Текст книги "Добри поличби "

Автор книги: Терри Дэвид Джон Пратчетт

Соавторы: Нил Гейман
сообщить о нарушении

Текущая страница: 3 (всего у книги 22 страниц)

– Но след като победим, животът ще е по-хубав! – възрази ангелът дрезгаво.

– Ама няма да е толкова интересен. Виж какво, знаеш, че съм прав. С арфа в ръце, ти ще се чувстваш толкова щастлив, колкото и аз – с вила.

– Знаеш, че ние на арфи не свирим.

– А ние вили не употребяваме. Изразих се фигуративно.

Те се втренчиха един в друг. Азирафел разпери пръстите си с елегантен маникюр.

– Моите хора ще са повече от радостни, ако стане, нали знаеш. В крайна сметка това е, разбираш ли. Великото последно изпитание. Пламтящи мечове, Четиримата конници, морета от кръв, цялата тая отегчителна история – той сви рамене.

– А после: край на играта, пуснете монета? – додаде Кроули.

– Понякога намирам методите ти на изразяване малко трудно достъпни.

– На мен моретата ми харесват така, както са си. Това не трябва да се случва. Не бива да подлагате всичко на унищожение само за да проверите дали сте се справили добре.

Азирафел пак сви рамене.

– Боя се, че това е то неизразимо великата мъдрост. – Ангелът потрепери и се уви в палтото си. Над града се трупаха сиви облаци.

– Да отидем някъде на топло, а? – предложи той.

– Иска ли питане? – откликна мрачно Кроули. Известно време вървяха в меланхолично мълчание.

– Не че не съм съгласен с теб – обади се ангелът, докато се тътреха през тревата. – Просто не ми е позволено да не се подчинявам. Знаеш го.

– И на мен – отвърна Кроули. Азирафел го погледна изкосо.

– О, хайде стига – възрази му той. – Демон си в края на краищата.

– Мда. Но моите хора подкрепят неподчинението само по принцип. И се отнасят много сурово към специфичното неподчинение.

– Като например неподчинението спрямо тях?

– Точно така. Направо ще се смаеш или може би не. Според тебе колко време ни остава? – Кроули махна към бентлито и вратите му се отключиха.

– Предсказанията са различни – отвърна Азирафел и се плъзна на предната седалка. – Със сигурност до края на века, макар че можем да очакваме определени феномени и преди това. Повечето пророци от миналото хилядолетие ги е било грижа по-скоро дали предсказанията им стават за скандиране, отколкото дали са точни.

Кроули посочи ключа за запалване. Той се завъртя.

– Какво?

– Нали знаеш – заобяснява услужливо ангелът. – „И знайно е, светът се свършва в тъдъм-тъдъм-тъдъм и първа.“ Или „… и втора“, или „… и трета“ – както дойде. За „… и шеста“ няма кой знае колко свестни рими, така че сигурно годината е добра за живеене.

– И що за феномени?

– Двуглави телета, небесни знамения, гъски, летящи на обратно, дъждове от риба. Такива работи. Присъствието на Антихриста влияе върху естествения ход на причинността.

– Хммм…

Кроули включи бентлито на скорост. После се сети за нещо. Щракна с пръсти.

Скобите на гумите изчезнаха.

– Хайде да обядваме – предложи той. – Дължа ти един обяд от… кога беше…?

– Париж, 1793-та – припомни му Азирафел.

– О, да. По време на терора. Той ваш ли беше или наш?

– Не беше ли ваш?

– Нещо не мога да си спомня. Но ресторанта си го биваше.

Докато минаваха покрай смаяния пътен полицай, бележникът му спонтанно се запали за най-голямо учудване на Кроули.

– Съвсем сигурен съм, че не съм го искал – рече той.

Азирафел се изчерви.

– Аз бях – призна си той. – Винаги съм предполагал, че пътните полицаи са ги измислили твоите хора.

– Така ли? Ние пък ги мислехме за ваши. Кроули се втренчи в пушека в огледалото за обратно виждане.

– Хайде – рече той. – Дай да отидем в „Риц“. Не си беше направил труда да резервира маса. В неговия свят резервирането на маса беше от ония неща, които се случват на другите.

* * *

Азирафел събираше книги. Ако трябваше да бъде съвсем честен пред себе си, налагаше се да признае, че книжарницата му служеше просто за склад. Не че беше нещо необичайно. За да поддържа прикритието си на типичен антикварен книжар, той прилагаше какво ли не – без непосредствено физическо насилие – с цел да пречи на клиентите си да купуват. Противни влажни миризми, сърдити погледи, работно време от време на време – във всичко това невероятно го биваше.

