Текст книги "Добри поличби "

Преди единайсет години

Съвременните теории за създаването на Вселената твърдят, че ако тя изобщо е била създадена, а не просто възникнала – както си е и било неофициално, – то се е появила преди между десет и двайсет милиона години. По същия начин за самата Земя, общо взето, се предполага, че е на около четири и половина милиона години.

Тези твърдения са неверни.

Средновековните еврейски учени твърдят, че Сътворението датира от 3760 г. преди Христа. Според православните теолози годината на Сътворението е чак 5508 г. преди Христа.

Тези предположения също са неверни.

Архиепископ Джеймс Ъшър (1580–1656) публикува „Annales Veteris et Novi Testamenti“ през 1654 г. В тях се предполага, че Небето и Земята са създадени през 4004 г. преди Христа. Един от помощниците му отива по-нататък в изчисленията си и съумява да обяви триумфално, че Земята е създадена на 21 октомври 4004 г. преди Христа точно в 9 часа сутринта, защото Господ обичал да си върши работата рано сутрин, докато се чувства свеж.

И това не е точно. Разминаването е почти четвърт час.

Цялата онази работа с вкаменените динозавърски скелети е шегичка, която палеонтолозите още не са прозрели.

Това доказва две неща:

Първо, че Бог върви по изключително тайнствени, да не кажем заобиколни, пътища. Бог не си играе на зарове с Вселената; той играе неразгадаема игра, която Сам е сътворил и би могла да се сравни – от гледна точка на останалите играчи 22
  Т.е. всички


[Закрыть] – с това да играеш някаква крайно мътна и сложна разновидност на покера в стая, тъмна като в рог, с никакви карти, с безпределни залози и с раздавач, който не ви обяснява правилата и през цялото време се усмихва.

Второ, Земята е зодия Везни.

Хороскопът на Везни в колонката „Какво ви готвят звездите днес“ в „Тадфийлд адвъртайзър“ гласи, както следва:

ВЕЗНИ, 24 септември – 23 октомври.

Може би се чувствате изтощени и затънали във все същото еднообразно ежедневие. Домът и семейството са на преден план – положението там е взривоопасно. Избягвайте ненужни рискове. Важен за вас приятел. Отложете важните решения, докато пътят пред вас се проясни. Днес сте предразположени към стомашно разстройство, тъй че избягвайте салатите. Помощ може да дойде от неочаквана страна.

Всичко това беше съвършено вярно във всяко едно отношение освен онова за салатите.

* * *

Нощта не беше тъмна и бурна.

Трябваше да бъде, но какво да го правиш – време. Всеки луд учен може да разчита на подобаваща гръмотевична буря тъкмо в нощта, когато е завършил Великото си дело и то лежи проснато на дисекционната маса.

Не се оставяйте обаче мъглата (по-късно придружена и с дъжд, и със спад на температурите до около четирийсет и пет градуса) да ви подвежда с фалшиво чувство за сигурност. Това, че нощта е тиха, само по себе си не означава, че тъмните сили не вилнеят. Вилнеят, при това непрекъснато. Те са навсякъде.

И винаги са били. Там е цялата работа. Две от тях се спотайваха в порутеното гробище. Две тъмни сенки: едната – прегърбена и набита, другата – тънка и заплашителна. И двамата бяха олимпийски шампиони в спотайването. Ако Брус Спрингстийн някога бе записал „Роден да се спотайва“, тия двамата щяха да ги сложат на обложката. Спотайваха се в мъглата вече час, но я караха полекичка – при нужда можеха да продължат да се спотайват и цяла нощ и пак щеше да им остане достатъчно мрачна заплаха за последен изблик на спотайване призори.

Минаха още двайсет минути и единият се обади:

– Заеби. Тоя трябваше да е тука преди цели часове Името на проговорилия беше Хастур. Той беше Херцог на ада.

* * *

Много явления – войни, чуми, внезапни ревизии – са били изтъквани като доказателства за скрития пръст на Сатаната в Човешките работи, но ако питате студентите по демонология, лондонското околовръстно шосе М25 по общо мнение е сред най-свирепите конкуренти за Експонат №1.

