Текст книги "Само за мъже"

Автор книги: Богомил Райнов

сообщить о нарушении

Текущая страница: 16 (всего у книги 27 страниц)

Тая скръбна хипотеза правеше любовта ти още по-горчива на вкус и ти навяваше приятната меланхолия на трагичен герой, защото твоята голяма любов бе една голяма поза. Раздразнение пред непостигнато, накърнено самолюбие и малко злобица, измъчваща те в късите мигове, преди да заспиш. Също като разглезено хлапе, което плаче и тропа ожесточено с крака, когато откажат да му купят балон. С тая разлика, че твоят каприз освен един балон отзад имаше и два по-малки отпред, нещо, което правеше още по-трудно обяснима версията за потъването.

Може и да беше потънала, но важното е, че накрая все пак изплува. Изплува пред погледа ти няколко години по-късно и това стана в една топла есенна вечер по „Руски“ и ти я видя, сега вече съвсем разцъфнала, понеже бе ярко гримирана и доста наддала на бюст и на таз. Ти понечи да я отминеш, защото до нея вървеше някаква си приятелка, но тя ти каза: какво, не се ли познаваме, и ти каза: има си хас да не се познаваме и как върви киното, а тя каза: не се подигравай, и от късия разговор, завързал се на тротоара, стана ясно, че тази вечер тя е заета, но за сметка на туй утре ще бъде свободна.

Между днеска и утре, естествено, се простираше цяла една нощ и цяла една нощ тя бе в съня ти, като приемаше всички възможни превъплъщения, обичайни за една кинозвезда, в широката гама между богинята и хетерата.

А на следната вечер се наложи да установиш, че ако трябва да издребняваме, тя бе значително по-близо до хетерата и възвишената част на нейното аз доста се бе изпарила, затова пък всичко стана много по-лесно и тя просто ти каза: я да видя дали най-после си се научил да целуваш, а ти показа на какво си способен, доколкото беше способен, тъй като всеки успех подир дълъг копнеж е свързан с известно гипсиране, но тя бе склонна да приема всичко с разбиране, така че нещата протекоха далеч по-различно от оная нещастна първа целувка.

Вярно е – казваше си ти по-късно, след като я беше вече изпратил от квартирата на незнайния отзивчив приятел, дето се бе разиграло действието, – вярно е, че това не е някогашната Бистра, обаче нима ти си някогашният Тони? Защото по силата на някаква магнитна аномалия, както би се изразил Петко, твоята първа и бивша любов се бе оказала чисто и просто твоята бъдеща, първа и да се надяваме, последна съпруга, същата тази божествена Бистра, от която скоро щеше да се стремиш да бъдеш възможно по-далече.

Потънала ли? Де да беше така. Отначало, разбира се, ти бе повече от щастлив, че не е станала жертва на зловещата морска стихия. Отначало бе на седмото небе, че можеш да държиш в прегръдките си това тяло, тоя сластен смутител на сънищата ти. Вярно е, че преди да стигне до тебе, тя навярно бе минала като щафета през поредицата на доста други прегръдки и бе твърде изловчена, за да си въобразяваш, че си първият или петият. Но какво да се прави, когато сега времената са други и една жена не може да стои девствена като леля ти.

Тя бе донейде променена наистина и не само по гънката част и заговореше ли се за кинокамера, езикът й ставаше доста остър, меко казано, и тя не пропускаше да подхвърли, че за да бъдеш звезда, са нужни не артистични, а някакви добавъчни таланти, каквито впрочем и на самата нея не липсваха. Изкуството вече не я интересуваше, затова пък изцяло бе запазила страстта си към средищата на изкуството, премиери и прочее, а също и към известни форми на човешкото общуване, стимулирани с помощта на една) колода.

Тя бе загубила наивността си, но затуй пък бе спечелила жизнен опит и вече не бе глупаво момиче, а зряла жена. За какво ти е момиче, когато можеш да имаш цъфтяща жена, чиито щедри форми издъхваха възбуждащ аромат на шанел.

– Ти вече не използуваш оня люляков одеколон…

– Защо трябва да използувам такъв сиромашки одеколон. Хубавият одеколон никога не мирише само на едно цвете, глупчо. Той е богат, неопределим…

Потънала ли? Потъна ти. Най-вече поради без-характерност. Понеже си казваше, също като тоя мухльо до тебе, че дето ще търсиш наслуки жена, по-добре да си я имаш постоянно в леглото. И понеже си мислеше, че в последна сметка всички са от един дол дренки. И понеже тя така се бе вкопчила в тебе, та ставаше прекалено измерително да се дърпаш.

