Текст книги "Добри поличби "

Автор книги: Терри Дэвид Джон Пратчетт

Соавторы: Нил Гейман
сообщить о нарушении

Текущая страница: 6 (всего у книги 22 страниц)

* * *

– Не разбирам защо си толкова шокиран – недоумяваше Кроули. – Той искаше истински пистолет. Всичките желания в ума му бяха все за истински пистолет.

– Но ти го пусна да се разпищоли срещу всички онези незащитени хора! – възрази Азирафел.

– О, не – отвърна Кроули. – Не точно. Всичко си е честно и почтено.

* * *

Контингентът от „Финансово планиране“ лежеше проснат по лице в някогашния ров, макар и да не им беше много забавно.

– Винаги съм твърдял, че на тия от „Покупките“ не може да се има доверие – заяви заместник-директорът по финансите. – Копелета гадни.

Един куршум просвистя и събори стената над него. Той припълзя припряно до групичката, скупчена около поваления Уедърд, и попита:

– Как е?

Заместник-началникът по надниците извърна към него изпито лице.

– Доста зле – отвърна той. – Куршумът е преминал почти през всичките. Аксес, Баркликард, Дайнърс – всичките.

– Едва златната „Америкън експрес“ го е спряла – додаде Уедърд.

Те съзерцаваха с ням ужас гледката на портфейл, натъпкан с кредитни карти, по средата с дупка от куршум, който замалко не го бе пронизал целия.

– И защо? – попита чиновник от надниците. Началникът на „Вътрешни ревизии“ отвори уста да каже нещо разумно, ала не каза нищо. Всеки си има слабо място и току-що го бяха пернали здравата по неговото такова. Двайсет години в професията. Искаше да стане дизайнер на шрифтове, но съветникът по кариерата не беше и чувал за такова нещо. Двайсет години двойни проверки на формуляр БФ-18. Двайсет години цъкане с проклетия джобен калкулатор, когато дори й онези от „Планиране“ имаха компютри. А сега по причини неизвестни, но вероятно свързани с реорганизацията и с желанието да си спестят всичките разходи по ранното пенсиониране го стреляха с оловни куршуми.

В главата му настъпваха пълчищата на параноята.

Той погледна собствения си пистолет. През мъглите от гняв и смут забеляза, че беше по-голям и по-черен, отколкото когато му го връчиха. И по-тежичък също.

Той се прицели в един близък храст. Куршумената струя го разпердушини за секунди пред очите му.

О, значи такава била тяхната игра. Е, все някой трябваше да победи.

Той погледна хората си.

– Добре, момчета – рече той, – да им видим сметката на ония гадове!

* * *

– Така както аз го виждам – рече Кроули, – никой не е задължен да натиска спусъка.

Той пусна на Азирафел лъчезарна, чувствителна усмивка.

– Хайде – подкани го той. – Да поогледаме, докато всички са заети.

* * *

Куршумите свистяха в нощта.

Джонатан Паркър, от отдел „Покупки“, пълзеше през храстите и не щеш ли, един храст го стисна за врата.

Найджъл Томпкинс изплю китка рододендронови листа.

– Там долу цари законът на компанията – изсъска той с покрито със спечена кал лице, – но тук съм само аз…

* * *

– Подличък номер си беше – заяви Азирафел, докато обикаляха празните коридори.

– Че какво толкова съм направил? Какво? – Кроули блъскаше напосоки разни врати.

– Там навън хората се стрелят!

– Е, ами те това искаха, нали така? Самички си го направиха. Тъкмо това е истинското им желание. Аз само им помогнах. Мисли си за ставащото като за вселената в миниатюра. Свободна воля за всички. Божествена непогрешимост, нали така?

Азирафел го изгледа на кръв.

– Ох, добре де – изпъшка нещастно Кроули. – Всъщност никой няма да бъде убит. Всички по чудо ще избегнат смъртта. Щото иначе никак няма да е забавно.

Азирафел си отдъхна.

– Знаеш ли, Кроули – усмихна се той, – винаги съм бил убеден, че дълбоко в себе си ти всъщност си много…

– Добре де, добре де – прекъсна го троснато Кроули. – Вземи сега, та го раздрънкай на целия свят, а?

* * *

Не след дълго започнаха да възникват халтави съюзи. Повечето финансови отдели откриха, че ги свързват общи интереси, уредиха разногласията помежду си и се съюзиха срещу „Планирането“.

