Текст книги "Добри поличби "

Автор книги: Терри Дэвид Джон Пратчетт

Соавторы: Нил Гейман
сообщить о нарушении

Текущая страница: 13 (всего у книги 22 страниц)

– Мисля, че вероятно сте сбъркали магазина – отвърна Азирафел. – Ще ти се обадя по-късно – рече той на слушалката и затвори.

– Видях те к’ви ги вършиш! – изръмжа Шадуел. Покрай устата му лъскаха пръски от пяна. Не помнеше някога да е бил по-ядосан.

– Ъ-ъ… не е така, както изглежда… – заобяснява Азирафел и още докато го изричаше, усети, че що се отнася до умелата размяна на реплики, на тази фраза определено й липсва лустро.

– Ха на бас! – тържествуващо възкликна Шадуел.

– Не, искам да кажа…

Без да откъсва очи от ангела, Шадуел изприпка назад, сграбчи дръжката на вратата и я затръшна толкова силно, че камбанката издрънча.

– Камбана – рече той.

Сграбчи „Правите и акуратни предсказания“ и я тръшна тежко на масата.

– Книга! – изръмжа той.

Бръкна в джоба си и измъкна ръждясалия „Ронсън“.

– Свещ на практика! – кресна той и занастъпва. Кръгът се падаше на пътя му. Той засия с бледа синя светлина.

– Ъ-ъ… – обади се Азирафел. – Според мен не е много добра идея да…

Шадуел не го слушаше.

– От името на властта, която въплъщавам в лицето на Издирвач на вещици… – задекламира той, – ти нареждам да напуснеш това място…

– Виждате ли, кръгът…

– … и да се върнеш там, отдето си дошъл, без да спираш да…

– Наистина ще бъде неразумно за човешко същество да стъпи в него, без да…

– … и ни струваш зло…

– Пази се от кръга, човече глупав!

– … и никога не се връщай да дразниш…

– Да, да, но, моля ви, пазете се от… Азирафел се спусна към Шадуел, размахал настоятелно ръце.

– … И НИВГАЖ СА НИ ВРЪЩАЙ! – завърши Шадуел, насочил към него отмъстителен пръст с черен нокът.

Азирафел погледна към краката си и изруга за втори път от пет минути насам. Беше стъпил в кръга.

– Ох, да го еба! – възкликна той.

Последва мелодично „Дръннн!“ и синьото сияние изчезна. Както и Азирафел.

Изминаха трийсет секунди. Шадуел не помръдна. После с разтреперана лява ръка той се пресегна и смъкна дясната надолу.

– Ало? – извика той. – Ало?

Никой не му отговори.

Шадуел потръпна. След това, протегнал напред ръка като пистолет, с който не смее да стреля, а не знае как да го изпразни, той пристъпи навън и остави вратата да се затръшне зад него.

Чак подът се разтресе. Една от свещите на Азирафел падна, ръсейки горящ восък по стария, сух паркет.

Лондонският апартамент на Кроули беше въплъщение на стила.

Беше всичко, което би трябвало да бъде един апартамент: просторен, бял, елегантно обзаведен – и имаше онзи дизайнерски вид, все едно никой не живее там, който се постига единствено с неживеене там.

Така е, защото Кроули не живееше там.

Апартаментът беше просто мястото, където той се връщаше вечер, когато беше в Лондон. Креватите бяха винаги оправени; хладилникът винаги беше пълен с деликатеси, които никога не се разваляха (в края на краищата нали затова Кроули имаше хладилник), пък и като стана дума, хладилникът никога нямаше нужда от размразяване и дори от включване.

В хола имаше огромен телевизор, бяло кожено канапе, видео и уредба с лазерни дискове, телефонен секретар, два телефона – линията със секретаря и частната линия (номер, неоткрит досега от легионите телефонни търговци, които упорито се опитваха да му пробутат двойно полиране, каквото вече имаше, или застраховка „живот“, от каквато нямаше нужда) – и квадратна матовочерна стереоуредба – от онези, толкова изтънчено проектирани, че имат само копче за включване и изключване и за увеличаване и намаляване на звука. Единственото, което Кроули беше пропуснал, бяха тонколоните – беше забравил за тях. Не че имаше значение. И без тях възпроизвеждането на звука беше идеално.

