Текст книги "Добри поличби "

Сряда

Беше горещ, задушен августовски ден в центъра на Лондон.

Единайстият рожден ден на Маг беше много добре посетен. Присъстваха двайсет момченца и седемнайсет момиченца. Присъстваха и много мъже с еднакви ниски руси подстрижки, тъмносини костюми и кобури на гърдите. Имаше екип от доставчици, домъкнали желета, торти и купи с чипс. Старинно бентли водеше парада на техните микробуси.

Неочаквани стомашни болежки бяха тръшнали невероятните Харви и Ванда, специалисти по детски партита, но с провиденчески обрат на съдбата, изневиделица им се намери заместител. Фокусник.

Всеки си има свое малко хоби. Въпреки настоятелните съвети на Кроули, Азирафел възнамеряваше да намери добро приложение на своето.

Азирафел се гордееше особено много с магическите си умения. През осемдесетте години на осемнайсти век бе посещавал курс, воден от Джон Масклин, и бе прекарал близо година, упражнявайки се в ловкост на ръцете, премятане на монети и вадене на зайчета от шапки. По онова време си мислеше, че доста се е изпраскал. Работата е там, че макар Азирафел да бе способен на неща, които биха накарали целия Магически кръг да си сдаде вълшебните пръчки, когато упражняваше ръкотворна магия, той никога не прилагаше онова, което бихме могли да наречем „негови вродени сили“. Което си беше основна спънка. Започваше да му се иска навремето да бе продължил да се упражнява.

И все пак, размишляваше той, това си беше като карането на колело. Никога не го забравяш. Фокусническата му дреха се бе понапрашила, но щом я облече, се почувства добре. Дори и едновремешните лафове започваха да му идват на езика.

Децата го зяпаха с недоумение и презрително неразбиране. Зад бюфета Кроули в бялото си келнерско сако се гърчеше от неудобство по съвместителство.

– А сега, млади господа и дами, виждате ли моя опърпан цилиндър? Каква шокиращо гадна шапка, както казвате вие, младите! И вижте – вътре няма нищо. Но ала-бала портокала, що за чудо е туй вътре? Ами че това е нашият рошав приятел зайчето Хари!

– Беше в джоба ти – посочи Маг. Другите деца закимаха в съгласие. За какви ги мислеше тоя? За дечица?

Азирафел си спомни как Масклин го беше учил да се справя с такива, дето се обаждат като черни станции. „Обърнете го на майтап, скудоумници такива – на вас най-вече говоря, господин Фел (името, което по онова време бе приел Азирафел). Разсмейте ги и всичко ще ви простят!“

– Хо-хо, чактисал си значи как става номерът с шапката – изкиска се той. Децата се взираха в него с каменни лица.

– Ти си пълна издънка – заяви Маг. – Аз и без туй исках рисувани филмчета.

– Прав е, да знаеш – подкрепи го малко момиченце с конска опашка. – Голяма си издънка. А сигурно си и педал.

Азирафел се втренчи отчаяно в Кроули. Що се отнасяше до него, младият Маг без съмнение бе белязан с петното на пъкъла и колкото по-скоро се появеше Черното куче, та да се ометат оттук най-после, толкова по-добре.

– А сега на някой от вас, мъничета, да му се намира такова нещо като грош? Не, млади господарю? Тогава какво е туй нещо, дето го виждам зад ухото ви…?

– На моя рожден ден имаше рисувани филмчета – заяви момиченцето. – И ми пуснаха трансформър и мойтомалкопони и атакатанадесептикон и тъндъртанк и…

Кроули изпъшка. Детските тържества очевидно бяха места, на които всеки ангел, притежаващ поне грам здрав разум, би се побоял да припари. Кресливи детински гласчета писнаха в циничен възторг, щом Азирафел изпусна трите нанизани една в друга метални халки.

Кроули извърна очи и погледът му попадна върху отрупана с подаръци маса. От една висока пластмасова конструкция в него се взираха две мънички мънистени оченца.