Събираше книги от много време и като всеки колекционер се беше специализирал.

Имаше повече от шейсет книги с предсказания относно развитието през последната шепа векове от второто хилядолетие. Увличаше се по първите издания на Уайлд. Притежаваше и пълен комплект Позорни библии, всяка кръстена индивидуално на печатните си грешки.

Тези библии включваха „Неправедната библия“, кръстена така на печатната грешка, поради която Първото послание до коринтяните обявяваше: „Или не знаете, че неправедните ще да наследят Божието царство?“, и „Развратната библия“, отпечатана от „Баркър и Лукас“ през 1692 г., в която бяха изпуснали думата „Не“ в Седмата заповед и я бяха превърнали в „Прелюбодействай“. Имаше „Библия на изпразването“, „Библия на петмеза“, „Библия на възправените риби“, „Библия на Чаринг Крос“ и така нататък. Азирафел ги имаше всичките. Дори и най-рядката – Библия, отпечатана през 1651 г. от лондонското издателство „Билтън и Скагс“.

Тя била първият от трите им огромни издателски провала.

Книгата беше известна най-вече като „Библия Ебати Простотията“. Пространната словослагателска грешка, ако може да се нарече така, се появява в „Езекиил“, глава 48, стих 5.

2. А до Дановата граница, отъ източната страна до западната страна, Асиръ ще има единъ дялъ.

3. А до Асировата граница, отъ източната страна до западната страна, Нефталимъ ще има единъ дялъ.

4. А до Нефталимовата граница, отъ източната страна до западната страна, Ефремъ ще има единъ дялъ.

5. Ебати простотията. Писнъ ми до гушъ отъ тозъ наборъ. Господинъ Билтонъ ней никъкъвъ Джентълменъ, а господинъ Скаггсъ си е простъ стиснатъ Бастунъ. Казъвамъ ви, в такъвъ денъ всякий, дету има грошъ Акълъ, трябъва да й вънка на Слънце, а не да кисне по целъ денъ въ таш дръта мухлясъла работилъница, присвита Богородице. @ АЕ@;!

6. А до Ефремовата граница, отъ източната страна до западната страна, Рувимъ ще има единъ дялъ. 1212
  „Библията Ебати Простотията“ си струва да се отбележи и с това, че третата глава на книга „Битие“ се състои от двайсет и седем стиха вместо обичайните двайсет и четири. Те идват след стих 24, който във версията от времето на крал Дясеймс гласи:
  „Така той изпъди Адама; и постави на изток отъ Едемската граница Херувимите и пламенния мечъ, който всячески се въртеше, за да пазятъ пътя къмъ дървото на животътъ“, и гласят:
  25. Изаговорилъ Господъ на Ангела, който варделъ източната порта, и му рекълъ: „Къде е пламенниятъ меч, който ти дадохъ?“
  26. И ангелътъ рекълъ: беше у менъ само преди мигъ, сигуръ съм го турилъ някъде, някой пътъ и главата си ще забравя.
  27. И Господ не го питалъ повече за нищо.
  Явно тези стихове са били включени на етапа на коректурите. По онова време било обичайна практика печатарите да окачват листовете с коректурите на гредите пред печатниците си за назидание на народонаселението и безплатно изчитане, и тъй като цялото издание впоследствие така или иначе било изгорено никой не си направил труда да повдигне въпроса пред любезния господин А. Зирафел, който държал книжарница през две врати и винаги много помагал при преводите, а почеркът му веднага се познавал.


[Закрыть]

Вторият голям издателски провал на Билтън и Скагс дошъл през 1653 г. Сполетял ги невероятният късмет да се сдобият с едно от прочутите „Изгубени кварто“ – трите Шекспирови пиеси, никога неиздадени в голям формат, днес окончателно загубени за учените и театралите. До нас са стигнали само имената им. Това била най-ранната пиеса на Шекспир, „Комедия за Робинъ Худъ, или Гората Шеруудъ“ 1313
  Другите две са „Ловътъ на мишката“ и „Златотърсачите отъ 1589“


[Закрыть].

Господин Билтън платил близо шест гвинеи за квартото с вярата, че ще може да си ги върне почти двойно само от изданието с твърди корици голям формат. И после го изгубил.

