздишаше тежко и повтаряше: „Ако си беше останал при мене, щеше още да е жив“. Тя, разбира се, бе напълно права, що се отнася до рисковете от полови излишества, които вкъщи, предполагам, са били нулеви. Само че баща ми, както скоро се изясни, бе станал жертва не на излишества, а на белодробна простуда при поредното си и предпоследно пътуване.

Колкото до последното пътуване, онова, дето не ни мърда на всички ни, проблемът около него породи доста оживена дискусия сред домашния женски триумвират. Майка ми в началото смяташе, че поне от приличие трябва да изпроводи покойника. Цеца обаче настояваше, че тъкмо приличието изключва всякакво из-провождане:

– А бе, Веске, ти акъл имаш ли ма! Как ще се наредиш там, на гробищата, до оная фльорца!

– Той ти почерни живота, а ти ще го оплакваш! – намесваше се и леля. – Достатъчно е, че ще иде Антон.

– Че защо ще ходи Антон? – хвърляше се отново в боя съседката. – Какво ще търси Антон при оная фльорца!

Съседката бе най-озлобена срещу покойника. Толкова озлобена, та подозирам, че някого се е усукала около баща ми, а той я е отрязал. За което напълно го оправдавам. Ако става въпрос за Цеца, той такава Цеца си имаше и вкъщи.

И така участието на майка ми в траурната церемония бе категорично отхвърлено, а колкото до моето – то остана висящо. Висящо – за триумвирата. Аз самият поначало не смятах въпроса за дискусионен.

Изпратих го. Стоях в залата на покойниците и стисках машинално ръцете на тия, дето ми изказваха съболезнования, хора смътно познати или съвсем непознати. Стараех се да не гледам баща си в ковчега, нито живата му съпруга, което бе крайно неудобно, защото ми се струваше, че просто няма накъде да гледам. Така че понякога, без да искам, отправях очи към съпругата.

Тя бе застанала доста далеч от мене, някак усамотена и свита, сякаш се боеше да не я обвинят, че се самоизтъква. Нямаше нищо общо с това, което си бях представял, освен че може би бе стройна, макар че както се бе свила в този момент, не изглеждаше и стройна. Не че бе грозна, но просто не беше хубава, като оставим настрана, че не бе и в първа младост. Изкусителка… Да не вярваш.

Някои от бащините ми познати се ръкуваха бегло с нея, но повечето я отминаваха, като се правеха, че не я виждат, а може би и наистина не я виждаха, понеже се бе дръпнала встрани, за да не каже някой, че се представя за главната опечалена.

Струваше ми се, че ако я наблюдавам по-дълго, бих могъл да позная дали е тръгнала с баща ми от някакви чувства, или зарад скромните му хонорари, или защото самата тя не беше в първа младост и бе намерила случай да реши тоя тежък проблем – брачния. Но аз избягвах да я наблюдавам и само понякога неволно я поглеждах, съвсем неволно и много бързо, колкото да ми дожалее за нея, както се бе свила там, потисната и смутена, забила поглед в земята, понеже навярно също като мене се чудеше накъде да гледа.

Най-после потеглихме към гроба и навън бе адски студ, макар да бе в края на зимата, и аз си мислех, че това на нищо не прилича, дето баща ми са го сложили в ковчега само по костюм. Отлично разбирах, че са го пременили в единствения му свестен костюм, за да изглежда по-официално, и че онова, сивото изтритото палто съвсем не беше за такъв тържествен случай, но когато човек го слагат да легне в тази заледена земя, него хич не го е грижа за етикецията.

А после дойде и последната церемония на заравянето и аз се стараех да не гледам към трапа и да не слушам тропота на замръзналите буци по ковчега и изобщо да се държа като мъж. Обаче колкото и да се държах като мъж, все ми беше жал и очите ми се бяха насълзили, но не прекалено, така че можеше и да се сметне, че това е от студения вятър, обаче най-глупавото е, че ми беше жал и за баща ми, и за майка ми, и за тая непозната повехнала жена, която се бе свила срещу мене от другата страна на гроба.

