Текст книги "Добри поличби "

Неделя
(или първият ден от остатъка на техния живот)

Някъде към десет и половина вестникарчето донесе неделните вестници на прага на Джасмин котидж. Наложи му се три пъти да се връща.

Поредицата от глухи удари, докато вестниците се сипеха върху изтривалката, събуди Нютон Пълсифър.

Той остави Анатема да си поспи. Горкичката, доста се беше изтормозила. Беше почти неадекватна, когато я сложи да спи. Цял живот беше живяла според „Предсказанията“, а сега вече нямаше „Предсказания“. Сигурно се чувстваше като влак, който е стигнал края на линията и изведнъж разбира, че му се налага да продължи някак.

Отсега нататък животът й щеше да върви така, че всичко, което се случва, да бъде изненада – както е с всички хора. Какъв късмет!

Телефонът иззвъня.

Нют се втурна към кухнята и на второто иззвъняване вдигна слушалката.

– Ало?

Отсреща му забърбори някакъв пресилено дружелюбен глас с лека нотка на отчаяние.

– Не – отвърна той. – Не съм. И не е Девиси, а Дивайс. Като еделвайс. И освен това спи.

– Е – продължи той, – убеден съм, че тя не иска да й се изолират никакви кухини. Нито пък двойно полиране. Искам да кажа, нали разбирате, къщата не е нейна. Тя е просто наемателка.

– Не, няма да я събудя да я питам – додаде той – и кажете ми, госпожице ъъ… да, госпожице Мороу, що и вашата пасмина не си почива в неделя като всички хора?

– Неделя – потвърди той. – Разбира се, че не е събота. Че защо да е събота? Събота бяхме вчера. Честно, днес наистина е неделя. Как така ви се губи един ден? Не съм ви го отмъкнал аз. Струва ми се, че нещо сте се улисали с всичкото това пробутване на… ало?

Той изръмжа и затвори.

Продавачи по телефона! На тия би трябвало да им се случи нещо много ужасно.

Внезапна мисъл го връхлетя. Днес наистина беше неделя, нали така? Погледът, който метна на неделните вестници, го убеди. Щом в неделното издание на „Таймс“ пишеше, че е неделя, човек можеше да е сигурен, че са проучили въпроса. А вчера беше събота. Разбира се. Вчера беше събота и тази събота той нямаше да я забрави до края на живота си, стига, разбира се, да си спомнеше какво точно не бива да забравя.

Усети, че се намира в кухнята, и реши да приготви закуска.

Движеше се из кухнята възможно най-тихичко, за да не събуди останалите домашни, и всеки звук му се струваше ужасно силен. Вратата на хладилника, останал от памтивека, се затваряше с такъв трясък, като че известяваше второто пришествие. Кранчето капеше като диуретик, но вдигаше шум чак до Бога. И изобщо не можеше да намери кое къде е. Най-накрая, както постъпва всяко закусващо само̀ в чужда кухня човешко същество 7171
  С изключение на Джовани Джакопо Казанова (1725–1798), прочут любовчия и литератор, разкрил в том 12 на своите „Мемоари“, че ако става въпрос, той през цялото време си носел със себе си малка чантичка, съдържаща „самун хляб, гърненце най-отбран севилски мармалад, нож, вилица и малка лъжичка за разбъркване, две пресни яйца, грижливо увити в непредена вълна, домат или «любовна ябълка», малко тиганче, тенджерка, спиртник, мангалче за притопляне, ламаринена кутия с подсолено масло италиански тип, две чинии от костен порцелан. Освен това парче медена пита за подслаждане на дъха ми и на кафето ми. Нека читателите разберат, като им казвам на всички тях: истинският джентълмен винаги трябва да закуси както подобава на джентълмен, където и да се намери“.


[Закрыть], кажи-речи, от зората на времето, се задоволи с разтворимо кафе, черно, без захар.

На кухненската маса имаше въглен с формата на груб четириъгълник, подвързан с кожа. Успя да различи на овъглената корица само думите „Пра и и ак“. Колко променяше всичко един-единствен ден, помисли си той. Превръща те от съвършения справочник в най-прост брикет.

