Текст книги "Добри поличби "

Автор книги: Терри Дэвид Джон Пратчетт

Соавторы: Нил Гейман
сообщить о нарушении

Текущая страница: 9 (всего у книги 22 страниц)

Капитан Винсънт силно подозираше, че въпреки всичката електроника корабът ще струва повече на дъното, отколкото на вода и вероятно щеше да потъне в най-прецизно уцеленото корабокрушение в цялата история на мореплаването.

По дедукция това означаваше и че той е по-ценен мъртъв, отколкото жив.

Седеше зад бюрото си и спокойно прелистваше „Международните морски кодове“, чиито шестстотин страници съдържаха кратки, ала съдържателни съобщения, предназначени да предадат по света известие за всяка мислима възможност в мореплаването с минимум объркване и най-важното, на минимум цена.

Ето какво искаше да каже той: „Плавахме по курс юг-югозапад на трийсет и три градуса северна ширина и четирийсет и седем градуса и седемдесет и две минути западна дължина. Помощник-капитанът, който, както може би си спомняте, бе назначен в Нова Гвинея противно на волята ми и вероятно е ловец на глави, посочи със знаци, че нещо не е в ред. Оказа се, че през нощта огромна част от дъното се е издигнала на повърхността. Върху нея се наблюдават голям брой сгради, много от които с пирамидална структура. Ние заседнахме в двора на една от тях. Има някакви доста неприятни статуи. Дружелюбни старци в дълги одежди се качиха на борда на кораба и радостно си общуват с пасажерите, които смятат, че ние сме организирали това. Молим за съвет.“

Търсещият му пръст се плъзна бавно надолу по страницата и спря. Добрите стари Международни кодове. Бяха измислени преди цели осемдесет години, но хората по онова време наистина са мислили сериозно що за заплахи биха могли да дебнат в дълбините.

Той хвана писалката и записа: „XXXV QYYX.“

В превод това означаваше: „Открих загубения континент Атлантида. Върховният жрец току-що спечели състезанието по мятане на обръчи.“

* * *

– Как пък не!

– Точно така е!

– Не може да бъде!

– Точно така си е!

– Не е! Добре тогава, ами вулканите? – Уенслидейл се облегна назад с тържествуваща физиономия.

– Какво вулканите? – попита Адам.

– Всичката тая пяна идва от центъра на Земята, където е страшно горещо – обясни Уенслидейл. – Гледах едно предаване. С Дейвид Атънбъро беше, значи е вярно.

Останалите от Ония погледнаха Адам. Беше все едно гледаш тенис.

Теорията за Кухото земно кълбо не вървеше много-много в кариерата. Измамната идея, удържала на проучванията на такива забележителни мислители като Сайръс Рийд Тийд, Булвер-Литън и Адолф Хитлер, се огъваше опасно под напора на изпепеляващата, очилата логика на Уенслидейл.

– Не съм казал, че цялата е куха – оправда се Адам. – Никой не казва, че цялата е куха. Сигурно е дебела сума ти километри, за да има място за лавата, петрола, въглищата, за тибетските тунели и за такива работи. Но под тях в крайна сметка е куха. Така мислят хората. А на северния полюс има дупка, за да влиза въздух.

– Никога не съм виждал такава дупка в атласа – изсумтя Уенслидейл.

– Властите няма да позволят да я сложат на картата, щото хората могат да отидат и да погледнат вътре – обясни Адам. – Защото хората, дето живеят там, вътре, не искат през цялото време някой отгоре да ги зяпа.

– Какви са тия тибетски тунели? – попита Пепър. – Нещо спомена за тибетски тунели.

– А… Не ви ли разправях? Три глави се поклатиха.

– Невероятно е. Нали знаете за Тибет?

Те кимнаха колебливо. В ума им бе изникнала поредица от образи: якове, Еверест, хора на име Грасхопър, мънички старци, седнали върху планини, други хора, които се учат на кунг-фу в древни храмове, и сняг.

– Е, нали знаете за ония учители, дето напуснали Атлантида, когато потънала? Те отново кимнаха.

– Ами някои от тях отишли в Тибет и сега управляват света. Наричат се Тайният съвет. Заради това, че са учители, предполагам. Та там има един таен подземен град, който се казва Шамбала, и тунели, които минават навсякъде под света, така че те знаят всичко, което става, и командват всичко. Някои хора смятат, че те всъщност живеят под пустинята Гоби – добави той надуто, – но повечето компетентни авторитети са на мнение, че са си точно в Тибет. Във всеки случай там е по-добре за тунелите.