Твоята любов. Само че любовта не се поръчва по желание като костюма. Пък и да се поръчваше, разликата едва ли би била колосална, ако се има предвид просташкият ти вкус. Ти никога никого не си обичал истински. Не си обичал майка си. Нито баща си. Нито дори Бистра, макар че някога я бе обявил за голямата си нещастна любов. Защото твоята голяма любов бе само една голяма поза.

* * *

От някое време един човек се е появил на отсрещния тротоар. Едип млад мъж с буйна светла коса, нехайна походка н ръце, мушнати в джобовете на черното яке. Под якето се вижда черен пуловер с висока яка – времето не предразполага към разгърдени ризи.

С изключение на пуловера другото ми е познато. Младият мъж се разхожда напред-назад, обляга се до входа на насрещната кооперация или стърчи до бордюра на тротоара, отправил поглед към нашата хъша, сякаш чака някого. Ще има да чака.

На следния ден отново забелязвам през прозореца към терасата часовоя в тъмната униформа. Този път обаче той не разполага с голям запас от търпение и свободно време, защото един час по-късно изчезва. Изчезва или застава по-близо до вратата. Отдолу долита двукратният призив на звънеца.

Отварям, за да открия пред себе си познато лице. Но това не е Лазар.

– Мисля, че сме се виждали някъде – промърморвам.

– Ами да. Оная вечер у Слави.

Това е един от квинтета – онзи рошавият с мрачното лице. Мони също е в яке и тесен панталон, плюс кафяво-червени ботуши, скрити под панталона, но и достатъчно показващи се, за да знаем, че са ботуши, а не банални патъци.

– С какво мога да бъда полезен? – питам.

– Аз искам да бъда полезен, не вие – уточнява рошавият. – Трябва просто да оправим едно недоразумение.

И като ме поглежда с известен укор, добавя:

– Тук ли ще говорим?

– Вътре няма как – дошли са хора.

– В края на краищата може и тук – вдига тесните си рамене Мони. – Става дума за Лиза.

Той ме поглежда, за да прецени реакцията ми, но реакция няма.

– Може би сте останал с впечатлението, че Лазар е дошъл да ви я отмъкне. Няма такова нещо. Ако е за мадами, мога да ви ги доставям по две на ден, и то по-готини от Лиза, стига това да ви говори нещо.

Кимам вежливо, в знак че разбирам.

– Търсим я само за да поговорим човешки, нищо повече. И додето още сме на кеф да говорим човешки. Защото, нали знаете: и търпението си има граници.

– Нещо тайно ли? – запитвам.

– Тайни няма. Какви тайни бе, Павлов? Работата е чисто финансова. Дължи нещо и трябва да го върне.

– Трябва, ама я няма.

– Къде е изфирясала?

– Отде да знам.

– И да е изфирясала, пак ще дойде – решава Мони. – Не се сърдете, но тя няма да намери друг баламурник като вас.

– Защо „баламурник“? – питам като истински баламурник.

– Тя не е за мъж като вас бе, Павлов. Кална жена. Перачка. Ако ви трябват жени…

– Значи ограбила ви е?

– Е, да речем, че дължи нещо…

Поглеждам неволно ярките ботуши, събуждащи у мене някакъв неясен спомен, сетне вдигам очи към навъсеното безочливо лице.

– Ясно – кимам. – Само че и вие ми дължите нещо…

И при тия думи непринудено отправям юмрук в носа му.

– За оня ден… – пояснявам.

Рошавият се е дръпнал назад, но е успял да се задържи на крака. Той придържа с една ръка разкървавения си нос и ме фиксира без сянка на топлота.

– Юмрука – казва – ви го прощавам. Но за тая перачка ще има да берете ядове. Нямате даже представа какви.

Лиза се прибира същия ден привечер. Виждам я едва по-късно, когато се връщам от редакцията. В холната обстановка и в компанията на тримата кавалери. Старците са видимо доволни. Те обаче не са по излиянията и доволството им се изразява най-вече с това, че кротуват в креслата си и се въздържат от кавга.

По-трудно е да се разбере доколко е доволен Илиев. Във всеки случай преборил се е с лошото си настроение и търси с очи погледа на Лиза. Търси без особен успех. Лиза все пак се отзовава на репликите му и е съвсем учтива. Хладно учтива.

– Имахте ново посещение – казвам й по-късно, когато се прибираме горе.

И съобщавам за визитата на рошавия, без да предавам подробно оценките му.

– А откъде разбрахте, че това е Мони? – пита тя.

