Текст книги "Добри поличби "

Автор книги: Терри Дэвид Джон Пратчетт

Соавторы: Нил Гейман
сообщить о нарушении

Текущая страница: 12 (всего у книги 22 страниц)

– Но ако ходиш някъде и правиш нещо само защото тя го е писала, а онова, което е писала, е нейният спомен за местата, където ще отидеш, и нещата, които ще направиш – рече Нют, – то…

– Знам. Но съществуват… ъ – ъ… известни доказателства, че точно така става – отвърна Анатема.

Погледнаха картата, разгъната помежду им. До тях радиото мърмореше. Нют твърде ясно съзнаваше, че до него седи жена. „Бъди професионалист – заповяда си той. – Ти си войник, нали? Е, на практика. Тогава се дръж като войник.“ Замисли се усърдно за част от секундата. „Е, тогава се дръж по най-добрия начин за един уважаван войник.“ Принуди се да насочи вниманието си обратно към непосредствения проблем.

– Защо Долен Тадфийлд? – попита той.

– На мен ми стана интересно просто заради времето. Оптимален микроклимат – така му викат. Това ще рече, че Долен Тадфийлд е малко селище със свое лично хубаво време.

Погледна тетрадките й. В това място определено си имаше нещо странно, дори и ако не обръщаш внимание на тибетците и НЛО-тата, от които като че напоследък бъкаше целият свят. Областта около Тадфийлд не само притежаваше тъкмо онзи климат, по който можеш да си сверяваш календара, но и беше забележително устойчива на промени. Там като че ли никой не строеше нови къщи. Населението май не беше от най-активните. Като че имаше повече гори и плетища, отколкото е нормално да очакваш в днешно време. Единствената фабрика за батерии, която бяха отворили тук, след година-две бе фалирала и на нейно място се нанесе старомоден свинар, който пускаше прасетата да тичат на воля из ябълковите градини и продаваше свинското си на премиални цени. Двете местни училища като че притежаваха блажен имунитет спрямо менящите се моди в образованието. Магистрала, която би превърнала по-голямата част от Долен Тадфийлд в някаква си вилна зона „Щастливият Шопар“ на кръстовище 18, променяше курса си и се отклоняваше с осем километра, заобикаляйки в полукръг, а после продължаваше, напълно забравила избягнатото от нея малко островче от селска неизменност. Като че никой така и не знаеше защо; един от участвалите земемери бе получил нервно разстройство, втори бе станал монах, а трети беше драснал в Бали да рисува голи жени.

Сякаш голяма част от двайсти век бе отбелязала няколко квадратни километра със „Забранена територия“.

Анатема измъкна друг фиш и го подхвърли през масата.

– Наложи се да обикалям и да се ровя из архивите на много графства – обясни Анатема.

– Защо е 2315? То е по-ранно от другите.

– Агнес времената ги е уйдурдисвала малко както й дойде. Според мен не винаги е знаела кое къде се пада. Нали ти казах, векове наред сме разработвали система, с която да ги навържем.

Нют прегледа няколко фиша. Например:

– Тази е била необикновено тъпа за жена с името Агнес – отбеляза Анатема.

– Защо Прави и Акуратни? – попита Нют.

– Прави в смисъл на точни или безпогрешни – обясни Анатема с отегчения тон на човек, обяснявал това и преди. – Навремето думата е означавала това.

– Ама виж… – подзе Нют…

… той почти беше успял да се самоубеди, че НЛО-то не е съществувало и е било просто прищявка на въображението му, а тибетецът би могъл да е… ами той работеше по въпроса, но каквото и да е било там, то не е било тибетец. Ала онова, в което все повече и повече се убеждаваше, беше, че се намира в една стая с много привлекателна жена, която явно всъщност го харесваше или поне не й беше неприятен, което за Нют определено си беше начало. Съвсем очевидно наоколо ставаха купища странни неща, но ако наистина се постараеше и подкараше лодката на здравия разум срещу бесния поток на доказателствата, той можеше да се престори, че всичко това са… например метеорологични балони или пък Венера, или пък масови халюцинации.

Накратко, с каквото и да мислеше Нют в момента, не го правеше с мозъка си.

