Текст книги "Добри поличби "

Автор книги: Терри Дэвид Джон Пратчетт

Соавторы: Нил Гейман
сообщить о нарушении

Текущая страница: 15 (всего у книги 22 страниц)

– Аз ъъ… мисля, аз да съм такова, телефонен секретар. Бая са си гаднички – рече той.

– Телефонен секретар не може. Що за Рокер на Репокалипсиса ще е т’ва Телефонен секретар? Тъпо е, така де.

– Не е! – възкликна Помията, жегнат. – Същото е като Войната, Глада и такива работи. Т’ва е проблем на живота, така де? Телефонните секретари. Мразя ги тия гадни телефонни секретари.

– И аз ги мразя – подкрепи го Жестокост към животните.

– Я млък – сряза го Те Те Пе.

– Аз може ли да си го сменя? – попита Срамни лични проблеми, потънал в напрегнати мисли, откакто бе говорил за последно. – Искам да съм Неща, дето не проработват както трябва дори и след като ги фраснеш.

– Добре, ти можеш да си го смениш. Обаче ти не може да си телефонен секретар, Помия. Избери си нещо друго.

Помията се замисли. Искаше му се изобщо да не беше зачеквал тая тема. Беше същото като интервютата „Какъв да стана“ едно време в училище. Замисли се.

– Големите тежкари – каза той най-накрая. – Много ги мразя.

– Големите тежкари? – възкликна Неща, дето не проработват както трябва дори и след като ги фраснеш.

– Ми да. Нали ги знаеш. Ония, дето ги гледаш по телевизията с тъпите прически, само че на тях не изглеждат тъпи, щото т’ва са те. Носят торбести костюми и не ти се позволява да им викаш чекиджии. Такова де, за мене да ви кажа, аз, като видя някой от тия, винаги ми се ще да му набутам суратя много бавно в ограда от бодлива тел. Та ето к’во мисля – той пое дълбоко дъх. Беше убеден, че това е най-дългата реч, която е произнасял през живота си 5454
  освен оная отпреди десет години, с която се бе оставил на милостта на съда.


[Закрыть] – Та ето начи к ’во си мисля. Щом на мене така ми лазят по нервите, начи сигурно лазят по нервите на всички.

– Ъ-хъ – подкрепи го Жестокост към животните. – И носят слънчеви очила дори и когато няма нужда.

– Ядат смрадливо сирене и пият оная тъпа гадна безалкохолна бира – намеси се Неща, дето не проработват както трябва дори и след като ги фраснеш. – Мразя я тая гадост. Че к’ъв смисъл да го пиеш, като няма да драйфаш после? Може ли пак да се сменя и да съм Безалкохолна бира?

– Не, не можеш, твойта мама – отвърна му Тежка телесна повреда. – Веднъж вече се смени.

– Та такова – обади се Помията. – Зат’ва исках да съм Големите тежкари.

– Става – съгласи се неговият вожд.

– Не виждам що не мога да съм тъпа гадна Безалкохолна бира, щом искам.

– Затваряй си плювалника.

Смърт, Глад, Война и Замърсяване продължаваха да се носят към Тадфийлд.

А подир тях – Тежка телесна повреда, Жестокост към животните, Неща, дето не проработват както трябва дори и след като ги фраснеш, но тайно Безалкохолна бира и Големите тежкари.

* * *

Беше влажен съботен следобед, ветрове вилнееха и фучаха и на мадам Трейси й беше много окултно.

Беше си облякла роклята с драпериите, а на печката къкреше тенджера, пълна с брюкселско зеле. Стаята беше осветена от свещи – всяка свещ бе внимателно закрепена върху накапана с восък винена бутилка в четирите ъгъла на стаята.

На сеанса присъстваха още трима души. Госпожа Ормерод от Белсайз парк, с тъмнозелена шапка, която в предишния си живот може да е била и саксия; господин Скроги, мършав и блед, с изпъкнали безцветни очи, и Джулия Петли от „Косата днес“ 5555
  бивш „С една кръцка напред“, бивш „Грива атракция“, бивш „Къдрички и боички“, бивш „Подкастрени цени“, бивш „Ар дьо коафьор господин Брайън“, бивш „Робинсън Бръснаря“, бивш „Такси по телефона“.


[Закрыть], фризьорския салон на главната, прясна абитуриентка, убедена, че самата тя притежава неизмерими окултни дълбини.

