Текст книги "Добри поличби "

Автор книги: Терри Дэвид Джон Пратчетт

Соавторы: Нил Гейман
сообщить о нарушении

Текущая страница: 11 (всего у книги 22 страниц)

Погледаха още малко Куче, като тропаха с пети по портата. Беше твърде горещо за мислене.

После Пепър се обади:

– Щом има кози крака, не трябва да има рога. Те са към предната половина.

– Не съм си го измислил аз, нали така? – рече обидено Адам. – Просто ви обяснявах. Сега научавам, че съм си го измислил. Няма нужда да се заяждате с мене.

– Както и да е – продължи Пепър. – Тоя тъп Пън няма какво да ми циври тогава, че хората го били бъркали с дявола, щом е с рога. Хората просто са длъжни да кажат „А, ето го дявола“.

Куче започна да рови в една заешка дупка. Адам, на когото като че ли нещо му тежеше на душата, пое дълбоко дъх.

– Ама не трябва всичко да го вземате толкова буквално – възкликна той. – Тъкмо там е проблемът в днешно време. Груб материализъм. Точно хората като вас са тия, дето секат дъждовните гори и правят дупки в озоновия слой. В озоновия слой има една такава грамаданска дупка само зарад такива груби материализми като вас.

– Аз с нищо не мога да помогна – отвърна механично Брайън. – Още имам да плащам за оня тъп парник за краставици.

– В списанието го пише – додаде Адам. – Само за един говежди хамбургер трябват милиони хектари дъждовна гора. И всичкият тоя озон изтича навън, щото… – той се поколеба, – щото хората пръскат околната среда с дезодоранти.

– И китовете – досети се Уенслидейл. – Трябва да ги спасяваме.

Адам го погледна неразбиращо. Докато свършваше старите броеве на „Нов Водолей“, не се беше натъкнал на нищо за китовете. Редакторите му бяха приели, че читателите са отвсякъде „за“ спасяването на китовете, също както приемаха и че дишат и ходят прави.

– Имаше едно такова предаване за тях – обясни Уенслидейл.

– И що да ги спасяваме? – попита Адам. Мярнаха му се някакви смътни видения – събираш спасени китове, докато събереш достатъчно за значка.

Уенслидейл се умълча и напрегна памет.

– Щото могат да пеят. И имат големи мозъци. Почти не са останали. Пък и без това хич не ни и трябва да ги убиваме, щото стават само за котешка храна и такива работи.

– Щом са толкоз умни – бавно рече Брайън, – к’во правят тогава в морето?

– О, де да ги знам – отвърна Адам със замислен вид. – Плуват си по цял ден и само си отварят устите и ядат к’вото там… много умно, няма що…

Писък на спирачки и провлачено стържене го прекъсна. Те скочиха от портата и се втурнаха по пътя към кръстовището. Там, в края на дълга диря от занасяне, лежеше преобърната малка кола.

Малко по-нататък на шосето имаше дупка. Като че ли колата се бе опитвала да я избегне. Щом погледнаха дупката, една малка главичка с дръпнати очички се стрелна надолу и изчезна от погледа им.

Ония издърпаха вратата и измъкнаха навън безчувствения Нют. Видения на медали за героично спасение се заблъскаха в главата на Адам. Из тая на Уенслидейл се блъскаха практически съображения за първа помощ.

– Не бива да го местим – обади се той. – Заради счупените кости. Трябва да доведем някого.

Адам се огледа. Сред дърветата надолу по шосето стърчеше покрив. Покривът на Джасмин котидж.

А в Джасмин котидж Анатема Дивайс седеше пред една маса, върху която от час насам бяха наредени бинтове, аспирини и разнообразни средства за първа помощ. Погледна си часовника. Всеки момент ще дойде, помисли си тя.

* * *

Не беше такъв, какъвто го очакваше. По-точно не беше такъв, какъвто се надяваше да бъде.

Беше очаквала, доста смутено, мъж висок, тъмнокос и красив.

