Текст книги "Добри поличби "

Събота

В ранната съботна утрин на последния ден на света небето беше по-червено от кръв.

Куриерът на „Интернешънъл експрес“ зави внимателно край ъгъла с петдесет и пет километра в час, превключи на втора и спря до тревната ивица.

Излезе от микробуса и мигом се метна в канавката, за да избегне прииждащия камион, изскочил иззад завоя с такава скорост, че като нищо надхвърляше сто и тридесет километра в час.

Стана, подбра си очилата, сложи си ги отново, извади пакета и папката, изтръска тревичките и калта от униформата си, после се сети да размаха юмрук подир скоростно отдалечаващия се камион.

– Трябва да ги забранят, камиони с камиони проклети, никакво уважение към другите на платното, винаги съм казвал, винаги съм казвал без кола, синко, ти си си един прост пешеходец…

Той слезе от тревната ивица, прескочи една ниска ограда и се намери край реката Ук.

Куриерът на „Интернешънъл експрес“ тръгна покрай реката с пакета в ръце.

По-нататък на брега седеше младеж, целият в бяло. Друг човек не се виждаше. Косата му беше бяла, кожата му – бледа като тебешир; седеше и се взираше нагоре-надолу по реката, като че се наслаждаваше на гледката. Приличаше на викториански поет точно преди охтиката и злоупотребата с наркотици да са го погнали насериозно.

Човекът от „Интернешънъл експрес“ не ги разбираше тези работи. Искам да кажа, едно време, всъщност не чак толкова отдавна, покрай брега на всеки десетина метра клечаха въдичари; ухажващите се двойки тук, в Съсекс, идваха по залез-слънце да слушат ромона и бълбукането на реката, да се държат за ръце и да се лигавят като влюбени птички. И те с Мод, неговата булка, бяха правили същото, преди да се оженят. Идваха тук да се мляскат и в един паметен случай да се изпраскат.

Менят се времената, размишляваше куриерът.

Сега по реката ведро плуваха бели и кафяви скулптури от пяна и мътилка и често я покриваха по протежение на метри. А там, където водната повърхност се виждаше, тя беше покрита с тънък колкото молекула лъскав петрохимикален слой.

Чу се силно пърпорене. Чифт гъски, благодарни, че отново са в Англия след дългия изтощителен полет над Северния Атлантик, кацнаха върху дъгоцветната вода и безследно потънаха.

Смешен стар свят, размишляваше куриерът. Ей ти го Ук, навремето най-красивата река в тази част на света, а сега – просто превъзнасяна индустриална клоака. Лебедите потъват на дъното, а пък рибите плуват отгоре. Е, това е то прогреса. Прогреса не можеш го спря.

Беше стигнал до мъжа в бяло.

– Ще извинявате, сър. Партизанско име Тебешира?

Човекът в бяло кимна и не каза нищо. Продължи да зяпа реката и да следи с поглед една впечатляваща скулптура от мътилка и пяна.

– Толкова е прекрасно – прошепна той. – Толкова е прекрасно, мътните да го вземат!

Куриера сякаш за миг загуби дар слово. После автоматичните му системи сработиха.

– Смешен е тоя стар свят, нали грешка няма, такова де, обикаляш цял свят и разнасяш това и онова и после ей го на, буквално си си вкъщи, така да се каже, искам да кажа аз съм роден и съм израсъл тука, сър, и до Средиземно море ходих, и в Де Мойн, а т’ва е в Америка, сър, а сега ей ме на тука и пратка за вас, сър.

Човекът с партизанско име Тебешира пое пакета, пое и папката и се подписа. Докато се подписваше, писалката – започваше със З, следваше петно и накрая свършваше с нещо, което би могло да е „еност“, а можеше да е и „яване“.

– Много съм ви задължен, сър – рече куриерът.

Той тръгна обратно по брега към натовареното шосе, където беше оставил микробуса, като се опитваше да не поглежда към реката.

Зад него мъжът в бяло отвори пакета. В него имаше корона – диадема от бял метал, инкрустирана с диаманти. Няколко секунди той я оглежда със задоволство, после си я сложи. Тя заблестя в лъчите на изгряващото слънце. После патината, която бе започнала да покрива сребърната й повърхност там, където пръстите му я бяха докоснали, плъзна по нея и я покри напълно; короната почерня.

