Текст книги "Добри поличби "

Автор книги: Терри Дэвид Джон Пратчетт

Соавторы: Нил Гейман
сообщить о нарушении

Текущая страница: 5 (всего у книги 22 страниц)

Колите поне бяха по-добри от конете. За Кроули двигателят с вътрешно горене беше дар Бо… Божия благо… щур късмет. Навремето единствените коне, които хората го виждаха да язди по работа, бяха едни такива черни и грамадански, с очи като огън и копита, които избиваха искри. Това беше de rigeur за демоните. Обикновено Кроули падаше от тия коне. Не го биваше много с животните.

Някъде към Чизуик Азирафел разсеяно зарови из купчината касети в жабката.

– Какво е това „Велвет ъндърграунд“? – попита той.

– На тебе няма да ти хареса – отвърна Кроули.

– О – възкликна презрително ангелът. – Би-боп.

– Знаеш ли, Азирафел, че вероятно, ако помолят един милион души да опишат съвременната музика, те биха използвали термина „би-боп“? – попита го Кроули.

– А, това по го бива. Чайковски – Азирафел отвори кутийката и пъхна касетата в касетофона.

– Надали ще ти допадне – въздъхна Кроули. – Седяла е в колата повече от две седмици.

Тежък басов ритъм забумтя в бентлито, докато се носеха край Хийтроу.

Азирафел набърчи чело.

– Не мога да се сетя – рече той. – Кое е?

– „Още един се гътна“ от Чайковски – просвети го Кроули и затвори очи, докато караха през Слоу.

И да се намират на работа, докато прекосяваха спящия Чилтърнс, те изслушаха също и „Ние сме шампионите“ от Уилям Бърд и „Искам да се освободя“ от Бетовен. И двете не можеха да се мерят с „Тантурести момичета“ 2020
  Все хитове на група „Куин“ – бел.пр.


[Закрыть]от Вон Уилямс.

* * *

Твърди се, че най-хубавите мелодии идат от Дявола. Това в голяма степен е вярно. Но пък най-добрите хореографи отиват в Рая.

* * *

Равнината на Оксфордшър се простираше на запад. Разпръснатите тук-таме из нея светлини бележеха дремещите села, където честните селски труженици се готвеха за сън след цял ден бъхтене над редакторските насоки, финансовите консултации и компютърното програмиране. Горе на хълма няколко светулки запалиха огънчета. Земемерският теодолит е един от най-злокобните символи на двайсти век. Забучен нейде сред открито поле, той казва: тука ще има Разширение на шосето; и не само това, ами и жилищни комплекси от по две хиляди къщи в духа на Същностния характер на селото. Ще избуят Изключителни разработки.

Но дори и най-съвестният земемер няма да хукне да ти мери посред нощ – и все пак, ей го на, теодолита му с теодолит, забил дълбоко в торфа краката на триножника си. Освен това не са много теодолитите, закичени с лесково клонче, или пък тези, от които висят кристални махала и по краката им са изрязани келтски руни.

Лекият бриз ветрееше мантията на стройната фигура, която нагласяше копчетата на нещото. Мантията беше доста тежка, практично водоустойчива, с топла подплата.

Повечето книги по вещерство твърдят, че вещиците работят голи. Така е, защото повечето книги по вещерство са писани от мъже.

Името на младата жена беше Анатема Дивайс. Тя не беше поразително красива. Всичките й черти, разгледани поотделно, бяха изключително хубави, но лицето й в цялост внушаваше впечатлението, че е стъкмено набързо от наличния материал без позоваване на никакъв предварителен план. Вероятно най-подходящата дума ще е „привлекателна“ – макар че хората, които знаят какво означава тя и как се пише, може би биха добавили и „темпераментна“. „Темпераментна“ обаче твърде много лъха на петдесетте години, така че сигурно нямаше да я добавят.

Младите жени не бива да излизат сами в тъмна доба – дори в Оксфордшър. Но при опит да си пообщува с Анатема Дивайс всеки дебнещ маниак щеше да бъде посечен, не само образно казано. В края на краищата тя беше вещица. И тъкмо защото беше вещица, нямаше много-много вяра на защитните амулети и заклинания; разчиташе най-вече на трийсетсантиметров нож за хляб, затъкнат в колана й.

