Текст книги "Добри поличби "

Автор книги: Терри Дэвид Джон Пратчетт

Соавторы: Нил Гейман
сообщить о нарушении

Текущая страница: 2 (всего у книги 22 страниц)

– Молете се да не ви помни – рече Кроули и офейка.

Сестра Мери вървеше през болницата, гушнала в ръце Сатаната, Унищожител на кралете, Ангел на бездънната преизподня, Великия звяр, наречен Дракон, Бащата на лъжата, Семето сатанинско и Господаря на мрака. Намери една бебешка количка и го положи вътре.

Той изгука. Тя го погъделичка.

Иззад една врата надникна матронска глава. Тя каза:

– Сестра Мери, какво правите тук? Не трябва ли да сте дежурна в четвърта зала?

– Господарят Кроули рече…

– Просто си продължавайте плавно нататък – ха така, браво на добрата монахиня. Да сте мяркали някъде съпруга? Няма го в чакалнята.

– Видях само господаря Кроули и той ми рече…

– Убедена съм – рече твърдо сестра Грейс Речовита. – Предполагам, че ще е най-добре да ида да го потърся тоя нещастник. Ела я наглеждай, ако обичаш. Малко е замаяна, но бебето е много добре. – Сестра Грейс млъкна.

– Какво така мигаш? Да не би да ти има нещо на окото?

– Знаеш какво! – изсъска наежено сестра Мери. – Бебетата. Размяната…

– Разбира се, разбира се. В удобен момент. Но бащата не бива да се разкарва наоколо, нали така? – отвърна сестра Грейс. – Знаем ли какво може да забележи. Така че просто чакай тук и наглеждай бебето, а? Голям е сладур.

Тя заплува надолу по излъскания коридор. Сестра Мери влезе в родилната зала, като тикаше количката пред себе си.

Госпожа Йънг беше повече от замаяна. Тя спеше дълбоко с израз на решително самодоволство, като човек, който е наясно, че поне този път другите, а не той, трябва да търчат насам-натам. Бебе А спеше до нея, претеглено и закичено с етикет с изписано на него име. Сестра Мери, възпитана в услужливост, махна етикета с името, преписа го и закичи с новия етикет бебето под нейна грижа.

Бебетата си приличаха: и двете бяха малки, целите в петна и донейде мязаха – макар че всъщност никак даже – на Уинстън Чърчил.

„Ето сега – помисли си сестра Мери – една чаша хубав чай ще ми дойде съвсем добре.“

Повечето от членовете на ордена бяха старомодни сатанисти също като своите майки и бащи, баби и дядовци. Бяха израсли с това и всъщност не бяха особено зли. Хората в повечето случаи не са. Те просто се увличат по нови идеи, като например да наденеш войнишки ботуши и да стреляш по хора или да се увиеш в бели чаршафи и да линчуваш хора, или да намъкнеш изтъркани дънки и да дрънкаш на хората на китара. Предложете на хората някаква нова вяра, облечена в собствен костюм – и сърцата и умовете им са ваши. Както и да е, това да си сатанист от малък, като че попритъпява нещата. То е нещо, с което се занимаваш в събота вечер. А през останалото време просто се справяш с живота доколкото можеш – като всички останали. Освен това сестра Мери беше медицинска сестра, а медицинските сестри независимо от вероизповеданието си са си преди всичко медицински сестри, което значи да си носиш часовника наобратно, да запазваш спокойствие при спешни случаи и да си умираш за чаша чай. Тя се надяваше някой скоро да дойде – беше свършила най-важната работа и сега си искаше чая.

Ако държите да сте наясно с човешките работи, за да ги проумеете, може да ви е от помощ следното: повечето триумфи и трагедии в историята са причинени не от хора, по същество добри или лоши, а от хора, по същество хора.

На вратата се почука. Тя я отвори.

– Свърши ли се вече? – попита господин Йънг. – Аз съм бащата. Съпругът. Което и да е. И двете.

Сестра Мери не очакваше американското културно аташе да изглежда като Блейк Карингтън или Р. П. Юинг. Йънг не приличаше особено на нито един американец от тия, дето ги беше гледала по телевизията, освен може би добродушния шериф в мистериите с убийства от по-висока класа 66
  Където дребничка стара дама е копоят и няма гонитби с коли, освен ако не са много бавни.


