Текст книги "Добри поличби "
Автор книги: Терри Дэвид Джон Пратчетт
Соавторы: Нил Гейман
Жанры:
Классическое фэнтези
,сообщить о нарушении
Текущая страница: 19 (всего у книги 22 страниц)
– Ох, как ме засърбя – възкликна тя. После огледа Азирафел отгоре додолу. – Еее – продължи тя с леко разочарован тон, – кой знае защо, но ви мислех за по-млад.
Шадуел изгледа ревниво ангела и премести ударника на пушката гръмотевица с подчертан жест.
Азирафел погледна новото си тяло, което за беда много приличаше на старото, макар че пардесюто беше по-чистичко.
– Виждате ли – рече Кроули. Гласът му тегнеше от фаталистична мрачност. – Всъщност не е толкова просто. Мислите си, че войните започват, защото са застреляли някой стар херцог или пък някой е отрязал нечие ухо, или пък някой си е разположил ядрените ракети не където трябва. Не е така. Това са просто… ами просто поводи, които нямат кой знае колко общо със самите войни. Истинската причина за тях е, че когато две страни не могат да се гледат помежду си, напрежението се трупа и после всичко може да стане повод – ама всичко, което ти скимне. Ти как се казваш… ъ-ъ…, момченце?
– Това е Адам Йънг – представи го Анатема и се приближи. Нют се влачеше подире й.
– Точно така, Адам Йънг – потвърди Адам.
– Добре се представи. Спаси света. Вземи си свободен полуден – рече Кроули. – Но всъщност нещата няма да се променят кой знае колко.
– Мисля, че си прав – додаде Азирафел. – Убеден съм, че мойте хора искат Армагедон. Много тъжна работа.
– Някой има ли нещо против да ни обясни какво става? – запита строго Анатема и скръсти ръце. Азирафел сви рамене.
– Много дълга история – започна той. Анатема вирна брадичка.
– Ами започвайте тогава.
– Добре. В началото…
Мълнията блесна, заби се в земята на някакви си метри от Адам и си остана там – цвърчаща колона, която в основата си се разширяваше, сякаш дивото електричество изпълваше невидима форма. Човеците притиснаха гърбове о джипа.
Светкавицата изчезна, а на мястото й стоеше момък от златен огън.
– Олеле – възкликна Азирафел, – това е той.
– Кой той? – попита Кроули.
– Божият глас – поясни ангелът. – Метатронът. Ония го гледаха вторачено. После Пепър се обади:
– Не е вярно. Метатронът е пластмасов, има си лазерно оръдие и може да става на хеликоптер.
– Това е Космическият метатрон – поясни с отпаднал глас Уенслидейл. – Аз имах такъв, но главата му падна. Според мен този е по-друг.
Прекрасният безизразен поглед падна върху Адам Йънг; после се извърна рязко към бетона встрани, който клокочеше.
От врящата земя се надигна фигура – нещо като царя на демоните от пантомимата, но ако този тук беше играл някога в пантомима, ще да е била от онези представления, от които никой не си е тръгнал жив и после се е наложило да докарат поп да изпепели мястото. Не се различаваше особено от другата фигура, само дето пламъците й бяха кървавочервени.
– Ъ – рече Кроули, като се мъчеше да потъне в седалката. – Здрасти… ъ.
Онова червеното му метна възможно най-краткия поглед, като че си го отбелязваше за по-нататъшна консумация, а после се вторачи в Адам. Когато заговори, гласът му приличаше на милион излитащи мухи.
То избръмча някаква дума, която прозвуча на чулите я човеци все едно им прокарваха пила по гръбнака.
Говореше на Адам, който му отвърна:
– Хм? Не. Вече казах. Казвам се Адам Йънг – и той изгледа фигурата от главата до петите. – А ти как се казваш?
– Велзевул – подсказа му Кроули. – Господар на…
– Благодаря, Кроули – обади се Велзевул. – Покъсзззно с тебе трябва сериозззно да си поприказззваме. Убеден сзззъм, че имашззз много да ми разззправяшззз.
– Ъ – рече Кроули. – Ами нали разбирате, случилото се е…
– Млъзззк!
– Добре. Добре – отвърна припряно Кроули.