За да подчертае окултните страни на личността си, Джулия бе започнала да носи твърде, ама твърде много сребърна бижутерия ръчна изработка и зелени сенки за очи. Според нея изглеждаше мистична, изпита и романтична и така щеше да бъде, ако поотслабнеше с още петнайсетина кила. Беше убедена, че страда от анорексия, защото всеки път, като се погледнеше в огледалото, наистина виждаше там дебелана.

– Ще се хванете ли за ръце? – помоли мадам Трейси.

– И трябва да пазим пълна тишина. Светът на духовете е много чувствителен към вибрациите.

– Питайте дали моят Рон е там – обади се госпожа Ормерод. Тя имаше челюст като тухла.

– Ще попитам, миличка, но трябва да мълчите, докато вляза в контакт.

Настана тишина, нарушавана само от къркоренето на стомаха на господин Скроги.

– Извинете ме, дами – смънка той.

След години, прекарани в Повдигане на воала и Изследване на тайните, мадам Трейси беше установила, че две минути е тъкмо нужното време за седене в мълчание и очакване Светът на духовете да влезе във връзка. Повече – и почваха да нервничат, по-малко – решаваха, че не получават достатъчно срещу парите си.

Наум си съставяше списъка с неща за пазаруване.

Яйца. Марули. Трийсет грама сирене за готвене. Четири домата. Масло. Едно руло тоалетна хартия. Да не го забравя, че почти е свършила. И едно парче отличен дроб за господин Шадуел, горкичката стара душичка, срамота…

Време беше.

Мадам Трейси отметна глава, остави я да се килне на едното рамо, после бавно я вдигна пак. Очите й бяха почти затворени.

– Сега влиза в транс, мила – чу да шепне госпожа Ормерод на Джулия Петли. – Няма от какво да се тревожиш. Тя просто си изгражда Мост до Другата страна. Духовният й водач скоро ще се появи.

Мадам Трейси доста се подразни, че отклоняват вниманието от нея, и нададе нисък стон:

– Оооооооооо.

После продължи с писклив, треперлив глас:

– Тук ли си, мой Дух водач?

Изчака малко да се понатрупа напрежение. Препарат за миене на чинии. Две консерви боб. О, и картофи.

– Хау? – попита с тъмнокафяв глас.

– Ти ли си, Джеронимо? – попита се сама.

– Ассум, хау – отвърна си.

– Този следобед имаме нов член в кръга – изрече.

– Хау, госпожице Петли – произнесе тя в ролята на Джеронимо. Винаги бе разбирала, че червенокожите индиански духове водачи са основен реквизит, а името доста й харесваше. Беше обяснила това на Нют. Тя нищичко не знаеше за Джеронимо, бе осъзнал той, а сърце не му даде да й обясни 5656
  Вожд на апахите (1829–1909). През Втората световна война американските парашутисти използват името му като боен възглас, откъдето преминава във всекидневния език – бел.прев.


[Закрыть].

– О – изписка Джулия. – Очарована съм да се запозная с вас.

– Моят Рон там ли е, Джеронимо? – попита госпожа Ормерод.

– Хау скуо, Берил – отвърна мадам Трейси. – Ох, тука има толкоз много бедни загубени души, наредени на опашка пред вратата на мойта колиба. Може и твой Рон да е сред тях. Хау.

Мадам Трейси си беше научила урока още преди години и вече винаги докарваше Рон малко преди края. Ако постъпеше иначе, Берил Ормерод щеше да изземе останалата част от сеанса и да разправя на покойния Рон всичко, което й се е случило, откакто са си побъбрили за последен път. („…виж сега, Рон, нали се сещаш, малката щерка на наш Ерик, Сибила, да ти кажа, направо няма да я познаеш, та тя се хвана да плете макраме, а пък наша Летиша, нали се сещаш, на Карен най-голямата, тя стана лесбийка, ама то в днешно време лошо няма, и пише дисертация за Серджо Леоне, погледнат от феминистка перспектива, а пък наш Стан, нали се сещаш, на наша Сандра близнака, миналия път ти разказвах за него, ми той пък спечели турнира по стрелички и това е много хубаво, щото всички го мислехме, че малко си пада мамино синче, пък улуците на бараката нещо са се откачили, ама аз приказвах с на наша Синди последната изгора, той работи строител и ще дойде да ги погледне в неделя и, ох, като казах, та се сетих…“)

Но Берил Ормерод можеше да почака. Блесна светкавица, последвана почти веднага от грохота на далечен гръм. Мадам Трейси почувства гордост, като че самичка го беше направила. Беше даже още по-добре от свещите за създаване на адмосвера. Адмосвера – това му беше цаката на медиумението.