Ония инстинктивно сведоха погледи към мърлявия, покрит с боклуци варовик под краката си.

– И как така знаят всичко? – зачуди се Пепър.

– Ами просто трябва да се ослушват – рискува да предположи Адам. – Само да си седят в тунелите и да се ослушват – това им трябва. Нали ги знаете какъв слух имат учителите. Могат да чуят как някой шепне чак в другия край на стаята.

– Баба ми опираше чаша до стената – обади се Брайън. – Казваше, че било отвратително това колко ясно чувала всичко, което става у съседите.

– И тези тунели минават навсякъде, така ли? – попита Пепър, все още вторачена в земята.

– Под целия свят – потвърди Адам натъртено.

– Сигурно са ги копали много време – усъмни се Пепър. – Помниш ли, като се опитахме да прокопаем оня тунел в нивата? Цял следобед копахме, а пък, за да влезеш целият вътре, трябваше да се сгърчиш.

– Да, ама те са го правили това милиони години. Щом имаш милиони години на разположение, можеш да изкопаеш страшни тунели.

– Пък аз си мислех, че китайците са завладели тибетците и на Лай-Лай Ламата му се наложило да замине за Индия – обади се Уенслидейл, но не особено убедено. Уенслидейл четеше всяка вечер вестника на баща си, но прозаичното световно всекидневие сякаш винаги се стопяваше под мощта на Адамовите обяснения.

– На бас, че сега са там, долу – продължи Адам, без да му обръща никакво внимание. – Сигурно вече са навсякъде. Седят под земята и се ослушват.

Спогледаха се.

– Ако почнем да копаем много бързо… – обади се Брайън.

Пепър, която беше много по-схватлива, изпъшка.

– Що ти трябваше да го казваш?! – скастри го Адам. – Ще ги изловим, ама друг път – по-силно не можа ли да викаш! Тъкмо си мислех, че можем да се хванем да копаем, ама не – ти трябваше да се провикнеш да ги предупредиш!

– Според мен те изобщо не са ги изкопали всичките тия тунели – опъна му се Уенслидейл. – Това е неразумно. Тибет е на стотици километри оттук.

– Да бе. Да бе, да. А ти сигурно по ги разбираш тия работи от мадам Блатвататски? – изсумтя Адам.

– Виж, ако аз бях тибетец – заговори Уенслидейл със спокоен тон, – щях да прокопая направо до кухото в средата, а после да притичам вътре и да копая нагоре право там, където искам да попадна.

Обмислиха го подобаващо.

– Трябва да признаеш, че е по-разумно от тунелите – каза Пепър.

– Ами да, аз тъкмо това мисля, че правят – съгласи се Адам. – Няма как да не са се сетили за нещо толкова просто.

Брайън се загледа замечтано в небето. Показалецът му изследваше съдържанието на едното му ухо.

– Бе смешна работа – рече той. – Цял живот се мъкнеш на училище да учиш т’ва и онова и никой нищо не ти казва за такива работи като Бермудския триъгълник и енелотата, и тоя Стар завет, дето тича насам-натам из центъра на Земята. Що ли трябва да учим всичките ония скукотевини, като може такива разкошни работи да учим, това искам да знам.

Всички се съгласиха в хор.

После излязоха и си играха на Чарлс Форт и атлантидците срещу Древните господари от Тибет, обаче тибетковците се възпротивиха, че да използваш мистични древни лазери, не било честно.

* * *

Имало едно време, когато издирвачите на вещици са били хора уважавани, макар то да не продължило особено дълго.

Матю Хопкинс например, генералът издирвач на вещици от средата на седемнайсти век, издирвал вещици из цяла Източна Англия и вземал от градове и села по девет пенса на парче на всяка открита от него вещица.

Тъкмо там била бедата. На издирвачите на вещици не се плащало на час. Всеки издирвач на вещици, прекарал седмица в оглеждане на местните бабишкери, докладвал впоследствие на кмета: „Браво на вас, кьорава магьосница няма сред тях“, получавал в отговор неискрени благодарности, паница чорба и многозначително „сбогом“.