Когато пристигна първата полицейска кола, шестнайсет куршума, идващи от най-разнообразни посоки, се забиха в бронята й, преди да сколаса да преполови алеята. Още два съсипаха антената, но вече беше твърде, твърде късно.

* * *

Мери Ходжис тъкмо затваряше телефона, когато Кроули отвори вратата на офиса й.

– Сигурно са терористи – рече сопнато тя – или бракониери. – После огледа двамата мъже. – Вие сте полицаите, нали?

Кроули забеляза как очите й започнаха да се изцъклят. Като всички демони той имаше добра памет за физиономии, дори и при десет изминали години, липса на монашеско покривало и добавката на свиреп слой грим. Щракна с пръсти. Тя се отпусна обратно в стола, а лицето й се превърна в безизразна, дружелюбна маска.

– Нямаше нужда – рече Азирафел.

– Доб… – Кроули погледна часовника си. – Добро утро, госпожо – произнесе той с напевен глас. – Ние сме просто двойка свръхестествени същества и само се чудехме дали не бихте ни помогнали, като ни посочите местонахождението на прословутия Син на сатаната. – Той се усмихна студено на ангела. – Да я събудя, казваш? Тогава ти ще й го кажеш това.

– Е… щом ще е така… – отвърна бавно ангелът.

– Понякога старият начин си е най-добър – заяви Кроули и се обърна към изпадналата в несвяст жена.

– Били ли сте монахиня преди единайсет години? – попита той.

– Да – отвърна Мери.

– Ето на! – рече Кроули на Азирафел. – Видя ли? Знаех си, че не съм сбъркал.

– Дяволски късмет – промърмори ангелът.

– Тогава името ви беше сестра Приказлива. Или нещо подобно.

– Бъбрива – поправи го с глух глас Мери Ходжис.

– А спомняте ли си инцидент, свързан с размяната на новородени бебета? – попита Кроули.

Мери Ходжис се поколеба. Когато заговори, сякаш за пръв път от години се пробуждаха спомени, обрасли с дебела кора.

– Да – отвърна тя.

– Съществува ли някаква възможност при размяната нещо да се е объркало?

– Не знам.

Кроули се замисли.

– Трябва да сте имали архив – заяви той. – Архив винаги има. Всеки в днешно време води архив – той погледна гордо Азирафел. – Това беше едно от най-добрите ми хрумвания.

– О, да – потвърди Мери Ходжис.

– И къде е той? – попита благо Азирафел.

– Веднага след раждането избухна пожар. Кроули изпъшка и замята ръце във въздуха.

– Сигурно е бил Хастур – рече той. – В стила му е. Как да им имаш вяра на тия? Бас ловя, че си е мислил, че постъпва много умно.

– Спомняте ли си някакви подробности за другото дете? – попита Азирафел.

– Да.

– Моля ви, кажете ми ги.

– Имаше мънички хубавки пръстенца сладки.

– О.

– И беше такова сладурче – мечтателно продължи Мери Ходжис.

Навън се разнесе вой на сирена, рязко прекъснат от уцелилия я куршум.

Азирафел сръчка Кроули.

– Давай по-бързо – подкани го той. – Всеки момент ще затънем до колене в полиция и аз, разбира се, ще бъда морално задължен да им помагам при разпита. – Той се позамисли. – Може би тя ще успее да се сети дали и други жени са раждали същата нощ и…

Тичащи крака затопуркаха на долния етаж.

– Спри ги! – възкликна Кроули. – Трябва ни още време!

– Още някое чудо и Там Горе наистина вече ще почнат да ни забелязват – опъна се Азирафел. – Ако много ти се иска Гавраил или някой друг да се зачуди как така четирийсет полицаи изведнъж са заспали…

– Добре – съгласи се Кроули. – Дотук сме. Толкова. Струваше си да опитаме. Да се махаме.

– След трийсет секунди ще се събудиш – рече Азирафел на бившата монахиня, изпаднала в транс – и ще си сънувала прекрасен сън за онова, което най-много обичаш и…

– Да, да, хубаво де – въздъхна Кроули. – Може ли вече да тръгваме?

