Текст книги "Добри поличби "
Автор книги: Терри Дэвид Джон Пратчетт
Соавторы: Нил Гейман
Жанры:
Классическое фэнтези
,сообщить о нарушении
Текущая страница: 18 (всего у книги 22 страниц)
Двама войници притичаха през него, докато той надничаше над кльощавото рамо на Замърсяване.
КАКВИ СА ТИЯ НЕЩА, ДЕТО БЛЕЩУКАТ? – попита той с тон на човек, който знае, че няма да разбере отговора, но иска да се вижда, че проявява интерес.
– Седемсегментови дисплеи с течни кристали – обясни хлапакът. Той положи нежно ръце върху банката с релета, които се стопиха, щом ги докосна, а после въведе откос от самокопиращи се вируси, които се пръснаха из електронния етер.
– Съвсем спокойно можех да мина и без тия проклети аларми – измърмори Глад.
Смърт щракна разсеяно с пръсти. Дузина клаксони изгъргориха и утихнаха.
– Не знам, на мене доста ми харесваха – обади се Замърсяване.
Война бръкна в друг метален шкаф. Не беше очаквала нещата да се развият така, трябваше да признае, но когато прокарваше пръсти по електрониката, а понякога и през нея, я обземаше познато усещане. Беше ехото на онова, което чувстваш, стиснал меч в ръката си, и усети тръпката на очакването при мисълта, че този меч обхваща целия свят, както и известна част от небето над него. Той я обичаше.
Огнен меч.
Човечеството така и не беше успяло да се научи, че мечовете са опасни, ако ги оставиш да се въргалят наоколо, макар че се беше напънало, колкото му беше по силиците, да се погрижи рискът меч с подобни размери да се задейства по случайност да е малък. Ех че ободряваща мисъл. Хубаво беше да си мислиш, че човечеството прави разлика между това да си гръмне планетата случайно или нарочно.
Замърсяване бръкна в следващата кутия със скъпа електроника.
* * *
Стражът, който пазеше дупката в оградата, изглеждаше озадачен. Усещаше, че в базата са настъпили вълнения, ала радиостанцията му като че не хващаше нищо освен статично пращене, а картата пред него отново и отново привличаше погледа му.
Беше виждал много карти за самоличност, откакто служеше – военни, на ЦРУ, на ФБР, че даже и на КГБ, – и тъй като беше млад войник, тепърва му предстоеше да проумее, че колкото по-незначителна е една организация, толкова по-внушителни са картите й за членство.
Тази беше адски внушителна. Прочете я пак, като мърдаше устни – от „Лорд-протектор на данъците и таксите на Британската общност“ през онова за реквизирането на всички подпалки, въжета и запалителни масла, та чак до подписа на първия Лорд-адютант на Армията за издирване на вещици, Хвалете-го-вси-вие-творения-Господни-и-Бягайте-от-разврата Смит. Нют прикриваше с палец онова за Деветте пенса на вещица и се мъчеше да прилича на Джеймс Бонд.
Най-накрая будният ум на постовия откри дума, която реши, че му е позната.
– Какво е това тук – рече той подозрително, – дето пише, че трябвало да ви даваме чепове?
– О, трябват ни – отвърна Нют. – Горим ги.
– К’во?!
– Горим ги.
Постовият се ухили до уши. А на него му разправяха, че нравите в Англия били меки.
– Ха така! – възкликна той. Нещо се притисна в кръста му.
– Пусни оръжието! – заповяда зад гърба му Анатема. – Или ще съжалявам за онова, което ще ми се наложи да направя.
„Е, вярно си е – помисли си тя, щом забеляза как мъжът се вцепени от ужас. – Ако не пусне оръжието, ще открие, че това е пръчка, и аз ще съжалявам, че ще ми се наложи да се оставя да ме застрелят.“
* * *
На главния портал сержант Томас А. Дайзенбъргър също си имаше проблеми. Някакъв дребосък с мръсен шлифер постоянно го сочеше с пръст и мърмореше, докато някаква дама, мъничко напомняща на майка му, му приказваше настоятелно и току се прекъсваше с друг глас.
