Текст книги "Само за мъже"

Автор книги: Богомил Райнов

сообщить о нарушении

Текущая страница: 13 (всего у книги 27 страниц)

– Да се прибирам, че пак ще се ядосам…

При това положение на мене също не ми остава друго, освен да се прибера, за да дам възможност на младите да завършат в уединение скромното домашно тържество.

Няколко минути по-късно горе пристига и Лиза.

– Не се обезкуражавайте – промърморвам, като виждам унилото й изражение. – Всяко начало е трудно…

– Мисля, че вие го направихте още по-трудно – подхвърля тя. – Защото вие дадохте тона.

– Възможно е, не съм обърнал внимание – отвръщам нехайно. – Но ако аз не бях дал тона, те сами щяха да го дадат.

– Вероятно искате да докажете вашата мизантропия – подхвърля отново дамата.

Премълчавам. Ако е решила да пренася кавгата на горния етаж, не вярвам да успее.

– И все пак трябва да ги съберем и утре – подхваща тя с нотка на оптимизъм. – Сигурна съм, че постепенно ще свикнат.

– Ще свикнат да се карат.

* * *

Утре? Защо не? Само че без мене. Ако е въпросът за светски живот и общуване, предпочитам това да става с Беба. Дори с цената на известно отегчение, не твърде голямо и не много продължително – изобщо колкото трае един драматичен спектакъл.

Пиесата е модерна и май че американска, от тия обичайните, показващи нагледно, че между две човешки същества не може да се създаде никога истински контакт. Събитията са заменени с вътрешни конфликти, а понеже вътрешните неща все пак трябва да получат външен израз, сцените изобилствуват с крясъци и писъци, като че ли истерията на живота не е предостатъчна, та трябва да ни се поднася и в спектакли.

Това както и да е, но когато излизаме от театъра, Беба вика, не искаш ли да прескочим до вилата на Слави, жена му днес два пъти се обажда, ще си бъдат сами, ще послушаме плочи, ще подишаме малко въздух и ще се приберем, а не знам ти как си, но мене вече ми призлява от тия вмирисани на никотин апартаменти.

Бих могъл да й кажа, че нейният собствен апартамент съвсем не е вмирисан на никотин и че Слави и жена му не са ми никакви, та да ходя да им правя компания по никое време. Обаче тия модерни пиеси за щастие са къси и още е съвсем рано и Беба при всички случаи ще ме замъкне някъде, така че дали ще е на ресторант, или в някоя вила, това не е от особено значение.

– Къде ти е колата? – питам.

– Там, зад ъгъла.

Щом колата е там, зад ъгъла, значи дамата предварително е решила всичко и дебатите са излишни. Качваме се на малкия червен фиат, чист и безупречен като всички притежания на Беба, и се движим в пълно мълчание, додето се измъкнем от все още оживените вечерни улици, понеже Беба кара доста посредствено, но с изключителна съсредоточеност – има си хас да блъсне някъде новичката кола и да я повреди. Едва когато поемаме по шосето и движението става по-спокойно, дамата подхвърля:

– Чух, че сме станали две…

– Две ли? Какви две?

– Две в тайния ти харем. Аз – за външния свят, и друга – за домашно ползване.

– Какви ги дрънкаш? – промърморвам с идеална непринуденост.

– Би трябвало да съм доволна, щом все пак мене си избрал за пред външния свят – продължава тя.

– Говориш глупости. Няма никаква „друга“.

– Разполагам с богата информация – пояснява Беба.

– Но съвсем неточна. Би следвало да обясниш на твоите информатори, че между домашната прислужница и любовницата не съществува непременно знак на равенство.

– Непременно – не. Обаче когато жената е млада и тъкмо от твоя тип.

– Там е, че не е от моя тип. Ако я видиш, ще разбереш.

– Може и да я видя. Ако ни събереш някога…

– Гледай да не се хакнеш в тоя камион! – избъбрям.

– Не бой се, не съм дотам разстроена – отвръща тя.

И след малко добавя:

– Само да не ми довлечеш някоя болест. Убивам те!

– Ако си решила да ме ядосаш – на път си.