Имаше невключен факс, интелигентен колкото компютър, и компютър, интелигентен колкото бавноразвиваща се мравка. Въпреки това Кроули си го ъпгрейдваше на всеки няколко месеца, защото според него лъскавият компютър беше тъкмо онова нещо, което би притежавало човешкото същество, на което се опитваше да се прави. Този тук беше все едно порцир с екран. Инструкциите за използването му още си бяха в прозрачните обвивки 4242
  Заедно със стандартната гаранционна карта, в която пишеше, че ако машината 1) не работи; 2) не върши онова, което го пише в скъпите реклами; 3) изпържи махалата наоколо; 4) и всъщност изобщо я няма вътре в скъпата кутия, след като я отвориш, това изрично, абсолютно, безусловно и в никакъв случай не е по вина на производителя, той не отговаря за това, че купувачът трябва да се смята за късметлия, задето му е било позволено да си даде парите на производителя, и че всеки опит купувачът да третира онова, за което току-що е платил, като своя лична собственост ще доведе до прояви на внимание от страна на сериозни мъже със заплашителни куфарчета и много тънки часовници.
  Кроули беше изключително впечатлен от гаранциите, предлагани от компютърната индустрия. Толкова, че изпрати Долу пакет, адресиран до отдела, който съставяше договорите за Безсмъртни души, заедно с жълта паметка, на която пишеше само: „Учете се, пичове“.


[Закрыть].

Всъщност единственото нещо в апартамента, на което Кроули отделяше някакво персонално внимание, бяха неговите стайни растения. Те бяха огромни, зелени и великолепни, с лъскави, здрави, гланцови листа.

Така беше, защото веднъж седмично Кроули обикаляше апартамента с една зелена пластмасова пръскалка, пръскаше листата и приказваше на растенията.

Някъде в началото на седемдесетте беше чул по Радио Четири, че на растенията трябвало да се говори, и реши, че идеята е отлична. Макар че „говори“ може би не е точната дума за онова, което правеше Кроули.

А онова, което правеше, беше да им внушава страх от Бога.

По-точно страх от Кроули.

В добавка към което на всеки два месеца той си нарочваше някое растение, което растеше твърде бавно или се беше поддало на спаружване или почерняване, или пък просто не изглеждаше толкова добре, колкото другите, и го показваше на всички други растения.

– Кажете „сбогом“ на другаря си – казваше им той. – Той просто не можа да пресече това…

После напускаше апартамента заедно с провинилото се растение и се връщаше след около час с голяма, празна саксия, която оставяше някъде из апартамента така, че да бие на очи.

Растенията бяха най-пищните, свежи и прекрасни растения в Лондон. И живеещите в най-голям ужас.

Холът се осветяваше от прожектори и бели неонови тръби от ония, които човек небрежно подпира на някой стол или в ъгъла.

Единствената стенна украса беше рисунка в рамка – черновата на Мона Лиза, оригинална скица на Леонардо да Винчи. Кроули я беше купил от художника един горещ следобед във Флоренция и според него беше по-добра от завършената картина 4343
  Както и според Леонардо. „В ескизите хванах както трябва тая нейна проклета усмивка – беше казал той на Кроули, докато си посръбваше изстудено винце в обедната жега, – ама като тръгнах да я рисувам с бои, съвсем я оплесках. Когато им я занесох, мъжът й се опита да ми каже това-онова, ама, викам му аз, синьор Дел Джокондо, то освен вас кой ли друг ще я гледа? Та… я пак ми обясни за онова, хеликоптер ли беше, какво беше, а?“


[Закрыть].

Кроули имаше спалня и кухня, и кабинет, и хол, и тоалетна; всяка стая винаги беше чиста и идеална.

Беше прекарал известно време в притеснения във всяка една от тези стаи по време на дългото очакване на Края на света.

Пак беше позвънил на агентите си от Армията за издирване на вещици в опит да се сдобие с някакви новини, но свръзката му, сержант Шадуел, току-що бе излязъл, а тъпата администраторка като че не успяваше да схване, че е склонен да говори и с някой друг.

– Господин Пълсифър също го няма, миличък – рече му тя. – Сутринта замина за Тадфийлд. На мисия.

– Ще разговарям с когото и да било – беше й обяснил той.

– Ще предам на господин Шадуел – бе отвърнала тя – когато се върне. А сега, ако нямаш нищо против, тази сутрин съм заета и не мога да си зарежа джентълмена така за дълго време, инак ще вземе да умре. А в два ще идват госпожа Ормерод и господин Скроги, и младата Джулия ще идват на сеанс, та ще трябва и да почистя и тъй нататък, преди това. Но ще предам на господин Шадуел.

Кроули се отказа. Опита се да чете роман, но не можа да се съсредоточи. Опита се да подреди компактдисковете си по азбучен ред, но се отказа, след като откри, че вече бяха подредени по азбучен ред, както и библиотеката, и колекцията му от соул музика 4444
  Много се гордееше с тази колекция. Цели векове я бе събирал. Това беше истинска Музика на душата. Джеймс Браун не фигурираше в нея.


[Закрыть].

Най-накрая се кротна на бялото кожено канапе и включи с жест телевизора.