Тя погледна през стъклото и донагласи нещо. Замърмори под носа си.

Земемерите често си мърморят под носа. Мърморят си неща като: „Скоро оттука ще минава допълнително шосе – докато кажеш копче, и хоп, вече си минал!“ или: „Това са три цяло и пет метра плюс-минус мустачето на комар.“

Това тук беше съвсем друг вид мърморене.

„Черна нощ, луна сияйна – мърмореше Анатема. – Изток-запад, запад-югозапад… запад-югозапад… пипнахте…“

Вдигна сгънатата карта на Кралското картографско управление и я разгъна на светлината на фенерчето. После извади прозрачна линийка и молив и внимателно начерта върху картата линия. Тя пресичаше друга начертана с молив линия.

Усмихна се – не защото беше кой знае колко забавно, а защото бе успяла да свърши добре една много завързана работа.

После сгъна странния теодолит, завърза го отзад на черния старомоден велосипед, опрян на плета, провери дали Книгата е в кошницата и подкара всичкото това към мъгливия път.

Велосипедът беше стар-прастар, с рамка, очевидно направена от канализационни тръби. Беше създаден далеч преди изобретяването на трите скорости – най-вероятно веднага след изобретяването на колелото.

Но до селото й оставаше почти цял склон път. С развяна от вятъра коса и наметало, което се издуваше зад нея като запасна котва, тя остави двуколесната бричка да препуска тромаво в топлия въздух. Поне по това време нощем нямаше движение.

* * *

Моторът на бентлито правеше „пинк! пинк!“, докато се охлаждаше. От друга страна, ядът на Кроули се разгаряше.

– Каза, че си видял, че имало табела! – тросна се той.

– Е, толкова бързо профучахме…, пък и си мислех, че ти си бил тук и преди.

– Преди единайсет години!

Кроули захвърли картата на задната седалка и отново запали мотора.

– Може би трябва да питаме някого – предложи Азирафел.

– О, да бе – рече Кроули. – Ще спрем и ще попитаме първия човек, който видим да се разхожда сам по… по селски друм посред нощ, нали така?

Той рязко превключи на скорост и с рев зави по забутаното пътче.

– Има нещо странно в този район – рече Азирафел. – Усещаш ли го?

– Какво?

– Я забави ход за малко.

Бентлито отново забави ход.

– Странно – измърмори ангелът. – Постоянно получавам някакви проблясъци на… на… Той притисна слепоочията си.

– Какво? Какво? – възкликна Кроули. Азирафел се вторачи в него.

– На любов – рече той. – Някой наистина обича това място.

– Моля?

– Струва ми се, че тук витае едно такова огромно чувство на любов. Не мога да ти го обясня по-добре. Особено пък на тебе.

– Искаш да кажеш като…? – начена Кроули. Последва бръмчене, писък и дрънчене. Колата спря. Азирафел примигна, отпусна ръце и плахо открехна вратата.

– Блъснал си някого – рече той.

– Не, не съм – възрази Кроули. – Някой е блъснал мен. Излязоха. На шосето зад бентлито лежеше прострян велосипед; предното му колело беше огънато в похвално добре издокарана лента на Мьобиус. Задното прещрака злокобно няколко пъти и спря.

– Да бъде светлина – рече Азирафел. Бледосиньо сияние огря пътя.

От канавката край тях някой се обади:

– Как го направи, по дяволите? Светлината изчезна.

– Кое? – попита виновно Азирафел.

– Хммм… – сега гласът прозвуча смутено. – Май съм си ударила главата в нещо…

Кроули впери поглед в дългата метална драскотина върху лъскавата боя на бентлито и трапчинката на бронята. Трапчинката се заглади с пукот. Боята заздравя.

– Станете, млада госпожице – рече ангелът и издърпа Анатема от папрата. – Нямате счупени кости. – Това беше твърдение, а не надежда; имаше една дребна фрактура, но Азирафел не издържа на сгодния случай да стори добро.

– Фаровете ви не светеха – започна тя.

– И вашите – рече виновно Кроули. – Което си е вярно, вярно си е.