Тя млъква, макар да знае отлично, че трудно ще ме ядоса, също както и аз знам, че ако нещо я гнети, това е единствено мисълта за въображаемата болест. Иначе и двамата не сме по големите чувства и тъкмо това ни обединява, напук на всички тия дълбокомислени пиеси за човешката неконтактност.

Хасиендата на Слави се оказва в самия край на вилната зона, лице в лице с глухата тъмна планина, и когато пристигаме, имам чувството, че тая вила-мъник с двата си светли облещени прозореца предизвикателно се е разлаяла срещу огромния безмълвен масив на планината. Лае, разбира се, магнетофонът, а заедно с него и цялото общество.

Защото жената на Слави, след като се е обадила на Беба, за да й съобщи поверително, че ще бъдем само ние и вие, е повторила и потретила съобщението по още няколко телефонни канала, така че освен двойката на домакините заварваме двойката Бистра-Жорж, а също и един квинтет от двама кавалери и три дами, всички изрядно наквасени.

– Само вас чакаме – приветства ни Слави, който също е в отлично състояние на духа.

Той ни въвежда в хола, където цялата глутница от познати и непознати ни посреща с фамилиарния вик:

– Хайде бе! Умряхме от глад.

Скупчваме се прочее без протакане в дъното на помещението, където е инсталиран студеният бюфет, и се заемаме с тая уморителна манипулация – да прехвърляш с едни прибори храната в чинията си, за да я пренасяш оттам с други прибори в устата си.

– Разправят, че хората от висшето общество ядели с ръце – информира ни Жорж, като улавя една кълка от печеното пиле.

– Моля те, поне тази вечер не бъди от висшето общество – смъмря го Бистра, като го пляска по ръката.

Тия две реплики изчерпват целия разговор в продължение на няколко минути, ако не смятаме чисто служебния диалог от рода на подай солта, ако обичаш, или сипи и на мене една чаша.

– Абе Слави, какво стана с вилата на братовчед, ти? Нали той почна да строи преди тебе? – сеща се един от непознатите в квинтета.

– Нищо не стана. Продаде я така, недовършена – отвръща домакинът с пълни уста.

– Да не е закъсал?

– Закъса, само че от друго… Рак – представяш ли си!… Злокачествен рак!

И за да придаде по-голяма сила на разкритието. Слави замира известно време тъй с полуотворена пълна уста.

– Брей!… Сиромахът… – възклицава съчувствено оня от квинтета, като загребва щедро с лъжица от руската салата.

– И знаеш ли какво направи тоя терк? – подхваща отново стопанинът. – Наместо да се отчае, взе, че продаде всичко, и го удари на живот. Ама живот ти казвам, Васка!… Кога почват гуляите у тях, кога свършват, това и на него не му е ясно.

– И прав е човекът! – заявява Васката, като вдига вилицата, сякаш държи камертон. – Напълно го одобрявам!

– Ако имаме ум, всички трябва да живеем, като че сме болни от рак – потвърждава и вторият от петорката, някакъв рошльо с мрачно лице.

– Защо пък да живеем, като че сме болни от рак, щом не сме болни? – запитва свадливо една дамска особа от квинтета, открояваща се най-вече с ръждиво-червените си къдри.

– Защото някой ден, като почне Свещената…

– Хайде сега, за война няма да говорите – намесва се домакинята. – Говорете за весели неща.

– Точно така! – обажда се отново Васката, който, изглежда, е съгласен с всички. – Яж, пий и си носи новите дрехи!

След като порядъчно са опустошили и оплескали масата, гостите наново се прехвърлят в насрещната част на помещението, понеже там се намират съоръженията за сядане, а също тъй и концентратите. И по силата на принципа, че подир добро ядене можеш да се наливаш без страх от напиване, повечето присъствуващи така почват да се наливат, че за нула време опровергават принципа.

Холът отдавна вече се нуждае от проветряване, обаче заради нощния хлад и зарад съседите прозорците са добре затворени и дори електрическият радиатор е пуснат и в помещението витае тежката миризма на дамски парфюм, на тютюн и разлят концентрат, а магнетофонът оглушително грачи своите рокове и аз усещам как съклетът постепенно възлиза от стомаха нагоре към гърдите ми, но приличието не позволява да си тръгнеш веднага след вечерята, а и Беба в момента е барикадирана в ъгъла от Жорж, решил да развие някоя от корекомските си теми на пияна глава.