– Докладват ни – каза притесненият новинар, – ъ-ъ… докладват ни… ами като че никой не знае какво става, но наличните репортажи като че ъ-ъ… сочат увеличаване на международното напрежение, което миналата седмица по това време без съмнение щеше да бъде смятано за невъзможно, тогава ъ-ъ… всички като че толкова хубаво се разбираха помежду си. Ъ-ъ…

Това поне отчасти изглежда се дължи на пороя от необикновени събития през последните няколко дена. Край японския бряг…

КРОУЛИ?

– Да – призна си Кроули.

– КАКВО, ПО ДЯВОЛИТЕ, СТАВА, КРОУЛИ? КАКВО ТОЧНО ПРАВИШ?

– Какво имате предвид? – попита Кроули, макар вече да знаеше какво.

– МОМЧЕТО НА ИМЕ МАГ. ДОВЕДОХМЕ ГО В ПОЛЯТА НА МЕГИДО. КУЧЕТО НЕ Е С НЕГО. ДЕТЕТО НЕ ЗНАЕ НИЩО ЗА ВЕЛИКАТА ВОЙНА. ТОЙ НЕ Е СИН НА НАШИЯ ГОСПОДАР.

– А – рече Кроули.

– САМО ТОВА ЛИ МОЖЕШ ДА КАЖЕШ, КРОУЛИ? НАШИТЕ ВОЙСКИ СА СЪБРАНИ, ЧЕТИРИТЕ ЗВЯРА СЕ ВТУРНАХА – НО НАКЪДЕ? НЕЩО СЕ Е ОБЪРКАЛО, КРОУЛИ И ТИ ОТГОВАРЯШ. А ПО ВСЯКА ВЕРОЯТНОСТ СИ И ВИНОВЕН. ВЯРВАМЕ, ЧЕ ИМАШ СЪВСЕМ РАЗУМНО ОБЯСНЕНИЕ ЗА ВСИЧКО ТОВА…

– О, да – съгласи се с готовност Кроули. – Съвсем разумно.

– … ЗАЩОТО ЩЕ ТИ ДАДЕМ ШАНС ДА НИ ОБЯСНИШ. ЩЕ РАЗПОЛАГАШ С ЦЯЛОТО СЪЩЕСТВУВАЩО ВРЕМЕ ЗА ОБЯСНЕНИЕ. А НИЕ ЩЕ ИЗСЛУШАМЕ С ГОЛЯМ ИНТЕРЕС ВСИЧКО ОНОВА, КОЕТО ИМАШ ДА НИ КАЗВАШ. А ТВОЕТО ИЗЯВЛЕНИЕ И ОБСТОЯТЕЛСТВАТА, КОИТО ЩЕ ГО СЪПЪТСТВАТ, ЩЕ БЪДАТ ИЗТОЧНИК НА ЗАБАВЛЕНИЕ И УДОВОЛСТВИЕ ЗА ВСИЧКИ ПРОКЪЛНАТИ В АДА, КРОУЛИ. ЗАЩОТО БЕЗ ЗНАЧЕНИЕ КОЛКО СЪСИПАНИ СА ОТ МЪЧЕНИЯ И В КАКВА АГОНИЯ СТРАДАТ НАЙ-НИЗШИТЕ СРЕД ПРОКЪЛНАТИТЕ, КРОУЛИ, НА ТЕБЕ ОЩЕ ПО-ЛОШО ТИ СЕ ПИШЕ…

С жест Кроули изключи телевизора.

Матовият сивкавозелен екран продължи да говори – тишината се оформяше в думи.

ХИЧ НЕ СИ И МИСЛИ ДА СЕ ОПИТВАШ ДА НИ ИЗБЯГАШ, КРОУЛИ. ИЗХОД НЯМА. СТОЙ СИ НА МЯСТОТО. ЩЕ ДОЙДАТ ДА ТЕ… ВЗЕМАТ…

Кроули отиде до прозореца и погледна навън. Нещо черно във формата на кола бавно пълзеше по улицата към него. Достатъчно наподобяваше кола, та да преметне повърхностния наблюдател. Кроули, който наблюдаваше много внимателно, забеляза, че колелата не само не се въртят, а дори и не са прикрепени към колата. С отминаването на всяка къща тя забавяше ход; Кроули предположи, че пътниците вътре (никой от тях не беше шофьор – никой не знаеше да кара) оглеждат номерата.

Имаше малко време. Кроули отиде в кухнята и извади изпод мивката пластмасова кофа. После се върна в хола.

Пъклените власти бяха прекъснали комуникацията. Кроули обърна телевизора към стената – за всеки случай.

Приближи се до „Мона Лиза“.

Свали картината от стената и отдолу се показа сейф. Не беше стенен сейф – беше закупен от компания, специализирала се в обслужването на ядрената индустрия.

Отключи го и разкри вътрешна врата с шайба-ключалка. Завъртя шайбата (шифърът беше 4–0–0–4, лесен за запомняне – годината, когато беше се хързулнал на тази глупава, прекрасна планета, тогава, когато тя беше лъскава и нова).