– С астрономия се занимаваме, а? – рече Азирафел и изправи колелото. От кошницата отпред изпопадаха разни неща. Той посочи очукания теодолит.

– Не – отвърна Анатема. – Искам да кажа, да. А я вижте какво направихте с горкичкия стар Фаетон.

– Моля? – рече Азирафел.

– Колелото ми. Цялото е огънато на…

– Да се смаеш колко са гъвкави тия стари машини – рече ведро ангелът и й връчи велосипеда. Предното колело блестеше на лунната светлина идеално кръгло като някой от кръговете на Ада.

Тя се вторачи в него.

– Е, след като вече всичко е ясно – рече Кроули, – може би ще е най-добре всички да си вървим по ъ-ъ… Ъъ… Вие съвсем случайно да знаете пътя за Долен Тадфийлд?

Анатема продължаваше да се взира в колелото си. Беше почти сигурна, че когато тръгна, към седалката нямаше прикрепена чантичка с комплект за поправяне на спукани гуми.

– Точно под хълма е – отвърна тя. – Това нали си е моето колело?

– О, разбира се – отвърна Азирафел, като се чудеше дали не се е престарал.

– Само дето съм убедена, че Фаетон никога не е имал помпа.

Ангелът погледна виновно.

– Но има място за помпа – рече той безпомощно. – Онези две малки кукички.

– Та казвате, точно под хълма? – Кроули сръчка ангела.

– Аз май трябва да съм си чукнала главата някъде – рече момичето.

– Бихме ви предложили да ви закараме, разбира се – побърза да каже Кроули, – но няма къде да сложим колелото.

– Освен отгоре на багажника – додаде Азирафел.

– Бентлито няма… о.

Ангелът намятка разсипаните неща от кошницата на задната седалка и помогна на смаяното момиче да се настани при тях.

– Бива ли да не проявим съчувствие – рече той на Кроули.

– За тебе може и да не бива. Ама за мене бива. Имаме си друга работа, нали знаеш. – Кроули метна кръвнишки поглед на новата лавица за багаж. Ремъците й бяха в шотландско каре.

Колелото се вдигна във въздуха и се завърза здраво на място. После Кроули се качи в колата.

– Къде живеете, драга? – изчурулика Азирафел.

– Колелото ми нямаше и фарове. Е, имаше, ама от ония, дето им се слагат двойни батерии. Батериите изгниха и аз ги махнах – рече Анатема. После метна сърдит поглед на Кроули. – Аз имам нож, да знаете – рече тя. – Някъде тук.

Азирафел явно се шокира от намека.

– Мадам, уверявам ви…

Кроули включи фаровете. Не му бяха нужни, за да вижда, но така останалите хора по пътя се нервираха по-малко. После запали колата и спокойно подкара надолу по хълма. Пътят излезе изпод дърветата и след неколкостотин метра стигна до покрайнините на средно голямо село.

Селото му беше някак познато. Единайсет години бяха минали, но това място определено му навяваше някакъв далечен спомен.

– Има ли болница тук наоколо? – попита той. – Държат я монахини?

Анатема сви рамене.

– Според мене не – заяви тя. – Единствената голяма къща е имението „Тадфийлд“. Не знам какво става там.

– Кроят божествени планове – измърмори Кроули под носа си.

– И скорости – рече Анатема. – Мойто колело нямаше скорости. Сигурна съм, че мойто колело нямаше скорости.

Кроули се приведе към ангела.

– О, Господи, изцели това колело – прошепна той жлъчно.

– Съжалявам, поувлякох се малко – прошушна му Азирафел.

– А карираните ремъци?

– Шотландското каре е много стилно.

Кроули изръмжа. В случаите, когато ангелът успяваше да докара мисълта си в двайсти век, тя неизменно гравитираше към петдесета година.

– Можете да ме оставите тук – обади се Анатема от задната седалка.

– За нас беше удоволствие – разтопи се ангелът в усмивка. Веднага щом колата спря, той отвори задната врата, превит в поклон като престарял прислужник, приветстващ младия господар с добре дошъл в старата плантация.

Анатема събра нещата си и пристъпи навън възможно най-високомерно.