Кроули ги огледа добре за алено огнено сияние. Имаш ли си работа с бюрократите от Ада, не се знае знае ли се. Като едното нищо биха ти пратили хамстер вместо куче.

Не, съвсем нормален хамстер си беше. Живееше си в покъртителна конструкция от цилиндри, сфери и колела за тичане, каквато Испанската инквизиция би разработила, стига да имаше достъп до преса за пластмасови форми.

Погледна часовника си. На Кроули никога не му беше хрумвало да му смени батерията – тя беше изгнила преди три години, но часовникът продължаваше да показва времето съвсем точно. Часът беше три без две минути.

Азирафел се пошашавяше все повече и повече.

– На някого от тук събралата се компания да му се намира такова нещо като джобна носна кърпичка? Не? – По викторианско време да не си носиш носна кърпичка, беше нещо нечувано, а фокусът, състоящ в това да извадиш по вълшебен начин от кърпичката гълъб, който вече нервно кълвеше китката на Азирафел, не можеше да стане без такава. Ангелът се опита да привлече вниманието на Кроули, не успя и в отчаянието си посочи един от охраната. Онзи се размърда неловко.

– Ти, прекрасни ми юначаго. Ела тук. Според мен, ако си бръкнеш в джоба на гърдите, може и да намериш фина копринена кърпичка.

– Съвсем не, сър. Боясеченесър – отвърна човекът от охраната, забил поглед право пред себе си. Азирафел му намигна отчаяно.

– Не! Давай, момчето ми, погледни, моля те. Охранителят бръкна във вътрешния си джоб, комай се изненада и измъкна оттам носна кърпа от синя като пачи яйца коприна, поръбена с дантелка. Азирафел почти веднага се усети, че беше сбъркал с дантелката, тъй като тя закачи прибрания в кобура пистолет; патлакът профуча през стаята и тупна тежко в една купа с желе.

Децата заръкопляскаха на пресекулки.

– Хей, не беше зле! – заяви момиченцето с плитката. Маг вече бе притичал през стаята и награбил пистолета.

– Горе ръцете, смръдльовци! – изкомандва радостно той.

Охранителите се намериха в затруднение.

Някои бръкнаха за собствените си пистолети; други запристъпваха предпазливо към или по-далечко от момчето. Другите деца взеха да хленчат, че и те искали пистолети, а няколко по-открехнати дечурлига започнаха да дърпат пистолетите на охранителите, които най-неразумно си ги бяха извадили.

После някой замери Маг с желе.

Момчето писна и натисна спусъка. Пистолетът беше „Магнум“, калибър 32, вариант ЦРУ, сив, гаден, тежък, способен да гръмне човек от трийсет крачки разстояние и подир човека да остане само червена мъгла, противна гадория и известно количество канцеларска работа.

Азирафел примигна.

Тънка струйка вода бликна от дулото и намокри Кроули, който гледаше през прозореца и се опитваше да види дали в градината не се навърта огромно черно куче.

Азирафел като че се засрами.

После една сметанова торта го шляпна по лицето.

Беше почти три часът и пет минути.

С един жест Азирафел превърна и останалите патлаци във водни пистолетчета и си излезе.

Кроули го намери отвън, на тротоара – ангелът се опитваше да измъкне един доста изтормозен гълъб от ръкава на редингота си.

– Късно е – рече Азирафел.

– Виждам – отвърна Кроули. – Много навътре в ръкава си го наврял. – Той се пресегна, измъкна пукясалата птица от ръкава на Азирафел и отново й вдъхна живот. Гълъбът изгука благодарно и предпазливо отлетя.

– Не птицата – рече ангелът. – Кучето. То закъснява. Кроули поклати замислено глава.

– Ще видим.

Той отвори вратата на колата и включи радиото.

– Колко ми върви, върви, върви, върви, о, колко ми върви в ЗДРАВЕЙ, КРОУЛИ – пропя Кайли Миноуг.

– Здравейте. Хммм… кой се обажда?

