Текст книги "Добри поличби "

Петък

Рейвън Сейбъл, строен, брадат и облечен в черно от глава до пети, седеше в черната си лимузина с изящна линия и говореше по черния си телефон с изящна линия с базата на Западното крайбрежие.

– Как върви? – попита той.

– Добре изглежда – отвърна шефът на маркетинга. – Утре закусвам с купувачите от всички водещи вериги супермаркети. Никакъв проблем. Следващия месец по това време ще продаваме ХАПНИ(tm) във всички магазини.

– Добре се справяш, Ник.

– Няма проблеми. Няма проблеми. Така е, защото знаем, че ти си ни зад гърба, Рейв. Страхотно ръководиш, пич. При мене винаги сработва.

– Благодаря ти – Сейбъл прекъсна връзката.

Беше особено горд с ХАПНИ(tm).

Корпорацията „Ново хранене“ бе започнала почти от нищото преди единайсет години. Малък екип от учени, които изследваха храната, огромен екип от служители по маркетинга и връзките с обществеността и стилна емблема.

Две години инвестиции и проучвания в „Ново хранене“ бяха произвели на бял свят ЖВАК(tm). ЖВАК(tm) съдържаше изпредени, преплетени и изтъкани протеинови молекули, покрити и кодирани, внимателно разработени така, че и най-ненаситните ензими в хранопровода да ги отминават; несъдържащи калории подсладители; минерални масла вместо растителни; целулоза, оцветители и ароматизатори. Крайният резултат беше храна, почти неразличима от всяка друга, като не броим две неща. Първо, цената, която беше малко по-височка, и второ, хранителното съдържание, по груба преценка еквивалентно на това на уокмен „Сони“. Нямаше значение колко изяжда човек – той губеше килограми 2828
  И коса. И тен. А стига да изядеш достатъчно и да го ядеш достатъчно дълго – и признаци на живот.


[Закрыть].

Дебелите го купуваха. Слабите, които не искаха да надебелеят, го купуваха. ЖВАК(tm) беше идеалната диетична храна – внимателно изпредена, изтъкана, структурирана и ошлайфана така, че да имитира каквото си искаш – от картофи, та до сърнешко, макар че пилешкото вървеше най-добре.

Сейбъл си седеше спокойно и гледаше как парите се леят. Гледаше как ЖВАК(tm) постепенно запълва екологичната ниша, опразнена от едновремешната немаркова храна.

След ЖВАК(tm) той пусна СНАКС(tm) – нездравословен „боклук“, направен от истински боклук.

ХАПНИ(tm) беше последният мисловен проблясък на Сейбъл.

ХАПНИ(tm) беше ЖВАК(tm) с добавка на захар и мазнини. На теория, ако ядеш достатъчно ХАПНИ(tm), ти а) ставаш много дебел и б) умираш от недохранване.

Парадоксът доставяше истинска наслада на Сейбъл.

В момента изпитваха ХАПНИ(tm) по цяла Америка. ХАПНИ-пица, ХАПНИ-риба, ХАПНИ-китайска храна, ХАПНИ-макробиотичен ориз. ХАПНИ-хамбургер дори.

Лимузината на Сейбъл беше паркирана пред „Бъргър лорд“ в Де Мойн, Айова – верига за бързо хранене, изцяло собственост на неговата организация. Тъкмо тук те изпитваха ХАПНИ-хамбургерите от шест месеца насам. Искаше да види какви са резултатите.

Той се наведе напред и почука по стъклото, отделящо го от шофьора. Шофьорът натисна едно лостче и то се плъзна встрани.

– Сър?

– Ще отида да хвърля едно око на операцията, Марлон. За десет минути. После се връщаме в Лос Анжелис.

– Сър.

Сейбъл влезе със спокойна крачка в „Бъргър лорд“. Беше точно като всяка втора закусвалня „Бъргър лорд“ в Америка 2929
  Но не и като всяка втора закусвалня „Бъргър лорд“ по света. Например немският „Бъргър лорд“ продаваше светла вместо безалкохолна бира, докато английският „Бъргър лорд“ бе успял да открие всички американски добродетели на бързото хранене (скоростта, с която ти носят храната например) и внимателно да ги отстрани: храната пристигаше след половин час, със стайна температура и само по ивицата топла маруля можеше да различиш плънката от хлебчето. Служителите на „Бъргър лорд“, дошли да проучват пазара във Франция, бяха застреляни двайсет и пет минути след като стъпиха на френска земя


[Закрыть]. Клоунът Маклорди танцуваше в Детския кът. Сервитьорките имаха еднакви блеснали усмивки, които никога не достигаха до очите им. А зад тезгяха трътлест мъж на средна възраст в униформа на „Бъргър лорд“ шляпаше кюфтетата върху скарата и си свиркаше тихичко с уста, доволен от работата си.