Ама чакай сега. Как точно се бяха сдобили с нея? Спомняше си някакъв мъж, който вонеше на дим и дори и на тъмно носеше слънчеви очила. Пък имаше и разни други работи, всичките наведнъж… момчета с колелета… гадно бръмчене… дребничко, мърляво личице с втренчен поглед… Всичко това се мотлявеше в ума му – не точно забравено, но завинаги увиснало на ръба на паметта, спомен за неща, които не са се случили 7272
  Освен това и с „Дик Търпин“ се беше случило нещо. Изглеждаше си като съвсем същата кола, само дето май можеше с литър бензин да изкара четиристотин километра, вървеше толкова безшумно, че буквално се налагаше да налапаш ауспуха, за да разбереш пали ли моторът, а синтезаторният глас редеше предупрежденията си под формата на изискани хайку със съвършен изказ, всяко – и оригинално, и уместно… Късна слана цветовете попарва. Не си ли позволил глупецът коланът тялото да не възпре? – … нареждаше той. Или пък:
  Вишнев цвят се отронва от най-високия клон. Още бензин ти е нужен.


[Закрыть].

Как така?

Седеше и се взираше в стената, докато едно почукване по вратата не го върна обратно на земята.

На прага стоеше спретнат завързак, издокаран в черен шлифер. Държеше картонен кашон. Той се усмихна лъчезарно на Нют.

– Господин… – той погледна листчето, което държеше в ръка – Пълзифър?

– Пълсифър – поправи го Нют. – С твърдо „с“.

– Много извинявайте – рече човекът. – Виждал съм го само написано. Хм. Добре значи. Излиза, че това тук е за вас и за госпожа Пълсифър.

Нют го изгледа като ударен.

– Няма госпожа Пълсифър – обясни той хладно.

Човекът сне бомбето си.

– О, ужасно съжалявам – рече той.

– Исках да кажа, че… е, да де, майка ми се казва така – сети се Нют. – Само че тя не е умряла, просто е в Доркинг. Не съм женен.

– Странна работа. Писмото е… ъ-ъ… съвсем точно адресирано.

– Вие кой сте? – попита Нют. Беше само по панталони, а на прага беше хладничко.

Мъжът закрепи непохватно кашона и измъкна от вътрешния си джоб визитка. Подаде я на Нют.

На визитката пишеше:

Джайлс Бадикоум

Граби, Граби, Беснейш и Почудоу Адвокати

Демдайк Чеймбърс 13, ПРЕСТЪН

– Да? – рече Нют учтиво. – И с какво мога да ви бъда полезен, господин Бадикоум?

– Можете да ме пуснете вътре – отвърна господин Бадикоум.

– Да не би да ми носите призовка или нещо такова? – попита Нют. Събитията от снощи висяха в паметта му като облак и постоянно се променяха, стореше ли му се, че успява да различи някаква картина, но смътно си спомняше, че е повредил разни неща, и очакваше да го сполети възмездие под някаква форма.

– Не – господин Бадикоум като че лекичко се пообиди. – За това си имаме съответните хора.

Той мина покрай Нют и постави кашона на масата.

– Честно да си кажа – продължи той, – на всички ни това е много интересно. Господин Почудоу замалко да дойде сам, но напоследък пътуването не му понася особено добре.

– Вижте – рече Нют. – Наистина нямам ни най-малка представа за какво говорите.

– Това – господин Бадикоум му посочи кашона и се ухили досущ като Азирафел преди опит за фокус – е за вас. Някой е искал да го получите. Много подробно са обяснили.

– Подарък? – предположи Нют. Огледа предпазливо облепения с тиксо картон, после затърси из кухненското чекмедже остър нож.

– Според мен е по-скоро наследство – обясни господин Бадикоум. – Нали разбирате, от триста години е при нас. Съжалявам. Нещо нередно ли казах? За това трябваше да си трайкам.

– Какво, по дяволите, става тук? – тросна се Нют, но едно смразяващо подозрение беше започнало да се прокрадва в душата му. Засмука раната.

– Историята е много шашава… нещо против да поседна?… и, разбира се, аз не знам всичките подробности, защото влязох във фирмата едва преди петнайсет години, но…

… била някаква много малка адвокатска фирма. Кашона доставили във фирмата много внимателно; Беснейш, Почудоу, както и двамата Граби, да не говорим за господин Бадикоум, предстояло да се появят далеч-далеч в бъдещето. Мизерстващият чиновник, приел доставката, много се изненадал, като намерил писмо, адресирано до самия него, вързано с канап върху кашона.

То съдържало определени инструкции и пет интересни факта от историята за предстоящите десет години, които, ако един енергичен младеж ги използва както трябва, биха му осигурили достатъчно финанси, за да изгради много успешна адвокатска кариера.