Те, разбира се, бъркат, окачествявайки това окаяно шосе като голямо зло само заради неимоверното количество мърша и фрустрация, което то поражда всеки ден.

Всъщност малцина на планетата знаят, че формата на шосе М25 изписва магическия знак „одегра“ на езика на Черното духовенство на древния Му, който означава „Приветствайте Големия звяр, Гълтач на Светове“. Хилядите мотористи, бълващи всекидневно пушек по серпантините му, причиняват същия ефект като водата върху молитвените колела на будистките монаси: те остъргват от него безкрайна пушилка от най-нископробно зло, отравящо метафизичната атмосфера на десетки километри наоколо.

Това беше едно от най-добрите постижения на Кроули. Беше му отнело години; включваше три хаквания на компютри, две нахлувания с взлом, един по-маловажен рушвет и в дъждовна нощ – когато останалите възможности се изчерпаха – два часа шляпане из кална ливада и местене на колчетата за отбелязване само на няколко, но пък изключително важни от окултна гледна точка метра. Докато наблюдаваше първите петдесет километра задръстване, го обзе топло чувство за добре свършена лошотия.

Беше си заслужил похвалата.

В момента Кроули караше със сто и осемдесет километра в час някъде на изток от Слоу. На вид по нищо не приличаше особено на демон – поне според класическите стандарти. Никакви рога, никакви криле. Несъмнено, слушаше касета с „Най-доброто на Куин“, но от това не бива да се правят никакви изводи, защото всяка касета, зарязана в кола за повече от две седмици, се преобразява в сборен албум „Най-доброто от Куин“. В главата му не витаеха никакви кой знае колко демонични мисли. Всъщност в момента се чудеше разсеяно кои ли бяха тия Мое и Шандон 33
  Известна марка шампанско – бел.прев.


[Закрыть].

Кроули беше тъмнокос, с изпъкнали скули; носеше обувки от змийска кожа – или поне се предполагаше, че са обувки – и умееше да прави наистина шантави неща с езика си. А когато се изпуснеше, имаше склонност да съска.

Освен това не мигаше много-много.

Караше черно „Бентли“ от 1926 година – от времето, когато беше новичка, тази кола беше имала само един собственик и този собственик беше Кроули. Къткаше си я.

Причината да закъснява беше, че двайсети век страшно много му харесваше. Беше много по-добре, отколкото през седемнайсети век, и къде-къде по-добре от четиринайсти. Едно от най-хубавите качества на Времето, както казваше открай време Кроули, беше, че безвъзвратно го отнася все по-далеч от четиринайсти век – най-тъпото и скучно столетие на Божията, ще прощавате за нецензурния израз, земя. Двайсети век беше всичко друго, но не и скучен. Всъщност една мигаща синя светлинка в огледалцето за обратно виждане от петдесет секунди насам му известяваше, че го следят двама мъже, на които им се ще да му го направят още по-интересен.

Той погледна часовника си, проектиран за богат водолаз, който би желал да знае колко е часът в двайсет и една световни столици, докато е под водата 44
  Часовникът беше изработен по поръчка за Кроули. Ръчното производство го правеше невероятно скъп, но той можеше да си го позволи. Този часовник показваше времето в двайсет световни столици и в една столица Другаде, където времето винаги беше едно и също – а именно „твърде късно“.


[Закрыть].

Бентлито избоботи нагоре по отбивката, взе завоя на две колела и се юрна по засенченото от листак пътче. Синята светлинка го последва.

Кроули въздъхна, пусна кормилото, извърна се наполовина и описа сложен жест с ръка над рамото си.

Проблясващата светлинка се стопи в далечината и полицейската кола спря – за най-голямо учудване на онези вътре. Но то не беше нищо в сравнение с учудването, което щеше да ги обземе, вдигнеха ли капака и откриеха ли в какво се е превърнал моторът.

* * *

На гробището Хастур, високият демон, подаде фаса обратно на Лигур, по-ниския и по-опраксания в спотайването.

– Виждам светлина – обяви той. – Ето го, иде нафуканият му копелдак.

– Какво кара тоя? – попита Лигур.

– Кола. Карета без коне – поясни Хастур. – Предполагам, че последния път, като си идвал, още ги е нямало. Не са били, тъй да се каже, в обща употреба.