– Наистина е жизненоважно да ни позволите да говорим с началника на базата – каза Азирафел. – Наложително е да го помоля прав е, да знаеш. Щях да позная, ако лъжеше да, благодаря, според мен наистина бихме постигнали нещо, ако любезно ми позволиш да продължа добре де, благодаря, само се опитвах да вметна някоя мила дума Да! Ъ-ъ… Ти го молеше да да, да, добре… вижте сега…
– Видиш ли ми пръста? – кресна Шадуел, който все още имаше връзка с главния мозък, но тази връзка представляваше дълга-дълга, доста разнищена връв. – Глейш ли го? Тоя пръст, мумченце, може да те прати да си вийш Създателя!
Сержант Дайзенбъргър се взираше в черно-лилавия нокът на педя от лицето му. Като нападателно оръжие той се класираше доста нависоко – особено ако някога го бяха използвали при приготвянето на храна.
В телефонната слушалка не се чуваше нищо друго освен пращене. Бяха му наредили да не напуска поста си. Раната му от Виетнам беше започнала да се обажда 7070
Беше се подхлъзнал и паднал под душа в хотела по време на отпуската, която прекара там през осемдесет и трета. Сега просто гледката на жълт калъп сапун можеше да му навее почти фатални възпоминания.
[Закрыть]. Зачуди се колко ли голяма беля ще си навлече, ако стреля по цивилни неамериканци.
* * *
Четирите велосипеда спряха малко преди базата. Следи от гуми в праха и петно от бензин сочеха, че и други пътници бяха спирали там за кратко.
– Защо спираме? – попита Пепър.
– Мисля – отвърна Адам.
Трудно беше. Онази част от ума му, която познаваше като себе си, все още си беше там, но се опитваше да плува върху фонтан от буйстващ мрак. Онова, което знаеше, за което мислеше, беше, че тримата му спътници са стопроцентови човешки същества. И преди им беше навличал неприятности – от сорта на скъсани дрехи, орязани джобни пари и тъй нататък, – но тази тук неприятност почти със сигурност щеше да им струва повече, отколкото да им забранят да излизат и да ги накарат да си подредят стаите. От друга страна, нямаше кой друг.
– Добре – рече той. – Според мен ни трябва това-онова. Трябват ни меч, корона и кантар. Те се вторачиха в него.
– Ама къде, тука ли? – възкликна Брайън. – Тука няма нищо такова.
– Знам ли – отвърна Адам. – Като се замислите за игрите, дето, такова, сме ги играли, нали се сещате…
* * *
За капак на всичко, сполетяло през този ден сержант Дайзенбъргър, една кола спря пред портала, плувайки на педя от земята, защото си нямаше гуми. Нито пък боя. Имаше си виещ се подире й син дим и като спря, викаше „пссссс! псссс!“ като желязо, което изстива, след като е било нажежено до много висока температура.
Изглеждаше като че е с опушени стъкла, макар то да се дължеше просто на това, че стъклата й бяха обикновени, но вътре беше пълна с пушек.
Вратата на шофьора се отвори и от нея изскочи облак от задушливи изпарения. Подире му изскочи и Кроули.
Той размаха ръка пред лицето си да отпъди дима, примигна и после превърна жеста в приятелско махване с ръка.
– Здрасти – рече той. – Как е? Светът още ли не е свършил?
– Той не ни пуска вътре, Кроули – отвърна мадам Трейси.
– Азирафел? Ти ли си? Каква хубава рокля – рече неуверено Кроули. Не се чувстваше особено добре. През последните петдесет километра от пътя се напъваше да си представя, че един тон горящи железа, гума и кожа всъщност е напълно функциониращ автомобил, а бентлито оказваше яростна съпротива. Трудното беше да поддържаш цялото това нещо в движение, след като универсалните за всички сезони гуми изгоряха. Останките от колата изведнъж се стовариха върху измъчените джанти веднага щом престана да си представя, че има гуми.
Той потупа по металната повърхност, толкова нажежена, че яйца да пържиш на нея.
– Такова нещо никоя от ония модерните коли нямаше да издържи – рече той нежно.
Вторачиха се в него.
Разнесе се кратко електронно „щрак“.
Портата се вдигаше. Обшивката на електромотора нададе механичен стон, а после се предаде пред лицето на неустоимата сила, която движеше бариерата.
– Хей! – викна сержант Дайзенбъргър. – Кой от вас го направи, дебили такива?
Фст. Фст. Фст. Фст. И малко кутре, чиито лапи се виждаха като размазано петно.
Те се вторачиха в четирите яростно натиснали педалите фигури, които минаха под бариерата и потънаха в лагера.
Сержантът се поосвести.