Така че скучая в един по-далечен ъгъл, като оглеждам разсеяно обстановката и се стремя чрез самовнушение да се изолирам от задухата и гюрултията. Обстановката не е бог знае каква, но все пак достатъчно парвенюшка и ясно подсказваща, че доставката на тапетите и мебелите е извършена не без скромното съдействие на вездесъщия Жорж. Не знам къде и какво работи домакинът, обаче съм склонен да мисля, че Несторов положително би го пратил да чука камъни, защото трябва да си изключително надарен, за да можеш само с една заплата да си осигуриш вила, кола, а вероятно и апартамент в града. Но това са интимни неща и аз бързам да ги отхвърля от главата си, още повече че в тоя момент уж съвсем случайно и просто от нямане какво да прави, към мене се приближава Бистра.

– Ти пък съвсем не се обади – подхвърля тя вместо здрасти. – Като сме се развеждали, да не би да сме си вадили очите!

Измрънквам нещо, в смисъл че няма такива работи и че просто така се е случило.

– Изглежда, Беба ти ангажира доста време – продължава жена ми подмятанията. – А ако ти остава някой час, той пък отива за другата…

И тая – същото.

– Знаеш, че с Беба сме приятели не ог вчера…

– Знам, знам – прекъсва ме тя. – Сигурна съм, че още преди развода сте почнали с нея да ми слагате рога. Но за другата е ново.

Бистра ме оглежда с подчертано любопитство, като експонат на изложба за домакински уреди, и забелязва:

– Мислех те с целия си будалък за доста заспал по тая част, а виж как изведнъж се развихри!

– Не ме надценявай.

– Май че по-скоро съм те подценявала.

– Ако си решила да скроим някой номер на Жорж, смятам, че прекалено избързваш.

– Ако реша, ще ти се обадя – отвръща тя, като ми хвърля многозначителен поглед. – Но това едва ли ще стане, докато около тебе има такава навалица. Не обичам навалицата, Тони.

Изветрели жени. Навалица…

В тоя момент за щастие към нас се приближава Васката, за да отмъкне Бистра назад към компанията, под предлог че трябвало непременно да участва в някаква игра.

Но едва съм се отървал от съпругата, попадам в обятията на любовника. Приключил деловия разговор с Беба, Жорж се залавя за мене.

– Чух, че си имал нова приятелка – оповестява свойски той.

– Ако имаш предвид Беба…

– Как ще имам предвид Беба. Беба може да бъде приятелка само на себе си. Знаеш какво имам предвид.

И понеже ме мързи да отговарям, той продължава:

– Това е отлична идея, макар и не съвсем нова: да имаш нещо домашно, без да слагаш подписи в райсъвета. Но виж к’во, Тони, една жена иска все пак грижи, внимание, на тебе ли да го обяснявам… А аз за твой късмет точно днес получих една партидка, така че сетих се за тебе.

Той е доста пиян, за да може да се сети за каквото и да било, обаче аз запитвам от приличие:

– Каква партидка?

– Ела оттатък – шушне ми Жорж в ухото. – Тук не е удобно.

И ме помъква в спалнята, изважда носната си кърпа и изсипва върху кревата някакви дрънкулки:

– Чисто злато, Тони. Четиринайсет карата. Пълна гаранция. И камъните са истински.

– Абе за к’во са ми тия боклуци! – опитвам да се измъкна.

– Как за к’во са ти? – блещи се Жорж, сякаш не вярва, че пред очите си може да има такъв дръвник. – Ами че даже да оставим тънката част, това е капиталовложение!

– Подари ги на Бистра.

– На Бистра? Ти акъл имаш ли? А кой ще плаща?

Когато се връщаме в хола, играта е вече в разгара си. Позната игра и по-точно конкурс по красота. Частична красота, тъй като конкурсът се ограничава в сферата на дамския бюст. Трите момичета от квинтета вече са оголили гърдите си, докато домакинята още се дърпа нерешително, а Беба и Бистра категорично отказват да заемат място в редицата на претендентите.