Белият се изправи. Едно може да се каже за замърсяването на въздуха – изгревите са трепач. Сякаш някой е подпалил небето. А някоя небрежно захвърлена клечка кибрит би могла да подпали и реката, но, уви, за това време нямаше. Той знаеше къде и кога е срещата на Четиримата и се налагаше да побърза, за да стигне там днес следобед.

Може би ще подпали небето, помисли си той. И напусна мястото почти незабележимо.

Почти беше време.

Куриерът беше оставил микробуса си на тревната ивица до шосето с две платна. Той заобиколи откъм страната на шофьора (предпазливо, защото разни коли и камиони продължаваха да се носят като ракети по завоя), бръкна през отворения прозорец и взе графика от таблото.

Значи му оставаше още само една доставка.

Прочете внимателно инструкциите, написани на квитанцията.

Прочете ги пак, като обърна особено внимание на адреса и съобщението. Адресът се състоеше от една дума: Навсякъде.

След това написа с протеклата писалка кратка бележка до Мод, неговата жена. Тя гласеше просто: „Обичам те.“

После върна обратно графика на таблото, погледна наляво, погледна надясно и тръгна целенасочено да пресича шосето. Тъкмо го беше преполовил, когато една германска таратайка изхвърча иззад завоя – шофьорът й беше луднал от кофеин, от малки бели хапченца и от транспортния правилник на Европейската икономическа общност.

Куриерът сподири с поглед отдалечаващото се туловище на колата.

„Брей – помисли си той, – изтърва ме на косъм.“

После погледна канавката.

Ох, помисли си.

– ДА – потвърди глас иззад лявото му рамо или поне иззад спомена за лявото му рамо.

Куриерът се обърна – и погледна, и видя. Отначало не можеше да намери думите, не можеше нищо да намери, но после целоживотният професионален навик надделя и той произнесе:

– Съобщение за вас, господине.

– ЗА МЕН?

– Да, господине. – Искаше му се все още да има гръклян. Ако си имаше гръклян, щеше да може да преглътне.

– Опасявам се, че пакет няма, господин… ъъ, сър. Само съобщение.

– ПРЕДАЙ МИ ГО ТОГАВА.

– То е следното, сър. Кхъ-кхъ. Ела и виж.

– НАЙ-СЕТНЕ – лицето му се хилеше, но пък с това лице нямаше как да е другояче.

– БЛАГОДАРЯ – продължи лицето. – ТВОЯТА ПРЕДАНОСТ КЪМ ДЪЛГА Е ПОХВАЛНА.

– Сър? – покойният куриер пропадаше в сива мъгла. Всичко, което виждаше, бяха две сини точки, които можеше да са очи, а можеше да са и далечни звезди.

– НЕ ГО СМЯТАЙ ЗА УМИРАНЕ – посъветва го Смърт. – ПО-ДОБРЕ СИ МИСЛИ, ЧЕ СИ ТРЪГНАЛ ПО-РАНО, ЗА ДА ИЗБЕГНЕШ НАВАЛИЦАТА.

Куриерът разполагаше с кратък миг да се почуди дали новият му познат не се шегува и да реши, че не, никак не се шегува; а после вече нямаше нищо.

* * *

Червено небе сутрин. Значи ще вали. Да.

* * *

Сержант издирвач на вещици Шадуел отстъпи назад, килнал глава настрани.

– Добре значи – рече той. – Значи си съвсем готов. Всичко ли взе?

– Тъй вярно, сър.

– Махалото за откриване?

– Махало за откриване, тъй вярно.

– Инструмента за притискане на палци?

Нют преглътна и попипа джоба си.

– Инструмент за притискане на палци – потвърди той.

– Подпалките?

– Сержант, наистина мисля, че…

– Подпалките?

– Подпалки 3535
  Бележка за американци и други градски форми на живот: британците, живеещи на село, които отбягват парното отопление като нещо твърде сложно и във всеки случай подкопаващо нравствеността, предпочитат система от струпани малки парченца дърво и буци въглища, върху които се слагат големи мокри цепеници, вероятно направени от азбест; образуват се малки тлеещи купчини, известни като „Друго си е буйният жив огън, нали?“. Тъй като никоя от тези съставки не е естествено предразположена към горене, под всичко това те пъхат малка правоъгълна лепкава бяла бучка, която жизнерадостно пламти, докато не угасне под тежестта на огъня. Тези малки бели блокчета се наричат подпалки. Защо, никой не знае.