Това е наистина толкова глупаво, когато почне да ти става жал за всички, та си помисляш, че откачаш, също както когато седнеш насред улицата, додето другите край тебе маршируват. Затова най-хубаво е да си казваш, че не ти е жал, ама съвсем никак не ти е жал, и да задаваш идиотски въпроси на хората или да си мислиш за някакви неща без значение и изобщо да държиш ума си остър и бодър, като пропъждаш всяка тръпка на малоумие.

* * *

„Съквартирантите са само мъже. Истински дюшеш за женомразец като тебе“ – беше казала Бистра не без известно злорадство. Тя си умираше от кеф, че в тоя там хамбар, дето отивам, съквартирантите бяха само мъже, и навярно си представяше как в тоя хамбар за дърти пръчове ще почна да тъгувам по нея и да се измъчвам в еротични сънища.

Бистра дори не си даваше сметка, че ако нещо все пак ме влечеше към този хамбар, то бе именно обстоятелството, че съквартирантите са само мъже, макар още отначало да изпитвах неясното подозрение, че рано или късно ще се появи и някоя жена.

Не че сме от тия мъже, по които жените се лепят като мухи на мед. Но има жени, дето много не подбират. Както и мъже, лишени от устойчивост. По-младите – по причини от интимен характер, а възрастните – по понятни съображения: все някой трябва да ти кърпи бельото и да ти свари един чай, ако се разболееш.

Затуй още от началото подозирах, че няма да мине съвсем без жена. Но ако има нещо, което дори не ми е минавало през ума, то е, че въпросната жена ще се лепне тъкмо за мене.

Жените никога не са заемали голямо място в живота ми. Не съм успявал да разбера как една жена, каквато и да е тя, ще заеме голямо място в живота на сериозния мъж. Разбрах го чак като се ожених. Това похотливо тяло е способно да събуди у тебе някакъв интерес най-много за един час в денонощието и заради този един час трябва да го понасяш останалите двайсет и три часа. Някой, разбира се, ще каже: дружбата. Дружба ли? Някой ще припомни домакинските функции на съпругата. За домакинските функции викахме чистачка.

За оная аз си бях виновен. А тази сама ми се навлече. За оная бях се разписвал в райсъвета и можех на законно основание да я използувам един час в денонощието, пък и повече, ако оглупеех до необходимата степен. За тази нито бях слагал подписи, нито ми бе нужна за нещо, даже като тяло. Не че й липсваше физика или че бях сляп за физиката й, обаче инстинктът за самосъхранение все още не е съвсем мъртъв у мене.

Може би ако я нямаше Беба, другият инстинкт също щеше да се обади и един бог знае кой от двата инстинкта би се оказал по-гласовит. Но Беба е налице. И колкото да е заета е разните си светски и други занимания, все намира по някой час за мене. Този час, който е нужен и на двама ни. И който не сме принудени да заплащаме с по двайсет и три часа отегчение. Това е хубавото при Беба. Здрасти и доскоро виждане.

Жената. У нея въпреки известна мъжка грубост имаше жена в излишък. Но какво значение – това и Беба го имаше. Това и моята бивша го имаше. Някои търсят главно жената и само жената, обаче ако е до женски атрибути, те не са бог знае каква рядкост, при положение че половината човечество е съставено от насрещния пол.

Не знам дали беше и хубава, ако този въпрос изобщо ме е занимавал. Породиста – да. Породиста – колкото щете. Но една кобила дори когато е породиста, едва ли може да се вреди в конкурс за женска красота.

Странно, че такъв благородно-мършав тип като Димов бе станал първопричина за появата на подобен пищен женски екземпляр. Спасяваше я донейде оня белег, зарад който моето лошо настроение я бе обявило за кобила – ръстът. При такъв ръст излишъкът на плът тук и там се възприемаше като заобленост. Едно заоблено женче, само че израсло малко над нормата. Ако изобщо някъде е казано, че цифрата 1,70 трябва да се приема като норма.

Да, заоблено женче, но доста едричко и с една енергичност в походката и жестовете, която подхожда повече на мъж, отколкото на жена. Лицето й беше… Не знам какво беше лицето й. С лицата най-много се затруднявам, даже в очерците на трудова тема. Ръстът, гръдната обиколка, пък ако щете, и тазовата – това се измерва в сантиметри и никой не може да те обвини в субективизъм.