– Ама виж – рече той, – светът нали няма наистина да свърши сега, а? Искам да кажа, просто се огледай. Не е като да има някакво международно напрежение… е, поне не повече от нормалното. Защо не зарежем всичко това замалко и просто не… ох, знам ли, може би просто бихме могли да поизлезем на разходка или нещо такова, искам да кажа…

– Не разбираш ли? Тук има нещо! Нещо, което влияе върху цялата област! – възкликна тя. – Изкривило е всички лей-линии! То защитава района от всичко, което би могло да го промени! То е… то е… – Ето на, пак: в ума й трепна мисълта, която тя не можеше, не й беше позволено да улови – също като сън на събуждане.

Прозорците затракаха. Навън една жасминова клонка, люшкана от вятъра, затропа настоятелно по стъклото.

– Но не мога да го фиксирам – закърши пръсти Анатема. – Всичко опитах.

– Да го фиксираш?

– Пробвах с махалото. С магодолита опитах. Нали разбираш, аз съм екстрасенс. Но то като че ли се движи.

Нют все още беше достатъчно с всичкия си, за да си преведе това както трябва. Когато повечето хора кажат:

„Нали разбираш, аз съм екстрасенс“, те имат предвид „имам твърде будно, но не и оригинално въображение/лакирам ноктите си в черно/приказвам на папагалчето си“; когато го казваше Анатема, то звучеше така, сякаш си признаваше за някаква наследствена болест, от която би предпочела да не беше засегната.

– Армагедон се мести? – удиви се Нют.

– Различни пророчества твърдят, че първо трябва да дойде Антихристът – обясни Анатема. – Агнес твърди, че е той. Не мога да го видя…

– Или пък тя – обади се Нют.

– Какво?

– Може да е и „тя“ – обясни Нют. – В двайсти век живеем в края на краищата. Равенство във възможностите.

– Според мен ти не го приемаш съвсем на сериозно – скастри го тя. – Както и да е, тук няма никакво зло. Тъкмо това не разбирам. Има само любов.

– Моля? – възкликна Нют.

Тя го погледна безпомощно.

– Трудно е за обясняване – призна си тя. – Нещо или някой обича това място. Обича всеки сантиметър от него толкова силно, че тази обич закриля и предпазва мястото. Дълбока, огромна, пламенна любов. Как може тук да започне нещо лошо? Как може краят на света да започне от подобно място? Този град е от онези, в които ти се иска да израснат децата ти. Той е рай за хлапетата – тя се усмихна едва-едва. – Трябва да видиш местните хлапета. Нереални са! Направо като излезли от „Само за момчета“! Изранени колена и „страшна работа!“, и стъкълца, и…

Почти го напипа. Усещаше формата на мисълта, догонваше я.

– Какво е това място? – попита Нют.

– Какво?! – изпищя Анатема. Влакът на мислите й беше дерайлирал.

Пръстът на Нют почука по картата.

– Тука пише „изоставен аеродрум“. Ето тук, погледни, на запад от самия Тадфийлд…

Анатема изсумтя.

– Изоставен?! Хич не вярвай. Навремето е бил военна база на изтребителите. А някъде от десет години е въздушна база „Горен Тадфийлд“. И още преди да си ме попитал, отговорът е „не“. Мразя абсолютно всичко в това гадно място, но полковникът е къде-къде по-нормален от тебе. Жена му се занимава с йога, за Бога.

А сега. Та какво беше казала преди малко? Тукашните хлапета…

Усети как мисловните й крака се подхлъзват и тупна по гръб право в една по-лична мисъл, която я причакваше на пусия. Всъщност на Нют си му нямаше нищо. А хубавото на това да прекараш остатъка от живота си с него беше, че няма да се мотае край тебе достатъчно дълго, че да почне да ти лази по нервите.

Радиото говореше за южноамерикански дъждовни гори. Новопоникнали. То заликува.

* * *

Ледени куршуми разкъсваха листата край Ония, докато Адам ги водеше надолу в кариерата.

Кучето се промъкваше редом с тях, подвило опашка между краката си, и скимтеше.

