Текст книги "Добри поличби "

Четвъртък

В селото се беше появил нов човек.

Новите винаги бяха източник на интерес и размисъл за Ония 2424
  Нямаше значение как четиримата бяха наричали бандата си през годините; честите промени на името обикновено зависеха от онова, което Адам случайно бе чел или разгледал предния ден (Отрядът на Адам Йънг: Адам и Ко; Бандата на Варовиковата дупка; Твърде известната четворка; Легионът на истинските супергерои; Бандата от кариерата; Тайната четворка; Тадфийлдското общество за правосъдие; Галаксионерите; Четиримата справедливци, Бунтарите). Всички останали мрачно ги наричаха „Ония“, най-накрая и те започнаха да си викат така.


[Закрыть], но този път Пепър бе донесла впечатляваща новина.

– Нанесла се е в Джасмин котидж и е вещица – съобщи им тя. – Знам, защото госпожа Хендерсън й чисти и е казала на майка ми, че тя получава вестник за вещици. Освен това получава и цял куп обикновени вестници, но получава и този специалния, дето е за вещици.

– Баща ми казва, че вещиците не съществуват – заяви Уенслидейл, който имаше руса чуплива коса и гледаше сериозно на живота през чифт очила с дебели стъкла и черни рамки. Убеждението, че навремето е бил кръстен Джереми, беше широко разпространено, но никой никога не използваше това име – дори и родителите му, които го наричаха Малкия. Правеха го с подсъзнателната надежда, че току виж схване намека – Уенслидейл създаваше впечатление, че се е родил на духовна възраст четирийсет и седем години.

– Не виждам защо пък да няма – възрази Брайън, който имаше широко и весело лице под очевидно трайния слой мръсотия. – Не виждам защо пък вещиците да си нямат собствен вестник. Със статии за най-последните магии и тъй нататък. Баща ми получава „Въдичарска поща“, а се хващам на бас, че вещиците са повече от въдичарите.

– Казва се „Психоновини“ – намеси се Пепър.

– Това не е за вещици – обади се Уенслидейл. – Леля ми го получава. То е за извиване на лъжици и врачуване и за хора, дето си мислят, че в някой друг живот са били кралица Елизабет Първа. Всъщност вещици вече няма. Хората, като измислили лекарствата и прочие, им казали, че вече нямат нужда от тях, и почнали да ги горят.

– Може да има снимки на жаби и тям подобни – размишляваше Брайън, на когото никак не му се щеше добрата идея да отиде нахалост. – И… и полеви изпитания на метли. И котешка рубрика.

– Във всеки случай може пък леля ти да е и вещица – рече Пепър. – Тайно. Може през целия ден да ти е леля, а нощем да си вещерства на поразия.

– Не и моята леля – рече мрачно Уенслидейл.

– И рецепти – продължаваше Брайън. – Нови приложения на жабешките остатъци.

– Ооо, я млък! – скастри го Пепър.

Брайън изсумтя. Ако го беше казал Уенсли, щеше да последва вяло приятелско боричкане. Но останалите от Ония отдавна бяха разбрали, че Пепър не се смята за обвързана с неофициалните условности на братските счепквания. Можеше да рита и хапе със смайваща за единайсетгодишно момиче физиологична прецизност. Освен това на възраст единайсет години Ония започваше да ги тревожи смътната идея, че това да пипаш добрата стара Пеп измества нещата в едни кървави категории, с които още не бяха съвсем наясно; освен дето ще си спечелиш светкавичен удар, който би тръшнал на земята и Карате Кид.