А лицето… Ще кажеш черни очи или сини или ако искаш да си по-цветист – тъмни като нощта или лазурни като небето, макар че и небето веднаж е лазурно, друг път – не. И какво? Ще кажеш голяма или малка уста, правилен или вирнат нос. И какво? Нищо. С такива определения се попълва въпросник, обаче не се рисуват лица. Лицето е за фотографа или художника, а не за писача.

Колкото до данните по въпросника – обло, донейде широко лице с бяла кожа – това лято очевидно не е помирисвала море, – черна коса, но разчорлена по хипарски така, че добавъчно да подчертава облостта на лицето, понеже някои жени, ако фризьорката не им каже какво да правят и какво – не, нямат акъл дори да си изберат прическа, а Лиза но причини от техническо естество очевидно отдавна не се бе срещала с представителки на фризьорската професия…

Носът… „Правилен или вирнат нос“… Нейният бе леко вирнат, както се и полага на един нос, който се пъха, дето не му е работа. Колкото до неголемите, но пълни устни, те в името на светата традиция биха могли да се нарекат чувствени, ако не беше тая твърдост, лъхаща от цялото лице, лишено от оня разгул на красноречиви погледи, усмивки, полуусмивки, капризни и бегли изражения, приемани като синдром на женско очарование. Не че физиономията й бе съвсем без израз, само че рядко се сещаше да го сменя. Изобщо една застиналост, зад която не знаете какво се крие, в случай че все пак се крие нещо.

Не знам защо тази застиналост понякога ми напомняше смътно за моя покоен приятел, само тази застиналост, нищо друго, тъй като онзи, освен че си беше мъж, но бе и мрачен, а също и с признаци на леко слънчасване в погледа, докато Лиза може да беше всякаква друга, обаче не и мрачна, а големите й тъмнокафяви очи доста внимателно се вглеждаха в тоя земен свят.

Отличителни белези? Обиците. Имам чувството, че никога не ги сваляше. Едни едри топчести обици, като че лицето й не бе достатъчно топчесто, едни такива обици от матов зелен джам, които звънко се обаждаха като две зелени череши сред черния гъсталак на косите. Евтини обици, призвани да завършат репертоара на тая евтина хубост.

Изобщо имаше слабост към бижутата, както скоро разбрах. Обаче й липсваше възможност да си ги набавя. Не само истинските, каквито едва ли бе и сънувала, по дори и тия евтините, изглежда, не бяха по възможностите й. Едно пиринчено синджирче, изпълняващо почетната роля на колие, две гривни от фолклорния тип, дето оставят върху ръката зеленикавочерен отпечатък, и някакъв пръстен с някаква сребърна монета, до това се свеждаха съкровищата й. Плюс обиците. Обиците бяха в постоянна употреба.

– Ще ви чистя стаята и ще ви пазарувам – бе казала тя още в първите дни. – Нямам друг начин да ви се отплатя.

– Ако ми трябва чистачка, ще извикам жената, която вие тъй любезно сте отпратили – възразих.

– Но тази ваша чистачка просто премества боклука от средата на стаята към кьошетата.

– Не знам, не се завирам из кьошетата. Обаче не желая да ви превръщам в слугиня.

– За да се чувствате като благодетел? Но аз как ще се чувствам?

Би следвало да й кажа, че щом е толкова чувствителна, може да върви където си ще, обаче когато човек е в такова положение като нейното, не изпитваш удоволствие да му удряш шамари.

– Добре – отстъпих. – Тогава, за да бъдат отношенията съвсем делови, ще ви плащам.

– Много сложно ще стане – опря се отново Лиза. – В такъв случай ще трябва и аз да плащам за храна и за наем.

– Ще ви плащам! – произнесох този път по-грубо, за да разбере, че в тая къща все пак аз съм хазяинът. – Какво вирите нос, като нямате даже два ката бельо?

– Приемам, само не се сърдете – рече тя. – А колкото до бельото и всичко останало, надявам се, че нещата скоро ще се оправят. Ще видите какви пари ще потекат в чантата ми.

Добре, че поне оптимизъм не й липсваше.

Оптимизъм, а също – общителност. Понеже постоянно слизаше долу в кухнята, тя по два пъти дневно се срещаше с моите съседи, които аз самият я виждах веднаж седмично, я – не, и то колкото да си изръмжим по едно късо „здравейте“. Най-първо се сближи с най-дръпнатия – Несторов, сетне – с Илиев и едва накрая – с баща си.