Третия си издателски провал Билтън и Скагс така и не проумели. Накъдето и да погледнеш, книгите с пророчества вървели като луди. Току-що била излязла трета допечатка на английското издание на „Центуриите“ на Нострадамус; петима Нострадамуси – като всеки от тях твърдял, че е истинският и единственият – били тръгнали на триумфални обиколки да раздават автографи. А „Сборникът с предсказания“ на Майка Шиптън се грабел като топъл хляб. Всички големи лондонски издателства – осем на брой – имали в плана си поне една книга с пророчества. Всяка една от книгите била безобразно неточна, но неясното, обобщено всесилие, което лъхало от тях, ги правело страшно популярни. Продавали се с хиляди, че и с десетки хиляди.

– То туй си е направо позволително да печаташ мангизи! – рекъл господин Билтън на господин Скагс 1414
  Комуто вече било хрумвало това-онова в тая насока; последните години от живота си прекарал в затвора Нюгейт, след като най-накрая го приложил на практика.


[Закрыть].

– Публиката си умира за такъв боклук! Трябва незабавно да отпечатаме книга с пророчества от някоя вещица!

На другата сутрин ръкописът кацнал на прага им. Авторът, както винаги, бил улучил подходящия момент.

Макар че нито господин Билтън, нито господин Скагс го осъзнавали, изпратеният им ръкопис бил единствената пророческа творба в цялата човешка история, състояща се изцяло от съвсем правилни предсказания за следващите триста четирийсет и нещо години и точ в точ акуратни описания на събитията, чиято кулминация щяла да бъде Армагедон. Струвала си парите до най-малката подробност.

Тя била отпечатана от Билтън и Скагс през септември 1655 г. – тъкмо навреме за коледните покупки 1515
  Друг велик проблясък на издателски гений, защото пуританският парламент на Оливър Кромуел през 1654 г. обявил Коледата извън закона.


[Закрыть] – и станала първата книга в Англия, пусната в продажба с намаление.

Но пак не се продала. Дори не и онова копие в мъничкото магазинче в Ланкашир с написаното до него на картонче „Местенъ авторъ“.

Авторката на книгата, някоя си Агнес Нътър, не била изненадана – но пък и тя, Агнес Нътър, не се изненадвала току-така.

Както и да е, тя не я била написала, за да се продава или заради печалбата от авторските права; дори не и за да се прочуе. Била я написала заради едничката безплатна бройка, полагаща се на автора.

Никой не знае какво се е случило с легионите непродадени бройки. Със сигурност нито една не се пази в музей или в частна колекция. Дори и Азирафел не притежаваше бройка, но при мисълта да докосне някоя от тях с изящната си наманикюрена длан му омекваха коленете.

Всъщност в целия свят беше останала една-единствена бройка от пророчествата на Агнес Нътър.

Намираше се на една лавица за книги на около шейсет и пет километра от мястото, където Кроули и Азирафел се наслаждаваха на превъзходен обяд и, метафорично казано, тъкмо беше започнала да тиктака.

* * *

А часът беше три. Антихристът пребиваваше на земята от петнайсет часа, а през три от тях един ангел и един демон здравата се наливаха.

Бяха седнали един срещу друг в задната стаичка на Азирафеловата занемарена книжарничка в Сохо.

Повечето книжарнички в Сохо си имат задни стаички, а повечето от тези задни стаички са пълни с редки или поне много скъпи книги. Но книгите на Азирафел нямаха илюстрации. Имаха стари кафяви корици и хрущящи страници. Сегиз-тогиз, като нямаше избор, продаваше по някоя.

Също така сегиз-тогиз сериозни мъже в тъмни костюми се отбиваха при него и му предлагаха много любезно: не би ли желал да продаде и самата книжарничка, за да бъде превърната в търговски пункт, по-подходящ за този квартал. Понякога му предлагаха пари в брой на големи пачки в банкноти от по петдесет лири. А понякога, докато разговаряха, други мъже с тъмни очила обикаляха магазинчето, клатеха глави и разправяха колко лесно пламвала хартията и как това неговото си било жив капан за пожари.

Азирафел кимаше, усмихваше се и казваше, че щял да си помисли. А после те си отиваха. И никога не се връщаха.

Като си ангел, не значи непременно, че си и глупак.

Масата помежду им беше цялата в бутилки.

– Работата е там – рече Кроули. – Работата е там. Работата е там – той се опита да докара Азирафел на фокус.

– Работата е там – повтори той и се опита да измисли каква е работата.

– Исках да кажа – лицето му светна – делфините. За тях ти говорех.