Нют беше висок, но един такъв върлинест и хърбав. И макар косата му без съмнение да беше тъмна, никак не ставаше за моден аксесоар; представляваше просто множество тънки черни нишки, растящи всичките накуп на главата му отгоре. Нют не беше виновен – като по-млад през месец-два ходеше в бръснарницата на ъгъла, стиснал снимка, внимателно откъсната от списание, изобразяваща някого с потресаващо готина прическа, ухилен срещу обектива. Показваше снимката на бръснаря и молеше да му направят същото, моля. А бръснарят, който си знаеше работата, хвърляше един поглед и после докарваше Нют с основната универсална къса подстрижка. Това продължи около година и Нют осъзна, че явно лицето му не пасва на разните му там прически. Най-доброто, на което можеше да се надява Нютон Пълсифър след подстригване, беше по-къса коса.

Същото беше и с костюмите. Дрехите, които щяха да го накарат да изглежда приветлив, фин и спокоен, не бяха измислени още. Сега вече се беше научил да се задоволява с какво да е, стига да го пази от дъжда и да има къде да си държи стотинките.

И хубав не беше. Дори и когато си махна очилата 3838
  Всъщност, като си махна очилата, стана по-малко хубав, защото се спъваше в разни неща и беше цял омотан с бинтове.


[Закрыть]. И освен това – както тя откри, след като го събу, за да го сложи на леглото – носеше странни чорапи: един син с дупка на петата и един сив с дупки на пръстите.

„Предполагам, че при тази гледка е редно да почувствам как ме залива вълна от топло женско нещо си там – помисли си тя. – Но просто ми се иска да ги беше поизпрал.“

И така… висок, тъмнокос, но красив – не. Тя сви рамене. Добре де. Две от три не е зле.

Фигурата на леглото се разшава. А Анатема, която поради самата природа на нещата винаги гледаше в бъдещето, потисна разочарованието си и рече:

– Как сме?

Нют отвори очи.

Лежеше в спалня, и то не в своята. Веднага го разбра по тавана. От неговия таван все още висяха на памучни конци модели на самолетчета. Така и не сколаса да ги махне.

А този таван представляваше само напукан хоросан. Нют никога досега не беше попадал в женска спалня, но усети, че тази е точно такава най-вече по съчетанието от меки аромати. Долавяха се следи от талк и момина сълза, а не смрадливата воня на стари фланелки, отдавна забравили как изглежда центрофугата на пералнята отвътре.

Опита се да вдигне глава, изстена и я остави да потъне обратно във възглавницата. Розова, както не можа да не забележи.

– Ударил си си главата в кормилото – продължи гласът, накарал го да се надигне. – Но няма нищо счупено. Какво се случи?

Нют отново отвори очи.

– Колата добре ли е? – попита той.

– Явно. Някакво гласче отвътре не спира да повтаря „Моря сроджете пръдпазен коран“.

– Видяхте ли? – обърна се Нют към невидимата публика. – Едно време са знаели как да ги правят. Тая пластмаса не можеш я одраска дори.

После примига срещу Анатема.

– Отбих, за да избегна един тибетец на шосето – обясни той. – Поне си мисля, че беше това. Сигурно съм откачил.

Фигурата заобиколи и влезе в полезрението му. Имаше тъмна коса, червени устни, зелени очи и почти със сигурност беше от женски пол. Нют се опита да не я зяпа. Тя рече:

– И да си, никой няма да забележи. – После се усмихна. – Знаеш ли, никога досега не съм виждала издирвач на вещици.

– Ъ-ъ… – Нют понечи да каже нещо. Тя му показа отворения му портфейл.

– Трябваше да погледна вътре – обясни тя.

Нют се почувства изключително засрамен – състояние, далеч не необичайно. Шадуел му беше издал официално пълномощно на издирвач на вещици, което наред с другото задължаваше всички полицаи, магистрати, епископи и околийски управители да го пропускат свободно и да му осигуряват сухи подпалки колкото поиска. Документът беше необикновено впечатляващ – шедьовър на калиграфията – и вероятно много стар. Беше забравил за него.

– Всъщност това е просто хоби – заобяснява той сломено. – Всъщност аз съм… аз съм… – не биваше да казва „чиновник по надниците“, не и тук, не и сега, не и на момиче като това. – … компютърен инженер – излъга той. „Искам да бъда, искам да бъда, в сърцето си съм компютърен инженер, само дето мозъкът ме разочарова.“ – Извинете, мога ли да знам…?