„Така не бива – мислеше си то. – Тъкмо почвах да им хващам цаката на плъховете. Тъкмо когато почти успях да дам да разбере на оная гадна немска овчарка от отсрещния двор. А сега Той ще сложи край на всичко и хайде пак ония горящите очи и гонене на заблудени души. Че то има ли смисъл? Те нито се съпротивляват, нито имат някакъв вкус…“

Уенслидейл, Брайън и Пепър не мислеха чак толкова свързано. Единственото, което осъзнаваха, беше, че да се опитат да не следват Адам, беше все едно да се опитат да хвърчат; опитът да се съпротивляват на силата, която ги тласкаше напред, щеше да доведе просто до счупени на сума ти места крака. И пак щеше да им се наложи да продължат.

Адам изобщо не мислеше. Нещо се беше отворило в ума му и пламтеше.

Настани ги върху щайгата.

– Тук долу всички ще сме си добре – рече той.

– Ъ – ъ… – обади се Уенслидейл. – Според тебе майките и татковците ни няма ли да…?

– За тях не се притеснявай – рече надуто Адам. – Мога да ви направя нови. И вече няма да има: „До девет и половина да си в леглото!“ Ако искате, даже изобщо вече никога няма да ви се налага да си лягате. Или пък да си подреждате стаята, или каквото щете там. Просто оставете всичко на мен и ще стане страхотно. – Той им се усмихна налудничаво. – Едни мои нови приятели са се запътили насам – довери им той. – Ще ви харесат.

– Ама… – запъна се Уенслидейл.

– Само си помислете к’ви страшни работи ни чакат после – въодушевено продължи Адам. – Можете да напълните Америка с чисто нови каубои и индианци, полицаи и гангстери, анимационни филмчета и космонавти и каквото си щеш. Няма ли да е фантастично?

Уенслидейл погледна нещастно другите двама. В главите им витаеше една и съща мисъл, която дори в нормално време никой от тях не би могъл да изкаже що-годе сносно. В най-общ смисъл тя беше, че някога е имало истински каубои и гангстери и това е било велико. И че винаги ще има ужким-каубои и гангстери и това също е велико. Обаче истински ужким-каубои и ужким-гангстери – хем живи, хем не, дето можеш да ги прибереш обратно в кутията, като ти втръснат – това никак не им се виждаше велико. Цялата работа с гангстерите и каубоите и извънземните и пиратите беше, че можеш да престанеш да бъдеш от тях и да си се прибереш у дома.

– Но преди всичко това да стане – мрачно отрони Адам, – ще им покажем ние…

* * *

В търговския център растеше дърво. Не беше много голямо. Листата му бяха жълти и светлината, която падаше върху му през вълнуващо драматичния стъклопис, беше не каквато трябва. Освен това гълташе повече химикали от олимпийски атлет, а в клоните му гнездяха високоговорители. Но беше дърво все пак и ако попремрежиш очи и се загледаш към изкуствения водопад, можеше почти да повярваш, че гледаш болно дърво през мъгла от сълзи.

Хайме Хернес обичаше да обядва под него. Надзирателят по поддръжката му вряскаше, като го видеше, но Хайме бе израсъл във ферма – биваше си я тази ферма, – обичаше дърветата и хич не му се искаше да се налага да се преселва в града, но какво да правиш? Работата не беше лоша, а парите – за такива пари баща му не беше и мечтал. Дядо му пък изобщо не беше мечтал за пари. Докато навърши петнайсет години, хабер си беше нямал какво е това пари. Но имаше моменти, когато човек има нужда от дървета, и какъв срам, мислеше си Хайме, децата му растяха с мисълта, че дърветата – това са цепеници за горене, а внуците му щяха да мислят, че дърветата – това е история.

Но какво да правиш? Там, където преди имаше дървета, сега имаше големи ферми, там, където имаше малки ферми, сега имаше търговски центрове, а там, където имаше търговски центрове, пак си имаше търговски центрове, и тъй си вървеше.

Той скри количката си зад щанда с вестниците, седна, като се озърташе, и отвори кутията с обяда.

И тъкмо тогава усети шумоленето и пълзенето на сенките по пода. Огледа се.

Дървото се движеше. Той го загледа с интерес. Хайме никога преди не беше виждал как расте дърво.