– Вид риби – рече Азирафел.

– Нененене – възрази Кроули и размаха пръст – Б’зайник е. Баш си е б’зайник. Разликата… – той нагази в блатото на разсъжденията си и се опита да се сети каква ли беше тая разлика. – Разликата е, че те…

– Се съвокупляват извън водата – пробва се Азирафел.

Кроули набърчи чело.

– Май не. П’чти съм ’б’ден, че не е т’ва. Нещо си там за малките. К’вото ще да е. – Той се стегна. – Работата е там. Работата е там. Мозъците им.

Той се протегна за бутилка.

– И какво мозъците им? – подсказа му ангелът.

– Големи мозъци. Там е работата, Колкото. Колкото. Колкото грамадански мозъци, да им се не видят и мозъците. Пък после и китовете. Мозък до мозъка, от мене да го знаеш. Т’ва, морето, направо бъка от мозъци.

– Кракен – додаде Азирафел, мрачно втренчен в чашата си.

Кроули му хвърли продължителния, съсредоточен поглед на човек, на чийто мисловен влак току-що са му запречили пътя с греда.

– Ъ?

– Такава една огромнейша гадина – поясни Азирафел. – Спи под ехтящите незнайни дълбини. Под цели камари огромни и неизброими полипол… полипо… абе, проклети грамадански водорасли, нали разбираш. Предполага се, че ще изплува на повърхността в самия край, щом морето кипне.

– Тъй ли?

– Факт.

– И к’во – облегна се назад Кроули. – Значи цялото море ври и кипи, делфините, горките, стават на чорба с морски водорасли и на никой не му дреме. Същото е и с горилите. Оп-па, ще си рекат те, небето цялото почервеня, звездите падат и се разбиват в земята – к’во ли слагат напоследък в бананите? А после…

– Те си правят гнезда – горилите, – знаеш ли? – обади се ангелът, посегна да си налее още едно и на третия опит успя да уцели чашата.

– Тцъ.

– Истина ти казвам, Бога ми. Гледал съм го на филм. Гнезда.

– Т’ва са птиците бе – поправи го Кроули.

– Гнезда – настоя Азирафел.

Кроули реши да не спори по темата.

– И к’во – поде той. – Значи всичките създания, голи и мацки. Малки, искам да кажа. Големи и малки. Сума ти от тях имат мозъци. И после – драннн!

– Но ти си част от това – рече Азирафел. – Ти изкушаваш хората. И си те бива. Кроули тресна чаша о масата.

– Това е друго. Не е задължително те да се съгласяват. Онова там, неизразимо великото, нали така? Това вашите го измислиха. Трябвало постоянно да изпитваш хората. Но без да ги унищожаваш.

– Добре де, добре де. И на мене не ми харесва повече, отколкото на тебе, но нали ти казах. Не мога да не се почти… подши… да не правя онова, което ми казват. Ангел съм, тъй де.

– В Рая няма кина – рече Кроули. – И филмите са много малко.

– Не се опитвай да изкушаваш мен – пророни окаяно Азирафел. – Знам те тебе, змия със змия такава.

– Само си помисли – продължи безмилостно Кроули. – Знаеш ли ти к’во е вечността? К’во е вечността, знаеш ли? Искам да кажа, ти вечността знаеш ли к’во е? Значи на края на вселената има една голяма планина, разбираш ли, цял километър и половина висока, и на всеки хиляда години едно птиче долита…

– Какво птиче? – попита подозрително Азирафел.

– Ми т’ва птиче, дето ти казвам. И на всеки хиляда години то…

– Все едно и също птиче през хиляда години?

Кроули се поколеба.

– Ами да – рече той.

– Ега ти дъртото птиче.

– Добре де. Та на всеки хиляда години това птиче долита…

– Докретва…

– … долита чак до тая планина и си точи човката…

– Я задръж. Т’ва не може да го бъде. Оттука до края на вселената има сума ти… – ангелът направи широк, макар и лъкатушен замах, – сума ти нищо и никакво, момчето ми.

– Но все пак то си долита там – настоя Кроули.

– Как?

– Няма значение!

– С космически кораб например – предложи ангелът.

Кроули поомекна.

– Ми хубаво – рече той, – щом така ти харесва. Та както и да е, т’ва птиче…

– Само че нали си говорим за края на вселената – продължи Азирафел, – значи трябва да е от ония космически кораби, дето, като стигнеш края, излизат твойте потомци. Значи трябва да кажеш на потомците си: „Вижте к’во, като стигнете до планината, трябва да…“ – той се поколеба. – К’во трябва да правят?