Сейбъл се приближи до тезгяха.

– Здравейте-казвам-се-Мари – произнесе момичето зад щанда. – Какво-ще-обичате?

– Двоен голям бластертъндър с картофки допълнително, без горчица – поръча той.

– Нещо-за-пиене?

– Специален гъст разбит шокобананов шейк. Тя започна да натиска малките квадратчета с пиктограми на касата. (Грамотността вече не беше задължително изискване в тези ресторанти. Усмивката беше.) После се обърна към трътлестия мъж зад тезгяха.

– ДеБеТе, КД, горчица не – заръча му тя. – Шокшейк.

– Мммххмммм – изтананика готвачът. После подреди храната в малки хартиени контейнери, като се спря само за да бутне прошарената зализана лимба, паднала върху очите му.

– Готово – рече той.

Тя пое поръчката, без да го погледне, и той бодро се запъти към скарата, като тихичко си пееше: „Ооообичай ме нежно, оообичай ме дълго, не ме оставяй нивга да си тръгна…“

Тананикането на мъжа, забеляза Сейбъл, влизаше в сблъсък с музиката в заведението – дрънчащ като тенекия лууп на рекламния джингъл на „Бъргър лорд“. Отбеляза си наум да го уволни.

Здравейте-казвам-се-Мари му подаде неговото ХАПНИ(tm) и го всичкодоброса.

Намери малка пластмасова масичка, седна на пластмасовия стол и разгледа храната.

Изкуствено хлебче. Изкуствено кюфте. Пържени картофки, картоф нивга невидели. Сосове, които бяха всичко друго, но не и храна. Дори (Сейбъл беше особено доволен от това) изкуствен резен туршия с копър. Изобщо не си направи труда да разгледа млечния шейк. Той нямаше никакво хранително съдържание, но пък и онези, продавани от съперниците му, също нямаха.

Навсякъде около него хората ядяха не-храната си ако и да не беше точно с очевидна наслада, то поне с не по-голямо от обичайното отвращение, характерно за всички вериги за хамбургери по цялата планета.

Той се изправи, отнесе подноса си до контейнера с надпис „МОЛЯ, ИЗХВЪРЛЯЙТЕ ОТПАДЪЦИТЕ ВНИМАТЕЛНО“ и изхвърли всичко. Ако му бяхте казали, че в Африка деца гладуват, щеше да се почувства поласкан, че сте го забелязали.

Някой го подръпна за ръкава.

– Партизанско име Сейбъл? – попита го дребен очилат човечец с шапка на „Америкън експрес“ и пакет, увит в кафява хартия в ръцете.

Сейбъл кимна.

– Така и си мислех, че сте вие. Огледах се и си викам: висок господин с брада, хубав костюм, тука не ще да гъмжи от тях. Пратка за вас, сър.

Сейбъл се подписа с истинското си име – дума с четири букви. Римува се с „млад“.

– Благодаря любезно, сър – рече му куриерът. После се умълча. – Онзи там – посочи той. – Онзи зад тезгяха. Не ви ли напомня на някого?

– Не – отвърна Сейбъл. Даде на човечеца бакшиш – пет долара – и отвори пакета.

Вътре имаше малки месингови везни.

Сейбъл се усмихна. Тъничка усмивчица, която изчезна почти на мига.

– Време беше – рече той. Мушна везните в джоба си, без да обръща внимание на това, че разваляха плавната линия на костюма му, и се върна в лимузината.

– Към офиса ли? – попита шофьорът.

– Летището – нареди Сейбъл. – И се обади предварително. Искам билет до Англия.

– Да, сър. Билет до Англия с връщане.

Сейбъл опипа везните в джоба си.

– Нека бъде единичен – каза той. – За връщането после ще му мисля. О, и освен това се обади в офиса и отложи всичките ми ангажименти.

– За колко време, сър?

– За обозримото бъдеще.