Почвата, която не беше нищо друго освен насип от някакви изкуствени стружки, направо си се вълнуваше, докато корените шаваха под повърхността. Хайме видя как един тънък бял филиз пропълзя надолу по бордюра на повдигнатата градинска площ и взе да ръчка слепешката по бетонния под.

Без да знае защо, ама съвсем без да знае защо, той лекичко го побутна с крак и го приближи до една пукнатина между плочите. Филизът я намери и задълба надолу. Клоните се кривяха в различни форми.

Хайме чуваше скърцането на гуми навън, но не му обръщаше внимание. Някой крещеше нещо, но покрай Хайме все някой крещеше, най-често по него.

Търсещият корен трябва да беше намерил погребаната почва. Той смени цвета си и стана по-дебел – също като пожарен маркуч, след като пуснат водата. Изкуственият водопад пресъхна; Хайме си представи как изсмукващи влакна задръстват спуканите тръби.

Сега виждаше какво става навън. Уличното платно се вълнуваше като море. В пукнатините никнеха филизи.

Разбира се, заключи той, те си имаха слънце. А неговото дърво – не. Имаше си само приглушената сивкава светлина, процеждаща се през купола четири етажа по-нагоре. Мъртва светлина.

Но какво да направиш?

Ето какво:

Лампите бяха угаснали, защото токът беше спрял, но нали имаше само четири етажа за изкачване. Хайме внимателно затвори кутията, промъкна се обратно при количката си и избра най-дългата метла.

Хората се изсипваха от сградата и пищяха. Хайме любезно си проправяше път срещу течението, досущ сьомга, плуваща нагоре по реката.

Бяла плетеница от греди, която вероятно според архитекта беше динамично изражение на това-онова, поддържаше купола от цветно стъкло. Всъщност стъклото беше някаква пластмаса и на Хайме, покачен на един удобен мертек, му се наложи да приложи всичката си сила и всичката сила на метлата като лост, за да го пропука. Още два замаха превърнаха купола в смъртоносни отломки.

Светлината нахлу и освети праха в търговския център така, че въздухът сякаш се изпълни със светулки.

Далече долу дървото пръсна стените на своя гладък бетонен затвор и се юрна навън като експресен влак. Хайме никога не бе подозирал, че дърветата издават звуци, докато растат, както и никой друг не го бе подозирал, защото издават този звук стотици години наред на вълни с амплитуда двайсет и четири часа.

Пришпорете растежа, и дървото почва да прави вррруууумм.

Хайме го гледаше как приижда към него – зелен гъбообразен облак. От корените му се надигаше пара.

Гредите нямаха никакъв шанс. Останките от купола хвръкнаха като топка за пинг-понг върху водна струя.

Същото ставаше и из целия град, само дето градът вече никакъв не се виждаше. Виждаше се само балдахин от зеленина. Проснал се от хоризонт до хоризонт.

Хайме си седеше на клона, вкопчен в една лиана, и се смееше, смееше, смееше…

Не след дълго заваля.

* * *

„Капамаки“, изследователски китоловен кораб, в момента се занимаваше със следния въпрос: колко кита можеш да уловиш за една седмица?

Само дето днес нямаше никакви китове. Екипажът се взираше в екраните, които поради приложените изобретателни технологии можеха да забелязват всичко, малко по-голямо от сардина, и да изчисляват нетната му стойност на международната петролна борса, но те бяха празни. Рибите, които се мяркаха чат-пат, пердашеха през водата, като че страшно бързаха да се изнесат нанякъде.

Капитанът забарабани с пръсти по конзолата. Боеше се, че скоро ще му се наложи да ръководи свой собствен изследователски проект с цел да открие какво се случва на статистически малкия брой капитани на китоловни кораби, върнали се без промишлен кораб, пълен с изследователски материал. Чудеше се как ли постъпват с теб в такива случаи. Може би те заключват в някоя стая с харпун и очакват да постъпиш достойно.

Това не можеше да го бъде. Трябваше да има нещо.

Навигаторът изкара на екран една таблица и се вторачи в нея.

– Достойни капитане? – рече той.

– Какво има? – тросна му се капитанът.

– Като че имаме малка авария с инструментите. Дъното в тази област би трябвало да е на дълбочина двеста метра.

– Е, и какво?

– Показва петнайсет хиляди метра, достойни капитане. И продължава да пропада.