– Да си остри човката на планината – рече Кроули, – а като полети обратно…

– … с космическия кораб…

– … след хиляда години се връща и пак прави същото – побърза да каже Кроули.

Последва миг пиянско мълчание.

– Бе толкоз много усилия зарад едното подостряне на човката – заразмишлява Азирафел.

– Слушай – настоя Кроули. – Става въпрос за това, че когато птичето изравни планината със земята и нищичко не остане от нея, тогава…

Азирафел отвори уста. Кроули беше наясно, че се готви да изтърси нещо по повод относителната твърдост на птичите човки и гранитните планини, и бързо се юрна по-нататък.

– … ти няма още да си догледал „Нотите на живота“.

Азирафел замръзна на място.

– А на тебе тоя филм ще ти хареса – отсече безмилостно Кроули. – Наистина.

– Момчето ми…

– Няма да имаш друг избор.

– Чуй ме…

– Раят няма вкус.

– Виж сега…

– Освен това кьорав суши-ресторант няма. Болка се изписа по станалото изведнъж много сериозно лице на ангела.

– Не мога да се оправям с това, като съм пиян – рече той. – Трябва да изтрезнея.

– И аз.

Щом алкохолът напусна кръвните им потоци, и двамата се смръщиха и поизправиха гърбове. Азирафел поправи вратовръзката си.

– Не мога да се меся в Божествените планове – изграчи той.

Кроули се загледа замислено в чашата си и пак я напълни.

– А в дяволските козни?

– Моля?

– Ами би трябвало да са дяволски, като са козни, нали така? Това, дето го правим ние. Моята страна.

– Ах, но всичко това е част от цялостния Божествен план – заяви Азирафел. – Твоята страна не може да предприеме нищо, без то да е част от неизразимо великия Божествен план – добави той с леко самодоволство.

– Ще ти се!

– Не, това е… – Азирафел нервно щракна с пръсти. – Онова бе… Как му викаше ти с твоите цветисти идиоми? Правда без дрехи.

– Голата истина.

– Да. Точно така.

– Е… щом си убеден… – рече Кроули.

– Нямам никакви съмнения.

Кроули погледна лукаво.

– Тогава не можеш да бъдеш сигурен – поправи ме, ако греша, – не можеш да бъдеш сигурен, че осуетяването на Божествения план също не е част от него. Искам да кажа, предполага се, че ти трябва да осуетяваш хитрините на Лукавия на всяка крачка, нали така?

Азирафел се поколеба.

– Ами да, така си е.

– Щом видиш хитрина, и я осуетяваш. Прав ли съм?

– Най-общо казано, най-общо казано. Всъщност насърчавам хората да я осуетят по същество. Поради неизразимото величие, нали разбираш.

– Точно така. Точно така. Значи на тебе ти остава само да осуетяваш. Защото, ако изобщо знам нещо – натърти Кроули, – то е, че раждането е само началото. Възпитанието – това е важното. Влиянията. Инак детето никога няма да се научи да използва силите си. – Той се поколеба. – Или поне няма непременно да ги използва, както е замислено.

– Без съмнение нашата страна не би имала нищо против да ти преча – рече замислено Азирафел. – Нищо, ама нищичко няма да имат против.

– Точно така. Едно такова перо ще краси крилете ти – и Кроули се усмихна насърчително на ангела.

– Какво ще стане обаче с детето, ако не получи сатанинско възпитание? – попита Азирафел.

– Вероятно нищо. Така и никога няма да разбере.

– Но генетиката…

– Я не ми приказвай за генетика. Тя пък каква връзка има? – попита Кроули. – Я виж Сатаната. Създаден ангел, пък като пораснал, станал Великият противник. Хей, ако ще продължаваш да ми дрънкаш за генетика, можеш спокойно да твърдиш, че като порасне, хлапето ще стане ангел. В края на краищата баща му навремето наистина е бил голяма клечка в Рая. Да твърдиш, че като порасне, ще стане демон само защото татко му е станал такъв, е все едно да разправяш, че мишка с клъцната опашка ще народи безопашати мишки. Не. Възпитанието – то е всичко. От мене да го знаеш.

– А без сатанински влияния, на които да се противостои…

– Е, в най-лошия случай Адът ще трябва пак да започне отначало. И Земята печели още поне единайсет години. Това все би трябвало да струва нещо, нали така?

Азирафел пак придоби замислен вид.