– Хей – рече той, но този път много по-немощно, – някое от тия деца нямаше ли в кошницата отпред извънземно с лице като дружелюбно настроено лайно?
– Според мен не – отвърна Кроули.
– Значи – продължи сержант Дайзенбъргър – наистина ще си имат неприятности. – Той вдигна пушка. Стига вече се е подпичквал; не спираше да мисли за сапуна. – Както и вие – додаде той.
– Придуприждавам тъ… – подзе Шадуел.
– Това твърде много се проточи – обади се Азирафел. – Я вземи ти се оправи, Кроули, приятелю мой свиден.
– Хммм? – рече Кроули.
– Нали аз съм добричкият – обясни Азирафел. – Не можеш да очакваш от мен да… ох, мамка му. Опитваш се да направиш каквото трябва и докъде те докарва това? – и щракна с пръсти.
Нещо рече „пук!“ като старомодна фотосветкавица и сержант Томас А. Дайзенбъргър изчезна.
– Ъ-ъ… – обади се Азирафел.
– Видяхте ли? – възкликна Шадуел, който не беше съвсем схванал цаката на раздвоената личност на мадам Трейси. – Нищо работа. Дръжте са за мени и всичко шъй наред.
– Браво – рече Кроули. – Не съм и подозирал, че това го има в тебе.
– Не – отвърна Азирафел. – Всъщност и аз не го подозирах. Силно се надявам, че не съм го изпратил на някое ужасно място.
– По-добре ще е веднага да почваш да свикваш – посъветва го Кроули. – Ти просто ги изпращаш. Най-добре е да не се тревожиш къде отиват. – Изглеждаше очарован. – Няма ли да ме представиш на новото си тяло?
– А? Да. Да, разбира се. Мадам Трейси, това е Кроули. Кроули, мадам Трейси. Ах, очарована съм.
– Давайте да влизаме вътре – подкани ги Кроули. Погледна тъжно останките на бентлито, а после изведнъж лицето му просветна. Един джип настъпваше право към портала и като че беше претъпкан с хора, които се гласяха да крещят въпроси и да стрелят с пушки, без много да ги засяга точно в каква последователност.
Той живна. Това вече по влизаше в, както бихте могли да го наречете, неговата компетенция.
Извади ръце от джобовете, вдигна ги като същински Брус Лий, а после се усмихна като същински Лий ван Клийф.
– Оп-па – възкликна той, – ето го и транспорта.
* * *
Паркираха колелата си пред едно от ниските здания. Уенслидейл грижливо заключи своето. Такъв си беше. – Та как точно изглеждат тия хора? – попита Пепър.
– Всякак може да изглеждат – отвърна неуверено Адам.
– Те са възрастни, нали?
– Да – потвърди Адам. – Предполагам, чак толкова възрастни досега не си виждала.
– Да се бориш с възрастни, си е вятър работа – заяви Уенслидейл. – Все ще си навлечеш беля.
– Няма нужда да се бориш с тях – отвърна Адам. – Просто ще правите каквото ви казвам.
Ония огледаха нещата, които държаха в ръце. Като за оръдия за оправяне на света не изглеждаше да вършеха невероятна работа.
– Ама как ще ги намерим? – обади се колебливо Брайън. – Спомням си, като идвахме в Деня при отворени врати, ми то са само стаи и такива работи. Сума ти стаи и лампички, дето светкат.
Адам се загледа замислено в постройките. Алармите продължаваха да извисяват глас.
– Ами – рече той – на мене ми се струва…
– Хей, дечица, ама вие какво правите тука? Не беше стопроцентово заплашителен глас, но тетивата му беше почти изцяло обтегната и принадлежеше на офицер, прекарал десет минути в опити да проумее един безумен свят, в който алармите вият и вратите не се отварят. Зад него бяха застанали двама също толкова изтормозени войници, които се чувстваха малко нещо като в небрано лозе, що се отнася до това какво да правят с четирима дребни, очевидно принадлежащи към бялата раса подрастващи, единият като че девойка.
– Не се притеснявайте за нас – рече безгрижно Адам. – Ние само си разглеждаме.
– Ама вижте как… – подхвана лейтенантът.
– Заспи – заповяда Адам. – Просто заспи. Всички войници тук – заспивайте. И няма да ви стане нищо. Просто заспивайте веднага.
Лейтенантът се вторачи в него, като се опитваше да фокусира погледа си. После се килна напред.