Трябвало само да уреди някой да се грижи за кашона повече от триста години време, а после кашонът да бъде доставен на този и този адрес…

– … макар че с течение на вековете фирмата много пъти е минавала от едни ръце в други – завърши господин Бадикоум. – Но кашонът така или иначе винаги е бил част от имуществото.

– Въобще не съм предполагал, че и през седемнайсти век са произвеждали бебешки храни „Хайнц“ – учуди се Нют.

– Това беше просто за да не се повреди случайно в колата – обясни господин Бадикоум.

– И през всичките тези години никой не го е отварял?

– Според мен е бил отварян два пъти – обясни господин Бадикоум. – През 1757 г. от господин Джордж Кранби и през 1928 г. от господин Артър Почудоу, баща на настоящия господин Почудоу. – Той се прокашля. – Очевидно господин Кранби е намерил писмо…

– … адресирано до самия него – довърши Нют.

Господин Бадикоум припряно се облегна назад.

– Ей Богу! Как познахте?

– Мисля, че стилът ми е познат – отвърна мрачно Нют. – И какво се е случило с тях?

– Чували ли сте за това и преди? – подозрително попита господин Бадикоум.

– Не чак толкова подробно. Нали не са експлодирали?

– Ами… вярват, че господин Кранби е получил сърдечен пристъп. А господин Почудоу страшно пребледнял и, доколкото разбирам, прибрал писмото обратно в плика и дал много строги наставления, докато е жив, да не отварят повторно кутията. Казал, че който и да я отвори, ще бъде уволнен без никакви препоръки.

– Страховита заплаха – подметна ехидно Нют.

– През 1928 г. си е била точно такава. Както и да е, писмата им са в кутията.

Нют разтвори картона.

Вътре имаше малко, обковано с желязо ковчеже. Ключалка нямаше.

– Давайте, вдигнете капака – развълнувано го подкани господин Бадикоум. – Трябва да ви кажа, че страшно ми се иска да разбера какво има вътре. В офиса залагахме…

– Знаете ли какво – предложи щедро Нют, – аз ще сложа кафе, а вие отворете ковчежето.

– Аз?! Би ли било уместно?

– Не виждам защо не. – Нют огледа тенджерите, закачени над печката. Едната беше достатъчно голяма за онова, което си беше наумил.

– Давайте – рече той. – Смело! Аз нямам нищо против. Вие… мога да ви упълномощя като свой адвокат или каквото щете там.

Господин Бадикоум свали сакото си.

– Е – рече той и потри ръце, – щом така казвате… ще има да разказвам на внуците си.

Нют взе тенджерата и положи леко длан върху дръжката на вратата.

– Надявам се – рече той.

– Хайде.

Нют чу слабо „скръц“.

– Какво има вътре? – попита той.

– Две отворени писма… о, и трето… адресирано до…

Нют чу как восъчният печат се пукна, а после нещо издрънча върху масата. После се чу ахване, един стол изтрополи, а след това по коридора се разнесоха тичащи стъпки. После моторът на някаква кола рязко забуботи и го форсираха надолу по алеята.

Нют смъкна тенджерата от главата си и се изниза иззад вратата.

Вдигна писмото и съвсем не бе стопроцентово изненадан от това, че е адресирано до господин Бадикоум. Разгъна листа.

Писмото гласеше:

Ето ти тукъ, адъвокате, единъ гулденъ; а съга, бъгай бърже отътука, инакъ целиятъ Свътъ щъ разбере Исътината за тебъ и госъпожа Спидънсъ робтшта на Шшуштата Машша.

Нют погледна останалите две писма. Върху хрущящия лист, адресиран до Джордж Кранби, пишеше: „Махъш си лапите крадъливи, господинъ Кранби. Мъного добре знамъ какъ измами Въдовицата Плашкинъ миналиа Архангеловденъ ти, клюштавъ дъртъ пергишо, детъ бъркашъ въ меда.“

Нют се зачуди какво ли значеше това, че бъркал в меда. Бас държеше, че не е искала да каже, че е бил сладокусник. Писмото, очаквало любопитния Почудоу, гласеше:

„Зараза и, страхъливецъ такъвъ. Въръни писъмото въ кутиата, инакъ Светътъ ще научи какъво се случи наштша на 7-ми Юни Хилядо деветстотинъ и шеснайсъта.“

Под тези писма имаше ръкопис. Нют се вторачи в него.

– Какво е това? – попита Анатема. Той се извърна рязко. Беше се облегнала на рамката на вратата й приличаше на привлекателна прозявка с крака. Нют заотстъпва към масата.

