Текст книги "Добри поличби "

Автор книги: Терри Дэвид Джон Пратчетт

Соавторы: Нил Гейман
сообщить о нарушении

Текущая страница: 16 (всего у книги 22 страниц)

Най-последното решение беше M25: шосе, описващо груба окръжност около града. Досега проблемите бяха от обичайния сорт – шосето беше отживелица още преди да го построят, айнщайновски върволици от коли, чиито задни краища ставаха предни, такива ми ти работи.

Проблемът в момента беше, че шосето не съществуваше – поне не и от гледна точка на нормалните човешки понятия за пространство. Опашката от коли, която не го знаеше или пък се опитваше да намери други начини да се излезе извън Лондон, се простираше чак до градския център от всички посоки. За първи път някога Лондон беше напълно отрязан от света. Градът се бе превърнал в огромно задръстване.

Колите на теория ви предоставят страхотно бърз начин за придвижване от място на място. Задръстванията, от друга страна, ви дават страхотна възможност да си стоите на едно място в дъжда и в мрака, докато какафоничната симфония на клаксоните край вас става все по-силна и все по-отчаяна.

На Кроули вече му призляваше.

Беше се възползвал от възможността, за да препрочете бележките на Азирафел и да попрелисти пророчествата на Агнес Нътър, както и да се замисли сериозно. Можем да обобщим изводите му, както следва:

1) Армагедон е в ход.

2) Кроули не можеше да направи нищо по въпроса.

3) Щеше да се случи в Тадфийлд. Или поне да започне там. След това щеше да плъзне навсякъде.

4) Кроули фигурираше в черните списъци на Ада 6161
  Не че в Ада има други.


[Закрыть].

5) Азирафел – доколкото можеше да се прецени – не фигурираше в уравнението.

6) Всичко беше черно, мрачно и ужасно. В края на тунела нямаше светлина – или ако имаше, то беше идващ насреща влак.

7) Можеше да си намери някое хубавичко малко ресторантче и да се натряска до пълно и всеобщо безсъзнание, докато чака свършека на света.

8) И все пак…

И точно тук всичко се разпадна.

Защото дълбоко в себе си Кроули беше оптимист. Ако имаше нещо твърдо като скала и сигурно, което да го бе крепило в тежките времена – сети се за кратко за четиринайсти век, – това беше пълната увереност, че той ще изплува, че Вселената ще се погрижи за него.

Добре, значи Адът му се точеше. Значи светът свършваше. Значи Студената война беше свършила и Великата война започваше на сериозно. Значи шансовете против него бяха хвръкнали по-високо от каруца хипита, изразходили цял топ цигарени хартийки. Все още имаше шанс.

Всичко опираше до това да си там, където трябва тогава, когато трябва.

„Там, където трябва“ беше Тадфийлд. Сигурен беше – отчасти от книгата, отчасти от едно друго усещане: на Кроулиевата умствена карта на света Тадфийлд пулсираше като мигрена.

„Тогава, когато трябва“ беше да стигне дотам, преди да е дошъл краят на света. Погледна си часовника. Разполагаше с два часа, за да стигне до Тадфийлд, макар че сега дори и нормалният ход на Времето сигурно бая се беше поразбрицал.

Кроули метна книгата на съседната седалка. Отчаяни времена – отчаяни мерки: беше поддържал бентлито без драскотинка цели шейсет години. Е, да върви по дяволите.

Той даде внезапно на заден, попилявайки предницата на червеното „Рено 5“ зад себе си, и се качи на тротоара.

Включи фаровете и натисна клаксона.

Това би било достатъчно предупреждение за всеки пешеходец, че той идва. А ако не успееха да се дръпнат от пътя му… е, след два часа щеше да е все тая. Може би. Вероятно.

– Хей-хо – възкликна Антъни Кроули и въпреки всичко потегли.

* * *

Там имаше шест жени и четирима мъже. Всеки си имаше телефон и голяма бала компютърни разпечатки, покрити с имена и телефонни номера. До всеки номер беше отбелязано с химикалка дали човекът, на когото се бяха обаждали, си е вкъщи или не, дали в момента имаше връзка с номера и най-важното дали някой от вдигащите телефона жадува кухата стенна изолация да навлезе в живота му или не.

Повечето не жадуваха.