– А стига бе – възкликна Пепър, щом и другите двама се строполиха. – Как го направи?
– Ами – подзе предпазливо Адам – нали се сещаш онова за хипнозата, дето го пише в „101 неща за всички момчета“, дето така и не можахме да го постигнем?
– Да?
– Е, ами и това е нещо такова, само че вече разбрах как се прави. – Той отново се обърна към свързочната сграда.
Стегна се – тялото му премина от обичайната си удобна прегърбена стойка към толкова изправена, че господин Тайлър би се гордял.
– Така – рече той. Позамисли се. А после рече:
– Елате и вижте.
* * *
Ако махнете света и оставите само електричеството, той ще прилича на най-изящния филигран, правен някога – топка от блещукащо сребро, тук-там искрящото копие на спътников лъч. Дори и тъмните зони ще сияят от радарните и комерсиалните радиовълни. Като нервната система на огромен звяр.
Тук-там градовете образуват възли в мрежата, но по-голямата част от електричеството си е, както излиза, чиста мускулатура, вършеща само грубата работа. Но от петдесетина години хората снабдяват електричеството и с мозък.
И сега той оживя – така, както и огънят е жив. Ключове се изключваха. Релета прегаряха. В сърцето на силициевите чипове, чиято микроскопична архитектура приличаше на картата на улиците в Лос Анжелис, се отваряха нови пътища, а на стотици километри далеч звънци звъняха в подземни стаи и мъже с ужас се взираха в изписаното на някои екрани. Тежки стоманени врати се затваряха плътно в тайни кухи планини и оставяха хората от другата страна да блъскат по тях и да се борят със стопилите се бушони. Парчета от пустинята и тундрата се плъзгаха встрани и пускаха свежия въздух в оборудваните с климатик гробници, а притъпени силуети тромаво заемаха позиция.
И докато течеше там, където не бива, електричеството се оттегляше от обичайните си русла. В градовете светофарите угасваха, след това – и уличните лампи, после – всички лампи. Вентилаторите забавяха въртене, изпърпорваха и спираха. Реотани избледняваха и помръкваха. Асансьори засядаха. Радиостанции се задавяха и успокояващата им музика заглъхваше.
Някой беше казал, че цивилизацията я отделяли от варварството двайсет и четири часа и две яденета.
Нощта бавно се стелеше над въртящата се Земя. Би трябвало да е пълна със светлинни боцкания. Но не беше.
Там, долу, имаше пет милиарда души. Онова, което скоро предстоеше да се случи, щеше да накара варварството да заприлича на пикник – горещ, гаден и накрая изоставен на мравките.
Смърт се изправи. Като че се ослушваше напрегнато. Всеки можеше да се досети за какво се ослушва.
– ТОЙ Е ТУК.
Останалите трима вдигнаха очи. Нещо в стойката им едва доловимо се промени. В мига преди Смърт да заговори, те, онова в тях, което не ходеше и не приказваше като човек, обвиваше целия свят. Сега се бяха завърнали.
Повече или по-малко.
В тях имаше нещо странно. Сякаш вместо в костюми не по мярка сега вече бяха облечени в тела не по мярка. Глад изглеждаше така, сякаш лекичко не е на станция, и затова доминиращият досега сигнал – приятен, пробивен, преуспял бизнесмен – започваше да заглъхва под древното, ужасно пращене на първичната му същност. Кожата на Война лъщеше от пот. Кожата на Замърсяване просто си лъщеше.
– За всичко… сме се погрижили – обади се Война. Говореше с усилие. – Всичко… ще върви по реда си.
– Не са само ядрените взривове – поде Замърсяване. – А и химикалите. Хиляди галони вещества в… в малки резервоари навсякъде по света. Прекрасни течности… с по осемнайсет срички в имената. А и… добрите стари опори. Каквото щете си казвайте. Плутоният може да ви съсипва хиляди години, но Арсеникът е вечен.
– А после… зимата – додаде Глад. – Обичам зимата. Има нещо… чисто в зимата.
– Пилците… се връщат в кокошарника – промълви Война.
– Край с пилците – отсече Глад.
Само Смърт не се бе изменил. Някои неща са неизменни.
Четиримата напуснаха сградата. Биеше на очи, че Замърсяване, макар и все още да вървеше по земята, създаваше впечатлението, че се изпарява, което Анатема и Нютон Пълсифър забелязаха.