– А сега – заговори мадам Трейси със собствения си глас – господин Джеронимо би искал да знае има ли тук човек на име господин Скроги?

Воднистите очи на Скроги светнаха.

– Ъ-ъ… всъщност аз се казвам така – рече той с надежда.

– Така, значи тука някой ви търси – господин Скроги идваше от месец и досега не беше успяла да измисли никаква вест за него. – Познавате ли някой на име хммм… Джон?

– Не – отвърна господин Скроги.

– Е, тука има някакви небесни намеси. Може да е и Том. Или пък Джим. Или, хъм, Дейв.

– Познавах един Дейв, като бях в Хемел Хемпстед – рече господин Сроги с мъничко съмнение.

– Да, Хемел Хемпстед, казва, точно така – рече мадам Трейси.

– Ама аз го засякох миналата седмица, разхождаше си кучето и изглеждаше съвсем читав – учуди се господин Скроги, леко озадачен.

– Казва да не се притесняваш и че му е по-добре отвъд воала – продължи упорито мадам Трейси, според която винаги беше по-добре да съобщава на клиентите си добри новини.

– Кажете на моя Рон, че трябва да му разкажа за сватбата на Кристъл – помоли госпожа Ормерод.

– Ще му кажа, миличка. Чакай малко, идва нещо… И тогава нещо дойде. То се настани в главата на мадам Трейси и се огледа навън.

– Шпрехен зи дойч? – произнесе то с устата на мадам Трейси. – Парле ву франсе? Во бу хуй джиан жонгуен?

– Ти ли си, Рон? – възкликна госпожа Ормерод. Отговорът, когато дойде, прозвуча доста сприхаво.

– Не. Определено не съм. Както и да е, въпрос, така откровено тъп, би могъл да бъде зададен само в една-единствена страна на тая тънеща в невежество планета, по-голямата част от която по случайност разгледах през последните няколко часа. Драга ми госпожо, не е Рон.

– Е, аз искам да говоря с Рон Ормерод – заяви малко троснато госпожа Ормерод. – Един такъв нисичък, с оплешивяло теме. Може ли да ме свържете с него, моля?

Последва пауза.

– Всъщност тук наоколо наистина се рее един дух, отговарящ на описанието. Много добре. Ще ви го дам, но бъдете кратка. Опитвам се да предотвратя Апокалипсиса.

Госпожа Ормерод и господин Скроги се спогледаха. Нищо подобно не се беше случвало досега на сеансите при мадам Трейси. Джулия Петли беше във възхита. Това по приличаше на нещо. Надяваше се следващия път мадам Трейси да почне да манифестира ектоплазма.

– А-а-ало? – изрече мадам Трейси с друг глас. Госпожа Ормерод трепна. Гласът беше досущ гласа на Рон. Предишните пъти гласът му беше същият като на мадам Трейси.

– Рон, ти ли си?

– Да, Б-б-берил.

– Така. Виж, имам много да ти разправям. Първо, ходих на сватбата на наша Кристъл миналата събота – на наша Мерилин най-голямата…

– Б-б-берил. Т-т-ти нивгаж не ми д-д-даваше и д-д-думица да к-к-кажа, до-до-докато бях жив. С-с-сега, к-кат съм мър-мъртъв, и-й-имам да ти кажа с-с-само ед-едно…

Берил Ормерод като че се вкисна малко от всичко това. Преди, когато Рон се появеше, той й казваше колко по-щастлив бил отвъд воала и че живеел на място, което баш приличаше на райско бунгало. Сега си звучеше като Рон тя не беше сигурна какво точно иска. И каза онова, което винаги беше казвала на съпруга си, почнеше ли да й говори с този тон:

– Рон, сърцето ти.

– В-в-вече нямам сър-сърце. Н-н-не п-помниш ли? К-к както и да е. Бе-берил…?

– Да, Рон.

– Млъкни – и духът изчезна.

– Не беше ли трогатено? Добре, значи благодаря ви, дами и господа, боя се, трябва да тръгвам.

Мадам Трейси се изправи, приближи се до вратата светна лампите.

– Вън! – кресна тя.

Клиентите й се изправиха, слабо казано озадачени, а случая с госпожа Ормерод – и вбесени, и излязоха в коридора.

– Още не си чула как ще свърши това, Марджъри Потс! – изсъска госпожа Ормерод, притиснала чантичката си към гърдите, и затръшна вратата.

После приглушеният й глас отекна откъм коридора.

– И да кажеш на наш Рон, че и той не е чул как ще свърши!