– Добре де, смъкни я тази блуза! Голямо чудо! – поощрява жена си Слави, вече пиян до козирката.

Домакинята в изблик на внезапно себеотрицание хваща с две ръце маслиненозелената блуза и се изнизва от нея, докато Жорж подканя дамата ми:

– Бебче, я се разопаковай, че да ги елиминираш всичките.

– Ти там си гледай чашата – скастря го Бистра.

– За кога се стискате? За Свещената ли? – включва се в кандърмата и рошавият.

– Не, вие на всяка цена трябва да се легитимирате! – напира и Васката.

– Аз се легитимирам само пред един мъж, а не пред цяла тълпа! – заявява предизвикателно Беба.

– Ами хубаво тогава – идете оттатък в спалнята, а пие ще идваме един по един – отстъпва Васката.

– Един по един не може – това не е по правилата! – чуват се възгласи от страна на трите грации.

– Я сядайте там! – произнася Беба с оня властен тон, който употребява рядко, но винаги навреме. – Ако искате да си вървя, може направо да го кажете.

– Не, това в никой случай! – провиква се стопанинът и прави категоричен жест на забрана, при което едва не пада-от облегалката на креслото, дето се е настанил. – Васка, сядай! Никой няма да си върви! Васка, сядай! И ти, Мони – също!

Тъй че накрая всички все пак сядат и пиенето продължава под магнитофонния вой и мъжете дори забравят кога и защо са накарали дамите да се съблекат, а дамите седят наредени една до друга и безцеремонно разгърдени, като че са се приготвили да ги доят и гледката на голотата им е тъй мизерна, че Беба действително само с един замах би могла да ги изхвърли от ринга.

При подобна нажежена обстановка не можеш да си отидеш открито, а само в подходящ момент, по американски. Така че чакам подходящия момент, като се вслушвам с едно ухо в спора между Жоро и Слави по повод на това дали ще продължава златото да се качва, или ще почне да пада, докато Васката без особено вътрешно убеждение опипва трите грации от квинтета, а Мони навива рефрена си за Свещената.

В хола е безобразно горещо и душно, но аз вече дори не усещам задухата, а само главобола и тъпо се взирам в бюста на червенокосата, един болнавобял бюст с ръждиви лунички, като съобразявам, че значи наистина е червенокоса, и като си мисля: що за мършаво лакомство.

Най-сетне по едно време забелязвам, че Беба се е уединила до вратата и ми отправя оттам заговорнически погледи. Вдигам се нехайно И малко по-късно двамата сме вече сред мрака и студа, а над нас стръмно се извисява планината, тъмна и безучастна въпреки вилата-мъник, която продължава да квичи срещу нея с истерични рокови интонации.

– Отвратително беше – признава Беба, когато потегляме с колата.

– Защо? – казвам. – Жорж не ти ли предложи бижута?

– Умряла съм за бижутата му. Аз контрабандни боклуци не купувам. Глупак!

Подир което решава да се коригира:

– Глупаци!

– Хората живеят, като че са болни от рак, какво искаш.

– Пози! – отвръща презрително тя. – Даже и това не правят. Всички са хитреци като Жорж.

Тя млъква, за да се съсредоточи върху предстоящия завой, и едва подир завоя добавя:

– Болен от рак! Ако знаеш какви планове има човекът…

Но аз не се вълнувам от плановете на Жорж и в малкия фиат настъпва мълчание и мекото мърморене на мотора звучи странно отчетливо в нощната тишина, а двата светли снопа на фаровете метат завоите, додето излизаме на широкото шосе и пред нас долу блясват оределите вече съзвездия на столичната галактика.

* * *

Прибирам се вкъщи едва следната вечер, и то доста късно. Откъм килера за моя изненада се носи равното тропане на пишеща машина. Почуквам и надниквам, колкото да оповестя, че блудният стопанин се е завърнал.