Но беше хубаво да я имаш в бандата си. Спомняха си с гордост как Мазния Джонсън и неговата банда се бяха заяли с тях, дето си играели с момиче. Пепър я прихвана такъв бяс, че същата вечер майката на Мазния дойде да се оплаче 2525
  Мазния Джонсън беше тъжно и твърде едро дете. Във всяко училище има такова дете – не точно дебело, а просто твърде едро момче, което носи горе-долу същия размер дрехи като баща си. Хартията се късаше под огромните му пръсти, химикалките се чупеха в хватката му. Децата, с които се опитваше да играе мирни приятелски игри, най-накрая попадаха под грамадните му крака. Мазния Джонсън бе станал побойник, кажи-речи, като един вид самозащита. В края на краищата, по-добре е да ти викат побойник, това поне предполага някакъв контрол и желание, отколкото да те наричат тромав дебелак. Той беше отчаянието на учителя по физическо, защото, ако Мазния Джонсън бе проявил и най-малък интерес към спорта, училището щеше да стане шампион. Но Мазния Джонсън така и не откри спорт, който да му приляга. Вместо това беше тайно предан на колекцията си от тропически рибки, с която печелеше награди. Мазния Джонсън беше на годините на Адам Йънг – с няколко часа разлика – а родителите му никога не му бяха казвали, че е осиновен. Видяхте ли? Излязохте прави за бебетата.


[Закрыть].

Пепър гледаше на него – огромния мъжкар – като на свой естествен враг. Самата тя беше с къса рижа коса и лице не толкова луничаво, а по-скоро една голяма луничка, тук-таме прошарена с кожа.

Кръщелните малки имена на Пепър бяха Пипин Галадриел Луннарожба. Кръщенето беше проведено в кална нива сред една долина. Обредът включваше три шугави овце и сума ти найлонови колиби, които пропускаха. Майка й беше избрала уелската долина Гащ-и-Жартиер като идеално място за завръщане към природата. (Шест месеца по-късно, когато вече й се драйфаше от дъжда, комарите, мъжете и овцете, дето вечно газеха палатките и първи опоскаха марихуанената реколта на цялата комуна, а после и прастария й минибус, и вече бе започнала да прозира по малко защо почти целият ход на човешката история представлява опит за забягване възможно най-далече от Природата, майката на Пепър се завърна изненадващо при баба й и дядо й в Тадфийлд, купи си сутиен и се записа на социологически курс с дълбока въздишка на облекчение.)

Съществуват само два начина едно дете да я кара с име като Пипин Галадриел Луннарожба и Пепър беше избрала другия: тримата мъжки членове на Ония го бяха научили още през първия учебен ден на игрището, когато бяха по на четири години.

Бяха я попитали как се казва и тя най-невинно си беше признала.

Впоследствие, за да отделят зъбите на Пипин Галадриел Луннарожба от обувката на Адам, се наложи да приложат кофа вода. Първият чифт очила на Уенслидейл биде счупен, а на пуловера на Брайън се наложи да му правят пет шева.

Оттогава насам Ония бяха заедно, а Пепър стана Пепър завинаги – освен за майка си и (когато се чувстваха особено храбри и беше почти невъзможно Ония да ги подслушат) за Мазния Джонсън и Джонсънитите, единствената друга банда в селото.

Адам тропаше с пети по ръба на щайгата за мляко, изпълняваща длъжността на седалка, и слушаше препирнята със спокойствието на крал, който чат-пат надава ухо за празното бърбобене на придворните си.

Дъвчеше лениво сламка. Беше четвъртък сутринта. Ваканцията се простираше пред него, безкрайна и неопитомена. Имаха нужда от осведомяване.

Той остави разговора да плава покрай него като цвъртенето на скакалци или по-точно, както златотърсач оглежда разпенения чакъл за проблясък ценно злато.

– В нашия неделен вестник пишеше, че в страната имало хиляди вещици – обясни Брайън. – Кланяли се на Природата, ядели здравословна храна – такива работи. Така че не виждам защо и тука да си нямаме. Били заливали страната с вълна от Безумно зло, така пишеше.

– Какво?! Щото се кланят на Природата и ядат здравословна храна ли?! – учуди се Уенслидейл.

– Така пишеше.

Ония се замислиха над това както подобава. Веднъж – подкокоросани от Адам – бяха пробвали здравословна диета за цял един следобед. Стигнаха до заключението, че човек може да си кара много добре на здравословна храна, стига преди това да е изял един обилен готвен обяд.

Брайън се приведе заговорнически напред.

– Пишеше освен това и че танцували без дрехи – додаде той. – Качвали се по хълмове, на Стоунхендж и на такива разни и танцували без дрехи.