Така че, за да е на печалба, на Хопкинс му се налагало да изнамира забележителен брой вещици. Това го направило, твърде слабо казано, непопулярен сред селските съвети. Най-накрая самият той бил обявен за вещица и обесен в едно източноанглийско село, в което били стигнали до разумния извод, че могат да съкратят разноските, като обесят посредника.

Мнозина смятат, че Хопкинс е бил последният генерал на Издирвачите на вещици.

Строго погледнато, те са прави. Но може би не точно както си го мислят. Армията за издирване на вещици продължила своя поход, макар и по-тихомълком.

Истински генерал издирвач на вещици вече няма.

Нито пък има полковник издирвач на вещици, майор издирвач на вещици, капитан издирвач на вещици, че дори и лейтенант издирвач на вещици (последният се претрепал, падайки от едно много високо дърво в Кейтърам през 1933 г., докато се опитвал да постигне по-добър изглед към нещо, за което бил убеден, че е сатанинска оргия от най-изроден вид, но то всъщност било годишната вечеря с танци на Сдружението на пазарските търговци от Кейтърам и Уайтлийф).

Сержант издирвач на вещици обаче съществува.

А вече има и редник издирвач на вещици. Името му е Нютон Пълсифър.

Обявата беше отпечатана в „Газет“ между хладилника втора употреба и котилото не точно далматинчета:

СТАНИ ПРОФЕСИОНАЛИСТ. ТЪРСИ СЕ ПОМОЩНИК НА ПОЛОВИН РАБОТЕН ДЕН ЗА БОЙ СЪС СИЛИТЕ НА МРАКА. ОСИГУРЕНА УНИФОРМА И ОСНОВНО ОБУЧЕНИЕ. ПОВИШАВАНЕТО В ЧИН Е СИГУРНО. БЪДИ МЪЖ!

По обяд той телефонира на номера, изписан най-отдолу на обявата. Обади се жена.

– Здравейте – плахо смънка той. – Прочетох обявата ви.

– Коя точно, миличък?

– Ъ-ъ… онази във вестника.

– Добре, миличък. Е, мадам Трейси разбулва воала всеки следобед без четвъртъците. Приемаме и групови посещения. Кога ще желаеш да проникнеш в тайните, миличък?

Нютон се поколеба.

– В обявата пише „Стани професионалист“ – обясни той. – Нищо не пишеше за мадам Трейси.

– Е, тогава значи ти трябва мистър Шадуел. Само секундичка, да видя дали е тук.

По-късно, когато с мадам Трейси вече се поздравяваха с кимване, Нют разбра, че ако се бе отзовал на другата обява, онази в списанието, мадам Трейси щеше да предложи строга дисциплина и интимен масаж всяка вечер освен в четвъртък. Имаше и още една обява, лепната в някаква телефонна кабина. Когато много по-късно Нют я попита какво пък засяга тази обява, мадам Трейси отговори „четвъртъците“. Най-накрая се чу звук от стъпки по незастлани коридори, продрана кашлица и един глас с цвят на стар шлифер избуботи:

– Да?

– Прочетох обявата ви. „Стани професионалист.“ Исках да разбера нещо повече.

– Да. Мнозина искат да разберат нещо повече, а мнозина… – гласът заглъхна внушително, а после отново гръмна с пълна сила – … мнозина не БИХА ИСКАЛИ.

– О – изцвърча Нютон.

– Как се казваш, момко?

– Нютон. Нютон Пълсифър.

– ЛУЦИФЕР? Какви ги говориш? Да не би да си Изчадие на мрака, изкушаващо и измамно създание от преизподнята, покварени ръце, протегнали се от казаните на Хадес в измъченото, похотливо иго към твойте скверни господари адови?

– Пълсифър – поясни Нютон. – С „П“. За другото не знам, но иначе сме от Съри.

Гласът от слушалката прозвуча леко разочаровано:

– О. Да. Ху’уво ’начи. Пълсифър. Пълсифър. Виждал съм туй име и преди комай?

– Не знам – отвърна Нютон. – Чичо ми държи магазин за играчки в Хаунслоу – додаде той, в случай че това помогне с нещо.

– Тъйййй лиййй? – попита Шадуел.