– О, нищо. Сбъркали са адреса. Нищичко. Някаква си стара кутия. Тъпи реклами. Нали ги знаеш…

– В неделя?! – тя го избута встрани.

Той сви рамене. Тя обхвана с длани пожълтелия ръкопис и го извади.

– Ошъте Прави и Акуратни Предъсказаниа отъ Агнесъ Нътъръ – прочете тя бавно. – Отъносъно Бъдештиа Светъ; Сагата пъродълъжава! Ох, Божичко…

Тя я положи благоговейно на масата и се приготви да отгърне първата страница.

Ръката на Нют кацна леко върху нейната.

– Я си помисли – рече й тихо той. – Искаш ли до края на живота си да си останеш потомка? Тя вдигна очи. Погледите им се срещнаха.

* * *

Беше неделя, първият ден от всички останали за света, към единайсет и половина.

В Сейнт Джеймс парк беше сравнително спокойно. Патиците, експерти по геополитика, погледнато от хлебна перспектива, го отдаваха на спад в международното напрежение. Всъщност международното напрежение наистина беше спаднало и сума ти хора в разни офиси се опитваха да разберат защо, мъчеха се да установят къде се е дянала Атлантида с все три международни изследователски експедиции, пребиваващи на нея, и да проумеят какво им стана вчера на всичките им компютри.

Паркът беше пуст, като не броим един член на MI9, който се опитваше да вербува някакъв, ала по-късно и двамата се оказаха в неловко положение, тъй като онзи също излезе член на MI9, както и един върлинест тип, който хранеше патиците.

Освен това там бяха Кроули и Азирафел.

Разхождаха се по тревата рамо до рамо.

– И при мене същата работа – рече Азирафел. – Магазинчето си е там, нищичко му няма. Една сажда не можеш намери.

– Исках да кажа, че старо бентли просто не можеш да произведеш – продължи Кроули. – Не можеш да докараш патината. Ама ей на, там си беше, цяло-целеничко. На улицата. Не можеш да забележиш грам разлика.

– Е, виж, аз забелязах разлика. Сигурен съм, че не съм държал на склад книги със заглавия като „Бигълс отива на Марс“, „Джак Кейд, героят от Дивия запад“, „101 неща, които всяко момче може да прави“ и „Кръвожадните кучета от Морето на черепите“.

– Олеле, съжалявам – възкликна Кроули, който знаеше колко много държеше ангелът на колекцията си от книги.

– Недей – ухили му се щастливо Азирафел. – Всичките са първи издания, струващи луди пари – проверих в справочника на цените „Скиндъл“. Според мен изразът, който употребяваш в такива случаи, е „лелеееее“.

– Пък аз си мислех, че ще възстанови света съвсем както си беше – рече Кроули.

– Да – съгласи се Азирафел. – Повече или по-малко. Доколкото може. Обаче той имал и чувство за хумор.

Кроули му метна кос поглед.

– Твоите обаждали ли са се?

– Не. А твоите?

– Не.

– Според мен се преструват, че нищо не е станало.

– Предполагам, че и моите. Това е то бюрокрацията.

– Освен това според мен моите чакат да видят какво ще стане по-нататък – додаде Азирафел. Кроули кимна.

– Малко да си поемат дъх – рече той. – Шанс за морално превъоръжаване. Да подсилят защитата. Да е готова за голямата работа.

Застанаха край езерото и загледаха как патиците драпат за трохички.

– Моля? – рече Азирафел. – Аз си мислех, че това беше голямата работа.

– Не съм убеден – възрази му Кроули. – Я си помисли. Парите си залагам, че баш голямата работа ще е всички Ние срещу всички Тях.

– Какво? Искаш да кажеш, Раят и Адът срещу човечеството?

Кроули сви рамене.

– Разбира се, ако наистина е променил всичко, то може би е променил и себе си. Може да се е отървал от властта си например. Да е решил да си остане човек.

– Ох, много се надявам – изохка Азирафел. – Както и да е, убеден съм, че алтернативата не би била позволена. Ъ-ъ. Нали?

– Не знам. Никога не можеш да си сигурен какво наистина е предначертано. Планове в плановете.

– Моля?

– Ами – подхвана Кроули, който беше мислил за това, докато най-накрая го заболя главата – някога да си си задавал въпроси за всичко това? Нали ме разбираш: вашите и нашите, Раят и Адът, доброто и злото – всичките тия работи? Искам да кажа, защо?