Килерът се е превърнал в канцелария. Лиза е домъкнала отнякъде два сандъка, съединила ги е в нещо като маса и е поставила отгоре машината и ръкописа. Самата тя седи на пружината и едрото й тяло е сгънато в неудобна, но трудолюбива поза.

– Радвам се, че сте намерили работа – приветствам я.

– Най-после! Представете си! Да ви приготвя ли нещо за вечеря?

– Вечерял съм – излъгвам. – И изобщо, след като вече имате сериозни занимания, оставете домашните тегоби.

– Но те съвсем не ми отнемат време – излъгва тя на свой ред.

– Добре, ще поговорим пак. Не искам сега да ви преча.

– Мисля, че се уморих, отвикнала съм – промърморва жената. – Бих изпушила една цигара.

– Какво става с кварталните седенки? – питам, след като се настаняваме в стаята.

– Може да не повярвате, но продължават. Старците ръмжат един срещу друг, обаче седят. Гази вечер Несторов дори изигра една игра с другаря Илиев.

Другаря Илиев… Каква официалност.

– А какво преписвате? – любопитствам, като й поднасям смачкания пакет.

Лиза взима една цигара и запалва. След това ме поглежда бегло с поглед, кой го ясно говори: защо питаш, когато не се интересуваш?

– Някакъв научен труд. Едва ли ще е интересен за вас.

– А за вас?

– Е, аз преписвам… – отвръща уклончиво жената. – Нямате ли и вие нещо за преписване?

– Имах, но приключи.

– Нещо голямо?

– Да. Ако става дума за обема.

– Е, тогава следващото.

– Не вярвам да има следващо. Складът е празен.

– А какво беше онуй, предишното?

– Някакъв роман.

Тя бавно поема струя дим и ме поглежда. После поема още веднаж и още веднаж ме поглежда. Докато на края произнася с известна неловкост:

– Прощавайте, Тони, но мисля, че вие не можете да напишете роман.

– И в издателството ми казаха същото – кимам примирено.

– Защото в романа се разправя нещо за хората, нали? А вие не обичате хората.

– Мизантроп… – подсказвам.

– И даже не че не ги обичате, а те не ви интересуват особено.

– Вие си противоречите – възразявам. – Но това е без значение.

– Защо да си противореча?

– Ами защото, ако наистина не се интересувам от хората, как бих седнал да пиша роман за хората?

– Хитрувате.

– И дори в момента да не ме е грижа за хората, вероятно когато съм писал книгата, те поне мъничко са ме занимавали.

– Но как това „мъничко“ може да стигне за цяла една книга? Вашето „мъничко“ вие и сега го имате. Колкото да изтърпите някоя моя история или да предизвикате старците за кавга, колкото да убивате времето…

Тоя неин ораторски маниер да навървя период след период също като Цицерон.

– Предполагам, че Толстой е плакал за своята Ана, щом и аз, като чета, плача… – продължава Лиза.

– Без друго. Сълзите са се стичали по брадата му като водопад според думите на очевидците.

– Вие пак се гаврите. И вероятно смятате, че това е голямото ви предимство – да се гаврите.

– А вие защо смятате, че целта на автора е да разплаква читателя? Хората плачат от най-различни неща – глава лук, болен зъб, някой по-здрав шамар… Мислите ли, че е толкова трудно да ги разплачеш и с една книга?

– За вас – да. И то именно защото виждате причините на плача в болния зъб и кромида.

И додето се колебая между два-три възможни отговора, тя става и се отправя към килера.

– Ще ви преча ли, ако поработя още малко?

– Напротив. Човек спи най-приятно, когато усеща, че другите около него се скъсват от работа.

Самата истина. Заспивам като младенец под мекия тропот на машината, а когато се събуждам, вече е девет заранта.

Лиза я няма, но чаят в малкото чайниче, доставено на масичката, е още топъл. Едва съм пристъпил към закуската, когато отдолу се дочува двукратен звън.

Пред вратата в нехайна и уверена поза е застанал младеж, който вероятно има вярна представа за приятната си външност. Буйна светла коса, хубави сини очи, подходящи по-скоро за девойка, отколкото за момък, присмехулна уста, в която е забучена димяща цигара, без да говорим за черното кожено яке и черния кадифен панталон. Ръстът е среден – изобщо малко по-нисък от самочувствието.