Диалектът на господин Шадуел беше неопределим. Той галопираше из цяла Британия като млекар от къща на къща. Тука луд уелски сержант, задръстващ новобранци, там шотландски старейшина, току-що изловил някого да прави нещо в неделя, и нейде измежду тях намусен овчар от Долините или начумерен скъперник от Съмърсет. Нямаше значение накъде завръщаше диалектът му, от това той не ставаше по-любезен.

– Всичките ти зъби твои ли са си?

– О, да. Освен пломбите.

– Як ли си?

– Предполагам – заекна Нют. – Искам да кажа, тъкмо затова исках да постъпя доброволец. Брайън Потър от Счетоводството може да прави почти сто лицеви опори, откакто постъпи доброволец. И е минавал на парад пред кралицата майка.

– Колко са ти зърната?

– Моля?

– Зърна, момче, зърна – рече сприхаво гласът. – Колко зърна имаш на гърдите?

– Ъ-ъ… Две?

– Добре. Ножици имаш ли си?

– К’во?!

– Ножици! Ножици! Ти да не си глух?

– Не. Да. Искам да кажа, имам ножици. Не съм глух.

* * *

Какаото почти се беше втвърдило. По вътрешната страна на чашата беше поникнала зелена козина.

Тънък слой прах покриваше и Азирафел.

Купчинката бележки до него се трупаше. „Правите и акуратни предсказания“ се бяха превърнали в маса стърчащи разделители за книги, направени от ивици вестник.

Азирафел се размърда и се ощипа по носа.

Почти го беше схванал.

Беше му напипал формата.

Никога не беше срещал Агнес. Очевидно тя беше твърде умна. Обикновено Раят или Адът забелязваха тия с пророческите дарби и изпращаха по съответния мисловен канал достатъчно шумове, за да предотвратят всякаква прекомерна точност. Всъщност рядко ставаше нужда; обикновено тези хора намираха начин да генерират собствено статично електричество като самозащита срещу образите, кънтящи в главите им. Например горкичкият старец свети Йоан си имаше своите гъби. Майка Шиптън – бира. Нострадамус – колекцията си от интересни препарати от Изтока. Свети Малахия – казана за ракия.

Добрият стар Малахия. Готин дядка беше той – седеше си там и си мечтаеше за бъдещите папи. Пияндурски философ, то е ясно. Можеше да стане и истински мислител, ако не беше тая пуста пукница.

Печален край. Понякога наистина се налага да се надяваш, че неизразимо великият план е измислен както трябва.

Мислене. Имаше нещо, което трябваше да свърши. О, да. Да се обади на свръзката си и да се оправи с нещата.

Той се изправи, протегна се и се обади по телефона. После си помисли: защо не? Струва си да се опита.

Върна се и започна да ровичка из купчината бележки. Агнес наистина беше добра. И хитра. Точните предсказания не интересуваха никого.

С листче в ръка той позвъни на „Справки“.

– Ало? Добър ден. Много сте любезни. Да. Според мен номерът е в Тадфийлд. Или Долен Тадфийлд… А, или може би Нортън, не съм сигурен точно за кода. Да. Йънг. Името е Йънг. Съжалявам, няма инициали. О, добре, може ли да ми продиктувате всичките? Благодаря ви.

Един молив се вдигна и задращи яростно. На третото име се счупи.

– А – обади се Азирафел. Устата му внезапно превключи на автопилот, а умът му експлодира. – Според мен е този. Благодаря ви. Много сте любезни. Приятен ден ви желая.

Той затвори слушалката почти благоговейно, пое си дълбоко дъх на няколко пъти и отново започна да набира. С последните три цифри видя зор, защото ръката му трепереше.

Вслуша се в бибипкането. После отсреща се обади глас. Беше глас на средна възраст, не точно недружелюбен, но вероятно тъкмо си подремваше и не се чувстваше чак най-добре.

– Тадфийлд, шейсет и шест-шест – каза той. Ръката на Азирафел се разтрепера.

– Ало? – рече слушалката. – Ало!

Азирафел се стегна.

– Извинете – каза той. – Набрал съм верния номер. И затвори слушалката.

* * *

Нют не беше глух. И си имаше ножици. Освен това си имаше огромен куп вестници. Де да бе знаел, че войнишкият живот се състои главно от прилагане на първото върху второто, размишляваше той, никога нямаше да постъпи в тая армия.