Вътре в сейфа имаше термос, две тежки ПВЦ ръкавици от ония, които ти покриват ръката до рамото, и щипци.

Кроули се спря: Огледа нервно термоса.

(Долу нещо рече „Прассс!“. Входната врата.)

Той нахлузи ръкавиците, подбра чевръсто термоса, щипците и кофата – а като помисли малко, награби и пръскалката, оставена до едно буйно разраснало се каучуково дърво – и се отправи към кабинета с походката на човек, понесъл термос, пълен с нещо, дето, ако го изпусне или дори през ум му мине да го изпусне, би причинило експлозия от ония, дето подтикват белобрадковците да правят изказвания от рода на „А тук, където е сега този кратер, някога беше град Ва-Шинг-Тон“ в долнопробните фантастични филми.

Стигна до кабинета и бутна вратата с рамо. После огъна колене и бавно остави нещата на пода. Кофата… щипците… пръскалката… и най-накрая, съвсем бавно, термоса.

На челото му започна да избива капчица пот, която се стече в окото му. Той я избърса.

После внимателно и предпазливо използва щипците, за да отвинти капачката на термоса… леко… леко… готово…

(Тропане долу по стълбите, сподавен писък. Ще да беше дребничката старица от долния етаж.)

Не можеше да си позволи да действа припряно.

Стисна термоса с щипците и като внимаваше да не пролее и най-малката капчица, изля съдържанието в пластмасовата кофа. Едно погрешно движение – толкова му трябваше.

Готово.

После открехна вратата на кабинета на около десетина сантиметра и закрепи кофата отгоре й.

Използва щипците, за да завинти обратно капачката, после (… трясък във външното антре…) свали ПВЦ ръкавиците, подбра пръскалката и се настани зад бюрото.

– Кролий…? – подвикна гърлен глас. Хастур.

– Те там е – изсъска друг глас. – Надушвам я, лигавата му гадинка с гадинка. – Лигур.

Хастур и Лигур.

Вижте сега, както Кроули първи би ви възразил, повечето демони дълбоко в душата си не бяха зли. В голямата космическа игра – така, както го чувстваха – те заемаха същото положение като данъчните инспектори – вършат работа, непопулярна може би, но от съществено значение за цялостното опериране на всичко въобще. То като става дума, и някои ангели не бяха самата добродетел. Кроули беше срещал един-двама, които, опреше ли до справедливо наказание за неблагочестивците, наказваха доста по-ячко, отколкото беше строго необходимо. Общо взето, всеки имаше работа да върши и просто си я вършеше.

А от друга страна, имаше и такива като Лигур и Хастур, дето гадорията ги изпълваше с такава мрачна наслада, че можеше и с човеци да ги сбъркаш.

Кроули се облегна назад на стола си. Насили се да се отпусне, но претърпя отвратителен провал.

– Тука съм, хора – подвикна той.

– Искаме да си кажем някоя дума с тебе – обади се Лигур (с тон, предназначен да намекне, че „дума“ в случая е синоним на „ужасяващо болезнена вечност“) и трътлестият демон бутна вратата.

Кофата се люшна и се нахлупи право върху главата му.

Пуснете бучка натрий във вода. Наблюдавайте я как пламти, гори и се върти като пощуряла, искри и цвърти. И това беше същото, ама по-гадно.

Демонът се белеше, пламтеше и пърхаше. От него излизаше мазен кафяв дим, а той пищеше ли, пищеше. После се сгърчи, нагъна се и онова, което бе останало от него, остана да блещука сред изгорелия, почернял кръг на килима. Приличаше на шепа смлени плужеци.

– Здрасти – подхвърли Кроули на Хастур, който вървеше подир Лигур и за зла беда само беше опръскан.

Има неща немислими; дори и демоните не биха повярвали, че има бездни, в които други демони са способни да пропаднат.

– … Светена вода. Копеле гадно – изруга Хастур. – Копеле гадно недно. Той никога нищичко не ти е правил.

– Досега – поправи го Кроули, който се чувстваше малко по-спокойно сега, когато шансовете бяха почти равни. Почти, ала все още не бяха равни, хич, ама хич не бяха равни. Хастур беше херцог Адски. Кроули даже местен съветник не беше.

– Твоята съдба злочеста майки шепнешком в мрака ще разказват рожби си да плашат – произнесе Хастур и после се усети, че езикът на Ада не звучеше кой знае колко уместно в случая. – Ш’та турят при проклетите чистачки, пич – додаде той.

Кроули вдигна зелената пластмасова пръскалка и я разбълника заплашително.

– Махай се! – Чу, че телефонът на долния етаж звъни. Четири пъти, после секретарят се включи. Позачуди се смътно кой ли се обажда.