Десетината души седяха там час след час, придумваха, умоляваха обещаваха с пластмасови усмивки. Между обажданията си водеха бележки, посръбваха си кафенце и се чудеха на дъжда, който се сипеше зад прозорците. Оставаха на пост докрай, като оркестъра на „Титаник“. Не можеш ли да продадеш двойно гланциране във време като това, значи не можеш да го продадеш никога.

Лиса Мороу говореше:

– … вижте сега, бихте ли ме оставили само да довърша, сър, и да, разбирам, сър, но вие само… – А после, като се усети, че сърът току-що й е затворил, додаде: – Майната ти, сополивецо.

Затвори телефона.

– Пак попаднах на клозет – обяви тя на колегите си търговци по телефона. Тя беше водачката в днешните залагания в офиса „Кой ще изкара най-много хора от тоалетната“, а й трябваха само две точки, за да спечели наградата „Коитус Интеруптус“ 6262
  Прекъснат полов акт (лат.) – бел.прев.


[Закрыть]за седмицата.

Набра следващия номер в списъка.

Лиса никога не бе искала да става продавачка по телефона. Искаше й се да е дама от международното висше общество, но нямаше нужното завършено средно образование.

Де да беше достатъчно прилежна, та да я приемат в международното висше общество или поне за зъботехничка (вторият й избор на професия), или пък всъщност за каквото и да е, различно от продавачка по телефона тъкмо в този офис, животът й щеше да бъде по-дълъг, а вероятно и по-съдържателен.

Може би не чак толкова по-дълъг, като се вземат предвид обстоятелствата – нали беше Денят на Армагедон, – но поне с няколко часа по-дълъг.

Ако става въпрос, всичко, което трябваше да направи, за да живее по-дълго, беше да не звъни на номера, който току-що бе набрала и който фигурираше в списъка, в най-добрите традиции на списъците за поръчки по пощата от десета ръка, като дома на господин А. Дж. Кроули в Мейфеър.

Но вече го беше набрала. И беше изчакала да звънне четири пъти. И беше казала „Ох, пак телефонен секретар“, и беше посегнала да затвори.

Но тогава нещо изпълзя от слушалката. Нещо много голямо и много сърдито.

Приличаше малко на личинка. Огромна сърдита личинка, направена от хиляди и хиляди дребни личинки, които всичките се гърчеха и пищяха, милиони устица на личинки, които се отваряха и затваряха бясно и всичките до едно крещяха „Кроули“.

То престана да пищи. Залитна сляпо – като че се опитваше да разбере къде е попаднало.

И се разпадна.

Нещото се разпадна на хиляди и хиляди гърчещи се сиви личинки. Те заляха килима, бюрата, Лиса Мороу и деветимата й колеги, навряха се в устите им, в ноздрите им, в дробовете им; заровиха се в плътта, в очите, в мозъците, в ума, като едновременно с това се размножаваха като подивели, изпълваха стаята с трупаща се каша от гърчеща се плът и лепкава пихтия. Всичко това започна да се стича, да се съсирва в едно огромно цяло, което изпълваше стаята от пода до тавана и меко пулсираше.

Сред масата от плът се отвори уста – за всяка от не точно устните бяха залепнали влакна от нещо мокро и лепкаво – и Хастур произнесе:

– Имах нужда от това.

Прекарването на половин час в капана на телефонния секретар с единствена компания съобщението на Азирафел не беше направило нрава му по-добър.

Нито пък перспективата да му се налага да докладва в Ада и да обяснява защо не се е върнал преди половин час и още по-важно защо Кроули не е с него.

Провалите не му бяха слабост.

Плюсът обаче беше, че поне знаеше какво съобщение е оставил Азирафел. И това знание вероятно щеше да откупи продължаването на неговото съществувание.

Пък и без това, размишляваше той, като ще се налага да се изправи пред възможния гняв на Мрачния съвет, поне нямаше да е на гладен стомах.

Стаята се изпълни с плътен дим с миризма на сяра. Когато димът се разнесе, Хастур го нямаше. В стаята не беше останало нищо освен десет скелета, оглозгани до шушка, и няколко локви стопена пластмаса тук-таме с някое лъскаво парченце метал, което някога може и да е било част от телефон. Да си била зъботехничка, щеше да е много по-добре.