– ДАГОН, ГОСПОДАР НА АРХИВИТЕ, ВЛАДЕТЕЛ НА ЛУДОСТТА, ПОДХЕРЦОГ НА СЕДМОТО МЪЧЕНИЕ. С КАКВО МОГА ДА ТИ БЪДА ПОЛЕЗЕН?

– Адската хрътка. Просто… ъ-ъ… такова, проверявам дали е потеглила нормално.

– ПУСНАТА Е ПРЕДИ ДЕСЕТ МИНУТИ. ЗАЩО? ПРИСТИГНА ЛИ ВЕЧЕ? НЕЩО НЕ Е НАРЕД ЛИ?

– О, не. Всичко е наред. Всичко нормално. О-па, виждам я. Хубаво куче. Точно куче. Всичко е страхотно. Хора, вие там, долу, се справяте страхотно. Е, много се радвам, че си поговорихме, Дагон. Хайде дочуване, а?

Той изключи радиото.

Двамата се спогледаха. Вътре в къщата се разнесе силен гръм и един прозорец се пръсна.

– Леле-мале – смънка Азирафел и пропусна да изругае с ошлайфаната лекота на човек, прекарал шест хиляди години, без да ругае, и нямащ намерение тепърва да започва. – Трябва да съм пропуснал някой пистолет.

– Куче няма – рече Кроули.

– Няма куче – съгласи се Азирафел. Демонът въздъхна.

– Качвай се в колата – рече той. – Трябва да го обсъдим. О, и, Азирафел…

– Да?

– Избърши се от тая скапана торта, преди да влезеш.

* * *

Беше жарък, притихнал августовски ден далеч от центъра на Лондон. Край шосето за Тадфийлд прахът тегнеше по бурените. Пчели жужаха в плетищата. Въздухът лъхаше на престояло и претоплено.

Разнесе се звук – сякаш хиляда метални гласа, крещящи „Ура!“, рязко секнаха.

И на пътя се появи черно куче.

Куче трябваше да е. Имаше кучешка форма.

Има кучета, които, като ги срещнеш, ти напомнят, че въпреки хилядите години еволюция, дело на човека, само две похапвания делят кучето от вълка. Тези кучета напредват устремено и целенасочено – самата въплътена пустош, с жълти зъби, с вонящ дъх, – докато в далечината собствениците им нареждат; „Той всъщност си е едно дърто псе и нищо повече, ако ви досажда, само го сритайте“, а в зеленото на очите им пламенеят и трепкат червените огньове на плейстоцена…

Това куче тук би накарало дори и подобно псе да се шмугне нехайно под дивана и да се престори на изключително заето с гумения си кокал.

Вече беше започнало да ръмжи и ръмженето му бе ниското, тътнещо ръмжене на навита на пружина заплаха – онова ръмжене, което започва в дъното на гърлото и свършва в нечие чуждо гърло.

От челюстите му капеха лиги и цвъртяха върху асфалта.

То пристъпи няколко крачки напред и подуши начумерения въздух.

Ушите му трепнаха.

Нейде далече се чуваха гласове. Глас. Момчешки глас – ала на този глас то бе създадено да се подчинява, не можеше инак, освен да се подчинява. Кажеше ли този глас „Следвай!“, щеше да следва; кажеше ли „Убий!“, щеше да убива. Гласът на неговия господар.

То прескочи плета и се затича през полето отвъд. Един бик, както си пасеше, го погледна за миг, претегли шансовете си и припряно затопурка към отсрещния плет.

Гласовете идеха от една рехава горичка. Черната хрътка се промъкна по-наблизо. От челюстите й капеха лиги.

Един от другите гласове рече:

– Никога няма да го направи. Все разправя, че щял да го направи, и никога не го прави. Има да си чакаш татко ти да ти подари животно! Животно, дето да е поне инт’ресно. Сигур ще да е от онези буболечки, „пръчиците“. Това според татко ти е „инт’ресно“.