– Не ме плаши – отвърна Хастур. Наблюдаваше как една водна капчица се процеди през чучура и бавно се застича по пластмасовия контейнер към ръката на Кроули.

– Знаеш ли какво е това? – попита Кроули. – Това е пръскалка за растения „Сейнсбърис“, най-евтината и ефикасна пръскалка в света. Изстрелва във въздуха тънка струйка вода. Има ли нужда да ти обяснявам какво има вътре? То може да те превърне в онова там – той посочи гадостта на килима. – А сега си върви.

Тогава капчицата, стичаща се по пръскалката, стигна до свитите пръсти на Кроули и спря.

– Блъфираш – рече Хастур.

– Може и така да е – отвърна Кроули с тон, от който се надяваше съвсем ясно да си личи, че блъфът е последното, за което си мисли. – А може и да не е. Ти късметлия ли си, как мислиш?

Хастур направи жест. Пластмасовата круша се разпадна като оризова хартия. Водата се плисна по бюрото на Кроули и заля целия му костюм.

– Да – рече Хастур. А после се усмихна. Зъбите му бяха твърде остри, а езикът му трепкаше между тях. – А ти?

Кроули не отвърна нищо. План А беше сработил. План Б се беше провалил. Всичко зависеше от План В, но съществуваше една спънка: той дори и до Б не беше стигнал в планирането.

– Тъй че – изсъска Хастур – време е за тръгване, Кроули.

– Според мен ти трябва да знаеш нещо – Кроули се опитваше да печели време.

– И какво е то? – усмихна се Хастур.

И тогава телефонът на бюрото на Кроули иззвъня.

Демонът го вдигна, като предупреди Хастур:

– Не мърдай. Трябва да узнаеш нещо много важно, съвсем сериозно ти говоря. Ало?

– Кхъм – рече Кроули. А после додаде: – Тцъ. Едно старо приятелче е тук при мене.

Азирафел му затвори. Кроули се зачуди какво ли искаше ангелът.

И изведнъж план В се появи в главата му. Той не затвори слушалката. Вместо това каза:

– Добре, Хастур. Издържа изпитанието. Готов си да влезеш в играта с едрите риби.

– Ти да не си полудял?

– Хич даже. Не разбираш ли? Това беше изпитание. Господарите на Ада трябваше да разберат дали си надежден, преди да те назначат за командир на Легионите на Прокълнатите в предстоящата Война.

– Кроули, ти или лъжеш, или си луд, или пък може би и двете – рече Хастур, но увереността му беше поразклатена.

Само за миг той се беше замислил над тази възможност – и тъкмо тук го бе спипал Кроули. Беше просто възможно Адът да го изпитва. Този Кроули беше нещо повече, отколкото изглеждаше. Хастур беше параноик, което, като живееш в Ада, е просто разумна реакция на добро приспособяване – там наистина всеки те дебнеше да те сгащи.

Кроули започна да набира някакъв номер.

– Всичко е наред, херцоже Хастур. Не бих очаквал да повярваш на мен – призна си той. – Но защо не се обадим на Съвета на Мрака…? Сигурен съм, че те могат да те убедят.

Телефонът, който беше набрал, щракна и започна да звъни.

– Чао, тъпако – рече Кроули. И изчезна.

След мъъъничка частичка от секундата и Хастур вече го нямаше.

* * *

С годините са се натрупали огромен брой теологични човекочасове, прекарани в спорове по прочутия въпрос:

Колко ангела могат да танцуват на върха на една игла?

За да се стигне до отговор, трябва да се вземат под внимание следните факти:

Първо, ангелите просто не танцуват. Това е една от отличителните им характеристики като ангели. Те могат да слушат с наслада и разбиране Музиката на сферите, но никак не ги сърби да скочат и да почнат да се кълчат в ритъм с нея. Така че нито един.

Най-малкото – почти нито един. Азирафел се беше научил да танцува гавот в един дискретен джентълменски клуб на „Портланд плейс“ в края на 1880-та и макар в началото да разбираше от това колкото патка от банково дело, след време доста надобря и му беше мъчничко, когато няколко десетилетия по-късно гавотът завинаги излезе от мода.

Така че, при положение че танцът е гавот и при положение че се намери подходящ партньор (който заради спора също може да танцува едновременно и гавот, и на върха на игла), отговорът е един – ни повече, ни по-малко.

Сега пък може да попитате колко демона могат да танцуват на върха на една игла. В края на краищата от един сой са с ангелите. И поне танцуват 4545
  Макар че не е точно това, дето ние с вас му викаме танцуване. Във всеки случай не и добро танцуване. Демоните се движат като британските състави на конкурса за песен на Евровизията.


[Закрыть].