– А сега, Адам Йънг – обади се Метатронът, – макар и на този етап да оценяваме помощта ти, разбира се, длъжни сме да добавим, че е наложително Армагедон да се проведе сега. Може да изникнат някакви временни неудобства, но те надали биха попречили на хода на върховното добро.
– А – прошепна Кроули на Азирафел, – иска да каже, че трябва да унищожим света, за да го спасим.
– Шжжжто сзззе отнасззя до това на чий ходззз ще пречи, това тепърва шжжжте се реши – избръмча Велзевул. – Но трябва да сзззе реши сзззега, момченцзззе. Такава е твоята орисззз. Писано е.
Адам пое дълбоко дъх. Човеците стаиха своя. Кроули и Азирафел от известно време не се сещаха да дишат.
– Просто не ми е ясно защо всичко и всички трябва да изгарят и изобщо – заяви Адам. – Милиони риби и китове, и дървета, и… и овце, и к’вото си щете. И да беше за нещо важно, ами то да се види чия банда по я бива. Същото е като с нас и Джонсънитите. Ама дори и да победите, всъщност не можете да разбиете другите, щото вие не го искате наистина. Искам да кажа, не завинаги. И после пак ще почнете всичко отначало. И ще продължите да пращате такива като тия двамата – той посочи Кроули и Азирафел – да мътят на хората главите. Като че не е достатъчно мъчно да си хора, та и разни други да се мъкнат да ти мътят главата.
Кроули се обърна към Азирафел.
– Джонсънитите?
Ангелът сви рамене.
– Според мен ранна отцепническа секта – обясни той. – Гностици един вид. Като офитите. – Челото му се набърчи. – Или май бяха сетитите… Не, това бяха колиридийците. Ох, Божичко. Съжалявам, имаше ги със стотици, много е трудно да им хванеш дирите.
– И мътели на хората главите – измърмори Кроули.
– Няма значение! – отсече Метатронът. – Целият смисъл на Сътворението на света, на Доброто и Злото…
– Не виждам какво му е толкоз страхотното на това да сътвориш хората като хора и после да ти е криво, че се държат по хорски – сопна се Адам. – Както и да е, ако престанете да разправяте на хората, че всичко щяло да се натамани, след като умрат, току-виж пробват да го натаманят, докато са живи. Ако аз командвах, щях да направя така, че хората да живеят много по-дълго, като дъртия Метусалем. Ще е много по-интересно, а и може и да почнат да се замислят какво правят с цялата околна среда и с екологията, защото след сто години пак ще ги има.
– А – възкликна Велзевул. Всъщност започваше да се усмихва. – Исзззкаш да власзззтваш надзз сззвета. Така по мязззаш на Бащ…
– Мислих си за всичко това и не ща – заяви Адам, извръщайки се леко и кимайки насърчително на Ония. – Такова де, че има к’во да се променя, има, ама после сигурно хората постоянно ще ми се влачат и ще ме юркат аз да турям всичко в ред през цялото време и да ги отървавам от всичкия боклук, и да им правя още дървета, и какво му е доброто на това? Все едно да трябва да подреждаш спалните на хората вместо тях.
– Ти и твойта си спалня не подреждаш – обади се Пепър зад гърба му.
– За мойта си спалня нищо не съм казал – възрази Адам. Ставаше дума за стая, чийто килим се беше загубил от поглед от няколко години насам. – Говоря за спалните изобщо. Не става дума за мойта си лична спалня. Това е аналогия. Ей за това ти говоря.
Велзевул и Метатронът се спогледаха.
– Както и да е – продължи Адам, – достатъчно е зле, че през цялото време трябва да измислям к’во да правят Пепър, Уенсли и Брайън, та да не им е скучно, така че не ща повече свят от тоя, дето си го имам. Благодаря все пак.
Лицето на Метатрона взе да придобива вида, познат на всички подложени на специфичната линия на разсъждение на Адам.
– Не можеш да се откажеш да бъдеш онзи, който си – рече той най-накрая. – Чуй. Твоето раждане и твоята съдба са част от Великия план. Всичко трябва да се случи така. Всеки избор вече е направен.
– Бунтът е прекрасзззто нежжжто – додаде Велзевул, – но някои нежжжта са над бунта. Трябва да го разззбереш.