– Значи ти твърдиш, че детето само по себе си не е зло? – изрече той бавно.

– Потенциално зло е. Потенциално добро – също, предполагам. Просто един огромен мощен потенциал, който чака да бъде оформен – Кроули сви рамене. – Както и да е, какво толкова сме се разприказвали за добро и зло? Това са просто имената на страните. Ние с тебе го знаем.

– Предполагам, че си струва да се опита – рече ангелът. Кроули кимна насърчително.

– Разбрахме ли се? – протегна демонът ръка. Ангелът я стисна предпазливо.

– Със сигурност ще е по-интересно от светците – рече той.

– В последна сметка ще е за доброто на самото дете – рече Кроули. – Ние ще сме кръстници, един вид. Ще се грижим за религиозното му възпитание, тъй да се каже.

Азирафел се ухили.

– Абе знаеш ли, никога не ми беше минавало през ум – рече той. – Кръстници. Проклет да съм.

– То това последното не е чак толкова зле – рече му Кроули. – Като му свикнеш.

* * *

Знаеха я като Скарлет. По онова време продаваше оръжие, макар че тая работа вече започваше да си губи тръпката. Никога не се задържаше на една и съща работа твърде дълго. Три-четиристотин години най-много. Човек не бива да зацикля в рутина.

Косата й беше с истински медночервен цвят – не рижав, не и кестеняв, а тъмен, лъскав меден цвят. Падаше до кръста й на плитки, за които мъжете човек убиват – и наистина често го бяха правили. Очите й бяха стряскащо оранжеви. Изглеждаше на двайсет и пет години и винаги бе изглеждала на толкова.

Караше прашен, керемиден на цвят камион, тъпкан с всевъзможни оръжия, и притежаваше почти небивало умение да ги прекарва през всички граници на света. Сега се беше запътила към една малка западноафриканска държавица, в която кипеше малка гражданска войничка, и ако извадеше късмет, нейната доставка щеше да превърне войничката в голяма гражданска война. За беда камионът се беше строшил и повредата надхвърляше дори и нейните способности да поправя.

А напоследък много я биваше по машинариите.

По това време се намираше в един голям град 1616
  Уж голям град. Беше колкото английско провинциално градче или, ако го кажем по американски, голям супермаркет.


[Закрыть]. Въпросният град беше столицата на Кумболаланд – африканска държава, която живееше в мир и сговор от три хиляди години насам. Трийсетина години тя се казваше Сър Хенри Кларксънланд, но тъй като не притежаваше абсолютно никакви минерални богатства, а стратегическата й важност беше колкото на банан, държавицата биде тласната към самоуправление с почти неприлична припряност. Кумболаланд вероятно беше бедна и без съмнение скучна, но че беше мирна – беше. Разните населяващи я племена се разбираха съвсем добре помежду си и отдавна бяха изковали от мечовете си рала; през 1952-ра на градския площад беше станало сбиване между пиян воловар и не по-малко пиян крадец на волове. Хората още приказваха за това.

Скарлет се прозя в жегата. Повя си с широкополата си шапка, заряза камиона, който вече за нищо не ставаше, на прашната улица и се шмугна в някакъв бар.

Купи си кутия бира, пресуши я на един дъх и се ухили на бармана.

– Камионът ми има нужда от поправка – рече тя. – Има ли тук някой, към когото да се обърна?

Барманът пусна огромна, сърдечна усмивка. Беше впечатлен от това как гаврътна бирата.

– Само Нейтън, госпожице. Но Нейтън се върна в Каунда да нагледа фермата на тъста си. Скарлет си поръча още една бира.

– Та тоя Нейтън… Някаква представа кога ще се върне?

– Другата седмица, може би. Може би след две седмици, скъпа госпожице. Хо, тоя Нейтън, какъв е хаймана с хаймана, а?

Той се понаведе.

– Сама ли пътувате, госпожице?

– Да.

– Опасно е. В днешно време всякакви откачалки кръстосват друмищата. Лоши хора. Не местните момчета – побърза да добави.

Скарлет вдигна идеално оформената си вежда.

Въпреки жегата барманът се разтрепера.

– Благодаря за предупреждението – измърка Скарлет. Гласът й звучеше като нещо спотайващо се във високата трева, което се забелязва само по трепкането на ушите, колчем наблизо се завърти нещо младо и крехко.

Тя докосна шапката си за сбогом и излезе навън.