Та като поставите нещата по тоя начин, отговорът е всъщност бая, при положение че зарежат физическите си тела, което за демона е фасулска работа. Физиката не ограничава демоните. Погледнато от широка перспектива, Вселената е просто нещо мъничко и кръгличко като ония пълни с вода топки, дето, като ги разклатиш, вътре се извива снежна буря 4646
  Макар че, освен ако неизразимо великият план не е доста по-неизразимо велик, отколкото се вярва, на дъното на Вселената няма огромен пластмасов снежен човек.


[Закрыть]. Но погледнато съвсем отблизо, единственият проблем с танцуването на върха на игла са тия огромни трапове между електроните.

За онези от ангелски сой или демонска порода размерът, формата и съставът са просто опции.

Кроули в момента пътува с невероятна скорост по един телефонен кабел.

ДРЪН.

Кроули мина през две телефонни централи със скорост частица (много достойна) от скоростта на светлината. Хастур го следваше плътно – на десет-дванайсет сантиметра, – но при тези им размери това дава на Кроули много удобна преднина. Която, разбира се, ще се стопи, изскочеше ли от другия край.

Бяха твърде малки, че да възпроизвеждат звуци, но за демоните звуците не са задължителни, за да си общуват. Чуваше как Хастур врещи подире му:

– Копеле недно! Ще те пипна. Не можеш ми избяга!

ДРЪН.

– Където излезеш и ти, ще изляза и аз! Няма да ми се измъкнеш!

Кроули бе изминал над трийсет километра кабел за по-малко от секунда.

Хастур го следваше по петите. Кроули трябваше много много внимателно да прецени момента.

ДРЪН.

Третото иззвъняване. Е, помисли си Кроули, нищото иде.

Спря внезапно и видя как Хастур се стрелна край него. Хастур се обърна и…

ДРЪН.

Кроули се стрелна по кабела, мина през пластмасовото покритие и се материализира в цял ръст, съвсем без дъх останал, в своя хол.

Щрак.

Лентата за записване на телефонния секретар се завъртя. Последва сигнал и щом лентата за съобщения се превъртя, от говорителя след сигнала се разнесе писък: „Да! Какво?!… Ах ти, змия проклета!“

Малката червена лампичка за съобщения замига.

Светваше – угасваше, светваше – угасваше като сърдито червено оченце.

На Кроули наистина му се щеше да му се намираха още малко светена вода и време да държи касетата в нея, докато се разтвори. Но подготвянето на смъртоносната баня за Лигур си беше достатъчно опасно. Светената вода си я къташе от години, ей тъй, за всеки случай и дори присъствието й в стаята го изнервяше. Или… може би… да, какво щеше да стане, ако сложи касетата в колата? Можеше да си го върти ли, върти, докато се превърне във Фреди Меркюри. Щеше да се прояви като гадняр, но какво да се прави.

Някъде далече проехтя гръмотевица.

Нямаше време за губене.

Нямаше къде да отиде.

Но тръгна. Метна се в бентлито и подкара към Уест Енд, като да го бяха погнали всички демони на Ада. Което, повече или по-малко, така си и беше.

Мадам Трейси чу бавните стъпки на господин Шадуел, които изкачваха стълбите. По-бавни от обикновено, а на всеки няколко стъпала спираха. Обикновено той изкачваше стъпалата така, сякаш ги мразеше всичките до едно.

Тя отвори вратата. Беше се облегнал на стената на площадката.

– Ама, господин Шадуел – възкликна тя, – какво направили с ръката си?

– Къш от мени, жина – изпъшка Шадуел. – Ни съм си знайл силата!

– Защо я държите така напред?

Шадуел се опита да се навре в стената.

– Дръпни са, ти казвам! Ни отговарям!

– Какво, дявол да го вземе, се е случило с вас, господин Шадуел? – попита мадам Трейси, като се опитваше да го хване за ръката.

– Взе го дяволът! Взе го!

Тя успя да сграбчи ръката му. Господин Шадуел, този бич за злото, беше безсилен да й се възпротиви, когато го помъкна към апартамента си.

Никога досега не беше влизал тук – поне не и в будно състояние. Сънищата му бяха обзавели този апартамент с коприни, атлазени драперии и нещо, което мислеше за благовония. В действителност входът към кухнята беше преграден със завеса от мъниста и имаше лампа, направена доста несръчно от бутилка от „Кианти“ – разбиранията на мадам Трейси за шик, също като тия на Азирафел, се бяха окопали около 1953 г. В средата на стаята имаше маса, покрита с кадифена покривка, а на покривката – кристалната топка, която все повече се превръщаше в основното оръдие, с което мадам Трейси си вадеше хляба.

– Според мен ще е добре да си полегнете, господин Шадуел – рече тя с тон, който не допускаше възражения, и го поведе към спалнята. Беше твърде стъписан, за да протестира.

– Но младият Нют е там – измънка той – в плен на погански страсти и окултни измами!