Беше съвсем сигурна, че нито един от двамата не е заобикалял колата, но колелото беше развързано и подпряно на вратата.

В тия двамата определено имаше нещо много смахнато, реши тя.

Азирафел отново се поклони.

– Толкова се радвам, че ви помогнахме – рече той.

– Благодаря – отвърна ледено Анатема.

– Можем ли да тръгваме? – обади се Кроули. – Лека нощ, госпожице. Качвай се, ангелче.

Аха. Е, това обясняваше всичко. Излизаше, че е била в пълна безопасност.

Тя проследи колата, която се изгуби по посока центъра на селото, и подкара колелото по пътя към къщата. Не си беше направила труда да я заключва. Беше сигурна, че ако щяха да я обират, Агнес би го споменала – нея винаги много си я биваше по такива лични работи.

Беше наела къщата мебелирана, което означаваше, че същинската мебелировка беше от онзи особен вид, на който се натъквате в подобни обстоятелства. Вероятно местният магазин „Война на дефицита“ я е бил оставил на боклукчиите. Нямаше значение. Тя не очакваше да се задържи дълго тук.

Ако Агнес беше права, тя нямаше да се задържи задълго никъде. Нито пък който и да е друг щеше да се задържи.

Тя разгъна картите и разпръсна нещата си върху вехтата маса под единствената крушка в кухнята.

Какво беше научила? Не беше кой знае какво, реши тя. Вероятно ТО се намираше в северния край на селото, но тя и без това го подозираше. Ако се приближиш твърде много, сигналът те заливаше; ако си твърде далеч, не можеш да го фиксираш точно.

Направо да побеснееш. Отговорът трябваше да е някъде в Книгата. Бедата беше там, че за да разбираш Предсказанията, трябваше да умееш да мислиш като полусмахната високоинтелигентна вещица от седемнайсти век с ум като речник за решаване на кръстословици. Другите членове на семейството твърдяха, че Агнес е замъглила нещата, за да не могат да ги проумеят външни хора; Анатема, която подозираше, че сегиз-тогиз може да мисли като прабаба си, беше решила за себе си, че Агнес го е направила, защото е била проклета дърта вещица с гадничко чувство за хумор.

Тя дори не беше…

Книгата не беше у нея.

Анатема се взря с ужас в нещата на масата. Картите. Самоделният гадателски магодолит. Термосът, който беше пълен с горещ „Боврил“. Фенерчето. Четириъгълникът от празен въздух там, където трябваше да са Предсказанията.

Беше я загубила.

Но това беше абсурд! Едно от нещата, по повод които Агнес винаги беше много подробна, беше какво ще се случи с Книгата.

Тя грабна фенерчето и изтича навън.

* * *

– Чувство като, ох, ами като обратното на чувството, обземащо те, като казваш неща от сорта на „ужас, нещо злокобно витае тук“ – обясни Азирафел. – Това искам да кажа.

– Никога не казвам неща като „ужас, нещо злокобно витае тук“ – отвърна Кроули. – Мен злокобното страшно ме кефи.

– Лелеяно чувство – додаде отчаяно Азирафел.

– Тцъ. Нищо не усещам – отвърна Кроули с принудена веселост. – Ти просто си свръхчувствителен.

– Това ми е работата – възрази Азирафел. – Ангелите не могат да не бъдат свръхчувствителни.

– Предполагам, че на местните просто им харесва да живеят тук и ти долавяш тъкмо това.

– Никога не съм долавял подобно нещо в Лондон – заяви Азирафел.

– Тъкмо де! Това доказва, че съм прав – рече Кроули.

– А мястото е точно това. Спомням си каменните лъвове на портата.

Фаровете на бентлито осветиха туфите разрасли се рододендрони, които растяха край пътя. Гумите заскърцаха по чакъла.

– Не е ли малко раничко за сутрешно посещение на монахините – усъмни се Азирафел.

– Глупости. Монахините си щъкат насам-натам по всяко време – възрази му Кроули. – Вероятно сега се пада вечерня, освен ако това последното не е някакъв цяр за отслабване.

– Евтина, много евтина шегичка – тросна се ангелът.