А в „Бъргър лорд“ зад тезгяха шкембестият мъж със зализаната лимба плясна на скарата още половин дузина кюфтета. Беше най-щастливият човек на света и си пееше съвсем тихичко:

– … заек нивга си не хванал – и приятел мой не си. 3030
  Цитирани са два от най-големите му хитове – „Обичай ме нежно“ (Love me tender) и „Хрътка“ (Hound dog), а кой е, ще се досетите сами – бел.пр.


[Закрыть]

* * *

Ония слушаха с интерес. Ръмеше лек дъждец. Старите ламарини и парчетата разнищен линолеум, които покриваха бърлогата им в кариерата, едва успяваха да опазят сушината – а когато валеше, те винаги разчитаха на Адам да измисли какво да правят. Не останаха разочаровани. Очите на Адам сияеха с радостта на познанието.

Предната нощ беше заспал чак в три часа под купчина „Нови Водолеи“.

– И имало един човек на име Чарлс Форт – разказваше той. – Можел да накара от небето да завалят риби и жаби и к’во ли не.

– Хайде бе – изсумтя Пепър. – Ха на бас. Ама живи жаби ли?

– О, да – отвърна Адам и захапа темичката. – Скачат насам-натам, квакат и изобщо. Хората накрая му давали пари, за да се махне, и… такова… – Той напъна гънки да се сети за нещо, от което публиката би останала доволна; доста четене му се беше струпало наведнъж. – … и той отплавал на кораба „Мари Селест“ и основал Бермудския триъгълник. Той се намира на Бермудите – поясни услужливо.

– Не, не може да е така – строго възрази Уенслидейл, – защото съм чел за „Мари Селест“ и на него не е имало никого. Известен е с това, че на него не е имало никого. Намерили го да си плава сам-самичък и на него нямало никого.

– Не съм казал, че е бил на него, когато са го намерили, нали така? – сряза го Адам. – Много ясно, че не е бил на него. Щото извънземните са кацнали и са го прибрали. Мислех си, че това всеки го знае.

Ония си поотдъхнаха. По отношение на НЛО стояха на по-твърда почва. Обаче в ню ейдж НЛО-тата не бяха много сигурни и затова изслушаха внимателно какво имаше да им каже Адам по темата. На съвременните НЛО-та обаче някак им липсваше драматизъм.

– Ако аз бях извънземно – огласи Пепър всеобщото мнение, – нямаше да се разкарвам и да дърдоря на хората за мистична космическа хармония. Щях да им кажа – гласът й стана носов и дрезгав, сякаш й пречеше зловеща черна маска: – „Тофа тух е лашерен блащер, тъй ше прафи какфото ти ше кашфа, швиня бунтофнишка.“

Всички закимаха. Една от любимите им игри в кариерата се опираше на една много успешна филмова поредица, в която имаше лазери, роботи и една принцеса с прическа като чифт стереослушалки((tm)). (Без никой думица да каже, се бяха разбрали, че ако някой ще ми играе някакви си тъпи принцеси, то това няма да е Пепър.) Но играта обикновено приключваше с битка кой да нахлупи на главата си кофата за въглища((tm)) и да почне да гърми планети. Адам най го биваше в това – когато той беше лошият, говореше така, сякаш наистина можеше да види сметката на света. Във всеки случай Ония бяха с цяло сърце на страната на разрушителите на планети, стига да им се позволяваше в същото време и да спасяват принцеси.

– Според мен така са правели едно време – заяви Адам. – Обаче сега е друго. Всичките ги обгръща едно такова яркосиньо сияние и обикалят и вършат добро. Нещо като галактически полицаи – обикалят и разправят на всекиго да живее във вселенска хармония и такива работи.

Последва мълчание – размишляваха над това как съвсем приличните НЛО отиваха зян.

– Винаги съм се чудил – обади се Брайън – защо им викат НЛО, като знаят, че са летящи чинии. Искам да кажа, ами значи те са Идентифицирани летящи обекти.

– Щото властите потулват всичко – обясни Адам. – През цялото време кацат милиони летящи чинии и властите постоянно ги потулват.

– Защо? – попита Уенслидейл.

Адам се подвоуми. Онова, което беше чел, не даваше бързо обяснение; „Нов Водолей“ просто приемаше за първооснова на вярата – своята и на своите читатели, – че властите потулват всичко.