Този път размисълът беше по-задълбочен. Ония, така да се каже, бяха стигнали до момента, когато увеселителното влакче на Живота почти е изкачило стръмния наклон до върха на първия голям баир на пубертета и можеха да гледат надолу към предстоящия им стръмен път, пълен с тайни, ужас и вълнуващи извивки.

– Хм! – рече Пепър.

– Не и моята леля – разруши магията Уенслидейл. – Леля ми определено не. Тя само постоянно се опитва да разговаря с чичо ми.

– Чичо ти е умрял.

– Тя казва, че продължавал да вдига една чаша – рече отбранително Уенслидейл. – Баща ми разправя, че първо на първо, тъкмо защото, кажи-речи, не спирал да вдига чаши, затова бил умрял. Не знам защо й се иска да разговаря с него – додаде той. – Докато беше жив, почти не си говореха.

– Значи е некромантия – заключи Брайън. – Пише го в Библията. Трябва да престане. Господ е ужасно против некромантията. И против вещиците. За такова нещо можеш да отидеш в Ада.

Върху трона от щайгата за мляко настана мързеливо раздвижване. Адам щеше да говори.

Ония млъкнаха. Винаги си струваше да изслушаш Адам. Дълбоко в сърцата си Ония знаеха, че не са банда от четирима. Бяха банда от трима души, която принадлежеше на Адам. Но ако искаш трепети и да ти е интересно, и дни, фрашкани с преживявания, то никой от Ония не би заменил по-нисшето си положение в бандата на Адам за водачество, на която и да е банда, където и да е.

– Не разбирам защо всички са толкова зле настроени към вещиците – рече Адам.

Ония се спогледаха. Звучеше обещаващо.

– Ами те попарват посевите – обясни Пепър. – И потапят кораби. И ти казват дали ще станеш крал и не знам какво си. И варят разни билки.

– Майка ми използва билки – възрази Адам. – И твоята също.

– О, на тия билки нищо им няма – намеси се Брайън, решен да не губи позиция като спец по окултното. – Според мен Господ е рекъл, че лошо няма, ако използваш джоджен, градински чай и тъй нататък. Много ясно, че на джоджена и на градинския чай им няма нищо.

– И могат да те разболеят само като те погледнат – продължи Пепър. – Вика му се „уроки“. Поглеждат те, а после се разболяваш и никой не знае защо. И правят твоя фигурка, и я набождат цялата с карфици, и после се разболяваш там, където са забити карфиците – додаде бодро тя.

– Такива работи вече не се правят – настоя Уенслидейл, рационално мислещата личност. – Щото сме измислили Науката и всичките викарии са изгорили вещиците за тяхно собствено добро. Вика му се Испанската инквизиция.

– Тогава според мен трябва да разберем дали оная в Джасмин котидж е вещица и ако е, да извикаме господин Пикърсгил – предложи Брайън. Господин Пикърсгил беше викарият. В момента дебатираше с Ония по теми, простиращи се от катеренето по тиса в църковния двор до звъненето по хорските врати, придружено с побягване.

– Според мен не е разрешено да гориш хората – възрази Адам. – Иначе хората щяха през цялото време да правят така.

– Ако си набожен, може – увери го Брайън. – И освен това то пречи на вещиците да отидат в Ада, затова според мен те биха били много благодарни, стига да го разберат както трябва.

– Не мога да си представя Пики да гори някого – рече Пепър.

– Абе знам ли – изказа се многозначително Брайън.

– Не точно да ги гори с истински огън – изсумтя Пепър. – По-скоро ще каже на техните и ще ги остави те да решават дали някой ще гори или не.

Ония заклатиха глави, отвратени от днешното ниско равнище на духовническата отговорност. После останалите трима погледнаха очаквателно Адам.

Винаги поглеждаха очаквателно Адам. Той беше човекът с идеите.

– Може би ще трябва да се справим сами – предложи той. – Все някой трябва да направи нещо, щом вещиците се ширят така. То е като… като Районния патрул.

– Районен лов на вещици – предложи Пепър.

– Не – отряза я студено Адам.