– Това е глупаво. Няма такава дълбочина. Капитанът изгледа кръвнишки струващата няколко милиона йени свръхмодерна технология и й тресна един. Навигаторът пусна нервна усмивка.

– О, сър – рече той. – Вече е по-плитко.

Под грохота на морски дълбини, както знаеха и двамата – и Азирафел, и Тенисън, – в бездната, под морските води чудовището кракен спеше.

А сега се събуждаше.

Милиони тонове дълбинна океанска тиня се откъртват от хълбоците му, докато се надига.

– Вижте – посочи навигаторът, – вече са само три хиляди метра.

Кракенът няма очи. Никога не е имал какво да гледа. Но докато се издига нагоре в ледените води, той улавя микровълновия шум на морето, жалните бибипкания и подсвирквания на китовата песен.

– Ъ-ъ… – обади се навигаторът, – хиляда метра?

На кракена не му е забавно.

– Петстотин метра?

Изведнъж водата се надига и корабът се разтърсва.

– Сто метра?

Над него има нещо дребно и метално. Кракенът се размърдва.

И десет милиарда порции суша изкрещяват за мъст.

* * *

Прозорците на къщичката се пръснаха навътре. Това не беше буря – беше война. Жасминови листенца се вихреха из стаята, размесени с дъжд от фишове.

Нют и Анатема се бяха вкопчили един в друг в пространството между прекатурената маса и стената.

– Давай – измърмори Нют, – кажи ми, че Агнес е предсказала и това.

– Наистина е казала, че той „носи буря“ – отвърна Анатема.

– Това е ураган, да му се не види! Казала ли е и какво ще стане после?

– 2315 е с препратка към 3477 – отвърна Анатема.

– Спомняш си такива подробности в такъв момент?

– Като го рече, да – отвърна тя. Протегна му картонче.

Нют го прочете пак. Навън се чуваше плющене – сякаш лист ръждива ламарина се носеше като въртележка из градината, а май тъкмо така си и беше.

– Това да не би да означава – рече той бавно, – че се предполага ние с тебе да станем… ъ – ъ… ъ – ъ… двойка? Пустата му Агнес, каква е шегаджийка!

Ухажването винаги е трудно, когато в дома на ухажваната има и възрастна роднина от женски пол; тия възрастни роднини имат склонност да мрънкат, да се кикотят, да си просят цигари и в най-тежките случаи да вадят семейния албум със снимки – акт на агресия във войната на половете, който трябва да бъде забранен с Женевска конвенция. Много по-зле е, когато роднината е мъртва от триста години. Душата на Нют наистина беше станала пристан на известни мисли относно Анатема; всъщност той не само ги държеше на пристан, ами и ги изваждаше на сух док, ремонтираше ги, теглеше им по една хубава боя и изстъргваше раковините от дъната им. Но идеята за второто зрение на Агнес, забито в тила му, обля либидото му с кофа студена вода.

Той дори таеше мисълта да покани момичето да хапнат нещо навън, но идеята някаква си кромуелска вещица да си седи в къщичката отпреди три века и да го гледа как яде му беше омразна.

Беше в онова настроение, в което хората горят вещици. Животът му и без това си беше достатъчно сложен, та да бъде манипулиран отвъд вековете от някаква налудничава бабишкера.

Нещо тупна в решетката – прозвуча така, сякаш част от комина беше рухнала.

А после той си помисли: „Животът ми изобщо не е сложен. Виждам го толкова ясно, колкото сигурно го вижда и Агнес. Простира се чак до ранното пенсиониране, малко помощи от колегите, малко спретнато светло апартаментче някъде си, малка спретната безсъдържателна смърт. Само дето ще умра под развалините на къща по време на нещо, което като нищо може да е и краят на света.

Ангелът архивар няма да има никакви проблеми с мен, животът ми от години сигурно се изразява в – – ’ – – ’ – – на всяка страница. Искам да кажа, всъщност какво съм направил досега? Никога не съм обирал банка. Никога не са ме глобявали за неправилно паркиране. Никога не съм ял тайландска храна…“

Някъде още един прозорец се пръсна с весел звън на чупещо се стъкло. Анатема го обгърна с ръце с въздишка, която всъщност никак не прозвуча като израз на разочарование.