– Анатема Дивайс – представи се Анатема. – Аз съм окултистка, но това е само хоби. В действителност съм вещица. Ти се справи добре. Закъсня с половин час – додаде тя, като му подаваше малко парче картон, – та по-добре прочети това. Ще ни спести много време.

* * *

Нют наистина имаше малък домашен компютър въпреки детските си преживявания. Всъщност беше имал няколко подред. Неговите компютри винаги се познаваха отдалече. Бяха настолни еквиваленти на васабито. Например бяха от компютрите, на които цената им падаше наполовина тъкмо след като той си беше купил. Или пък ги лансираха с шумна кампания и след година изчезваха в небитието. Или пък проработваха само ако ги набуташ в хладилника. Или пък, ако по щастлива случайност поначало бяха добри машини, на Нют вечно му се падаше тъкмо оня с ранната, заразена с вирус версия на операционната система. Но той постоянстваше, защото вярваше.

Адам също си имаше малък компютър. Използваше го, за да си играе на игрички, но никога продължително. Зареждаше някоя игра, гледаше я втренчено няколко минути, а после се хващаше да играе, докато на брояча му свършеха нулите.

Когато тази странна сръчност предизвика учудване у Ония, Адам демонстрира леко изумление от факта, че не всички играят така.

– Трябва само да научиш как се играе и после е много лесно – обясняваше той.

* * *

Доста голяма част от предния салон в Джасмин котидж беше заета, както забеляза Нют със свито сърце, от купища вестници. По стените бяха налепени изрезки. По някои имаше пасажи, оградени с червено. Почувства леко задоволство, когато забеляза няколко, които бе изрязал за Шадуел.

Що се отнася до мебелировката, тя беше оскъдна. Единственото нещо, което Анатема си беше направила труда да донесе, беше часовникът, семейна реликва. Не беше дядовият часовник с капаче, а стенен часовник със свободно клатещо се махало, под което Е. А. По с радост би вързал някого.

Нют постоянно усещаше, че махалото притегля погледа му.

– Правил го е един мой прадядо – поясни Анатема, докато слагаше кафетата на масата. – Сър Джошуа Дивайс. Може би си го чувал? Изобретателят на малкото люлеещо се нещо, което направило възможно евтиното производство на точни часовници. Кръстили са го на него.

– Джошуа? – попита предпазливо Нют.

– Дивайс 3939
  Приспособление, устройство (англ.) – бел.прев.


[Закрыть].

През последния половин час Нют беше чул бая невероятни нещица и насмалко не повярва и на това, но човек все някъде трябва да тегли чертата.

– Значи е кръстено на действителна личност?! – възкликна той.

– О, да. Прекрасно старо ланкаширско име. Според мен останало от французите. Сега сигурно ще ми кажеш, че не си чувал и за сър Хъмфри Джаджа…

– О, хайде стига…

– Измислил джаджа, с която станало възможно да се изпомпват наводнените минни шахти. Или Пиетро Джунджурия? Или пък Сайръс Т. Финти-Флюшка, най-видният черен изобретател на Америка? Томас Едисон е казал, че единствените практически учени сред съвременниците му, на които се възхищава, са Сайръс Т. Финти-Флюшка и Ела Заврън Тулка. А…

Тя забеляза объркания израз на Нют.

– Защитих докторат върху тях – поясни тя. – Върху хората, изобретили неща, толкова прости и с такова универсално приложение, че всички са забравили, че всъщност някой някога е трябвало да ги измисли. Захар?

– Ъ-ъ…

– Обикновено го пиеш с две бучки – додаде мило Анатема.

Нют отново се вторачи в картончето, което му беше дала. Тя май си мислеше, че то обяснява всичко.

Не го обясняваше.

По средата картончето беше разделено с отвесна черта. От лявата му страна имаше кратък текст, наглед поезия, написан с черно мастило. Отдясно, този път написани с червено мастило, имаше коментари и бележки. Ефектът беше следният:

[??? Тук явно трябва да има картинка, ама…]

Ръката на Нют механично се насочи към джоба му. Запалката му я нямаше.

– Какво значи това? – попита дрезгаво той.

– Чувал ли си някога за Агнес Нътър?