[Закрыть] – отрони тъжно Нют. – И кибрит.

– Камбана, книга и свещ?

Нют опипа друг джоб. Вътре в него имаше хартиен плик, които съдържаше малко звънче от онези, които подлудяват зелените папагалчета, розова свещичка за рождени дни и малка книжка със заглавие „Молитви за мънички ръчички“. Шадуел му беше набил в главата, че макар и вещиците да са основната мишена, добрият издирвач на вещици не бива да пропуска шанса набързо да изгони някой и друг дух и затова по всяко време трябва да си носи полевия комплект.

– Камбана, книга и свещ – потвърди Нют.

– Игла?

– Игла.

– Браво на момчето. Никога не забравяй иглата. Тя е щикът на твойта артилерия на светлината.

Шадуел отстъпи назад. Нют смаяно забеляза, че очите на стареца се насълзиха.

– Де да можех и аз да тръгна с тебе – рече той. – То ясно, че никаква няма да я свършим, ама хубаво щеше да е да се поразмърдам пак. Мъчен е тоя живот, ша знайш – всичкото т’ва лежане в мокрия треволяк, докато гледаш скришом дяволските им кълчотения. В кокалите ти се просмуква нещо, дето после те довършва.

Той изправи гръб и козирува.

– Тръгвай тогава, редник Пълсифър. Дано те следват войските на прославата.

След като Нют потегли, Шадуел се сети за нещо – нещо, което досега не бе имал възможност да направи. Онова, от което имаше нужда, беше карфица. Не военен модел карфица, която се употребява за вещици. Най-обикновена карфица, каквато можеш да забиеш в карта.

Картата висеше на стената. Беше стара. На нея го нямаше Милтън Кейнс. И Харлоу го нямаше. Манчестър и Бирмингам почти ги нямаше. Вече триста години това беше картата на главния щаб на армията. В нея все още стърчаха забити карфици главно в Йоркшир, Ланкашир и няколко в Есекс, но ръждата почти ги беше изяла. Навсякъде другаде само кафяви угарки свидетелстваха за далечната мисия на някой отколешен издирвач на вещици.

Най-накрая Шадуел намери карфица сред боклука в пепелника. Дъхна й, избърса я до блясък, присви очи и огледа картата. Намери Тадфийлд и тържествуващо заби карфицата.

Тя проблесна.

Шадуел отстъпи крачка назад и отново козирува. В очите му имаше сълзи.

После се врътна кръгом и козирува на витрината. Беше стара и олющена, а стъклото й счупено, но в известен смисъл витрината – това беше АИВ. Тя съдържаше Полковото сребро (Купата на Междубатальонния турнир по голф, непечелена от никого, уви, от седемдесет години); съдържаше рязания, зареждащ се през дулото пистолет гръмотевица на полковник издирвача на вещици Далримпъл „Неяж-нищо-живо-с-кръвта-нито-използвай-магии-нито-пъксъблюдавай-уговореното-време“; имаше и експонати, които на пръв поглед бяха орехи, но в действителност бяха изсушени глави на ловци на глави, дар от граждански служител издирвач на вещици Хорас „Хвани ги преди да те хванат“ Наркър, пътувал много по чужбина; съдържаше спомени.

Шадуел си издуха шумно носа в ръкава. После си отвори за закуска кутия кондензирано мляко.

* * *

Ако войските на прославата се бяха опитали да следват Нют, части от тях щяха да окапят по пътя. Поради това, че без Нют и Шадуел те бяха мъртви от сума ти време. Грешка беше Шадуел да бъде смятан за самотен хахо. Просто всички останали бяха мъртви в повечето случаи от неколкостотин години насам. Навремето армията наброяваше толкова хора, колкото в момента фигурираха в творчески воденото счетоводство на Шадуел. Нют с учудване откри, че Армията на издирвачите на вещици има предшественици, също толкова отколешни и почти също толкова кървави като по-земното й съответствие.