– Всъщност няма нужда от подобни неща.

– Недей да минаваш в защита. Казах ти, тия тук са от нашите. Черни монахини. Нали разбираш, имахме нужда от болница близо до въздушната база.

– Нещо загубих нишката.

– Нали не смяташ, че жените на американските дипломати обикновено раждат в малки църковни болници нейде на майната си? Трябваше да изглежда така, сякаш всичко е станало естествено. В Долен Тадфийлд има въздушна база. Жената пристигна там за откриването, работата утече, болницата в базата – неготова… И нашият човек там рече: „Има едно място съвсем наблизо“ – и хоп, готово. Доста сносно организирано.

– С изключение на една-две маловажни подробности – додаде самодоволно Азирафел.

– Ама почти се получи – тросна му се Кроули. Трябваше да подкрепя старата фирма, нямаше как.

– Виждаш ли, злото винаги съдържа и семето на собственото си унищожение – заяви ангелът. – Това е изцяло отрицателно и затова съдържа своя провал дори и в миговете на привиден триумф. Без значение колко грандиозен, колко добре съставен, колко очевидно непогрешим е един зъл план, изначално присъщата му греховност по дефиниция ще се стовари върху неговите подбудители. Без значение колко успешен може да изглежда той през цялото време, най-накрая ще се провали сам. Ще се разбие в скалите на порока, ще потъне с главата надолу и ще изчезне без следа в морето на забравата.

Кроули се замисли над това.

– Тцъ – заключи най-накрая той. – Да ти кажа, дължеше се просто на средностатистическа некадърност. Хей…

Той подсвирна тихичко.

Покритият с чакъл двор пред имението беше претъпкан с коли, при това не бяха коли на монахини. По класа удряха в земята бентлито като стой, та гледай. Много от тях имаха в имената си „Джи Ти“ или „Турбо“ и антени за телефони на покривите. Почти никоя нямаше навършена и годинка.

Кроули го засърбяха ръцете. Азирафел лекуваше велосипеди и счупени кости; той пък копнееше да свие някое радио, да спихне някоя и друга гума – такива работи. Потисна сърбежа.

– Гледай, гледай – рече той. – По мое време монахините се блъскаха по четири накуп в „Морис травълър“.

– Така не може – рече Азирафел.

– Може би метохът е станал частен? – предположи Кроули.

– Или пък си объркал мястото.

– Мястото е точно това. Казвам ти. Хайде. Излязоха от колата. Трийсет секунди по-късно някой ги застреля и двамата. С невероятна точност.

* * *

Ако имаше едно нещо, в което Мери Ходжис, бивша Бъбрива, да си я бива, то беше в опитите да се подчинява на заповеди. Тя обичаше заповедите. Правеха света по-прост и ясен.

Онова, в което не я биваше обаче, бяха промените. Бърборанският орден наистина й харесваше. За първи път беше намерила приятели. За първи път си имаше собствена стая. Разбира се, знаеше, че орденът е замесен в неща, които, погледнати от специфична гледна точка, биха могли да бъдат смятани за лоши, но за трийсет години Мери Ходжис бе навъртяла сума ти житейски опит и нямаше илюзии относно това какво се налага да прави по-голямата част от човечеството, за да избута някак до другата седмица. Освен това храната беше добра и човек се срещаше с интересни хора.

Орденът – каквото беше останало от него – след пожара се беше преместил оттук. В края на краищата бе изпълнил единствената цел на съществуването си. Всички поеха по свой път.

Тя не си тръгна. Имението доста й харесваше, а и както казваше тя, все някой трябваше да остане, да се погрижи дали ще го ремонтират както трябва. Защото в днешно време на майстори да нямаш вяра – освен ако през цялото време не им висиш на главите, образно казано. Това означаваше да наруши обета си, но майката игуменка каза, че всичко било наред, нямало за какво да се притеснява, нарушаването на обета за черните калугерки си било в реда на нещата и след сто години, или по-скоро след единайсет години, така или иначе щяло да е все едно, та щом й доставя удоволсвие, ето й документите и адреса, на който да препраща пощата, освен ако не идва в дълги кафяви пликове с прозорчета отпред.