Издирвачът на вещици сержант Шадуел му беше направил списък и го беше лепнал на стената в мъничкия си, претъпкан апартамент над магазинчето на Раджит за вестници и видеокасети под наем. Списъкът гласеше:

1) Вещици.

2) Необясними феномени. Феноменатрици. Феноменици. Абе знаеш за какво става въпрос.

Нют търсеше всичките. Той въздъхна, взе поредния вестник, огледа първа страница, отвори го, втора страница изобщо не я погледна (там никога нямаше нищо) и се изчерви, ама направо като рак, докато провеждаше задължителното преброяване на зърната на трета страница. Шадуел много настояваше за това.

– Не може да им имаш вяра, хитреците му недни – беше казал той. – То ще е все едно да ни се покажат открито, да ни предизвикат един вид.

Двойка, облечени в черни пуловери с поло яки, гледаше на кръв обектива на девета страница. Те твърдяха, че били глави на най-голямото вещерско сборище в Сафрон Уолдън и възстановявали сексуалната мощ, като използвали за целта малки, изключително фалически пластмасови куклички. Вестникът предлагаше десет куклички на читателите, готови да им пишат за „Моят най-мрачен момент на импотентност“. Нют изряза статията и я пъхна в папка.

На вратата се потропа приглушено.

Нют отвори. На прага стоеше куп вестници.

– Помести се, редник Пълсифър! – ревна купът и влезе в стаята, тътрейки крака. Вестниците рухнаха на пода и разкриха издирвача на вещици сержант Шадуел. Той се изкашля страдалчески и наново запали угасналата си цигара.

– Трябва да го следиш. Той е от тях – нареди Шадуел.

– Кой, сър?

– Свободно, редник. Него. Онзи дребничкия, мургавкия. Господин така нареченият Раджит. Ужасающо идолопоклонство, това е. Рубиненото присвито оченце на малкото жълтичко богченце. Жени с прекалено много ръце. Вещици, нихната верица.

– Но нали той ни дава безплатно вестници, сержант – възрази Нют. – Не твърде стари при това.

– И вуду. Бас ловя, че се занимава с вуду. Принася кокошки в жертва на оня барон Събота. Нали знаеш, високата черна гадина с цилиндъра. Връща мъртвите обратно, за да, и ги кара да работят в неделя. Вуду.

Шадуел започна да души замислено из въздуха. Нют се опита да си представи хазаина на Шадуел като вуду-поклонник. Разбира се, господин Раджит работеше в неделя. Всъщност заедно с пълничката си мълчалива жена и пълничките си весели дечица той работеше денонощно – календарът нямаше значение за него – и прилежно задоволяваше нуждите на района от безалкохолни напитки, хляб, тютюн, бонбони, вестници, списания и онзи сорт порнография от горната лавица, само при мисълта за която очите на Нют се насълзяваха. Най-лошото, което можете да си представите господин Раджит да направи с една кокошка, беше да ви я продаде с изтекъл срок на годност.

– Но господин Раджит е от Бангладеш или от Индия, оттам някъде – възрази редникът. – Мислех си, че вуду идва от Западните Индии.

– А – отвърна издирвачът на вещици сержант Шадуел и отново си дръпна от цигарата. Или поне така изглеждаше. Нют всъщност никога не беше виждал изцяло цигарата на шефа си – заради начина, по който свиваше длани около нея. Когато ги изпушваше, дори правеше така, че фасовете изчезваха. – А.

– Е, не е ли така?

– Скрита мъдрост, момко. Вътрешни военни тайни на армията на издирвачите на вещици. Когато бъдеш посветен, както си му е редът, ще узнаеш тайната истина. Някои видове вуду може и да идват от Западните Индии. Признавам ти го. О, да, признавам ти го. Но най-лошият вид. Най-мрачният вид, който идва от, хм…

– Бангладеш?

– Апчиххх! Да, момче, баш оттам. Взе ми го от устата. Бангладеш. Баш.

Шадуел накара фаса да изчезне и успя тайничко да си свие нова цигара – не се видяха ни хартийки, ни тютюн.

– Такааа. Намери ли нещо, редник?

– Да, ето това – Нютон му подаде изрезката. Шадуел присви очи и я огледа.