Но да погледнем откъм светлата страна – всичко това само доказва, че злото съдържа в себе си семената на собственото си унищожение. Точно сега из цялата страна хора, които щяха да се изнервят и ядосат само още мъничко, защото са ги извадили от хубавата вана или пък не са им произнесли правилно името, вместо това се чувстваха необезпокоявани и в мир със света. В резултат на акцията на Хастур вълна от нискостепенна доброта плъзна отявлено сред народонаселението и милиони хора, които в крайна сметка щяха да пострадат от леки душевни охлузвания, всъщност не пострадаха. Така че всичко си беше наред.

* * *

Колата нямаше да я познаете. Надали имаше и сантиметър по нея, дето да не е нащърбен. И двата фара бяха строшени. Капаците на джантите отдавна ги нямаше. Приличаше на ветеран от стотина убийствени дербита.

Тротоарите бяха лоши. Пешеходният подлез – още по-зле. Най-гадното беше прекосяването на река Темза. Поне предвидливо се беше сетил да затвори всичките прозорци.

И все пак той се намираше тук и сега.

След неколкостотин метра щеше да излезе на шосе M40 – сравнително чист път до Оксфордшър. Имаше една-единствена пречка: между него и открития път се намираше M25. Пищяща, сияйна лента от болка и тъмна светлина 6363
  Всъщност това не е оксиморон. Това е цветът след ултравиолетовия. Техническото му обозначение е инфрачерно. В опитни условия се вижда съвсем лесно. За да осъществите опита, просто изберете една по-ячка тухлена стена с възможност за добър разбег, наведете глава и атакувайте.


[Закрыть].

Цветът, който се плисва на изблици отвъд очите ви, отвъд болката точно преди да умрете, е инфрачерно… Одегра. Нищо не може да я прекоси и да оцелее.

Във всеки случай нищо смъртно. Ала не беше сигурен какво би причинила на един демон. Не можеше да го убие, но никак нямаше да е приятно.

Полицията беше блокирала входа на надлеза отпред. Изгорели останки – някои все още горяха – свидетелстваха за участта на предишните коли, на които се бе наложило да минат по надлеза над тъмното шосе.

Полицията не изглеждаше щастлива.

Кроули превключи на втора и натисна газта.

Мина през блокажа с шейсет. Това беше лесното.

Навсякъде по света са регистрирани случаи на спонтанно самозапалване на хора. В един миг някой най-радостно си пухти през живота и в следващия – тъжна снимка на купчинка пепел и самотни, тайнствено неовъглили се ръка или крак. Случаите на спонтанно самозапалване на превозни средства не са чак дотам добре документирани.

Каквито и да са статистическите данни по въпроса, те току-що се увеличиха с една бройка.

Кожената тапицерия започна да дими. Забил поглед право напред, Кроули заопипва с лявата си ръка седалката за „Правите и акуратни предсказания“ на Агнес Нътър и ги премести на сигурно място в скута си. Щеше му се да беше предрекла и това 6464
  Беше го предрекла. Предсказанието гласеше:
„Улицъ отъ светлина щъ кипне, чернъта Колесницаа на Зъмяташтъ пъламъне и Кралица# няма вечъ да пей звънлив пъст.“  Повечето от рода бяха съгласни с Джелатли Дивайс, написал кратка монография през 1830-те години, в която той го тълкуваше като метафора за изгонването на илюминатите на Вайсхаупт от Баеария през 1785 г.
  # „Куин“; Queen (англ.) – кралица – бел.прев.


[Закрыть].

После пламъците погълнаха колата.

Трябваше да продължи да кара.

От другата страна на надлеза полицаите пак бяха блокирали пътя и отклоняваха колите, опитващи се да влязат в Лондон. Хилеха се на някаква история, която току-що бяха разказали по радиото: че едно ченге на мотоциклет спряло открадната полицейска кола и що да види – шофьорът бил едър октопод.

Някои полицейски отряди биха повярвали на какво ли не. Но не и столичната полиция. Столичната беше най-яката, най-цинично прагматичната, най-твърдоглаво земната полицейска сила в цяла Великобритания.

За да шашнеш ченгетата от столичната, беше нужно нещо наистина сериозно.

Например огромна очукана кола, която представлява ни повече, ни по-малко огнена топка, пламтяща, ревяща, изкорубена бричка от Ада, карана от ухилен психар с тъмни очила, седнал сред пламъците; подире й да се стеле гъст черен дим и тя да приижда право към тях в проливния дъжд и вятър със сто и трийсет километра в час.

Това задължително би ги шашнало.