* * *

Никой не ги забеляза как се измъкват. Полицаите бяха твърде заети с вкарването в сградата на четирийсет опиянени от адреналин и пощурели за битка курсисти по мениджмънт. Три полицейски микробуса бяха изорали дири в ливадата. Азирафел успя да накара Кроули да удари едно рамо на първата линейка, но после бентлито изсвистя в нощта. Зад гърба им лятната къща и белведерът вече пламтяха.

– Зарязахме горката женица в ужасно положение – рече ангелът.

– Мислиш ли? – Кроули се опита да сгази един таралеж и не уцели. – Заявките ще й се удвоят, помни ми думата. Стига да си изиграе картите както трябва и се оправи с писмените откази и със закона. Инициативно обучение с истинско оръжие? На опашка ще се редят.

– Защо си толкова циничен?

– Казах ти вече. Професия.

Известно време пътуваха в мълчание. После Азирафел се обади:

– Редно е да мислим, че все някак ще се издаде, нали? Да смятаме, че можем по някакъв начин да го разпознаем.

– Няма да се издаде. Не и на нас. Защитен камуфлаж. Без изобщо да го подозира, неговата власт ще го крие от всякакви нахални окултни сили.

– Окултни сили ли?

– Ние с тебе – поясни Кроули.

– Аз не съм окултен – възрази Азирафел. – Ангелите не са окултни. Те са неземни.

– Както ще да е – сопна му се Кроули, твърде уморен за спорове.

– Има ли някакъв друг начин да го намерим? Кроули вдигна рамене.

– Откъде да знам? Според теб какъв опит имам аз с тия работи? Армагедон идва само веднъж, нали знаеш. Не те пускат да се пробваш, докато се научиш.

Ангелът се загледа в нижещите се покрай тях плетища.

– Като че ли всичко е спокойно – рече той. – Според теб онова наистина ли ще се случи?

– Е, термоядреното унищожение открай време е много популярно. Макар да ми се налага да призная, че големите клечки в момента се държат изключително любезно един с Друг.

– Удар на астероид? – предположи Азирафел. – Доколкото разбирам, напоследък е страшно на мода. Ще падне в Индийския океан, ще се надигнат едни ми ти огромни облаци прах и изпарения и сбогом прощавайте, висши форми на живот всичките до една.

– Леле – възкликна Кроули и се погрижи да увеличи скоростта над допустимата. И най-малката дреболия помагаше.

– Дори и мисълта за това е непоносима – додаде мрачно Азирафел.

– Всички висши форми на живот – покосени, просто ей-така.

– Ужас.

– И нищо, ама нищичко освен прах и фундаменталисти.

– Пфу, че гадост!

– Извинявай. Не можах да се сдържа. Те се втренчиха в пътя.

– Може би някакви терористи… – поде Азирафел.

– Няма да са от нашите – рече Кроули.

– От нашите ще са – съгласи се Азирафел. – Макар че те, нашите, са борци за свобода, разбира се.

– Виж какво ще ти кажа – рече Кроули, докато гумите му димяха по околовръстното край Тадфийлд, – време е да свалим картите. Аз ще ти кажа кои са нашите, ако ти ми издадеш вашите.

– Добре. Ти си пръв.

– О, не, първо ти.

– Но ти си демон.

– Да, но демон, който си държи на думата, надявам се.

Азирафел изреди петима политически лидери. Кроули – шестима. Три имена фигурираха и в двата списъка.

– Виждаш ли? – възкликна Кроули. – Както винаги съм казвал: големи хитреци са това човеците. Не бива да им имаш грам вяра.

– Но според мен никой от нашите не крои големи планове – рече Азирафел. – Просто дребни теро… политически протестни актове – поправи се той.

– А – обади се жално Кроули. – Искаш да кажеш, никакви такива евтини масови кланета? Само персонално обслужване, всеки куршум – изстрелян индивидуално от сръчни майстори?

Азирафел не откликна.

– И сега какво ще правим?

– Ще се опитаме да поспим.

– Ти нямаш нужда от сън. Аз нямам нужда от сън. Злото никога не спи. Добродетелта вечно бди.

– Злото изобщо – може би. Но тази тук специфична частичка от него е добила навика чат-пат да си подремва.

– Той се загледа в светлината на фаровете. Съвсем скоро щеше да дойде такова време, че за спане и дума нямаше да може да става. Когато долу откриеха, че лично той е изгубил дирите на Антихриста, сигурно щяха да изровят всичките ония доклади, дето ги беше писал за Испанската инквизиция, и да изпробват докладваното върху него – първо едно по едно, а после всичкото наведнъж.