Мадам Трейси (а името, изписано върху шофьорската й книжка, която важеше само за моторетки, наистина беше Марджъри Потс) влезе в кухнята и изключи котлона на брюкселското зеле.

Сложи чайника. Свари си чай. Седна на кухненската маса, извади две чаши, напълни ги и двете. Добави две бучки захар в едната. После се спря.

– За мен без захар, моля – изрече мадам Трейси. Сложи чашите на масата пред себе си и отпи продължителна глътка от чая със захар.

– А сега – рече тя с глас, в който всеки, който я познаваше, би разпознал нейния собствен, макар че можеше и да не познае тона й, леден от гняв – да речем, че ми обясниш какво точно става. И по-добре да е нещо хубаво.

* * *

Един камион бе разпилял товара си по цялото шосе М6. Според товарителницата возеше листове ръждива ламарина, ала на двамата патрулни полицаи им беше трудно да приемат това.

– Така че онова, което искам да знам, е откъде се взе всичката тази риба? – попита сержантът.

– Казах ви. Валяха от небето. Както си карам с шейсет и в следващата секунда – пляс! – една сьомга пет кила и кусур ми троши предното стъкло. Та врътвам аз кормилото и занасям върху ей-туй – той посочи останките на акула чук под камиона. – И се блъсвам ей в онуй. – „Онуй“ беше десетметрова купчина риба с всякакви форми и размери.

– Пили ли сте, сър? – попита сержантът без никаква надеждица.

– Разбира се, че не съм пил бе, бунак с бунак! Не я ли виждаш тая риба?!

На върха на купчината един доста едричък октопод им махна с увиснало пипало. Сержантът устоя на изкушението да му махне в отговор.

Полицаят се беше облегнал на полицейската кола и говореше по радиовръзката:

– … ръждива ламарина и риба, блокирали шосе M6 в южна посока на около един километър северно от кръстовище номер десет. Ще се наложи да затворим цялото платно в посока юг. Мда.

Дъждът пак се усили. Една пъстървичка, по чудо оцеляла след падането, заплува пъргаво към Бирмингам.

* * *

– Беше прекрасно – рече Нют.

– Хубаво – поправи го Анатема. – Земята се тресеше не само под нас. – Тя стана от пода, остави дрехите си разхвърляни по килима и влезе в банята.

Нют повиши глас:

– Искам да кажа, наистина беше прекрасно. Ама съвсем наистина прекрасно. Винаги съм се надявал да бъде – и беше.

Шурна вода.

– Какво правиш? – попита той.

– Вземам си душ.

– А – зачуди се смътно всички ли трябва да вземат душ след това, или само жените. А имаше и подозрението, че някъде тук се намесват и бидетата.

– Знаеш ли к’во – подхвърли Нют, щом Анатема излезе от банята, увита в пухкава розова хавлия, – можем пак да го направим.

– Не – отказа тя. – Не сега. – Избърса се, започна да събира дрехите от пода и, без да се стеснява, да ги навлича. Нют, мъж, готов да чака половин час на плувния басейн да се освободи кабинка за преобличане, но не и да се изправи лице в лице с възможността да се съблича пред друго човешко същество, беше лекичко шокиран и дълбоко развълнуван.

Частици от нея ту се показваха, ту се скриваха като ръцете на фокусник; Нют постоянно се опитваше да преброи зърната й и все не успяваше, но нямаше нищо против.

– Защо не? – попита Нют. Понечи да изтъкне, че това може и да не отнеме много време, но някакъв вътрешен глас го посъветва да си затрае. Той порастваше скоростно за кратко време.

Анатема сви рамене – а това не е лесно, докато си обличаш прилична черна пола.

– Тя е писала, че ще е само този път. Нют отвори уста два-три пъти, после каза:

– Не. Не, по дяволите. Не би могла да предскаже това. Не вярвам.

Напълно облечена, Анатема отиде при купчината фишове, извади един и му го подаде.

Не беше просто това, че Агнес бе знаела и се бе изразила чрез най-прозрачния шифър. А и това, че през вековете разни членове на рода Дивайс бяха драскали кратки насърчения в полето отстрани.

Тя му подаде влажната хавлия.

– Дръж – подкани го тя. – Побързай. Трябва да направя сандвичите и да се приготвяме. Той погледна хавлията.

– Това за какво е?

– За душа.

А-ха. Значи го правят и мъжете, и жените. Почувства се доволен, че вече е наясно.

– Но ще се наложи да побързаш – рече му тя.

– Защо? Да не би да трябва да се махнем оттук до десет минути, преди къщата да избухне?

– О, не. Имаме два часа. Но просто почти изразходвах топлата вода. Имаш много хоросан по косата.