Тарифите за заплащане на издирвачите на вещици бяха установени веднъж завинаги от Оливър Кромуел и никога не бяха преразглеждани. За офицерите – крона, за генерала – златна лира. Това беше просто хонорар, разбира се, защото човек получаваше за издирена вещица по девет пенса и каквото си избере от покъщнината й.

Налагаше се наистина да разчиташ на тия пенита. И затова, преди Шадуел да започне да фигурира в разплащателните ведомости на Рая и Ада, положението беше малко мъчничко.

Заплатата на Нют беше един стар шилинг годишно 3636
  БЕЛЕЖКА ЗА МЛАДИ ХОРА И АМЕРИКАНЦИ: Един шилинг = пет пенса. Ако познавате първоначалната британска парична система, това ще ви помогне да разберете старинните финанси на Армията на издирвачите на вещици:
  Два фартинга = половин пени. Две половин пенита = едно пени. Три пенита = три нацяло. Две три нацяло = шестаче. Две шестачета = един шилинг, или Боб. Два Боба = Флорин. Един Флорин и едно шестаче = половин крона. Четири половин крони = банкнота от десет Боба. Две банкноти от десет Боба = една лира (или 240 пенита). Една лира и един шилинг = гвинея.
  Британците дълго време се съпротивляваха на десетичната валута, защото според тях тя била твърде сложна.


[Закрыть].

В замяна на това той се задължаваше да носи „огниво, кремък, палило, кутийка прахан или възпламенителни клечки“ у себе си през цялото време, макар Шадуел да му беше изтъкнал, че газовата запалка „Ронсън“ би свършила чудесна работа. Шадуел бе възприел изобретяването на патентованата запалка за цигари така, както редовите войници са приветствали винтовката с пълнител.

Както го виждаше Нют, това беше все едно да членуваш в някоя от ония организации като „Запечатания възел“ или при ония, които постоянно превоюват американската Гражданска война. Изкарва те от къщи в събота и неделя и така поддържаш живи прекрасните стари традиции, създали Западната цивилизация такава, каквато е днес.

* * *

Час след като напусна главния щаб, Нют спря на една отбивка и прерови кутията на съседната седалка.

После отвори прозореца на колата. За целта използва чифт клещи, тъй като дръжката отдавна беше паднала.

Пакетът с подпалки прехвърча със замах през плета. Миг по-късно го последва уредът за притискане на палци.

За останалото се подвоуми, после го прибра обратно в кутията. Иглата беше от военния модел на издирвачите на вещици с хубаво абаносово топче отгоре като дамска игла за шапки.

Знаеше за какво служи. Доста нещо беше изчел. На първата им среща Шадуел го беше заринал с брошури, но освен тях армията беше натрупала и най-различни книги и документи, които, както подозираше Нют, щяха да струват цяло състояние, стига да излезеха на пазара.

Иглата служеше за забиване в жертвите. Ако по тялото им имаше петно, където не чувстваха нищо, значи бяха вещици. Просто и ясно. Някои от мошениците издирвачи бяха използвали специални сгъваеми игли, но тази си беше от истинска твърда стомана. Не би могъл да погледне стария Шадуел в очите, ако я изхвърлеше. Освен това да я хвърли, вероятно носеше лош късмет.

Запали двигателя и продължи пътя си.

Колата му беше „Васаби“. Той си я беше кръстил „Дик Търпин“ с надеждата, че някой ще го попита защо.

Много прецизен ще да е този историк, който успее да посочи с точност деня, в който японците от сатанински автомати, копиращи всичко от Запада, са се превърнали в сръчни, хитроумни инженери, оставящи въпросния Запад с пръст в уста. Но васабито беше проектирано тъкмо в този объркан ден и съчетаваше традиционните слаби места на повечето западни коли с цял куп изобретателни провали, чието избягване е превърнало фирми като „Хонда“ и „Тойота“ в онова, което са днес.

Въпреки цялото си старание Нют никога не беше виждал друго „Васаби“ в движение. Години наред и не особено убедително той разпалено обясняваше на приятелите си колко била икономична тая кола и каква работа вършела с отчаяната надежда, че някой от тях също ще се прилъже да си купи, защото нещастието не обича да е само.