После с нея се случи нещо много странно. Останала сама в порутената сграда, докато работеше в една от малкото неповредени стаи и се караше с мъже с фасове, затъкнати зад ушите, омазани с вар панталони и джобни калкулатори от ония, дето ти излизат с различен отговор, ако пресмятаните суми са в използвани банкноти, тя откри нещо, което никога не бе подозирала, че съществува.

Под пластовете глупост и страст да угажда тя бе открила самата Мери Ходжис.

Тълкуването на оценките на строителите и изчисляването на данък върху луксозните стоки й се удаваше съвсем лесно. В библиотеката намери някои книги и разбра, че финансите са й интересни и не са сложни. Престана да чете ония женски списания, в които пишат за романтика и плетки, и започна да чете женските списания, в които пишат за оргазми. Но освен дето си отбеляза наум да получи такъв при сгоден случай, тя заряза въпросните списания, защото й се виждаха чисто и просто романтика и плетки в нова форма. Така че започна да чете ония списания, в които се говореше за сливания.

След много мислене си купи малък домашен компютър от един млад дилър в Нортън – на него му стана много весело и се държа снизходително. След изпълнен с усилен труд уикенд тя върна компютъра. Не, както си беше помислил продавачът, щом я видя отново да влиза в магазина, за да му монтират щепсел, а защото нямал копроцесор 387. Това той го разбираше – в края на краищата беше дилър и поназнайваше доста дълги думички, – но после от негова гледна точка разговорът пропадна в дупка. Мери Ходжис наизвади още списания. Повечето имаха някъде в заглавието си термина „РС“. В много от тях имаше статии и рецензии, които тя грижливо бе оградила с писалка.

Тя прочете за Новите жени. Никога не беше осъзнавала, че е Стара жена, но след като се позамисли, реши, че тези и тям подобните етикети са от един дол дренки с романтиката, плетките и оргазмите и че онова, което е наистина важно, е да бъдеш такъв, какъвто си, и то колкото можеш по-яко. Винаги бе имала склонност да се облича в бяло и черно. Оставаше й само да подкъси полите, да вдигне сантиметрите на токчетата и да зареже покривалото.

Един ден, прелиствайки някакво списание, тя научи, че из цялата страна съществувал неутолим глад за просторни сгради сред обширни землища, управлявани от хора, разбиращи нуждите на деловата общност. На другия ден излезе и поръча бланки на името на „Център за конференции и обучение по мениджмънт «Имението Тадфийлд»“, като прецени, че докато ги отпечатат, ще научи всичко, което трябва да се знае за управлението на подобни места.

Обявите излязоха следващата седмица.

Начинанието пожъна съкрушителен успех, защото съвсем в началото на новата си кариера като Самата себе си Мери Ходжис научи, че обучението по мениджмънт не означава задължително да настаниш хората пред някакви калпави диапроектори. В днешно време фирмите очакваха доста повече.

И тя им го осигуряваше.

* * *

Кроули се свлече надолу, опрял гръб в една статуя. Азирафел вече се беше катурнал назад в един рододендронов храст. Тъмно петно се разливаше по дрехата на ангела.

Това бе нелепо. Последното нещо, което му трябваше на Кроули в момента, беше да го убиват. Щеше да му се наложи да дава цял куп обяснения. Новите тела не ги раздаваха току така; не мирясваха, докато не разберат какво си направил със старото. Все едно да се опитваш да изврънкаш химикалка от някой крайно злонравен канцеларски отдел.

Той огледа невярващо ръката си.

За демоните е необходимост да могат да виждат в тъмното. И той виждаше, че ръката му е жълта. Кървеше в жълто.

Близна плахо пръст.

После пропълзя към Азирафел и огледа ризата на ангела. Ако петното върху нея беше кръв, то нещо в биологията се беше объркало яката.

– Ох, как ме прободе – изпъшка падналият ангел. – Право под ребрата ме уцели.

– Да, но ти обикновено в синьо ли кървиш? – попита го Кроули.

Очите на Азирафел се отвориха. Десницата му опипа гърдите. Той се надигна. И си проведе същия груб съдебномедицински преглед като Кроули.