Беше първата сграда, на която се натъкнаха. Вътре им се струваше много по-безопасно, отколкото отвън, където май цареше шаш и паника. Анатема бутна вратата, цялата в табели, които те убеждаваха, че направиш ли това, те грози смъртна опасност. Щом я докосна, вратата се отвори. А след като влязоха, се затръшна и се заключи.
Нямаха много време да го обсъждат, след като Четиримата вече бяха вътре.
– Какви бяха тия? – попита Нют. – Някакви терористи?
– В един много прав и акуратен смисъл – отвърна Анатема – според мен ти си прав.
– Какво означават всички тия дивотии, дето ги издрънкаха?
– Според мен най-вероятно краят на света – поясни Анатема. – Забеляза ли аурите им?
– Не мисля – отвърна Нют.
– Хич не бяха хубави.
– О.
– Всъщност имаха отрицателна аура.
– О.
– Като черни дупки.
– Това е лошо, нали така?
– Да.
Анатема огледа редиците метални шкафчета. Този път, само този, защото не беше наужким, а наистина, машините, дето щяха да докарат края на света или поне на онази негова част, която обхващаше пластовете от два метра под земята, та чак до озоновия слой, не действаха по обичайния сценарий. Нямаше огромни червени туби с проблясващи по тях лампички. Нямаше намотки, които сякаш ти казват „клъцни ме“. Нямаше подозрително грамадни многобройни монитори, които броят обратно до нула и можеха да бъдат превключени за секунди. Вместо това металните шкафове изглеждаха солидни, тежки и много устойчиви на героизъм в последната минута.
– Какво върви по реда си? – запита се Анатема. – Те са направили нещо, нали?
– Може би има копче за изключване? – безпомощно предположи Нют. – Сигурен съм, че ако поогледаме…
– Тези неща нямат копчета. Не ставай глупав. Мислех си, че ги знаеш тия работи.
Нют закима отчаяно. Това тук беше твърде далеч от страниците на „Лесна електроника“. Колкото за показ той надникна в дъното на един шкаф.
– Има връзка с целия свят – смутолеви той. – Можеш да правиш буквално каквото си поискаш. Да модулираш тока в главните електропроводи, да се включваш към спътници. Абсолютно всичко. Можеш да… – жип – ааа, можеш – жап – уф, да ги накараш – жипт – да правят каквото си – ззап – ооох.
– Как се справяш там, вътре?
Нют смучеше пръстите си. Засега не се беше натъкнал на нищо, дето да прилича на транзистор. Уви ръката си в носна кърпичка и измъкна два-три превключвателя от гнездата им.
Веднъж едно от списанията за електроника, за които се беше абонирал, беше публикувало на шега схема на електрическа верига, за която беше гарантирало, че няма да проработи. „Най-накрая – обясняваха те по забавен начин – ето ви нещо, дето всички вие там, жичкаджии кьопави, можете да си сглобите, като знаете със сигурност, че ако нищо не прави, значи работи.“ Диодите й бяха наобратно, транзисторите – с главата надолу, а батерията – изхабена. Нют я беше сглобил и тя хвана радио Москва. Беше им писал писмо, с което се оплакваше, но така и не получи отговор.
– Наистина представа нямам дали се справям изобщо.
– Джеймс Бонд просто вади разни работи.
– Не само вади, а ги и туря – тросна се Нют; нервите му бяха започнали да се изопват. – А и аз не съм ти – жип – Джеймс Бонд. Ако бях – бзззт, – лошите щяха да ми покажат всичките мегасмърт-лостове и щяха да ми обяснят колко хубаво работели, тяхната мама, нали така? – фзззпт – Само дето в живота не става така! Не знам какво става и не мога да го спра.
* * *
Облаци се кълбяха на хоризонта. Небето горе все още беше ясно, само лек ветрец разкъсваше въздуха. Но този въздух не беше нормален въздух. Изглеждаше някак кристализирал – сякаш, извърнеш ли глава, ще видиш нови фасети. Искреше. Ако трябва да намерите дума да го опишете, думата „гъмжило“ можеше да се промъкне лукаво в ума ви. Гъмжило от безтелесни същества, очакващи единствено точния миг, за да станат извънредно телесни.
Адам погледна нагоре. В известен смисъл там горе имаше единствено чист въздух. В друг, прострели се до безкрайност, там бяха пълчищата на Рая и Ада, крило до крило. Ако се вгледаш наистина съсредоточено и имаш специална подготовка, разликата се виждаше.