– Отпреде им вървеше човек с червено знаменце – спомни си Лигур.

– Оттогава са понапреднали, мисля.

– Какво представлява тоя Кроули? – попита Лигур. Хастур се изплю.

– От твърде отдавна е тук – рече той. – От Самото начало. Мене ако питаш, вече направо си е станал туземец. Кара кола с телефон.

Лигур се замисли над това. Също като останалите демони и той не разбираше кой знае колко от технология и тъкмо понечи да изтърси нещо от сорта на „Бас ловя, че трябва много дълга жица“, и бентлито спря пред гробищната порта.

– И със слънчеви очила ходи – ухили се презрително Хастур, – ако и да не му трябват. – После заговори по силно: – Слава на Сатаната!

– Слава на Сатаната! – повтори като ехо Лигур.

– Здрасти – махна им лекичко Кроули. – Извинявайте, че закъснях, но знаете как е по А 40 покрай Денам, а после се опитах да мина напряко през Чорли Ууд и…

– Сега, след като се събрахме всички – прекъсна го многозначително Лигур, – трябва да изброим какво сме свършили днес.

– Да бе. Какво сме свършили – обади се Кроули с леко виновния вид на човек, дошъл на църква за първи път от години насам и забравил по време на какво трябваше да се става прав.

Хастур се прокашля.

– Аз изкуших един свещеник – рече той. – Както си вървеше по улицата, щом съзря огрените от слънцето хубави момичета, аз му вдъхнах Съмнения. Щеше да стане светец, но след десетилетие е наш.

– Бива – услужливо рече Кроули.

– Аз корумпирах един политик – обади се Лигур. – Оставих го да си мисли, че от един мъничък рушвет няма да го заболи. След година е наш.

И двамата погледнаха очаквателно Кроули, който им се усмихна до уши.

– Това ще ви хареса – рече той. Усмивката му стана още по-широка и още по-заговорническа.

– По обяд застопорих всички мобилни телефонни системи в центъра на Лондон – обяви той.

Последва тишина, като не броим далечния шум от преминаващи коли.

– Да? – обади се Хастур. – И какво после?

– Вижте, хич не беше лесно – рече Кроули.

– И това е всичко?

– Вижте сега…

– И с какво точно е помогнало това да се привлекат души за нашия господар? – попита Хастур.

Кроули се стегна.

Какво ли можеше да им каже? Че двайсет хиляди човеци ги е обзел страхотен бяс? Че е можело да чуеш как пътните артерии из целия град се задръстват с трясък? И че като са се върнали в службата, онези са си го изкарали на секретарките, на регулировчиците и на когото им падне, а те на свой ред са си го изкарали на други хора? По всевъзможни дребни отмъстителни начини, които – точно това беше хубавото – сами са измислили. През целия остатък от деня. Страничните ефекти бяха неизчислими. Хиляди и хиляди души се покриваха с леката патина на чернилката, кажи-речи, без да си си мръднал пръста.

Но това на демони като Хастур и Лигур не можеш да го обясниш. Мозъци от четиринайсети век – такива си бяха повечето демони. Досаждаха на една-единствена душа с години. Несъмнено тъкмо там му беше майсторлъкът, но в днешно време трябваше да се мисли по-иначе. Не на едро, а нашироко. С пет милиарда население на планетата вече не може да си подбираш гадовете един по един – трябва да разгърнеш усилията си нашироко. Но такива като Хастур и Лигур не го разбираха. Например никога не би им хрумнало за телевизия на уелски език. Или пък за данък добавена стойност. Или пък за Манчестър. От Манчестър той беше особено доволен.

– Силните на деня сякаш са доволни – рече той. – Времената се менят. Та сега какво?

Хастур бръкна зад една надгробна плоча.

– Това – рече той.

Кроули се втренчи в кошницата.

– О – възкликна той. – Не.

– Да – ухили се Хастур.

– Вече?

– Да.

– Ъ-ъ… и аз, такова, трябва да…

– Да – на Хастур това му харесваше.

– Защо точно аз?! – възкликна отчаяно Кроули. – Хастур, познаваш ме, това, нали разбираш, не е по моята част.