* * *

Кариерата беше спокойният център на един бурен свят.

Гръмотевиците горе в небето не просто тътнеха – те разцепваха въздуха на две.

– Ще дойдат още мои приятели – повтори Адам. – Скоро ще пристигнат и тогава ще можем да се захванем на сериозно.

Кучето започна да вие. Това вече не беше воят сирена на вълк единак, а странното треперливо скимтене на малко кученце в голяма беда.

Пепър се беше втренчила в коленете си.

Като че си мислеше нещо.

Най-накрая тя вдигна поглед и се вгледа в безизразните сиви очи на Адам.

– Ти кое ще си вземеш, Адам? – попита тя.

Изведнъж грохотът на бурята стихна и се спусна внезапна, кънтяща тишина.

– Какво? – попита Адам.

– Ами ти нали подели света и ние всичките ще получим по едно парче – ти кое парче ще вземеш тогава? Тишината пееше като арфа, тънко и високо.

– Мда – обади се Брайън. – Ти така и не ни каза кое ще вземеш ти.

– Пепър е права – подкрепи я Уенслидейл. – На мене ми се струва, че не е останало кой знае какво, щом като ние ще вземем всичките ония страни.

Устата на Адам се отвори и затвори.

– К’во? – рече той.

– Кое е твойто парче, Адам? – попита Пепър. Адам се вгледа в нея. Кучето бе спряло да вие и беше вторачило в господаря си напрегнат помиярски поглед.

– А-а-аз ли? – заекна той.

Тишината продължаваше – една-едничка нота, която можеше да заглуши всички шумове на света.

– Ами че Тадфийлд – заяви Адам. Те го зяпнаха.

– Ми, и Долен Тадфийлд, и Нортън, и Нортънската гора…

Продължаваха да го зяпат. Погледът на Адам запълзя по лицата им.

– Те са всичко, което съм искал някога – рече той.

Те поклатиха глави.

– Щом искам, мога да ги имам – заяви Адам. В гласа му се долавяше нацупено предизвикателство, а то на свой ред граничеше с внезапно съмнение. – Мога и да ги направя по-добри. По-добри дървета за катерене, по-добри вирове, по-добри…

Гласът му затихна.

– Не можеш – сряза го Уенслидейл. – Това да не ти е Америка и другото там! Това е наистина истинско. Пък и без това те са на всички нас. Наши са.

– И ти не можеш да ги направиш по-добри – додаде Брайън.

– О, ако само това ви притеснява, хич не се притеснявайте – безгрижно рече Адам. – Щото мога да ви накарам и вас да правите, каквото аз поискам…

Той млъкна. Ушите му се вслушаха с ужас в думите, които устата му изговаряше. Ония отстъпваха назад.

Кучето обхвана главата си с лапи.

Лицето на Адам приличаше на въплъщение на краха на империя.

– Не – рече той дрезгаво. – Не. Върнете се! Заповядвам ви!

Те застинаха точно в мига, преди да се втурнат в бяг. Адам ги гледаше.

– Не, аз не исках да… – започна той. – Вие сте ми приятели…

Тялото му се разтресе. Главата му се отметна назад. Той вдигна ръце и задумка по небето с юмруци.

Лицето му се разкриви. Варовикът под маратонките му се пропука.

Адам отвори уста и изпищя. Беше звук, който простосмъртно гърло не бива да е способно да издаде; писъкът изскочи от кариерата, смеси се с бурята, накара облаците да се сгъстят в нови, грозни форми.

Ехтеше ли, ехтеше.

Отекна в цялата вселена, която е доста по-малка, отколкото смятат физиците. Разтресе небесните сфери.

Говореше за загуба и не замлъкна дълго-дълго.

А после спря отведнъж.

Нещо изтече.

Главата на Адам отново се килна надолу. Очите му се отвориха.

Каквото и да беше онова, което дотогава стоеше сред старата кариера, сега там стоеше Адам Йънг. Един Адам Йънг, който знаеше повече, но въпреки всичко Адам Йънг. Може би по – Адам Йънг отвсякога.

Призрачната тишина в кариерата се замени от по-позната, уютна тишина, чистата и проста липса на шум.

Освободените Ония се притискаха до варовиковата стена, забили погледи в него.

– Всичко е наред – рече тихо Адам. – Пепър? Уенсли? Брайън? Върнете се. Всичко е наред. Вече знам всичко. И вие трябва да ми помогнете. Инак всичко онова ще се случи. Ама наистина ще се случи. Ще се случи, ако не направим нещо.