[Закрыть]. Живо разочарование си беше. И за жилетката му нямаше особено добро мнение.

Тя преглътна разочарованието.

– Ооо, да – рече тя. – Честито. Жена ви спи, горкичката тя.

Господин Йънг надникна над рамото й.

– Близнаци? – възкликна той. После се пресегна за лулата си. Сепна се по средата. Пак се пресегна. – Близнаци?! Никой нищо не ми е споменавал за близнаци.

– О, не! – възкликна припряно сестра Мери. – Ето това е вашето. Другото е… ъ-ъ… чуждо. Просто го наглеждам, докато сестра Грейс се върне. Не – повтори тя, сочейки Сатаната, Унищожителя на крале, Ангела на бездънната преизподня, Великия звяр, наречен Дракон, Княза на този свят, Бащата на лъжата, Семето сатанинско и Господаря на мрака, – това тук определено е ваше. От главичката, та чак до копитцата-мопитцата. Каквито няма – додаде тя припряно.

Господин Йънг се втренчи надолу.

– А, да – рече той със съмнение. – На моя род се е метнал. Ъ-ъ… такова, здрав-прав е, нали?

– О, да – отвърна сестра Мери. – Той е много нормално дете – добави тя. – Много-много нормално. Последва пауза. Двамата съзерцаваха спящото бебе.

– Говорите почти без акцент – отбеляза сестра Мери. – Отдавна ли живеете тук?

– Към десет години вече – отвърна господин Йънг леко озадачен. – Нали разбирате, преместиха ми работата, та трябваше да се преместя и аз.

– Сигурно работата ви е много вълнуваща, винаги съм си го мислела – рече сестра Мери. Господин Йънг като че ли беше доволен. Не всеки можеше да оцени най-стимулиращите страни на ценовото счетоводство.

– Предполагам, че е много по-различно от предишното ви работно място – продължи сестра Мери.

– Предполагам – отвърна господин Йънг, който изобщо не се бе замислял над това. В Лутън, доколкото си спомняше, беше горе-долу същото като в Тадфийлд. Същите плетове между къщата ти и гарата. Същите хора.

– Например по-високи сгради – отчаяно добави сестра Мери.

Господин Йънг я погледна втренчено. Единствената висока сграда, за която се сещаше, бяха офисите „Алианс“ и „Лестър“.

– Вие сигурно ходите на много градински партита – предположи монахинята.

А-ха. Тука вече стъпваше на по-твърда почва. Дирдри много си падаше по такива работи.

– Много – рече той с чувство. – Дирдри им вари мармалад, нали се сещате. А пък на мен обикновено ми се налага да помагам за Белия слон.

За този аспект на обществото около Бъкингамския дворец сестра Мери никога не се бе досещала, макар дебелокожото да се вписваше идеално в него.

– Предполагам, че това е нужната дан – рече тя. – Четох, че тия чуждестранни владетели й подарявали какво ли не.

– Моля?

– Голям фен съм на кралското семейство, да знаете.

– О, и аз – отвърна господин Йънг и с благодарност скочи върху този нов плаващ леден блок в объркващия поток на съзнанието. Да, с кралското семейство поне си наясно с положението. С истинските му членове, естествено, дето наблягаха на махането с ръка и откриването на мостове. Не ония, дето по цяла нощ се шматкаха по дискотеките и повръщаха върху папараците 77
  Може би тук си струва да споменем, че господин Йънг си мислеше, че папараци е вид италиански линолеум.


[Закрыть].

– Много хубаво – рече сестра Мери. – Мислех си, че вашите хора не си падат особено по тях – с всички тия революции и изхвърляне на чаени сервизи в реката…

И тя продължи да бърбори, насърчавана от наставленията на Ордена членовете му винаги да огласяват всичко, което им дойде наум. Господин Йънг бе попаднал в небрано лозе, но вече беше твърде уморен, за да се притеснява особено. Религиозният живот вероятно правеше хората малко странни. Искаше му се госпожа Йънг да се събуди. И тогава една от думите, произнесена от сестра Мери, както си нареждаше, отекна в ума му с пълен с надежда акорд.

– Има ли някаква възможност да получа евентуално чаша чай, може би? – плахо попита той.