– Търся Лиза.

Гласът също е нисък. По-скоро хъркане, отколкото глас, може би но причина на димящата в устата цигара.

– Няма я.

– А кога ще бъде налице?

– Не мога да кажа.

И му затварям вратата. Не знам защо, но съществува един тип приятни хора, които от пръв поглед ми стават антипатични. Подозирам, че причината е в мизантропията ми, макар да не съм разсъждавал достатъчно изчерпателно по въпроса.

– Търсиха ви… – съобщавам един час по-късно на Лиза, когато тя се връща от пазар.

– Кой ме търси?

В гласа се долавя изненада, а в погледа – безпокойство.

Запознавам я накъсо с визуалната характеристика на младежа.

– Лазар е – заключава жената.

После произнася, сякаш разговаря със себе си:

– Чудно, как ме е открил…

– Фактът изненадва ли ви, или ви плаши?

– И едното, и другото – признава Лиза. – Много ще ви моля, ако пак ме потърси, да кажете, че просто не живея тук.

– Защо не? Но смятате ли, че ще повярва?

– Кажете му, че вече не живея тук – повтаря жената.

– Вижда ми се приятен момък – подхвърлям небрежно. – Макар и малко нахален.

Тя вдига вежди:

– „Малко“?

Но темата, изглежда, й е неприятна, защото без да каже нещо повече, се отправя надолу към кухнята.

Подир скромния импровизиран, както винаги, обед Лиза се прибира в килера, за да се посвети на писмена работа. Полягам колкото да дочета заранния вестник, преди да потегля към редакцията. И тъкмо съм полегнал, отдалеч наново се разнася двукратният звънчев сигнал.

И на вратата отново е черният момък със светлата коса.

– Търся Лиза.

Гласът и тоя път е нисък и хъркащ, макар в устата да не е забучена цигара.

– Лиза не живее тук – отвръщам според указанията.

– Откога?

– От снощи.

– Вие одеве не ми казахте това.

– Пропуснал съм – отвръщам небрежно и понечвам да му хласна вратата под носа.

Обаче не успявам. Кракът на младежа, обут в черна ботинка яа висок ток, се е настанил в последния момент между рамката и вратата.

– Отдръпнете се – казвам спокойно.

– Имам още въпроси – изхърква той също спокойно.

– Отдръпнете се – повтарям.

А понеже момъкът не дава вид, че чува, отварям за малко вратата и с всичка сила забивам тока си в меката ботинка. Кракът светкавично се отдръпва. Рефлекс – какво да се прави. И тъкмо в тоя момент аз затръшквам вратата, като едва успявам да видя сбърченото от болка лице на младежа.

Но едва съм тръгнал към стълбището, на входа отново се позвънява: два много дълги и твърде настойчиви сигнала. Решавам да не им обръщам внимание и продължавам, обаче сигналите се повтарят, все тъй настойчиво-арогантни. Правя неохотно кръгом и отново отварям вратата. Отварям я широко и с един замах.

Грешка. На прага няма никого. Но само в първия момент. Защото веднага след това отстрани се появява една лапа, стремглаво насочена към лицето ми. Улавям с ръка носа си, за да спра бликналата кръв. Рефлекс – какво да се прави. Първата ми мисъл е да догоня ру-сокосия и да му дам един добър урок. Само че русокосият е застанал чак на отсрещния тротоар и ме наблюдава оттам с лека насмешка. А когато поглеждам вдясно, отдето се е появила невъзпитаната лапа, виждам само някаква смътна фигура, бягаща през прохода между двете сгради към изхода в съседната улица.

Когато се изкачвам горе Лиза разтревожена е излязла от килера. Въпросът стаен в тъмните очи, бързо преминава в изненада:

– Но той ви е бил…

– Той – не.

– А кой?

Обяснявам с две думи произшествието, колкото да бъде в течение, сетне отивам в банята да се освежа.

– Ужасно ми е неловко – говори Лиза, която ме следва по петите. – Да пострадате така заради мене…

– Не се притеснявайте – промърморвам, след като се избърсвам с пешкира. – И друг път ми се е случвало. Макар и доста отдавна.