* * *

Тръбите в Джасмин котидж се люшкаха, трещяха и изливаха върху Нют вода, леко биеща на цвят каки. Обаче студена. Вероятно това беше най-студеният студен душ, който Нют беше вземал в живота си.

И никак не му помагаше.

– Небето е червено – посочи той, щом се върна. Чувстваше се леко луднал. – В четири и половина следобед. През август. Какво значи това? В смисъл на насладата за служителите от флотата, да речем? Искам да кажа, щом червеното нощно небе радва моряците, то какво би забавлявало човека, който оперира с компютрите на някой супертанкер? Или не бяха ли овчарите тия, дето се радват нощем? Все не мога да запомня.

Анатема огледа хоросана в косата му. Душът не беше успял да отърве момъка – просто го беше навлажнил и размазал и Нют изглеждаше така, сякаш е нахлупил бяла шапка с косми по нея.

– Тебе май яко те е треснало – рече тя.

– Не, това беше, когато си ударих главата в стената. Нали се сещаш, когато ти…

– Да – Анатема погледна озадачено през счупения прозорец. – Ти би ли казал, че е кърваво на цвят? Много е важно.

– Не бих – заяви Нют, чийто влак на мислите бе временно дерайлирал. – Не е точно кръв. Бие на розово. Сигурно бурята е вдигнала много прах във въздуха.

Анатема ровеше из „Правите и акуратни предсказания“.

– Какво правиш? – попита той.

– Опитвам се да намеря препратката. Не мога да бъда…

– Според мен няма защо да се косиш – заяви Нют. – Знам какво означава останалата част от 3477. Хрумна ми, когато…

– Какво искаш да кажеш с това, че знаеш какво означава?

– Видях го, като идвах насам. И не ми се сопай такава. Боли ме главата. Пише го там на оная вашата въздушна база. И няма нищо общо с мирта. Пише „Мирът е наша професия“. От тия работи, дето ги пишат на табели по въздушните бази. Нали се сещаш: „САК 8657745-то крило“, „Пищящите сини демони“, „Мирът е наша професия“. Такива работи. – Нют притисна главата си с длани. Еуфорията определено утихваше. – Ако Агнес е права, то вероятно точно в момента там вътре има някакъв луд, който навива всичките ракети и им маха регулаторите. Или каквото там имат.

– Не, няма такъв – заяви твърдо Анатема.

– О, така ли? Гледал съм филми! Кажи ми една основателна причина да си толкова сигурна.

– Там няма никакви бомби. Нито пък ракети. Това тук всеки го знае.

– Но това е въздушна база! Има писти!

– Те са само за транспортни самолети и тям подобни. Вътре има само комуникационно оборудване. Радиостанции, такива работи. Грам експлозив няма.

Нют се вторачи в нея.

Вижте как Кроули се носи със сто и осемдесет километра в час по M40 към Оксфордшър. Дори и най-решително нехайният наблюдател би забелязал ред странни неща в него. Например стиснатите зъби или матовочервеното сияние, излизащо иззад слънчевите му очила. И колата. Колата си беше явен намек.

Кроули бе поел на път със своето бентли и проклет да е, ако не пристигнеше пак с бентлито. Не че дори някой от ония маниаци на тема коли, дето си има собствен чифт очила за пътуване с автомобил, би познал, че това е класически модел на „Бентли“. Вече не. Нямаше да познаят дори, че изобщо е „Бентли“. Биха се обзаложили петдесет на петдесет, че това чудо някога е било кола.

За начало по нея не беше останала никаква боя. Може и да беше все още черна там, където цветът й не беше ръждив, размазан червеникавокафяв, но това беше матово, въгленовочерно. Пътуваше вътре в своя собствена огнена топка като космическа капсула по време на особено трудно завръщане в атмосферата.

Около металните джанти беше останала тънка кора от спечена, стопена гума, но като забележеше човек, че джантите кой знае как продължават да се въртят на два сантиметра от повърхността на шосето, това май не се отразяваше кой знае колко фатално на окачването.

Трябваше да се е разпаднала още преди километри.

Тъкмо усилието, с което я задържаше да не се разпадне, караше Кроули да скърца със зъби и беше причина за биопространствената обратна връзка, на която се дължаха светещите червени очи. Това и усилието постоянно да си припомня, че не бива да започва да диша.