– Но не можем да бъдем Испанската инквизиция – изтъкна Уенслидейл. – Не сме испанци.

– Бас ловя, че за да си Испанската инквизиция, не е нужно да бъдеш испанец – възрази Адам. – На бас, че е същото като яйцата по шотландски или американските хамбургери. Само трябва да прилича на испанско. Просто ще го направим така, че да изглежда испанско. Тогава всеки ще разбере, че е Испанската инквизиция.

Последва мълчание.

То беше нарушено от пукането на една от празните кесийки от чипс, натрупали се около Брайън. Погледнаха го.

– Аз имам плакат на бой с бикове с името ми, написано на него – изрече бавно Брайън.

* * *

Обядът мина и замина. Новата Испанска инквизиция отново се събра.

Главният инквизитор я огледа критично.

– Какво е това? – попита той настоятелно.

– Тракаш с тях, докато танцуваш – обясни Уенслидейл с отбранителна нотка в гласа. – Леля ми ги донесе от Испания преди години. Май кастанети им викаха. Ето виж, на тях е нарисувана испанска танцьорка.

– Но защо танцува с бик? – учуди се Адам.

– За да си личи, че са испански – обясни Уенслидейл.

Адам го пусна покрай ушите си.

Бикоборският плакат беше всичко, което Брайън бе обещал.

Пепър донесе нещо, доста наподобяващо сосиера, изплетена от ракита.

– В него се налива вино – заяви тя предизвикателно. – Майка ми го донесе от Испания.

– Няма нарисуван бик на него – строго рече Адам.

– Не е задължително! – възрази Пепър и зае поза, съвсем лекичко отбранителна.

Адам се поколеба. Сестра му Сара също беше ходила в Испания с гаджето си. Беше се върнала с едно грамаданско лилаво магаре играчка, което, макар и определено да си беше испанско, нещо не се връзваше с тона на Испанската инквизиция, както инстинктивно усещаше Адам. Гаджето, от друга страна, си беше донесло гиздав меч, който въпреки че проявяваше склонност да се огъва, щом го хванеш, и да се изтъпява, щом опиташ да срежеш хартия, се самообявяваше за направен от толедска стомана. Адам бе прекарал един поучителен час над енциклопедията и бе разбрал, че на Инквизицията тъкмо това й трябва. Но тънките намеци не бяха свършили никаква работа.

Най-накрая Адам бе взел една връзка кромид от кухнята. Като нищо можеше да е и испански. Но дори и той трябваше да признае, че като за декор на Инквизицията на кромида като че му липсваше нещо. Не беше в добра позиция да спори разпалено относно плетените дамаджани от ракита.

– Много добре – съгласи се той.

– Сигурен ли си, че е испански кромид? – поотпусна се Пепър.

– Че как – отвърна Адам. – Испански кромид. Всеки го знае.

– Може и френски да е – заинати се Пепър. – Франция се слави с кромида си.

– Няма значение – отряза я Адам, на когото вече започваше да му писва от тоя кромид. – Франция си е почти испанска, а според мен вещиците надали ги различават двете, щом по цяла нощ хвърчат насам-натам. За вещиците това си е все Контингент. Както и да е, като не ти харесва, върви и си прави собствена инквизиция, ако щеш.

Този път Пепър не се заяде. Бяха й обещали поста Главен мъчител. Никой не се съмняваше кой ще бъде Главният инквизитор. Уенслидейл и Брайън бяха по-малко въодушевени от ролите си на Инквизиторски стражи.

– Ама вие изобщо не знаете испански – рече Адам, чийто обяд включваше и десет минути над един разговорник, който Сара в пристъп на романтика бе купила от Аликанте.

– Няма значение, защото всъщност трябва да се говори на латински – обясни Уенслидейл, който по време на обяда също бе успял да почете малко по-задълбочено.

– И на испански – заяви твърдо Адам. – Тъкмо затова е Испанска инквизиция.

– Не разбирам защо не може да е Британска инквизиция – обади се Брайън. – Нали сме победили Армадата и прочие, та не виждам защо ни е притрябвала миризливата им Инквизиция.

Това леко притесняваше и патриотичните чувства на Адам.