Последният порив на бурята стихна около Джасмин котидж. Като придържаше стратегически отпред влажната розова кърпа, вече не пухкава, Нют се заизмъква към студения душ.

* * *

В съня си Шадуел се рее високо над селски мегдан. Насред мегдана е струпана голяма купчина цепеници и сухи клони. Мъже, жени и деца стоят наоколо на тревата със светнали очи, с порозовели бузи, в очакване, развълнувани.

Внезапно раздвижване: десетима мъже вървят през мегдана и водят хубава жена на средна възраст. Сигурно на младини е била поразителна красавица; в сънения ум на Шадуел се промъква думата „темпераментна“. Пред нея върви издирвач на вещици Нютон Пълсифър. Не, не е Нют. Този мъж е по-възрастен и е облечен в черна кожа. Шадуел одобрително разпознава древната униформа на майор от армията.

Жената се изкачва на кладата, извива ръце зад гърба си и я връзват за кола. Кладата е запалена. Тя говори нещо на тълпата, но Шадуел е твърде високо и не чува. Тълпата се скупчва около нея.

Вещица, мисли си Шадуел. Изгарят вещица. Това го стопля. Точно така трябва да бъде. Ето как трябва да бъде.

Само че… Тя поглежда право нагоре, към него, и казва:

– И за тебе се отнася, дърт тъпако неден! Само тя ще умре. Ще изгори до смърт. А това, осъзна Шадуел насън, е ужасен начин да умреш. Пламъците я близват по-нависоко. И жената поглежда нагоре. Вторачила се е право в него, макар и да е невидим. И се усмихва. А после… бумммм! Еква гръм.

Гръмотевица, помисли си Шадуел, когато се събуди с непоколебимото чувство, че някой продължава да го гледа втренчено.

Отвори очи. Тринайсет стъклени очи го зяпаха от различните полици в будоара на мадам Трейси – от най-различни рунтави физиономии.

Озърна се и попадна на нечий настоятелно втренчен поглед. Оказа се неговият собствен.

„Ох – помисли си той, обзет от ужас. – Явно с мен става онова, отделянето от тялото, ей на, мене си виждам, тоя път отидох, та се не видех…“

Загреба трескаво, сякаш плува, в усилие да достигне собственото си тяло и тогава, както става в такива случаи, перспективата щракна и се намести.

Шадуел се отпусна и се зачуди защо ли на някой му е притрябвало да си слага огледало на тавана в спалнята. Тръсна недоумяващо глава.

Надигна се от леглото, обу си ботушите и предпазливо се изправи. Нещо липсваше. Цигара. Бръкна дълбоко в джобовете, извади табакера и се захвана да си я свива.

Сънувал е, знаеше. Не си спомняше съня, но какъвто и да беше той, притесняваше го.

Запали цигарата. И видя десницата си: върховното оръжие. Оръжието на Страшния съд. Насочи пръст към едноокия мечок на камината.

– Бум! – извика той и се изкикоти пресипнало. Не беше свикнал да се кикоти и се разкашля, което означаваше, че пак се намира на позната територия. Пиеше му се нещо. Сладка кутия кондензирано мляко.

На Мадам Трейси би трябвало да й се намира.

Той излезе с тежка стъпка от будоара й и се насочи към кухнята.

Пред кухничката спря. Тя разговаряше с някого. С някакъв мъж.

– И какво точно искате да направя аз? – питаше тя.

– Ах ти, дърта брантийо – измърмори Шадуел. Очевидно беше дошъл някой от нейните джентълмени посетители.

– Честно казано, драга ми госпожо, плановете ми на този етап са по необходимост донейде мъгляви.

Кръвта на Шадуел застина в жилите. Той нахлу през мънистената завеса с вик:

– Содом и Гомор! Да се възползваш от беззащитна блудница! Само през трупа ми!

Мадам Трейси вдигна очи и му се усмихна. В стаята нямаше друг.

– Къдеййййтоййй? – попита Шадуел.

– Кой? – попита Мадам Трейси.

– Некакъв южняшки женчо. Чух го. Беше тука и ти предлагаше разни работи. Чух го.

Устата на мадам Трейси се отвори и един глас произнесе:

– Не просто някакъв южняшки женчо, сержант Шадуел. ЮжняшкиЯТ женчо.

Шадуел изпусна цигарата. Протегна ръка, лекичко разтреперан, и насочи пръст към мадам Трейси.

– Демон! – изграчи той.