– Не се бунтувам срещу нищо – заяви Адам със спокоен тон. – Просто изтъквам разни неща. Не можете да обвинявате хората за това, че изтъкват разни неща. Чини ми се, че ще е много по-хубаво да не почвате да се биете, а просто да видите какво ще правят хората. Ако престанете да им мътите главите, може пък и да започнат да мислят както трябва и да престанат да вършат щуротии със света. Не казвам, че точно така ще направят – додаде той добросъвестно, – ама може.
– Това е безсмислено – заяви Метатронът. – Не можеш да се противиш на Великия план. Я си помисли. Това е в гените ти. Помисли.
Адам се поколеба.
Тъмното подмолно течение беше винаги готово да се надигне отново, а пискливият му шепот настояваше „да, това е, тъкмо заради това е всичко, трябва да следваш Плана, защото си част от него…“
Денят се бе проточил твърде дълго. Беше уморен. Спасяването на света беше изцедило докрай единайсетгодишното му телце.
Кроули се хвана за главата.
– За миг, само за миг ми се стори, че имаме шанс – рече той. – Той успя да ги разтревожи. Е, добре – хубаво беше, докато…
Усети, че Азирафел се е изправил на крака.
– Извинете – рече ангелът. Тримата го погледнаха.
– Този Велик план – продължи той. – Трябва да е неизразимо великият план, нали така? Мълчание.
– Това е Великият план – отсече Метатронът. – Много добре знаеш. Ще възникне свят, който ще просъществува шест хиляди години и ще свърши с…
– Да, да, това е Великият план, така си е – прекъсна го Азирафел. Говореше учтиво и почтително, но като човек, току-що задал нежелан въпрос на политическо събрание, който няма да миряса, докато не получи отговор. – Питах само дали е и неизразим. Просто исках да изясним този въпрос.
– Няма значение! – тросна се Метатронът. – Все тая!
– Значи нямате стопроцентова яснота по въпроса? – продължи Азирафел.
– На нас не ни е дадено да разбираме неизразимо великия план – отвърна Метатронът. – Но, разбира се, Великият план…
– Но Великият план може да бъде само мъничка частица от цялото неизразимо величие – вметна Кроули. – Не може да сте сигурни, че онова, което става в момента, не е точно каквото трябва от неизразимо велика гледна точка.
– Писзззано е! – ревна Велзевул.
– Но някъде другаде може да е писано друго – възрази Кроули. – Някъде, където не можете да го прочетете.
– С още по-големи букви – додаде Азирафел.
– И подчертано – допълни Кроули.
– Два пъти – предположи Азирафел.
– Може би това не е само изпитание за света – заключи Кроули. – Може и вас да ви изпитват, хора. Хммм?
– Бог не играе игрички с верните си слуги – възрази Метатронът, но с разтревожен глас.
– Леле-леле-леле! – възкликна Кроули. – Ти къде живееш?
Всички се усетиха, че извръщат поглед към Адам. Той като че ли мислеше много внимателно.
После рече:
– Не виждам защо е толкова важно това, че го пишело. Не и когато засяга хората. Винаги може да се задраска.
Над аеродрума лъхна ветрец. Горе събралите се пълчища се развълнуваха като мираж.
Възцари се онази тишина, която може би е царяла преди Сътворението.
Адам стоеше и им се усмихваше – малка фигурка, разположена точно между Рая и Ада.
Кроули сграбчи Азирафел за лакета.
– Знаеш ли как е станало? – зашушна той възбудено.
– Бил е оставен на мира! Израсъл е като човек! Той не е нито въплъщение на Злото, нито въплъщение на Доброто, просто е… човешко въплъщение… А после:
– Мисля – обади се Метатронът, – че трябва да потърся допълнителни наставления.
– И аззз – додаде Велзевул. Гневното му лице се обърна към Кроули. – И ще докладвам ззза твоето учасзззтие в това, вярвай ми. – Той изгледа Адам сърдито.
– А не знам Баща ти какво ще каже…
Гръмна оглушителен трясък. Шадуел, който от няколко минути насам човъркаше, обзет от ужасена възбуда, най-накрая бе успял да овладее разтрепераните си пръсти достатъчно и да натисне спусъка.
Сачмите пронизаха пространството, където преди малко се намираше Велзевул. Шадуел така и не разбра какъв късмет е извадил, че не улучи.
Небето трепна и си стана просто небе. Облаците на хоризонта започнаха да се разсейват.