– Щото са власти – обясни простичко Адам. – Властите тъкмо с това се занимават. В Лондон има една такава много огромна сграда, пълна с книги за всичко онова, което са потулили. Когато министър-председателят сутрин отиде на работа, първото нещо, което прави, е да прегледа голям списък с всичко, което е станало през нощта, и после му слага голям червен печат.

– На бас, че първо пие чай и после чете вестника – възрази Уенслидейл, с когото през ваканцията се беше случило паметно произшествие – беше влязъл неочаквано в офиса на баща си и там си бе оформил известни впечатления. – И си приказва за това какво са давали снощи по телевизията.

– Е добре де, ама след това вади книгата и големия печат.

– На който пише „Да се потули“ – додаде Пепър.

– Пише „Строго секретно“ – отхвърли Адам този опит за двупартиен творчески изблик. – То е като атомните иликтроцентрали. Непрекъснато гърмят, но никой никога не разбира, щото властите го потулват.

– Не гърмят непрекъснато – опъна се Уенслидейл. – Баща ми казва, че са ужасно надеждни и значи не трябвало да живеем в парник. Както и да е, в моя комикс 3131
  Така нареченият комикс на Уенслидейл беше серия, излизала 94 седмици подред, озаглавена „Чудесата на природата и науката“. Имаше всички броеве до един и за рождения си ден беше поискал комплект папки, за да ги подвърже. Седмичното четиво на Брайън се състоеше от всичко онова, в чието заглавие присъстваха много удивителни, като „БззЗТИ“ или „ДрънннЧ“. На Пепър – също, макар че дори да я подложеха на най-изтънчени мъчения, тя не би признала факта, че освен тях си купуваше и „Седемнайсетгодишни“, но с едноцветна корица. Адам изобщо не четеше комикси. Те изобщо не можеха да се мерят с онова, което сам можеше да измисли.


[Закрыть]има голяма картинка с иликтроцентрала и там нищо не пише за гръмване.

– Да – рече Брайън. – Но ти нали после ми го даде тоя комикс и аз знам що за картинка беше тази.

Уенслидейл се поколеба и после произнесе с глас, натежал от подложено на тежки изпитания търпение:

– Брайън, това, че там пише, че атомната енергетика преживявала бум…

Последва обичайната кратка схватка.

– Вижте какво – скастри ги Адам. – Искате ли да ви разкажа за Ерата на Водопоя или не?

Битката – в братството на Ония битките никога не бяха особено сериозни – утихна.

– Така – Адам се почеса по главата. – Заради вас забравих докъде съм стигнал! – оплака се той.

– До летящите чинии.

– Точно така. Точно така. Е, ако видиш летящо НЛО, тия от властите идват и те нахокват. В Америка през цялото време стават такива работи.

Ония кимнаха мъдро. В това поне нямаха никакви съмнения. Америка за тях беше мястото, където отиваха добрите хора, след като умрат. Бяха готови да повярват, че в Америка може да се случи какво ли не.

– Сигурно стават задръствания – предположи Адам. – Заради всичките тия мъже с черните коли, дето ходят да хокат хората, щото са видели НЛО. Казват ти, че ако продължаваш да ги виждаш, ще ти се случи Гаден инцидент.

– Сигурно ще те прегази голяма черна кола – предположи Брайън, както си чоплеше зарасналата рана на мръсното коляно. Лицето му светна. – Абе знаете ли – продължи той, – брат’чед ми каза, че в Америка имало магазини, в които се продавали трийсет и девет вида сладолед?

Това накара дори и Адам да млъкне. За кратко.

– Трийсет и девет вида сладолед няма – заключи Пепър. – В целия свят няма трийсет и девет вида сладолед.

– Може да има, ако ги смесваш – предположи Уенслидейл, като мигаше на парцали. – Нали се сещаш. Ягодов и шоколадов. Шоколадов и ванилов – и той се помъчи да се сети още английски видове. – Ягодов с шоколадов и ванилов – добави той неубедително.

– Освен това съществува и Атлантида – продължи Адам на висок глас.

С това успя да привлече интереса им. Атлантида страшно им хареса. Градовете, които потъват в морето, си бяха тъкмо като за Ония. Те изслушаха внимателно несвързания му разказ за пирамиди, странни жречески ордени и древни тайни.

– Изведнъж ли е станало или бавно? – поинтересува се Брайън.

– Ами хем изведнъж, хем бавно – обясни Адам, – щото много от тях избягали с лодки в другите страни и ги научили на смятане и на английски, и на история, и на такива работи.