– Днес Димов най-после отговори на поздрава ми – оповести тя веднаж на обед.

Викаше му Димов. Очевидно съвсем не бе свикнала с думата татко.

– Значи ще почнете и на него да слугувате – забелязах сухо. – Вие с вашата самоотверженост станахте не само моя слугиня, а и на целия дом.

– Защо да не им направя по някоя дребна услуга? Възрастни хора… И какво ми коства…

Би следвало да й обърна внимание, че Илиев не е възрастен, нито сакат, за да не може сам да си донесе хляб от фурната. Но това си беше нейна работа. Купуваше им това-онова, помагаше им в миенето на съдовете или наглеждаше тенджерата на Несторов, който единствен понякога се одързостяваше да готви.

Естествено, аз бях най-глезеният и вече даже кафе не си правех сам, а мрачната ми бърлога постепенно така се бе преобразила, та почвах да си мисля дали не съм взел да се уеснафявам. Невесели мисли, ако обърнем внимание, че всичко това бе свързано и с разходи.

– Видях много хубав зелен плат за пердета – обявяваше Лиза уж просто за информация.

– За к’во ми са зелени пердета при този разкошен зелен орех.

– И при тоя калкан? – сбърчваше вежди тя.

Забравих да кажа: черни вежди, в плавни дъги, но съвсем не от тия деликатните, дето отпърво се избръснат, а после се рисуват.

– А орехът вече вехне – продължаваше жената. – И листата скоро ще окапят. И ще виждате само балкони и пранета…

Така че купихме и пердета, и розов полилей – въпреки цялото ми уважение към плювалника на Жорж, – и малка масичка, на мястото на оная голямата, дето задръстваше половината стая, и не помня още какво, а Лиза с някакво тесто така почисти стените, че от могъщите кафяви сталактити на влагата остана само сянка и те вече не бяха сталактити, а ефирни и бледи дантели.

– Това някаква гръцка богиня ли е? – питаше жената, като поглеждаше към гипсовата хубавица, стояща в ъгъла с шапка на темето.

– Вероятно.

– Богинята на любовта?

– На любовта, естествено. Освен ако е на мъдростта. Не са й сложили етикетче с титлата.

– Красива е – преценяваше Лиза.

– По-скоро – кирлива.

– Ще я измия, ако разрешите. А шапката ваша ли е?

– Не. На бившия наемател.

– Бих ли могла да я изхвърля?

– Питайте богинята.

Така че шапката изчезна. След което възникна проблемът за другата красавица.

– Тая мацка наистина ли не е ваша? – питаше жената, като сочеше секс-бомбата от „Плейбой“.

– Казах ви, че не е моя. Аз съвсем отскоро съм тук.

– А къде бяхте по-рано?

Налагаше се да обясня и това.

– А защо се натикахте в тоя мавзолей? – Защото се разведох. Само не ме питайте и защо съм се развел.

– Щом не искате… – отстъпи Лиза с видимо разочарование.

После запита:

– А мацката да остане, нали?

– Престанете с тая ваша мацка. Ако щете – оставете я, ако не щете – махайте я.

Жената погледна снимката с леко примижали очи, сякаш се двоуми над съдбата й. Сетне обяви:

– Ако питате мене, нека остане. Може да не е много прилична, но нали тук влизаме само ние с вас двамата.

Изобщо освен дарбата да създава интимност тя имаше и известна склонност към интимничене, която аз още от самото начало се стараех да парирам. Опитала се бе например бързо да мине на „ти“, обаче аз упорствах на своето „вие“.

– Нямате ли малко английска кръв в жилите? – рече тя веднаж ни в клин, ни в ръкав.

– Защо тоя въпрос?

– Ами говорите ми все на „вие“. Казват, че това било английски обичай.

– Не съм по обичаите – английски или други.

– Но ми говорите все на „вие“…

– Вероятно защото тук с всички съм на „вие“ – пояснявам неохотно.

– Само тук ли? Не ви познавам достатъчно, но ми се струва, че изобщо сте па „вие“ с хората.

– Може и така да е – отвърнах.

И това сложи край на разговора. И продължихме да бъдем на „вие“.