– Боя? – възкликна той. Кроули кимна.

– Тия на какво си играят? – зачуди се Азирафел.

– Не знам – отвърна Кроули, – но според мен играта им се нарича „тъпи педеруги“ – тонът му предполагаше, че тая игричка и той я може. По-добре при това.

Беше игра. Страхотно забавление падаше. Найджъл Томпкинс, заместник-директор (отдел „Покупки“), се промъкваше през шубраците, а в ума му трескаво се нижеше подборка от най-паметните сцени от по-свестните филми на Клинт Истууд. Като се сетеше само колко беше убеден, че курсът по мениджмънт щял да бъде голяма скука…

Лекция имаше, но тя беше за пушките, които стрелят с боя, и за всички онези работи, които никога не бива да правиш с тях. Томпкинс гледаше своите свежи, млади съперници от курса – всички до един си мислеха как ще ги направят всичките онези работи при най-малкия шанс след това да минат метър. Щом ти казват, че бизнесът е джунгла, и после ти тикват пушка в ръката, за Томпкинс беше повече от ясно, че не очакват от тебе просто да се целиш в ризата; ставаше дума за това да окачиш главата на шефа над камината.

Както и да е, вървеше слух, че някой си там, в „Обединените консолидирани“, страшно увеличил перспективите си за повишение чрез анонимно прилагане на високоскоростно пълнене с боя на ухото на непосредствения си началник. Това накарало последния да се оплаква от слабо пищене в ушите по време на важните събрания и най-накрая го сменили по здравословни причини.

И ето ги колегите му от курса – банда сперматозоиди, да сменим метафората, устремени напред със съзнанието, че може да съществува само и единствено един Председател на „Индъстриъл холдингс Пи Ел Си“ и че до този пост най-вероятно ще се докопа най-големият никаквец.

Разбира се, някакво момиче от „Личен състав“, стиснало папка в ръце, им беше обяснило, че тия курсове били само за създаване на ръководен потенциал, групово сътрудничество, инициатива и тъй нататък. Курсистите се опитваха да не се поглеждат един друг в очите.

Засега всичко вървеше съвсем добре. Гребането с кану в разпенени води се бе погрижило за Джонстън (пукнато тъпанче), а планинското катерене в Уелс беше очистило Уитакър (разтягане на чатала).

Томпкинс пъхна ново топче с боя в пистолета и си замърмори под носа бизнесмантри: „Прави го на Другите, преди да Са ти Го Направили. Убий или Умри. Или Сери, или Се Измитай от Кухнята. Оцелява Най-Силният. Ще Видиш Ти.“

Той пропълзя малко по-близо до фигурите край статуите. Не изглеждаше да са го забелязали.

Когато наличното прикритие свърши, той си пое дълбоко дъх и скочи на крака.

– Хайде, вагинални душове такива, на ви… о-нееееееее… Там, където преди малко се намираше едната от фигурите, сега имаше нещо ужасно. Той припадна. Кроули си възстанови любимата форма.

– Мразя да ми се налага да го правя – измърмори той. – Все се притеснявам, че после ще забравя как да се преобразувам обратно. Може и да си повредя хубавия костюм.

– Според мен с тия личинки малко попрехвърли мярата – изкоментира Азирафел, но без особена злоба. Ангелите бяха длъжни да поддържат определен морален стандарт и затова за разлика от Кроули той предпочиташе да купува дрехите си, а не да си пожелава да възникнат от суровата небесна твърд. А ризата си беше доста скъпичка.

– Искам да кажа, погледни само – оплака се той. – Никога няма да успея да излича петното.

– Изчисти го с чудо – предложи Кроули, докато оглеждаше шубрака за други курсисти по мениджмънт.

– Да, обаче нали винаги ще знам, че там е имало петно. Знаеш как е. Искам да кажа, дълбоко в себе си ще знам – поясни ангелът. Подбра пистолета и започна да го върти в ръце. – Никога не съм виждал такъв.

Нещо изсвистя и статуята до тях загуби едното си ухо.

– Да се махаме оттук – подкани го Кроули. – Този не е бил сам.

– Много особен пистолет, да знаеш. Много странен.