Той се порови из жабката, напипа напосоки някаква касета и я пъхна в касетофона. Малко музика би…

„…Вееелзевул – дявол той за мен е отредииил, иииил…“

– И за мен – измърмори Кроули. За миг лицето му стана безизразно. После демонът нададе сподавен писък и рязко врътна копчето за включване и изключване.

– Разбира се, може да успеем да хванем някой човек да ни го намери – рече замислено Азирафел.

– Какво? – попита разсеяно Кроули.

– Човеците ги бива в намирането на други човеци. От хиляди години се занимават с това. А детето е човек. И същевременно… нали знаеш. За нас той ще е скрит, но други човеци биха могли да… ами може би да го усетят. Или да забележат разни неща, за които не бихме се сетили изобщо.

– Няма да стане. Той е Антихрист! Той притежава… ами един вид автоматична защита, нали така? Макар и да не го знае. Тя няма да позволи на хората дори да го заподозрат. Още не. Не и докато всичко не е готово. Подозренията ще се плъзгат по него като… по каквото там се плъзга водата – довърши той неубедително.

– Някакви по-добри идеи да имаш? Една-едничка по-добра идея да имаш? – попита Азирафел.

– Нямам.

– Добре тогава. Току-виж пък станало. Не ми казвай, че си нямате някакъв челен отряд, който би могъл да използваш. Аз знам, че ние имаме такъв. Да видим дали няма да уловят дирята.

– Какво биха могли да направят те, дето ние не го можем?

– Ами като начало няма да карат хората да се стрелят, няма да хипнотизират почтени жени, няма да…

– Добре. Добре. Но това в Ада няма никакъв шанс. Повярвай ми, знам. Ала не мога да се сетя за нищо по-добро.

– Кроули свърна по магистралата и подкара към Лондон.

– Аз разполагам с… с определена мрежа от агенти – обади се след малко Азирафел. – Из цялата страна. Дисциплинирана войска. Мога да им възложа издирване.

– Аз… ъ-ъ… такова, също разполагам с нещо подобно – призна си Кроули. – Знаеш как е – не се знае кога могат да ти дойдат добре…

– По-добре да ги предупредим. Мислиш ли, че ще склонят да работят заедно?

Кроули поклати глава.

– Според мен идеята никак не е добра – рече той. – Те не са особено обиграни, политически казано.

– Тогава нека всеки да се свърже със своите и да види какво могат да направят.

– Предполагам, че си струва да се опита – рече Кроули. – Не че нямам сума ти друга работа за вършене, Господ да ми е свидетел.

Челото му се набърчи за миг, а после шляпна тържествуващо по кормилото.

– Патка! – извика той.

– Какво?

– Патката е онова, по което се плъзга водата!

Азирафел си пое дълбоко дъх.

– Моля те, просто си карай – рече той уморено. Пристигнаха призори – касетофонът свиреше „Меса в си минор“ от Й. С. Бах със солист Фр. Мъркюри.

Кроули обичаше града рано сутрин. По това време беше населен предимно от хора, които си имат работа за вършене и истински причини да се намират там, противно на ненужните милиони, които се домъкваха след осем вечерта. Улиците бяха що-годе тихи и спокойни. Тясната уличка пред книжарничката на Азирафел беше маркирана с двойни жълти линии „паркирането забранено“, но щом бентлито спря до бордюра, те послушно се разстъпиха.

– Е, добре – рече демонът, докато Азирафел си прибираше сакото от задната седалка. – Ще държим връзка, нали?

– Какво е това? – попита Азирафел. Държеше в ръце кафяв правоъгълник.

Кроули присви очи и го огледа.

– Книга? – възкликна той. – Не е моя. Азирафел запрелиства пожълтелите страници. В подсъзнанието му зазвъняха тихи библиофилски звънчета.

– Сигурно принадлежи на онази млада дама – произнесе той бавно. – Трябваше да й вземем адреса.

– Виж, и без това си имам достатъчно неприятности. Не искам да се разчува, че ходя по хората да им връщам имуществото – рече Кроули.

Азирафел обърна на заглавната страница. Май беше добре, че Кроули не можа да му види физиономията.