– Според мен – заяви той – трябва да я започнем като испанска, тъй де, а после, като й хванем цаката, да я направим Британска инквизиция. А сега – добави той – стражата на Инквизицията ще отиде да доведе първата вещица, por favor.

Новата обитателка на Джасмин котидж трябваше да почака, решиха те. Имаха нужда да започнат от нещо дребно и после да се издигнат с упорит труд.

* * *

– Ти вещица ли си, оле? – попита Главният инквизитор.

– Да – отвърна сестричката на Пепър, на шест годинки и с телосложение на златокоса футболна топчица.

– Не бива да казваш „да“, трябва да кажеш „не“ – изсъска Главният мъчител и сръчка заподозряната.

– И после какво? – настоя заподозряната.

– После ще те измъчваме, за да те накараме да кажеш „да“ – обясни Главният мъчител. – Нали ти казах. Мъченията са нещо много забавно. Не боли. Хастар лар виза – побърза да добави тя.

Малката заподозряна огледа пренебрежително обстановката в Главната квартира на Инквизицията. Съвсем определено се усещаше миризма на кромид.

– Хм – рече тя. – Ама аз искам да бъда вещица – с брадавици на носа и със зелена кожа, и ще имам хубава котка, ще я кръстя Чернушка, и всякакви отвари и…

Главният мъчител кимна на Главния инквизитор.

– Виж – отчаяно заговори Пепър. – Никой не твърди, че не може да бъдеш вещица, просто трябва да кажеш, че не си. Няма смисъл да си правим целия този труд – добави тя троснато, – ако ще ми викаш „да“ на минутката, щом те попитаме!

Заподозряната се замисли над това.

– Ама аз искам да съм вещица – писна тя. Членовете на Ония, принадлежащи към мъжкия пол, се спогледаха. Това не им влизаше в категорията.

– Ако кажеш „не“ – заувещава я Пепър, – ще ти дам моята конюшня на Синди. Никога не съм си играла с нея – додаде тя и метна кръвнишки поглед на останалите Ония, като ги предизвикваше да кажат нещо.

– Играла си си – отсече сестричката й. – Виждала съм те, пък и тя е съвсем очукана вече и там, където се слага сеното, е счупено и…

Адам се изкашля авторитетно.

– Вещица ли си, вива Еспаня? – повтори той. Сестричето хвърли поглед към Пепър и реши да не рискува.

– Не – заяви то твърдо.

* * *

Мъчението много си го биваше – всички бяха съгласни. Проблемът беше как да откажат предполагаемата вещица от него.

Беше горещ следобед и Инквизиторските стражи бяха на мнение, че с тях злоупотребяват.

– Не виждам защо двамата с брат Брайън трябва да вършим всичката работа! – заяви брат Уенслидейл и обърса потта от челото си. – Според мен вече е време тя да слезе оттам и ние също да се изредим. Бенедиктин вгарафас.

– Защо спряхме? – попита настоятелно заподозряната, от чиито обувки се лееше вода.

На Главния инквизитор по време на проучванията му беше хрумнало, че Британската инквизиция все още не е готова за повторното въвеждане на Желязната девица и крушата задушителка. Но една илюстрация на средновековен стол за потапяне във вода му подсказа, че това приспособление е правено като по поръчка за целта. Трябваха ти само вир, няколко летви и въже. Комбинация, която винаги бе привличала Ония – никога не бяха срещали особени трудности с намирането и на трите.

Сега заподозряната беше зелена от кръста надолу.

– Също като люлка – възкликна тя. – И-хааа!

– Ако не се кача и аз, ще си ходя – заяви брат Брайън.

– Не виждам защо всичкото забавление трябва да е само за лошите вещици.

– Не е разрешено и инквизиторите да бъдат измъчвани – обясни строго Главният инквизитор, но без да влага кой знае колко истинско чувство. Следобедът беше горещ, инквизиторските одежди от стари чували дращеха и воняха на спарен ечемик, а вирът изглеждаше потресаващо съблазнителен.