– Ох, тия ли? – възкликна той. – Мани ги. Разправят, че са вещици, а, мътните ги вземали? Лани ги проверих. Отидох там в броня от правда и с наръч подпалки, разбих вратата – излезнаха чистички, та чистички. Мъчат се да съживят бизнеса с простотии по пощата. Глупотевини. Най-обикновен дух нема да познаят, ако ще да ги заръфа за дъната на гащите! Гламавщини. Не е като едно време, момче.

Той седна и си наля чаша сладък чай от мръсния термос.

– Нявгаж да съм ти разправял как мене ме вербуваха за армията? – попита той.

Нют го прие като намек да седне. Поклати глава. Шадуел запали цигарата си с очукана запалка „Ронсън“ и се прокашля одобрително.

– Лежахме с него в една килия – издирвача на вещици капитан Фолкс. Десет години за палеж. Подпалил сборище на вещици в Уимбълдън. Всичките е можел да ги излови, ама не случил на ден. Хубав човек. Всичко ми разказа за битката – великата война между Рая и Ада… Таман той ми съобщи Съкровените тайни на армията на издирвачите на вещици. Чираците на магьосниците. Зърната. Всичкото там… Той знаеше, че умира, чаткисваш ли. Требеше да намери некой да продължи традицията. Като тебе сега… – Шадуел поклати глава.

– Дотука са ни докарали, момче – рече той. – Преди неколкостотин години, р’бираш ли, сме били много могъщи. Стояли сме между света и мрака. Ние сме били тънката червена линия. Сфащаш нъли, тънката червена огнева линия.

– Мислех си, че църквите… – понечи да се включи Нютон.

– Ба! – възкликна Шадуел.

Нют беше виждал тази дума напечатана, но за първи път чуваше някой да я произнася.

– Църквите ли?! Че те какво са направили? И те са същите. Почти в същия занаят са. Не мойш им вярва, че ша стъпчат Лукавия, щото ако го стъпчат, край със занаята им. Ако ще преследваш тигър, не щеш спътници, дето си представят лова като замеряне с мръвки. Не, момко. От нас зависи. Срещу мрака.

Всичко утихна за миг.

Нют винаги се опитваше да види във всеки човек най-доброто, но скоро след като влезе в АИВ, му беше минавало през ум, че неговият началник и единствен колега войник е уравновесен точно колкото обърната наопаки пирамида. В случая „скоро“ означаваше няма и пет секунди. Главният щаб на АИВ представляваше воняща дупка със стени в никотинов цвят – почти беше сигурно, че са облепени тъкмо с това; а подът беше с цвят на цигарена пепел и почти без съмнение тъкмо с това си и беше застлан. Имаше малко квадратно килимче. Нют избягваше да стъпва на него по възможност, защото то засмукваше обувките му.

На едната от стените висеше пожълтяла карта на Британските острови със самоделни флагчета, забодени тук-таме по нея; повечето бяха на разстояние евтин еднодневен билет за отиване и връщане от Лондон и обратно.

Но Нют през последните няколко седмици беше заседнал тук, защото… ами ужасеното очарование се бе превърнало в ужасено съжаление, а после в нещо като ужасена привързаност. Шадуел беше излязъл висок към метър и петдесет и носеше дрехи, които, без значение какви бяха всъщност, краткосрочната ти памет винаги, дори и в най-пресния ти спомен, ги представяше като стар шлифер. Зъбите на стареца може и да си бяха неговите до един, но само защото никой друг не би ги поискал за нищо на света; един-единствен от тях да беше сложил под възглавницата, това би накарало Феята Зъбче да си сдаде вълшебната пръчка.

Шадуел май я караше единствено на сладък чай, кондензирано мляко, свити на ръка цигари и някаква сърдита вътрешна енергия. Но си имаше Кауза, на която отдаваше докрай всичките ресурси на своята душа и на Картата си за пенсионерско намаление. Вярваше в тази кауза. Тя го захранваше като турбина.