Напразно им изтъкваше 823-кубиковия мотор, кутията с три скорости, невероятните предпазни приспособления от рода на балоните, които се надуваха при опасност, например когато караш със седемдесет километра в час по право и сухо шосе, но си на път да катастрофираш, защото огромен предпазен балон ти закрива видимостта. Освен това изпадаше в лек лиризъм по повод радиото корейско производство, което хващаше невероятно добре Радио Пхенян и симулирания електронен глас, който те предупреждаваше, че не си си сложил предпазния колан, дори и когато си го сложил; той беше програмиран от някой, които не само не разбираше английски, но и японски не разбираше. Изработката му била цяло изкуство, казваше Нют.

Вероятно под изкуство в случая се имаше предвид грънчарството.

Приятелите му кимаха, съгласяваха се и решаваха за себе си, че ако някога работата опре дотам да избират между „Васаби“ и ходене пеша, ще вложат пари в чифт обувки; така или иначе, беше все тая – една от причините за невероятната икономичност на васабито беше фактът, че то прекарваше сума ти време в очакване в гаража, докато коляновите валове и разните му там други работи дойдат по пощата, изпратени от единствения в света оцелял представител на „Васаби“ в Нигирицуши, Япония.

Изпаднал в онзи смътен, напомнящ зен транс, в който шофират повечето хора, Нют се усети, че се чуди как точно се използва иглата. Дали се казва „Имам игла и не се боя да я използвам“? С карфица всичко е наред… Карфингър… Човекът със златната карфица… Карфиците на Наварон…

На Нют вероятно щеше да му е интересно да узнае, че от трийсет и деветте хиляди жени, изпитвани с игла през вековете лов на вещици, двайсет и девет хиляди са казали „ох“, девет хиляди деветстотин деветдесет и девет не са усетили нищо поради употребата на гореспоменатите сгъваеми игли, а една вещица заявила, че убождането по чудо излекувало крака й от артрит.

Името й било Агнес Нътър. Тя била големият провал на Армията за издирване на вещици.

* * *

Един от първите абзаци на „Правите и акуратни предсказания“ засягал собствената смърт на Агнес Нътър.

Англичаните, общо взето, тъпа и мързелива нация, не били толкова запалени по горенето на жени като другите европейски страни. В Германия кладите били издигани и палени с обичайното тевтонско усърдие. Дори благочестивите шотландци, впрегнати, откак се помнят, в проточила се битка със своите архиврагове, англичаните, успели да си спретнат няколко изгаряния за разтуха в дългите зимни вечери. Но на англичаните комай явно не им достигала храброст.

Една от причините за това може би е свързана с начина, по който е умряла Агнес Нътър, чиято смърт повече или по-малко отбелязва края на сериозната треска за лов на вещици в Англия. Виеща тълпа, докарана до върховен бяс от навика на тази жена да хойка интелигентно насам-натам и да цери хората, връхлетяла една априлска вечер в къщата й и я заварили как ги чака, облечена в палто.

– Забавихте се – рекла им тя. – От десет минути вече трябваше да горя.

После станала и бавно закуцукала през внезапно смълчалата се навалица, излязла от къщата и се запътила към струпаната набързо на селския мегдан клада. Легендата твърди, че се изкачила непохватно по нея и обгърнала с ръце кола зад гърба си.

– Добъре да го вържете – рекла тя на смаяния издирвач на вещици. А после, щом селяните заситнили към кладата, вдигнала хубавата си глава сред огненото сияние и рекла:

– Съберете се плътно насам, добри ми люде. Съберете се, дорде огъня едвам не ви опърля, защото казвам, че всички трябва да видят как умира последната истинска вещица в Англия. Защото аз съм вещица и затуй съм осъдена, ала не знам какво престъпление воистина съм свършила. И затуй нека моята смърт бъде поука за света. Съберете се плътно накуп, ви казвам, и добре запомнете каква е съдбата на ония, дето се бъркат в работи, дето не ги разбират.

А после очевидно се усмихнала, погледнала небето над селото и додала:

– И за тебе се отнася, гиди дърт тъпако ниеден!

И след това странно богохулство дума не изрекла повече. Оставила се да й запушат устата и стояла величествено възправена, докато припалвали с факлите сухите дърва.

Тълпата се скупчила по-наблизо – един-двама се позамислили дали са сторили каквото трябва.

Трийсет секунди по-късно взрив помел селския мегдан, покосил де що има живот в долината и го видели чак в Халифакс.