– А, по твойта е, по твойта – увери го Хастур. – Баш по твойта е. Звездната ти роля. Вземи го. Времената се менят.

– Ъ-хъ – ухили се Лигур. – Като начало, те почват да свършват.

– Защо аз?!

– Очевидно те ценят високо – рече злобно Хастур. – Според мен Лигур например дясната си ръка дава за такава възможност.

– Точно така – потвърди Лигур. Тъй де, нечия дясна ръка, помисли си той. Десни ръце колкото щеш, няма смисъл да се хаби една толкоз добра като неговата.

Хастур извади из мърлявите недра на шлифера си една папка.

– Подпиши се. Тук – подкани го той, разделяйки думите с ужасна пауза.

Кроули забърника разсеяно из вътрешния си джоб и извади писалка. Беше гладка, матовочерна. Изглеждаше така, сякаш можеше да надхвърли ограниченията на скоростта.

– Убава писалка – обади се Лигур.

– Може да пише и под вода – смънка Кроули.

– Сега пък какво ли ще измислят… – замисли се Лигур.

– Каквото и да е, ще го измислят бързо – обади се Хастур. – Не. Не А. Дж. Кроули. Истинското ти име.

Кроули кимна скръбно и изписа върху хартията сложна завъртулка – магичен знак. Тя засия в червено за миг, после угасна в мрака.

– И какво да го правя? – попита той.

– Ще получиш указания – намръщи се Хастур. – Какво така се умърлуши, Кроули? Мигът, за който сме работили през всичките тези векове, е само на косъм от нас!

– Ъ-хъ. Мда – отвърна Кроули. Сега той не приличаше на дребната фигурка, така пъргаво изскочила от бентлито само преди минути. Гледаше като подгонен.

– Чака ни мигът на вечно тържество!

– Вечно. Мда.

– А ти ще бъдеш оръдието на таз славна участ!

– Оръдие. Мда – измърмори Кроули. Вдигна кошницата, като че можеше да гръмне. Което, така да се каже, скоро щеше и да направи.

– Ъ-ъ… Хубаво. Аз тогава… ъ-ъ… да си ходя. Нали така? Да посвикна. Не че ми се иска да посвиквам – побърза да добави той; беше се сетил накъде може да се обърне работата, ако Хастур не докладва в негова полза. – Но нали си ме знаете. Навит съм.

Старшите демони не казаха нищо.

– Ми такова, аз ще се обаждам – изломоти Кроули. – Хайде, ще се видим… ще се видим. Ъ-ъ… Страхотно. Чудничко. Чао.

Щом бентлито се стопи в мрака, Лигур се обади:

– Т’ва па к’во значи?

– На италиански е – обясни му Хастур. – Според мен май значи „храна“.

– Ама че ги приказва тоя. – Лигур се загледа в отдалечаващите се задни светлини. – Имаш ли му вяра?

– Не – отвърна Хастур.

– И правилно – заключи Лигур. Ама че смешка ще да е тоя свят, замисли се той, ако и демоните почнеха да си имат вяра един на друг.

* * *

Някъде на запад от Амършам Кроули профуча в нощта, грабна напосоки някаква касета и се опита да я изкопчи някак от крехката й пластмасова кутийка, както си кара по шосето. Сиянието на отсрещен фар разкри, че е запис на „Четирите годишни времена“ на Вивалди. Успокояваща музика – тъкмо от това имаше нужда.

Бутна я в касетофона.

– Мамкамумамкамумамкамумамкаму… Защо точно сега? Защо точно аз? – измърмори той, щом познатите звуци на „Куин“ го заляха.

Внезапно Фреди Меркюри му отговори:

ЗАЩОТО СИ ГО ЗАСЛУЖИЛ, КРОУЛИ.

Кроули изблагославя под носа си. Използването на електрониката като средство за комуникация беше негова идея; този път Долният свят я беше подхванал и по обичайному я беше изтълкувал съвсем наопаки. Беше се надявал да ги убеди да станат абонати на „Селнет“, а вместо това те се намесваха в каквото там се случеше да слуша в момента и го изкилиферчваха. Кроули преглътна.