Не се беше чувствал така от четиринайсти век.

* * *

Атмосферата в кариерата сега беше по-дружелюбна, но все още напрегната.

– Трябва да ми помогнете да се оправя – рече Адам. – Хората се мъчат да го оправят от хиляди години, но сега трябва да го оправим ние.

Те кимнаха услужливо.

– Разбирате ли, работата е там, че, че… ами нали го знаете Мазния Джонсън?

Ония кимнаха. Всичките го знаеха и Мазния Джонсън, и членовете на другата банда в Долен Тадфийлд. Бяха по големи и не особено приятни. Надали минаваше и седмица, без двете банди да се сджавкат.

– Е – продължи Адам, – ние винаги печелим, нали?

– Почти винаги – поправи го Уенслидейл.

– Почти винаги – съгласи се Адам. – И…

– Във всеки случай повече от половината пъти – обади се Пепър. – Щото нали си спомняте, като се вдигна оная патардия за купона на старчоците в градското кметство, когато ние…

– Това не се брои – заяви Адам. – И те го отнесоха също колкото и ние. Ама нали за старците се предполага, че обичат да слушат как играят деца. Четох го някъде. Не виждам що нас трябва да ни хокат само щото старците ни са нещо сбъркани. – Той замълча. – Както и да е… по-добри сме от тях.

– О, че сме по-добри, по-добри сме – съгласи се Пепър. – За това си прав. По-добри сме, дума да няма. Само дето не винаги печелим.

– Само предположете – подзе бавно Адам, – че можем да ги разбием тотално. Да… да накараме да ги изселят някъде или нещо такова. Просто да сме сигурни, че освен нас в Тадфийлд друга банда няма. К’во ще кажете?

– Какво, искаш да кажеш той да е… мъртъв? – обади се Брайън.

– Не. Просто… просто да се е махнал.

Ония се замислиха. Мазния Джонсън си беше житейски факт още откакто пораснаха достатъчно големи, че да се замерят с влакчета играчки. Опитаха се да вкарат някак в ума си представата за свят с дупка във формата на Джонсън в него.

Брайън се почеса по носа.

– Според мен ще е направо върхът без Мазния Джонсън – заяви той. – Спомняте ли си го какво направи на рождения ми ден? А после аз изядох калая.

– Де да знам – рече Пепър. – Искам да кажа, без стария Мазен Джонсън и бандата му няма да е толкова интересно. Като се позамислиш. Със стария Мазен Джонсън и джонсънитите ни е много забавно даже. Сигурно ще трябва да си намерим някоя друга банда ли, що ли.

– На мене ми се струва – рече Уенслидейл, – че ако питате хората в Долен Тадфийлд, ще ви кажат, че най-добре ще е и джонсънитите, и Ония да ги няма.

Дори и Адам сякаш се шокира. Уенслидейл продължи стоически:

– Например клубът на дъртаците. И Пики също. И…

– Ама ние сме добрите… – започна Брайън. Поколеба се. – Е, добре де – рече той. – Ама ха на бас, че и те си мислят, че хич няма да е толкова интересно, ако всичките ни няма.

– Да – съгласи се Уенслидейл. – Тъкмо това искам да кажа. Тукашните хора не ни щат нито нас, нито джонсънитите – продължи той навъсено. – Нали вечно мрънкат, че сме били карали колело или скейтборд по тротоарите им и сме вдигали твърде много шум и не знам какво си. Също както е казал оня в историческите книги. По дяволите двете ви семейства. Това беше посрещнато с мълчание.

– Някоя от ония сините – обади се най-накрая Брайън, – дето пише „Адам Йънг е живял тук“ или нещо такова?

Обикновено подобна реплика би довела до цели пет минути разгорещен спор, когато Ония бяха в подходящо настроение, но Адам усещаше, че не му е времето сега.

– Онова, което всички вие казвате – обобщи той с най-авторитетния си председателски тон, – е, че хич няма да е хубаво, ако Мазния Джонсън бие Ония или обратното?

– Точно така – съгласи се Пепър. – Щото – додаде тя, – ако ние ги бием, сами ще трябва да сме си смъртни врагове. Ще бъде аз и Адам срещу Брайън и Уенсли – и тя се облегна назад. – Всеки има нужда от някой Мазен Джонсън – заключи тя.