– Не – Нют отчаяно затърси защита в сарказма. – Сега сигурно ще ми кажеш, че тя е измислила чалнатите 4040
  nutter (англ.) – глупак, хахо – бел.прев.


[Закрыть]?

– Пак прекрасно старо ланкаширско име – поясни студено Анатема. – Ако не ми вярваш, прочети повечко за процесите срещу вещици в началото на седемнайсти век. Тя ми е прабаба. Ако става за въпрос, един от твоите прадеди я е изгорил жива. Или поне се е опитал.

Нют изслуша в омагьосан ужас историята за смъртта на Агнес Нътър.

– Не-Прелюбодействай Пълсифър? – възкликна той, щом тя замлъкна.

– Такива имена са се срещали доста често по онова време – обясни му Анатема. – Очевидно са били десет деца и семейството е било много набожно. Имало е Лакомия Пълсифър, Лъжесвидетелствай Пълсифър…

– Май разбирам – прекъсна я Нют. – Мале-мила. Мислех си, че Шадуел спомена, че е чувал това име и преди. Сигурно го има в архивите на армията. Предполагам, че ако на мене хората ми викаха Прелюбодействай Пълсифър, щях да гледам да навредя на колкото се може повече народ.

– Според мен той просто не е харесвал особено жените.

– Благодаря ти, че го приемаш толкова добре – рече Нют. – Искам да кажа, той сигурно ми е прадядо. Няма много хора на име Пълсифър. Може би… Сигурно аз затова съм се натъкнал на Армията на издирвачите на вещици един вид? Може би е Съдбата? – завърши той с надежда.

Тя поклати глава.

– Не. Няма такова нещо.

– Както и да е, издирването на вещици не е като едно време. Според мен дори дъртият Шадуел никога не е направил нищо повече, освен дето е катурнал с ритник кофите за смет на Дорис Стоукс.

– Между нас да си остане, ама Агнес е била с малко труден характер – рече несигурно Анатема. – При нея средно положение е нямало.

Нют размаха картончето.

– Но какво общо има то с това?!

– Тя го е писала. Такова де, оригинала. Това е 3819 от „Правите и акуратни предсказания на Агнес Нътър“, за първи път публикувани през 1655 г.

Нют отново се вторачи в предсказанието. Челюстта му увисна, после се захлопна.

– Знаела е, че ще катастрофирам?! – възкликна той.

– Да. Не. Вероятно не. Трудно е да се каже. Нали разбираш, Агнес е била най-лошият пророк, съществувал някога. Защото винаги е излизала права. Тъкмо затова книгата изобщо не се продавала.

Повечето паранормални способности се дължат на елементарната липса на темпорален фокус. Умът на Агнес Нътър се бил запилял толкова напред във времето, че я смятали за доста лудичка дори и според нормите на Ланкашир от седемнайсти век, където лудите пророчици си били индустрия, развиваща се с бързи темпове.

Но си било същинска наслада да я слушаш – всички били съгласни.

Обикновено приказвала как с някакъв вид плесен можело да се церят болести и, че било много важно да си миеш ръцете, та да отмиваш мъничките животинчета, дето причинявали болестите, когато всеки разумен човек бил наясно, че яката смрад е единствената защита срещу демоните на лошото здраве. Тя препоръчвала тичането в лек, подскачащ тръс, защото помагало да живееш по-дълго, което било изключително подозрително, и тъкмо то било първото нещо, насочило издирвачите към нея. Освен това подчертавала колко важно било да се поема целулоза с храната, макар че тук съвсем явно била изпреварила времето си, защото хората се притеснявали повече колко чакъл поемат с храната. И не церяла брадавици.

– Всичко е в Съзнанието ви – обяснявала тя. – Забравете го, и ще изчезне.

Явно било, че Агнес е свързана с Бъдещето, но връзката била необикновено тясна и специфична. С други думи, почти напълно безполезна.

* * *

– Как така? – учуди се Нют.

– Успявала да дава все такива предсказания, дето ги разбираш едва след като нещото е станало – поясни Анатема. – Като например „Не си купувайте Бетамакс“. Това е предсказание за 1972-ра.

– Искаш да кажеш, че е предсказала видеото?!