* * *
Мадам Трейси наруши тишината.
– Ама че странни бяха – рече тя.
Всъщност онова, което искаше да каже, не би могла дори да се надява да изрази другояче освен чрез писък, но човешкият мозък притежава невероятни възстановителни сили и репликата „ама че странни бяха“ беше част от бързия процес на излекуване. След половин час щеше да си мисли, че просто е попрепила.
– Според тебе свърши ли? – попита Азирафел. Кроули сви рамене.
– Боя се, че за нас не е.
– Според мен няма защо да се тръшкате – заяви уверено Адам. – Знам всичко за вас двамата. Не се притеснявайте.
Погледна останалите от Ония и те се помъчиха да не отстъпват назад. Позамисли се, а после рече:
– И без това стана страшно мазало. Но на мене ми се струва, че всички ще са много по-щастливи, ако забравят за това. Не точно да забравят, ами просто няма да си го спомнят точно. И после ще си ходим.
– Но не може да оставиш всичко просто така! – втурна се напред Анатема. – Помисли си какви неща само можеш да направиш! Добри неща.
– Като например? – попита Адам.
– Ами… например можеш да върнеш всичките китове като за начало.
Той наклони глава настрана.
– И това ще спре хората да ги убиват, така ли?
Тя се поколеба. Хубаво щеше да е, ако можеше да отговори с „да“.
– Ами ако хората почнат да ги убиват, какво ще ме помолиш да направя за тях? – продължи Адам. – Не. Май че почнах да му хващам цаката. Почна ли да се бъркам така, няма спиране. Струва ми се, че единственото разумно нещо е хората да знаят, че ако убият кит, ще си имат мъртъв кит.
– Това показва много отговорно отношение – обади се Нют.
Адам вдигна вежда.
– Просто разум – обясни той.
Азирафел потупа Кроули по гърба.
– Май оцеляхме – рече той. – Само си представи какъв ужас щеше да бъде, ако бяхме поне малко от малко компетентни.
– Мда – отвърна Кроули.
– Колата ти действаща ли е?
– Май ще трябва да се поработи по нея – призна Кроули.
– Мислех си, че можем да откараме тези добри хора до града – предложи Азирафел. – Дължа една вечеря на мадам Трейси, убеден съм. И на нейния момък, разбира се.
Шадуел надзърна през рамо, а после погледна мадам Трейси.
– Тоя за кого приказва? – попита той тържествуващото й изражение.
Адам се върна при Ония.
– Ами то май трябва вече да си ходим – рече той.
– Но какво се случи всъщност? – възкликна Пепър. – Искам да кажа, станаха едни такива…
– Вече няма значение – прекъсна я Адам.
– Но ти можеше да помогнеш толкова много… – подхвана Анатема, щом децата се запътиха обратно към колелетата си. Нют я прихвана нежно за лакътя.
– Идеята не е добра – заяви той. – Утре е първият ден от остатъка на нашия живот.
– Знаеш ли – подметна тя, – от всички изтъркани лафове, които открай време страшно мразя, тоя е безспорният връх.
– Невероятно, нали? – ухили се щастливо Нют.
– Защо на вратата на колата ти пише „Дик Търпин“?
– Всъщност е шега – обясни Нют.
– Хммм?
– Защото накъдето и да тръгна, задържам движението – смънка той нещастно.
Кроули изгледа мрачно контролното табло на джипа.
– Съжалявам за колата – обясняваше Азирафел. – Знам колко много ти харесваше. Може би ако се съсредоточиш, ама наистина здравата…
– Няма да е същото – пресече го Кроули.
– Сигурно няма.
– Съвсем новичка я взех навремето, знаеш ли. Не беше кола, а по-скоро нещо като ръкавица, която обгръща цялото тяло.
Той подуши из въздуха.
– Какво гори?
Повя ветрец, вдигна прах и пак го слегна. Въздухът се нагорещи, натежа и хората залепнаха в него като мухи в сироп.
Той извърна глава и съзря ужасената физиономия на Азирафел.
– Ама то свърши – възкликна той. – Не може да стане сега! Онова… онова нещо, точният момент или каквото ще да е там отмина! Свърши!
Земята се разтресе. Шумът беше като от влак в метро, който обаче не минава под земята. Повече приличаше на влак, излизащ на повърхността.