– Познавам го смътно от по-рано. А сега разбрах, че е идвал и оня ден с Лазар. Не видях лицето му, додето бягаше, но го познах по ботушите.

– И му се издължихте?

– В известен смисъл – да.

– Не е трябвало да го правите. Той е опасен човек.

– Не ми се струва чак толкова опасен.

– Защото не знаете, че зад гърба му има други.

Тя не казва нищо относно дълга, споменат от Мони, а и аз не я питам. Какъв смисъл да я принуждавам да лъже.

– Не знаех, че имате дете – сменям темата. – Хубаво хлапе.

– Нямам дете – отвръща Лиза.

– Но Илиев твърди, че е ваше.

– А, той вече ви е излял мъката си. Не казвам ни „да“, ни „не“.

– Детето всъщност е на братовчедка ми.

– Искали сте да проверите възгледите на инженера по въпроса.

– Донякъде. Даже подшушнах на Петьо да ми вика „мамо“, но детето изобщо забрави обръщенията, откак вие взехте да го залисвате.

– Хитра операция – признавам.

– Каква операция? Пошегувах се.

– Това не е шега. Това се нарича тест.

– Говорете по български.

– Недоверчива и взискателна – произнасям сякаш на себе си. – И какво толкова важничите?

– Защо да важнича?

– Защото важничите. И даже още му правите фасони. Като че бог знае в какво се е провинил. И на мене да ми поднесат чуждо дете, няма да заридая от радост.

– На вас ще ви бъде все едно. На вас всичко ви е все едно.

– Сега не говорим за мене. И позволете да ви кажа, тоя ваш номер с детето беше съвсем тъп.

– Защо пък да не го проверя? – пита тя, като обляга ръце на кръста си. – Нямам ли право да го проверя, преди да определя отношенията си?

– Не по тоя просташки начин.

– Не можах да измисля друг.

– Човекът ви приема, без да пита откъде идвате, нито с колко мъже сте спали, нито какъв процент истина има в историята ви – защото, позволете да ви кажа, че ако и на него сте поднесли същата история, тя не е съвсем убедителна, – изобщо отказва се да ви проверява, макар да има основания за съмнения, а вие не стига това, ами се запретвате да го изпитвате. Какво толкова си въобразявате? Че сте неотразима? Незаменима? Единствена?

Ето че и аз започвам с цицероновските градации.

Тя ме следи с известен интерес, обаче не отговаря. Което ми дава възможност да допълня:

– Не виждате ли, че всички сме една стока и ако този има плюс в едно отношение, то сигурно има минус в друго, а салдото е, общо взето, едно и също, така че смешно е да проверявате и да вирите нос.

– Ама вие какво толкова се разфучахте? – вдига тя вежди.

– Не съм се разфучал. Спокоен съм.

– Сигурно с нетърпение сте чакали да ви освободя килера и сега се чувствате излъган.

– Килерът не ми е затрябвал.

– И онзи празен стол в „България“ не беше ви затрябвал, но ми направихте сцена – припомня жената.

– Добре. Давам ви го отсега този килер за сватбен подарък. Приемайте в него гости.

– Мерси – произнася сухо Лиза. – И все пак излишно е да се палите. Ще помисля. Може и наистина да съм сбъркала.

Тя тръгва бавно към покоите си, сякаш вече се е заела да мисли, но преди да влезе в легендарния килер, забелязва:

– За онова обаче не сте прав.

– Кое точно?

– Ами за стоката. Всички не са една стока, Тони. Даже в една и съща зодия стоката е различна, ако разбирате нещо от астрология.

* * *

Човекът, който позвънява на следния ден, не е Мони. Нито Лазар. Лиза не е вкъщи, а аз тъкмо се стягам за редакцията, когато чувам двукратния звън. Слизам, като си мисля, че тази навалица пред вратата почва да става отегчителна.

На входа е застанал гражданин в изрядно тъмносиво пардесю и с тъмносива шапка. Гражданинът е над петдесетте, но все още стегнат, с тънки прошарени банкенбарди. Отличителни белези: ужасно нисък. Какво значение. И Наполеон е бил нисък.

– Бих искал да видя другарката Димова.

– А защо не я търсите при другаря Димов? – запитвам, като соча редицата картички, пригвоздени върху рамката на вратата. – Тук пише: „Радко Димов, звънете три пъти“.

– Не съм чел какво пише тук – произнася с леко отегчение непознатият. – Прочетох бележката, която Димова ми е оставила и където е отбелязано да звъня два пъти на тази именно врата.