– Тогава съм сигурна, че ще знае как да се справи с тях – рече бодро мадам Трейси, чиято представа за Нютовите изживявания вероятно беше много по-близка до действителността, отколкото тази на господин Шадуел. – И съм убедена, че той не би искал така да се натоварвате. Лежете си спокойно, пък аз ще сваря и за двама ни по едно чайче.

Тя се изгуби сред тракането на мънистената завеса.

Изведнъж Шадуел остана сам върху онова, което, доколкото си спомняше през отломките от попилените си нерви, беше ложето на греха, и точно в този момент не беше способен да реши дали всъщност това, че е сам на него, е по-добре или по-зле. Извърна глава, за да огледа обстановката.

Схващанията на мадам Трейси за еротиката датираха от времената, когато младежите израстваха с мисълта, че онези работи, дето жените ги имат отпред, са плажни топки, Брижит Бардо можеше да бъде наричана секси котенце, без това да предизвиква взривове от смях, и наистина съществуваха списания с имена като „Момичета, гъдел и жартиери“. Някъде сред тази вряща и кипяща разпуснатост тя беше добила убеждението, че плюшените играчки създават интимна, кокетна атмосфера в спалнята.

Шадуел се взира известно време в голям ошмулен мечок без едно око и с откъснато ухо. Вероятно името му беше нещо от сорта на мистър Бъгинс.

Извърна глава на другата страна. Погледа му препречи пижама във формата на животно – можеше да е куче, но пък като нищо можеше да е и скункс. То се хилеше жизнерадостно.

– Ъх – изпъшка той.

Но споменът продължаваше да го връхлита. Беше успял, наистина. Никой друг от армията досега не беше изгонвал демон, доколкото знаеше. Ни Хопкинс, ни Кивтингс, ни Дайсман. Вероятно не е смогнал дори ротен сержант майор Наркър 4747
  През великата епоха на имперския експанзионизъм армията се радваше на ренесанс. Безкрайните схватки, в които влизаха британските войски, често ги изправяха срещу баячи, чакръкчии, шамани и други окултни противници. Тъкмо това е бил моментът да се разгърнат такива като майор Наркър, чиято крачеща фигура – един и деветдесет, че и още пет-шест сантима отгоре, сто и петнайсет кила тежка, стиснала бронирана Книга, четирикилограмова Камбана и специално подсилена Свещ – можела да прочисти полето с противници по-бързо от картечница „Гейтлинг“. Сесил Роудс пише за него: „Някои далечни племена го смятат за нещо като бог и онзи знахар, който би тръгнал да отстоява своето срещу натиска на майор Наркър, трябва да е бил изключително храбър и голям инат. Бих предпочел да имам на своя страна този човек пред два батальона бурки.“


[Закрыть], притежател на рекорда за изнамерени вещици за всички времена. Рано или късно всяка армия се натъква на върховното си оръжие и ето, сега то съществуваше, размишляваше Шадуел – на края на ръката му.

Е, майната му на правилото „Не започвай пръв“. Щеше да си поотпочине, както си беше полегнал, а после… Силите на мрака най-после си бяха намерили майстора…

Когато мадам Трейси донесе чая, той вече хъркаше. Тя тактично затвори вратата, а и доста благодарно, защото след двайсет минути имаше сеанс, а в днешно време човек не бива да се отказва от пари.

Макар мадам Трейси в много отношения да си беше бая глупавичка, за някои неща притежаваше инстинкт, а що се отнася до това да човъркаш из окултното, беше му схванала цаката без грешка. Човъркане – беше разбрала тя – тъкмо това искаха нейните клиенти. Не искаха да ги набутват вътре до шия. Не искаха многопластовите мистерии на Времето и Пространството, искаха просто да се уверят, че мама след смъртта си се оправя много добре. Искаха окултизъм колкото да си подсладят простичкия животец, за предпочитане на порции, не по-дълги от четирийсет и пет минути, последвани от чай с бисквитки.

Те със сигурност не искаха страуш свещи, миризми, литании или мистични руни. Мадам Трейси дори бе махнала повечето карти от Големия аркан на таро, защото видът им май разстройваше хората.

Освен това се грижеше винаги да слага зелето да се вари точно преди сеанса. Няма нищо по-вдъхващо увереност, нищо по-вярно на комфортния дух на английския окултизъм от миризмата на брюкселско зеле, къкрещо в съседната стая.