– Не! Просто е уловила една малка частица информация – поправи го Анатема. – Тъкмо в това е смисълът. През повечето време препратките й са толкова неясни, че нищо не схващаш, докато нещото не мине и замине – тогава всичко се намества. А и тя не е знаела кое ще е важно и кое не, така че постоянно стреля напосоки. Например предсказанието й за 22 ноември 1963 г. е, че къща ще се срути в Кингс Лин.

– О? – Нют учтиво си докара объркан израз.

– Президентът Кенеди е убит тогава – подсказа му Анатема. – Но по онова време Далас не е съществувал, нали разбираш. Докато Кингс Лин е бил много важен.

– О.

– Общо взето е много добра, когато са замесени наследниците й.

– О?

– А нищо не е можела да знае за двигателя с вътрешно горене. За нея колите са били просто някакъв смахнат вид колесници. Дори и майка ми си мислеше, че става въпрос за това, че щяла да се преобърне носилката на някой император. Нали разбираш, не е достатъчно да знаеш какво точно е бъдещето. Трябва да знаеш и какво означава. Агнес е била като някой, който разглежда грамаданска картина през мъничка тръбичка. Тя е записвала неща, звучащи като добри съвети въз основата на онова, което е разбирала от мъничките откъслеци, които вижда.

Понякога късметът ти проработва – продължи тя. – Прадядо ми например през 1929 г. загрял, че ще има криза на борсата, два дена преди наистина да стане. И натрупал състояние. Може да се каже, че ние сме професионални потомци.

Тя изгледа Нют проницателно.

– Онова, което никой не разбирал допреди около двеста години, било, че „Правите и акуратни предсказания“ са представата на Агнес за семейна ценност. Много от пророчествата се отнасят до потомците й и тяхното добруване. Тя един вид се е опитвала да се грижи за нас, след като си отиде. Тъкмо на това според нас се дължи онова предсказание за Кингс Лин. По онова време баща ми е бил там на гости и от гледна точка на Агнес не е било особено вероятно да го уцели някой заблуден куршум от Далас, но е имало сериозен шанс тухла да го тресне по главата.

– Каква мила женица – отбеляза Нют. – Направо да забравиш, че е вдигнала цяло село във въздуха.

Анатема го пропусна покрай ушите си.

– Както и да е, това е – заключи тя. – Оттогава сме превърнали тълкуването на предсказанията й в своя професия. В края на краищата излиза средно по едно предсказание на месец – всъщност сега, докато се приближаваме към края на света, са повече.

– И кога точно ще е това? – поинтересува се Нют.

Анатема погледна многозначително часовника. Нют се изхили ужасно, като се надяваше кискането му да е прозвучало фино и светски. След събитията, струпали му се днес, не се чувстваше много с всичкия си. Освен това усещаше парфюма на Анатема и това го притесняваше.

– Смятай се за късметлия, че не ми трябва секундомер – рече му Анатема. – Имаме… ами към пет-шест часа.

Нют взе да го премята из ума си. Никога досега в живота си не бе усещал подтик да пие алкохол, но нещо му подсказваше, че първи път все трябва да има.

– Вещиците държат ли пиене вкъщи? – попита той.

– О, да – тя се усмихна така, както вероятно се е усмихвала Агнес Нътър, докато е разопаковала съдържанието на чекмеджето си с долно бельо.

– Едно такова зелено, дето бълбука, а по спечената му повърхност щъкат какви ли не дребни гадове. Ти би трябвало да го знаеш.

– Чудесно. Лед имаш ли?

Излезе, че е джин. Лед имаше. Анатема, която с развитието си бе прихванала и вещерството, принципно не одобряваше алкохола, но що се отнася до нея, нямаше нищо против.

– Казах ли ти за онзи тибетец, дето изскочи от една дупка на пътя? – рече той, след като се поотпусна.

– О, тях ги знам – отвърна тя и взе да рови из листовете по масата. – Двама вчера изскочиха от полянката отпред. Горкичките, съвсем се бяха сащисали, та им налях по чаша чай, а после те ми взеха на заем лопатата и пак хлътнаха надолу. Според мен не им е много ясно какво би трябвало да правят.

Нют се пообиди.

– Ти как позна, че са тибетци?

– Като стана въпрос, ти пък как позна? Да не би, като си го блъснал, да е казал „Омммм“?