Тишината бе стиснала в хватката си световния мехур. Вратата на сградата се отвори и Четиримата пристъпиха навън. При трима от тях вече се забелязваше не повече от намек за нещо човешко – приличаха на човекоподобни форми, изградени от всичко онова, което бяха или представляваха. Смърт на техния фон определено изглеждаше приятен за окото. Коженото му яке и шлемът с тъмно стъкло се бяха превърнали в расо с качулка, но това бяха просто подробности. Скелет, дори и ходещ, поне е нещо човешко; своего рода Смърт се таи във всяко живо същество.
– Работата е там – заговори Адам настоятелно, – че те не са наистина истински. Те всъщност са нещо като кошмарите.
– А-а-ама ние не спим – заекна Пепър. Кучето изскимтя и се опита да се скрие зад Адам.
– Оня там все едно се топи – посочи Брайън настъпващата фигура, ако можеше все още да се нарече така, на Замърсяване.
– Ето ти на – насърчи го Адам. – Значи не може да е истински, нали така? Здравият разум ти го подсказва. Такова нещо не може да е истинско наистина.
Четиримата се спряха на няколко метра от тях.
– СВЪРШЕНО Е – рече Смърт. Той се поприведе напред и втренчи безокия си поглед в Адам. Трудно беше да се каже дали е изненадан.
– ’Ми добре – рече Адам. – Работата обаче е там, че не ща така. Никога не съм ви искал да го правите.
Смърт погледна останалите трима, после – пак Адам. Зад тях един джип зави рязко и спря. Двамата не му обърнаха никакво внимание.
– НЕ РАЗБИРАМ – рече Смърт. – БЕЗ СЪМНЕНИЕ САМОТО ТИ СЪЩЕСТВУВАНЕ ИЗИСКВА СВЕТЪТ ДА СВЪРШИ. ТАКА Е ПИСАНО.
– Не виждам що на някой си там му е скимнало да пише такива работи – спокойно рече Адам. – Светът е пълен с к’ви ли не разкошни неща, а аз още не съм научил всичко за него, тъй че не ща някой си там да ми го бърка и да ми го свършва, преди да съм го опознал. Така че вие си ходете.
( – Този е, господин Шадуел – рече Азирафел, но думите му зазвучаха неубедително още докато ги изговаряше. – Онзи със… с фланелката…)
Смърт се вторачи в Адам.
– Ти… си част… от нас – процеди Война през зъби като прекрасни куршуми.
– Свършено е. Ще… създадем… света… отново – изрече Замърсяване с глас, потаен като нещо, изтичащо от ръждив барабан в преливник.
– Ти… ни… водиш – произнесе Глад.
И Адам се разколеба. Един глас в него продължаваше да крещи, че е вярно, че светът е негов и че трябва просто да се обърне и да ги поведе по слисаната планета. Те бяха неговите хора.
Горе, ред по ред, небесните пълчища очакваха Думата.
( – Ни мой да искаш от мени да гу зъстрелям! Чи той и едно ’лапи!
– Ъ-ъ – отвърна Азирафел. – Ъ-ъ. Мда. Може би ще е най-добре да поизчакаме, какво ще кажеш?
– Докато порасне, така ли? – подметна Кроули.)
Кучето заръмжа.
Адам погледна Ония. Те също бяха неговите хора. Просто трябва да решиш кои са ти истинските приятели.
Той се обърна отново към Четиримата.
– Хванете ги – изкомандва тихо.
Вече не провлачваше и не замазваше думите. В гласа му се долавяха странни тонове. Никое човешко същество не можеше да не се подчини на такъв глас.
Война се изсмя и погледна очаквателно Ония.
– Момченца – процеди тя, – които си играят с твоите играчки. Помисли си какви играчки само мога да ти предложа аз… какви игри. Мога да ви накарам да се влюбите в мен, момченца. Малки момченца с малки пушчици.
Тя отново се изсмя, но картечният екот заглъхна веднага щом Пепър пристъпи напред и вдигна разтреперана ръка.
Мечът не беше кой знае какъв, но по-добър комай не можеше да се направи от две летви и канап. Война се вторачи в него.
– Разбрах – рече тя; – Малко е тъпо, а? Тя извади своя меч и го издигна със звук, все едно някой прокарваше пръст по гърлото на винена чаша. Щом остриетата се сблъскаха, просветна мълния. Смърт се втренчи в очите на Адам. Нещо издрънча жалко.