Хрътката направи жест, равносилен при кучетата на вдигането на рамене, но веднага загуби интерес, защото сега заговори Господарят, Центърът на вселената.

– Ще бъде куче – рече той.

– Хм. Ти не знаеш, че ще е куче. Никой не е казал, че ще е куче. Откъде знаеш, че ще е куче, като никой не ти го е казал? Татко ти през цялото време ще мрънка що ядене изяждало.

– Декоративни храсти – третият глас беше много по-превзет от първите два. Притежателят на такъв глас би трябвало да е от ония хора, които, преди да изработят пластмасов модел, не само отначало ще отделят и ще преброят всички части, както пише в инструкцията, но и първо ще боядисат всички части, които имат нужда от боядисване преди сглобяването, и ще ги оставят да изсъхнат както трябва. Беше само въпрос на време този глас да се свърже с наемното счетоводство.

– Те не ядат декоративни храсти, Уенсли. Къде си видял куче да ти гризе декоративен храст?

– Искам да кажа, пръчиците ги ядат. Абе те всъщност са страшно интересни. Когато се чифтосват, се ядат една друга.

Последва замислена пауза. Хрътката се промъкна още по-близо и разбра, че гласовете идваха от една дупка в земята.

Всъщност дърветата скриваха прастара варовикова кариера, сега наполовина обрасла с тръни и лози. Прастара, но явно не и зарязана. Пътечки я кръстосваха; изгладени следи свидетелстваха за редовна употреба от скейтбордове и от велосипедисти в качеството й на „Стена на смъртта“ – или поне „Стена на яко ожуленото коляно“. Парчета старо, разнищено в опасна степен въже висяха от някои от по-достъпните клони. Виждаше се изгорял, ръждясал „Триумф хералд истейт“, затънал наполовина в копривака.

В едно кьоше заплетен гъсталак от колела и ръждясали телове отбелязваше местоположението на прочутото Изгубено гробище, където идваха да умрат количките от супермаркета.

Ако си дете, това си беше същински рай. Местните възрастни му викаха Преизподнята.

Хрътката се вгледа през една копривна гуфа и забеляза четири фигурки, приседнали посред кариерата върху онази незаменима част от обзавеждането на всяка добра тайна бърлога навсякъде – обикновената щайга от мляко.

– Не е вярно!

– Вярно е.

– Ха на бас, че не е вярно – заяви първият говорещ. Определени нотки в гласа му го определяха като детски, момичешки. Гласът бе обагрен с ужасено очарование.

– Всъщност точно така правят. Имах шест, преди да заминем на почивка, и забравих да им сменя клонките, а като се върнах, имах вече само една, голяма и дебела.

– Тцъ. Това не беше за пръчиците, ами за богомолките. Гледах по телевизията как една голяма женска изяде оная другата като стой та гледай.

Последва нова натежала пауза.

– Те за какво се молят? – рече Гласът на господаря.

– Де да знам. Да не им се наложи да се женят, предполагам.

Хрътката успя да намести едно от очищата си върху една дупка в потрошената ограда на кариерата и се загледа надолу.

– Както и да е, същото е като с колелата – продължи авторитетно първоговорившият. – Мислех си, че ще ми подарят онова колело със седемте скорости и с тясната издължена седалка и лилаво боядисано, и въобще, а те ми подариха онова светлосиньото. С кошничка. Момичешко колело.

– Ами че ти си момиче – обади се някой.

– Това е сексизъм и нищо друго. Да раздаваш наляво надясно подаръци като за госпожички на хората само защото били момичета.

– На мене ще ми подарят куче – рече твърдо Гласът на господаря. Господарят седеше гърбом към него; хрътката не виждаше чертите му.

– Да бе, да, някой от ония грамаданските ротвайлери, нали? – попита момичето с унищожителен сарказъм.

– Не, ще е такова куче, дето можеш да се забавляваш с него – отвърна Гласът на господаря. – Не някое голямо… очите сред копривата бързо се снишиха…

– … ами такова куче, дето е страшно умно и се завира по заешки дупки, а едното му ухо е много смешно и като че ли вечно е обърнато на обратно. Освен това ще е истински помияр. Улична превъзходна.