Кроули защрака със скоростния лост като побъркан.
– Не е Велзевул! – крясъкът му надвика вятъра. – Това е Той! Неговият баща! Това не е Армагедон – лично е! Пали бе, кола с кола проклета!
Земята под Нют и Анатема се разшава и ги запрати върху танцуващия бетон. Измежду пукнатините бликна жълт дим.
– Като вулкан е! – изкрещя Нют. – Какво е това?
– Каквото и да е, бая се е ядосало – забеляза Анатема. Кроули сипеше псувни в джипа. Азирафел положи ръка на рамото му.
– Тук има човеци – рече той.
– Да – сопна му се Кроули. – И аз съм тук.
– Искам да кажа, че не бива да позволяваме това да им се случва.
– Абе кво… – подхвана Кроули и млъкна.
– Искам да кажа, като се позамислиш, и без това достатъчно бели сме им навлекли. И ти, и аз. За всичките тия години. С едно, с друго.
– Само си вършехме работата – смънка Кроули.
– Е, и? Мнозина в историята просто са си вършили работата и виж какви бели са направили.
– Да не ми предлагаш случайно да се опитаме да Го спрем?!
– Имаш ли нещо да губиш?
Кроули понечи да възрази и осъзна, че нямаше какво да губи. Нямаше какво да загуби освен онова, което вече беше загубил. Не можеха да му сторят нищо по-лошо от онова, което така или иначе щяха да му сторят. Най-накрая се почувства свободен.
Бръкна под седалката и напипа един крик. Ако това не свършеше работа, значи нищо не можеше да я свърши. Всъщност много по-ужасно би било да излезеш насреща на Сатаната с нещо, дето по мяза на прилично оръжие. Тогава вероятно би хранил някаква надеждица, което щеше да влоши положението.
Азирафел вдигна меча, изтърван от Война, и замислено го претегли на ръка.
– Леле-мале, колко години минаха, откакто съм държал такова нещо!
– Към шест хиляди – обади се Кроули.
– Ей Богу, толкова – възкликна ангелът. – Ех, какви времена бяха, грешка няма. Доброто старо време.
– Абе не беше – подметна Кроули.
Грохотът се усилваше.
– По онова време хората знаеха кое е правилно, кое е грешно – продължаваше мечтателно Азирафел.
– Ами да. Я си помисли.
– А-ха. Мда. Много сме им се бъркали, така ли?
– Да.
Азирафел вдигна меча. Чу се „Ууумпф!“ и той изведнъж пламна като магнезиева пръчка.
– Веднъж като го научиш, не се забравя – заяви той. Усмихна се на Кроули.
– Просто искам да ти кажа – подзе той, – в случай че не успеем да се измъкнем, че… винаги съм знаел, че нейде дълбоко в тебе се таи искрица доброта.
– Точно така – горестно потвърди Кроули. – Радост голяма.
Азирафел му протегна ръка.
– Радвам се, че се познавахме – заяви той. Кроули пое дланта му.
– До следващия път – рече той. – И… Азирафел?
– Да?
– И да помниш – винаги съм знаел, че дълбоко в себе си ти си достатъчно гадно копеле, че да си заслужава да те харесва човек.
Чу се звук от тътрене на крака и дребното, ала пъргаво тяло на Шадуел ги разбута. Той размахваше решително пушката гръмотевица.
– На вас двамката, женчовци южняшки, не бих оставил да убиете и куц плъх в бъчва – заяви той. – А ся с кого ш’ са бориме?
– С Дявола – отвърна му простичко Азирафел.
Шадуел кимна, като че за него това не беше никаква изненада, захвърли пушката, свали шапката си и оголи чело, познато и внушаващо страх навсякъде, където се събират улични побойници.
– Тъй си и мислех – заключи той. – В такъв случай ш’ си използвам ръката.
Нют и Анатема гледаха как се отдалечават от джипа с неуверена крачка. С Шадуел по средата приличаха на стилизирано W.
– Какво, по дяволите, смятат да правят? – възкликна Нют. – И какво… какво им става?!
Саката на Азирафел и на Кроули се разцепиха по шевовете. Като ще се мре, поне да се мре така, както наистина си изглеждаш. Пера се разгънаха и се издигнаха към небето.
Обратно на разпространената представа крилете на демоните са същите като на ангелите, макар често да са по-добре поддържани.