– Не го пипайте! – кресна Адам, без да помръдне глава.
Ония се вторачиха в меча. Той се олюля и замря на бетонената пътека.
– Момченца – измърмори отвратено Пепър. Рано или късно всеки трябва да решава от коя банда е.
– Ама, ама такова… – заекна Брайън. – Тая като че мечът, такова, я всмука…
Въздухът между Адам и Смърт започна да трепери като мараня.
Уенслидейл вдигна глава и погледна Глад в хлътналите очи. Протегна напред нещо, което с малко въображение би могло да мине за везни, направени от канап и клонки. После го завъртя над главата си.
Глад протегна ръка да се защити.
Пак блесна мълния, а после – дрънчене на сребърни везни, ударили земята.
– Не… ги… пипайте – нареди Адам.
Замърсяване вече беше побягнал или поне беше започнал да се оттича бързо, но Брайън смъкна от главата си изплетения от стръкове трева венец и го метна по него. Инак венецът не би отхвърчал така, но някаква сила го изтръгна от ръцете му и той изсвистя като диск.
Този път експлозията беше червен пламък сред талази черен дим и вонеше на бензин.
С кънтящ тенекиен звън една почерняла сребърна корона се изтърколи от пушека и се затъркаля, дрънчейки като монетка.
Поне нямаше нужда да ги предупреждава да не я пипат. Блестеше така, както металът не бива да блести.
– Къде отиват? – попита Уенсли.
– КЪДЕТО ИМ Е МЯСТОТО – отвърна Смърт, без да позволява на погледа на Адам да се откъсне. – ТАМ, КЪДЕТО ВИНАГИ СА БИЛИ. ОБРАТНО В ЧОВЕШКИЯ УМ.
Той се ухили на Адам.
Чу се звук от раздираща се тъкан. Расото на Смърт се разцепи и крилете му се разгънаха. Криле на ангел. Но без пера. Бяха нощни криле – криле, изрязани през материята на сътворението от мрака отдолу, сред които блещукаха няколко далечни светлинки – светлинки, които можеха да са звезди, но можеха да са и нещо съвсем друго.
– НО АЗ – продължи той, – АЗ НЕ СЪМ КАТО ТЯХ. АЗ СЪМ АЗРАИЛ, СЪЗДАДЕН ДА БЪДА СЯНКА НА СЪТВОРЕНИЕТО. МЕН НЕ МОЖЕШ ДА УНИЩОЖИШ. ТОВА БИ УНИЩОЖИЛО СВЕТА.
Нажежените им погледи изстинаха. Адам се почеса по носа.
– Ох бе, де да знам – рече той. – Може пък да има начин – и също се ухили.
– Както и да е, поне сега ще престане – продължи той.
– Онова с машините. Трябва да правиш каквото ти казвам – само засега, и аз казвам, че това трябва да престане. Смърт сви рамене.
– ВЕЧЕ СПИРА – каза той. – БЕЗ ТЯХ – той посочи жалките останки на останалите трима Конници. – ТО НЕ МОЖЕ ДА ПРОДЪЛЖИ. ОБИКНОВЕН ТРИУМФ НА ЕНТРОПИЯТА. – Смърт вдигна костеливата си ръка – това можеше да е и отдаване на чест.
– ЩЕ СЕ ВЪРНАТ – рече той. – ТЕ НИКОГА НЕ СА ДАЛЕЧ.
Крилете изплющяха само веднъж като гръм и ангелът на смъртта изчезна.
– Значи така – рече Адам на въздуха. – Добре. Значи няма да го бъде. Всичко онова, което са започнали – това трябва да престане веднага.
Нют се втренчи отчаяно в уредите.
– Човек ще си рече, че ще има я наръчник, я нещо такова – рече той.
– Можем да проверим дали Агнес има да каже нещо по въпроса – предложи Анатема.
– Да бе, да – тросна се Нют. – Много разумно, няма що. Да саботираш електроника от двайсти век с помощта на занаятчийски наръчник от седемнайсти? Какво ти е разбирала Агнес Нътър от транзистори?
– Е, през 1948-ма дядо ми изтълкува много схватливо предсказание 3328 и направи някои много проницателни инвестиции – подметна Анатема. – Разбира се, тя не е знаела как ще му се вика на това чудо и не е била много светната по въпроса за електричеството изобщо, но…
– Говорех образно.