И тръгвам за редакцията.

* * *

Когато вечерта се прибирам, холът грее с всичките си осветителни тела и домсъветът е в пълен комплект: двамата възрастни гладиатори – в креслата си, а Лиза и Илиев – на дивана.

Аз ям бой заради нея, а тя флиртува с инженера. И на всичко отгоре ме обвинява в мизантропия.

– Идвате тъкмо навреме – посреща ме радушно Лиза. – След малко ще почне филмът.

Нямам никакво намерение да гледам филми, но някак неудобно е да демонстрирам прекалено мизантропията си, така че сядам от другата страна на дамата. Добре поне, че мястото ми е запазено.

– Мисля, че телевизорът ще се гледа по-добре, ако загасим част от лампите – казвам просто за да не мълча като темерутин.

– По-добре е да светят – възразява Димов. – Чел съм някъде, че така не се развалят очите.

Той чете. Не като тия книжни червеи, които дълбаят в дебелите томове и си водят бележки. Рицаря е по-скоро от другата категория, дето виси на опашка пред кварталната будка за изданията на БТА и дето се осведомява за новостите на научно-техническата революция от вестникарските статии.

– Лампите не пречат – присъединява се Лиза към баща си, – само да не беше това грозно петно насреща. Как не се опитвах да го измия, но то като че ли напук става все по-голямо.

Точно насреща наистина и малко над дъбовата ламперия върху сивата стена се откроява някакво едро петно, напомнящо с лъчите си на черно слънце или ако щете, на тъмен паяк.

– Напролет ще боядисаме всичко с блажно – казва успокоително инженерът, който явно изцяло споделя оптимистичните проекти на Лиза.

Несторов седи в креслото си, без да взема участие в тоя глупав бъбреж, сякаш погълнат от спортната информация, течаща по малкия екран, макар че не вярвам да се вълнува от спортни събития въпреки респектиращата си външност на борец.

Впрочем от някое време аз вече го наричам на ума си Допотопния, а понякога на галено и Неси, понеже така наричат онова допотопно чудовище от езерото Лос Нес и понеже в края на краищата и той самият се нарича Несторов.

Така че Неси кротува, а също и Димов, тъй че дори се питам да не би старците да са болни. После почва филмът, а заедно с него почва и кавгата, само че този път началният гаф не е мой, а на инженера, който неволно изтървава:

– Пак за войната…

При което Допотопния презрително изръмжава:

– Всички филми не могат да бъдат за любов.

– Но защо пък всички ще бъдат за войната? – продължава Илиев въпреки предупредителния поглед на Лиза.

– Тия, които са я преживели тази война, млади момко, не могат така бързо да я забравят – отвръща Неси.

– А другите? – настоява инженерът.

– На другите пък трябва да им бъде обица на ухото – обажда се тоя път Димов.

Изглежда, че двамата старци ще се съюзят срещу Илиев, също както в началото на оная вечер – срещу мене. Но само изглежда, защото Рицаря прави тутакси втория гаф:

– Работата не е, че има толкова филми за войната. Работата е, че много от тях се повтарят.

– Има истини, които не е зле по-често да се повтарят – произнася строго Несторов.

– Ако един филм повтаря това, което друг филм вече е казал, не виждам защо трябва да се харчат пари за два филма – обръща се Димов към дъщеря си.

– Има истини, които не е зле да се повторят – произнася наново Неси, без да се обръща специално към никого.

– Само че една истина от много повторение не се заучава, а омръзва – пояснява Димов по адрес на Лиза.

И тръгва тя. За щастие филмът е наситен с бойни епизоди, а бойните епизоди са наситени с експлозии и залпове, така че постепенно спорещите са принудени да замлъкнат, по простата причина, че никой никого не чува. А после, естествено, всички биват погълнати от действието, тъй че когато филмът свършва, встъпителната кавга е вече забравена и Допотопния дори сяда да изиграе една партия с Илиев, а Димов и аз се стараем да помагаме на инженера, едно недопустимо вмешателство, приемано с пълно безразличие от Неси, който сякаш иска да ни покаже, че е готов да ни сложи и тримата в джоба си, каквито сме слабаци.