– Доколкото си спомням – подзе сковано ангелът, – имаше бунт и после…

– А, да. Ама защо стана така, а? Искам да кажа, не беше задължително, нали така? – погледът на Кроули беше станал налудничав. – Всеки, който може да съгради цяла вселена за шест дни, не би позволил да се случи подобно нещо. Освен ако не го иска, разбира се.

– О, хайде стига. Бъди разумен – възрази колебливо Азирафел.

– Съветът ти не е добър – отсече Кроули. – Никак даже. Ако седнеш и поразмислиш разумно над това, ще стигнеш до някои доста смахнати идеи. Като например: защо ще създават хората любопитни, а после ще турят някой забранен плод на видно място заедно с голям светещ неонов пръст, на който пише „ТОЗИ Е“ и го сочи?

– Неон не си спомням да е имало.

– Това беше метафора. Искам да кажа, защо ще го правиш, ако наистина не искаш да го изядат, а? Искам да кажа, може пък просто да искаш да провериш какво ще излезе. Може би всичко това е част от големия страхотен неизразимо велик план. Всичко. Ти, аз, той – всичко. Някакво огромно страхотно изпитание, за да провериш дали си си свършил цялата работа както трябва, а? Почваш да си мислиш: не може да е велика космическа партия шах, няма как да не е просто крайно сложен пасианс. И не си прави труда да ми отговаряш. Ако можехме да го проумеем, нямаше да сме ние. Защото всичко е… е…

НЕИЗРАЗИМО ВЕЛИКО – обади се фигурата, която хранеше патиците.

– Мда. Точно така. Благодаря.

Наблюдаваха как високият непознат грижливо пусна празната кесия в кошчето за боклук и се отдалечи с наперена походка през тревата. После Кроули поклати глава.

– Та за какво ти говорех? – попита той.

– Не знам – отвърна Азирафел. – Според мен не беше кой знае колко важно.

Кроули кимна мрачно.

– Хайде да те изкуша с един обяд – изсъска той. Отидоха отново в „Риц“, където завариха една мистериозно свободна маса. И може би скорошните напъни бяха оказали някакви странични влияния върху природата на действителността, защото, докато ядяха, за първи път от изобщо някога едно славейче пееше на площад „Бъркли“.

Никой не го чу заради шума от колите, но то си беше там и туйто.

* * *

Беше един часът в неделя.

През последното десетилетие неделният обяд в света на издирвача на вещици сержант Шадуел бе следвал неизменен образец. Той сядаше на разнебитената, изпогорена от цигари маса в стаята си и прелистваше някоя възстара книга за магии и демонология от библиотеката на армията 7373
  Издирвач на вещици капрал Килийм, библиотекар, единайсет пенса на година допълнително.


[Закрыть] – „Некротелекомникон“, „Либер Фулварум Пагинарум“ или неговата отколешна любимка „Малеус Малефикарум“ 7474
  Тазъ кшга е блокбастъръ трепачъ! Горъшто ви я препоръчвамъ – Папа Инокентий VIII.


[Закрыть].

Тогава на вратата се почукваше, мадам Трейси извикваше: „Обядът, господин Шадуел!“, Шадуел измърморваше „уличница безстидна“ и изчакваше шейсет секунди, за да има време уличницата безстидна да се върне в стаята си; после отваряше вратата и прибираше чинията с дроб, обикновено грижливо захлупена с друга чиния, за да не изстива. Внасяше я вътре и изяждаше яденето, като умерено внимаваше да не покапе със сос страниците, които четеше 7575
  За истинския колекционер библиотеката на Армията за издирване на вещици би струвала милиони. Истинският колекционер трябваше да е много богат и да няма нищо против петна от сос, прогаряния с цигари, бележки по полетата и към страстта на покойния ефрейтор от Армията за издирване на вещици Уотлинг да рисува мустаци и очила по всичките илюстрации-гравюри на вещици и демони.


[Закрыть].

Така си беше от край време.

Но не и тази неделя.

Като за начало той не четеше. Само си седеше.

И когато на вратата се почука, той мигом стана и я отвори. Нямаше нужда да бърза.

Чиния нямаше. Само мадам Трейси, накичена с брошка камея и с червило в цвят, който не му беше познат. Освен това беше застанала в средата на парфюмна зона.

– Да, Йезавело?

Гласът на мадам Трейси беше ясен и бърз и трепереше от неувереност.

– Здравейте, господин Ш., та, мислех си аз, след всичко, което ни мина през главата тия два дена, ми се вижда глупавичко да ви оставям чинията на прага, та ви каня у нас. Елате…

„Господин Ш.“? Шадуел я последва предпазливо.