Накъсо казано, постоянно поставях прегради, които Лиза постоянно се опитваше да прекрачи. За щастие не беше нахална, във всеки случай – не прекалено. Тъй че както лесно се приближаваше, така бързо се и отдръпваше. И все пак, понеже вечер винаги прекарваше вкъщи, както обикновено правех и аз, и понеже не беше удобно да й кажа „хайде, прибирай се в оня килер“, след вечеря й оставаше достатъчно време, за да поставя на изпитание привичната ми не-общителност.

Тя сядаше уж съвсем за малко на креслото, същото онова кресло на Жорж, което по-рано бях изхвърлил в коридора и което, съответно почистено, отново се бе появило в стаята, понеже крехките столове съвсем не представляваха надежден постамент за това снажно тяло.

– От коя зодия сте?

– Де да знам. Жена ми твърдеше, че съм Козирог.

– Кога сте роден?

– Навръх Нова година, представете си. Малък новогодишен подарък за семейството. На нашето семейство му върви па новогодишни подаръци.

– Какво имате предвид? – любопитстваше Лиза.

– Нищо. Приказвам си.

– Потаен сте – установяваше тя. – Такава ви е зодията.

И за да бъде съвсем наясно, питаше:

– В кой час сте роден?

– Е, това не съм го запомнил. Толкова съм бързал да се явя на бял свят, че не съм обърнал внимание на часа.

– Всички сме така – въздъхва жената. – Бързаме, като че на този свят само нас чакат.

Подир което се сеща:

– Обаче майка ви сигурно е запомнила. Болките се помпят…

– Изпитала ли сте ги? – решавам и аз да бъда нетактичен.

– Може и да съм ги изпитала. Та какво казва майка ви?

– Не сме разговаряли по въпроса.

Тя обаче не мирясва:

– Знакът ви не е много блестящ.

– Отдавна съм го разбрал.

– Не ви липсва дълбочина… но сте амбициозен и склонен да мерите всичко според твърде висок идеал…

– Дотук допуснахте само три грешки… – установявам.

– Не сте особено самостоятелен… обаче сте самоуверен – продължава тя невъзмутимо.

– Станаха пет.

– Склонен сте към прекалена затвореност… Работлив сте…

– Мързелив съм.

– Остава да кажете, че не сте и затворен…

Не виждам защо трябва да отговарям.

– Може би не сте мързелив, а ви липсва амбиция – следва тя догадките си.

– Нали казахте, че съм амбициозен?

– Какво, като съм казала? В една зодия съществуват поне дванайсет разновидности. Чакайте да ви обясня…

– Оставете! – казвам. – По-добре да играем шах.

Защото на всичко отгоре тя играе шах. Играе го на най-посредствено ниво и все пак това не е толкова лошо, понеже й отнема възможността да ме тормози с въпросите си. Трябва някой ден да й обясня, че играта на въпроси е моя професия, а не нейна, особено що се отнася до шокиращите въпроси.

Бих могъл да й поставя няколко такива въпроса, че да й хвръкне шапката и да се откаже до края на живота си от тая игра на аз питам, ти отговаряш, но миналото й съвсем не ме интересува, а настоящето й го знам и единственото, което отчасти ме вълнува, е нейното бъдеще, и то главно по тоя пункт: кога най-после ще ме освободи от присъствието си.

Не че ми досажда прекалено. Една жена трябва да я пуснеш в леглото си, за да почне да ти досажда прекалено. Понякога мисълта, че като се прибереш, ще има с кого да вечеряш, дори ми е приятна. Обаче това е само понякога, в острата фаза на съклета, а иначе, ако е до женска компания, предпочитам оная мадама Скуката, понеже тя не задава въпроси. Една безплътна мадама наистина, но ако става дума за плът, телефонът па Беба ми е известен.

– Имам усещането, че сте преживели нещо… – подхвърля Лиза една вечер, докато пуши, кръстосала крака, и наблюдава как лениво нареждам фигурите на шаха.