– Леле-мале – възкликна сестра Мери и ръката й отхвръкна към устата й. – Ама къде ми е умът? Господин Йънг не каза нищо.

– Веднага ще се погрижа за това – рече тя. – Сигурен ли сте обаче, че не искате кафе? На горния етаж имаме от ония автомати…

– Чай, моля – прекъсна я господин Йънг.

– Ама да ви кажа, направо сте си станали цял англичанин – весело подметна сестра Мери и изскочи навън.

Господин Йънг, оставен насаме със спящата си съпруга и двете спящи бебета, се строполи върху един стол. Да, сигурно беше от всичкото това ранно ставане и коленичене и тъй нататък. Добри хора, разбира се, но не точно вменяеми. Веднъж беше гледал един филм на Кен Ръсел. В него имаше монахини. Тук като че ли не ставаха точно такива работи, но тъй де, няма дим без огън и изобщо…

Той въздъхна.

Тъкмо тогава бебе А се събуди и нададе наистина страхотен вой.

На господин Йънг от години не му се бе налагало да успокоява ревящо бебе. Пък и поначало никога не се бе изявявал особено добре в това. Той поначало си уважаваше сър Уинстън Чърчил и да пляскаш негови по-маломерни версии по дупето, винаги му се бе струвало проява на грубост.

– Добре дошъл в света – рече той уморено. – Почакай и ще му свикнеш.

Бебето затвори уста и го загледа на кръв, сякаш той беше някой непокорен генерал.

Сестра Мери избра тъкмо този момент да влезе с чая. Сатанистка-несатанистка, тя бе намерила и чиния и бе подредила върху нея бисквити с глазура. Бяха от ония, които можете да откриете само на дъното на някои бисквитиери. Тия на господин Иънг бяха розови досущ като хирургическо приспособление, а върху тях с бяла глазура бе изрисуван снежен човек.

– Предполагам, че вие обикновено не ядете такива – рече тя. – Вие им казвате дребни сладки. Ние ги наричаме бис-кви-ти.

Господин Йънг тъкмо бе отворил уста да обясни, че да, и той ги нарича точно така, и така ги наричат дори и в Лутън, когато вътре се втурна втора монахиня, останала съвсем без дъх.

Тя погледна сестра Мери, разбра, че господин Йънг никога през живота си не е виждал вътрешността на пентаграм, и се ограничи само с това да посочи бебе А и да намигне.

Сестра Мери кимна и й намигна в отговор.

Монахинята изкара бебето навън.

От гледна точка на методите за междучовешка комуникация намигането е нещо доста широкообхватно. С едно намигване можеш да кажеш много неща. Например намигането на новата монахиня каза следното:

„Къде се губиш, по дяволите? Бебе Б се роди, готови сме да направим размяната, а ей те тебе тука в тая стая, дето си нямаш работа, заедно със Сатаната, Унищожителя на крале, Ангел на бездънната преизподня, Великия звяр, наречен Дракон, Княза на този свят, Бащата на лъжата, Семето сатанинско и Господаря на мрака, чайче си пийваш. Ти разбираш ли, че едва не ме застреляха?“

А според нея намигането на сестра Мери означаваше:

„Ето го Сатаната, Унищожителя на крале, Ангел на бездънната преизподня, Велик звяр, наречен Дракон, Княз на този свят, Баща на лъжата, Семе сатанинско и Господар на мрака, а сега не мога да говоря, защото има външен човек“.

Докато сестра Мери, от друга страна, си бе помислила, че намигането на санитарката изразява по-скоро следното:

„Браво на тебе, сестра Мери, сменила си бебетата сам-самичка. А сега ми предай излишното дете, аз ще го отстраня и ще те оставя да си пиеш чая с Негово кралско превъзходителство Американската култура.“

И ето защо собственото й намигане означаваше:

„Готово, миличка, това тук е бебе Б, а сега го вземи и ме остави да си бърборя с негово превъзходителство. Винаги съм искала да го питам защо са построили тия високи сгради, целите в огледала.“

Тънкостите на всичко това господин Йънг изобщо не долови – той беше изключително притеснен от всичката тази скрита-покрита привързаност и си мислеше: тоз господин Ръсел много добре е знаел за какво приказва, грешка няма.