Нечуто за онези вътре, на ръба на кариерата проехтя мъничка гръмотевичка. Може би бе предизвикана от внезапното втурване на въздух във вакуума, причинен от превръщането на много едро куче в дребно кутре.

Последвалото слабо изпукване може и да се дължеше на ухо, което се извръща на обратно.

– И ще го нарека… – продължи Гласът на господаря. – Ще го нарека…

– Да? – обади се момичето. – Та как викаш, че ще го наречеш?

Хрътката чакаше. Това беше мигът. Наименуването. То щеше да й даде цел, предназначение, идентичност. Очите й засияха в матовочервено, макар че в момента се намираха много по-близо до земята; лиги покапаха сред копривата.

– Ще го нарека Куче – заключи твърдо Господарят. – С такова име си спестяваш сума ти дертове.

Адската хрътка се спря. Дълбоко в своя дяволски кучешки мозък тя осъзнаваше, че нещо не е наред, но не се ли подчинеше, тя беше нищо, а внезапно бликналата огромна обич към Господаря надделя над всички опасения. Че коя беше тя, та да има думата колко голяма да бъде, тъй де?

И се затича в тръс надолу по хълма към своята съдба.

Странна работа. Винаги й се бе искало да напада хората, но сега осъзна, че противно на всякакви очаквания в същото време й се иска и да маха с опашка.

* * *

– Ти каза, че бил той! – изпъшка Азирафел и разсеяно обърса и последната бучка сметанова торта от ревера си. После облиза пръсти.

– Той беше – заяви Кроули. – Тъй де, редно е аз да съм наясно, нали така?

– Тогава значи се намесва някой друг.

– Друг няма! Само ние сме, ясно? Доброто и Злото. Едната страна или другата. Той тресна по кормилото.

– Направо ще се шашнеш на какво могат да те направят там, долу – заяви той.

– Чини ми се, че ще е подобно на онова, дето те правят там, горе – отвърна Азирафел.

– Я стига! Вие там си имате Божия милост – тросна му се Кроули.

– Така ли? Ти в Гомора ходил ли си?

– Че как – отвърна демонът. – Имаше една страхотна кръчмичка, дето забъркваха едни страхотни коктейли от ферментирали фурми с индийско орехче и смляна лимонова трева…

– Имах предвид след онова.

– О.

Азирафел заяви:

– Нещо трябва да е станало в болницата.

– Не може да е станало! Беше пълно с хора!

– Чии хора? – запита студено Азирафел.

– Мои хора – поправи се Кроули. – Е, не точно моите хора. Нали ме разбираш. Сатанисти.

Опита се да го произнесе презрително. Освен, разбира се, по въпроса, че светът е невероятно интересно място, на което и двамата искаха да се радват възможно най-дълго, демонът и ангелът бяха на едно мнение за твърде малко неща. Но що се отнася до разни хора, които по една или друга причина бяха склонни да се кланят на Принца на мрака, двамата направо си бяха плюли в устите. Кроули винаги се бе срамувал от тях. Не биваше да се държиш с тях грубиянски, но нямаше как да не изпитваш към тях същите чувства, каквито ветеран от Виетнам би изпитвал към човек, дето се изтупва с военни дрешки на събранията на махленския доброволен отряд.

Освен това тях вечно ги тресеше такъв потискащ ентусиазъм. Вземете например всички ония истории с обърнатите кръстове, пентаграмите и петлетата. Повечето демони се озадачаваха. Това хич, ама хич не беше необходимо. За да станеш сатанист, беше нужно само усилие на волята – нищо повече. Можеше цял живот да си си такъв, без хабер да си нямаш що е то пентаграм и без да си виждал мъртво петле другаде освен в тенджерата.