– Мислех си, че вашите не одобряват пистолетите – рече Кроули. Той пое пистолета от пухкавата ръчица на ангела и огледа късото дуло.

– Съвременното мислене ги толерира – поясни Азирафел. – Те придават тежест на моралните аргументи. В нужните ръце, разбира се.

– Ами? – Кроули плъзна ръка по метала. – Значи всичко е наред. Хайде.

Той пусна пистолета върху простряното тяло на Томпкинс и закрачи през влажната ливада.

Входната врата на Имението не беше заключена. Двамцата влязоха вътре, без никой да им обърне внимание. Някакви закръглени младежи в армейски униформи, оплескани с боя, пиеха какао от чаени чаши в някогашната трапезария на сестрите. Един-двама им помахаха бодро.

Сега единият край на коридора се заемаше от нещо като хотелска рецепция. Имаше спокоен, компетентен вид. Азирафел погледна подпряното на алуминиев статив табло до него.

Малки пластмасови букви, забодени в черната тъкан, изписваха думите: „20–21 август: Курс по инициативна битка, «Юнайтед холдингс Пи Ел Си»“.

Междувременно Кроули бе взел от бюрото една брошура. В нея имаше лъскави снимки на Имението; специално се наблягаше на джакузи-ваните и покрития отоплен плувен басейн, а отзад имаше от ония карти, които центровете за конференции винаги прилагат и които чрез внимателни промени в мащаба ви внушават, че дотам се стига лесно по която щеш магистрала в страната, като внимателно пропускат лабиринта от селски пътища, който всъщност обгражда въпросния център отвсякъде.

– Сбъркали сме мястото ли? – попита Азирафел.

– Не.

– Значи сме сбъркали времето.

– Да – Кроули прелисти брошурата с надеждата да намери нещо, което да му подскаже какво е станало. Може би тяхната надежда Бърборанският орден все още да е тук беше твърде пресилена. В края на краищата монахините си бяха свършили работата. Той тихичко изсъска. Вероятно сестрите се бяха забили в най-тъмните дебри на Америка или кой го знай къде да обръщат християните в тяхната вяра. Но въпреки това продължи да чете. Понякога в тези брошури фигурираше и малка историческа справка, защото компаниите, които наемаха такива места за уикенда за провеждане на Интерактивен анализ на личния състав или Конференция по стратегическа пазарна динамика обичаха усещането, че интерактивират стратегически в същата онази сграда – плюс-минус две-три престроявания до основи, някоя и друга гражданска война и два големи пожара, – която някакъв си там финансист от елизабетинско време бил дарил за чумна болница.

Не че точно очакваше да попадне на изречение като „допреди единайсет години Имението е било метох, принадлежащ на сатанински орден на монахини, които, да ви кажем, не се справяха най-добре със задачката“, но знае ли човек.

Пълен мъж, облечен в пустинна камуфлажка и с пластмасова чашка с кафе в ръка, се приближи до тях.

– Кой бие? – попита той дружески. – Да знаете младият Евансън от Планирането как ме нацели в лакътя!

– Всички ще загубим – отвърна разсеяно Кроули. Откъм полето затрещяха изстрели. Не плющенето и свистенето на топчета с боя, а оглушителната пукотевица на парченца олово с аеродинамична форма, движещи се изключително бързо.

Последва ответен залп.

Излишните воини се спогледаха. Нов залп потроши грозноватия викториански витраж до вратата и набоцка редичка от дупки в хоросана току до главата на Кроули.

Азирафел се вкопчи в лакета му.

– Какво е това, по дяволите? – възкликна той.

Кроули пусна змийска усмивка.

* * *

Найджъл Томпкинс дойде в съзнание с леко главоболие и поразбълничкана краткосрочна памет. Не знаеше, че човешкият мозък при сблъсък с гледка, твърде ужасна за съзерцаване, е забележително добър в покриването й с кора от принудителна забрава. Така че приписа всичко на топче боя, което го е уцелило в главата.

Усещаше смътно, че пистолетът му като че е по-тежичък, но в леката си замаяност не осъзна защо чак докато не се прицели в курсиста Норман Уедърд от Вътрешна ревизия и натисна спусъка.