– Благодаря много, господарю – отвърна той.

ИМАМЕ ГОЛЯМА ВЯРА В ТЕБЕ, КРОУЛИ.

– Благодаря, господарю.

ТОВА Е ВАЖНО, КРОУЛИ.

– Знам, знам.

ТОВА Е ГОЛЯМАТА РАБОТА, КРОУЛИ.

– Оставете я на мен, господарю.

ТЪКМО ТОВА И ПРАВИМ, КРОУЛИ. И АКО ТРЪГНЕ НАКРИВО, ВСИЧКИ, КОИТО СА ЗАМЕСЕНИ, ЩЕ ПОСТРАДАТ МНОГО. ДОРИ И ТИ, КРОУЛИ. ОСОБЕНО ТИ.

– Разбрано, господарю.

ЕТО ТИ УКАЗАНИЯТА, КРОУЛИ.

И внезапно той вече знаеше всичко. Ужасно мразеше така. Можеха просто да му го обяснят, не беше наложително да вкарват така изведнъж студената тръпка на знанието право в мозъка му. Трябваше да отиде в една конкретна болница.

– След пет минути съм там, господарю, няма проблеми.

ДОБРЕ.

Виждам мъничък човешки силует скарамуш скарамуш ще танцуваш ли фанданго…

Кроули тресна по кормилото. Всичко си вървеше толкова добре, последните няколко века той командваше парада. Така е то – както си мислиш, че светът е твой, и не щеш ли, натрисат ти Армагедон. Великата война, Последната битка. Раят срещу Ада – в три рунда, Падение, без отстъпки. И дотук. Няма вече свят. Тъкмо това означаваше краят на света. Никакъв свят вече. Само безкраен Рай или безкраен Ад – зависи кой победи. Кроули не знаеше кое от двете е по-лошото.

Е, Адът беше по-зле, естествено – по дефиниция. Но Кроули си спомняше какво представлява Раят – имаше доста общо с Преизподнята. Най-малкото и в двете не можеш да получиш прилично питие. А скуката, дето те налягаше в Рая, беше, кажи-речи, също толкова гадна, колкото и Адовите вълнения.

Но нямаше измъкване. Не можеш да си демон и да разполагаш със свободна воля.

… Няма да те пусна аз (Пуснете го!)…

Е, поне нямаше да е тая година. Щеше да има време да посвърши това-онова. Например да се отърве от дългосрочните акции.

Зачуди се какво ли ще стане, ако просто спре тук, на това тъмно, влажно и безлюдно шосе, извади кошницата, завърти я и я върти, върти, върти, та я запокити и…

Нещо ужасно – ето какво.

Навремето той беше ангел. И нямаше намерение да Пада. Просто се беше събрал не с когото трябва.

Бентлито пореше мрака, а стрелката за горивото сочеше нулата. Сочеше нулата вече над шейсет години. Да си демон, не беше чак толкова зле. Например не ти се налага да зареждаш с бензин. Единственият път, когато Кроули сипа бензин, беше през 1967 г. – заради безплатните лепенки „Куршумът на Джеймс Бонд в предното стъкло“, които по онова време доста го кефеха.

На задната седалка нещото в кошницата се разплака – рев на сирена за въздушно нападение. Рев на новородено. Мощен. Безсловесен. И древен.

* * *

Много прилична болница, помисли си господин Йънг. Шеше и да е тиха, ако не бяха монахините.

Той имаше добро отношение към монахините. Не че беше, нали разбирате, ревностен католик или нещо от сорта. Не, що се отнася до отбягването на църквата, онази църква, която той упорито отбягваше, беше „Свети Сесил и вси ангели“ – англиканска църква, с която шега не бива, иначе дори не би мечтал да избягва никоя друга. А те до една миришеха не както трябва – на паркетол, погледнато откъм Низшата страна, и на твърде подозрителен тамян, откъм Висшата. Дълбоко в тапицираното кожено кресло на душата си господин Йънг знаеше, че на Господ му е неудобно от такива работи.

Но на него му харесваше да вижда монахини покрай себе си по същия начин, както обичаше да вижда и Армията на спасението. Това те кара да чувстваш, че всичко е наред, че някъде има хора, които държат света да не изскочи от оста си.