Грешката на сестра Мери щеше да бъде забелязана от другата монахиня, ако тя сама по себе си не бе жестоко стресната от хората от тайните служби в стаята на госпожа Даулинг, които я гледаха с все по-нарастваща нервност. Какво да се прави, бяха обучавани да реагират по определен начин на хора в дълги развяващи се одежди и с дълги развяващи се украшения за глава и в момента страдаха от конфликт между сигналите. Хората, страдащи от конфликт между сигналите, не са особено сръчни, като държат пистолети – особено когато току-що са станали свидетели на естествено раждане, а то определено не приличаше на американския начин за появяване на граждани на бял свят. Освен това бяха подочули, че в сградата имало и требници 88
  Игра на думи: missal – католически требник, missile – ядрена ракета (англ.) – бел.пр.


[Закрыть].

Господин Йънг се размърда.

– Избрахте ли му вече име? – попита дяволито сестра Мери.

– Хммм? – отвърна господин Йънг. – О. Не, всъщност не. Ако беше момиче, щяхме да Го кръстим Лусинда, на майка ми. Или пък Жермен. Това беше изборът на Дирдри.

– Пелин е хубаво име – рече монахинята, припомнила си класиката. – Или пък Дамиан. Дамиан е много популярно име.

Анатема Дивайс (майка й, която в училище не беше наблягала особено на вероучението, един ден прочела случайно някъде думата и решила, че е прекрасно име за момиченце) беше на осем години и половина. Четеше Книгата – под завивките, с фенерче.

Другите деца се учеха да четат по буквари с шарени картинки на ябълки, топки, хлебарки и тъй нататък. Но не и в семейство Дивайс. Анатема се бе научила на четмо по Книгата.

В нея нямаше ябълки и топки. Имаше доста сносна гравюра от осемнайсти век, изобразяваща как изгарят на кладата Агнес Нътър, на която явно й е доста весело.

Първата дума, която успя да разпознае, беше „прав“. Много малко хора на осем години и половина знаят, че „прав“ означава също и „съвсем точен“, но Анатема беше от тях.

Втората дума беше „акуратен“.

Съвсем първото изречение, което тя прочете на глас, беше:

„Тъй ви казвамъ, помнете ми думата: Четирма ще дойдатъ на коне, и пакъ четирма ще дойдатъ, и Троица по Небето ще яздятъ, двама отстрани, трети по средата, а Единъ в пламъци ще яха; и нищо няма да ги възпре; ни риба, ни дъждъ, ни прътъ, ни Дяволъ, ни Ангелъ; и Ти ще си тамъ, Анатема.“

На Анатема й хареса да чете за себе си.

(Има такива книги – грижливите родители, дето четат точно онези неделни вестници, които трябва, могат да си ги купят; в тях като име на героя или героинята е напечатано името на тяхното дете. Това се прави с цел детето да се заинтересува от книгата. В случая с Анатема в Книгата не ставаше дума само за нея – както вече стана ясно, – но и за родителите й, и за баба й и дядо й, и за целия й род чак до седемнайсти век. Тя беше твърде малка и на този етап – твърде егоцентрично настроена, за да придава някаква важност на факта, че никъде не се споменават нейните деца, както всъщност и никакви събития от бъдещето й след единайсетгодишна възраст. Когато си на осем години и половина, единайсет навършени години са си цял един живот; разбира се, ако се вярва на Книгата, така и щеше да бъде.)

Тя беше умно дете с бледо лице и черни очи и коса. Проявяваше принципна склонност да кара хората да се чувстват неудобно – семейна черта, която бе наследила от пра-пра-пра-прабаба си наред с това, че имаше по-чувствителна психика, отколкото бе полезно за самата нея.

Тя беше твърде развито за възрастта си, твърде спокойно дете. Единственото нещо, за което учителите имаха наглостта да я упрекват, беше правописът й – не толкова отвратителен, колкото закъснял с триста години.

* * *

Монахините взеха бебе А и го смениха с бебе Б под носа на съпругата на аташето и хората от тайните служби със следния хитър номер: изкараха от стаята едното бебе („да го претеглим, миличка, няма как, законът го изисква“) и малко по-късно вкараха другото.