Снощи пак беше сънувал сън. Не си го спомняше както трябва – само една фраза, която все още ехтеше в главата му и го тревожеше. Сънят се беше разтворил в мъгла също като снощните събития.

Ето каква беше фразата:

„Нищо лошо няма в издирването на вещици. Аз бих искала да стана издирвач на вещици. Само дето, такова, просто трябва да се редувате. Днес ние излизаме да дирим вещици, а утре можем да се скрием и ще е ред на вещиците да ни търсят НАС…“

За втори път от двайсет и четири часа насам – за втори път в живота си – той влезе в квартирата на мадам Трейси.

– Седнете тук – тя му посочи едно кресло. Облегалката за глава беше застлана с покривчица, на седалката се мъдреше степана възглавница, а отпреде му – табуретка за краката.

Той седна.

Тя постави в скута му поднос и го загледа как яде, а когато той се наяде, отнесе чинията. После му отвори бутилка „Гинес“, наля бирата в чаша и му я подаде и докато той си сърбаше биричката, тя си пийваше чая. Когато остави чашата, тя издрънча нервно в чинийката.

– Аз съм поспестила малко парици – рече тя ни в клин, ни в ръкав. – И знаете ли, понякога си мисля, хубаво ще е да си купя едно бунгалце някъде там, в провинцията. Да се махна от Лондон. Ще го кръстя „Лаврите“, „Сумрачният скиталец“ или… или…

– „Шангри-Ла“ – предложи Шадуел, но да пукнеше, ако се сещаше защо така.

– Точно така, господин Ш. Точно така. „Шангри-Ла“ – тя му се усмихна. – Добре ли ти е, гълъбче?

Със зараждащ се ужас Шадуел осъзна, че му е добре. Ужасно, ужасяващо добре.

– Мда – рече той предпазливо. Никога не се беше чувствал толкова добре.

Мадам Трейси отвори втора бутилка „Гинес“ и я постави пред него.

– Единственият проблем, като имаш малко бунгало, кръстено… каква беше вашата така умна идея, господин Ш.?

– Ъ-ъ, „Шангри-Ла“.

– Да, точно така, „Шангри-Ла“, е, че то не е за сам човек, нали така? Искам да кажа, то си е за двама души, нали казват – където един, там и двама, все същите пари струва.

(Или петстотин и осемнайсетима, помисли си Шадуел, спомняйки си за целокупната войска на Армията за издирване на вещици.)

Тя изхихика.

– Та се чудя откъде да намеря някой, дето да си живеем…

Шадуел осъзна, че тя говори за самия него.

Не беше много сигурен. Имаше ясното чувство, че това, дето беше оставил редник от Армията за издирване на вещици Нютон Пълсифър в Тадфийлд с младата дама, беше лош ход, поне според Устава на Армията за издирване на вещици. А това тук сякаш беше още по-опасно.

И все пак на неговите години, когато човек вече е твърде стар, та да пълзи из високата трева, а мразовитата утринна роса ти се просмуква в кокалите…

(„А пък утре ние ще се скрием и ще е ред на вещиците да ни търсят нас…“)

Мадам Трейси отвори нова бутилка „Гинес“ и се изкикоти.

– О, господин Ш. – изчурулика тя. – Сигурно си мислите, че се опитвам да ви напия.

Той изсумтя. При тия работи имаше една формалност, която трябваше да се спазва.

Сержантът от Армията за издирване на вещици Шадуел отпи яка, продължителна глътка бира и й постави въпроса.

Мадам Трейси захихика.

– Ама честно, глупавичкият ми – възкликна тя и така се изчерви, че стана тъмночервена. – Колко според тебе? Той повтори въпроса.

– Двама – отвърна мадам Трейси.

– А, мда, добре. ’Начи ’сичко е у ред – рече издирвачът на вещици сержант Шадуел (от запаса).

* * *

Беше неделя следобед.

Високо над Англия един „Боинг 747“ се отдалечаваше с грохот на запад. В първокласния салон едно момче на име Маг остави комикса си и се втренчи през прозореца.

Последните два дена бяха много странни. Още не знаеше точно защо командироваха баща му до Близкия изток. И беше почти сигурен, че и баща му не знае. Сигурно беше нещо по културата. Една тайфа смешни типове с хавлии на главите и много лоши зъби ги разкарваха из някакви стари развалини – и това беше. Що се отнася до развалините, Маг беше виждал и по-хубави. А после един от дъртаците го беше питал иска ли нещо. И Маг му беше казал, че иска да си ходи.

Това май много ги вкисна.