„Никога не съм бил в Америка. Или във Франция, защото то Кале всъщност не се брои. Никога не се научих да свиря на някакъв инструмент.“

Радиото замлъкна – жиците най-накрая се бяха предали Той зарови лице в косите й. „Никога не съм…“

* * *

Нещо рече „пинг!“

Шадуел, който осъвременяваше платежните ведомости на армията, вдигна поглед, както подписваше издирвач на вещици и. д. ефрейтор Смит.

Беше му необходимо малко време, докато забележи, че карфицата на Нют вече не блести върху картата.

Той слезе от столчето и като си мърмореше под носа, затърси по пода, докато най-накрая я намери. Пообърса я и отново я забоде на Тадфийлд.

Тъкмо подписваше издирвач на вещици редник Маса, който получаваше две пенита допълнително на година за сено, и пак се чу „пинг!“.

Той вдигна карфицата, втренчи се подозрително в нея и я заби така силно в картата, че хоросанът отдолу поддаде. После се върна при ведомостите.

„Пинг“.

Този път карфицата изхвърча на няколко метра от стената. Шадуел я вдигна, огледа връхчето й, заби я в картата и се вторачи в нея.

След около пет секунди карфицата се стрелна край ухото му.

Той заопипва пода, напипа я, заби я наново в картата и я натисна.

Тя се размърда под ръката му. Той натисна с цялата си тежест.

Над картата се изви тъничка струйка дим. Шадуел изхленчи и засмука пръсти, а нажежената до червено карфица рикошира в отсрещната стена и строши прозореца. Не искаше да бъде в Тадфийлд.

Десет секунди по-късно Шадуел ровеше из касата на армията, която възлизаше на шепа медни монетки, банкнота от десет шилинга и малка фалшива монетка от времето на Джеймс I. Пренебрегвайки личната си безопасност, той прерови собствените си джобове. Резултатът от изгребването, дори и като вземем под внимание картата му за пътуване с пенсионерско намаление, надали щеше да му стигне и да излезе от къщи, да не говорим за пътни до Тадфийлд.

Единствените хора с пари, които познаваше, бяха господин Раджит и мадам Трейси. Що се отнася до семейство Раджит, въпросът с дължимия за близо два месеца наем вероятно на този етап би пресякъл всякакви финансови дискусии, а що се отнася до мадам Трейси, която твърде охотно би му дала на заем шепа опърпани десетачки…

– Проклет да съм, ако зема грешните пари на тая нацапотена шафрантия! – заяви той.

Други не останаха.

Освен един.

Южняшкият женчо.

И двамата бяха идвали тук само по веднъж, като в случая с Азирафел лигльото се бе задържал в стаята за възможно най-кратко време, като се опитваше да не докосва никакви плоски повърхности. Другият, онзи гаден южняшки педал със слънчевите очила, както предполагаше Шадуел, не беше от хората, които би искал да обижда. В простичкия свят на Шадуел всеки, който носи слънчеви очила и по никой начин не се намира на плажа, най-вероятно е престъпник. Подозираше, че Кроули е от мафията или от подземния свят – сигурно щеше да се изненада, че за последното почти е уцелил. Но онзи мекушавият със сакото от камилска вълна беше друга работа. Веднъж Шадуел беше рискувал да го проследи до базата му и си спомняше пътя. Според него Азирафел беше руски шпионин. Можеше да му поиска пари. Да го посплаши малко.

Беше ужасно рисковано.

Шадуел се стегна. В този същия миг младият Нют вероятно търпеше невъобразими мъчения в ръцете на дъщерята на нощта, в които го беше пратил той, Шадуел.

– Не мойм така да си зарежим ората – заяви той, навлече тъничкия си шлифер, нахлупи безформената си шапка и излезе на улицата.

Малко като че подухваше.

Азирафел трепереше. Трепереше някъде от дванайсет часа. Нервите му, би казал той, бяха напълно разкатани. Той обикаляше книжарницата, вдигаше хартийки, пак ги пускаше, подмяташе си писалки.

Трябваше да каже на Кроули.

Не, не трябваше. Искаше да каже на Кроули. Трябваше да каже на Рая.