– Както и да е, не ти трябва да го задействаш. Трябва да го накараш да спре да работи. За това не ти трябват знания, трябва ти невежество.
Нют изохка.
– Добре – рече той с досада. – Да опитаме. Казвай предсказанието.
Анатема измъкна напосоки едно картонче.
– Той не Е Онова, Което Казва, че Е – прочете тя. – Номер 1002. Много е просто. Някакви идеи?
– Ами виж – подхвана отчаяно Нют. – Знам, че не е сега моментът да ти го кажа, но… – той преглътна. – Всъщност не ме бива много по електрониката. Хич даже не ме бива много.
– Май си спомням, че ми каза, че си компютърен инженер.
– Преувеличих. Искам да кажа, преувеличих колкото можах, всъщност, както предполагам, би било по-точно да се каже, че пресилих нещата. Бих отишъл дотолкова далеч, че да кажа, че най-точно казано… – Нют затвори очи – … това си беше едно увъртане.
– Лъжа, искаш да кажеш? – изчурулика Анатема.
– О, чак толкова далеч не бих отишъл – отвърна Нют.
– Макар че – додаде той, – аз всъщност не съм точно компютърен инженер. Изобщо. Тъкмо обратното.
– Кое е обратното?
– Ами, щом се налага, ще ти го кажа – всеки път, когато се опитам да накарам нещо електронно да проработи, то спира.
Анатема му отправи лъчезарна усмивчица и зае театрална поза като в представление на фокусник, когато дамата в пайети отстъпва назад, за да разкрие какъв е номерът.
– Тра-ла-ла – рече тя. – Поправи го – додаде след малко.
– Какво?!
– Накарай го да заработи по-добре.
– Не знам – отвърна Нют. – Не съм убеден, че мога – и отпусна длан върху най-близкия шкаф.
Шумът, който той досега не осъзнаваше, че чува, изведнъж спря; воят на далечен генератор утихна. Лампичките по таблата примигнаха и повечето угаснаха.
Навсякъде по света хората, които се бореха с лостовете, откриха, че те са превключили сами. Прекъсвачите се отвориха. Компютрите престанаха да планират Третата световна война и отново започнаха лениво да сканират стратосферата. В бункерите под Новая земля бушоните, които хората трескаво се мъчеха да изтръгнат, най-сетне изскочиха в ръцете им; в бункерите под Уайоминг и Небраска мъже в работни дрехи престанаха да вряскат и да размахват пистолети един срещу друг. Биха пийнали по бира, ако алкохолът беше разрешен в ракетните бази. Не беше, но те пак пийнаха.
Лампите светнаха. Цивилизацията спря да се хлъзга към хаоса и се захвана да пише писма до вестниците как в днешно време хората се шашкали и от най-малката дреболия.
В Тадфийлд машините спряха да излъчват заплаха. Нещо вътре в тях вече го нямаше; не става дума за тока.
– Мале… – възкликна Нют.
– Ето ти на – рече му Анатема. – Чудесно го поправи. На старата Агнес можеш да й имаш вяра, от мен да го знаеш. А сега да ни няма.
* * *
– Той не го искаше! – възкликна Азирафел. – Не съм ли ти го казвал винаги, Кроули? Ако си направиш труда да погледнеш по-навътре, ще откриеш че дълбоко в душата си всеки е…
– Не е свършило още – сряза го Кроули. Адам се обърна и като че ли чак сега ги забеляза. Кроули не беше свикнал хората на мига да се досещат кой е, но Адам се взираше в него, сякаш целият живот на Кроули беше изографисан вътре в черепа му и той, Адам, го разчиташе. За миг позна що е истински ужас. Винаги бе смятал, че изпитваният досега от него ужас е онзи, истинският, но в сравнение с това ново усещане онова си беше жалко шубе. Ония Долу можеха да прекратят съществуването ти, като… ами, като ти причинят болка в непоносими количества, но това момченце тук можеше не просто да ти прекрати съществуването само като си го помисли, но и вероятно да подреди нещата така, все едно никога не си съществувал. Погледът на Адам прелетя към Азирафел.
– Извинете, ама вие защо сте двама души в един? – попита той.
– Ами – отвърна Азирафел – много дълго е за…
– Не е редно да се тъпчете така – заяви Адам. – Според мен по-добре е да станете пак двама отделни човеци. Зрелищни специални ефекти не последваха. Азирафел просто се появи до мадам Трейси.