Нютон Пълсифър никога през живота си не бе имал кауза. Нито пък, доколкото знаеше, бе вярвал в нещо. Беше конфузно, защото на него много му се искаше да вярва в нещо – беше разбрал, че вярата е спасителният пояс, който помага на повечето хора да преплуват бурните води на Живота. Хубаво щеше да е да повярва в някой върховен Бог, макар че би предпочел да си побъбри с Него половин час, преди да приеме вярата, та да си поизясни това-онова. Беше киснал в какви ли не църкви в очакване на онзи единствен проблясък синя светлина, но проблясъкът не беше дошъл. Тогава пък се бе опитал официално да стане атеист, но не притежаваше твърдата като скала и самодоволна сила на вярата дори за това. А всичките политически партии до една му се струваха еднакво нечестни. От екологията пък се бе отказал, когато екологичното списание, за което бе абониран, представи на читателите си план за градина за самозадоволяване и там бяха нарисували екологичната коза, вързана на метър от екологичния пчелен кошер. Нют беше прекарал много време в къщата на баба си на село и смяташе, че поназнайва нещичко за навиците както на козите, така и на пчелите, и оттам заключи, че това списание го прави банда смахнати къркандета. Освен това в него твърде често се срещаше думата „общност“. Нют винаги бе подозирал, че хората, които редовно използват думата „общност“, я използват в много специфичен смисъл, който изключваше него и всички негови познати.

После се беше опитал да повярва във Вселената, което му се виждаше достатъчно надеждно, докато най-невинно не бе започнал да чете нови книги, чиито заглавия съдържаха думи като „хаос“, „време“ и „квантов“. И откри, че дори и хората, които си вадеха хляба, така да се каже, с Вселената, не вярваха в нея наистина и всъщност доста се гордееха с това, че не знаят какво точно е тя и дори възможно ли е да съществува на теория.

За праволинейния ум на Нют това беше непоносимо.

Нют не беше повярвал във „Вълчетата скаути“, а после, като порасна достатъчно, не повярва и в скаутите 3232
  „Вълчета“ се наричат най-малките в скаутската организация. Нещо като чавдарчетата и пионерчетата – бел.прев.


[Закрыть].

Обаче беше готов да повярва, че работата на чиновник по заплатите в „Юнайтед холдингс Пи Ел Си“ е възможно най-скучната на света.

Ето как изглеждаше като мъж Нютон Пълсифър: ако влезеше в някоя телефонна кабина и се преоблечеше, на излизане можеше да прилича на Кларк Кент 3333
  Другото „аз“ на Супермен – скромен журналист, за чийто двойствен живот никой не се досеща – бел.прев.


[Закрыть].

Ала беше открил, че доста харесва Шадуел. С хората често ставаше така – за най-голяма Шадуелова досада. Семейство Раджит го харесваше, защото си плащаше редовно наема, не правеше проблеми, а расизмът му беше такъв един намръщен и косвен, че никак не ги обиждаше – просто Шадуел мразеше наред всички хора по света независимо от каста, цвят и вероизповедание и не възнамеряваше да прави изключение за никого.

Мадам Трейси го харесваше. Нют се изуми, когато откри, че наемателката от съседния апартамент е майчински настроена душица на средна възраст, чиито посетители джентълмени се отбиваха колкото заради мъничкото строга дисциплина, на която все още беше способна, толкова и за да пийнат по чайче и да си побъбрят с нея. Понякога, след като смукнеше триста грама „Гинес“ в събота вечер, Шадуел се изтъпанваше в коридора между двете стаи и почваше да крещи неща като „Блуднице вавилонска!“, но тя сподели с Нют на четири очи, че открай време му била благодарна за това, тъй като най-близкото място до Вавилон, до което е стигала, беше Торемолинос. Все едно безплатна реклама, така беше казала.

Беше казала също и, че нямала нищо против, дето той думкал по стената и ругаел по време на следобедните й сеанси. Коленете я въртели, та не винаги можела да трака с чукалото по масичката, обясни му тя, та малко глухо думкане й идвало таман.

В неделя тя му оставяше на прага ядене, захлупено с чиния да не изстива.

Нямаше как да не харесваш Шадуел, така казваше тя. Но какво ли от това – със същия успех можеше да мятка хлебни топчета в някоя черна дупка.

Нют се сети за другите изрезки и ги бутна през оклепаното бюро.

– Това какво е? – попита подозрително Шадуел.

– Феномени – обясни Нют. – Нали ми наредихте да търся феномени. Боя се, че в днешно време феномените са повече от вещиците.

– Някой стрелял по зайци със сребърни куршуми и на другия ден една от селските бабишкери куцала? – попита с надежда Шадуел.

– Боя се, че не.

– Някоя крава да се е тръшнала и да е умряла, след като някоя жена я е погледнала?

– Не.