Жаркото африканско слънце я мореше; камионът клечеше насред улицата, натоварен с пушки, амуниции и мини. Така доникъде нямаше да стигне.

Скарлет се вторачи в камиона.

На покрива му беше кацнал лешояд. Беше пропътувал вече почти петстотин километра заедно със Скарлет. Оригваше се тихичко.

Тя огледа улицата: две жени си бъбреха на един ъгъл; сдухан продавач седеше пред куп нашарени кратуни и пъдеше мухите; няколко дечица лениво си играеха в прахта.

– Какво пък, по дяволите – рече тя. – И без това имам нужда от малко почивка.

Това се случи в сряда.

В петък градът вече беше забранена зона.

Следващия вторник икономиката на Кумболаланд бе съсипана, двайсет хиляди души бяха загинали (включително барманът, застрелян от бунтовниците, щурмували барикадите на пазара), почти сто хиляди – ранени, всичките разнообразни оръжия на Скарлет до едно бяха изпълнили съответните си функции, а лешоядът бе умрял от мазна дегенерация.

Скарлет беше хванала последния влак и напускаше страната. Време беше да сменя занаята, усещаше го. Занимаваше се с оръжия от ужасно много време. Искаше промяна. Нещо с възможности. Идеята да стане журналистка доста й допадаше. Възможност. Тя си повя с шапката и кръстоса дългите си крака.

По-нататък във влака някакви се сбиха. Скарлет се усмихна. Хората вечно се биеха – за нея или покрай нея; много мило наистина.

* * *

Сейбъл имаше черна коса, спретната черна брадица и току-що бе решил да спретне корпорация.

Беше извел счетоводителката си да пийнат нещо.

– Как се справяме, Франи? – попита я той.

– Досега са продадени дванайсет милиона бройки. Можеш ли да повярваш?

Седяха на чашка в един ресторант на име „Върхът на шестиците“ на най-горния етаж на Пето авеню 666 в Ню Йорк. Това открай време се струваше леко забавно на Сейбъл. От прозорците на ресторанта се виждаше цял Ню Йорк; нощем цял Ню Йорк виждаше огромните три шестици, украсяващи и четирите стени на сградата. Разбира се, това си беше чисто и просто пореден номер. Почнеш ли да броиш, най-накрая все ще стигнеш и до него. Но няма как да не се усмихнеш.

Сейбъл и счетоводителката му тъкмо идваха от един малък, скъп и особено изискан ресторант в Гринич вилидж, чиято кухня беше изцяло nouvelle: шушулка зелен фасул, грахче и тънко резенче пилешки гърди, естетически аранжирани върху квадратна порцеланова чиния.

Сейбъл беше измислил nouvelle кухнята последния път, като ходи в Париж.

Счетоводителката омете мръвката със зеленчуци да има няма петдесет секунди и прекара остатъка от вечерята, втренчила ту в чинията, ту в приборите, а от време на време и в сътрапезниците им такъв поглед, като че се чудеше какви ли са на вкус. Всъщност така си и беше. На Сейбъл му беше страшно забавно.

Той си играеше с чашата си с минерална вода.

– Дванайсет милиона, а? Бива, бива.

– Страхотно е!

– Значи правим корпорация. Време е за големия удар, прав ли съм? В Калифорния, мисля. Искам фабрики, ресторанти – всичкото му там. Ще запазим и издателския клон, но е време да разнообразим. Нали така?

Франи кимна.

– Добре звучи, Сейбъл. Ще ни трябват…

Един скелет я прекъсна. Скелет в рокля от Диор, със загоряла кожа, опъната почти до пръсване върху деликатните черепни кости. Скелетът беше с дълга руса коса и идеално начервени устни: изглеждаше като персоната, която всички майки на света сочат, мърморейки: „Ето какво ще стане с тебе, ако не си ядеш зеленчуците.“ Приличаше на шикозен плакат „Помощ за гладуващите“.

Беше най-добрата манекенка в Ню Йорк. Държеше книга. Заговори:

– Ах, извинете, господин Сейбъл, надявам се, че не ви се натрапвам, но вашата книга, вашата книга промени живота ми. Чудех се дали бихте имали нещо против да ми дадете автограф? – тя умолително втренчи в него очи, хлътнали дълбоко във великолепно гримираните орбити.

Сейбъл кимна грациозно и пое книгата.

Не беше за учудване, че го позна, защото тъмносивите му очи гледаха втренчено от снимката на гланцираната корица. „Диета План С: слаби и красиви“ – така се казваше книгата; диетата на века!