Маг нямаше предвид Щатите. Много пъти си беше ходил и там, но Англия му харесваше. Да си американец в тая страна, беше хубаво. Там винаги се беше чувствал у дома си.

Тъкмо в този момент самолетът минаваше над спалнята на Мазния Джонсън в Долен Тадфийлд. Самият той прелистваше безцелно някакво фотографско списание, което си беше купил просто защото на корицата имаше доста хубава снимка на тропическа риба.

Джонсън апатично прелисти няколко страници. Имаше голям материал за американския футбол и как той наистина завладявал Европа. Което беше странно, защото, когато отпечатваха списанието, въпросните страници бяха за фотографията в пустинни условия.

И тъкмо това щеше да промени живота му.

А Маг летеше към Америка. Може би и той заслужаваше нещичко (в края на краищата човек не забравя първите приятели, които някога е имал, макар и по онова време да е бил едва на няколко часа), но силата, командваща съдбата на цялото човечество, точно по това време си мислеше следното: „Е, ами че той отива в Америка, нали така? Не виждам какво по-хубаво от това човек да отиде в Америка.

Там имат трийсет и девет вида сладолед. А може и повече да са.“

* * *

Съществуват милион интересни неща, които едно момче и кучето му могат да правят в неделя следобед. Адам можеше да се сети за четиристотин-петстотин такива, без изобщо да се напряга. Неща вълнуващи, неща, каращи сърцето да играе – лъвове за укротяване, загубени светове в Южна Америка, гъмжащи от динозаври, които само чакат да ги откриеш, за да станете приятели.

Той седеше в градината и с унил вид дращеше с камъче в пръстта.

Когато се върна от базата, бащата на Адам го беше намерил заспал – спеше си, едва ли не като че цялата нощ бе прекарал в леглото си. Че дори и чат-пат похъркваше за правдоподобие.

На сутринта обаче още на закуска стана ясно, че това не стигаше. Господин Йънг не обичаше да миткосва насам-натам в събота вечер да търси на босия цървулите. И ако Адам по някаква невъобразима щастлива случайност не отговаряше за цялата снощна бъркотия – каквато и да беше тя, тъй като май никой не си спомняше много ясно подробностите, а само, че е станала някаква бъркотия, – то без съмнение беше виновен за нещо. Така смяташе господин Йънг принципно и през последните единайсет години това му беше вършило добра работа.

Адам седеше в градината, увесил нос. Августовското слънце сияеше високо в августовското лазурно безоблачно небе, а зад плета пееше дрозд, но според Адам това още повече влошаваше положението.

Кучето беше клекнало в нозете му. То се беше опитало да му помогне най-вече като изрови кокала, дето го беше заровило преди четири дена, и го замъкна в краката на Адам, но Адам просто го изгледа мрачно и най-накрая Куче отнесе кокала и пак го зарови. Каквото можа, направи.

– Адам?

Адам се извърна. Три личица надничаха над градинската ограда.

– Здрасти – безутешно рече Адам.

– В Нортън е пристигнал цирк – съобщи Пепър. – Уенсли е ходил и ги е видял. Тъкмо се настанявали.

– Имат палатки и слонове, жонгльори и направо диви животни – такива работи и… и какво ли не! – възкликна Уенслидейл.

– Та си помислихме, що не вземем да отидем да ги гледаме как се настаняват – довърши Брайън.

За миг в ума на Адам заплуваха циркови видения. Цирковете ставаха скучни, след като веднъж се настанят. По телевизията всеки ден даваха къде-къде по-интересни работи. Но настаняването… Естествено, че щяха да отидат и да им помагат да вдигнат палатките и да мият слоновете, а циркаджиите щяха страшно да се впечатлят от природната дарба на Адам да се разбира с животните, ама толкова да се впечатлят, че още същата вечер Адам (заедно с Куче, Най-прочутия в света помияр артист) щеше да изведе слоновете на арената и…

Нямаше да стане.

Той поклати тъжно глава.

– Никъде не мога да ходя – оплака се той. – Те така ми казаха. Мълчание.

– Адам – обади се Пепър малко притеснено. – Какво точно стана снощи?

Адам сви рамене.

– Ами разни работи. Няма значение – отвърна той. – То все така става. Ти само се опитваш да помогнеш, а пък после хората си мислят, че си убил някого ли, що ли…

Пак мълчание – Ония съзерцаваха поваления си вожд.

– И според тебе кога ще те пуснат? – обади се Пепър.