Тя го има тоя навик да кръстосва безцеремонно бедра, сякаш държи непременно да ви покаже колко са импозантни, и в същото време го прави тъй, сякаш не си дава сметка какво върши, а в случай че си дава сметка, сякаш не разчита на особен успех. По последната точка всъщност жената има пълно право, особено що се отнася до мене. И все пак – невинна без-церемонност или добре изиграна невинност, при обичайния си скептицизъм бих се обзаложил на второто, ако изобщо бих взел да се обзалагам за неща, които слабо ме интересуват.

– Какво съм преживял? – измърморвам.

– Ами преживели сте нещо…

– Че кой не е преживявал.

– Искам да кажа, нещо тежко.

– Нали вече ви казах: разведох се.

– Това в наше време не е тежко преживяване.

– Вие сте арогантна – забелязвам безучастно.

– Говорете по български, ако искате да ви разбера.

Тя отлично ме разбира, но в момента туй не и отърва, а на всичко отгоре обича да кокетира с простотата си, без да прави винаги необходимата разлика между простота и простотия.

– Вие сте нахална – превеждам. – Непрестанно подпитвате за мене, вместо да говорите за себе си.

– За себе си не ми е интересно, достатъчно се познавам, за да ми е интересно – отвръща тя не без известна логика.

На такава постановка няма как да възразиш.

– И после, вие не се интересувате от мене. Показахте го още оная вечер… Боже, как ме засегнахте!… Аз се готвя да му разкрия душата си, а той вика: не ме интересува.

– Готвели сте се да лъжете.

– Е, този път прекалявате. Нямате никакво основание да ме подозирате в такова нещо.

Наредил съм акуратно всички фигури до последната пионка, което ми позволява да ги смета от дъската с небрежен жест. След което поглеждам бегло жената и запитвам:

– Вие сериозно ли ме убеждавате, че сте готова да разкажете биографията си от игла до конец пред някакъв непознат?

– Е, сега пък „от игла до конец“. Може да не е от игла до конец и пак да е истина.

– Затова съм ви казал „не ме интересува“. От половинчати истини никой не се интересува.

И тъкмо в тоя момент, когато тя наново е убедена, че пет пари не давам за биографията й, запитвам неочаквано:

– Впрочем защо избягахте от майка си?

– Че това не ми е за пръв път – отвръща непринудено Лиза. – Да знаете само колко пъти съм бягала…

– Изглежда, не обичате майка си?

– За какво трябва да я обичам? Задето се отказа навремето от баща ми ли?

– Сега пък баща ви се отказа от вас.

Фразата ми се е изплъзнала неволно, обаче за щастие жената не разбира точния й смисъл.

– Защо да се е отказал? Не ме прие с отворени обятия, вярно е… Но човек може да го разбере… Трябва му време, за да свикне. А това, което майка ми е направила, никой няма да го одобри.

– Ами ако е била подложена на натиск?

– Натиск!… Е, да, натиск, само че от страна на Костов.

– Кой е пък тоя?

– Любовникът. Подозирам, че го е имала още преди баща ми да влезе в затвора. Защото тя се е омъжила за баща ми само от чист интерес. Свикнала с преди Девети да живее добре. Само че добре преди Девети това значи лошо след Девети и ето я, че на-барва един нов големец, за да си оправи положението.

– Струва ми се, че прекалено строго я съдите – забелязвам. – Брак по сметка – обичайна история. Даже пиеси има на тая тема.

– А това, че се отказа от него, щом го арестуваха? И не само се отказа, ами го намрази. Вместо да се озлоби на късмета си, озлоби се на него. Един вид: гледай го ти, мошеника, представя ми се за голям човек, а едва сме се оженили, и го натикват в затвора. Така го беше намразила, че го обяви за мъртъв. И цял живот ме е лъгала, че е мъртъв.

– За нея си е бил мъртъв…

– А тя пък за мене е мъртва. И не от вчера. Тя е само една еснафка, една егоистка…

– Не ви ли обича?

– Е, да, обича ме. Както може да обича една егоистка. И за какво ми е нейната любов, когато не съм зачената с любов, нито родена с любов? Тя ме е носила в утробата си и е ненавиждала баща ми. Тя ме е раждала и е проклинала баща ми.

– А вие сте копнеели по него… Без дори да знаете какво представлява.

– И така да е! – поглежда ме Лиза предизвикателно. – Обикнах баща си, понеже не обичах майка си. Той беше обратното на нея…

– Естествено. Ако имате предвид пола…