– Какво тогава? – тросна се Шадуел. Той се затътри до лепкавия кафяв бюфет и измъкна кутия кондензирано мляко.

– Разни странни работи – обясни Нют.

Беше прекарал седмици наред в подобни занимания. Шадуел наистина беше оставил вестниците да се трупат. Някои от тях бяха отпреди години. Нют имаше доста добра памет – може би, защото за двайсет и шест години живот му се бяха случили много малко неща, с които да я запълни, и беше станал голям спец по някои от най-езотеричните теми.

– Всеки ден сякаш изниква нещо ново – Нют взе да се рови из четириъгълничетата от вестникарска хартия. – Стават някакви смахнати работи с атомните електростанции и като че ли никой не знае защо. А някакви хора твърдят, че загубеният континент Атлантида бил изплувал. – Той изглеждаше горд с постигнатото.

Ножчето на Шадуел проби кутията с кондензирано мляко. Нейде далече иззвъня телефон. И двамата инстинктивно не му обърнаха внимание. И без друго търсеха само мадам Трейси, а някои обаждания не бяха предназначени за мъжки уши. Първия ден Нют добросъвестно беше вдигнал слушалката, беше изслушал внимателно въпроса, беше отговорил „В момента слипове, сто процента памук, от «Маркс енд Спенсър»“ и слушалката замлъкна.

Шадуел вдъхна дълбоко.

– Мани ги, тези феномени не са от тия, дето ни трябват – рече той. – Не виждам как вещиците ги праят таквизи работи. Тях по ги бива да потопяват разни неща, ша знайш.

Нют отвори и затвори уста няколко пъти.

– Ако ще сме силни в борбата с вещерството, не можем да си позволим такива работи да ни разсейват – продължи Шадуел. – Нещо по-вещерско така, намерил ли си?

– Но американските войски са кацнали там да го пазят – изхленчи Нют. – Несъществуващ континент…

– Има ли вещици на него? – попита Шадуел и за първи път прояви искрица интерес.

– Не пише – отвърна Нют.

– Мани го тогава, то е само политика и география – заяви презрително Шадуел.

Мадам Трейси надникна иззад вратата.

– Ку-ку, господин Шадуел – поздрави тя и махна дружелюбно на Нют. – Някакъв господин ви търси по телефона. Здравейте, господин Нютон.

– Къш, блуднице – машинално отвърна Шадуел.

– Винаги се изразява толкова изискано – каза мадам Трейси, без да му се връзва. – А в неделя ще сготвя вкусен черен дроб.

– По-скоро с Дявола шъ вичерям, жено.

– Та ако ми върнете чиниите от миналата седмица, много ще ми е от помощ, сладурчето ми – рече мадам Трейси и заприпка, залитайки, на осемсантиметровите си токчета обратно към своя апартамент и към каквото там беше прекъснато.

Шадуел се отправи, мърморейки, към телефона, а Нют огледа унило изрезките си. Имаше една за камъните на Стоунхендж, които се измествали, като че били железни пломби в магнитно поле.

Смътно долавяше едната страна на телефонен разговор.

– Кой? А. Мда. Да. Тъй ли казваш? Кой клас нещо ще да е туй? Да. Как ’кайш, гус’ине. Та значи къде е т’ва място…?

Но тайнствено местещите се камъни не бяха по вкуса на Шадуел.

– Хубаво, хубаво – увери Шадуел събеседника си. – Веднага се фащаме с него. Ш’ пратя най-добрия си отряд и всеки момент ш’ ви докладвам за успех. Ник’ви съмнения. Дочуване ви, гус’ине. И вас да благослови, гус’ине – вилката отново щракна под затворената слушалка и гласът на Шадуел, вече не приведен, образно казано, в отбранителна стойка, произнесе:

– Леле-мале! Педераз южняшки! 3434
  Шадуел мразеше всички южняци, откъдето следва, че се намираше на Северния полюс.


[Закрыть]

Той се затътри обратно в стаята и се вторачи в Нют, сякаш беше забравил какво дири младежът там.

– Та ти за к’во ми приказваше?

– За всички тия неща, дето стават… – подзе Нют.

– Мда. – Шадуел продължи да гледа през него, докато умислено тракаше с празната кутия по зъбите си.

– Та има едно малко градче, където през последните няколко години климатът е много странен – продължи услужливо Нют.