– Има да минат сума ти години дотогава. Години и години и още години. Като ме пуснат, вече ще съм старчок.

– Ами утре? – предложи Уенслидейл. Адам се развесели.

– О, утре става – заяви той. – Дотогава вече ще са забравили. Ще видите. Вечно забравят – и той ги погледна: дрипав Наполеон, чиито връзки на обувките се влачеха по земята, пратен в изгнание на Елба, цяла потънала в рози. – Вие вървете – той се изсмя глухо. – Не се притеснявайте за мен. Ще се оправя. Хайде, до утре.

Ония се поколебаха. Верността беше велико нещо, но никой заместник-командир не бива да бъде принуждаван да избира между своя командир и цирк със слонове. Тръгнаха.

Слънцето продължаваше да грее. Дроздът продължаваше да пее. Кучето вдигна лапи от господаря си и погна една пеперуда из тревата край плета. Това беше сериозен, солиден плет, през който беше невъзможно да се провреш, от гъсти, добре подкастрени храсти. Този плет беше стар познайник на Адам. Зад него се простираха открити поля и чудесни кални канавки, и недозрели плодове, и разлютени, ала бавноподвижни собственици на плодни дръвчета, и циркове, и поточета, които можеш да заприщиш с бент, и стени и дървета, просто създадени за катерене…

Но нямаше начин да се промъкнеш през плета.

Адам се замисли.

– Куче – подвикна той строго, – махай се от този плет, щото, ако се провреш през него, ще трябва да хукна да те гоня и ще се наложи да изляза от градината, а ми е забранено. Но ще ми се наложи…, ако вземеш, че ми избягаш.

Кучето заподскача възбудено нагоре-надолу и замря на място.

Адам се огледа предпазливо наоколо. После още по-предпазливо се огледа нагоре и надолу. А после – навътре.

И тогава…

Сега в плета вече имаше голяма дупка – точно колкото куче да прескочи през нея и момче да се промъкне подире му. И си я беше имало открай време.

Адам намигна на Кучето.

Кучето прескочи през дупката. И с ясен, силен и отчетлив вик:

– Куче, ах, ти, лошо куче! Спри! Връщай се обратно! – Адам се промъкна подире му.

Нещичко му подсказваше, че нещо свършва. Не точно светът. Само лятото. Щеше да има и други лета, но това лято вече нямаше да се повтори. Никога.

Значи най-добре да го изживее възможно най-хубаво.

Спря сред нивата. Някой беше запалил нещо. Погледна виещия се над комина на Джасмин котидж бял дим и замря. И се вслуша.

Адам можеше да чува разни неща, които другите хора пропускаха.

Чу смях.

Не беше кикот на вещица; беше приглушеният, земен смях на човек, който знае много повече, отколкото би било добре за него.

Белият дим се виеше и кълбеше над комина. За частица от секундата Адам видя как димът изрисува красиво женско лице. Лице, което по Земята не бяха виждали от триста години.

Агнес Нътър му намигна.

Летният ветрец разсея дима; лицето изчезна, смехът заглъхна.

Адам се ухили и отново побягна.

Малко по-нататък, в една ливада отвъд поточе, момчето настигна мокрото, изкаляно куче.

– Лошо Куче! – скара му се Адам и го почеса зад ушите. Кучето залая в екстаз.

Адам погледна нагоре. Над него се беше надвесило старо ябълково дърво с дебел, разкривен ствол. Сигурно си растеше там още от зората на времето. Клоните му тегнеха от ябълки – дребни, зелени, зрели-недозрели.

Със скоростта на нападаща кобра момчето се озова горе на дървото. Секунди по-късно вече беше на земята с препълнени джобове и шумно гризеше кисела, безупречна ябълка.

– Хей, ти! Хлапак! – подвикна изотзад грубиянски глас. – Ти си онзи, Адам Йънг! Виждам те! Ще кажа на баща ти, да знаеш – ще му кажа и още как!

Нямаше начин конското евангелие да му се размине, мислеше си Адам, докато търчеше редом с Кучето с джобове, натъпкани с крадени ябълки.

Никога не му се разминаваше. Но щеше да е чак довечера.

А до довечера имаше много-много време.

Той метна огризката от ябълката горе-долу натам, откъдето идваше преследвачът му, и бръкна в джоба си за друга.

И без това не разбираше защо хората вдигат такава патардия, дето някой им ядял тъпите ябълки, но без тая патардия животът щеше да е къде-къде по-малко забавен. И според Адам не съществуваше ябълка, дето да не си струва белята, която си навличаш, задето си я изял.