Както и да е, това беше първото му преживяване в Бърборанския орден на света Берил 55
  Света Берил Красноречива от Краков, известна като мъченица от средата на пети век. Според легендата Берил била млада жена, сгодена против волята си за езичник, княз Казимир. В първата брачна нощ тя се помолила на Господ да се намеси, като смътно очаквала по чудо да й поникне брада и всъщност вече си била подготвила за подобен случай малък бръснач с дръжка от слонова кост, подходящ за дами. Вместо това Господ я надарил с чудодейната способност да дърдори непрекъснато за каквото й текне, без значение свързано или не, без да млъква дори за да поеме дъх или храна. Според едната версия на легендата Берил била удушена от княз Казимир три седмици след сватбата, като бракът им все още не бил изконсумиран. Тя умряла девственица и мъченица и не спряла да дърдори до сетния си миг. Според друга версия на легендата Казимир си купил тапи за уши и тя починала в леглото заедно с него на шейсет и две годишна възраст.


[Закрыть].

Бърборанският орден на света Берил е положил клетва да подражава ревностно на светицата по всяко време освен във вторник следобед – тогава на монахините се разрешава да млъкнат за половин час и при желание да поиграят тенис на маса.

Дирдри се беше натъкнала на тях, докато се занимаваше с поредната си кауза – май точно онази, в която бяха замесени мнозина неприятни южноамериканци, биещи се с други неприятни южноамериканци, а пък свещениците ги насъскваха, вместо да се отнасят с необходимата свещеническа загриженост, като например да организират дежурства за почистване на църквата.

Работата беше там, че е редно монахините да пазят тишина. От тях тъкмо това очакваш – също като онези заострени неща в онези стаички, за които господин Йънг имаше смътна представа, че с тях се проверяват хай-фи уредбите. Тъй де, не е редно някак си през цялото време да дърдорят.

Той натъпка лулата си с тютюн – е, така му викаха, но той хич не го броеше за тютюн, къде ти тютюн като едновремешния – и заразмишлява какво става, ако попиташ монахиня къде е мъжката тоалетна. Сигурно папата ти изпраща рязка нота или нещо подобно. Той се размърда неловко и погледна часовника си.

Обаче поне едно си беше вярно: не монахините го бяха накарали да присъства при раждането, Дирдри беше много навита. Пак беше чела някакви дивотии. Вече имаха едно дете и не щеш ли, тя заяви, че това раждане щяло да е най-радостното преживяване, което можели да споделят две човешки същества. Ето какво излезе, като й позволи да се абонира за нейните си вестници. Господин Йънг нямаше вяра на вестници, чиито вътрешни страници носеха заглавия като „Начин на живот“ или „Възможности“.

Е, той нямаше нищо против споделените радости. Споделените радости си бяха много хубаво нещо. Светът вероятно имаше нужда от повече споделени радости. Но се бе постарал да изясни докрай, че тъкмо тази споделена радост Дирдри може да си я задържи за себе си.

И монахините бяха съгласни с него. Те не виждаха никаква причина бащата да се забърква в това. Като си помислиш, размишляваше господин Йънг, те вероятно не виждаха никаква причина бащата изобщо да е замесен в каквото и да било покрай това.

Той донатъпка така наречения тютюн в лулата и изгледа на кръв малката табелка, окачена на стената на чакалнята, на която пишеше, че за негово собствено удобство не бивало да пуши. За негово собствено удобство, реши той, най-добре ще е да излезе на верандата. Ако там навън за негово собствено удобство имаше и дискретни храстчета, толкова по-добре.

Той тръгна по празните коридори и намери врата, която извеждаше към брулен от дъжда двор, пълен с добродетелни кошчета за боклук.

Потръпна и заслони лулата с шепи, за да я запали.

Нещо ги прихващаше на определена възраст – съпругите де. Двайсет и пет безукорни години – и после изведнъж им става нещо, почват да правят роботски упражнения по розови чорапи без стъпала и да те обвиняват за това, че никога не им се е налагало сами да изкарват прехраната си. Поради хормоните или нещо такова.