Беше ангел в края на краищата. Трябваше да прави каквото трябва. Беше си вградено. Виждаш измама – осуетяваш я. Кроули беше пипал тук, то е ясно. Трябваше да съобщи в Рая още от самото начало.

Ала познаваше демона от хиляди години. Погаждаха се. Почти се разбираха. Понякога подозираше, че двамата имат много повече общо помежду си, отколкото със съответните си началници. И на двамата светът им харесваше например, вместо да го смятат просто за дъската, върху която се играе космическият шах.

Ето го, разбира се, това беше. Това беше отговорът – гледаше го право в очите. Ако намигнеше лекичко на Рая, това щеше да е вярно на духа на неговото споразумение с Кроули, а после оттам можеха тихомълком да предприемат нещо за детето – нищо твърде лошо, разбира се, защото нали всички сме Божии създания, като се замислиш, дори и хора като Кроули и Антихриста, и светът щеше да бъде спасен, и цялата тая работа с Армагедон нямаше да се налага да става – дето и без това на никого нямаше да донесе нищо добро, щото всеки знаеше, че най-накрая Раят ще победи, и Кроули беше длъжен да разбере.

Да. И после всичко щеше да е наред.

На вратата на книжарницата се почука въпреки табелата „ЗАТВОРЕНО“. Не обърна внимание.

Свръзката с Рая за двупосочна комуникация беше далеч по-трудна за Азирафел, отколкото за повечето човеци – човеците не очакват отговор и в почти всички случаи доста биха се изненадали, ако получат такъв.

Той избута настрани отрупаното с листчета бюро и нави изтъркания килим. Под него на пода беше начертан с тебешир малък кръг, заобиколен с подходящи пасажи от Кабалата. Ангелът запали седем свещи и ги постави ритуално на определени точки по кръга. После запали тамян, което не беше необходимо, но от него наистина миришеше хубаво.

А после застана в кръга и произнесе Думите.

Нищо не се случи.

Той пак произнесе Думите.

Най-накрая един ярък син лъч се стрелна от тавана и изпълни кръга.

Един културен глас произнесе:

– Е?

– Аз съм, Азирафел.

– Знаем – рече гласът.

– Имам страхотни новини! Намерих Антихриста! Мога да ви дам адреса му и всичко!

Последва пауза. Синята светлина трепна.

– Е? – повтори той.

– Но разбирате ли, можете да уби… можете да предотвратите всичко! Точно навреме! Имате само няколко часа! Можете да предотвратите всичко, няма да има нужда от война, всички ще бъдат спасени!

Той се ухили налудничаво срещу светлината.

– Да? – произнесе гласът.

– Да, той се намира в едно градче на име Долен Тадфийлд, а адресът е…

– Браво на тебе – произнесе гласът с равен, мъртъв тон.

– Няма да се наложи да става всичко онова – една трета от моретата да се превръщат в кръв и тъй нататък – обясни радостно Азирафел.

Когато гласът се обади, той прозвуча някак раздразнено.

– Що пък не? – произнесе той.

Азирафел усети как под ентусиазма му зейва ледена яма, но се опита да се престори, че няма такова нещо. Хвърли се презглава нататък.

– Е, може просто да се погрижите да…

– Ние ще победим, Азирафел.

– Да, но…

– Силите на мрака трябва да бъдат разбити. Ти като че нещо не си доразбрал. Работата не е да се избегне войната, а да се спечели. Отдавна чакаме, Азирафел.

Азирафел усети как студ обгръща мислите му. Отвори уста да каже: „Според вас не би ли било добра идея евентуално войната да не се провежда на Земята?“, но промени решението си.

– Разбирам – рече мрачно той. Някъде около вратата се чу скърцане. Ако Азирафел погледнеше нататък, щеше да види как една опърпана филцова шапка се опитва да надникне през горното прозорче.

– Не искаме да кажем, че не си се справил добре – обади се гласът. – Ще получиш похвала. Добра работа си свършил.

– Благодаря – отвърна Азирафел толкова кисело, че гласът му можеше мляко да подкваси. – Забравил съм за непогрешимата божественост очевидно.

– Така си и мислехме.

– Мога ли да попитам – рече ангелът – с кого разговарям?