– Не виждам какво му е толкова великото – тросна се Пепър.

– Сигурно е било голям купон, като е потъвала – отбеляза мечтателно Брайън, като си спомняше единствения случай на наводнение в Долен Тадфийлд. – Разкарват млякото и вестниците с лодки и никой не те кара да ходиш на училище.

– Ако аз бях атлантидец, щях да остана – заяви Уенслидейл. Това беше посрещнато с презрителен смях, но той не отстъпи. – Просто трябва да си сложиш водолазен шлем, това е. И да заковеш всички прозорци и да напълниш къщите с въздух. Страхотна работа.

Адам го посрещна със смразяващия поглед, запазен за всеки, излязъл с идея, за която много му се иска да се е сетил пръв.

– Можело е и да стане – заключи той малко колебливо. – След като са отпратили всички учители с лодките, примерно. Може би тогава останалите са щели да останат и след като е потънала.

– Нямаше да се налага да се миеш – размишляваше Брайън, чиито родители го натискаха да се мие доста по-често, отколкото според него беше полезно за здравето. Не че от този натиск имаше смисъл. В Брайън имаше нещо дълбоко земно. – Защото всичко щеше да си е чисто. А и можеш да си отглеждаш водорасли и тям подобни в градината и да стреляш по акули. И да си гледаш октоподи и разни такива. А такива работи като училище няма да има, щото даскалите са се разкарали.

– Те може все още да си живеят там, долу – предположи Пепър.

Замислиха се за атлантидците, облечени в диплещи се мистични одежди и с нахлупени на главите аквариуми, които си гледат кефа дълбоко под океанските вълни.

– Хм – обобщи чувствата им Пепър.

– А сега какво ще правим? – попита Брайън. – Вънка като че се поразведри малко.

Най-накрая си поиграха на Чарлс Форт, който открива разни неща. Играта се състоеше в това, че някой от Ония обикаляше насам-натам, помъкнал древните останки от един чадър, докато другите го подлагаха на дъжд от жаби или по-скоро от жаба. Успяха да хванат във вира само една. Беше жаба на години, която ги знаеше от време оно и изтърпяваше техния интерес, смятайки, че това е цената, която си плаща, задето във вира няма водни кокошки и щуки. Известно време се примиряваше добродушно, а след това се шмугна в едно тайно и досега неоткрито скривалище в една стара тръба.

После се прибраха за обяд.

Адам беше много доволен от свършената работа. Винаги бе знаел, че светът е интересно място, а въображението му бе населило този свят с пирати, бандити, шпиони, астронавти и тям подобни. Но освен това го глождеше съмнението, че ако се задълбаеш сериозно, всички те ще се окажат просто хора, които се срещат в книгите, но иначе вече ги няма.

Докато това с Ерата на Водопоя беше наистина истинско. Възрастните пишеха много книги за него („Новият Водолей“ беше фрашкан с реклами за тях) и за Големия крак, Хората молци, Йети и морските чудовища; пумите в Съри наистина съществуваха. Ако на върха в Дариен Кортес си беше понамокрил леко краката при напън да налови жаби, щеше да се почувства също като Адам в момента.

Светът беше ярък и странен, а той се намираше точно в центъра му.

Излапа набързо обяда си и се прибра в своята стая. Оставаха му още доста непрочетени „Нови Водолеи“.

* * *

Какаото представляваше спечена кафява мътилка, изпълваща до половина чашата.

Има хора, прекарали стотици години в опити да проумеят предсказанията на Агнес Нътър. В по-голямата си част тези хора са били много интелигентни. Анатема Дивайс, която беше почти Агнес, доколкото й позволяваха генетичните промени, беше най-добрата от тази тайфа. Но никой от тях не беше ангел.

Мнозина при първа среща с Азирафел оставаха с три впечатления: че е англичанин, че е интелигентен и че е погей от чворесто дърво, накачулено от друсани маймуни. Две от тях бяха погрешни: Раят не се намира в Англия, каквото и да си мислят някои поети, а ангелите са безполови, освен ако наистина не желаят да положат усилия в полза на противното. Но че беше интелигентен, беше. Освен това, неговата интелигентност беше ангелска интелигентност, която, макар да не е кой-знае колко по-висока от човешката, е много по-широка и притежава предимството на хилядогодишната практика.