По-нататък имало много спорове от Господ ли бил пратен този взрив или от Сатаната, но бележка, намерена по-късно в къщата на Агнес Нътър, доказала, че всякаква божествена или дяволска намеса е била материално подпомогната от съдържанието на фустите на Агнес, в които тя предвидливо била скрила четирийсетина кила барут и още двайсетина кила клинци.

Освен това Агнес била оставила на кухненската маса до бележката, че се отказва от млякото, кутия и книга. Имало и подробни инструкции какво точно да се прави с кутията и също толкова подробни инструкции какво да се прави с книгата: да се изпрати на сина на Агнес, Джон Дивайс.

Хората, които я намерили – те били от съседното село, взривът ги събудил, – решили да пренебрегнат наставленията и просто да изгорят къщата, но после огледали мъждукащите пожарчета и набодените с клинци руини наоколо и решили да не го правят. Освен това бележката на Агнес включвала точни до болка предсказания относно това какво именно ще се случи на хората, които не изпълнят нейните заповеди.

Мъжът, поднесъл факла към кладата на Агнес Нътър, бил издирвач на вещици – майор. Намерили шапката му кацнала на едно дърво на три километра оттам.

Името му, избродирано вътре върху бая големичко парче ширит, било Не-прелюбодействай Пълсифър, един от най-усърдните издирвачи на вещици в Англия. Може би бил донякъде удовлетворен да научи, че последният му оцелял потомък в момента, макар и без да знае, пътува към последната оцеляла потомка на Агнес Нътър. Сигурно би решил, че най-накрая едно древно възмездие ще се състои.

Но де да знаеше какво всъщност ще се случи, би се обърнал в гроба – само дето така и си бе останал без гроб.

Първо, Нют трябваше да направи нещо по въпроса с летящата чиния.

Тя се приземи току пред него на шосето тъкмо когато той се опитваше да намери завоя за Долен Тадфийлд и да тресне здраво спирачките.

Приличаше на всички ония рисувани летящи чинии, които бе виждал.

Докато се блещеше над картата, в чинията със съвсем прилично свистене се отвори люк и оттам се подаде блещукаща рампа, която автоматично се просна до шосето. Бляскава синя светлина засия и очерта три силуета на извънземни. Те слязоха по рампата. Или поне двата слязоха. Оня, дето приличаше на пиперница, просто се търколи и тупна долу.

Другите двама не обърнаха никакво внимание на трескавото му бибипкане и се приближиха до колата много бавно, по възприетия по цял свят маниер на полицаи, вече попълващи наум съответния акт. Най-високият – жълт жабок, увит в домакинско фолио – почука на прозореца на Нютон. Той смъкна стъклото. Онова нещо носеше огледални очила от ония, които Нют винаги наричаше наум „нюанс Люк Хладнокръвната ръка“.

– Добрутро, сър, мадам или безполовий – поздрави съществото. – Това ваша планета, да?

Другият извънземен, трътлест и зелен, беше хлътнал в крайпътната гора. С ъгълчето на окото си Нют го видя как срита едно дърво, а после прокара едно листо по някаква много засукана джаджа на колана си. Като че ли не остана особено доволно.

– Ми да. Предполагам – отвърна той.

Жабокът се загледа замислено към хоризонта.

– Отдавна си я имате, сър, нали тъй?

– Ъ-ъ… Лично аз не. Искам да кажа, като биологичен вид – някъде от половин милион години.

Извънземното и колегата му се спогледаха.

– Оставяме стария киселинен дъжд да се трупа, сър, а? – рече то. – Отпуснали сме му крайчеца на старите въглеводороди, май?

– Моля?

– Бихте ли могли да ми кажете албедото на планетата си, сър? – помоли жабокът, като продължаваше да зяпа колко интересно.

– Ъ-ъ… не.

– Е, съжалявам, че трябва да ви го кажа, сър, но полярните ви ледени шапки са под приетия за планета от тази категория размер, сър.

– Леле-мале – възкликна Нют. Чудеше се на кого би могъл да разкаже за това и осъзнаваше, че абсолютно никой не би му повярвал.

Жабокът се наведе по-наблизо. Като че нещо го притесняваше, доколкото Нют успяваше да долови от лицеизраза на извънземната раса, с която никога досега не се беше срещал.