Самото културно аташе, Тадеус Дж. Доулинг, няколко дена по-рано бе спешно привикан във Вашингтон, но разговаряше по телефона с госпожа Доулинг от началото до края на цялото преживяване „раждане“ и й помагаше да диша.

Но това, че същевременно разговаряше по другата линия със съветника си по инвестициите, никак не й помогна. В един момент му се наложи да я накара да задържи за цели двайсет минути.

Но какво от това.

Раждането на бебе е върховното, най-радостно съпреживяване, което могат да споделят две човешки същества, и той не смяташе да пропусне и секундичка от него. Беше поръчал на един от тайните служби да му го заснеме на видео.

* * *

Злото, общо взето, не спи и затова не разбира защо на другите им се налага да го правят. Но Кроули обичаше да си поспива – това си беше едно от земните удоволствия. Особено след като си похапнал здравата. Той проспа например по-голямата част от деветнайсти век. Не защото имаше нужда, а просто защото му беше кеф 99
  Макар че през 1832 г. му се наложи да стане, за да отиде до тоалетната.


[Закрыть].

Едно от земните удоволствия. Е, по-добре да им се порадва като хората сега, докато още е време.

Бентлито пореше с рев нощта в източна посока.

Разбира се, най-общо погледнато, той беше изцяло за Армагедон. Ако някой го бе попитал защо от сума ти векове се бърка в работите на човечеството, той би отговорил:

„О, ами за да дойде Армагедон и Адът да възтържествува.“ Но да работиш, за да дойде, е едно, а да се случи наистина – съвсем друго.

Кроули открай време знаеше, че ще присъства на края на света – беше безсмъртен и тъй или иначе нямаше избор. Но се надяваше дотогава да има много време.

Защото той доста харесваше хората. За един демон това е сериозен недостатък.

О, той се стараеше максимално да опропасти краткия им живот, нали това му беше работата, но нищичко от онова, което измисляше, не можеше да се мери по лошотия с измисленото от самите тях. Те като че ли притежаваха истинска дарба да измислят лошотии. Това някак си беше изначално вградено в плана. Те се раждаха в свят, проявяващ към тях враждебност по хиляди дребни начини, а после посвещаваха огромната част от енергията си, за да го направят още по-гаден. С годините на Кроули му ставаше все по-трудно и по-трудно да изнамери някое демонично дело, което да изпъкне на естествения фон на всеобщата гадост. През последното хилядолетие имаше моменти, когато му се приискваше да вземе и да изпрати Долу следната вест: „Вижте какво, давайте да се отказваме още ей-сегинка, да закриваме Дис и Пандемониум и всичкото там и да се местим тука – няма такова нещо, което можем да им сторим, дето те самички не си го правят, а правят и такива неща, дето на нас не биха ни и хрумнали, често с участие на електроди. И електричество, разбира се.“

Един от тях си го беше написал черно на бяло, нали така… „Адът е празен, а всички дяволи са тук.“

За Испанската инквизиция Кроули бе получил похвала. Да, тогава той беше в Испания – предимно се мотаеше по кантините в по-приличните райони, а за Инквизицията даже и не подозираше, докато въпросната похвала не пристигна. Та тогава отиде да хвърли едно око и като се върна, се запи за цяла седмица.

Ами оня, Йеронимус Бош. Ега ти откачалката. И тъкмо си помислиш, че са толкова зли, че и Адът не може им излезе насреща, изведнъж вземат да проявяват такова милосърдие, дето Раят не го е и сънувал. Често – от страна на една и съща личност. Разбира се, всичко е заради онова там – свободната воля. Големи мизерии му погаждаше тя.

Веднъж Азирафел се бе опитал да му го обясни. Цялата работа, беше казал той – някъде към 1020 г., по времето, когато сключиха малкото си Съглашение, – цялата работа беше в това, че когато един човек е добър или лош, това е, защото той така иска. Докато на хора като Кроули и, разбира се, на него самия им е отредено какви да бъдат още от самото начало. Хората не могат да станат истински светци, бе казал той, освен ако не разполагат и с възможността да са отявлено порочни.

Кроули мисли доста време над това и някъде към 1023 година му рече:

– Я задръж, този номер става само ако всички имат равни възможности на старта, нали така? Не може да пръкнеш някого в кална съборетина насред военна зона и да очакваш той да се справя също толкова добре, колкото и роденият в замък.