– Не – отвърна мадам Трейси с гласа на демона. – Вижте, знам какво си мислите, сержант Шадуел. Мислите си, че сега всеки миг тази глава ще се завърти на обратно и ще почна да повръщам грахова супа. Е, няма. Не съм демон. И бих искал да изслушате какво имам да ви кажа 5757
  Намек за „Заклинателят“, един от най-известните филми на ужасите, в който обладаната от дявола героиня на Линда Блеър се държи точно така – бел.прев.


[Закрыть].

– Семе демонско, млъкни – заповяда Шадуел. – Няма да ти слушам грозните лъжи. Знайш ли ти к’во е т ’ва? Т’ва й ръка. Четири пръста. Един палец. Тази сутрин вече изгоних един от ваште. А с’я са изнасяй от главата на таз добра женица или ш’ та пратя на оня свят да чакаш второто пришествие.

– Тъкмо там е проблемът, господин Шадуел – каза мадам Трейси със собствения си глас. – Второто пришествие. То идва. Точно там е проблемът. Господин Азирафел ми обясни всичко. А сега престанете да се държите като стар глупчо, господин Шадуел, седнете, пийнете чай и той ще ви го обясни и на вас.

– Няа да му слушам гяволските брътвежи, жено – заяви Шадуел.

Мадам Трейси му се усмихна.

– Стари ми глупчо – рече му тя.

Всичко друго той би понесъл.

Седна.

Но не отпусна ръка.

* * *

Люшкащите се табели отгоре обявяваха, че пътят на юг е затворен; върху платното беше изникнала малка горичка от оранжеви конуси, която пренасочваше автомобилистите в коптирано платно на северното шосе. Други табели нареждаха на мотористите да намалят скоростта на петдесет километра в час. Полицейски коли завръщаха шофьорите насам-натам като раирани в червено овчарски псета.

Четиримата мотоциклетисти не обърнаха внимание ни на табели, ни на конуси, ни на полицейски коли и продължиха по празното южно платно на М6. Другите четирима точно зад тях намалиха малко.

– Ний с’я, таквоз, не трябва ли да спреме или кво? – попита Големите тежкари.

– Мда. Може да са се сблъскали – предположи Да нагазиш в кучешко лайно (бивш Всички чужденци и най-вече французите, бивш Неща, дето не проработват както трябва дори и след като ги фраснеш, така и нереализирал се като Безалкохолна бира, за кратко Срамни лични проблеми, известен преди като Скъз).

– Ние сме другите четирима конници на Апокалипсиса – заяви Те Те Пе. – Правим каквото правят и те. Следваме ги.

И отпрашиха на юг.

* * *

– Ще бъде свят само за нас – рече Адам. – Другите вечно оплескват работата, но ние можем да се отървем от всичко и да започнем отначало. Няма ли да е върхът?

* * *

– Вие, вярвам, сте запознат с книга „Откровение“? – изрече мадам Трейси с гласа на Азирафел.

– Да – отвърна Шадуел, който не беше запознат. Библейските му познания започваха и свършваха с „Изход“, глава двайсет и втора, стих осемнайсти, в който ставаше въпрос за вещиците, страданията в живота и що не бива тъй 5858
  „Магесница жива да не оставиш“ – бел.прев.


[Закрыть]. Веднъж беше хвърлил едно око и на стих деветнайсти, който засягаше умъртвяването на хора, дето си лягат със зверове, но беше решил, че това се пада доста извън неговата юрисдикция.

– Чували ли сте за Антихриста?

– Да – отвърна Шадуел. Веднъж беше гледал един филм, който обясняваше всичко. Нещо за големи стъкла, които падаха от камиони и режеха хорските глави, доколкото си спомняше. Една вещица нямаше в тоя филм като хората. Беше заспал по средата.

– В момента Антихристът е жив на тази земя, сержант. Той докарва Армагедон, Деня на Страшния съд, макар и сам да не го знае. И Раят, и Адът се готвят за война и ще стане тя, каквато ще стане.

Шадуел просто изсумтя.

– Всъщност на мен не ми е позволено да се намесвам директно в това, сержант. Но, убеден съм, вие виждате, че предстоящото унищожение на света е нещо, което разумен човек не би допуснал да се случи. Прав ли съм?

– Мда. Сигур – отвърна Шадуел, докато си сръбваше кондензирано мляко от една ръждясала консерва, която мадам Трейси бе изнамерила под мивката.

– Тогава ни остава само едно. И вие сте единственият човек, на когото мога да разчитам. Антихристът трябва да бъде убит, сержант Шадуел. И вие трябва да го сторите.

Шадуел се намръщи.