– В този случай ще пропуснем да го забележим, сър.

Нют заломоти:

– О. Ъ. Ще се погрижа за това… такова, като казвам, че аз ще се погрижа, искам да кажа, че такова, според мен това, Антарктика, принадлежи на всички страни или нещо такова и…

– Сър, става въпрос за това, че бяхме помолени да ви предадем послание.

– О?

– Посланието гласи: „Изпращаме ви послание за вселенски мир, космическа хармония и такива работи.“ Край на посланието.

– О – Нют го запреобръща наум. – О. Много любезно от ваша страна, сър.

– Имате ли някаква представа защо бяхме помолени да ви предадем това послание, сър? – попита жабокът.

На Нют му просветна.

– Ми такова ъ-ъ… според мене – занарежда той, – щото нали Човечеството, такова, нали, трябва да обуздае атома и…

– И ние нямаме, сър – Жабокът се изправи. – Някой от ония феномени ще да е, предполагам. Е, ние по-добре да си ходим.

То поклати колебливо глава, врътна се и се заклатушка обратно към чинията, без дума да каже повече.

Нют подаде глава от прозореца.

– Благодаря!

Дребното извънземно се изниза покрай колата.

– Ниво на въглеродния двуокис над 0,5 процента – изрече то със скрибуцащ глас и го изгледа многозначително. – Наясно сте, че може да си навлечете обвинение, че сте господстващ животински вид под влиянието на импулсивно консуматорство, нали?

Двамата изправиха третото извънземно, извлякоха го обратно нагоре по рампата и затръшнаха вратата.

Нют изчака малко, в случай че последва някакво зрелищно светлинно шоу, но чинията просто си стоеше там. Най-накрая мина в тревната ивица и я заобиколи. Когато погледна в огледалото за обратно виждане, се замисли виновно. Но за какво?

„И на Шадуел дори не мога да го разкажа, щото той сигурно ще ми вдигне страшна врява, задето не съм им преброил зърната!“

* * *

– Както и да е – заяви Адам. – Вие това с вещиците съвсем погрешно сте го разбрали.

Ония седяха на една порта сред полето и гледаха как Куче се търкаля в кравешките пити. Малкото помиярче май страхотно се забавляваше.

– Четох за тях – продължи той на малко по-висок глас. – Всъщност те открай време са си били прави и е погрешно да бъдат преследвани с Британска инквизиция и тям подобни.

– Майка ми каза, че те са били просто интелигентни жени, които са протестирали по единствения им достъпен начин срещу задушаващата несправедливост на доминираната от мъжете обществена йерархия – обясни Пепър.

Майка й четеше лекции в политехническото училище „Нортън“ 3737
  Денем. Вечер гледаше на пауъртаро на изнервени служители, защото старите навици умират трудно.


[Закрыть].

– Да, ама тя, майка ти, открай време си ги разправя тия – обади се Адам след малко. Пепър кимна дружелюбно.

– Каза още, че в най-лошия случай били свободомислещи жени, изповядващи прогенеративния принцип.

– Какъв е тоя прогнепротивен принцип? – поинтересува се Уенслидейл.

– Де да знам. Май имаше нещо общо с коловете, дето ги украсяваме за Първи май, така мисля – обясни не много убедено Пепър.

– Е, аз пък си мислех, че се кланят на дявола – намеси се Брайън, но без машинално презрение. Към цялата работа с почитането на дявола Ония се отнасяха без предразсъдъци. Те се отнасяха към всичко без предразсъдъци. – Тъй де, дяволът по го бива от някакъв си тъп кол.

– Тъкмо тука бъркаш – забеляза Адам. – Не е дяволът. Някакъв друг бог е или нещо такова. С рога.

– ’Начи дяволът – настоя Брайън.

– Не – търпеливо заобяснява Адам. – Хората просто са ги бъркали. Той просто също е рогат. Казва се Пан. И е наполовина пръч.

– Коя половина? – поинтересува се Уенслидейл.

Адам се позамисли.

– Долната – заключи той най-накрая. – Ти пък как така не го знаеш? Аз си мислех, че това всеки го знае.

– Пръчовете нямат долна половина – заяви Уенслидейл. – Имат предна половина и задна. Също като кравите.