– Добре де, добре – съгласи се той и се обърна към заподозряната. – Добре, ти си вещица, не прави повече така, а сега слез оттам, та да седне някой друг. Оле – добави той.

– А сега какво? – попита сестричето на Пепър. Адам се зачуди. Ако тръгнеха да я горят, вероятно това щеше да им навлече безкрайни неприятности, размисли той. Освен това беше твърде подгизнала и нямаше да се запали.

А и смътно съзнаваше, че нейде в бъдещето предстои да му задават въпроси за кални обувки и розови роклички, целите във водорасли. Но това беше в бъдещето, а то се намираше чак отвъд дългия топъл следобед, пълен с летви, въжета и вирове. Бъдещето можеше да почака.

* * *

Бъдещето мина и замина по обичайния за бъдещетата леко обезсърчителен начин, макар че господин Йънг си имаше и други дертове освен калните рокли и просто забрани на Адам да гледа телевизия, което означаваше, че ще трябва да я гледа на стария черно-бял телевизор в стаята си.

– Не разбирам защо е забранено да поливаш с маркуч – чу Адам да обяснява господин Йънг на госпожа Йънг. – Плащам си данъците като всички. Градината е замязала на пустинята Сахара. Чудя се как във вира изобщо е останала капка вода. Според мен виновна е липсата на ядрени опити. Когато бях малък, си имахме лято като лято. Постоянно си валеше.

Това беше вчера.

Сега Адам се тътреше сам по прашната уличка. Добре го даваше с тътренето. Адам си имаше свой начин да се тътри – обиден на всички здравомислещи люде. Той не само позволяваше на тялото си да клюмне. Умееше да се тътри с модулации и сега раменете му изобразяваха болката и смущението на несправедливо възпрените в безкористния си порив да помагат на хората.

Прахът се стелеше върху храстите.

– Пада им се на тях вещиците да превземат цялата страна и да накарат всички да ядат здравословна храна, да не ходят на църква и да танцуват без дрехи! – заяви той и ритна един камък. Трябваше да признае, че като изключим здравословната храна, перспективата не изглеждаше особено тревожна.

– Бас ловя, че само да ни бяха оставили да се захванем както подобава, стотици вещици вече щяхме да сме намерили! – той ритна друго камъче. – На бас, че старият Торкемада не е трябвало да се отказва още в самото начало само щото някаква си тъпа вещица си изцапала роклята!

Кучето послушно се мъкнеше зад Господаря си. Адовата хрътка, доколкото имаше някакви очаквания, не си бе представяла точно така живота в последните дни преди Армагедон, но въпреки това започваше да й харесва.

Чу как Господарят рече:

– На бас, че дори и викторианците не са принуждавали хората да гледат черно-бяла телевизия!

Формата формира природата. Съществуват определени начини на поведение, подходящи за малко мърляво помиярче, които са вградени в гена му. Не можеш да придобиеш форма на кутре и да се надяваш, че ще си останеш същият. Вътре в самото ти Същество започва да се просмуква едно определено дребнокучие.

Вече беше гонило плъх. Това беше най-хубавото преживяване в живота му.

– Пада им се, ако всички бъдем завладени от Силите на злото – дуднеше Господарят му.

А и котките, мислеше си Кучето. Беше изненадало големия рижав котарак и се бе опитало да го превърне в трепереща пихтия чрез обичайния пламтящ поглед и гърлено ръмжене, които в миналото винаги му вършеха работа с обречените. Този път си заработи такова перване по носа, че чак сълзи му потекоха. Котките, размишляваше Кучето, явно бяха много по-корави същества от загубените души. С нетърпение чакаше да осъществи нов експеримент с котка – беше замислил той да се състои в скачане около въпросната котка и разпален лай по нея. Целеше се надалеч, но току-виж се получило.

– И хич не ги ща да търчат при мене, когато старият Пики се превърне в жаба, туй-то! – продължаваше да мърмори Адам.

И тъкмо в този миг получи две прозрения. Едното беше, че безутешните му стъпки го бяха довели до Джасмин котидж. А другото – че някой плаче.

Сълзите размекваха Адам. Той се подвоуми, после надникна предпазливо над плета.