– В такъв случай грешката е моя – бързам да се извиня. – Димова я няма. Ако трябва нещо да й предам…

– Много сте любезен, обаче трябва да я видя лично.

– Съжалявам, обаче не е възможно. Тя умря.

– Какви ги приказвате? – сменя внезапно непознатият възпитания си тон.

– Исках да кажа, че е мъртва за общежитието. Напусна.

– Но преди малко казахте друго. „Да й предам“ казахте.

– Грешка на езика. Имах предвид връзка по пощата.

– Е, добре, кажете ми я на мене тая връзка!

– Изключено.

– Вие, какво, подигравате ли се с мене? – кипва нисичкият. – Аз идвам тук по делова работа, нося й пари, а вие ме разигравате!

– Парите винаги се приемат.

– Имате много здраве! – отвръща ядосано мъжът.

И бързо се отдалечава.

Когато същата вечер осведомявам Лиза за поредното посещение, тя въздиша мъченически. Значи може и да въздиша.

– Втасахме я.

– Действах според инструкциите ви.

– Но това е бил Миланов!

– И к’во, като е бил Миланов?

– Ами че той ми дава тия ръкописи за преписване. И даже машината е негова.

– Съжалявам. Изглежда, не ме бива за портиер.

– Прощавайте – произнася тя с друг тон. – Вярно е, че взех прекалено да ви досаждам. Но преписването е засега единствената ми работа.

И понеже мълча, продължава:

– Вината е моя… Не – на Миланов: бях оставила у съседите му готовите ръкописи с вашия адрес, за да прати парите по пощата или по човек.

– Както виждате, той не ще по пощата. Иска личен контакт. Дотрябвало му е вашето преписване.

– Защо? – пита докачено Лиза. – Аз преписвам добре. Почти не правя грешки. Миланов не може да търпи грешки. Затова ми даде ръкописите.

– Оставете тоя наивитет – казвам. – Не ви подхожда на ръста.

– Но вие какво си мислите? Няма нищо такова, което… Бях го срещнала още преди месеци съвсем случайно и както бях притеснена, бях го запитала няма ли за преписване нещо свое или на свой колега, а той ми рече: ще се намери, и ми даде телефона си и аз му се обадих по-късно, след като вече се бях настанила тук, и това е. Казвам ви, няма нищо такова…

– И вашият контакт с него се ограничи с предаването на няколко ръкописа и една машина…

– Естествено. Вие какво си мислите?

– Съвсем ясно ви е какво мисля аз. А също и какво мисли Миланов – забелязвам, като я поглеждам без особена симпатия.

Тя е застанала, облегната на стената на входа на килера. Гърдите нахално издуват вълнения пуловер, а големите бедра – полата. Един череп пуловер и една черна пола, вероятно провинциални придобивки, които смекчават грубата чувственост на фигурата и й придават някаква строгост. Лицето също е строго, някак недружелюбно, доколкото изобщо може да се прочете нещо по тона бяло безучастно лице. Даже двете зелени череши на обиците в момента звучат строго.

Какво съм се захванал с тая жена, казвам си, додето я гледам без особена симпатия. Тя е това, което е, и ти нито можеш да промениш нещо, нито е нужно да променяш нещо. Нека върви по пътя си. Ти не си даде труд навремето да промениш нещо дори у Бистра, защото това ти се виждаше толкова уморително – да се бориш с кусурите на друг човек, и защото в дъното на душата си навярно пет пари не даваше за Бистра. Тогава какво си се захванал с тая жена, която ти е съвсем чужда, която нито е била, нито ще бъде твоя жена.

– Толкова ли не разбирате, че Миланов, ако му е нужна машинописка, винаги ще си я намери и че ако се е хванал за вас, то е, защото сте му нужна за друго. Нужна му е безплатна жена за вкъщи, а също и за в кревата, особено ако си пада по вашия тип, а тия дребните понякога си умират за големи жени. Разбирам, че не ви стигат парите… Това е въпрос, по който може да се помисли… Но не смятате ли, че не тъкмо този е начинът да печелите пари.

Тя ме гледа известно време с големите си очи, сетне произнася:

– Не ви е срам.

– Защо? Какво съм направил?

– Не ви е срам – повтаря жената. – Ами че аз, ако исках да печеля по този начин нари, нямаше да седя над машината по цели нощи, докато ми отмалее кръстът, и нямаше да оставям ръкописите у съседите, а щях да ги нося лично на Миланов, за да си ги получа парите веднага и в брой. Не ви е срам, Тони.