Освен това някои сатанисти от старата школа всъщност, като си помислиш, си бяха съвсем порядъчни люде. Те изговаряха думи и извършваха движения също като онези хора, които смятаха за свои противници, а после се прибираха вкъщи и си живееха през останалите дни от седмицата животец, изпълнен с тиха, непретенциозна посредственост, без през ум да им мине каквато и да било необичайно зла мисъл.

А що се отнася до останалото…

Имаше хора, наричащи себе си сатанисти, които караха Кроули да се гърчи от срам. Не само заради онова, което вършеха, ами и заради начина, по който стоварваха всичката вина върху Пъкъла. Току им щукваше по някоя идея, от която ти се обръщаше стомахът – идея, каквато не би хрумнала на никой демон за хиляда години време; някоя мрачна и безумна гадост, която би могъл да измисли само напълно функциониращ човешки мозък. После крещяха „Дяволът ме накара!“ и печелеха симпатиите на съда – а цялата работа беше там, че дяволът надали изобщо караше някого да върши каквото и да било. Просто не му се налагаше. Тъкмо това на някои хора им беше особено трудно да проумеят. Адът не беше някакъв основен резервоар за зло – не повече, отколкото според Кроули Раят беше фонтан на добротата; те бяха просто страни във великата космическа шахматна партия. Докато онова истинското, истинската благодат и истинското зло, от което сърцето ти спира да бие, се намираше там, вътре, в човешката душа.

– Хм – рече Азирафел. – Сатанисти.

– Не виждам как биха могли да я оплескат – заяви Кроули. – Искам да кажа, бяха две бебета. Не е голяма философия, нали така…? – той млъкна. Отвъд мъглата от спомени в ума му изникна дребничка монахиня. По онова време тя го бе поразила с това, че беше забележително чалната дори и за сатанистка. Имаше и някой друг. Кроули смътно си спомняше лула и жилетка с шарки на зигзаг, излезли от мода през трийсет и осма година. Мъж, на чието чело сякаш пишеше „бъдещ баща“.

Трябвало е да има и трето бебе.

Той го каза на Азирафел.

– Нямаме кой знае за какво да се хванем – рече ангелът.

– Знаем, че детето трябва да е живо – заяви Кроули, – така че…

– Откъде знаем?

– Ако се беше появило Там, Долу, щях ли все още да си седя тук, как мислиш?

– Добре го каза.

– Така че ни остава само да го намерим – рече Кроули. – Да прегледаме болничния архив. – Моторът на бентлито живна и се закашля, колата подскочи напред и притисна Азирафел към седалката.

– И после какво? – рече той.

– После намираме детето.

– И после какво? – Ангелът затвори очи, когато на един ъгъл колата взе остър завой.

– Де да знам.

– Леле-мале.

– Предполагам… разкарай се от пътя бе, смешник!…, че вашите хора няма да решат… с все скутера!… да ми дадат политическо убежище?

– Тъкмо това смятах да те питам и аз… Внимавай за онзи пешеходец!

– На улицата сме – наясно е с рисковете! – заяви Кроули и се промуши с набиращото скорост бентли на една боя разстояние между една паркирана кола и едно такси.

– Гледай пътя! Пътя гледай! Всъщност къде се намира тая болница?

– Някъде на юг от Оксфорд!

Азирафел се вкопчи в таблото.

– Не можеш да караш със сто четирийсет и пет километра в час в центъра на Лондон!

Кроули се втренчи в километража.

– Че защо не?

– Ще ни претрепеш! – Азирафел се поколеба. – Ще ни поставиш в безтелесно неудобство – поправи се той неубедително и се поотпусна. – Както и да е, може да убиеш други хора.

Кроули сви рамене. Ангелът така и не бе успял да проумее двайсти век и не разбираше, че да караш със сто четирийсет и пет километра в час по „Оксфорд стрийт“, си беше съвсем възможно. Просто нареждаш работите така, че никой да не ти се изпречва на пътя. И тъй като всеки знаеше, че е невъзможно да караш по „Оксфорд стрийт“ със сто четирийсет и пет километра в час, то никой не забелязваше.