* * *

Беше ранен следобед. Тежките буреносни облаци бяха оцветили небето в цвят на старо олово. Скоро щеше да завали – проливен, заслепяващ дъжд. Пожарникарите се надяваха да завали скоро. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

Бяха пристигнали доста навреме. По-младите търчаха възбудено насам-натам, размотаваха маркуча и размахваха брадвички; по-старите пожарникари от пръв поглед разбраха, че сградата е взела-дала, и не бяха убедени дори, че дъждът ще спре пожара и той няма да закачи съседните сгради. Точно тогава едно черно бентли изскочи иззад завоя, занесе, качи се на тротоара със скорост над деветдесет километра в час и спря с писък на спирачки на сантиметър-два от стената на книжарницата. От него изскочи изключително възбуден млад мъж с тъмни очила и се втурна към вратата на горящата книжарница.

Един пожарникар му пресече пътя.

– Вие ли сте собственикът на заведението? – попита пожарникарят.

– Я стига глупости! Да ви приличам на собственик на книжарница?!

– Че всъщност знам ли, сър. Външността може да бъде много измамна. Например аз съм пожарникар. Но въпреки това, когато ме срещат цивилен, хората, на които не им е известна професията ми, често се случва да ме вземат за експерт-счетоводител или за директор на компания. Представете си ме без униформа, сър – що за човек виждате пред себе си? Честно?

– Тъпак – отвърна Кроули и се втурна в книжарницата.

Звучи по-лесно, отколкото всъщност беше, тъй като, за да успее, на Кроули му се наложи да избегне дузина пожарникари, двама полицаи и известен брой подранили интересни нощни птици от Сохо 4848
  Навсякъде другаде, освен в Сохо, събралите се край пожара зяпачи вероятно биха проявявали интерес.


[Закрыть], разгорещено препиращи се помежду си коя ли точно част от обществото беше поразведрила следобеда им и защо.

Кроули си проби път направо през тях. Почти не го удостоиха с поглед. После бутна вратата и пристъпи в същинска преизподня.

Цялата книжарница гореше.

– Азирафел! – повика той. – Азирафел, ти… тъпо… Азирафел? Тук ли си?

Никакъв отговор. Само пукот на горяща хартия, трясък на пръснати стъкла, щом огънят стигна до стаята на горния етаж, трясък на рухващи греди.

Огледа се из магазина – трескаво, отчаяно. Търсеше ангела, търсеше помощ.

В далечния ъгъл една лавица се прекатури и пръсна по пода пламтящи книги. Навсякъде край него гореше, но Кроули не обръщаше внимание. Левият му крачол бе започнал да тлее; спря го с поглед.

– Ало? Азирафел! В името на Бо… На Сата… На някого си! Азирафел!

Разбиха витрината отвън. Кроули се сепна и се обърна. Неочаквана водна струя го уцели право в гърдите и го събори на земята.

Очилата му отхвърчаха в другия ъгъл на стаята и се превърнаха в локва горяща пластмаса. Под тях се показаха жълти очи със зеници – вертикални черти. Мокър и вдигащ пара, с лице, черно като въглен, толкова далече от изтупан, колкото можеше да бъде, лазещ на четири крака вътре в горящата книжарница, Кроули тегли по една псувня и на Азирафел, и на Неизразимо великия план, и на Горе, и на Долу.

После погледна надолу и я видя. Книгата. Книгата, която момичето беше забравило в колата в Тадфийлд в сряда вечерта. Корицата й беше леко поопърлена, но самата книга по чудо беше останала невредима. Той я вдигна, напъха я в джоба на сакото си, изправи се залитайки и изтупа дрехите си.

Подът под него се продъни. Сградата се разтърси с рев и се срути сред дъжд от тухли, греди и горящи отломки.

Навън полицията връщаше минувачите, а един пожарникар обясняваше на всеки, желаещ да го слуша: „Не можах да го спра. Сигурно беше луд. Или пиян. Просто се втурна вътре. Не можах да го спра. Луд. Вътре влезе. Ужасна смърт. От ужасна по-ужасна. Ама ей-така си се втурна и влезе…“

И тогава Кроули излезе из пламъците.

Полицаите и пожарникарите го погледнаха, забелязаха израза на лицето му и не помръднаха от местата си.

Той се качи на бентлито, слезе от тротоара, зави покрай една пожарна кола към „Уордър стрийт“ и се изгуби в мрачния следобед.

Те сподириха колата с поглед, докато тя се изгуби. Най-накрая един от полицаите проговори:

– При такова време би било редно да включи фаровете – изтърси той вдървено.

– Особено като кара така. Опасно е – съгласи се друг с равен, глух глас и всички останаха така, осветявани и пърлени от горящата книжарница да се чудят какво ли му става на този свят, дето си мислеха, че го разбират.

Присветна светкавица, синьо-бяла, разсече небето. Екна гръм, силен до болка, и ливна проливен дъжд.

Тя яздеше червен мотоциклет. Не Дружелюбното червено на „Хонда“, а кървавочервено – тъмно; наситено, мрачно, лъхащо на омраза. Мотоциклетът очевидно във всяко друго отношение си беше най-обикновен, без да броим меча, прибран в ножницата и закачен отстрани.