– Мда – рече Адам. – Тъкмо това си мислех. Хич няма да е хубаво някой да победи. Тъкмо това си мислех. – Той се втренчи в Кучето или през Кучето.

– На мене ми се вижда съвсем просто – и Уенслидейл също се облегна. – Не виждам що са трябвали цели хиляди години да го проумеят.

– Защото хората, които са се опитвали да го проумеят, са били мъже – заяви многозначително Пепър.

– Не разбирам защо трябва да вземаш страна – опъна се Уенслидейл.

– Много ясно, че трябва да вземам страна – възрази Пепър. – Всеки трябва да е на страната на нещо.

Адам явно бе стигнал до решение.

– Да. Но според мен можеш сам да си направиш твоя си страна. Мисля, че най-добре ще е да ходите да си вземете колелата – рече той тихо. – Според мен ще е най-добре да отидем да си поприказваме с едни хора.

* * *

Патпатпатпатпатпат, пърпореше моторетката на мадам Трейси по главната. Беше единственото превозно средство, движещо се по тази улица в предградията на Лондон, задръстена с неподвижни коли, таксита и червени лондонски автобуси.

– Никога не съм виждала подобно задръстване – заяви мадам Трейси. – Чудя се дали не е станала катастрофа.

– Съвсем възможно е – отвърна Азирафел. А после:

– Господин Шадуел, ако не ме прегърнете през кръста, ще паднете. Нали разбирате, това нещо не е правено за двама души.

– Трима – измърмори Шадуел, вкопчил едната си ръка в седалката, а другата – в пушката гръмотевица.

– Господин Шадуел, няма да ви повтарям.

– Ш’тряа да спреш, та да си нагодя оръжието – въздъхна Шадуел.

Мадам Трейси надлежно се изкикоти, но спря до бордюра и изключи мотора.

Шадуел се нагласи и неохотно обви с ръце мадам Трейси, а пушката гръмотевица щръкна затъкната помежду им като меч пазител.

Пътуваха в дъжда мълчешком още десет минути, патпатпатпатпат, а мадам Трейси внимателно се прошмугваше между колите и автобусите.

Тя се усети, че очите й се извръщат към спидометъра – доста глупаво, помисли си тя, тъй като той не работеше от 1974 г. насам, а и преди това не се бе справял особено добре.

– Драга ми госпожо, с каква скорост според вас се движим? – попита Азирафел.

– Защо?

– Защото ми се струва, че ако вървим пеш, ще се придвижваме малко по-бързо.

– Е, когато само аз го карам, вдига до двайсет и пет километра в час, но с господин Шадуел трябва да е, ооо, ами около…

– Седем-осем километра в час – прекъсна се тя.

– Предполагам – съгласи се тя.

Зад гърба й се разнесе кашлица.

– Ни мойш ли да забавиш малко таз адска машина, жено? – попита пепеляв глас. От пъкления пантеон – няма нужда да казваме, че той го мразеше целия непоколебимо и праведно – Шадуел хранеше особена омраза към демоните на скоростта.

– В такъв случай – продължи Азирафел – ще стигнем в Тадфийлд след малко по-малко от пет часа. Мадам Трейси се поумълча, а после се обади:

– Колко далече е този Тадфийлд във всеки случай?

– На около шейсет и пет километра оттук.

– Хм – рече мадам Трейси, която някога беше ходила с мопеда на няколко километра оттук, в съседното градче Финчли, да си види племенницата, но оттогава ходеше там с автобуса заради смешните звуци, които моторетката беше почнала да издава по обратния път.

– … всъщност би трябвало да пътуваме със сто и десет, за да стигнем навреме – рече Азирафел. – Хмм. Сержант Шадуел? Сега се дръжте много здраво.

Патпатпатпатпат, и син ореол започна да очертава мопеда и ездачите му с меко сияние като трепкащ остатъчен образ. То ги обгърна.

Патпатпатпатпатпат – мопедът се отлепи тромаво от земята, без нищо видимо да го поддържа, и като се тресеше лекичко, се издигна във въздуха горе-долу на метър и петдесет.

– Не гледайте надолу, сержант Шадуел – посъветва го Азирафел.

– … … – отвърна Шадуел, стиснал здраво клепачи; по сивкавото му чело бе избила пот. Не гледаше надолу. Наникъде не гледаше.

– Да потегляме тогава.