– Ами той… приличаше на тибетец – оправда се Нют. – Шафранови одежди, плешива глава… нали разбираш… ами изглеждаше по тибетски.

– Единият от мойте говореше доста сносен английски. Както си поправял радиоапарати в Лхаса, и в следващия миг се озовал в някакъв тунел. Не знае как да се прибере в къщи.

– Ако го пратиш нагоре по пътя, може пък да хване летящата чиния на стоп – мрачно рече Нют.

– С трима извънземни? Единият – малък тенекиен робот?

– И те са кацнали на ливадката ти, така ли?

– Май че само там не са кацали според радиото. Постоянно цъфват някъде и предават кратко изтъркано послание за космически мир, а хората, като им кажат „Е, и?“, поглеждат объркано и отлитат. Знамения и поличби, тъкмо както е казала Агнес.

– Сигурно сега ще ми кажеш, че тя е предсказала и всичко това?!

Анатема прелисти опърпания куп фишове пред себе си.

– Все си мислех да го кача всичкото я на компютър, я на друго – рече тя. – Търсене на думи и такива работи. Нали разбираш? Много по-просто щеше да е. Предсказанията са подредени в някакъв си там стар ред, но има ключове, почерк и тям подобни.

– На фишове ли ги е писала?! – удиви се Нют.

– Не. В книга. Обаче аз, такова, съм я забутала някъде. Разбира се, винаги сме имали копие от нея.

– Загубила си я, а? – Нют се опита да инжектира някакъв хумор в ставащото. – На бас, че това не го е предвидила!

Анатема го изгледа на кръв. Ако с поглед можеше да се убива, Нют вече щеше да лежи проснат на масата за аутопсия.

После тя продължи:

– Но с годините сме съставили доста сносен азбучен показалец, а пък дядо ми измисли система за препратки, която върши много добра работа… А. Ето го.

Тя бутна едно листче пред Нют.

[???_3988_]

– Това не съм го получила наведнъж и предварително – призна си Анатема, – попълвах ги, след като изслушвах новините.

– Във вашето семейство кръстословиците сигурно за нищо ги нямате – заяви Нют.

– Според мен Агнес и без това тука малко не е в свои води. Това там за Левиатан и за Южна Америка, и за тримата, и за четиримата може да значи каквото си щеш. – Тя въздъхна. – Проблемът е във вестниците. Никога не знаеш дали Агнес не ти говори за някакво си инцидентче, което би могло да ти убегне. Знаеш ли колко време отнема да четеш всички ежедневници от кора до кора всяка сутрин?

– Три часа и десет минути – машинално й отвърна Нют.

* * *

– Предполагам, че ще ни дадат медал или нещо такова – заяви оптимистично Адам. – Задето сме измъкнали човек от пламъците на катастрофата.

– Нямаше пламъци – охлади го Пепър. – Че колата даже не беше и кой знае колко катастрофирала, като я обърнахме пак надолу с колелата.

– Можеше да има – изтъкна Адам. – Не виждам защо да не получим медал само защото някаква си стара бричка не знае кога да се запали!

Стояха и гледаха в дупката. Анатема се беше обадила в полицията там бяха решили, че дупката е от пропадане, и я бяха оградили с конуси; беше черна и слизаше много надълбоко.

– Сигурно ще е голям купон да заминем за Тибет – размечта се Брайън. – Можем да се учим на бойни изкуства и разни такива. Гледах един стар филм и там се разправяше за една долина в Тибет, и там всички живеят по стотици години. Казва се Шангри-Ла.

Адам изсумтя.

– Не е много умно да кръстиш долина на някакво си вехто бунгало! – тросна се той. – Можели са като нищо да я кръстят и „Сумрачно блуждаене“ или „Лаврите“!

– Ама е много по-хубаво от „Шамбълс“ де – обади се кротко Уенслидейл.

– Шамбала – поправи го Адам.

– Предполагам, че е все едно и също. Сигурно има две имена – намеси се Пепър необичайно дипломатично. – Като наш’та къща. Когато се нанесохме, сменихме името от Хижата на Нортънски пейзаж, но още получаваме писма, адресирани до Тео С. Купиър, Хижата. Може би са я прекръстили на Шамбала, ама хората още й викат Лаврите.