– Предполагам, че спокойно можеш да я изпратиш в тамошната поща – рече Кроули. – Ако наистина смяташ, че си длъжен. Пиши за получател „оная лудата с колелото“. Никога не се доверявай на жена, която кръщава със смешни имена превозните средства…

– Да, да, разбира се – рече ангелът. Той бръкна за ключовете си, изтърва ги на тротоара, вдигна ги, пак ги изтърва и се юрна към вратата на магазинчето.

– Значи ще държим връзка? – извика подире му Кроули.

Азирафел се сепна, както превърташе ключа.

– Какво? – рече той. – О, да. Добре. Много хубаво – и затръшна вратата.

– Ха така – смънка Кроули и изведнъж се почувства много самотен.

* * *

Фенерчето осветяваше пътеките с трепкаща светлина.

Проблемът да намериш книга с кафяви корици сред кафяви листа и кафява вода на дъното на канавка, изкопана в кафявата пръст на кафявата… ъ-ъ… тъй де, сивкавата светлина на зората, беше в това, че не можеш да я намериш.

Там я нямаше.

Анатема опита всички методи на издирване, за които се сети. Методичното разделяне на земята. Ръчкането напосоки из крайпътната папрат. Нехайното промъкване към същата тази папрат и поглеждане с бялото на окото. Опита дори и онзи, за който романтичната й нагласа настояваше, че ще сработи, а именно театрално да се предаде, да седне и да остави погледа си най-естествено да падне върху парче земя и точно там, стига тя да се намираше в някое прилично повествование, щеше да бъде книгата.

Но не беше.

Което означаваше, както тя се страхуваше от самото начало, че книгата вероятно се намира на задната седалка на колата, собственост на двама сговорчиви поправячи на велосипеди.

Усещаше как поколения наследници на Агнес Нътър й се присмиват.

Дори и ако онези двамата бяха достатъчно честни, че да пожелаят да я върнат, те едва ли биха си направили труда да търсят къща, която са мернали едва-едва в тъмното.

Единствената надежда беше да нямат понятие с какво са се сдобили.

Азирафел, също като мнозина търговци в Сохо, специализирани в търсене на труднонамираеми книги за тънкия познавач, си имаше задна стаичка, но онова, което имаше вътре, беше далеч по-поверително от онова, с което обикновено е пълна специалната чанта за Клиента, който знае какво иска.

Той особено се гордееше с книгите си с предсказания.

Първи издания предимно.

Имаше Ричард Никсън 2121
  Не бившия президент на Съединените щати, а малоумника от шестнайсти век.


[Закрыть]и Марта Циганката, и Игнасиус Сибила, и стария Отуел Бинс. Нострадамус му бе написал „На моятъ старъ приятелъ Азерафелъ съ най-добри пожелания“; Майка Шиптън бе разляла питие върху неговата бройка, а в шкафчето с климатик в единия ъгъл се намираше оригиналният свитък с разкривения почерк на свети Йоан Богослов от Патмос, чието „Откровение“ беше бестселърът на всички времена. Азирафел го смяташе за готин тип, макар и да си падаше твърде голям любител на разни странни гъби.

Онова, което неговата колекция не притежаваше, беше копие от „Правите и акуратни пророчества на Агнес Нътър“; Азирафел влезе в стаята, държейки книгата в ръце така, както страстен филателист би държал „син Мавриций“, цъфнал ненадейно на картичка, пратена от леля му.

Никога досега не беше виждал копие от тази книга, но беше чувал за нея. Всички в занаята, като се вземе предвид, че това е един тясно специализиран занаят – ще рече около дузина души, – бяха чували за нея. Съществуването й беше нещо като вакуум, около който вече стотици години кръжаха на орбита всевъзможни странни истории. Азирафел осъзна, че не е сигурен дали може да се кръжи на орбита около вакуум, но не му пукаше; пред „Правите и акуратни пророчества“ дневниците на Хитлер изглеждаха като… ами като пълен фалшификат.

Ръцете му почти бяха престанали да треперят, когато я положи на една пейка, извади чифт хирургически гумени ръкавици и благоговейно я разтвори. Азирафел беше ангел, но обожаваше също и книгите.