– Чакайте – казвам. – Все пак не сте толкова наивна, за да не знаете какво търси от вас Миланов.

– И какво, като знам? Нека си търси. Досега не ми е поставял направо въпроса, а ако го постави, ще получи и отговора. Не разбирате ли, че след като веднъж съм го отписала, той е вече отписан и – толкова!

– Добре – отстъпвам. – Ваша работа. Не сте малка.

А тя, сякаш нищо не е станало, казва с обичайния си безизразен тон:

– Не мислите ли, че е добре да слезем долу. Не е красиво да оставяме старците сами.

Старците не са сами, с тях е и Владо, обаче за тях Владо не е нищо повече от тяло, заемащо място в пространството, и едва появата на Лиза ги съживява.

Жената сяда до инженера, а аз до нея. Да се надяваме, че отношенията на двамата вървят към оправяне, макар за момента да липсват обнадеждаващи признаци. По малкия екран текат информациите. Старците, потънали в креслата си, кротуват. Само понякога Допотопния изръмжава нещо, но той ръмжи на себе си. Сетне започва предаване за някакъв злосторник, заловен при опит да премине границата. Виждаме го седнал пред камерата върху мъртвия фон на една бяла стена, с грубо апатично лице и стрига-на глава.

– С такива предатели навремето не се церемоняха – обажда се неприязнено Несторов.

– Той не е предател – обяснява Димов, на Лиза, естествено. – Предател е оня, който е имал идеи и ги е предал. А този е обикновен нарушител.

– Нас тоя финес ще ни закопае – отзовава се подигравателно Неси. – Едно време знаехме две категории – патриоти и предатели. Сега станаха много.

Той наистина трудно би могъл да бъде обвинен в излишък на финес. Не вярвам някога в речника му да са фигурирали изрази като „струва ми се“, „предполагам“, „съмнявам се“. Какво ще му се струва? – или знае, или не знае. Той не е по колебанията, нито по хипотезите. Не бих се учудил, ако вижда заобикалящия го свят само в два цвята. В два цвята – така е по-ясно. Нюансите са измама и привидност.

– Доброто старо време… – произнася със зла ирония Димов, пак към дъщеря си, разбира се. – Кой те гледа честен ли си, или не. Влизай в кауша!

– Честни предатели няма – възразява сприхаво Неси.

– Затова пък имаше честни хора, които биваха обявявани за предатели – не мирясва Димов.

И като изпъчва с достойнство хилавите си гърди, той за пръв път се обръща към насрещното кресло:

– Смея да твърдя, че съм бил честен! И това се доказа.

– И какво, като сте били честен? – запитва презрително Допотопния. – Орден ли да ви окачат, задето сте били честен? Голяма заслуга, че бил честен! Просто да се разплачеш.

– Аз не говоря за заслуги… – опитва се да каже нещо Рицаря, обаче Допотопния не му позволява.

– И какво значи да си честен? Някои честно се лъжат. Някои честно лъжат другите. Да, да, съвсем честно, понеже толкова им стига акълът, понеже не могат да разделят на две магарета сено, а, виж, да обсъждат световните проблеми ги бива…

– И такива, естествено, според вас трябва да се разстрелват? – изкрещява Димов.

Неси не благоволява да отговори.

– Такива, дето не повтаряха дума по дума собствените ви глупости, вие навремето ги изтиквахте в затвора! И даже никой никога не ви потърси сметка… Оставиха ви да си дремете на доизживяване с греховете и да си зобате пенсиите… Аз цяла година без съд и присъда съм гнил в затвора и още не знам кому трябва да благодаря за това благодеяние…

– Толкова ли държите да знаете? – обажда се подигравателно Допотопния.

– Да, държа, представете си! Само да знаех кой е този мръсник…

– Ама наистина ли искате да знаете? – продължава да се учудва Неси.

– Само да знаех… – повтаря Димов, който, както винаги става при голямо вълнение, буксува на последната фраза.

– И като знаете, какво ще направите? – ръмжи все тъй саркастично Несторов.

– Само да знаех името на тоя мръсник…

– Проста работа, Димов – произнася вече сериозно Допотопния, като става бавно от креслото.

Сега, както се е изправил така, той изглежда масивен и заплашителен с огромната сянка, която хвърля върху стената отдире си. Подръпва дебелия каиш, поставя ръце на хълбоците и казва натъртено:

– Аз съм тоя мръсник, Димов. Аз наредих задържането ви. Аз водих следствието. И аз нося цялата отговорност.

Сетне бавно се извръща и като борец, излизащ от ринга, бавно поема към стаята си.