– За т’ва не знам – рече той. – Армията на издирвачите на вещици убива само вещици. Такова е правилото. И демони и таласъми, естествено.

– Но… но Антихристът е нещо повече от някаква си вещица. Той е… той е Вещицата с главно „В“. По-вещичав от него няма да намерите.

– По-трудно ли ще е да се отървеме от него, отколкото, да речеме, от демон? – попита Шадуел, на когото беше започнало да му просветва.

– Не чак толкова – отвърна Азирафел, който, що се отнася до отърваването от демони, никога не беше правил нещо повече от това да им намекне силно на тия демони, че той, Азирафел, си има работа и не ставало ли вече доста късно? А Кроули винаги беше схващал намека.

Шадуел погледна десницата си и се усмихна. После се поколеба.

– Тоя Антихрист… колко зърна има на гърдите? Целта оправдава средствата, помисли си Азирафел. А пътят към Ада е постлан с добри намерения 5959
  Това всъщност не е вярно. Пътят към Ада е постлан със замразени продавачи от ония, дето ви звънят по вратите. В събота и неделя мнозина от по-младите демони ходят там да се пързалят с кънки.


[Закрыть]. И той излъга бодро и убедително:

– С лопата да ги ринеш. Цели камари. Гърдите му са зърно до зърно – Диана Ефезийска пред него е направо без зърна 6060
  Прочута статуя на Артемида, на която богинята е изобразена с осемнайсет гърди – бел.прев.


[Закрыть].

– Ни я знам тъз ваша Диана – заяви Шадуел, – но ако тоз е вещица, пък на мене ми са струва, чи е, тогаз като сиржант ут армията аз съм вашият чиляк.

– Добре – каза Азирафел чрез мадам Трейси.

– За тая работа с убийството не съм много сигурна – каза самата мадам Трейси. – Но щом е така, този човек, този Антихрист или който ще да е… предполагам, че нямаме друг избор.

– Точно така, мила госпожо – отвърна си тя. – А сега, сержант Шадуел. Имате ли оръжие?

Шадуел разтърка дясната си ръка с лявата, сви юмрук и го разпусна.

– Да – рече той. – Имам го. – Вдигна два пръста към устните си и духна лекичко върху тях. Последва пауза.

– Ръката ви? – попита Азирафел.

– Да. Т’ва й ужасно оръжие. Тебе ти видя сметката, семе демонско, нъл’ тъй?

– Нямате ли нещо по… хм, веществено? Например златната кама на Мегидо? Или Шивът на Кали?

Шадуел поклати глава.

– Имам игли – предложи той. – И Пушката гръмотевица на издирвач на вещици полковник Не-яжте-ни-едно-живо-нещо-с-кръвта-му-нито-пък-използвайте-заклинания-нито-пък-спазвайте-точния-час Далримпъл… Мога да я заредя със сребърни куршуми.

– Това според мен е за върколаци – рече Азирафел.

– Чесън?

– Вампири.

Шадуел сви рамене.

– Ми то аз и без т’ва немам таквиз купешки куршуми. Ма тя пушката гръмотевица стреля с всичко. Ще ходя да я взема.

Той се потътри навън, като си мислеше: „Що ми е друго оръжие? Имам си вярна ръка!“

– А сега, драга ми госпожо – рече Азирафел, – вярвам, че разполагате с надеждно превозно средство.

– О, да – отвърна мадам Трейси. Отиде до ъгъла на кухнята, извади една розова мотоциклетна каска с изрисувано жълто слънчогледче на нея, нахлупи я и я закопча под брадичката си. После се разрови из бюфета, измъкна триста-четиристотин найлонови торбички и купчина местни вестници, а после – прашна отровнозелена каска с надпис „ВОЛНИЯТ ЕЗДАЧ“, подарък от племенницата й Петула отпреди двайсет години.

Шадуел се върна, метнал пушката гръмотевица на рамо, и се вторачи невярващо в нея.

– Не знам какво сте ме зяпнали така, господин Шадуел – рече му тя. – Паркиран е долу на пътя. – Подаде му каската. – Трябва да си я сложите. По закон е така. Според мен всъщност не се разрешава трима души да се возят на мотопед, дори и ако двамата от тях… ъ-ъ… си поделят едно тяло. Но случаят е спешен. И съм убедена, че нищичко няма да ви стане, ако се държите за мен хубаво и здраво. – И тя се усмихна. – Няма ли да е забавно?

Шадуел пребледня, измърмори нещо недоловимо за слуха и си сложи зелената каска.

– Какво казахте, господин Шадуел? – изгледа го остро мадам Трейси.