Адам метна камъче в дупката. Вече му писваше от тия тибетци.

– К’во ще правим сега? – попита Пепър. – В долната, Нортънската ферма ще топят овцете за дезинфекция. Можем да ходим да им помагаме.

Адам метна в дупката по-големичък камък и зачака да тупне. Не тупна.

– Де да знам – рече той сдържано. – Според мене трябва да направим нещо за китовете и горите, и другото там.

– Като например? – подхвърли Брайън, голям любител на забавленията, които предоставяше едно добро топене на овце. Започна да вади от джобовете си пликчета от чипс и да ги пуска едно по едно в дупката.

– Можем следобед да отидем до Тадфийлд и да не изядем по един хамбургер – предложи Пепър. – Ако и четиримата не изядем по един, значи няма да се наложи да изсекат цели милиони акри дъждовни гори.

– Ама те и без това ще си ги изсекат – възрази Уенслидейл.

– Пак груб материализъм – сряза ги Адам. – Същото като с китовете. Да се шашнеш к’ви работи стават – той се втренчи в Кучето. Беше му много странно.

Малкият помияр забеляза, че му обръщат внимание, и очаквателно приклекна на задни крака.

– Хората като вас – те изяждат всичките китове! – тросна им се Адам. – Ха на бас, че вече сте изплюскали цял кит!

Кучето – една мъничка сатанинска искрица от душата му мразеше себе си заради това – склони глава на една страна и заскимтя.

– В чудничък свят ще растем, няма що! – продължи Адам. – И китове няма да има, и въздух, и всичките ще газим вода, щото морското равнище се вдига!

– Значи тогава само атлантидците ще са си добре – бодро заключи Пепър.

– Хм! – рече Адам, без наистина да слуша. Вътре в ума му ставаше нещо. Главата го болеше. Мислите прииждаха вътре в нея, без да му се налага да ги измисля. Нещо му казваше: „Ти можеш да направиш нещо, Адам Йънг. Можеш да направиш така, че всичко да е по-добре. Можеш да направиш каквото си пожелаеш.“ И онова, което му го казваше, беше… самият той. Част от него, дълбоко скрита. Част от него, съпътствала го през всичките тези години и всъщност незабелязвана, като сянка. Тя му казваше: „Да, този свят е скапан. Можеше да е велик. Само че вече е скапан и е време да се направи нещо за него. Тъкмо затова си тук. Да направиш всичко по-добро.“

– Щото ще могат да си ходят навсякъде – продължи Пепър, като го погледна притеснено. – Атлантидците, искам да кажа. Щото…

– Писна ми от тия дърти атлантидци и тибетци! – тросна се Адам.

Те се вторачиха в него. Не бяха го виждали такъв преди.

– Те са си много добре! – продължи Адам. – Всеки се е разпищолил и хаби наред и китовете, и въглищата, и петрола, и озона, и дъждовните гори, и к’во ли не и за нас нищичко няма да остане! Ще трябва да ходим на Марс и не знам к’во си, за да не седим на тъмно и на мокро и въздухът да ни издиша!

Това не беше старият Адам, когото познаваха Ония. Ония избягваха да се погледнат в очите. Когато Адам беше в такова настроение, светът като че ли ставаше по-мразовит.

– На мене – заяви прагматично Брайън – такова, на мене ми се струва, че най-добре ще е да спреш да четеш за тия работи.

– Същото е като онова, дето го каза оня ден! – заяви Адам. – Израстваш с книги за пирати, каубои, космонавти и тъй нататък и тъкмо като си решил, че светът е пълен с невероятни неща, ти казват, че всъщност е гъчкан с умрели китове, изсечени гори и радиокутивни отпадъци, дето после се моткат с милиони години. Мене ако питате, човек хич не си струва да пораства голям.

Ония се спогледаха.

Над целия свят бе надвиснала сянка. На север се струпваха буреносни облаци и слънчевите лъчи ги обгръщаха в жълто сияние, сякаш небето бе изрисувано от някой любител ентусиаст.

– На мене ми се струва, че тоя свят трябва да се скатае и да се почне пак наново – рече Адам.

Гласът не приличаше на Адамовия.