Гласът отговори:

– Ние сме Метатронът 4141
  Божият Глас. Но не гласът на Бога. Самостоятелна личност. Нещо като президентския говорител.


[Закрыть].

– О, да. Разбира се. О, да. Много благодаря. Благодаря ви.

Зад него капакът на пощенската кутия се пооткрехна и разкри чифт очи.

– Още нещо – рече гласът. – Ти, естествено, ще се присъединиш към нас, нали?

– Миии ъ-ъ…: разбира се, откакто съм държал огнен меч за последно, са минали просто векове… – подзе Азирафел.

– Да, спомняме си – отвърна гласът. – Ще имаш много възможности да си го припомниш.

– А. Хммм… Какво подтикващо събитие ще предшества войната?

– Мислехме, че една многонационална размяна на ядрени удари ще е добре като за начало.

– О, да. Какво въображение – гласът на Азирафел беше глух и безнадежден.

– Добре. Значи направо ще те чакаме.

– А, добре. Аз само тука да приключа с някои делови задачи, става ли?

– Надали ще е необходимо – отвърна Метатронът.

Азирафел изправи гръб.

– Наистина смятам, че честността, да не кажа морала, изисква аз като почтен бизнесмен да…

– Да, да – прекъсна го Метатронът с лека сянка на сприхавост. – Разбрахме. Ще те изчакаме тогава.

Светлината помръкна, но не изчезна съвсем. „Оставят линията отворена – помисли си Азирафел. – Няма как да се измъкна.“

– Ало? – подвикна тихо той. – Има ли някой отсреща?

Тишина.

Много внимателно прескочи окръжността и се промъкна до телефона. Отвори бележника си и набра друг номер.

След четири сигнала слушалката се прокашля, последва пауза, а после един глас, толкова равен, че килим да постелеш отгоре му, рече:

– Здрасти. Аз съм Антъни Кроули. Кхъ. Аз…

– Кроули! – Азирафел се опитваше да шушне и да крещи едновременно. – Чуй ме! Нямам много време. Ан…

– … вероятно в момента не съм вкъщи или пък спя, или пък съм зает, или знам ли к’во, но…

– Млъкни! Слушай! В Тадфийлд е! Всичко го пише в оная книга! Трябва да спреш…

– … след сигнала и аз ще ви се обадя. Чао.

– Искам да говоря с теб сега… БиииИИиииИИии…

– Стига си бибипкал! В Тадфийлд е! Тъкмо това съм усетил! Трябва да отидеш там и…

Той отдръпна слушалката от устата си.

– Педераст! – възкликна той. Ругаеше за първи път от повече от четири хиляди години.

Я чакай. Демонът имаше и друг телефон, нали така? Такъв си беше той. Азирафел затърси из бележника, като едва не го изтърва на пода. Скоро щяха да започнат да губят търпение.

Намери и другия номер. Набра го. Отсреща вдигнаха почти веднага в същия миг, когато и звънчето на вратата звънна тихо.

Гласът на Кроули, все по-силен с приближаването на слушалката до него, произнесе:

– … сериозно ти говоря. Ало?

– Кроули, аз съм!

– Кхъм. – Гласът беше ужасно уклончив. Дори и в сегашното си състояние Азирафел надушваше неприятности.

– Сам ли си? – попита той предпазливо.

– Тцъ. Едно старо приятелче е тук при мен.

– Слушай…!

– Къш, семе сатанинско!

Много бавно Азирафел се обърна.

* * *

Шадуел трепереше от вълнение. Всичко беше видял. Всичко беше чул. Нищичко не беше разбрал, но знаеше какво се прави с кръгове, свещници и тамян. Много добре знаеше даже. Беше гледал „Дяволът иде“ петнайсет пъти – шестнайсет, ако броим и онзи път, когато го изхвърлиха от киното, защото крещеше на глас неласкавото си мнение за аматьора издирвач на вещици Кристофър Лий.

Тия гадняри го използваха. Правеха си гавра със славната традиция на армията.

– Шъ тъ пипна, копиле гнъсно! – кресна той, настъпвайки като ангел отмъстител, прояден от молци. – Знам к’ви ги вършиш ти, идваш тука и съблазняваш женките да ти вършат злите дела!