– Ах – беше рекъл Азирафел, – тъкмо това му е хубавото. От колкото по-ниско започваш, толкова повече възможности имаш.

– Смахната работа – отвърна Кроули.

– Не, неизразимо велика – възрази Азирафел. Азирафел. Врагът, естествено. Но му беше враг вече от шест хиляди години и това го превръщаше в своего рода приятел.

Кроули се протегна и вдигна телефона в колата. Да си демон, разбира се, предполагаше липса на свободна воля. Но не можеше да се мотаеш толкова дълго сред хората и да не се понаучиш на туй-онуй.

* * *

Господин Йънг не беше особено въодушевен нито от Дамиан, нито от Пелин. Нито от което и да било от останалите предложения на сестра Мери Бъбрива, покрили половината Ад и по-голямата част от Златните години на Холивуд.

– Е – рече тя най-накрая леко обидена, – според мен на името Ерол нищо му няма. Или пък на Кари. Много хубави американски имена. И двете.

– На мене ми харесват… така, по-традиционните имена – обясни господин Йънг. – Ние в нашето семейство винаги сме носили хубави, прости имена.

Сестра Мери грейна.

– Точно така. Ако ме питате мен, старите имена са си най-хубави.

– Някое прилично английско име, като имената в Библията – продължи господин Йънг. – Матю, Марк, Люк или Джон 1010
  Английските версии на имената на евангелистите Матей, Марко, Лука и Йоан – бел.прев.


[Закрыть] – произнесе той замислено. Сестра Мери потръпна. – Само дето всъщност никога не са ми звучали много по библейски, да ви кажа – додаде той. – По ми звучат като каубои и футболисти.

– Саул е хубаво име – примири се сестра Мери.

– Не ща да е твърде старомодно – заяви господин Йънг.

– Или пък Каин. Наистина, колко модерно звучи – Каин – пробва сестра Мери.

– Хммм… – господин Йънг май се съмняваше.

– Или пък винаги бихте могли да го кръстите… винаги бихте могли да го кръстите Адам – предложи сестра Мери. „Това трябва да е достатъчно безопасно“, помисли си тя.

– Адам? – рече господин Йънг.

* * *

Щеше да е хубаво да си мислим, че монахините сатанистки дискретно са дали излишното бебе – бебе Б – за осиновяване. Че то е расло като нормално, щастливо, весело дете, дейно и жизнено, а след това е станало нормален и достатъчно доволен от живота гражданин. Може би тъкмо така и е станало.

Оставете ума си да размишлява над наградата му за правопис от началното училище; с нищо незабележимите му, макар и доста приятни студентски години; работата му в счетоводния отдел на Строителното дружество на Тадфийлд и Нортън; чудесната му съпруга. Може би ще искате да си представите и деца, а също и хоби – като например реставриране на стари мотоциклети или пък развъждане на тропически рибки.

На нас и без това вашата версия ни харесва повече. Сигурно тропическите му рибки печелят награди.

* * *

В една малка къщичка в Доркинг, графство Съри, прозорецът на спалнята светеше.

Нютон Пълсифър беше на дванайсет години, кльощав, очилат. Трябваше да си е легнал още преди часове.

Майка му обаче бе убедена, че чедото й е гений, и го оставяше да стои до късно, за да се занимава с „опитите“ си.

Опитът, който провеждаше в момента, се състоеше в сменянето на щепсела на прастарото бакелитово радио, което майка му му беше дала да си играе. Той седеше с достойнство зад онова, което гордо наричаше „работното си бюро“ – очукана стара маса, покрита с навита на спирали тел, батерии, мънички електрически крушки и кварцов детектор домашно производство, който така и не проработи. Бакелитовото радио Нютон също още не беше успял да накара да проработи, но той и без това комай не можеше да докарва работите чак дотам.

Три леко разкривени модела на самолети висяха от тавана на памучни конци. Дори случаен наблюдател би забелязал, че са правени от човек хем старателен, хем много внимателен, хем такъв, дето никак не го бива да прави модели на самолети. Нютон безнадеждно се гордееше с всички тях, дори и със „Спитфайъра“, чиито крила съвсем за нищо не ставаха.

Той бутна очилата на носа си, присви очи, огледа щепсела и остави отвертката.