– Как се пише името ви? – попита той.

– Шеррил. С две „р“, едно „и“ и едно „л“.

– Напомняте ми за една моя много-много стара приятелка – каза й той, докато надписваше бързо и сръчно заглавната страница. – Заповядайте. Радвам се, че ви харесва. Винаги е приятно да срещаш почитатели.

Беше написал следното:

Шеррил,

Един хиникс пшеница за динар, и три хиникса ечемик за динар; а дървеното масло и виното не повреждай.

Откровение, глава 6, стих 6.

Д-р Рейвън Сейбъл

– От Библията е – осведоми я той.

Тя затвори почтително книгата и се отдръпна от масата, като благодари на Сейбъл – той не знаел какво означава това за нея, бил променил живота й, наистина го бил променил…

Всъщност той никога не бе защитавал медицинската титла, за която претендираше, защото по онова време университети нямаше, но виждаше, че тя гладува до смърт. Даваше й най-много още два месеца. „План С“. Решете проблемите си с теглото окончателно и безвъзвратно.

Франи чукаше лакомо по лаптопа си и планираше следващата фаза на Сейбъловата трансформация на хранителните навици на западния свят. Сейбъл й беше купил компютъра като личен подарък. Беше много-много скъп, много мощен и ултратъничък. Той обичаше тъничките неща.

– Има едно европейско предприятие, което можем да закупим като начална опора – „Холдингс инкорпорейтид“. Това ще ни предостави данъчната база на Лихтенщайн. Ако прекараме парите през Каймановите острови за Люксембург и оттам за Швейцария, можем да платим фабриките във…

Но Сейбъл вече не я слушаше. Той си спомняше изисканото малко ресторантче. Беше му хрумнало, че никога до сега не беше виждал накуп толкова много богати хора, толкова изгладнели.

Усмихна се – честната, открита усмивка, която върви със задоволството от работата, съвършено и чисто. Той просто си убиваше времето, докато дойде редът на главното събитие, но по какви изтънчени начини го убиваше само! Времето, а понякога и хора.

* * *

Понякога го наричаха Уайт или Блан, или Албус, Белезникавия, Вайс, Снежко, или с още някое от стотината му имена. Кожата му беше бледа, косата – избелялоруса, очите – бледосиви. На пръв поглед изглеждаше малко над двайсетте, а втори поглед никой никога не му хвърляше. Беше почти невъзможно да го запомниш.

За разлика от двамата си колеги той никога не успяваше да се задържи твърде дълго на каквато и да било работа. Беше работил всевъзможни интересни неща на куп интересни места. (Беше работил в Чернобилската електроцентрала, в Уинсдейл, на Три майл Айлънд – все някаква дребна, несъществена службица.)

Беше второстепенен, но ценен сътрудник на редица научноизследователски институти. (Беше помогнал при разработването на бензиновия двигател, пластмасите и кутиите за бира с вградена отварачка.) Всичко му идеше отръки.

Всъщност никой не го забелязваше. Беше ненатрапчив; присъствието му се проявяваше чрез доказателства. Като се замислиш внимателно, се сещаш, че все нещо трябва да е вършил и все някъде трябва да е бил. Но беше много лесно да го забравиш този господин Уайт.

По това време работеше като матрос на петролен танкер на път за Токио. Капитанът се въргаляше пиян в каютата. Помощник-капитанът беше на носа. Вторият помощник – в камбуза. Това горе-долу беше целият екипаж: корабът беше почти напълно автоматизиран. За хора нямаше кой знае колко работа.

Но ако човек съвсем случайно натиснеше копчето „СПЕШНО ИЗХВЪРЛЯНЕ НА ТОВАРА“ на мостика, автоматичните системи щяха да се погрижат за изпускането на големи количества черна слуз в морето – милиони тонове суров петрол, чийто ефект върху птиците, рибите, растителността, животните и хората в района щеше да бъде опустошителен. Разбира се, имаше дузини предпазни блокировки и обезопасяващи системи…, но чудо голямо – тях винаги си ги имаше.

Последваха големи спорове за това кой точно бил виновен. Най-накрая оставиха въпроса неразрешен; вината беше разпределена поравно. Нито капитанът, нито помощникът, нито вторият помощник никога вече не се хванаха отново на работа.

Незнайно как никой не се присети за моряка Уайт, който вече беше преполовил пътя към Индонезия на параход бродяга, фрашкан до козирката с ръждясали метални варели, пълни с някакъв особено токсичен препарат против плевели.