Свиреп вятър разлюля лятната гора.

Адам погледна Кучето, което се опитваше да застане на главата си. Нейде далече замърмори гръмотевица. Той се протегна и погали разсеяно песа.

– На всички им се пада всичките атомни бомби да гръмнат наведнъж и всичко да се почне отначало, само че организирано, как’ си трябва – продължи Адам. – Понякога си мисля, че тъкмо тъй искам да стане. И после можем да оправим всичко.

Гръмотевичният тътен се разнесе отново. Пепър потръпна. Това не беше обичайното безкрайно бърборене на Ония, в което прекарваха сума ти дълги часове. В погледа на Адам имаше нещо, което приятелите му не можеха да проумеят съвсем – не демонизъм, защото повече или по-малко него си го имаше открай време, но някаква празна сивота, а това беше много по-лошо.

– Абе за нас не знам – обади се Пепър. – За нас де да знам, щото то, като избухнат всичките тия бомби, ще гръмнем и ние – до един. Като майка на неродени поколения, аз съм против.

Погледнаха я любопитно. Тя вдигна рамене.

– А после гигантски мравки ще завладеят света – предположи нервно Уенслидейл. – Гледах един филм. Или пък се разкарваш с рязана пушка и всички имат такива коли с, нали се сещате, ножове и картечници, дето стърчат от тях…

– Не бих позволил никакви гигантски мравки и тям подобни – отсече Адам с ужасно оживление. – А на вас нищо няма да ви стане. Аз ще се погрижа за това. Ще е страшна работа – това де, целият свят да си е само за нас. Не е ли така? Можем да си го поделим. Можем да си играем на страхотни игри. Можем да си играем на война с истински армии и въобще.

– Но нали няма да има никакви хора – възрази Пепър.

– О, мога да ни направя хора – заяви безгрижно Адам.

– Във всеки случай такива, дето стават за войска. Всеки от нас може да притежава четвърт от света. Например ти – посочи той Пепър, която се сви, сякаш пръстът на Адам беше нажежен до бяло ръжен – можеш да вземеш Русия, щото тя е червена, а пък ти имаш червена коса, нали така? Уенсли пък може да вземе Америка, а пък Брайън – той може да вземе, да вземе Африка и Европа, а пък…, а пък…

Дори и в състоянието на все по-силен ужас, в което бяха изпаднали Ония се замислиха сериозно над това.

– Х-х-хммм… – заекна Пепър, щом усилващият се вятър заплющя във фланелката й. – Н-н-не виждам що за Уенсли да е Америка, пък за м-м-мене само ня-ня-някаква си Русия. Русия е голяма скука.

– Можеш да вземеш и Китай, Япония и Индия – додаде Адам.

– Това значи, че на мене ми се пада само Африка и една камара скучни държавици – опъна се Брайън, готов за преговори дори на ръба на катастрофата. – Нямам нищо против Австралия – додаде той.

Пепър го сръчка и заклати настоятелно глава.

– Австралия ще е за Кучето – очите на Адам горяха с огъня на сътворението. – Щото на него му трябва много пространство да тича из него. Пък и е пълно със зайци и кенгура, да си ги гони и…

Облаците се разпълзяха напред и встрани като мастило, излято в купа прозрачна вода – пълзяха по небето по-бързо от вятъра.

– Ама то няма да има никакви зай… – изпищя Уенслидейл.

Адам не слушаше – поне не се вслушваше в никакви гласове, идващи извън собствената му глава.

– Всичко тук е твърде голяма бъркотия – рече той. – Трябва да започнем отначало. Така ще е най-добре. Ще направим услуга на Земята, като се замислите. Направо се нервирам, като гледам как тия дърти откачалки оплескват всичко…

* * *

– Памет, разбираш ли – обясни Анатема. – Тя работи и напред, и назад. Искам да кажа родовата памет. Нют я изгледа учтиво, но объркано.

– Онова, което се опитвам да кажа – търпеливо заобяснява тя, – е, че Агнес не е виждала бъдещето. Това е просто метафора. Тя си го е спомняла. Не много добре, разбира се, а докато се прецеди през собствените й разбирания, често и доста се е омотавало. Според нас е най-добра в припомнянето на неща, които ще се случат на потомците й.