На Анатема, която седеше в шезлонг и вече беше преполовила пакета със салфетки, й се стори, че изгря малко рошаво слънчице.

Това, че била вещица, нещо съмняваше Адам. Адам имаше съвсем ясна представа за вещиците. Семейство Йънг се беше спряло на единствения възможен избор сред неделните вестници от по-висока класа и поради това стотици години просветлен окултизъм бяха минали покрай Адам, без да го закачат. Тя нямаше закривен нос, нито брадавици и беше млада… е, сравнително млада. На него това му стигаше.

– Здрасти – каза той и изпъна гръб.

Тя си издуха носа и го зяпна.

Тук е редно да обясним какво точно надничаше иззад оградата. Онова, което виждаше Анатема, както тя се изрази по-късно, беше нещо като гръцки бог в предпубертетна възраст. Или може би илюстрация от Библията – от онези, изобразяващи мускулести ангели, които прилагат справедливи наказания. Това лице не принадлежеше на двайсти век. Обрамчваха го златни къдрици, които блестяха. Микеланджело сигурно би го изваял, и най-вероятно би спестил опърпаните маратонки, разръфаните дънки и мърлявата фланелка.

– Кой си ти? – попита тя.

– Адам Йънг – представи се Адам. – Живея малко по-надолу.

– О, да. Чувала съм за тебе. – Анатема избърса очите си.

Адам се поизпъчи.

– Госпожа Хендерсън ми каза, че трябвало да се озъртам за тебе – додаде тя.

– Тук съм известен – обясни Адам.

– Каза, че си роден да увиснеш на бесилото – обясни Анатема.

Адам се ухили. Лошата слава не беше толкова добра, колкото добрата, но все пак си беше къде-къде по-добра от глухата неизвестност.

– Каза, че ти си бил най-лошият от Ония. – Анатема като че ли се поразвесели. Адам кимна.

– Ето какво ми рече: „Да се пазиш от Ония. Те са банда подстрекатели и нищо друго. Младият Адам е същият като вехтия Адам.“

– Защо плачеш? – постави ребром въпроса Адам.

– А? О, просто изгубих нещо – обясни Анатема. – Една книга.

– Ако искаш, ще ти помогна да я потърсиш – галантно предложи услугите си Адам. – Всъщност знам доста неща за книгите. Писал съм книга. Страшна книга беше. Почти осем страници дълга. Разправяше се за един пират, който беше прочут детектив. Картинките също ги нарисувах аз. – А после в пристъп на щедрост додаде: – Ако искаш, ще ти я дам да я прочетеш. Бас ловя, че е много по-интересна от всякакви такива книги, дето си ги загубила. Особено там, в космическия кораб, когато динозавърът излиза да се бие с каубоите. Бас държа, че мойта книга ще ти оправи настроението. Няма да ти разправям на Брайън как му го оправи. Каза, че никога не бил се чувствал в такова добро настроение.

– Благодаря ти. Сигурна съм, че твоята книга е много добра. – Адам бе спечелил симпатиите й завинаги. – Но нямам нужда от твоята помощ, за да търся моята книга… Според мен вече е твърде късно.

Тя се загледа замислено в Адам.

– Предполагам, че познаваш района много добре?

– О, познавам го с километри наоколо.

– Не си ли виждал двама мъже с голяма черна кола?

– Да не са ти я откраднали? – Изведнъж на Адам му стана много интересно. Издирването на банда международни крадци на книги щеше да е благодарен завършек за деня.

– Всъщност не. Горе-долу. Искам да кажа, без да искат. Търсеха Имението, но днес аз ходих там и никой не знаеше нищо за тях. Според мен там имаше нещастен случай или нещо такова.

Тя се вгледа в Адам. В него имаше нещо странно, но не можеше да налучка какво. Просто я глождеше тревожното чувство, че това нещо е важно и не бива да позволява то да й убегне. Нещо в него…

– Как се казва книгата? – попита Адам.

– „Правите и акуратни предсказания на Агнес Нътър, вещица.“

– Вещица?

– Вещица. Като в „Макбет“ – поясни Анатема.