Лиза се е качила горе, за да се заеме с писмена работа, но когато аз на свой ред се качвам, жената излиза от килера.

– Нямате представа колко съжалявам за днешния инцидент – подхваща тя.

– А кой беше този красавец, ако не е тайна?

Може би излишен въпрос, тъй като тя е имала предостатъчно време, за да намисли подходящата версия.

– Случаен познат. Задиря ме, преследва ме…

– Но вие, разбира се, нямате нищо общо с него.

– Какво общо мога да имам?

– Това само вие можете да кажете.

– А вие интересувате ли се наистина?

– Не особено – признавам. – Но все пак имам право да знам кой ме бие.

– Нали сам казахте, че той не ви е ударил?

– Дали е той или брат му…

– Лазар няма брат.

Тя разбира добре какво искам да кажа и ако отговаря тъй глупаво, то е навярно защото все пак не е намислила никаква версия, а не е настроена и да говори истината.

После, сякаш за да ме опровергае по последната точка, жената сяда в креслото от другата страна на масичката и обявява някак примирено:

– Добре, ще ви разправя всичко. И ако усетите, че почвате да се прозявате, сърдете се на себе си.

Този тон на примирение ми е неприятен. Кара ме да се чувствам гузен. Защото това е наистина грозно – да я разпитвам, след като пет пари не давам за нея. Все пак човекът не е насекомо, да го изучаваш под лупа. – А ти даже не изучаваш. За какво ще изучаваш, щом не пишеш роман. Ти просто я разглеждаш, за да убиваш времето. Епизодите на една биография са все пак по-интересни от шарките на една завеса.

– Нали вече ви казах, че след щанда на плочите ме пратиха в една книжарница. Там се появи Лазар. Първия път не му обърнах внимание. Не мога да твърдя, че не го забелязах, понеже толкова дълго се въртя около щанда и така ме оглеждаше, та нямаше как да не го забележа. Втория път, понеже бях сама на щанда, ме заговори. Да имате нещо по половия въпрос – пита. Тоя въпрос, викам, ще ви го обяснят, когато ви приберат за дребно хулиганство. Че какво толкова, аз само питам – казва. Питайте управителя, посъветвах го, сега ще го повикам. Направих две крачки и той изчезна. Само че на следния ден се появи отново. Държах се достатъчно серт, но има такива гаменчета, дето точно това им харесва, и той беше именно от тях, затова цъфна отново и пак запита нямам ли нещо по оня въпрос, а аз го изгледах, като че ли за пръв път го виждам, и запитах служебно по кой въпрос, а той вика, по оня, тънкия, на което аз му казах, че ако толкова настоява на оня тънкия, не е никак чудно да види дебелия, и отново понечих да изляза от щанда, а той отново се изпари, за да се появи на третия ден, само че тоя път под открито небе.

„Добре, ще ви кажа всичко“ – бе заявила тя. Не мога да знам казва ли всичко, но това, дето го казва, го поднася с такива подробности, сякаш диктува мемоарите си. Изглежда, гаменчето все пак й е направило впечатление, за да помни толкова дреболии.

– … Сподиряше ме чак до вкъщи все с глупостите си по оня въпрос, за който, вика, щом няма сериозна литература, най-добре е ние с вас двамата да опитаме да го решиме със собствени сили. Можех да му зашлевя един и да падне, но не го направих, понеже не виждах причини да вдигам скандали по улицата, и когато тая игра на сподиряне продължи следващите дни, дори взех да свиквам, в края на краищата защо някой да не те съпровожда до къщи, та дори това да е един млад хулиган, особено ако е на вид като Лазар. Признавам, че това бе грешка от моя страна, а след като си допуснала една грешка, другите си идват като по програма и той свикна да се мъкне с мене, а аз свикнах да слушам глупостите му и после дойде първото отбиване в ресторанта, а после първата вечер у дома му, той живееше с някакъв приятел, но оня предварително бе инструктиран, защото изобщо не се появи, така че хлътнах, и то до гушата.