На заглавната страница беше изписано:

Правите и акуратни предсказания на Агнесъ Нътърь

С малко по-дребен шрифт:

Исътинъската и Точъна Историа отъ Днешъно Време до Краiатъ на Съветъть

С малко по-едър шрифт:

Съдъръжя Мъного Наi-Разълични Чудеся и Поучениiа за Мудрите

С по-различен шрифт:

По-пълъна от всичъки досега пубъликувани

С по-дребен шрифт, но с главни букви:

отъносъно грядущтiте стъранъни времена

С малко отчаян курсив:

И Събитиiа съ Чудодеiъня Природа Отново с по-едър шрифт:

„Напомъня на Носътърадамусъ в най-доврата му форма“ Урсула Шиптънь

Пророчествата бяха номерирани и бяха повече от четири хиляди на брой.

– Стегни се, стегни се – смъмри се Азирафел. Отиде в малката кухничка, свари си какао и на няколко пъти дълбоко си пое дъх.

После се върна и прочете напосоки някакво предсказание.

Четири минути по-късно какаото все така си стоеше непокътнато.

* * *

Червенокосата жена в ъгъла на хотелския бар беше най-преуспелият военен кореспондент в цял свят. Сега имаше паспорт на името на Кармин Зуигибър; пламнеше ли някъде война, и тя се озоваваше там.

Е, повече или по-малко.

Всъщност тя ходеше там, където нямаше война. Там, където имаше война, вече беше ходила.

Не беше много известна, освен където трябваше. Съберете дузина военни кореспонденти в бара на някое летище и разговорът също като стрелката на компас, насочваща се към севера, ще се завърти към Мърчинсън от „Ню Йорк таймс“ през Ван Хорн от „Нюзуик“ до Анфорд от Ай Ти Ен Нюз. Военните Кореспонденти на военните кореспонденти.

Но когато Мърчинсън, Ван Хорн и Анфорд се натъкнеха един на друг в някоя окаяна ламаринена барака в Бейрут, Афганистан или Судан, след като всеки изкажеше възхищенията си от раните на другия и гаврътнеха по няколко чашки, те започваха да си разказват благоговейно анекдоти за „Рижата“ Зуигибър от „Нешънъл уърлд уикли“.

– Тоя тъп парцал – казваше Мърчинсън. – Тия, тяхната мамица, не знаят какво си имат, мамицата им.

Всъщност в „Нешънъл уърлд уикли“ бяха съвсем наясно какво си имат: Военен кореспондент. Обаче както си я имаха, не знаеха защо им е и какво да я правят.

Типичният брой на „Нешънъл уърлд уикли“ известяваше на света, че видели лицето на Исус върху „Биг Мак“, купен от някого си в Де Мойн, придружено с впечатленията на художник относно хлебчето; как наскоро Елвис Пресли бил забелязан да работи в закусвалня на „Бъргър Лорд“ в Де Мойн; как слушането на плочи на Елвис излекувало от рак домакиня от Де Мойн; как изобилието от върколаци, навъдило се в Средния запад, било потомство на благородни жени пионерки, изнасилени от Големия крак; и че през 1976-а Елвис бил отвлечен от извънземни, защото бил твърде добър за този свят 2222
  Забележително наистина, но една от тези истории действително е вярна.


[Закрыть].

Това беше то „Нешънъл уърлд уикли“. Продаваха четири милиона броя на седмица и имаха нужда от военен кореспондент, колкото от ексклузивно интервю с генералния секретар на Обединените нации 2323
  Такова интервю беше взето през 1983 г. и гласеше следното:
  Въпрос: Вие значи сте генералният секретар на Обединените нации?
  Отговор: Я.
  Въпрос: Да ви се е мяркал Елвис?


[Закрыть].

Така че плащаха на рижата Зуигибър луди пари да обикаля и да търси войни и пренебрегваха издутите, зле напечатани на машина пликове, които тя от време на време им изпращаше от цялото земно кълбо, за да оправдае своите – доста разумни, обикновено – претенции към командировъчните.

И според тях си бяха прави, защото – от тяхна гледна точка – тя всъщност не беше добър военен кореспондент, макар и без съмнение да беше най-привлекателният военен кореспондент, което в „Нешънъл уърлд уикли“ означаваше много. В репортажите й вечно ставаше дума за някакви типове, които се стрелят, без истинско вникване в по-големите политически усложнения и още по-важно, без Хуманен интерес.