– Това съм го гледал. Много беше интересно какви ги вършеха тия крале. Да се сбъркаш. Ама защо „прави“?

– Прави е означавало… ами точни. Или верни – в него определено имаше нещо странно. Някаква спокойна напрегнатост. Щом се появи, всичко останало и дори пейзажът започна да избледнява и се превърна във фон.

Тя живееше тук от месец. Освен с госпожа Хендерсън, която на теория се грижеше за къщата и вероятно при най-малкия удобен случай се ровеше в нещата й, тя не беше разменила с никого повече от десетина думи насериозно. Остави ги да я мислят за художничка. Пейзажът тук беше от любимите на художниците.

Всъщност беше ужасно красив. А тъкмо около това село беше направо великолепен. Ако Търнър и Ландсиър бяха засекли в някоя кръчма Самюъл Палмър и се бяха спогодили, а после бяха хванали Стъбс да нарисува конете, пак нямаше да е толкова хубав.

А беше потискащо, защото тъкмо тук щеше да стане онова. Поне според Агнес. Пишеше го в книгата, която тя, Анатема, бе позволила да се загуби. Разбира се, фишовете бяха у нея, но просто не беше същото.

Ако в този миг Анатема владееше напълно собствените си мисли – а покрай Адам никой никога не владееше напълно собствените си мисли, – тя щеше да забележи, че колчем се опиташе да мисли за него на по-дълбоко равнище от повърхностното, мислите й се изплъзваха като патица от водата.

– Страшна работа! – възкликна Адам. Размишляваше наум как може да се използва книга с прави и акуратни предсказания. – Вътре пише кой ще спечели националната купа, нали така?

– Не – отвърна Анатема.

– За космически кораби пише ли?

– Не много – призна Анатема.

– За роботи? – попита с надежда Адам.

– Съжалявам.

– На мен тогава не ми звучи много точно – рече Адам. – Не виждам за какво бъдеще пише в нея, щом като няма роботи и космически кораби.

„За бъдеще, траещо около три дена – помисли си мрачно Анатема. – За това пише в нея.“

– Искаш ли лимонада? – предложи тя.

Адам се подвоуми. После реши да хване бика за рогата.

– Виж к’во, извинявай, че те питам, ама такова, ако въпросът не е много личен, ти вещица ли си?

Анатема присви очи. Госпожа Хендерсън и нейното ровичкане бяха дотук.

– Някои хора може да го наричат така – рече тя. – Всъщност съм окултистка.

– О, добре. Значи всичко е наред – живна Адам. Тя го изгледа от горе до долу.

– Нали знаеш какво е окултистка?

– О, да – заяви уверено Адам.

– Е, щом вече си по-щастлив – рече Анатема, – заповядай, влез. И аз бих пийнала една… Адам Йънг?

– Да?

– Ти си мислеше: „Нищо им няма на очите ми, какво ги е зяпнала така“, нали?

– Кой, аз ли? – виновно рече Адам.

* * *

Кучето правеше проблеми. Не искаше да влезе в къщата. Приклекна на прага и заръмжа.

– Хайде де, глупаво куче такова – подкани го Адам. – Това е просто старият Джасмин котидж – той погледна засрамено Анатема. – Обикновено прави каквото му кажа, и то веднага.

– Можеш да го оставиш в градината – предложи Анатема.

– Не – възрази Адам. – Каквото му кажа, това трябва да прави. Чел съм го в една книга. Обучението е нещо много важно. Всяко куче може да бъде обучено, така пишеше. Баща ми каза, че мога да го задържа само ако е добре обучено. Хайде, Куче. Влизай вътре.

Кучето изскимтя и го изгледа умолително. Късата му опашка удари два-три пъти пода.

Гласът на Господаря.

Изключително неохотно, сякаш влизаше в раззината паст на хала, то се промъкна през прага.

– Готово – рече гордо Адам. – Браво на момчето.

И още едно късче от Ада беше изпепелено…

Анатема затвори вратата.

Над вратата на Джасмин котидж открай време висеше подкова – още от времето на първия обитател, преди векове; по онова време върлувала Черната смърт и човекът решил да се защитава по всички възможни начини.