– Шадуел не бива да отива с тях! – залитна Нют.
– Какво е това Шадуел?
– Моят серж… ей това невероятно старче, да не повярва човек… Трябва да му помогна!
– Да му помогнеш ли?!
– Дал съм клетва и тъй нататък. – Нют се подвоуми.
– Е, своего рода клетва. А той ми даде в аванс цяла една месечна заплата!
– Ами другите двама кои са тогава? Твои приятели или… – подзе Анатема и изведнъж млъкна. Азирафел се беше поизвърнал и профилът му най-накрая си падна на място.
– Сетих се къде съм го виждала! – викна тя и се притисна в Нют за опора, докато земята подскачаше под тях.
– Хайде!
– Но тук ще става нещо ужасно!
– Ако ми е повредил книгата, нямаш и представа колко си прав!
Нют опипа ревера си и намери официалната си игла. Не знаеше на какво ли ще се натъкнат този път, но друго освен иглата си нямаше.
Те побягнаха…
Адам се огледа. После погледна надолу. Лицето му доби добре пресметнат невинен израз.
Последва сблъсък.
Но Адам бе в стихията си.
Винаги и изцяло в стихията си.
Той замахна и ръката му описа размит полукръг.
… Азирафел и Кроули усетиха как светът се променя. Нямаше шум. Нямаше пукнатини. Просто над мястото, където бе започнал да се надига вулкан със сатанинска мощ, се виеше дим, който се разсейваше, а една кола бавно спря. Моторът й буботеше оглушително във вечерната тишина.
Колата беше възстаричка, ала запазена. Обаче не по метода на Кроули, който се състоеше в това нащърбванията и драскотините да изчезват просто щом го пожелае. Тази кола изглеждаше по този начин – човек инстинктивно го разбираше, – защото собственикът й две десетилетия наред бе прекарвал всеки Божи уикенд във вършене на всичко онова, което според наръчника трябва да се върши всеки уикенд. Преди всяко пътуване той я обикаляше, проверяваше фаровете и броеше колелата. Сериозните мъже, които пушеха лули и носеха мустаци, бяха съставили сериозни инструкции, в които пишеше, че така трябва, и затова той го вършеше, тъй като беше сериозен мъж, който пуши лула, носи мустаци и не се отнася лекомислено към подобни предписания. Защото, ако се отнасяш към тях лекомислено, докъде ще стигнеш? Застраховката му беше точно колкото трябва. Караше или с пет километра в час по-малко от максималната позволена скорост, или с деветдесет километра в час – която от двете се пада по-малката. Носеше вратовръзка дори и в събота.
Архимед е казал, че ако му дадете достатъчно дълъг лост и достатъчно здрава опора под краката, ще премести Земята.
Би могъл да стъпи върху господин Йънг.
Вратата на колата се отвори и господин Йънг излезе оттам.
– Какво става тук? – възкликна той. – Адам? Адам!
Но Ония търчаха към портала.
Господин Йънг огледа шокираното събрание. На Кроули и Азирафел поне им беше останало достатъчно самообладание, че да си приберат крилата.
– Сега пък каква я е свършил? – въздъхна той, без действително да очаква да му отговорят.
– Ама къде се дяна туй момченце? Адам! Връщай се тука веднага!
Адам рядко слушаше татко си.
* * *
Сержант Томас А. Дайзенбъргър отвори очи. Единственото, което му се виждаше странно в обстановката, беше доколко позната му е тя. На стената висеше снимката му от гимназията. Малкото знаменце на звезди и райета стърчеше в чашата до четката му за зъби. Дори и мъничкото му плюшено меченце беше там, както винаги облечено в мъничката си униформичка. Лъчите на ранното следобедно слънце нахлуваха през прозореца на спалнята му.
Миришеше му на ябълков пай. Това беше едно от онези неща, които най-много му липсваха в съботните вечери далеч от дома.
Слезе на долния етаж.
Майка му се суетеше край печката и тъкмо изваждаше грамадански ябълков пай от фурната да поизстине.
– Здрасти, Томи – поздрави го тя. – Аз пък си мислех, че си в Англия.
– Да, мамо. Принципно съм в Англия, мамо, и защитавам демокрацията, тъй вярно, мамо, сър! – отвърна сержант Томас А. Дайзенбъргър.