До кошчетата за боклук спря голяма черна кола. На дъждеца изскочи млад мъж с тъмни очила, стиснал нещо, прилично на чанта за носене на бебе, и се запромъква към входа.

Господин Йънг извади лулата от устата си.

– Забравихте да угасите фаровете – обади се той услужливо.

Мъжът го изгледа с неразбиращия поглед на човек, на когото фаровете са му последна грижа, и махна разсеяно с ръка по посока на бентлито. Фаровете угаснаха.

– Удобно – рече господин Йънг. – Инфрачервени лъчи, нали?

Беше леко изненадан от това, че мъжът сякаш изобщо не се бе намокрил. А чантата като че ли не беше празна.

– Започна ли? – попита мъжът. Господин Йънг усети как го обзема смътна гордост от това, че веднага познаха в него баща.

– Да – отвърна той. – Накараха ме да изляза – добави той благодарно.

– Вече? Имате ли представа колко още време имаме? „Имаме“ – отбеляза си господин Йънг. Очевидно този беше доктор, който се мислеше за съродител.

– Според мен ъ-ъ… напредваме – отвърна господин Иънг.

– В коя стая е тя? – попита припряно мъжът.

– В Трета стая сме – отвърна господин Йънг. Той попипа джобовете си и напипа смачкания пакет, който, както повеляваше традицията, бе донесъл със себе си.

– Бихте ли желали да споделите с мен радостта от една пура? – попита той. Но мъжът бе изчезнал.

Господин Йънг внимателно прибра обратно пакета и се загледа замислено в лулата си. Тия доктори вечно бързаха. Работеха всеки Божи час.

* * *

Има един номер с едно грахче и три чаши, много труден за хващане – нещо подобно е на път да стане и сега, но за доста по-голям залог от шепа излишни стотинки.

Ще забавим ритъма на текста, за да можем да проследим ловкостта на ръцете.

Госпожа Дирдри Йънг ражда в родилна зала номер три. Тя ражда златокоса мъжка рожба – нека я наречем бебе А.

Съпругата на американското културно аташе госпожа Хариет Даулинг ражда в родилна зала номер четири. Тя ражда златокоса мъжка рожба – ще я наречем бебе Б.

Сестра Мери Бъбрива беше предана сатанистка от рождение. Като малка ходеше на Вещерско училище и печелеше черни звезди по краснопис и черен дроб. Когато й наредиха да се присъедини към Бърборанекия орден, тя послушно се присъедини, тъй като си беше природно надарена в това отношение и във всеки случай знаеше, че ще попадне сред приятели. Тя би могла да бъде доста схватлива, ако й се бе удала някаква възможност да се усети за това, но твърде отдавна бе проумяла, че ако си заплес, както сама се изразяваше, много по-лесно изминаваш своя жизнен път. В момента на нея й подават златокоса мъжка рожба, която ще наречем Сатана, Унищожител на крале, Ангел на бездънната преизподня, Великият звяр, наречен Дракон, Княз на Този свят, Баща на лъжата, Семе Сатанинско и Господар на Мрака.

Гледайте внимателно. Тука има, тука нема…

– Това ли е той? – попита сестра Мери, като се блещеше срещу бебето. – Но аз очаквах очите му да са някакви шантави. Червени – или зелени. Или пък да е с мънички сладички копитца. Или с опашчица на гъзенцето – рече тя и го обърна по гръб. И рогца си нямаше. Синът на Сатаната изглеждаше зловещо нормален.

– Да, той е – рече Кроули.

– Представете си само – аз държа Антихриста! – рече сестра Мери. – И как къпя Антихриста… и му броя мъничките пръстенца-сладуренца…

Сега тя говореше направо на детето, потънала в някакъв свой свят. Кроули размаха ръка пред покривалото й.

– Ало? Ало? Сестра Мери?

– Извинявайте, сър. Ама какъв е сладур! Прилича ли на татко си? Ха на бас, че прилича. Не е ли цял бащичко…?

– Не е – заяви твърдо Кроули. – А сега на ваше място бих се отправил към родилните зали.

– Като порасне, дали ще ме помни според вас? – попита мечтателно сестра Мери, докато бавно ситнеше по коридора.