От време на време даваха някоя от статиите й на някой редактор да я пооправи. („Исус се явил на деветгодишния Мануел Гонсалес по време на решителна битка на Рио Конкорса и му казал да се прибира вкъщи, защото майка му се тревожи за него. «Зная, че беше Исус – казало храброто момченце, – защото изглеждаше досущ както, когато образът му се появи по чудо на кутията ми за сандвичи.»“)

През повечето време „Нешънъл уърлд уикли“ не й досаждаше и най-грижливо изхвърляше кореспонденциите й в кошчето за боклук.

Мърчинсън, Ван Хорн и Анфорт не ги беше грижа за всичко това. Знаеха само, че избухнеше ли някъде война, госпожица Зуигибър първа беше там. Практически преди войната да избухне.

– Как го постига? – питаха се невярващо те един друг. – Как, по дяволите, го прави? – А погледите им се срещаха и тихомълком си казваха: „Ако беше кола, щеше да е «Ферари». Тя е от жените, на които най-подобава да бъдат красивите спътници на корумпиран генералисимо на някоя колабираща страна от Третия свят, а се мотае с такива като нас. Тъй че в случая късметлиите сме ние, нали така?“

Госпожица Зуигибър само се усмихваше и черпеше всички по още едно за сметка на „Нешънъл уърлд уикли“. И гледаше как около нея избухват схватки. И се усмихваше.

Излезе права. Журналистиката й прилягаше.

Покрай това от време на време всеки има нужда от почивка. Рижата Зуигибър беше на почивка за първи път от единайсет години насам. Намираше се на малък средиземноморски остров, който си вадеше хляба от туристическия занаят, и това само по себе си беше странно. Рижата приличаше на жена, която, ако отиде на почивка на остров, по-малък от Австралия, то ще е само защото са си дружки със собственика му. И ако само преди месец бяхте казали на когото и да било от тукашните, че се задава война, той щеше да ви се изсмее и да се опита да ви пробута плетена дамаджана за ракия или картина на залива, направена от мидички; така беше тогава.

А сега беше ето как.

Сега дълбоко религиозно-политическо разцепление по въпроса на коя точно от четирите малки държави на континента не принадлежаха беше разкъсало страната на три части, унищожило статуята на Дева Мария на градския площад и ликвидирало туристическия занаят.

Рижата Зуигибър седеше в бара на хотел „Паломар дел Сол“ и пиеше нещо, което минаваше за коктейл. В единия ъгъл свиреше изнурен пианист, а келнер с перука мъркаше в микрофона: Няаааааакога живяло МАЛКО БИЧЕ БЯЛО. Мноооооого то тъжало, че е МАЛКО БИЧЕ БЯЛО…

Един мъж се метна през прозореца – захапал в зъбите си нож. В едната си ръка стискаше автомат „Калашников“, а в другата – граната.

– Оббвяввм тоди хотеу дза преввдет од… – той млъкна. Извади ножа от устата си и започна отначало.

– Обявявам този хотел за превзет от името на протурската Фракция за освобождение!

Последните двама почиващи на острова изпълзяха изпод масата си. Рижата безгрижно извади мараскиновата черешка от питието си, вдигна я към алените си устни, бавно я засмука и я откъсна от дръжката по такъв начин, че неколцина от мъжете в стаята ги изби студена пот.

Пианистът се изправи, бръкна в пианото и измъкна оттам старинна полуавтоматична картечница.

– Този хотел вече е превзет от Прогръцката териториална бригада! – вресна той. – Едно погрешно движение, и ще те застрелям! И после бял ден няма да видиш!

На вратата нещо се размърда. Грамаден чернобрад индивид със златна усмивка и истинска пушка „Гейтлинг“ с антикварна стойност стоеше на прага, придружен от кохорта също така грамадни, макар и не толкова впечатляващо въоръжени мъже.

– Този стратегически важен хотел, от години символ на фашистки империалистически турско-гръцки подлизурски туристически занаят, вече е собственост на итало-малтийските борци за свобода! – избоботи той любезно. – А сега да избием всички до крак!

– Дрън-дрън! – сопна му се пианистът. – Стратегически важен, как ли пък не. Просто има изключително добре заредена винарска изба!

– Той е прав, Педро – обади се онзи с калашника. – Мойте тъкмо затова го искаха. Генерал Ернесто де Монтоя ми рече: таквоз, вика ми той, Фернандо, войната до събота ще свърши и момчетата ще искат да се повеселят. Я вземи се отбий в хотел „Паломар дел Сол“ и го обяви за плячка, става ли?

Брадатият почервеня.