Този път хранеше големи надежди; беше следвал всички инструкции за смяна на щепсели, изредени на пета страница от „Книга по практическа електроника за всяко момче. Сто и едно безопасни и образователни неща, които можете да направите с електричеството“. Беше свързал точните цветни жици с точните щифтове; беше проверил дали бушоните са с точния ампераж; всичко беше завинтил където трябва. Засега никакви проблеми.

Включи щепсела в гнездото. После включи радиото.

Всички лампи в къщата угаснаха.

Нютон се ухили гордо. Надобряваше. Последния път беше потопил в тъмнина цял Доркинг, а после дойде човек от енергото да си поприказва с майка му.

Той питаеше изгаряща, ала напълно несподелена страст към електрическите машинки. В училище имаха компютър и половин дузина любознателни деца оставаха след часовете да правят разни неща с перфокарти. Когато учителят, отговарящ за компютъра, най-сетне бе отстъпил пред Нютоновите горещи молби и Нютон се присъедини към тази групичка, той успя да пъхне в машината само една мъничка картичка. Компютърът я сдъвка и се задави с нея – фатално.

Нютон беше убеден, че бъдещето е в компютрите и че когато то дойде, той ще бъде готов – на предната линия на новите технологии.

Бъдещето имаше собствено мнение по въпроса. Всичко го пишеше в Книгата.

* * *

„Адам“ – помисли си господин Йънг. Опита се да го произнесе, да види как звучи.

– Адам. Хммм…

Той се вгледа в златните къдрици на Сатаната, Унищожител на крале, Ангел на бездънната преизподня, Велик звяр, наречен Дракон, Княз на този свят, Баща на лъжата, Семе сатанинско и Господар на мрака.

– Знаете ли – заключи той след малко, – според мен всъщност Адам много му приляга.

* * *

Нощта не беше тъмна и бурна.

Тъмната и бурна нощ дойде два дена по-късно, около четири часа след като и госпожа Доулинг, и госпожа Йънг, всяка със съответното си бебе, напуснаха сградата. Особено тъмна и бурна нощ при това – и точно след полунощ, тъкмо в разгара на бурята, мълния порази метоха на Бърборанския орден и подпали покрива на канцеларията.

Никой не пострада тежко от пожара, но той горя часове и в процеса на горенето успя да нанесе доста щети.

Подпалвачът се спотайваше на върха на съседния хълм и наблюдаваше пламъците. Висок, слаб, Херцог на Ада; това беше последното, което беше длъжен да стори, преди да се върне в пъкъла, и той го бе сторил.

Спокойно можеше да остави другото на Кроули.

Хастур си тръгна.

* * *

Технически погледнато, Азирафел беше ангел от пета степен, но хората в днешно време вземаха тия работи на майтап.

Общо взето, нито той, нито Кроули биха избрали другия за компания, но нали и двамата бяха светски мъже – или поне същества в мъжки образ, – Съглашението през всичкото това време бе работило в тяхна полза. Освен това свикваш с единствената физиономия освен твоята собствена, която мяркаш повече или по-малко редовно от шест хилядолетия насам.

Съглашението беше много просто – всъщност толкова просто, че направо не заслужаваше главната буква, с която се бе сдобило просто защото съществуваше от толкова много време. Беше от онзи вид разумни съглашения, които изолираните агенти, работещи при трудни условия, далеч от началниците си, сключват с отсрещната страна, щом осъзнаят, че имат много повече общо с непосредствените си противници, отколкото с далечните си съюзници. Състоеше се в мълчалива ненамеса в определени противникови дейности. Така беше сигурно, че макар никой да не печели, никой и не губи; така и двамата можеха да демонстрират на господарите си грандиозните стъпки, които предприемат срещу лукавия и добре информиран противник.

Това означаваше, че на Кроули му е позволено да разработва Манчестър, докато Азирафел може да пипа свободно из цял Шропшър. Кроули взе Глазгоу, Азирафел пое Единбург (никой от двамата не пое отговорността за Милтън Кейнс 1111
  Бележка за американците и други пришълци: Милтън Кейнс е нов град приблизително по средата между Лондон и Бирмингам. Беше построен като модерно, добре организирано, здравословно и в крайна сметка приятно място за живеене. Мнозина британци намират това за забавно.