– Много хубаво, синчето ми – похвали го майка му. – Татко ти е на Голямата нива с Честър и Тед. Много ще се зарадват да те видят.
Сержант Томас А. Дайзенбъргър кимна.
Той свали армейската си каска и армейското си яке и запретна армейските си ръкави. За миг доби по-замислен вид откогато и да било през живота си. Част от мислите му кръжаха около ябълковия пай.
– Мамо, ако някоя човекоединица осъществи свръзка с цел телефоническа комуникация със сержант Томас А. Дайзенбъргър, мамо, сър, то съответният индивид да бъде…
– Моля, Томи?
Том Дайзенбъргър окачи пушката си на стената над очуканата си бащина двуцевка.
– Казах, мамо, ако някой ме търси, аз съм на Голямата нива с тате, Честър и Тед.
* * *
Микробусът се приближи бавно към портала на въздушната база. Спря. Постовият, застъпил нощна смяна, погледна през прозореца, провери документите на шофьора и му махна да влиза.
Микробусът залъкатуши по бетона.
Паркира на площадката пред празното летище. Там двама мъже седяха и си пийваха винце от една бутилка. Единият беше с тъмни очила. Изненадващо, но никой не им обръщаше и грам внимание.
– Да не искаш да ми кажеш – рече Кроули, – че Той открай време го е намислил да стане така? От самото начало?
Азирафел съвестно избърса гърлото на шишето и му го подаде.
– Може и така да е – отвърна той. – Може. Предполагам, че винаги можем да Го питаме.
– Като оставим настрани факта, че с него, тъй да се каже, никога не сме си имали приказката – продължи замислено Кроули, – доколкото си спомням, Той не е точно от хората, които ти отговарят просто и ясно. Всъщност, ами всъщност Той изобщо никога не ти отговаряше. Само ще ти се усмихне, все едно знае нещо, дето ти не го знаеш.
– И, разбира се, то си е точно така – додаде ангелът. – Инак какъв е смисълът?
Настана мълчание и двете същества се втренчиха замислено в далечината, сякаш си спомняха за неща, за които и двамата отдавна-отдавна не се бяха присещали.
Шофьорът излезе от микробуса, понесъл картонен кашон и маша.
На площадката се въргаляха потъмняла метална корона и везни. Човекът ги подбра с машата и ги пусна в кашона.
После се приближи до двамината с бутилката.
– Ще ме извинявате, господа – рече той, – ама тук някъде би трябвало да се въргаля и някакъв меч – или поне във всеки случай тука така пише, – та се чудех…
Азирафел като че се притесни. Той също се поогледа, леко озадачен, после се изправи и усети, че горе-долу от един час насам седи върху меча. Пресегна се и го вдигна.
– Съжалявам – извини се той и пусна меча в кашона.
Шофьорът, нахлупил кепе на „Интернешънъл експрес“, му рече, че нямало нищо и че наистина тях двамата Господ му ги пращал, щото някой трябвало да подпише, за да потвърди, че надлежно е прибрал онова, за което са го пратили, и че тоя ден имало да се помни, а?
И двамата, Азирафел и Кроули, се съгласиха с него, че било точно така, после Азирафел подписа разписката, която му тикна шофьорът, с което потвърди, че една корона, чифт везни и меч един брой са получени в пълна изправност и предстои да бъдат доставени на зацапан адрес и минати по размазан номер на банкова сметка.
Човекът се запъти обратно към микробуса. После се спря и се обърна.
– Ако кажа на жена ми какво ми се случи днес – рече им той малко тъжничко, – никога няма да ми повярва. И хич няма да я обвинявам за което, щото и аз не го вярвам. – После се качи в микробуса и потегли.
Кроули се изправи. Мъничко се олюляваше. Протегна ръка на Азирафел.
– Хайде – подкани го той. – Ще ни закарам обратно до Лондон.
Качи се в един джип. Никой не ги спря.
Вътре имаше касетофон. Това не е стандартното положение дори за американско военно МПС, но Кроули автоматично бе предположил, че всички превозни средства, които кара, си имат касетофони, и по тази причина това също се сдоби с такъв само секунди след като той се качи.
На касетата, която пусна, след като подкара, пишеше „Музика на водата“ от Хендел и си остана „Музика на водата“ от Хендел чак докато си пристигнаха в къщи.