– Казах: имито ти на камик дъ исдялът, пръс с лопата отгоре ти дъ фургът – рече Шадуел.

– Престанете вече с този език, господин Шадуел – сряза го мадам Трейси и го поведе в коридора и по стълбите надолу към главната улица на Кроуч Енд, където един мопед на години чакаше, за да ги отведе двамата, е, кажи ги тримата, далеч оттук.

* * *

Камионът беше препречил пътя. Ръждивата ламарина също препречваше пътя. И десетметровата купчина риба препречваше пътя. Беше един от най-ефикасно препречените пътища, които сержантът бе виждал.

И дъждът не му помагаше.

– Да имате някаква представа кога има вероятност булдозерите да пристигнат тук? – кресна той в радиопредавателя.

– Кррррк каквото кррррк – му отговориха.

Усети, че нещо го дърпа за крачола, и погледна надолу.

– Омари?! – Той подрипна, подскокна и се намери на покрива на полицейската кола. – Омари – повтори. Бяха към трийсетина – някои над половин метър дълги. Повечето си вървяха по шосето; половин дузина се бяха отбили да поразгледат полицейската кола.

– Нещо не е наред ли, сержант? – попита полицаят, който записваше показанията на шофьора на банкета.

– Просто не обичам омари – отвърна мрачно сержантът, стиснал очи. – Получавам уртикария от тях. Прекалено много крака имат. Аз ще си поседя тук, горе, а ти ми кажи, като се махнат.

Седеше на покрива на колата в дъжда и усещаше как водата се просмуква през дъното на панталоните му.

Разнесе се ниско буботене. Гръм? Не. Не спираше и се приближаваше. Мотори. Сержантът отвори едното си око.

Исусе Христе!

Бяха четирима и сигурно караха с над сто и петдесет километра в час. Понечи да слезе, да им махне, да им извика, но те го подминаха и се насочиха право към преобърнатия камион.

Сержантът не можеше да направи нищо. Затвори пак очи и се заослушва за сблъсъка. Чуваше ги как се приближават все повече. И после:

Фшшт.

Фшшт.

Фшшт.

И един глас в ума му произнесе: АЗ ЩЕ ВИ НАСТИГНА ПОСЛЕ:

( – Видяхте ли бе?! – възкликна Големите тежкари. – Прелетяха отгоре!

– ’бати да го ’ба! – рече Те Те Пе. – Щом те могат, и ние можем.)

Сержантът отвори очи. Обърна се към полицая и зяпна. Полицаят рече:

– Те. Ама те. Прелетя…

Дуф.Дуф.Дуф.

Пляк.

Пак падна дъжд от риба, макар и по-кратък по времетраене и по-лесно обясним. Ръка, облечена в кожа, махаше немощно от огромния куп риба. Колело на мотор се въртеше безнадеждно.

Това беше Скъз в полусвяст, който решаваше, че ако има нещо, което мрази повече от французите, то е да си затънал до шия в риба и да имаш усещането, че кракът ти е счупен. Страшно гадно му беше.

Искаше да каже на Те Те Пе за новата си роля, но не можеше да шавне. Нещо мокро и хлъзгаво запълзя нагоре в ръкава му.

По-късно, когато го измъкнаха от рибешката купчина и видя другите трима рокери, завити презглава с одеяла, той разбра, че е твърде късно да им казва каквото и да било.

Тъкмо затова значи тях ги нямаше в оная книга „Откровение“, дето Помията непрекъснато дрънкаше за нея. Така и нямаше да стигнат по-далеч по това шосе.

Скъз смънка нещо. Полицейският сержант се наведе над него.

– Не се опитвай да говориш, синко – рече му той. – Линейката идва.

– Чуй ме – изхъхри Скъз. – Имам нещо важно да ти кажа. Четиримата конници на Апокалипсиса… големи копелдаци са, да знаеш. Всичките до един.

– Делириум – обяви сержантът.

– Не съм ви никакъв Делириум. Аз съм Хора, целите в риба – изграчи Скъз и припадна.

* * *

Лондонската пътна система е много стотин пъти по-сложна, отколкото някой си представя.

Това няма нищо общо с влиянията, демонични или ангелски. Повече е свързано с географията, историята и архитектурата.

В по-голямата си част то е от полза на хората, макар че те никога не биха го повярвали.

Лондон не е бил проектиран за коли. Като стана дума, всъщност не е бил проектиран и за хора. Просто така се е получило. Това е създало проблеми, а приложените решения са се превърнали в поредните проблеми преди пет, десет или сто години.