[Закрыть], но и двамата го изтъкнаха като свой успех).

При това положение им се струваше естествено да се крепят един друг, особено когато здравият разум им го диктуваше.

Пък и в края на краищата и двамата бяха от ангелски сой. Ако единият се отбиеше в Хъл за едно бързо изкушенийце, в реда на нещата си беше вторият да отскочи до другия край на града да си преживее кратък миг на стандартен божествен екстаз. Без друго работата щеше да стане и разумното отношение към нея осигуряваше на всеки повече свободно време, както и съкращаваше разходите.

Азирафел сегиз-тогиз имаше пристъпи на чувство за вина, но вековете общуване с човечеството му въздействаха по същия начин като на Кроули, само че в обратната посока.

Освен това на властите като че ли не им пукаше особено кой какво е свършил, стига някой да го е свършил.

В момента Азирафел стоеше заедно с Кроули край езерото с патиците в парка Сейнт Джеймс. Хранеха патиците.

Патиците в парка Сейнт Джеймс така са свикнали разни тайно срещащи се агенти да им хвърлят трошици, че са развили собствен рефлекс на Павлов. Сложете патка от парка Сейнт Джеймс в лабораторна клетка, покажете й снимка на двама мъже – единия обикновено облечен в палто с кожена яка, а другия в нещо меланхолично и с шал – и тя ще погледне очаквателно нагоре. По-придирчивите патки особено налитат на черния хляб на руското културно аташе, а познавачките се наслаждават на клисавия „хогис с мармит“ на MI-9.

Азирафел подхвърли коричка на един проскубан паток, който я хвана и мигом се гмурна във водата.

Ангелът се обърна към Кроули.

– Наистина ли? Леле-мале! – измърмори той.

– Съжалявам – рече Кроули. – И аз самият бях почнал да забравям. – Патокът сърдито изскочи на повърхността.

– Разбира се, ние знаехме, че нещо става – продължи Азирафел. – Но кой знае защо, все си представяш, че тия работи стават в Америка. Там си падат по такива неща.

– То може и така да стане – пророни мрачно Кроули и се загледа замислено през парка към бентлито, чиято задна гума беше прилежно стегната със скоба.

– О, да. Американският дипломат – сети се ангелът.

– Доста показно ми се струва. Все едно Армагедон е някакво кинематографично шоу, което искате да продадете на възможно най-много страни.

– На всички страни – поправи го Кроули. – На Земята и всички царства по нея.

Азирафел подхвърли последния къшей хляб на патиците, които се прехвърлиха да досаждат на българския военноморски аташе и някакъв потаен на вид мъж с колежанска вратовръзка от Кеймбридж. Изхвърли грижливо хартиения плик в кошчето за боклук. После се обърна към Кроули.

– Ние ще спечелим, разбира се – заяви той.

– Но ти не го искаш – възрази демонът.

– Защо пък да не го искам?

– Чуй ме! – възкликна отчаяно Кроули. – Колко музиканти според тебе са на ваша страна, а? Имам предвид първокласните.

Азирафел като че се стъписа.

– Е, ами според мен…

– Двама – прекъсна го Кроули. – Елгар и Лист. Това е. Останалите са наши. Бетховен, Брамс, всичките Баховци, Моцарт – цялата тайфа! Вечност с Елгар – можеш ли да си го представиш?

Азирафел затвори очи.

– Като нищо! – изпъшка той.

– Значи това е то – рече Кроули и в погледа му проблесна тържество. Той много добре познаваше слабото място на Азирафел. – Край с компактдисковете. Край с „Албърт хол“. Край с Променадите. Край с Глайндбърн. По цял ден небесни хармонии и толкоз.

– Неизразимо велико – измърмори Азирафел.

– Като яйца без сол – ти го рече. И като го казах, та се сетих. Край със солта, край с яйцата. Край с грейвлакса със сос от копър. Край с мъничките очарователни ресторантчета, където те познават. Край с кръстословиците в „Дейли телеграф“. Край с мъничките антикварни магазинчета. И с книжарниците също. Край на интересните старинни издания. Край с… – Кроули застърга по дъното на бъчвата с Азирафеловите интереси – … със сребърните кутийки за емфие от периода на Регентството…