Азирафел беше първият ангел, притежавал някога компютър. Компютърът беше евтин, бавен и пластмасов, широко пробутван като идеален за дребния бизнесмен. Азирафел го използваше набожно, за да си води сметките, които бяха толкова скрупульозно точни, че данъчните власти го бяха проверявали пет пъти, дълбоко убедени, че някъде там успява да се размине на косъм с убийството.

Но тези, другите изчисления, нито един компютър не можеше да ги направи. Понякога той си драскаше нещо на един лист. Листът беше покрит със символи, понятни само за още осмина души в света; двама от тях бяха спечелили Нобелова награда, а на един от оставащите петима много му течаха лигите и не му даваха никакви остри предмети поради онова, което можеше да стори с тях.

* * *

Анатема хапна за обяд природосъобразна супа и се надвеси над картите. Нямаше съмнение, че областта около Тадфийлд е богата на лей-линии; дори и прочутият преподобен Уоткинс бе намерил такива. Но освен ако тя не бъркаше напълно, тези линии започваха да променят разположението си.

Беше прекарала седмицата в измервания с магодолита и махалото и сега картата на Кралското географско дружество на областта Тадфийлд беше цялата покрита с точици и стрелкички.

Продължи да се взира в тях. После взе един флумастер и като от време на време поглеждаше в бележника си, започна да ги съединява.

Радиото работеше. Тя обаче не го слушаше. Така че голяма част от най-важните новини минаха незабелязано покрай ушите й и чак когато две-три ключови думи проникнаха в съзнанието й, тя започна да се заслушва.

Някой си, наричан Говорител, като че беше на ръба на истерията.

– … опасност за служителите и за обществото – говореше той.

– И колко точно радиоактивен материал е изтекъл? – попита интервюиращият. Последва пауза.

– Не бихме казали изтекъл – каза говорителят. – Не е изтекъл. Временно е изгубен.

– Искате да кажете, че все още се намира в сградата?

– Със сигурност не виждаме как би могъл да бъде изнесен от нея – отвърна говорителят.

– Без съмнение сте взели под внимание и терористичната дейност?

Последва нова пауза. После говорителят подхвана със спокойния тон на човек, на когото всичко това вече му е дотегнало и след като приключи, смята да напусне и да се хване да развъжда пилци.

– Да, предполагам, че сме длъжни. Трябва ни само да намерим терористи, способни да извадят цял ядрен реактор от бункера, както си работи и без никой да забележи. Реакторът тежи около хиляда тона и е висок към дванайсет метра. Така че доста якички терористи ще да са били. Може би ще желаете да им звъннете, господине, и да ги поразпитате с вашия надменен, обвинителен тон.

– Но вие казахте, че електроцентралата продължава да произвежда електричество – зяпна журналистът.

– Продължава.

– Но как така, след като няма реактори?

Човек можеше да види налудничавата усмивка на говорителя дори и по радиото. Както и химикалката, забодена в колонката „Ферми за продажба“ във вестник „Светът на домашните птици“.

– Не знаем – отвърна той. – Надявахме се вие в Би Би Си, каквито сте умни копелета, да имате някаква представа.

Анатема погледна картата си.

Онова, което рисуваше, приличаше на галактика от типа на онези, издялани върху по-доброкачествените келтски монолити.

Лей-линиите се местеха. И оформяха спирала.

Чийто център беше – приблизително, с допустимите отклонения, дължащи се на грешки, – но въпреки това, чийто център беше… Долен Тадфийлд.

* * *

На няколко хиляди километра оттам почти в същата минута, докато Анатема се вглеждаше в своите спирали, увеселителният кораб „Морбияи“ заседна на триста клафтера дълбочина.

За капитан Винсънт това беше просто поредният проблем. Знаеше, че трябва да се свърже със собствениците, това, което му убягваше в този компютризиран свят, бе – кои точно са собствениците в момента.

Компютрите – от тях идваше цялата беда. Документите на кораба бяха компютризирани и той можеше за някакви си микросекунди да минава под най-изгодния в момента флаг, когато намери за добре. Навигацията му също беше компютризирана и постоянно обновяваше разположението му чрез спътници. Капитан Винсънт търпеливо бе обяснил на собствениците, които и да бяха те, че неколкостотин квадратни метра стоманена обшивка и един варел нитове биха били по-добра инвестиция, и съответно бе информиран, че тази препоръка не съответствала на актуалните предвиждания за развитието на съотношението цена/полза.