Във всеки високобюджетен фантастичен филм го има онзи момент, когато космически кораб колкото Ню Йорк изведнъж превключва на светлинна скорост. Силно скърцане, все едно стържат с дървена линия по ръба на бюро, ослепително пречупване на светлината и изведнъж звездите се изпъват в тънки линийки, а корабът изчезва. И сега беше съвсем същото, само дето вместо лъскав кораб, двайсет километра дълъг, беше кремава двайсетгодишна моторетка. И нямаше дъгоцветни специални ефекти. И сигурно не вдигна повече от триста километра в час. И вместо пулсиращ вой, който да се хлъзга нагоре по октавите, издаваше само патпатпатпатпат… ВРУУУУУУУШШШ.

Но иначе си беше съвсем същото.

* * *

Там, където M25 – в момента пищящ застинал кръг – пресича M40 към Оксфордшър, се трупаше полиция във все по-обилни количества. Откакто Кроули пресече платната преди половин час, броят на ченгетата се беше удвоил. Поне от страната на M40. Никой не можеше да се измъкне от Лондон.

В добавка към полицаите наоколо стърчаха и още приблизително двеста разни други хора, които оглеждаха M25 с бинокли. Те включваха представители на Армията на Нейно величество, Отряда за обезвреждане на бомби, MI5, MI6, Специалния клон и ЦРУ. Освен това имаше и един продавач на хот-дог.

На всички им беше мокро и студено, и озадачено, и раздразнително с изключение на един полицай, на който му беше мокро, студено, озадачено, раздразнително и бясно.

– Вижте какво. Хич не ми пука дали ми вярвате или не – въздъхна той. – Само ви казвам какво видях. Беше стара кола, ролс-ройс или бентли, от ония тузарските стари модели, и мина по моста.

Един от старшите армейски техници го прекъсна:

– Не може да е минала. Според нашите инструменти температурата над M25 е някъде над седемстотин градуса.

– Или сто и четирийсет под нулата – додаде асистентът му.

– Или сто и четирийсет под нулата – съгласи се старшият техник. – В данните наистина се появява някакво объркване, макар че според мен можем спокойно да го припишем на някаква механична грешка 6565
  Това беше вярно. Нямаше на света термометър, който бихте могли да убедите да показва едновременно +700 и —140 градуса по Целзий: а температурата беше точно тази.


[Закрыть], но остава факт, че не можем да прекараме напряко над M25 дори и хеликоптер. Как, да му се не види, ще ми разправяш, че луксозна стара кола минала отгоре непокътната?

– Не съм казал, че е минала непокътната – поправи го полицаят, който сериозно се беше замислил дали да не напусне столичната полиция и да захване бизнес с брат си, решил да напусне работата си в електроенергетиката и възнамеряващ да почне да развъжда пилета. – Избухна в пламъци. Просто продължи да си върви.

– Ти сериозно ли очакваш някой от нас да повярва…? – подзе друг.

Остър, пронизителен звук, призрачен и странен. Все едно свирят едновременно с хиляда стъклени хармоники, леко разстроени; все едно самите молекули на въздуха стенат от болка.

И вррууушш.

Проплува над главите им, на дванайсет метра нагоре във въздуха, обгърнат в тъмносин ореол, избледняващ до червено по краищата: малко бяло мопедче, а на него – жена на средна възраст с розова каска и вкопчен здраво в нея дребосък с шлифер и предпазна каска в отровнозелено (мопедът летеше твърде високо, за да забележи някой, че дребосъкът е стиснал клепачи, но така си беше).

Жената крещеше. При това следното:

– Джеррронннимоооо!

* * *

Едно от предимствата на васабито, неизменно изтъквани от Нют, беше, че когато е тежко повредено, това си личи много трудно. Налагаше му се постоянно да вкарва „Дик Търпин“ в банкета, за да заобикаля нападалите клони.

– Заради тебе изпуснах на пода всички фишове! Колата отново тупна на платното; немощен гласец се обади нейде изпод жабката:

– Внимание! Налягането на бензина!

– Сега никога няма да мога да ги подредя – оплака се Анатема.

– Не ти и трябва – отвърна й Нют с налудничав тон. – Просто вдигни един. Който и да е. Няма значение.

– Какво искаш да кажеш?

– Ами, че ако Агнес е права и ние правим всичко това, защото тя го е предсказала, тогава, който и фиш да вдигнеш в момента, той трябва да важи. Логично е.