– Много важен стратегически и още как, Фернандо Кианти! Аз начертал голяма карта на остров и той паднал се точно в средата, което го прави много даже важен стратегически, мамка негова, това мога да ти кажа.

– Ха! – възкликна Фернандо. – Още малко и ще кажеш, че щом къщата на Малкия Диего е с изглед към упадъчния капиталистически частен евин плаж, значи е стратегически важна!

Тъмночервен цвят заля лицето на пианиста.

– Нашите го завзеха сутринта – призна той.

Последва тишина.

В тишината се разнесе леко шумолене на коприна. Рижата беше отпуснала крака си на земята.

Адамовата ябълка на пианиста подскачаше нагоре-надолу.

– Е, този плаж е доста важен стратегически – успя да произнесе той, като се опитваше да не обръща внимание на жената на високото столче. – Искам да кажа, ако някой кацне там с подводница, то ще ти се иска да си някъде, откъдето се вижда всичко.

Тишина.

– Е, много по-важен е стратегически от този хотел във всеки случай – завърши той.

Педро се изкашля заплашително.

– Следващият, който каже нещо. Какво да е. Той мъртъв – и се ухили. Вдигна пушката си. – Така. А сега – всички на отсрещна стена.

Никой не помръдна. Вече не го слушаха. Слушаха приглушеното, нечленоразделно мърморене, което идеше от коридора зад него, тихо и монотонно.

Кохортата на входа взе да пристъпва от крак на крак. Сякаш полагаха всички възможни усилия да стоят непоклатимо, но неумолимо биваха изтиквани встрани от мърморенето, което бе започнало да придобива членоразделен облик.

– Ще прощавате, господа, ама каква вечер само, а? Три пъти го обиколих тоя остров, едвам го намерих това място, тука май си мислят, че това указателните табели никаква работа не вършат, а? И все пак най-накрая го намерих, четири пъти ми се наложи да спирам и да питам, накрая питах и в пощата, в пощата винаги знаят кое къде е, но се наложи да ми чертаят карта, е, все някак се добрах дотук…

Плъзгайки се бодро покрай мъжете с пушките, същинска щука във вир с пъстърви, се приближаваше дребен очилат мъж в синя униформа, понесъл дълъг, тънък, увит в кафява хартия пакет, завързан с канап. Единствената му отстъпка пред жегата бяха кафявите найлонови сандали без пръсти, макар зелените вълнени чорапи, върху които ги беше обул, да издаваха дълбокото му вродено недоверие към чуждоземния климат.

На главата му беше нахлупена островърха шапка с надпис „Интернешънъл експрес“, изписан с големи бели букви.

Беше невъоръжен, но никой не го докосна. Никой дори не насочи дуло към него. Просто го зяпаха.

Дребосъкът се огледа из стаята, взря се в лицата, а после отново погледна папката си; след това се запъти право към Рижата, която продължаваше да си седи на високото столче.

– Пратка за вас, госпожице – доложи той. Рижата пое пакета и започна да развързва канапа. Човекът от „Интернешънъл експрес“ се изкашля дискретно и поднесе на журналистката добре омачкана разписка за получаване и жълта пластмасова химикалка, прикрепена към папката с връзка.

– Трябва да се подпишете, госпожице. Ето тук. Напишете пълното си име ето тук с печатни букви и се подпишете там долу.

– Разбира се. – Рижата се подписа нечетливо, после написа името си. Името, което написа, не беше Кармин Зуигибър. Беше много по-кратко.

Мъжът й благодари любезно и тръгна да излиза, като си мърмореше: „Брей че хубаво местенце си имате тука, господа, все се каня да дойда тука на почивка, извинете за безпокойството, ще прощавате, сър…“ И излезе от живота им също толкова бодро, както бе влязъл.

Рижата доотвори пакета. Хората се скупчиха наоколо, за да виждат по-добре. Вътре в пакета имаше голям меч.

Тя го огледа. Беше много прав меч, дълъг и остър; изглеждаше хем стар, хем неизползван; по него нямаше никакви орнаменти, нищо впечатляващо. Това не беше вълшебен меч, не беше мистично оръжие, притежаващо сила и мощ. Съвсем отявлено си беше меч, създаден да сече, кълца, реже, за предпочитане да убива, е, ако не успее, поне да осакатява невъзвратимо, безчет хора при това. Излъчваше смътна аура на омраза и заплаха.